ПРОБЛЕМЪТ ЗА СТРАДАНИЕТО ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА ЕМАНЮЕЛ ЛЕВИНАС

Веселина Славова

web

"Върховното изпитание на волята
не е смъртта, а страданието".
Е. Левинас

В своето творчество Левинас отделя специално внимание на проблема за страданието. Повод за това са преживяванията му, свързани с Втората световна война и концлагерите. Този проблем той засяга в съчинения като "Времето и другото" и "Тоталност и безкрайност", а също и в статия, озаглавена "Безполезното страдание" (La souffrance inutile), включена в сборника "Entre nous. Essais sur le penser-a-l'autre".

В съчиненията на Левинас се оформят два основни аспекта на страданието: в ранните текстове страданието се интерпретира в един онтологически аспект, доколкото произтича от самотното съществуване на човека в безличното, чуждото за него битие и в предопределеността на природното съществуване; вторият аспект, който е характерен за по-късните съчинения, е етическият аспект, в който страданието се приема за имащо смисъл единствено когато е "страдание за Другия". Двата аспекта не са противопоставени, напротив критиката на онтологията има за цел да подчертае ролята на етиката като първа философия. В този смисъл идеята за страдащия аз предхожда идеята за страдащия друг, доколкото страданието е оттласкване от другостта, отделяне.

Първоначално Левинас третира страданието като резултат от сблъсъка на човека със съществуването. Темата за страдащия човек се обвързва с проблема за смъртта във "Времето и другото", а тя от своя страна се интерпретира в контекста на Хайдегеровата идея за страданието, развита в "Битие и време". Да страдаш, това означава да провидиш крайното отрицание на себе си в смъртта" (Touchet 2005: 6). В страданието си "пряко себе си", в едно отсъствие на смисъл, защото дори смъртта ти не е твоята смърт, а край, който се приписва на всичко съществуващо - това е тезата на "Времето и Другото". Страданието не подлежи на описание, на осмисляне. "Смисълът на страданието е в неговото безсмислие" (Murukami 2002: 203).

Страданието представлява отчуждение на субекта от самия себе си, невъзможност да се идентифицираш като точно този аз. Страданието е състояние на безнадеждност, поради това, че не можеш да се върнеш при себе си, да се приютиш в своето. В това състояние другото побеждава своето. Страданието произтича от състоянието на неотличимост от битието, при което субектът е погълнат от безличното съществуване. Но същевременно страданието е и гранична линия, в която страдащият, осъзнавайки страданието, се оттласква от чуждото.

Страданието представлява абсурдна победа на другостта, защото субектът пребивава в "безсънието" на безличното съществуване, в което не е себе си. В това състояние субектът се подчинява на абсолютното настояще. Страданието е изложеност на битието (срв. Левинас 1995: 55), то е безизборност, обреченост да си в битието, "невъзможност за отстъпление", за отдръпване (Левинас 1995: 56).

Да съществуваш, означава да си неизменно и необратимо точно това съществуващо, самотно и безвъзвратно. Никой не може да подмени факта на моето съществуване. Аз съм сам в него, безотносителен към себе си, въпреки отношенията, в които влизам с нещата и хората. Единственото, с което не мога да влизам в отношение, е собствената ми екзистенция. Не става дума за конституиране на субективност и идентичност, става дума за едно предсубективно състояние, в което имаме неразличеност на съществуващото и съществуването. Състоянието, в което не различавам себе си, е за чистото, абсолютно съществуване (il y a), в което няма субект и обект.

Сформирането на идентичност е въставане срещу тази зависимост на съществуващото от съществуването. Появата на субективността означава приписването на качества, заявяването на себе си, открояването от останалите неща, отличаването. Това значи да проявя активност спрямо съществуването, да се откъсна от него. В крайната си форма такова отстояване на своето е актът на самоубийството, в който заявявам себе си като различен от битието, като можещ да контролирам поне собствената си история. Да си срещу битието, значи да имаш наратив, да произвеждаш разказ от първо лице. Доколкото "аз съм" е даденост, върху която аз нямам власт, самоубийството ме овластява да прекъсна тази даденост и в този абсурден акт да се почувствам господар на собственото си съществуване, което същевременно зачерквам. В страданието се осъществява това отделяне на субекта от битието.

Страданието се отличава от болката (скръб и печал), то не е просто отсъствие на удоволствие. Мъката е преходно състояние, тя е обвързана със субекта, с неговите неосъществени въжделения, тя е стремеж към възстановяване на равновесието в един самотъждествен субект, който е воден от желанието да постигне нещо за себе си. В страданието се прекъсва способността на субекта да бъде себе си.

От една страна, посредством страданието се открива другостта на субекта (не съм себе си, не съм този, който е дееспособен), нарушена е хомогенността ми, зависим съм от страданието. От друга, страданието е състояние, при което абсолютната другост завладява същостта ни, но това не е другостта, която ни кара да трансцендираме към другия, а другостта, която се превръща в тъждественост. Ние сме напълно пасивни в страданието си, неспособни сме да преодолеем тази другост в нас - страданието се превръща в абсолютно настояще, съсредоточеност до състоянието на болка, болката е постоянна, обсебваща и като такава не оставя дистанция между субекта и неговите усещания, тя се сраства с него, болката го лишава от прeживяването на времето, той пребивава в неразкъсваемото единство на едно настояще, в което нямаме разказ, нямаме история, субектът няма минало и бъдеще. Миналото му не е част от неговото настояще, той не е такъв, какъвто е бил не просто в смисъла на естественото си развитие, а в смисъла на изгубената хомогенност, която го прави различен, несъвместим с онова, което е бил, разказът за себе си е невъзможен, защото той се основава на един конструкт - болезнения опит. Бъдещето също е невъзможно, доколкото субектът е незаинтересован от него, единственият му модус е смъртта, но това е парадоксално, да имаш за възможност невъзможното.

Страданието е двойствено: от една страна, то е отделяне от себе си, подчиняване на волята на обективността, от друга, в съзнанието има положена дистанция между субекта и болезнения му опит. Изходът на субекта в такава ситуация е пасивността и търпението. В това се състои неговата победа, неговият героизъм. Волята отново се превръща в господстваща, "крайната пасивност става крайно господство" (Левинас 2000: 199). В тази пасивност се състои победата над смъртта и болката. Страданието е проверка за волята и свободата на субекта.

Разглеждането на себе си като страдалец е възможно в контекста на онтологията. Страдащият е този, чиято свобода е ограничена. Тази теза Левинас приписва на класическата етика, защитаваща интересите на Аза. Неговата позиция променя отношението, страдащият е другият. А единствената оправдана възможност за съществуване на страданието е да страдам за другия. Аз съм безкомпромисен към страданието на Другия, не мога да го приема и оправдая. Още във "Времето и другото" Левинас набляга на несиметричността на "интерсубективното пространство" (Левинас 1995: 75). "Той (другият) е например слабият, бедният, "вдовицата и сиракът", докато мене (moi), аз (je), съм богатият и могъщият" (Левинас 1995: 75).

Страданието поставя на изпитание идентичността. То ме отделя от мен самия, кара ме да съществувам "въпреки себе си". Темата за страдащия човек е предпочитана от философията, която я обвързва със смъртността на съществуващия. Аз разбирам себе си като такъв, доколкото преживявам страха от смъртта, като неантизация, но не в един онтологичен смисъл, а като усещането за една азност, изоставена на самата себе си. "Страданието става майка на мъдростта" (Левинас 2000: 57), когато се обвърже с европейското мислене на субекта като свободен. Свободата не се поставя под въпрос, както и достойнството на човека, оттам човекът е страдащ, а страданието му е пречистване. Страданието е предпоставка за мъдростта и знанието, доколкото е първата стъпка на отделяне на субекта от битието. Появата на съзнанието е обвързана със страданието.

Желанието да причиняваш страдание произтича от желанието да направиш едно дейно и способно същество, пасивно и зависимо. Причиняването на страдание е унижение. То има двойствен характер: от една страна, представлява стремеж да превърнеш някого във вещ, но от друга, това води до затвърждаването на неговата субективност. "В страданието субектът трябва да опознае своята вещественост, но за това е необходимо той да си остане субект" (Левинас 2000: 199). Причиняването на страдание не носи удовлетворение у причинителя, той не може да унищожи личността на страдащия. Търпението и понасянето е живот с (срещу или за) другите, в който смъртта като край на времето не съществува, не е от значение.

Теодицеята на страданието води до най-голямата неморалност и варварщина. А смисълът на страданието се състои в преживяването на страданието на Другия. В това преживяване, в моето изстрадване на чуждата болка се корени етичното отношение между хората. "Става въпрос да не се игнорира страданието на другия, което зависи от моята отговорност" (Левинас 2006).

Концлагерите са пример за такова ненужно страдание, без причина, без вина. В моето страдание няма никакъв смисъл, то е абсурдно само по себе си, същото се отнася и до страданието, причинено на другите. Какво означава да трансформираш собственото си страдание в страдание за другия? Страданието за Другия се основава на моята отговорност, аз съм отговорен да му помогна, да го спася. Левинас настоява на асиметричността на отношението, не и на реципрочността. В преживяването на страданието не може да има взаимозаменяемост. Аз не мога да преживея страданието на Другия, но мога да му помогна, без да очаквам същото от него, напълно безвъзмездно, без да очаквам признанието му, аз го признавам. Страдащият е доминанта, не защото е безсилен, за разлика от другите, а защото е различен и сам в страданието си.

Идеята за отговорността, явяваща се основополагаща за творчеството на Левинас, изключва сама по себе си причиняването и оправдаването на страдание. Тя влиза в конфликт с идеята за свобода и лично достойнство. Френският философ вижда изхода от създалата се криза на човешките взаимоотношения в способността да се поставяш на мястото на Другия (т.нар. субституция), при което субектът престава да се самодоказва посредством агресия и доминация. Той се идентифицира със себе си само в съотнасянето с Другия като слабия и уязвимия, за когото и пред когото отговаря.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Левинас 1991: Levinas, Emmanuel. Entre nous. Paris: Grasset, 1991.

Левинас 1995: Левинас, Еманюел. Времето и другото. София: СОНМ, 1995.

Левинас 2000: Левинас, Еманюел. Тоталност и безкрайност. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2000.

Левинас 2006: Левинас, Еманюел. За уникалността. Прев. М. Димитрова. // Литклуб, 10.04.2006 <http://www.litclub.com/library/fil/levinas/unicite.html> (21.11.2013).

Муруками 2002: Murukami, Yasuhiko. Levinas phenomenologue. Grenoble: Jerom Million, 2002.

Туше 2005: Touchet, Philippe. La souffrance. // Projet Europe, Education, Ecole, 11.01.2005 <http://lyc-sevres.ac-versailles.fr/projet-eee.levinasPhT3.pdf> (21.11.2013).

© Веселина Славова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2013, № 11 (168)