В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 55 ГОДИНИ
(За мемоарите на Осман Кълъч "Жертва на съдбата")

Зейнеп Зафер

web

Осман Кълъч

Мемоарите на Осман Кълъч "Жертва на съдбата" (2020) са емоционална енциклопедия на турците в България от 1877 г. до края на XX век, те са богат извор за едни от най-важните събития от живота на турската общност, пренебрегванa и осъденa на забвение. Това е първата подробна книга¹, която отразява историческото минало и културата на общността за период от 120 години, затова е ценна за изследователи, проявяващи интерес към неофициалната история, към битието на тази част от обществото. Защото българската историография, официалните хуманитарни науки дълго време бяха обременени от политиката и днес продължават да регистрират и отразяват преди всичко битието на мнозинството, подминавайки с мълчание най-многобройното малцинство в страната.

Осман Кълъч е роден през 1920 г. в разградското село Ножарово. През 1943 г. завършва висшата степен на Мюсюлманското духовно училище "Нювваб", открито през 1923 г. Съпругата му Незихе е от много влиятелен шуменски род, известен като крепител на турската култура и исляма в Шумен и в Делиормана, в Североизточна и в цяла България. Нейният дядо, Ходжазаде Мехмед Мухиддин, завършил в Истанбул, е мюфтия на Шумен, след това на София. Той е и първият главен мюфтия в България. Баща ѝ, Мустафа Решид Акалън, учил в Анкарската гимназия, дълги години преподава в прогимназията и във висшето духовно училище "Нювваб". Този род трудно може да бъде превъзпитан в социалистически дух, идеологически е неудобен за режима и на него се гледа като на класов враг. Самият Осман Кълъч е най-младият учител в реномираното училище "Нювваб", във висшата степен на което преподават едни от най-образованите турци в България като Осман Нури - с докторска степен от Сорбоната - и петима възпитаници на прочутия университет "Ел-Езхер" в Кайро (Джамбазов 2019: 162). "Нювваб" е възприеман от комунистическия режим като опасен реакционен център, възпрепятстващ разпространяването на партийната пропаганда сред турците и мюсюлманите, като една от най-големите пречки за реализиране на атеистичната политика сред тях. В тази връзка срещу Осман Кълъч са приложени механизмите и репресиите, които преди това ефикасно са използвани спрямо всички опозиционни политически сили и "вражески елементи", както и срещу другите деноминации в страната.

Осман Кълъч заедно с видни турски педагози и общественици от Шумен, с бивши народни представители преди Деветосептемврийския преврат участва през декември 1944 г. в Конференцията на турските отечественофронтовски комитети, където шуменската делегация е освиркана със заплахите: "Задръжте ги, изхвърлете ги от залата, фашисти, консерватори!" Описанието на протичането на Конференцията е изключително важно свидетелство за начина, по който своевременно са елиминирани неудобните за властта влиятелни педагози, интелектуалци и духовници и излъчването на преден план на необразовани млади комунисти турци от Плевен и Видин. По-късно, на изборите сред турските учители, младият педагог Осман Кълъч е излъчен и за делегат на Първия конгрес на Съюза на работниците по просветата, който се провежда в началото на юни 1947 г. От 250 делегати, малцинствата имат право да участват само с по един свой представител. Той подробно описва комунистическата политика в областта на образованието, целяща да разруши устоите на цялата образователна система и да ѝ наложи атеизма.

Въпреки противопоставянето на преподавателите, с натиск и последвали репресии спрямо някои от тях, през учебната 1947-1948 година средната степен на "Нювваб" е преобразувана в реална гимназия с преподаване преимуществено на български (Кълъч 2020: 182-186), а висшата му степен е закрита още преди приемането на Конституцията на Народна република България на 4 декември 1947 година, чийто член 79 гласи: "Националните малцинства имат право да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура, като изучаването на български език е задължително." След решението за закриване на духовното училище канят младия преподавател да стане член на БКП, но той категорично отказва.

Отечественофронтовски и партийни дейци и служители на ДС обвиняват младия интелигент в протурски национализъм и антидържавна дейност, а "Нювваб" обявяват за гнездо на предатели и народни врагове. Така успяват да нанесат съкрушителен удар върху центъра на турската просвета и мюсюлманска религия, да всеят страх сред турците и да предотвратят евентуалните им протести срещу закриването на училището. През април 1948 г. Осман Кълъч е задържан с измислени обвинения и осъден на смърт, въпреки смелото държание на учениците му на процеса², които се отричат от насилствено дадените показания пред следствието. Повече от три години лежи окован във вериги в смъртната килия на Шуменския затвор. Върховният съд потвърждава смъртната му присъда, но Президиумът на Народното събрание я заменя с доживотна, която по-късно е променена на 20 години строг тъмничен затвор. В продължение на повече от 14 години като политически затворник изтърпява несправедливото наказание в Шуменския и Варненския затвор, във II обект на концлагера "Белене", в Пазарджишкия затвор, отново в Белене и накрая в Плевенския затвор. Освободен е при амнистия през юли 1962 г., когато присъдата му вече е почти изтекла. Около две години и половина води борба да отиде при семейството си в Анкара, тъй като съпругата и дъщеря му са изгонени от страната още през 1951 г. Едва през януари 1965 г. успява да замине за Турция благодарение на усилията на турската дипломация³.

Осман Кълъч е елиминиран и затворен, училището е превърнато в реална гимназия, но репресиите срещу учителите и възпитаниците му продължават. През 1950-51 г. всички преподаватели, с изключение на един⁴, са принудени да се изселят в Турция. Повечето от тях са задържани и изтезавани, като им е поставен ултиматум да заминат в 15-дневен срок. В тази изселническа кампания в Турция се изселват и 95% от възпитаниците на средната и висша степен на духовното училище (Cambazov 2005: 134), където са се подготвяли не само ислямски духовници, но и учители за турските прогимназии и гимназии в страната. Така в България не остават никакви преподаватели турци, принудително напускат родината си специалисти по турска литература, турски език, османотурски, арабски и персийски.

Осман Кълъч се определя като "жертва на съдбата". Той не се представя за герой, в мемоарите му няма никаква героизация на събития, няма фалшив патос. Те съдържат обикновена човешка болка и мъка, предадени с голяма чувствителност и стремеж за обективност. Някои от описанията му са покъртителни с образността и емоционалността си.

С потвърждението на смъртната ми присъда пред очите ми се поклащаше примката на бесилото. Не бях нито на земята, нито на небето, намирах се между живота и смъртта! Животът всеки момент можеше да ритне стола под краката ми. Затова нито дните, нито пък нощите свършваха. Колко дълги бяха нощите ми, Аллах! Полудявах вече! Страхът растеше! Ако вървеше така, щях да изпадна в умопомрачение (Кълъч 2020: 376).

През първите десетилетия на социалистическата диктатура сред турците в България за него се разказват легенди, той е герой на Делиормана⁵. След освобождаването му от затвора през 1962 г., когато се прибира с автобус към родното си село, на спирките по пътя се събират много хора, дори ученици, които го сочат с възхищение и радост. Пътуването с автобус от Шумен за Ножарово е забележително с описанието на смелостта на делиорманските турци, забравили за всички опасности и струпали се на спирките да посрещнат героя си:

Но ми направи впечатление, че с течение на времето хората на автобусните спирки по селата се увеличаваха. Като пристигнахме на спирката в село Ясенково, там видях много голяма тълпа. Не знам откъде и как са разбрали? Ясенково е голямо турско село. Автобусът мина край училището и спря малко след това. Повечето от възрастните ме познаваха лично. Но сред хората имаше много ученици. Никой нищо не ми каза, но силно се впечатлих от картината, която видях през прозореца. Децата весело ме гледаха и говореха помежду си:

- Погледни! Виждаш ли? Този човек е Осман Кълъч!

(...) Бяхме стигнали на спирката, където се бяха насъбрали много мои съселяни. Мало и голямо, жени и мъже, младо и старо, цялото село беше тук. Веднага целунах ръката на майка си и я прегърнах. Когато бях в топлината и копнежа на майчината прегръдка, в атмосферата на състраданието ѝ, за които жадувах повече от 14 години, от устата на майка ми се отрониха следните молитви:

- Хиляди благодарности, Велики Аллах, че ми върна сина! Както го върна на мен, така му помогни да се събере с единствената си рожба. Ти си всесилен, Аллах! (Кълъч 2020: 526).

Това посрещане е повече от 14 години след като служителите на Държавна сигурност го обявяват за изменник на родината и шпионин на Турция и го осъждат на смърт, също както са обвинени в шпионаж в полза на Запада и екзекутирани много видни български политици, общественици, творци и обикновени хора.

За комунистическите власти Осман Кълъч не е по-малко опасен от съгражданите си Христо Стоянов (виден земеделец и министър по време на правителството на Александър Стамболийски), от известния шуменски адвокат Кънчо Миланов (министър на правосъдието през 1930-1931 г.) и от Мустафа Токалиев, притежател на фабрика за кожи - затова по време на местните избори в края на 1948 г., когато Осман Кълъч вече е затворен в смъртна килия, името му е изписано върху агитационните плакати, окачени на различни места в града:

"НАРОДНИТЕ ВРАГОВЕ НА ОБЛАСТТА НИ:

Кънчо Миланов, Христо Стоянов,

Осман Кълъч, Мустафа Токалиев" (Кълъч 2020: 339).

Само година преди това Осман Кълъч става свидетел как събират подписи от учители и преподаватели за поддръжка на екзекутирането на земеделския лидер Никола Петков, а три години по-рано е очевидец на разправата на Народния съд с висши военни и управляващи в Шумен, на жестокото и нечовешко отношение на партизани и млади комунисти към тях, без дори да подозира, че скоро ще се присъедини към групата на най-жестоко репресираните видни граждани на страната:

Много добре си спомням как съдеха командира на Шуменския гарнизон генерал Ковачев и областния управител Стефан Пенев. И за двамата се искаше смъртна присъда, затова краят им беше известен. Преди още да бъдат изправени пред съда, те бяха показани на гражданите на един митинг на площада пред кметството. (...) Тогава изкараха пред тълпата генерала и областния управител, които като животни за курбан бяха с белезници и побледнели. Предварително подготвените клакьори ги заплюваха в лицата и викаха:

- Смърт на убийците и кръвопийците!

Ако им беше позволено, младите партизани и комунисти щяха да убият тези жертви още там, на място. Но не им разрешиха, защото трябваше да бъдат изправени пред съда (Кълъч 2020: 132).

Процесът срещу младия преподавател и влиятелен интелектуалец Осман Кълъч в Шумен всъщност е показен процес срещу цялата турска интелигенция, срещу единственото висше духовно училище на мюсюлманите в страната, срещу системата на турското образование в България, срещу мнозинството от турското население, което не одобрява политиката на режима. Пропагандата сред делиорманските турци, събрани и докарани със специални автобуси и камиони пред Съдебната палата, не дава желания резултат. Те мълчат обидени и не се присъединяват в скандирането по високоговорителите: "Смърт на народните врагове!" Макар че милицията предишната вечер разпръсква и арестува някои от турците, придошли от целия Делиорман в подкрепа на подсъдимите петима ученици и техния учител, сутринта преди заседанието Исмаил Джамбазов, ученик, вижда група от 15-20 души с издигнато българско знаме и плакат, който гласи: "Свобода на Осман Кълъч и учениците!" Тя също е спряна от въоръжени милиционери (Cambazov 2010: 332).

Исмаил Джамбазов е сред публиката на открития процес и става свидетел на изключително важни събития, които впоследствие описва. Въпреки натиска на ДС върху учениците (Cambazov 2010: 68-70) и колегите на Осман Кълъч от Духовното училища "Нювваб", никой от тях не се съгласява да свидетелства на процеса срещу него - всички са уверени в невинността му. В града дори има опити за протести, нещо немислимо за периода на комунистическия терор. В самото навечерие на първото съдебно заседание, ученици разлепват по стените и вратите на залите и училищните стаи, по фасадата на общежитието лозунги като:

Да живее нашият любим учител Осман Кълъч!

Веднага освободете учителя и съучениците ни!

Свобода на Осман Кълъч, смърт на комунистическия терор! и др. (Cambazov 2010: 70-72).

Покъртително е описанието на докараните насила безпомощни делиорманци, които чувстват като лична обида скандирането и подигравката с Осман Кълъч и учениците му. Напрежението между застаналите едни срещу други български комунисти и турци е достигнало най-високата си точка и само една искра е достатъчна, за да се пролее кръв:

Двете страни на главната улица, тротоарите бяха наблъскани с хора. Турци и българи, млади и стари, от най-малките до най-възрастните, като че всички хора бяха излезли от домовете си. А беше работен ден. От всички страни на улиците, особено от ъглите на кръстовищата високоговорителите непрекъснато предаваха и призоваваха хората да дойдат в съда, за да видят изправените на подсъдимата скамейка народни врагове и да чуят за техните престъпления. Имаше един лозунг, който непрекъснато се повтаряше: "Бандата на Осман Кълъч се явява пред съда, за да получи заслуженото наказание. Смърт на народните врагове!" (...) Наоколо беше така препълнено с хора, че дори игла да хвърлиш - няма къде да падне. Като че ли целият Делиорман се беше стекъл в Шумен. Българските комунисти си мислеха, че насъбраният тук народ ще ги подкрепи. (...) Но те не знаеха, че дошлите от далечните краища на Делиормана турски селяни, учениците от "Нювваб", които са напуснали класните стаи, за да дойдат пред Съдебната палата, безмълвно и с красноречиви погледи протестираха срещу българските комунисти - маши на руските болшевики (...) (Кълъч 2020: 293-294).

Дори днес някои български медии продължават да спекулират с измисленото обвинение, че Осман Кълъч е работил за турското разузнаване⁶. В този страшен период на държавен терор жертва стават българи и турци, християни и мюсюлмани⁷. Комунистите унищожават всеки, за когото мислят, че е техен враг и че може да им попречи да установят съветската система на управление, да възпитат ново поколение по съветски модел. В тази нечовешка обстановка политическите затворници се опитват да оцелеят като си оказват взаимна подкрепа. В спомените на някои видни политически затворници, етнически българи, с уважение се споменава и името на Осман Кълъч⁸. С много добри чувства за него говори Стефан Вълков:

През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези, от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор⁹ на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад - секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства... (Вълков 2010).

В мемоарите си Георги Константинов също с най-добри чувства разказва за Осман Кълъч, с когото се намират заедно в Пазарджишкия затвор (Константинов 2006; 2019). В спомените на Никола Бежански, който прекарва 14 денонощия в карцера на Плевенския затвор, се разказва за политическите затворници на карето, които не са подбирани по национална или религиозна принадлежност. Описанието му е вълнуващо свидетелство за общите страдания, на които са подложени всички политически врагове на комунистическото диктаторско управление:

През счупеното стъкло аз виждам някои затворници. Николай Граф Игнатиев, журналист и офицер от френската съпротива, върви бавно и с бастун в ръка, влачи с мъка изкуствения си крак. Той е мой съкилийник от пазарджишкия затвор. Винаги усмихнат и любезен със затворниците и рязък с началниците. (...) Четиринадесет години в българските лагери и затвори. Обвинили го в спортен шпионаж. На карето са още Ив. Костов, Милан Дренчев, Петър Пасков, Осман Калъч, Мехмед Фуат, Петко Чолаков, Васил Златарев, Илия Минев, Нено Динев и Слави Кацаров. Надзирателят е в средата на карето, върти се на пета и гледа затворниците да не си говорят (Бежански 2017).

Когато излежава присъдата си и излиза от Плевенския затвор, в Шумен Осман Кълъч става свидетел на пораженията, които комунистическият режим е нанесъл на турското малцинство в страната, на неговото образование, на религиозните му чувства. Нищо старо не е останало, някогашните известни турски фамилии в града са заминали, на тяхно място като работници в предприятията са дошли необразовани турски младежи, нямащи нищо общо с някогашната градска интелигенция и градската занаятчийска класа. Когато за пръв път посещава любимата си джамия, Осман Кълъч констатира дълбоките промени в религиозното чувство на мюсюлманите.

В джамията "Шериф Халил Паша" не са останали молещи се мюсюлмани, училището "Нювваб" е мъртво, защото не е пълно с ученици. Душата ми се сви, очите ми се насълзиха. Не можах да се въздържа. Погледнах към Ахмед Кемал¹⁰, по лицето му се четеше мъка и болка, печал и разочарование. Когато излизахме от джамията, ми прошепна:

- Ела да се видим малко, но не тук.

Излязохме от джамията. Той вървеше напред, а аз зад него. Имаше едно гробище между джамията и Медресето, което сега беше превърнато в парк. За да не ни видят и да не чуят разговора ни, Ахмед Кемал влезе в този парк и седна на тревата на едно подходящо място. Аз също отидох и седнах до него. След като се прегърнахме и си зададохме обичайните въпроси, извади от джоба си и ми даде 100 лева и с много тих глас, почти с шепот, прибави:

- Вземи, това е за теб, подарък от делиорманските селяни! (Кълъч 2020: 524).

Историята на Осман Кълъч е част от историята на преследваната турска интелигенция и опозиция в условията на тоталитарния режим. В спомените му са отразени важни събития от политиката на отечественофронтовското правителство за приобщаване на турците към комунистическата идеология и изкореняване на религиозните им убеждения, описани са репресиите срещу турската интелигенция и личности със силно обществено влияние.

Наред с това в тях са намерили място потресаващи и същевременно важни за българската историография епизоди от живота в затворите през 1948-1962 г., сведения за личности, обречени на пълно забвение, които жертват свободата и дори живота си за политическите си идеи и мечтите си за необвързана България, в която да има действащо законодателство и нормално човешко съществуване. В килиите на изолационните отделения той споделя съдбата на достойни за уважение известни български политици (като Константин Муравиев), подлагани на унижения и държани в нечовешки условия; става свидетел на бягства по време на конвоиране на лишени от свобода във вагони за животни, на различни опити за спасение от концентрационния лагер "Белене", на жестоки произволни убийства. Още тогава, през втората половина на 80-те години, когато пише мемоарите си, Осман Кълъч вярва, че българският народ ще издигне паметник на безименните си герои - жертви на комунистическия концентрационен лагер:

Въдворените без съд и присъда лагеристи - жертва на мъченията на комунистическите зверове, са безименни герои! И остров Магарец е мястото, на което един ден ще бъде издигнат паметник с надпис:

Телата им бяха погребани тук!

(Кълъч 2020: 446)

Осман Кълъч започва да пише своите мемоари през зловещата 1984 г., когато се отрича съществуването на турци в България, когато те са обявени за българи и насилствено са сменени имената им. Авторът е наранен и обиден от това и пише спомените си под влияние на потискащата и страшна неизвестност от събитията в затворената за свободния свят България. Завършва ги в началото на бурната и напрегната 1989 г., преди депортирането на много противници на режима и насилственото побългаряване, преминало в масово прогонване на стотици хиляди от страната. Всичко това неминуемо се отразява върху оценката му за някои събития. Чрез личния си разказ Осман Кълъч цели да запознае накратко обществото в Турция с историята и житейската съдба на своите братя турци в България и да разкрие истинското лице на социализма пред младото поколение на Турция, голяма част от което е увлечено по марксическата идеология.

Най-трайни следи в наратива е оставил инсценираният Шуменски процес¹¹ срещу Осман Кълъч и учениците му и на него са отделени много прочувствени страници с изключително интересни подробности. За този процес са публикувани още две книги с мемоари¹² и едно изследване¹³, базирано на лични свидетелства и съдебните протоколи.

Мемоарите "Жертва на съдбата" са издавани четири пъти в Турция - през 1989, 1992, 2002 и 2017 г.¹⁴, предстои и пето издание. Авторът не ги е променял, единствено към последното издание е прибавил още една част, в която разказва за работата си в дипломатическото представителство на Турция в Белград. Само в предговорите към второто и третото издание отразява някои свои мисли за последвалите след 1989 г. промени в България, за очакванията си.

През 80-те години на ХХ в., когато е писана тази книга, много събития и факти от историята на затворената за света социалистическа България не бяха известни и умело се скриваха от българската и международната общественост, а статистическите данни бяха манипулирани. Тогава авторът не е имал други източници и не би могъл да използва днешните възможности на интернет, например. По тези причини той не винаги се е опирал на надеждни извори и е употребил в мемоарите някои данни, които не се покриват с резултатите от изследванията след 1989 г.

Българският читател трябва да има предвид, че гледната точка за някои събития трябва да бъде отнесена към обстоятелствата и времето на написване на мемоарите. Те са предназначени за турския читател, ето защо на места съдържат общоизвестна за нас информация и повторения. Също така се срещат спорни елементи и оценки, по които българските историци имат различно становище. Не трябва да се забравя обаче, че става въпрос не за историческо изследване, а за авторова истина, за собствена гледна точка при оценка на събития и политици, което неминуемо предполага емоционалност и субективност.

В мемоарите на Осман Кълъч може да се чуе гласът и да се почувства гледната точка на турците в България, да се види интерпретацията им за различни исторически и политически събития, да се уловят чувствата и преживяванията им, които рядко се регистрират в историографски, социологически и психологически изследвания.

В България почти няма издадени спомени на турци и на мюсюлмани, тези общности не присъстват в българската мемоарна литература. Има публикувани мемоари, но те са написани на турски език и в голямата си част - издадени в Турция. Събитията от житието на тези общности, техните болки и радости, принадлежат и на българската историография и социология. С прочита на мемоарите може да се открехне малко прозорче към света и преживяванията на "другите", които иначе си остават почти непознати за българската общественост.

БЕЛЕЖКИ

1. Първата история на турците в България беше написана на български език едва през 2002 г. от проф. Ибрахим Ялъмов, който също често се позовава на мемоарите на О. Кълъч. Вж. Ялъмов (2002). Не бихме могли да приемем като правдоподобни истории или обективни съчинения поръчаните от социалистическите власти книги като "Участието на българските турци в борбата против капитализма и фашизма" на Юсеин Мемишев и др.под. [обратно]

2. На процеса са произнесени две смъртни присъди, една доживотна, една 12-годишна (на малолетен ученик, задържан на 17 години - син на мюфтията в Шумен), една 8-годишна и една 6-годишна присъда (Кълъч 2020: 314). [обратно]

3. В Турция започва работа като референт за България в дирекцията "Балкански държави" на турското Министерство на външните работи. Като преводач участва в турско-български преговори, провеждани в България и в Турция. В продължение на 8 години работи в турското консулство в Белград. Пенсионира се през 1983 г. През 2020 г. навърши 100 години, без да загуби изключителната си памет и жизнерадост. [обратно]

4. Ахмед Кемал (Кълъч 2020: 524). [обратно]

5. Не само на Делиормана. Осман Кълъч е най-известният дисидент на турците от края на 40-те до средата на 60-те години. След заминаването си за Турция той става говорител без щат в българската редакция на Турското радио и телевизия и така продължава връзката си с част от турското малцинство и най-вече с помаците и българите антикомунисти. Баща ми слушаше неговия глас по емисиите на български, знаеше за репресиите срещу него, за смъртната му присъда, разказваше ми за неговия героичен (според баща ми) живот с голямо възхищение. Тези разкази за мен бяха като приказка и тогава аз не знаех, че също ще попадна в затвора и че месеци след експулсирането ми от България на 3 февруари 1989 г. ще започна работа без щат на същото място и близо 3 години ще работя в българската редакция на Турското радио и телевизия. [обратно]

6. Неверните твърдения не се ограничават само с някои медии. Неизвестно защо разузнавачът Пеньо Пенев, заловен на местопрестъплението и осъден в Турция, в интервюта твърди, че е бил разменен срещу 9-ма (а някъде и 10) турски шпиони (които всъщност са турци, граждани на България, репресирани от комунистическите власти по различни измислени обвинения), сред които и Осман Кълъч. Пенев е разменен и се завръща в България през лятото на 1964, а Осман Кълъч сам се качва на влака в София и пристига в Истанбул на 21 януари 1965 г. Пеньо Пенев и съпругата му предават по много "трагичен" начин размяната, посочвайки само (?) името на Осман Кълъч като най-виден сред 9-мата разменени турци. Описват среща на границата, която никога не се е състояла, като цитират дори и думи на съпругата му. В мемоарите си Осман Кълъч разказва истината за случая Пеньо Пенев, известен му с агентурното име Георги Чолаков. Вж. Пенев (2014). Също: Фокус (2014). Подробности за идването на О. Кълъч в Турция - Кълъч (2020: 551-557). [обратно]

7. Въпреки многобройните научни изследвания, някои кръгове в България приемат за несправедливо обвинението за шпионаж в полза на Запада на известни български политици, интелектуалци и общественици, но продължават да наричат "турски шпиони" всички турци и мюсюлмани, обвинени в шпионаж през социалистическия период на България. [обратно]

8. Досега не съм срещнала каквито и да е негативни оценки на затворници за Осман Кълъч. [обратно]

9. Осман Кълъч не е бил директор на висшето училище "Нювваб". [обратно]

10. Ахмед Кемал е учител на Осман Кълъч, един от задържаните през май 1945 г. преподаватели и ученици на "Нювваб", в групата от 22-ма турци, разследвани и изтезавани за шпионаж в полза на Турция. Част от разследваните са изпратени в концентрационния лагер "Росица". Тогавашният директор на висшето училище Ахмед Давудоглу е оставил кратки, но много ценни спомени (издадени през 1979 г.) за следствието и лагера (Давудоглу 2013: 70-121). [обратно]

11. Освен този процес, в периода 1947-1949 година комунистическите власти организират политически процеси срещу турското малцинство и в други райони, известни като "Русенски процес", "Бургаски процес" и "Софийски процес", на които са произнесени много смъртни присъди, като две от тях са изпълнени в Плевенския затвор. [обратно]

12. Двамата автори са осъдени на този процес, като първият получава доживотна, а вторият смъртна присъда. Вж. Гюлмен (1999) - заглавието в превод: "Спомени и размишления на един турчин от България", и Чавуш (2009) - заглавието в превод "Да бъдеш турчин в България". [обратно]

13. Вж. Джамбазов (2010) - заглавието в превод: "Зад завесата на "Процеса Осман Кълъч". Спомени-Документи". [обратно]

14. Преводът на български е направен от последното издание. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бежански 2017: Бежански, Н. Във вихъра на двубоя. // Култура, 11.03.2017 <https://kultura.bg/web/%D0%B2%D1%8A%D0%B2-%D0%B2%D0%B8%D1%85%D1%8A%D1%80%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B2%D1%83%D0%B1%D0%BE%D1%8F> (24.12.2020).

Вълков 2010: Вълков, Ст. Отворено писмо на Стефан Вълков до Ахмед Доган. // 26.01.2010 <https://www.svobodata.com/page.php?pid=2390&rid=35&archive=1> (24.12.2020).

Гюлмен 1999: Gülmen, O. Bir Bulgaristan Türkünün Anıları ve Düşünceleri. Ankara, 1999.

Давудоглу 2013: Davudoğlu, A. Zindan Hatıralarım. // Ölüm Daha Güzeldi. Hatıralarım. İstanbul, 2013.

Джамбазов 2005: Cambazov, İ. Medreset’ün-Nüvvâb. Anılar-Belgeler. Sofya, 2005.

Джамбазов 2010: Cambazov, İ. Osman Kılıç Mahkemesi"nin Perde Arkası. Anılar-Belgeler. Sofya, 2010.

Джамбазов 2019: Джамбазов, И. Религиозната организация на мюсюлманите в България. 1878-2018. София, 2019.

Фокус 2014: О.з. ген. Чавдар Калайджиев: Навършват се 50 години от размяната на полк. Пеньо Пенев срещу десет турски агенти, един от които е Осман Калъч. // Агенция "Фокус", 08.04.2014 <http://www.focus-news.net/opinion/2014/04/08/27951/oz-gen-chavdar-kalaydzhiev-navarshvat-se-50-godini-ot-razmyanata-na-polk-penyo-penev-sreshtu-deset-turski-agenti-edin-ot-koito-e-osman-kalach.html> (24.12.2020).

Константинов 2006: Константинов, Г. Адски калейдоскоп. Спомени на затворника. София: Шрапнел, 2006. Също: Анархо Портал, б.г. <https://www.anarchy.bg/wp-content/uploads/2009/05/%D0%90%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%9A%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B9%D0%B4%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BF-%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B0.pdf> (24.12.2020).

Константинов 2019: Константинов, Г. [...]. // Анархо Портал, 30.11.2019 <https://www.anarchy.bg/articles/%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5> (24.12.2020).

Кълъч 2020: Кълъч, О. Жертва на съдбата. Прев. Зейнеп Зафер. София: Кралица Маб, 2020, 620 с.

Пенев 2014: Пенев, Пеньо. Полковник Пеньо Пенев: В Турция ме мъчеха, но не мразя никого. // Pan.bg, 13.04.2014 <https://www.pan.bg/view_article-4-22501-Polkovnik-Penjo-Penev-V-Turciq-me-mychiha-no-ne-mrazq-nikogo.html> (24.12.2020).

Чавуш 2009: Çavuş, E. Bulgaristan’da Türk Olmak. İstanbul, 2009.

Ялъмов 2002: Ялъмов, Ибрахим. История на турската общност в България. София: IMIR, 2002, 529 с.

© Зейнеп Зафер
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2020, № 12 (253)