СТРАНИЦИ ОТ ПОЕМА

web | корица

1.
Отечество! Ти беше една прекрасна дума,
от извора по-чиста, по-точна от куршума -

и сърчицето детско замираше пред нея
в ония дни, когато се учех да живея.

Читанката разтварях и с устни неумели
завинаги потъвах сред твоите предели -

поля, гори, долини и гордите балкани,
които дядо Вазов на всички завеща ни.

Отечество любезно! - си казвах всяка вечер
като молитва тайна към близък и далечен.

Отечество, дари ме със смелост и със сила,
да мога да обичам свободата мила,

ако потрябва - нека! - вземи ми и живота,
но само да приличам на Левски и на Ботев...

Навярно съм се виждал юнак между юнаци -
най-дребничкият всъщност сред другите хлапаци.

Отечеството беше за мене махалата,
приятелите, майка, и брат ми, и играта.

И улицата стръмна, отиваща към кея,
където Баба Тонка и до днес живее,

на Ангел Кънчев гроба - там водеше ме баба,
че татко беше легнал и той в пръстта корава.

Къде сте, скъпи мъртви, къде сте, скъпи живи?
Душата ми напразно очаква да ви види.

И в моето Отечество сега се връщам гузен -
познахте го навярно - градът се казва Русе.

2.
Отечество, нима си от спомени родено?
Нима детето в мене от теб е озарено?

Какво му шепнеш още, че то не те забравя,
Отечество любезно - невидима държава?

Пространство необятно от доброта и обич,
животът ми обратно тече и в теб ме води -

и въздухът ти сладък отново ме обгръща,
и аз пристъпвам прага на родната ми къща.

И аз отново слушам как вее северняка.
Навън е зима, бял е от преспите й мрака,

пъртината е сякаш тунел под снеговете.
И коледна елхичка на дъното му свети.

Душа, на твойто дъно какво до днес остана,
при всеки звук звъниш ли, все тъй необуздана,

или мълчиш - от всичко безкрайно уморена,
пречупена, тъй както от вятъра антена?

Ах, зная, помниш още ония дни, в които
не можеше ни радост, ни скръб да те насити

и цяла от възторзи и горест обладана,
откриваше внезапно - животът е промяна...

И облаците бели, опасали небето,
и камъка надгробен, на църквата кубето,

пчелите пощурели над цъфналата слива,
листата пожълтели, реката тъй ленива,

пръстта, тревата мека и майчината стряха,
и уличката тясна Отечество ми бяха...

3.
А после надойдоха машина след машина
и родната ми къща след другите се срина,

отскубнаха от корен глухарчето, което
самичко бе готово да литне към небето.

Отечество далечно... Отечество любезно...
Аз виках, но гласът ми се губеше сред бездна.

И груби думи чувах наместо нежен шепот.
И алчността човешка ме гледаше свирепо.

И облаци отровни пълзяха по земята,
и тръпнеше от болка понякога сама тя.

А хорът на глупците гърмеше неуморно
и аз припявах също или мълчах позорно.

Отечество, къде бях? Нима размахал лакти,
за място се боричках с лъжци и тарикати,

на фрази лицемерни усмихвал съм се чинно
и клел съм ти се гръмко, че те обичам силно?

Нима за обичта ти съм искал нещо друго
освен да мога само сред тебе да се будя

и ако в път далечен се случи да замръкна,
единствено сред тебе завинаги да млъкна...

И люлката, и гроба защото си ни дало,
ти всъщност си ни сляло в едно-едничко цяло -

дъждът вали за всички, земята всички храни.
И раните ти трябва на всички да са рани.

Отечество далечно... Отечество любезно...
Мен утре ще ме няма, ти няма да изчезнеш.

4.
Деца, сега сте вие Отечеството мое.
Приличате по нещо на мъртвите герои.

С души невинни още и с мисли още чисти
минавате край мене в полуизтрити джинси

и взели моя поглед, отивате нататък,
където е животът като усмивка кратък -

животът-безразсъдство, животът-постоянство,
от всеки прекосено невидимо пространство.

Деца, за вас се плаша, на вас се и надявам.
И светлината ваша сега ме озарява,

навън е зима, бял е от преспите й мрака.
Едно момченце има и зная, че ме чака.

Разтворило читанка, то свободата срича
и учи се да помни, да мисли и обича.

Но аз ли съм, синът ми ли - не виждам отдалече...
А може би това е моето Отечество.

1988

© Владимир Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.05.2015
Владимир Попов. Чупливо. Варна: LiterNet, 2015

Други публикации:
Владимир Попов. Чупливо. София: Просвета, 2012.