НАЧАЛО НА ПОЕМА

web | корица

ЗА МИЛОТО ДЕТЕ, което срича
буквара и след топката си тича,

за влюбения юноша, чиято тайна зная,
защото безнадеждно моя тя е,

за момъка, нехайно яхнал тежката машина,
която родната ми къща срина

(и за парченцето от керемида стара,
което взех в душата си, за да покара),

за майка ми и нейните приятелки пенсионерки,
насядали по боядисаните пейки,

подобно гълъби пред портите на рая
(какво е ада те отдавна знаят),

за моята жена, надяваща се скрито,
че някога и аз ще стана знаменитост,

за печатаря, който тези редове набира,
за да си купи хляба и бутилка бира,

за моите другари и за мен самия,
когато ям, обичам или пия,

за непознатия добряк, с когото
се разминаваме като числа от "тото",

за свития младеж и за поета честен
(защото можеше да бъде и известен),

за всички възрасти и всички кръвни групи,
които власт или богатство не подкупи,

аз пиша... Няма е устата
пред тези, от които се гнуси душата.

НЕ СЪМ АЗ СИЛЕН и не мога да се боря със злодеи
на края на света или по нашите алеи,

не мога да препреча пътя на бедата,
надигнала се от недрата на земята,

не мога падащия самолет да вдигна нависоко
и на летящата кола да върна вярната посока,

недъгавия да накарам да проходи,
да помиря враждуващите два народа,

не мога гладния със думи да нахраня
и да превържа раните му на екрана,

не мога танковете да превърна на играчки,
осъдения да сменя с палача,

не мога доноса да спра, написан снощи,
докато ние спяхме непробудно още,

очите ти не мога, майко, да избърша,
сънуващи баща ми, че си идва вкъщи

(от корен да изскубна аз тревите гъсти
не мога мъртвия да вдигна изпод кръста),

не мога на измамника да връча съвест
и да спася децата на дома потъващ,

на безсърдечния да присадя сърце не мога,
на равнодушния да подаря тревога,

на слепия да върна зрението ясно,
а безразсъдния да го предпазя от опасност.

Но мога да им кажа истината за живота,
макар понякога и да горчи, защото -

НЕ Е МЕТАФОРА животът ми и чудеса не правя,
когато пред децата си разрязвам хляба,

когато тичам до аптека нощна,
в сърцето - с плач и с кашлицата лоша,

когато не духът, битът е бездна,
в която неусетно ще изчезна,

когато в тебе гледат още трима
и... няма смисъл да се търси рима,

когато даже и с подхвърлен залък
не ти се струва, че ще станеш жалък,

да би могъл и ти като шофьора
да возиш по нощите щедри хора.

НО АЗ НЕ ИСКАМ стихове да пиша,
за да ги влагам във спестовна книжка,

не искам на децата си да кажа:
деца, аз лъжа, но нима е важно,

щом всички вкъщи сме доволни, сити?
Ще порастете и ще ми простите.

(Дори да премълча, разбирам, няма
да им спестя горчивата измама.)

Но аз не искам да мълча, аз искам
наравно с кръста да поема риска,

аз искам синове, а не синчета,
желая не съдбата на поета,

а на човека, който всяка дума
цени като трохата и куршума.

СПОДЕЛЯМ твоята съдба, човеко неподкупен,
към стаята ти скромна светлата пролука,

леглото тесничко, което на пране ухае
(то всичките ти мъжки тайни знае),

споделям автобуса, който те клатушка
далече от Сезан, от томчето на Пушкин,

и вестника в ръката ти, цигарите във джоба,
споделям твоя дом, а бих желал - и гроба,

споделям грижите за хляб и покрив
и ризата ти от потта солена мокра,

споделям твоя труд и неизмислен жребий
на своите деца поне да си потребен,

споделям смисъла на гордостта ти непреклонна
да нямаш туй, което имал би с два-три поклона,

споделям твоето презрение към трупащите слава и имоти,
докато ти се блъскаш сам в живота,

споделям тихата мелодия, която тананикаш,
докато чакаш млякото да кипне,

споделям бръчките ти ранни и очите празни,
когато се опитват да те тъпчат с фрази,

споделям твоите сезони - детството и зрелостта ти,
юмрукът здрав и болката, и яростта ти,

споделям стълбището, по което бавно се изкачваш
към ласката на слънцето или на здрача,

голяма, колкото света, душата ти споделям,
която може би е и начало на поема.

1983

© Владимир Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.05.2015
Владимир Попов. Чупливо. Варна: LiterNet, 2015

Други публикации:
Владимир Попов. Чупливо. София: Просвета, 2012.