ЯВОРОВ И "БОГОИЗБРАНИТЕ" ОТ СП. "МИСЪЛ"
Менторът. Кръстникът. Двойникът

Виолета Радева

web

Когато социалистическите списания "Дело" и "Ново време", редактирани съответно от Вела Благоева и Димитър Благоев, отклоняват поетическите изповеди на Пейо Крачолов и той ги изпраща в списание "Мисъл", сигурно вътрешно се е примирал при мисълта как ли корифеите в литературата ще погледнат на творбите му - никому неизвестното момче от дълбоката провинция. Не посмява да сподели с когото и да е безразсъдната си постъпка, докато не се появява книжка № 7 от 1898 г. на списанието с неговите стихове "На един песимист" и "Син на чужбина".¹ Едва тогава се открива на приятелите си. Да печаташ в "Мисъл", по това време вече означава да получиш официален "паспорт" за влизане в българската литература, означава безспорно признание за талант и е показател за стойността на написаното. Същата година, пак там, излиза и стихотворението му "Луди-млади". През следващата 1899 г. редакторите на "Мисъл" са още по-благосклонни - отпечатани са цели шест негови стихотворения: "Свърнах стадо, пиле Радо", подписано за първи път с псевдонима "Яворов", "Повя горняка през полята...", "Като звездица светла във нощний мрак внезапно...", "Сънувах те", "Буря" и "Пролетна песен".

В най-авторитетното за времето си литературно списание се отдава голямо значение на художествената форма и хубостта на езика. Но особено след като в текето на "Мисъл" прочитат поемата "Калиопа", която събужда възторг у всички, д-р Кръстев изпраща картичка на прекръстения набързо (и без да го питат) телеграфопощенски служител Пейо Крачолов. Пред Михаил Арнаудов поетът ще изповяда след години, когато е на върха на признанието си като творец и като неподражаем майстор на българското слово: "Ако Кръстев е направил нещо за мене, то е в тази картичка" (Арнаудов 1916: 24). Изведнъж всички заговарят за поемата, завладяваща с богатата си ритмика, със звучния си език, с пластичността и свежестта на образите.

През 1900 г. д-р Кръстев задвижва всичките си връзки и благодарение на неоспоримия си авторитет, успява да издейства преместването на младия поет в столицата. Той не се съмнява, че на родния поетичен небосклон е изгряла нова и особено ярка звезда. Мнението му споделя и неговият неразделен приятел и съмишленик Пенчо Славейков. Оттук нататък те двамата вземат под грижовното си крило недоучилия, свит, мълчалив син на Тракия, поставят го по-късно редом до себе си, включвайки го като редактор на списанието. Разликата във възрастта между тях и Яворов от 12 години за възпитаниците на Лайпцигския университет не е от значение, макар че тази поколенческа разлика слага известен отпечатък върху човешките им взаимоотношения. Д-р Кръстев е семеен човек, Пенчо Славейков след 1903 г. съжителства с Мара Белчева, вдовица на убития при атентат срещу Стефан Стамболов министър на финансите Христо Белчев, докато поетът с огнен темперамент е неуморен търсач на преживявания и на любовен екстаз. Това го отдалечава от тяхната среда. След няколко години, когато пред погледа му попада петнайсетгодишната сестра на Петко Ю. Тодоров Минка, когато избухва скандалът с цикъла стихотворения, поместени с мото от нейни писма до поета и особено след неговото жестоко отмъщение чрез драмата "В полите на Витоша", д-р Кръстев и П. П. Славейков неминуемо заемат страната на П. Ю. Тодоров. Назряваща трагедия виждат те и във връзката на Яворов с Лора Каравелова и въпреки предупрежденията, които си позволяват, нищо не може да спре неумолимия ход на съдбата. Но въпреки това, когато поетът ослепява след първия опит за самоубийство, именно д-р Кръстев, самият той болен и нуждаещ се от грижи, го отвежда при прочути очни специалисти във Виена и е един от онези трима-четирима души, към които поетът се обръща с надеждата да очистят след неговата смърт името му.

Какъв като човек е менторът на Пейо Яворов?

На вид сух, строг, д-р Кръстев в действителност е бил възторжен, емоционален и готов да се раздава. След смъртта му Александър Дзивгов ще напише: "...тия, които са надникнали в тайниците на сърцето му, и тия, които са изпитали очарованието на неговото топло слово, знаят какво съкровище от ценности криеше той в себе си. Една открита, честна натура, неспособна за никакви огъвания, една поразителна вътрешна устойчивост и непоколебимост, която не можеше да се приспособи към изискванията на практичността, едно благородство, върху което мрачините на живота не хвърлиха никаква сянка и не плахата доброта на малодушника, а едно непоколебимо вътрешно желание за добротворство, във висшия смисъл на това понятие - ето присъщностите на човека, когото тъй рано загубихме" (Дзивгов 1919).

Мара Белчева, която отблизо и добре познава най-близкия приятел на Пенчо Славейков, непосредствено след като научава печалната вест за неговата кончина, пише с характерния си едър почерк и с любимото си лилаво мастило: "Сега е мой ред - ми каза той, кога оплака и последний си другар. Дълбоко в своето сърце усетил жилото на онез пчели, от чийто мед той най-вече събира. Днес и на неговия гроб се смее пролетта. И той не може да ни каже дали я чуй. Той, който тъй обичаше цветята, в чийто поглед пиеше роса от най-нищожний злак. Мислителя-самотник. Бореца"².

Само година преди Мислителят-самотник да последва "дивната троица" (определение на М. Белчева в същия спомен-експромтю) в страната на вечността, на 2 април 1918 г. д-р Кръстев изповядва пред нея: "...и беше, и е все още празна, съвсем празна душата ми. Като че никога не е била тъй празна, тъй пустинна, тъй опустошена. Аз изгубих и като че всеки ден повече губя - онова, което е било същински извор на всяко мое щастие. Което и сам аз винаги съм скъпял най-много. Което трябваше да вардя като очите си, на което трябваше - ако бъде нужно - да пожертвувам всичко друго. Изгубих очарованието си, жизнената си енергия - радостта си от живота и за живота... моята умряла радост, - моята умряла душа, че тя, радостта е била винаги душата на моята душа..." (Радева 1985).

Последен от "Великата четворка", останала в историята на българската литература като кръга "Мисъл", си отива д-р Кръстю Кръстев. И той като Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров умира самотен и неразбран в най-искрените си чувства и пориви. Върху му се сипят вражди и омрази, духът му понася удара на три непрежалими загуби, сполетели го една след друга. Най-добрият и особено скъп на сърцето му приятел Пенчо Славейков умира в 1912 г. далеч от родината; след него, духом сразен, слага край на живота си Яворов; след още две години тихият, мечтателен, неизлечимо болен Петко Тодоров угасва в ужасни мъки. Останал духовно сам, критикът не успява да надмогне личното си крушение, свързано със закъсняла и драматична любов. Така за него в този момент единственият изход остава доброволното оттегляне от Живота. И д-р Кръстев посяга към отровата, останала от самоубийството на Яворов...

А с каква жизненост и с какъв устрем влиза той в кипежа на литературния ни живот през последното десетилетие на XIX век, едва 22-годишен!

Отминаха десетилетията, когато за стожера на "великата четворка" можеше само да се прочете, че е "отклонил" от правилния път на художествено развитие родната литература, че е сух догматик, че е противник на реализма, а когато адептите на маркс-ленинската естетика искаха да сразят и да охулят някой свой противник, говореха за "кръстьокръстевщина". Приписваха му хиляди грехове по една-единствена причина - че е "изменил" на увлечението си от ранната младост по социалдемокрацията и че защитава Платоновата линия във философията, в противовес на материализма в онтологията и гносеологията. Високомерно го отричаха като философ, като му вменяваха в непростим грях тъй наречения еклектизъм - не бил се придържал към една определена философска система, вземал идеи от различни философи, но никога от материалисти.

Изпълненият с бурна деятелност живот на д-р Кръстев минава под знака на усилията му да осъществи на дело един висок етичен идеал. Това му носи страдания и удари дори от най-близките. Кореспонденцията със съпругата му Радка Кръстева, която техният правнук д-р Румен Шивачев (2007) публикува, разкрива неразбирането на вътрешния му устрем към свобода и надмогване на обичайните представи и правила от онези, които са най-важната част от живота и от съдбата му - неговото семейство. Проблемите на морала, метафизичните въпроси, терзанията на духа го съпътстват през целия му живот. Той не само и не толкова размишлява върху тях, колкото ги преживява, изстрадва, превръща ги в част от самия себе си, от частния си живот.

Ерудитът в полето на литературната критика и есеистика Николай Дончев десетилетия по-късно ще го определи като човек, притежаващ "непоколебимост на волята и неизтощимост на духа" (Дончев 1998: 76). Пак той, който превъзходно познава френската литература, превежда от френски и италиански, години наред редактира литературната страница на излизащия на френски език всекидневник "Ла Бюлгери", ще подчертае още една отличителна черта на д-р Кръстев: "Големият критик стои винаги в близка връзка с някой голям писател. У нас също имаме блестящия пример на Кръстева, чието име е неразделно свързано с това на тройката Славейков - Тодоров - Яворов. Това е нещо съвсем естествено, тъй като литературната критика, макар и да представя един завършен литературен вид, стои в пряка зависимост от развитието на общата художествена литература. По силата на това обстоятелство критикът се свързва с писателя: когато го открие пръв, той става "негов" - заедно с възхождащата негова звезда на литературния небосклон блести и тази на неговия критик" (Дончев 1998: 77-78).

Девизът му е: делото, силата, волята. Само с тях пустините стават цветущи градини и тленното чедо на пръстта завладява вселената. Качествата, които особено много цени, са лично достойнство, самоувереност, благородство, воля, самостоятелна мисъл. У съвременниците си най-пълно покритие на този идеален образ открива у Пенчо Славейков. Той удовлетворява и жаждата му за творческо другарство по подобие на приятелството между Гьоте и Шилер. Пенчо Славейков съответства и на убеждението му, че страданието е единственият път, по който човек може да възлезе до неподозирани "висини на прояснено съзнание". Великото благо за човечеството - изкуството - живее от мъките и воплите на ония, които го творят.

"Реакционер", "формалист", "егоист", "духовно нищ" - това са само много скромна част от определенията, с които марксистите са го удостоили. Особено безогледен в отрицанието си е академик Владимир Топенчаров, който в своята история на българската журналистика с лека ръка зачерква всичко, което е създадено от д-р Кръстев, и най-вече делото на неговия живот - сп. "Мисъл". Войната срещу него пръв започва Димитър Благоев. Естествено би било неговите оценки да са умрели дори не и със смъртта на автора им, а още в момента на публикуването им, ако след преврата на 9 септември 1944 г. не бяха завзели властта възпитаните от него борци за световен комунизъм. Защото каква стойност биха могли да имат в една нормално развиваща се литература и култура мненията на един полуобразован политик, лишен от какъвто и да било естетически усет, за когото Вазов е "безлична фигура", "пигмей", Захари Стоянов - "вагабонт-патриот", Пенчо Славейков - "злочест стихоплет", Антон Страшимиров - "парнаски бог", Петко Тодоров - "знаменит съчинител на разни бездарни разкази и идилии" и т.н., и т.н. все в този дух за всички без изключение творци, които съставляват гръбнака на българската литература.

Литераторите-марксисти смятат за най-голяма "вина" на д-р Кръстев това, че бил "отклонил" в погрешна посока Яворов и Пенчо Славейков, че "насадил" индивидуализма в литературата ни, който "нанесъл поражения" върху творчеството на П. П. Славейков, К. Христов, П. Ю. Тодоров, че повлиял "отрицателно" на Боян Пенев, Малчо Николов, Владимир Василев. Този десетилетия охулван философ и литературен критик е менторът, под чиято опека попада младият и подчертано надарен поет Пейо Крачолов. Колкото и да не се поддава на влияния, колкото и да брани своята автономност като човек и като творец, той неминуемо възприема както някои от идеите, споделяни от д-р Кръстев и Пенчо Славейков, така и оценките, съветите, критиките им. Свидетелствата за това са многобройни. И не защото са налагали грубо своето мнение или преценка. Напротив! Но марксистите да обвиняват тенденциозно и водени от догматизма си д-р Кръстев и П. П. Славейков за завоя на Яворов от социалистическите идеи и вдъхновеното от тях творчество за селската неволя към поезия, израз на субективни душевни преживявания, е не толкова заблуда, колкото злонамерена атака срещу двата стожера на сп. "Мисъл". Срещу изкуственото разделяне на Яворовата поезия на два периода, чужди един на друг, възразява още Ганка Найденова, която на базата на богат документален материал прави следния извод: "...основните насоки - възходи и падения, в Яворовото развитие зависят преди всичко от собственото мирогледно развитие на поета, което е обусловено от много и различни причини. Яворов влиза в кръга "Мисъл" със своите противоречия. Те не го напущат и когато той след 1907 г. се отдалечава все повече от него. Същността на тези противоречия, на Яворовия трагизъм, както ще видим, не е във връзките му с този кръг, а в неговото мирогледно развитие, което допуща и въздействието на "Мисъл" върху него" (Найденова 1957: 293).

Бащинско - това е най-точното определение за отношението на авторитетния критик към устремно и категорично навлезлия в родната литература поет. Негова е заслугата първи да посочи виртуозната техника на Яворов и мощното му въображение. Под заглавие "Певец на душевни бездни" д-р Кръстев включва в книгата си "Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов" написания за първата книга на литературния сборник "Мисъл", излязла през 1910 г., "Литературен силует" на Яворов. Там изрича пророчеството, че неговите песни "ще живеят, докогато българска реч звучи под сините български небеса" (Миролюбов 1917: 169). Пръв определя поета и като "психологическа енигма", каквато впрочем той остава и до ден днешен с противоречията си, с трагизма, с драматичните колизии на една болезнена, да не кажа болна душа. Поразяваща според критика е зрелостта на ранните му стихотворения, глъбината на поетическите замисли и завършеността на поетическата форма у това "тъмно чедо на провинцията". Неговият необикновен вътрешен живот като че ли няма нищо общо с околната действителност и макар да започва творческия си път със стихотворения на социални теми - изведнъж, без видим преход запява за най-интимните, най-болезнени преживявания на своята душа, дава поетичен израз на най-индивидуалното съдържание. В поемата "Нощ" д-р Кръстев открива преломния момент във вътрешната биография на поета, когато се отрича от ценностите и стремежите на филистера, на благоразумния, на "Честития". Нови идеали издига Яворов върху трона на съборените кумири и в тази преоценка на истините се раждат трагичните тонове на неговата нова поезия, раждат се кошмарите на нощта.

За философа и психолога д-р Кръстев не остават незабелязани основните теми в Яворовата лирика. Особено внимание обръща на ужаса от самотата, на дълбинната отчужденост и непобедимото усещане за неразбраност. Може би защото сам се е чувствал самотник, той има тънко ухо за тези тонове и долавя цялата им сила и съдбовност. Релефност и яркост на образите, шеметно движение и необикновена мощ на чувствата - това отличава поезията на Яворов и я прави неповторима. Специално внимание заслужава написаният за цитираната вече книга на д-р Кръстев за неговите отишли си рано скъпи приятели етюд "Орисията на Яворов в неговите песни". Той дълбоко вълнува със своята интимност, с личния елемент и с проникновеното навлизане във вътрешния свят на трагично загиналия поет. Дистанцията между критик и автор се е заличила, изчезнала е. Той не преценява - той съпреживява, той дири и открива знаците на една неотвратима съдба в песните на предчувстващата бъдещето си душа. Много пряк и властен е бил подтикът, за да напише д-р Кръстев този етюд. Тясното, може да се каже всекидневно общуване с полуслепия поет, четенето на глас, по-скоро препрочитането на редица негови стихотворения, които директно събуждат конкретни паралели и асоциации със състоянието му в момента, са преживявания, разтърсили из дъно душата и мисълта на критика и накарали го да изрази налагащия се от само себе си извод, че някакво съдбовно прозрение е движило ръката на Яворов, рисувайки се сам като "слепец пробуден, сляп от века и навек" ("Песен на песента ми"), като "сляп отдавна" ("Може би"), "в безмълвна тма, без видим път" ("Без път").

Все в този етюд критикът утвърждава, че Яворовата поезия е история на неговия живот - живот по ръба между безумието и висшата мъдрост; история, пълна с навяващи ужас прозрения и картини на мрачни бездни, на леден вихър, на слепяща мъгла. Така формулираната мисъл на д-р Кръстев в леки варианти и с различна аргументация и обяснения можем да срещнем едва ли не във всеки ред, написан през последните сто години за живота и творчеството на поета. Ето какво пише Кръстьо Куюмджиев в своя предговор за книгата "Житейската драма на Яворов": "Той е знаел, че ще ослепее. Иначе как можем да си обясним тоя страх от тъмнината в неговата поезия? Колко негови стихотворения са посветени на ужаса от мрака? И ето постига го това, от което най-много се е страхувал. На великите поети им е дадено да знаят своя жребий... Трагичното усещане за битието в поезията на Яворов не е литература, а тревожно предчувствие за катастрофата, която го дебне" (Гайдаров 1979: 8).

В противоположност на приглушените чувства у Пенчо Славейков, на неговия мек лиризъм и просветлени чувства, у Яворов и най-леките душевни трепети избликват със страст, преживяванията му са стихия, която завладява, увлича, разтърсва. И най-необикновените, и най-непознатите за останалите хора вълнения се превръщат в психологическа реалност - толкова ярка и релефна, колкото дори собствените ни преживявания не са за нас. Прекарвайки през сърцето и мисълта си живота и поезията на своя трагично приключил земния си път по-млад приятел, д-р Кръстев стига до извода, че: "Погледът - на очите и на душата му - бе обърнат не към това, което ставаше наоколо му, той бе жадно устремен в неговата собствена вътрешност. Ето защо той има поглед само за невидимото, за скритото от очите и душата ни" (Миролюбов 1917: 198).

С многостранната си дейност като философ, професор, литературен критик, редактор, обществен деец д-р Кръстев забележимо влияе върху интелектуалния и обществен живот у нас в края на XIX и началото на XX век. Динамичните промени отприщват духовните сили на българина, а където се освобождава много енергия, неминуемо има напрежение. Такова напрежение лесно може да се забележи и в отношенията на писателите, групирани около списание "Мисъл". Справедливостта изисква да се признае, че въпреки непоколебимите си идеи и принципи, критикът е този, който ги помирява и който играе ролята на трансмисия. Той винаги е готов да загърби обидите, личните си настроения, собствените си интереси в името на една по-висока и по-благородна цел. Добре известно е как издейства раненият Гео Милев да бъде лекуван в Германия. Как се грижи като баща за правещия първите си стъпки в поезията и в живота Кирил Христов. Как окуражава всеки свой по-даровит студент и му разтваря страниците на "Мисъл".

Ако отделям такова внимание на човека, философа, литературния критик, редактора д-р Кръстев, то е, за да очертая личността и особеностите на човека, под чието покровителство се оказва от началото на ХХ век изгряващата звезда на мълчаливото и саможиво момче от горещия юг. Да очертая в едри щрихи неговите преценки за таланта и творчеството на безспорната звезда на поетичния български небосклон. Загрижеността на д-р Кръстев за развитието на Яворов е изворът на неизменното уважение и благодарност, които поетът изпитва към строгия и конфликтен професор. Но дистанцията, както споменах, остава. Той не усеща вродения си поетичен талант като достатъчен капитал, който да го постави на равна нога с ерудирания, високообразован и високопоставен в обществото естет и литературен критик. Макар да приема критиките на "човека в сиво", наричан така заради обичая на д-р Кръстев да носи лятно време сив костюм и сива шапка, Яворов се държи отчуждено спрямо него. Интимната среда на редактора му е в голяма степен чужда.

"Много приятели имаше Кръстю - пише в спомените си неговата съпруга Радка Кръстева, - но само Пенчо и Петко останаха верни на приятелството - само тези две благородни и възпитани души. Пенчо и Петко бяха две различни натури и се допълняха една друга. Яворов, макар да не бе постъпил както Кирил, все си откри невъзпитанието. Търсеше Кръстювото приятелство догде имаше нужда от него и след като се сближи с Лора, се отдалечи от Кръстя. Отношенията им станаха официални - правехме си официални визити. Но когато го сполете нещастието, когато ослепе, потърси приятелството пак на Кръстя. Нещастен, захвана да идва пак у нас по два пъти на ден."³ Състрадателният и винаги готов да се притече на помощ професор не страда от излишно самолюбие и често пъти, не само в този случай, пренебрегва засегнатото си Его заради един по-висш идеал - безкористното служене на изкуството и културата, както ги разбира той, а именно като разкошно, но крехко цвете, нуждаещо се от грижи и внимание. Показателно е, че макар от дълги години да са прекъснали по вина на Кирил Христов всякакви контакти, след самоубийството на Яворов д-р Кръстев се обръща именно към него, за да произнесе надгробно слово.

Славейков и Кръстев респектират Яворов не само защото са по-възрастни. От тях той усвоява, попива, оформя светоглед, знания, вкусове, критерии. Но колкото и да се е самообразовал скромният пощенски чиновник, колкото и произведения да е погълнал от руски автори, неговият интелектуален кръгозор е нисък, ограничен. Липсва му школовка, навик да мисли критично и съпоставително, широка обща култура. Такъв, първичен талант ще си остане до края, въпреки положените усилия да нареди малко естетически тухлички в пробойните на интелектуалната си подготовка, въпреки лустрото, придобито от живота в София, от досега с една по-издигната в духовно отношение среда, от престоя във Франция и запознаването с френските поети, с френската култура.

Много по-близки чувства той Петко Ю. Тодоров и Боян Пенев - и поради известни душевни и житейски сходства, и поради близката им възраст. Взаимоотношенията им понякога вземат формата на любов-вражда, но въпреки това общуват приятелски, съперничат си, споделят. Тъй като взаимоотношенията с майстора на идилията и брат на Минка Тодорова са твърде комплицирани заради любовта на Яворов към петнайсетгодишната ученичка, в този текст няма да се спирам на тяхното приятелство. Това е тема за отделен анализ.

* * *

"Виновен" за метаморфозата на пишещия стихове телеграфопощенски чиновник Пейо Крачолов в поета Яворов, е Пенчо Славейков. Естетът Славейков не иска да приеме, че под звънките, ритмични, искрящи от живот стихове, пристигащи от дълбоката провинция, стои такова грозно име като "Крачолов". И предлага да започнат да ги подписват с псевдонима "Яворов". Яворът е любимото му дърво. Да си припомним: "Стройна се Калина вие край брега усамотени./ Кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени". Забелязаният от корифеите край "Мисъл" начеващ поет не протестира. Нещо повече. След няколко години ще направи необходимото, за да узакони псевдонима си като официално свое име, което да предаде на жена си Лора Каравелова.

В думите и в преценките на Пенчо Славейков се вслушват всички. Той е естественият лидер сред обединените от еднакви цели и задачи в областта на литературата и по-общо на българската култура творци от края на XIX и началото на ХХ век.

"Нямаме друг такъв ум, глава, колос. Вазов, Яворов, Димчо са други. А Пенчо е един Гьоте у нас", ще изрече след повече от седем десетилетия Елисавета Багряна пред своите вдъхновени биографи Блага Димитрова и Йордан Василев (1975: 155). Но такава оценка, отдаваща дължимото на най-ярката личност в интелектуална България в началото на ХХ век, прави и руският публицист Викторов-Топоров: "Пенчо Славейков беше човек, присъствието на когото не се забелязваше, но когато го нямаше за по-дълго, чувстваше се, че не достига нещо, нещо главно, нещо важно, нещо съществено"⁴.

Парализиран след падане и заспиване върху заледената река Марица в Пловдив, когато е 18-годишен, пълният до този момент с кипяща енергия юноша не се предава. След като спечелва тримесечната борба със смъртта и побеждава с помощта на книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко "Живи мощи" и "Слепият музикант" депресивните състояния и меланхолията, се отдава на четене и поезия. "Божествени учителю - обръща се той към Тургенев, - ти, творецо на "Живи мощи", чийто образ е образът на моя спасител. Каква симпатия към човека лъхти от разказа ти за оная неволница, която не се е дигала от своя одър-гроб! Поезията на уединението ти я разкри на душата ми, поръси ме с живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди, и свои гледаха като на мъртвец."

Нещастието не го смазва психически. Физическите страдания не успяват да сломят неговата воля за живот и творчество и въпреки ужасяващите болезнени процедури, на които се подлага неколкократно през живота си с надеждата да захвърли бастуна и да стои по-твърдо върху нозете си, той не спира да работи, не се отказва от поезията, на която се е посветил. Нито за миг не се отрича от жреческата си служба. За него изкуството е мисия. Той от дете има за висок пример баща си, стария Славейков - поет, учител, фолклорист, етнограф, вестникар, публицист, борец за църковна независимост, основател на българската литература за деца, преводач, председател на Народното събрание след Освобождението, министър, неуморен труженик за повдигане на националното самосъзнание. И не само се възхищава от него. Още в детските си години обикаля с баща си различните краища на българската земя, за да събират народни приказки, песни, поговорки, стародавни предания.

Макар заради заболяването си да не успява да завърши гимназия, Пенчо Славейков, подтикнат и окуражен от д-р Кръстев, с когото вече се е запознал, заминава през 1892 г. да следва философия в Лайпциг. От там продължава да сътрудничи редовно на "Мисъл", както и на сп. "Българска сбирка". Там, в Германия, създава поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни". Пише първите глави на епопеята "Кървава песен", много от миниатюрите в сбирката "Сън за щастие". Престоя си в Германия Пенчо Славейков активно използва за разширяване на житейския, философския, естетическия си кръгозор, за обогатяване на общата си култура. Интересът му към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Посещава множество театрални премиери. И той, подобно на д-р Кръстев, отделя много време и сили за изучаване творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и на Хайнрих Хайне. Особено лириката на Хайне за него е като откровение. В Лайпциг посвещава много време да проучи философските и естетическите възгледи на колоса Гьоте. Следи творчеството на съвременните му немски поети Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Рихард Демел, Г. Фалке, Н. Ленау, превежда техни творби. Чрез немски преводи Славейков се запознава и със скандинавските литератури, където особено го привлича творчеството на Хенрик Ибсен и на Й. Якобсен. Пръв в България се докосва до идеите на датския философ Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Георг Брандес, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше. Философът от Силс Мария му прави неотразимо впечатление с философските си концепции и най-вече с книгата си "Тъй рече Заратустра". Но и с още нещо, по-интимно, а то е с надмогването на физическите страдания и посвещаването на духовните интереси и занимания. Затова по-късно подтиква своята другарка и любима Мара Белчева да преведе наситеното с много поезия философско произведение на Ницше. По негово вдъхновение и с негова редакция, а след смъртта му с редакторската намеса на д-р Кръстев и на Боян Пенев, се появява първият цялостен превод на български на "Тъй рече Заратустра".

Душата на българската колония в Лайпцигския университет - това е Пенчо Славейков в продължение на шест години. Винаги в центъра на събитията, сладкодумен събеседник, извор на духовитости, подвижна библиотека, той с удивително постоянство събира - като истинска неуниваща пчела - духовен нектар и изгражда своя философия за живота, домогва се до прозрения за смисъла на битието, извлича мъдростта от суровите уроци, които съдбата му е поднесла. Той все по-дълбоко разбира влиянието на личното си страдание върху оформянето му като творец и мъдрец, като жрец и воин. Да сравним поведението и психическото състояние на Славейков и на Яворов. Докато Славейков надмогва болките, недъгавостта, спънатия си вървеж, затруднения говор, полупарализираната си ръка, която реди трудно четливи думи и редове и въпреки това не се предава, не позволява на отчаянието да го завладее и да победи неговия дух, то Яворов, загубвайки част от зрението си, бива душевно смазан до такава степен, че да потърси спасение в бягството от живота, в самоубийството. Различната психическа структура предопределя и различната реакция към страданието. Песимистичните натури обичат страданието, чиито корени се таят в несъзнателните преживявания през ранното детство. Малкият Пейчо страдал от силни болки в очите и лежал обикновено прихлупен върху възглавницата. Често боледувал, а всичко това слага върху него печат за цял живот. Затова и юношата, и зрелият мъж въпреки успехите си намира непрекъснато поводи да страда и да е вечно неудовлетворен.

Не че Славейков не познава трагичното разминаване между желания, копнежи, надежди и суровата действителност. Не че е бил чужд на размислите за смисъла на живота, за смъртта като изход, за сизифовските усилия, способни да сломят и най-силния дух. Напротив! Светът, както ще подчертае на траурното утро в негова памет Коста Кнауер, щедро го дарява с "отрова, дребнавост и злоба", нападат го из засада, смятат го за чужд, високомерен, надменен. Клюките за любовта му с поетесата Мара Белчева забавляват дребните души. Ако се освободим от анализите и оценките на казионната литературна критика и история, превърнали се в трафарети, трябва да признаем, че трагизмът в съдбата на Пенчо Славейков е много по-голям от този при Яворов, но че той има неизмеримо по-силен дух и воля, за да не се остави, сломен и обхванат от угризения, на милостивата изравнителка Смърт. Славейков намира сили да се смее над своята орисница. Негови са стиховете:

Храбър е, който преди да се с другите бие,
с мечът на своята воля сам себе надвие.

("На Острова на блажените" - Секул Скъта. Епитафия)

Които са го познавали отблизо, подчертават колко необикновено упорит и твърд характер е притежавал. Да не падне сразен от постоянните болки, от съзнанието за недъга, който в голяма степен му пречи да се чувства равен с другите, му помага жизнената сила, дар от орисниците. Той устоява, като могъщ дъб, на редица бури, на страсти и омрази. Надарен с критично око и неподкупна съвест, Славейков не може да премълчи и да преглътне подлостта, лицемерието, безчестието, нагаждачеството - всичко онова, което е в противоречие с неговия висок идеал за смислен и достоен живот, с морала в "себе си", по израза на Имануил Кант. Съвестта не му позволява да прави реверанси никому. Духовен аристократ, той неизменно е бил рицар на справедливостта, без оглед на последиците и винаги воден от класическата представа за демокрация. По тази причина макар да напада цар Фердинанд и залитанията на Стефан Стамболов по диктаторските методи, със същата, че и с по-голяма страст и гняв отрича и разобличава руската царщина, руската изостаналост, руските "светци в жандармска и военна униформа".

Можем да се доверим на преценката на Боян Пенев, че авторът на "Кървава песен" е "голям художник" и "необикновена за нашите условия личност", тъй като той отблизо е имал възможността да опознае поета и човека Пенчо Славейков, при това се е отнасял към него с критичен, обективен поглед, виждал е и е фиксирал в дневника си негови укорими в очите му прояви и навици като известен цинизъм и суровост. И добавя, че макар според него да не бил достигнал до "идеално съвършенство", то в българската поезия "не е създадено нищо по-ценно и по-значително", а поетът остава "най-голямата фигура в литературата ни". Онези, които нападат мъртвия, отричат го, омаловажават делото му, принизяват ролята му за тласъка в развитието на родната литература, подценяват го като поет, са, според Б. Пенев "пигмеи, които с глупостта си искат да съборят най-яката твърдина в родното ни изкуство". Тази констатация ученият прави през 1921 г. - достатъчен интервал от време след отхождането от живота на "великата четворка", за да изкристализират процесите и да се обгледа пейзажът на българската поезия от дистанция (Славейков 1921).

И друг съвременник на Славейков, който в критическите си статии многократно посочва несъвършенства в поезията му, който не харесва например философските поеми от "Епически песни" - "Сърце на сърцата", "Фрина", "Микеланжело" и др., както и поемите "Ралица", "Бойко" и "Чумави", още през 1904 г. подчертава: "Майстор в поезията, Пенчо Славейков е майстор и в прозата: никога досега българска прозаична реч в никого от досегашните писатели не е достигала такава изразителност, такава магия, такава мощ, както у него" (Йорданов 1904: 99). Той е и гражданин, воюващ без страх срещу всичко мракобесно и отживяло времето си. "Колко Пенчо е свободен и силен човек!" - ще се възхити Боян Пенев въпреки своята мизантропия. Още по-категоричен в оценката си за поведението на Пенчо Славейков като гражданин е Яворов: "Той беше нравствената съвест на нашето време"!

Отношенията обаче между Славейков и Яворов не се отличават със сърдечност и взаимно възхищение. Славейков е благосклонен и искрено се радва на появилия се рядък талант в поезията. За него творците са избраници, воини на Духа и това определя отношението му към онези, у които съзира Божие вдъхновение. Чужд на всякаква завист, със съзнание за своята жреческа мисия, той пише предговора към второто издание на Яворовите "Стихотворения", излязло през 1904 година. А когато се появява неговата книга "На Острова на блажените", подарява екземпляр на по-младия си приятел и съмишленик със следния автограф: "Много здраве на Явор - дърво високо!" Хладината и дистанцията у Яворов обаче идва не само от разликите в интелекта и естетическите предпочитания, от различното отношение към останалите видове изкуство. Славейков, който е високо морална личност, трудно възприема сексуалната освободеност, в духа на френските модернисти, на пламенния чирпанец. Знае се, че той не одобрява както любовното му увлечение по Минка Тодорова, така още повече синкопната връзка с Лора Каравелова. Макар да не споделя чак крайните негативни чувства на своя брат Рачо Славейков към "съблазнителя" на млади момичета и жени, той ясно вижда скритите мини, довели до трагичната развръзка на 29 срещу 30 ноември 1913 г. под покрива на Васил Беленски, в чиято къща са наематели Лора и Яворов. Като познава добре и двамата герои на драмата, той не може да не предвижда и нейния епилог, макар да си отива, преди да отекнат двата среднощни изстрела на ул. "Раковски" № 126.

Има някаква предопределеност, някаква мистична връзка между творците, гравитиращи около тандема поет - критик Славейков и д-р Кръстев. Обединяват ги не само общите, осъзнати усилия да изведат решително родната литература от тъмните лесове на провинциализма, аматьорството и занаятчийството до най-съвременните идеи и естетически търсения на европейската култура. Обединява ги и една сходна житейска съдба. Те в късо време си отиват един след друг - Пенчо Славейков (1912), П. К. Яворов (1914), П. Ю. Тодоров (1916), д-р Кр. Кръстев (1919), сякаш бързат да се съберат отново в отвъдното, в полето на чистия дух, за да продължат да работят за повдигане на националното съзнание и българската култура. Защото не може да се отрече, че след смъртта им по техния вече широко очертан път тръгват най-добрите и най-талантливи представители на нашата литература.

* * *

Почти по едно и също време в столицата се озовават авторът на поемата "Калиопа" и студентът от Разград Боян Пенев. Докато Яворов се чувства сред свои в буйните компании на македонските войводи, събиращи се по софийските кафенета и гостилници, Боян Пенев седи чинно на лекции и попива началата на високата наука, преподавани от проф. Любомир Милетич по славянска етнография, старобългарска фонетика, старобългарски синтаксис; д-р Кръстю Кръстев по естетика и психология; проф. Беньо Цонев по синтетични и аналитични форми в българския език. Забелязвайки сериозния интерес към науката на своя студент, професорът по естетика го привлича в семинара си и му дава поле за изява на страниците на списание "Мисъл".

В следващите две десетилетия Б. Пенев ще се утвърди като един от рядко ерудираните български учени, като литературен историк с голям принос в изучаването на нашата литература от Възраждането и като специалист по славянски литератури. Ще го определят като Прометеев дух. Той не е блестящ оратор като д-р Кръстев, на чиито лекции и семинари се събират студенти от всички специалности. Неговите лекции посещават малцина, респектирани от академизма и строгостта му. Младият преподавател, който говори с равен глас, но има трескави очи и напомня с нещо на монах, на пустинник от първите векове на християнството, привлича предимно влюбени студентки. Те са омаяни от неговата загадъчност, от неговата сдържаност, макар той да е далече от аскетизма, а сигурно са виждали около образа му и някакъв ореол поради близкото му приятелство с Яворов. И за двамата се разказват какви ли не пикантни истории. И други момичета могат да възкликнат като влюбената в него Багряна: "гледаш ме с очи на похитител". Лишените му от блясък академични лекции обаче не пречат името му да се налага все по-категорично в научните и творчески среди и авторитетът му да расте. И ако сп. "Мисъл" му дава тласък като автор, то неговото утвърждаване става по-късно на страниците на редактираното от Владимир Василев списание "Златорогъ".

Сравнително малко се знае обаче за личността на Боян Пенев, за чисто човешките му връзки с представителите на кръга "Мисъл" и по-конкретно с П. К. Яворов. Докато д-р Кр. Кръстев и Пенчо Славейков са хора от друго поколение, близко свързано с епохата на Възраждането, макар и устремени към преодоляване на тясно националното и обръщане на родната култура към вечните теми на изкуството, то Б. Пенев, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров са почти връстници - връстници и на Българското освобождение. Духовният климат у нас се е променил и той е в синхрон с романтичните увлечения и подбуди на Европа. Младите творци се сближават в общото усилие да открият нови художествени пътища, заради потребността от споделянето на нови творчески идеи, но преди всичко ги обединяват вниманието и грижите на Кръстев и Славейков - грижи за тяхното развитие и израстване, както и за съдбите им. Но докато серафическият еленчанин Петко Тодоров е някак чужд и като произход, и като характер, и като душевна нагласа на Пейо Крачолов-Яворов, то много общи черти и сходства можем да открием между учения Боян Пенев и преминалия като метеор върху поетическия небосклон чирпанлия.

Роден в Шумен на 27 април 1882 г. в семейството на Пеньо Николов и съпругата му Калуша като втори син, детските и юношески години на Боян Пенев преминават в Разград, където прави първите си литературни опити. Тук започва училище и първо отделение завършва с поведение "примерно" и прилежание "постоянно", но не се отличава с особено добър успех. Нищо още не подсказва за талантите и интелектуалните възможности на бъдещия учен. Завършва шести гимназиален клас като ученик в Разградската гимназия, но заради участие в ученически бунт се налага да се премести в реалния отдел на Мъжката гимназия "Княз Борис" в Русе. Зрелостното му свидетелство е от 25 септември 1902 година. От есента на следващата година той е студент в историко-филологическия факултет на Висшето училище в София.

Какво, въпреки привидните, професионални различия, преплита и сродява по парадоксален начин съдбите на ерудирания учен Боян Пенев и самородния, нешколуван поет Пейо Яворов? Гравитирането им около сп. "Мисъл" е най-очевидният факт, но той нищо не обяснява и е само една формална предпоставка. Други, психологически и в някаква степен биографични фактори са в основата на тяхното човешко привличане-отблъскване, на тяхното приятелство-съперничество. И двамата принадлежат към интелектуалния елит от началото на ХХ век. И двамата са популярни, макар в различни области и привличат както симпатии и възхита, така и завист, неприемане и укори. И двамата провокират с личния си живот и интимните си връзки скандали и злодумство, но те не могат да ги отклонят от предначертаната им съдба: единият се самоубива с отрова и куршум; сърцето на другия Казанова е взривено от парче съсирена кръв. Сякаш Божията ръка въздава справедливост...

Сходствата в съдбите на Б. Пенев и П. К. Яворов са интересен феномен, върху който никой от изследващите живота и творчеството им не е обръщал сякаш внимание и не е спирал поглед с желанието да потърси общите извори на психическите особености, които ги сближават и които ги отделят от останалите техни съвременници, творци на бурно разгръщащата се българска култура. Животът на всеки човек е неповторима мозайка от чувства, мисли, увлечения, връзки с родители и роднини, взаимоотношения, околна среда. Но се срещат и удивителни паралели, сродства по дух и умонастроения, по темперамент и характерови особености, които неминуемо поразяват или поне озадачават. Така е при Боян Пенев и Пейо Яворов. Полюсите се привличат и отблъскват, но сходното прилепва към сходното. Душевно те много си приличат и може би по тази причина критикът така неласкаво пише в Дневника си за недостатъците на своя приятел. В поета той открива много от своите черти, от своите слабости, които му носят лични страдания и неприятности. Това, което го възмущава и на което дава краен израз в интимните си записки, са всъщност онези черти, мисли и чувства, които ненавижда и у самия себе си. Глухото, подсъзнателно недоволство от собствения образ той обективира в отношението си към Яворов. Били са твърде близки. Или поне е допуснал най-близо до себе си Яворов.

И двамата са болезнено чувствителни, комплексирани, интровертни.

И двамата са далече от типа "покорител на женски сърца", но и двамата оставят след себе си броеница от сломени жени, от окъпани в сълзи красиви и нежни очи.

И двамата, за разлика например от Пенчо Славейков и Петко Тодоров, са деца на западащи занаятчии - единият на папукчия, другият на казанджия. Но освен принадлежността им към едно съсловие, бащите им си приличат удивително както по характер, така и по наклонности. Литературният критик Малчо Николов, учил също в Разградската гимназия, в спомените си отбелязва, че бащата на Б. Пенев бил "пияница" и "суров деспот". От многобройните биографични книги за Яворов, от разказите на неговите сестри Екатерина и Мина, както и на брат му Атанас, знаем за не по-малко суровата природа на "черното Тоти" - техния роден баща, за буйните му веселби. Мина Крачолова разказва как при последното си посещение в Чирпан Пейо ѝ бил казал, че възнамерява да напише книга за бащите, от която "ще потрепери светът". Нека съпоставим два къса, маркиращи характерни епизоди от детството на учения и на поета.

Дора Габе, съпруга на професора, пише: "Малцина може би подозират каква голяма роля е играла музиката в живота на Боян Пенев и какво значение е имала тя за формиране на някои черти от характера му. Това влияние е започнало още от ранното му детство, когато баща му канел в дома си "чалгаджии", а майката крила двете си деца в най-далечната стая и им пяла тъжни народни песни, за да заглуши гуляйджийската музика на баща им. Но тънкият слух на чувствителното дете е долавял и едното, и другото: и веселата жизненост на бащината музика, и дълбоката тъга на майчината меланхолия." (Шишманов, Кръстев, Пенев 1983: 375).

Музиката в живота на Б. Пенев е истинска Фата Моргана, мираж в пустинята на земния живот. Тя е не толкова увлечение, колкото дълбока страст, вътрешна потребност, истински необятен космос. Пак Дора Габе свидетелства: "...аз често го лъжех, че излизам, а се криех в някоя от стаите, за да слушам как импровизира. Това бяха вълнуващи импровизации. Преплитаха се в бурни акорди неговите неспокойни чувства. Тук беше гневът му, когато се възмущаваше гласно, тук беше неговата тиха меланхолия, тук зазвучаваше изведнъж детската му радост в неочаквано скерцо. Той изливаше цялото съдържание на душата си в тия импровизации и се криеше, за да няма свидетели. Трябваше да бъде сам и да е сигурен, че е сам. Когато му признах, че съм го слушала неведнъж и изразих възхищението си, той махна с ръка и рече: "Глупости, дрънканици, недей слуша!" Той дълго мълча. Помислих, че разговорът е изчерпан, когато изведнъж той продума тихо: "Всъщност моето истинско призвание беше музиката! Нито университетът, нито литературата, нито всичко онова, което върша. По крив път съм тръгнал". Когато го погледнах, очите му бяха пълни със сълзи" (Шишманов, Кръстев, Пенев 1983: 376).

Осъзнаването за непоправимо сбъркания житейски път, встрани от истинското му призвание - впрочем Б. Пенев е имал заложен и талант на художник, - генерира непрекъснато неудовлетвореност, раздразнителност, песимизъм, гняв към близките и познатите, за които изкуството е живот, призвание, болка, но и извор на най-чиста радост и духовен подем. Артистична натура, човек с изтънчен художествен вкус, но по всяка вероятност неуверен в своя талант и в способността си да се наложи като забележителен музикант, художник или поет - той не тръгва по този път. Прекалено интелектуален, разсъдъчен е, за да се остави на порива. Високите критерии за това що е изкуство не му позволяват да се примири със собственото несъвършенство, да приеме, че дори да не е на висотата на един Каспрович например, или на Словацки, Пшибишевски, си струва да се посвети на художественото творчество заради вътрешната удовлетвореност, която то би му носило. "Работата, която върша, механизира душата ми - изплаква той в своя Дневник, - заробва ме, убива свежестта на чувствата ми и постепенно ме убива. Аз мразя тази работа, която е далеч от влеченията ми." (Пенев 1973: 102). Максимализмът в амбициите му обаче е онова непреодолимо препятствие, което той не може да преодолее. Такъв, максималист, е в преценките и в изискванията си и към другите - все едно дали става дума за изкуство, или за поведение.

Призванието си усеща не в преподаването в университета, не и в научната работа. Той е прецизен, но хладен и ординерен. Страстната му натура не може да се изяви в дълбаенето из възрожденската българска литература, не дори и в анализа на Ботевата поезия. Неговата стихия е музиката. Дълбинната неудовлетвореност от себе си и своя път в живота е избивала в скептицизъм и в усещането за духовна теснота, за задушаване. Като не се чувства на мястото си, той не се чувства на мястото си и в България. Тя му е чужда, нейната атмосфера го притиска, струва му се прекалено заземена, обезкрилена, лишена от романтизъм и спиритуализъм. Той презира българите и може би затова в студията си "Чертите..." отрича цялата българска литература до Яворов. В Дневника си пише, че всичко край него е пошло, че всички край него са дребни, че всички български творци са посредствености и има място само за "бичуващ критик". Вживял се в ролята на съдник, той не открива, за разлика например от д-р Кръстев, нито един български писателски талант. Багряна, последната любов на Боян Пенев, в късната си изповед пред Блага Димитрова и Йордан Василев споделя, че друга би била нейната съдба, ако е станала художничка - "не така закотвена в страната, в езика". И тя като без време отишлия си неин любим цял живот се усеща ограничена от тесните рамки на България, но, за разлика от него, не съжалява за неосъществената възможност, защото чрез словото, чрез стиха избликват заключените извори на неспокойната ѝ душа. Тя не изневерява на изкуството, което за него остава недостигнатата обетована земя.

Зеещата в душата му рана на неосъществените копнежи го прави свръхкритичен и несправедлив, особено що се отнася до истинската му, интимна преценка за Пенчо Славейков, фиксирана в неговия "Дневник". С раздразнение се отнася и към д-р Кръстев. Същото може да се каже и за скритото между кориците на личния му дневник за човека и в известна степен и за поета Яворов. Твърде често той не може да понася дори хората, които смята за приятели. Впрочем към тях е най-злъчен. За техните слабости не знае пощада. Понякога се затваря сам, защото не може да понася никого - така пише на Лиза Белчева през 1925 г., когато се завръща в България след техните двайсет прекрасни дни, посветени на любовта и страстта в Бретан. Карикатурите, които обича да рисува в компания, също са заредени със злъч, а не с добродушна ирония. Той като че ли мрази хората около себе си, вижда у тях само слабостите, недостатъците и не може нито да им прости, нито да ги приеме такива, каквито са. Странно е, че тази безпощадност и по същество високомерие често се представя и тълкува като воля за нравственост.

Особено жесток е в оценката си за поетите изобщо. В Дневника си на 9 февруари 1908 г. записва: "Любовта ги вдъхновява само когато я почувствуват като телесно докосване... Те навличат одеждата на един шут, окачват на нея колкото е възможно повече звънци и с трагични жестове забавляват себе си и другите, откриват страданията си, изплакват всичките си сълзи. - Аз не вярвам в тяхното страдание и мисля, че те никога не са страдали дълбоко, никога в живота си не са били дълбоко обидени - ако бяха дълбоко нещастни, те не щяха да пишат стихове. Поетите са най-големите циници - циници в мисълта и фантазията си. Волята им не може да господствува над творческите способности на тяхното въображение и мисъл, не може да ги стори духовно девствени" (Пенев 1973: 71).

Израз на опиянението, в което го потапя музиката, и на проникновеното навлизане в дионисиевските ѝ страсти, е неговата книга "Бетховен", излязла посмъртно през 1930 година. Тя е своеобразна духовна автобиография на Боян Пенев. Чрез могъщата стихия на тонове и ритми, слезли от небесните селения, както и чрез душевните възходи и падения на гения той излива дълбоко затаени свои преживявания, копнежи, възторзи и покруси. Не за себе си ли пише: "От малък още той е осъден на нещастия, на физически и нравствени мъчения, боледува, търпи лишения и грубости. Семейната среда е непоносима. Бащата е пияница, води лекомислен и безпътен живот. В къщи той е безмилостен тиранин, не чувствува никаква нежност към своето дете, не е в състояние да оцени неговите изключителни дарби и да се погрижи за развитието му. Майката е същинска мъченица, страда и мълчи, примирява се с най-тежки несгоди, търпи грубостите на своя мъж и смята страданието за неизбежно и необходимо" (Пенев 1978: 252). Боян Пенев се чувства вероятно сроден със страданията на този глух Юпитер и поради факта, че самият той е глух с едното ухо.

Ако можем да предполагаме, че някакво вътрешно родство, някакъв паралелизъм със собствените преживявания го мотивира да напише книгата си за Бетовен, то в личните си изповеди директно рисува поразително сходна картина: "Аз имам всичката луда страстност на баща си, неговото недоволство от хората, неговия суров тон, - и всичката любвеобилност и нежност на мама, нейната импулсивна жизнерадост, - и нейната гнетителна, тежка меланхолия, която я доведе до пароксизъм, до страдания, каквито по-рано не бех виждал. Струва ми се, че към такъв пароксизъм отивам и аз".

А ето какво отбелязва в спомените си Екатерина Найденова, по-малката сестра на Яворов: "Баща ми въобще обичаше гуляите, у дома или другаде той ставаше център на веселбите. Имаше голяма слабост да му свирят и пеят. Инак стиснат човек, той пръскаше безразборно парите по певци и кеменчеджии. Цигуларите го познаваха и на която сватба го намираха, добре го оскубваха... Караганчоолу беше прочут не само като цигулар, но и като голям певец по сватбите. Той можеше да измъкне кесията на баща ми - стига да извади някоя нова песен от неизчерпаемия си репертоар, която допадаше особено на баща ми. По сватбата на чичо ми Христо баща ми се разпуща до такава степен, че след като свършва левовете в кесията си, започва да вади златни наполеони и да лепи на челото на Караганчоолу за всяка изпята песен. Майка ми започна да плаче и да го дърпа, а чичовците ми намериха за благоразумно да турят точка на тържеството и изпратиха "чалгаджиите". Ние и друг път, срещу празници, имахме удоволствието да се наслаждаваме на макамлиите песни на Дечето (Караганчоолу). Децата се радваха - особено Пейо, който заемаше обичаната си поза "на колене" и слушаше прехласнат, а майка ми негодуваше" (цит. по: Найденова 1957: 45).

Да напомняме ли, че една от най-характерните особености на Яворовата поезия е музикалността на стиха, неговата фина оркестрация? Стиховете му са живопис чрез звуци, своеобразен вид музикална творба, постигната хармония между образ, звук и ритъм. Бил и песнопоец, знаел много стари народни песни. Македонският четник Симеон Драговчев помни как в сражението при село Голешево Яворов изкомандвал да запеят песен и сам извисил глас: "Къде блестиш ти искра любородна?/ Я силен пламък ти пламни,/ та буен огън разпали/ на младите в сърцата,/ да тръгнем по гората!" Дипломатът Петър Нейков откроява показателен епизод. Били в бирарията "Червен рак". Оркестърът свирел най-популярните мотиви от "Продадена невеста". Яворов напрягал слух да чува по-добре музиката, заглушавана от високите разговори и смеха на посетителите. Но останал видимо обезсърчен. Не знаех тогава, пише Нейков, че поетът толкова много обича музиката, "не си давах сметка, че музикални стихове като неговите не се творят без усет към музиката". От баща си, освен влечението към музиката, Пейо, както това е и при Боян Пенев, наследява още темперамента, невъздържаността, лесното и бързо изпадане в състояние на афект, склонността към развлечения и авантюризма.

Но сходство във влиянията на семейната среда има не само по отношение привичките и нрава на бащите, а и в психическата структура на техните майки. В литературната анкета, която Иван Сарандев прави с Дора Габе, тя съобщава, че майката на Б. Пенев умряла от меланхолия. Той също страдал от меланхолия, наследство от нея, и допълва: "Понякога по десет дена не говореше нищо" (Сарандев 1968: 47). Това потвърждава и литературният критик Георги Цанев, според когото Б. Пенев е "дълбоко емоционална, артистична натура", но обикновено изпадал в меланхолия и песимизъм. В Дневника си през 1910 г. ученият записва: "Когато се връщам назад в спомените си, в детинството, аз долавям само скръб и безмълвие... Там, в далечината, понякога се виеха ята гълъби и се губеха нататък. И някаква тъмна скръб ме обземаше, когато наоколо ми почнеше да се здрачава. Струваше ми се, че аз съм съвсем сам в целия свят, наоколо ми няма жива душа и че винаги тъй самотен и чужд за другите ще бъда. Все пак имаше някакво сладостно, до притръпване сладостно упоение в тая скръб. То беше сладката отрова" (Пенев 1973: 84-85). Сякаш себе си рисува той, описвайки детството на Бетовен: "Гнетен от баща си, от уроците на неразбрани учители, от грубата околна среда, той се отдава на меланхолия, която придружава цялото му развитие". И още: "В израза на очите му се таи твърде много меланхолия и много гордост. Усмивката му е тъжна - но може да бъде презрителна и жестока".

Този портрет/авто-портрет намира потвърждение в спомените на негови приятели, колеги и близки. Пак Малчо Николов подчертава, че бил горд и мъчно достъпен, сдържан, скрит, винаги пазел разстояние, в полемиките си "безпощаден и унищожителен", авторитарен. Константин Константинов го определя като "натура страстна и егоцентрична", често пъти в присъствието на неприятни му лица "сух и бодлив". Иван Харизанов уверява, че Б. Пенев страдал от загадъчна "ипохондрия". Петър Тодоров обръща внимание върху душевната променчивост на този "мечтател" със силни, сложни чувства. Саркастичната му усмивка - едновременно примамваща и отблъскваща - не убягва от погледа на чешкия учен Йозеф Пата, запознал се с Б. Пенев през 1921 г. в София. Нарича го "роден воител" и добавя: "неговото перо беше остро като операционен нож". Можем без съмнение да отбележим, че и към делата на живите си съвременници е вкарвал в действие хирургически скалпел: "...дори и най-близките му лица трябваше често да слушат горчиви истини от неговите уста" - конкретизира Андрей Стоянов. Да чуем какво казва и Бела Казанджиева за съпруга на сестра си Дора: "Боян Пенев имаше една вена на голямото си чело, която се издуваше при умора от дълго и напрегнато писане, и се спускаше до черните му гъсти вежди. Но тя се явяваше и когато биваше нервиран и сърдит. Тогава той мълчеше и не поглеждаше никого. Ние се страхувахме от нея и я наричахме "страшната жила". Всеки се прибираше в стаята си и настъпваше тишина". Както става ясно, не само духовният свят на Боян Пенев е сложен и противоречив, но и неговият характер. Не случайно Николай Лилиев в словото си на гроба на учения го нарича "многолика душа".

Още от ранното си детство Пейо Крачолов също е затворен в себе си мълчаливец. Знаем как описват съучениците му тази негова особеност. Стоял замислен, но силно нервиращ се и тропащ с крака, позволи ли си някой да се закача с него. Да припомня какво казва по този повод Иван Бардаманлиев: "От време на време изпадаше в една тиха меланхолия". И пред погледа на една от влюбените в него жени той стои неизменно "тъжен", какъвто бил почти винаги, с душа обзета от съмнения и мрачни мисли. Но и като "зъл", раздразнителен, избухлив, нервен, готов да "побеснее от отчаяние" (Дора Габе, цитат от Яворово писмо до нея). Няколко пъти отбелязвам, че приятелите му определят като една от най-характерните негови черти това, че често изпада в афектирано състояние. Това не убягва от вниманието и на Боян Пенев, та в дневниковите си записки акцентира върху силната му и постоянна възбудимост: "...вън от възбуждението и вътрешното движение за него няма живот. Емоционалност, афектираност".

Като изключим македонския революционер Тодор Александров, най-близо до себе си Яворов допуска единствено Боян Пенев. Пред него разкрива интимни подробности от живота си, лутанията на ума и на душата си, пропаданията и копнежите към възвисяване. Колкото и да са различни, те си приличат. Отново ще подчертая, че у поета Б. Пенев открива много от своите черти, от своите слабости, които са извор и на личните му страдания и неприятности. Нещо повече: това, което го възмущава у Яворов и на което дава краен израз в дневниковите си записки, са всъщност онези черти, мисли и чувства, които ненавижда и у самия себе си. И двамата са свръхчувствителни, комплексирани, интровертни. И двамата, въпреки физическите си особености, привличат като магнит жените. Завладява ги техният глас - особения тембър, вибрациите.

Когато е на три години, Боян Пенев е обезобразен в лицето след падане в сух кладенец с остри камъни. По тази причина, за да прикрие кривината на лицето си, той цял живот ще носи брада: "Видя ми се странен, съвсем различен от представата ми за него, макар да бях чувала, че в първия момент може да се стори дори грозен... много черна брада, опасваща лицето му в полукръг. Очи черни, проницателни и тъжни. Фигура - висока, но не гъвкава и силна... Като цяло - много особен и удивително източен" (Шишманов, Кръстев, Пенев 1983: 446). Така го вижда Мария Каспрович, а нейните очи са очи на влюбена жена, която в увлечението си по българския учен преживява едно от най-силните си чувства, поставило я между полюсите на огън и лед, на любов и ненавист, на илюзия за духовно издигане и обжегването от сатанински пламък. Като епизод от средновековна драма е картината, запечатана в спомените на красивата, руса и синеока съпруга на полския класик Ян Каспрович: "Влязохме заедно в стаята на Янек. Прегърнаха се. Седна до леглото на Янек, преглеждаше някакво списание и разказваше за Варшава, която току-що бе напуснал, връщайки се в България. Беше блед, някак си вътрешно свит. С наведена глава, релефно очертан от черната брада, със спуснати очи - на този стол срещу Янек, - изведнъж ми заприлича на сатана, комуто неочаквано бяха показали кръст" (Шишманов, Кръстев, Пенев 1983: 454).

Едно от неизменните определения за Яворов е "демоничен". Най-често като "демоничен" го възприемат жените. "Черната демонична фигура" на телеграфо-пощенския чиновник Пейо Крачолов поразява например въображението на първокласничката в Сливен Теодора Хаджидимитрова (Спомени 1989: 68). Вероятно точно този инфернален белег неудържимо ги привлича, те се лепят за него като безопасни игли по мощен магнит, без да успеят да пробият твърдата черупка на душата му, без да проникнат поне малко отвъд привидностите. Раните неизменно са за тях. Последиците от опиянението си понасят те. До 30 ноември 1913 година...

Образът на падналия ангел, на Демона съпътства поета неизменно от осъзнаването му като човек до трагичния финал на неговия живот. Демонът е символ на Сянката, единия от петте основни архетипа: Его, Сянка, Анима, Анимус, Персона, които Карл Густав Юнг различава в психическата структура на човека. Архетиповете са образи и фигури, които навлизат неконтролирано в съзнанието под формата на сънища, фантазии и халюцинации. Те са генетично заложени. Къде е техният извор? Юнг утвърждава, че архетипът е съдържанието на колективното несъзнавано, че той е организиращ принцип и няма форма сам по себе си. Проявява се като митологичен образ, какъвто е например Демонът. Излишно е тук да припомням колко натрапливи са халюцинациите, измъчващи поета от детството до смъртта му, когато сянката на Лора го преследва навсякъде. Биографията му изобилства с примери от този род, в изповедите си пред Михаил Арнаудов той говори за тези измъчващи го състояния.

"С черна брада на асириец" Боян Пенев шества не само в спомена на Мария Каспрович, но и на Дора Габе. Някои от съвременниците му подчертават освен високата, слаба фигура, което също го сближава с Яворов, едната по-къса ръка. Без съмнение, може да се открие сходство в основните черти от физическия портрет на поета и на учения, притежаващи смущаваща красота и привлекателност за женските сърца.

И двамата имат черни тъжни очи. Антрацитният цвят на Пеневата брада и на Яворовите коса и мустаци. Маслинено-зеленият цвят на поетовото лице. Общото впечатление за нещо източно, екзотично, тъмно и у двамата. Близките на Яворов, а и той самият знаем, че убеждават Михаил Арнаудов в някакъв митичен арабски произход. За арабски произход претендира и Боян Пенев. Пред Мария Каспрович твърдял, че е "малко турчин, а може би и арабин". Дали с този арабски произход Б. Пенев не проектира подсъзнателно елементи от поетовата биография такава, каквато я разказвал пред приятелите си, върху собствената си биография, за да предизвика познатия му вече ефект от неосъзнатия копнеж у всяка жена към необикновеното, екзотичното, неподвластното на разума? Тайна!

И двамата са ревностни жреци в храма на Венера. Подвластни на бог Ерос. Има и един смущаващ паралел в отношенията им с жените. Когато се влюбва в Мария Каспрович, Пенев я упреква, че се примирява с "умерената зона" в чувствата, докато той дирел "адът или небето"! Заинтригувана защо, след като толкова много си приличат, се е разделил със съпругата си Дора Габе, която предната година е гостувала на Каспровичови, тя получава следния странен отговор: "Не си приличаме! О, не! Именно разликата в характерите ни раздели... Може би твърде много ме обичаше". А възжеланата съпруга на полския поет разсъждава по този повод: "Жената трябва да обича по-малко от мъжа, за да бъде обичана от него". Подобна драма - душевната битка за спечелване на чуждата душа и за надмощие на любовното чувство - десет години преди този епизод от живота на Боян Пенев завършва с трагедия. Лора, която известно време и след брака си с Яворов остава отдадена на чувствата си и все така силно копнее за любовта на обожаемия мъж, болезнено приема неговата хладина и все по-голяма отчужденост. Той е уморен, отегчен. Нужни са му нови вълнения, ново любовно увлечение, за да поддържа високата температура на своята "алчуща душа". Жалко, че Лора не успява да пренасочи част от огромната си любов към творчество, за което е имала всички предпоставки, както това прави по-късно Дора Габе. За Боян Пенев, както и за Яворов, съществуват само полярностите - адът или небето. Дали по някакъв тъмен, ирационален подтик той не се стреми да повтори драмата на своя приятел/неприятел/съперник? Да се извиси до необикновеното? Да прикове душата си и тази на своята жертва върху небето - на славата? на страданието? на прозрението? на сбъдването?

И двамата по свой път и по своему споделят идеите на марксизма. Но докато Яворов минава през това младенческо заболяване в юношеските си години и скоро в известна степен се отърсва от заблудите и крайностите на учението, Боян Пенев, чийто брат Никола Пенев е бил член на ЦК на комунистическата партия, винаги гласувал за комунистите и давал щедро средства за партийните нужди. Поне така твърдят някои негови съвременници...

Сближава ги и един особен вид грабливост, стремеж да отнемеш: у Б. Пенев - чуждата любима, чуждата жена; у Яворов - чуждата душа, чистотата, която трябва да бъде похитена. Поразителна е една констатация, която Боян Пенев фиксира в Дневника си: "Нашите отношения (с Яворов - б.м., В.Р.) изобщо помежду ни... Когато той е Мефистофел, аз съм Фауст, и обратно".

Сходствата се простират и в сферата на тайнственото, окултното, интуитивното. И двамата се увличат по мистицизма. Много пасажи от студията на Пенев за Бетовен издават неговия интерес към метафизичната страна на творчеството. Мара Белчева твърди, че се увличал по трудовете на Папюс, на Едуард Шюре и на Пшибишевски. Той отдава голямо значение на живата интуиция. Мистичните елементи в поезията на Яворов изобилстват, те съставят втория план на почти всяко стихотворение. Предчувствия, халюцинации, прозрения изпълват поетическата му вселена и определят магическата сила и магическото въздействие на неговите стихове.

Но въпреки многото прилики, онова, което ги различава основно, е самосъзнанието на Боян Пенев, неговата самокритичност, неговото по-рафинирано нравствено чувство. Интелектуално той превъзхожда значително поета, има по-верен естетически вкус, но му липсва онази сила на таланта, която превръща приятеля му в идол на младите поети и на жените. У Боян Пенев има вроден аристократизъм. Той общува на равна нога с най-издигнатите представители на културата и науката не само у нас, но и в Европа. Владеенето на езици, дългите му престои в чужбина, познаването и проникновеното разбиране на изкуствата му дават самочувствие на човек, издигнал се над средата, в която се е родил, благодарение на интелектуалното си и духовно превъзходство. Не може същото да се каже за поета. Въпреки големия поетичен талант и усилията му да се самообразова, той остава, поне като самочувствие, възпитание и поведение, донякъде чужд на средата, в която съществува. Неговият съвременник, изкуствоведът Андрей Протич, свидетелства, че Яворов се чувствал най-добре между по-простички хора, особено в някоя кръчма с македонски дейци, при това не с първенците на това движение, а с грубите и необразовани мъже.

Но особено странно ми се струва сходството в убедеността им, че съществува предопределеност. Неосъзнатата им вяра в неминуемостта на дълбоките предчувствия. Както Яворов пророкува в поезията си, че ще ослепее, и както той усеща Смъртта да маха криле над него дори в минутите на радост и вътрешен подем, така и Боян Пенев неумолимо вярва, че ще умре на 45 години... Едно сбъднато пророчество.

БЕЛЕЖКИ

1. Сп. "Мисъл", 1898, № 7, с. 535 и 536. Подписани са "П. Кр-ов". [обратно]

2. ЦДА, ф. 124, оп. 1, а.е. 9, л. 7. Пълния текст съм публикувала в сп. "София". [обратно]

3. Семеен архив на Румен Шивачев, правнук на д-р Кръстев. [обратно]

4. В. "Зора", 25 март 1936, поредица "П. К. Яворов и неговото време", IX откъс. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1916: Арнаудов, Михаил. Към психографията на П. К. Яворов. Съобщения на поета и наблюдения. // Годишник на Софийския университет, г. XII, 1916.

Гайдаров 1979: Гайдаров, Никола. Житейската драма на Яворов. София, 1979.

Дзивгов 1919: Дзивгов, Александър. In memoriam. // Сила, г. I, бр. 31, 19.04.1919.

Димитрова, Василев: 1975: Димитрова, Блага, Йордан Василев. Младостта на Багряна. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1975.

Дончев 1998: Дончев, Николай. Светилник на духа. София: ИК "Колибри", 1998.

Йорданов 1904: Йорданов, Велико. [...]. // Летописи, 1904, № 5.

Миролюбов 1917: Миролюбов, В. Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов. София, 1917.

Найденова 1957: Найденова, Ганка. П. К. Яворов. Историко-литературно изследване. София, 1957.

Пенев 1973: Пенев, Боян. Дневник. Спомени. София: Български писател, 1973.

Пенев 1978: Пенев, Боян. Изкуството е нашата памет. Варна, 1978.

Радева 1985: Радева, Виолета. Съхранена творческа дружба. // Литературен фронт, бр. 49, 05.12.1985.

Сарандев 1968: Сарандев, Иван. Дора Габе. Литературни анкети. София: Наука и изкуство, 1968.

Славейков 1921: Славейков, Пенчо. На Острова на блажените. Ред. Боян Пенев. София, 1921.

Спомени 1989: Спомени за П. К. Яворов. София: СУ "Св. Климент Охридски", 1989.

Шивачев 2007: Шивачев, Румен. Д-р Кръстев в писмата си. София: Карина М, 2007.

Шишманов, Кръстев, Пенев 1983: Иван Д. Шишманов, д-р К. Кръстев, Боян Пенев в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1983.

© Виолета Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2019, № 7 (236)