ЦИФРОВА СЛЕДА

Ваню Кръстев

web

Днес най-накрая успях да купя цифровата следа на покойния ми баща. Успях не защото е трудно да я получа, а защото е скъпа - около 7000 виртуални точки. Трябваше ми време, за да ги събера. Хванах допълнителна работа, а и продадох някои непотребни за мен вещи. Признавам, че приживе не познавах много баща си. Виждах го рядко и то само на монитора, защото пътуванията са скъпи, а той обикновено бе някъде далеч. Използвах случая, за да го "щракна" през уебкамерата и след това да разпечатам главата му в реален размер на триизмерния принтер. Слагах я на етажерката до двете единствени книги, които притежавах. Понякога бе гладко избръсната, понякога бе с тънки и дълги бакенбарди, стигащи до основата на челюстта. Сякаш винаги следеше какво правя от етажерката. Покривах го с кърпа само когато исках да мастурбирам. Все пак полимерната глава изглеждаше като истинска.

* * *

Не знам дали го обичах.

Със сигурност знам обаче, че харесвах да общувам с него. Особено към края на живота му, когато неловките разговори за това как вървят животите ни, се смениха с истински бащински съвети. Най-странният съвет, който често повтаряше, бе: "Излизай по-често навън, момче. Все някъде има свободни изворчета питейна вода, но трябва да ги търсиш."

* * *

Аз опитвах да излизам. Слагах си марлена маска на устата и носа, а в чашата с вода разтварях по две разтворими антибиотични таблетки, не по една. Исках да бъда съпричастен към хората, които не можеха да си вземат повече от пет-шест бутилки вода месечно, защото аз си разтварям таблетките в отделни чаши.

Избирах часове, в които имаше най-малко хора по улиците, за да се предпазя от зарази, но изглежда, че те също избираха да излизат по същото време. Пусках силен бийт бокс в слушалките и опитвах да се промушвам из страничните улички, избягвайки близък контакт с минувачите. Вървях към изхода на града, докато капна от умора. Само един-единствен път стигнах до огромния автомобилен паркинг в покрайнините, за който знаех, че се намира до гора и хълмове. Накрая обикновено влизах в най-близкия хранителен магазин, купувах си огромна тубичка със 7-процентна какаова паста и я смучех по обратния път. След това винаги ми се допиваше вода, но знаех, че ако изчакам, ще ми мине.

* * *

Когато разбрах за смъртта на баща ми, не почувствах нещо особено. Не се появи тъга. Не се появи и вина, че не почувствах тъга. Просто редките срещи с него пред монитора престанаха да съществуват. Последната 3D глава, която разпечатах на принтерa, е без коса, защото бе на химиотерапия. Един от съветите, който ми даде тогава, беше никога да не съсипвам естествения край на живота си с химиотерапия. Според него никой роден от майка не заслужавал подобна участ. Вярвам му.

* * *

Онова, което ме накара да купя цифровата следа на моя баща, бе изражението, което, без да искам, бях "щракнал", принтирал и поставил върху етажерката с книгите. В последния ни разговор той бе успял да направи най-смешната си физиономия. Поне според мен. Бе издал и оформил устните си в кръгче и ритмично ги затваряше и отваряше с изцъклени очи. Така ми показваше какво най-вероятно ме чака мен и майка ми, ако не успеем да си извадим вода изпод земята. Щяхме да заприличаме на риби, извадени на сухо.

За това също му вярвам.

* * *

Последното 3D изображение на главата на моя баща стоеше до книгите "Разкритията на квантовите физици" и "Малкият принц". Не ги бях чел, защото ми се струваше неестествено да разлиствам хартиени страници, някак си не можех да се съсредоточа върху текста. Държах ги, защото предизвикваха любопитство у гостите ми, ставах им по-интерсен, да не кажа ексцентричен. Физиономията на баща ми - мъж, който се опитва да имитира риба на сухо - също допринасяше за ексцентричния ми имидж. Веднъж дори едно момче сложи в устата на 3D модела дебела пура и се опита да нарисува с маркер сенки под очите. Изкрещях на нахалника, че това е баща ми. Ето какво ми отговори то:

- Просто реших, че е интересен тип.

* * *

Интересен тип? Замислих се какво е правил баща ми с живота си? И дали мога да намеря нещо в него, което да харесвам, и което да ме вдъхнови? Когато се появяваше на дисплея, той беше все едно зад стъкло - можех да го виждам, но не можех да докосна същността му. Прииска ми се да знам повече за него. Поне повече от това, което ми предлагаше във виртуалните ни срещи.

Между другото след смъртта му започнах да мастурбирам, без да закривам главата върху етажерката - мислех, че за духовете няма тайни, свързани с живите. Покойниците винаги могат да те наблюдават, без да подозираш. Все едно от скрита камера. Вярвах, че след физическата си смърт баща ми вече може да узнава всичко за мен, но не и аз за него.

Тогава ми хрумна идеята да поискам от една от корпорациите за събиране на информация да ми даде оферта за цифровата следа на баща ми. Поръчах да ми компилират всичко - от 30-тата годишнина до смъртта му. Корпорацията предложи да ми я продаде за 7000 виртуални единици - доста солена цена, но ми обещаха да направят и невъзможното, за да предоставят всичко, което може да ми даде добра представа за живота на моя баща.

Съгласих се.

* * *

Не мога да не призная, че на маркетинговия отдел на корпорацията за събиране на информация не му липсваха идеи. Получих цифровата следа на моя баща под формата на една елегантна черно-бяла обувка за степ. Усмихнатата служителка ми каза, че тя е точно копие на лявата обувка на Фред Астер, която е носил в един от танците си с Джинджър Роджърс. Обясни ми, че в края на връзката има специални портове за свързване с личния ми мобилен комуникатор. Трябвало само да натисна тока леко навътре и цялата информация, която моят баща бе оставил през живота си, щеше да потече от обувката на най-известния степ танцьор на света.

* * *

Знаете ли какъв е рекламният слоган на местната корпорация за събиране и обработване на информация за всеки и всичко? "Имаме я."

* * *

Първото нещо, което разбрах за моя баща, бе, че не е бил педофил. На трийсет и една е кандидатствал за водач на детски скаутски лагер. След проучването на цялата информация, събрана за него към онзи момент, специална комисия го е допуснала като надежден и общителен водач, без отклонения в сексуалността му. От подробната разбивка на данните научих, че към онзи момент никога не е наемал, теглил или купувал филми с порнографско съдържание, в което има деца или съвокупление на хора от един и същи пол. Обикновено е гледал порно късно вечерта, най-често между единайсет часа и полунощ. Около десет процента от всичките му гледания са били сутринта между седем и осем. С оглед на собствения си опит в това отношение, мисля, че баща ми е бил съвсем нормален мъж. Така са решили и от комисията, която го е допуснала да води младите бойскаути.

* * *

Знаех, че се е запознал с майка ми на един от тези скаутски лагери в гората. В същата тази гора са ме и заченали, но не по време на детския лагер, а по време на защитата на последния ничий питеен извор в околността. Това го нямаше в обувката на Фред Астер, но майка ми е разказвала как една сутрин голяма група от будни младежи се хванали за ръце и обградили скалата, в основата на която свободно бликала бистра вода. Машините, които дошли да каптират извора, за да може бутилиращата компания да черпи от него, стояли и бездействали от няколко часа.

Най-активният член на кръга от хванали се за ръце защитници бил един висок младеж с ниско чело и гъста четина, облечен в бялата ленена риза на баба си. С нея изглеждал (а и настина бил) като истински водач, олицетворяващ гнева на загриженото общество. Бил невероятно красив и харизматичен, освен това умеел да говори добре. Когато представителят на бутилиращата компания дошъл да преговаря, придружен от пълен с полицаи микробус, той им казал следното:

- Ние ще се съпротивляваме. След като ни арестувате, най-вероятно ще бъдете изморени. Когато свършите с арестите, можете да си наквасите устните с водата от този извор. Няма да ви струва нищо.

Това бил моят баща. А младата, нахакана девойка, която стискала дясната му ръка, била моята майка.

* * *

И те се съпротивлявали. В настаналата суматоха повечето от защитниците на извора били наистина арестувани и натикани в микробуса. Някои от тях обаче се борили по-жизнено от останалите и не се оставили да им наденат белезници. Майка ми попаднала на едър полицай, който я съборил на земята и започнал да я влачи. Държал я за косата. Тя крещяла и се гърчела по-скоро от обида, отколкото от болка. Тогава с периферията на очите си видяла как една фигура в бяла ленена риза се блъска с всичка сила в униформения. Следващото нещо, което отчетливо си спомняла, било, че двамата с баща ми политат и се приземяват в калта пред студения горски извор.

* * *

Някак си успели да избягат. Тичали дълго в гората. Останали без дъх. Спрели под едно дърво и майка ми започнала да трепери, защото била мокра до кости. Ето какво ми сподели един ден тя по този повод: "Бялата ленената риза на баща ти беше цялата в кал и прилепваше по силните му задъхани гърди. Той бе моят спасител." Баща ми я прегърнал, за да я стопли, и тя почувствала как слабините и коремът й започнали приятно да пулсират. Майка ми не се притесняваше да споделя такива неща с мен. А и умееше да го прави, без да ме докарва до изчервяване.

* * *

Обувката за степ на Фред Астер, която съдържаше цифровата следа на моя баща, не бе имитация. Бе изработена от скърцаща дъхава кожа, обшита с истински здрави шевове. Пробвах да я надяна на крака си и тя взе, че ми стана. Дори се опитах да потропам малко с нея по пластмасовия под на стаята си. Не успях да постигна кой знае какъв ритъм, но звукът ми хареса.

Беше нещо такова: тапа-та-та, та-та-та-тап.

Всичко останало за баща ми научих надянал обувката на Фред Астер на крака си и потропващ с нея по пода. Добре, че връзката, която трябваше да включвам в личния си мобилен комуникатор, бе достатъчно дълга, за да не се навеждам.

* * *

Тапа-та-та, та-та-та-тап, изтанцува обувката на Фред Астер, а на екрана на мобилния ми комуникатор се появи подробна информация в табличен вид, от която научих, че баща ми е обичал да чете хартиени книги. Притежавал е читателска карта, с която ги е заемал от библиотеките на страната. Запознах се с предълъг списък от заглавия, които не ми говореха нищо. Това, което ми направи впечатление обаче, бе, че данните от неговото лично читателско досие са внимателно анализирани. Анализът е бил направен от компютър, пред който е стоял чиновник с инициали Ч.Н, работещ за институция с непонятна за мен абревиатура. От корпорацията за събиране на информация бяха счели за нужно да включат и оценката на чиновника Ч.Н. Ето каква бе тя: "Лицето активно трупа знания за движението на водата в земните пластове. Лицето активно трупа знания за революционните движения, партизанските движения, контракултурата и принципите на бунт срещу социалните неправди. Препоръчвам следене на поведението, както и следене на личното превозно средство." Тапа-та-та, та-та-та-тап и обувката на Фред Астер изплю няколко хиляди снимки на малък син автомобил зад чиито мръсни стъкла се виждаше изпитото лице на баща ми.

* * *

Днес отново опитах да изляза извън града. Отново не успях да стигна кой знае колко далеч и на връщане пак си купих тубичка със 7% какаова паста. Пристрастен съм към нея - след първата глътка тялото ми шокирано започва да иска още и още. Езикът ми направо набъбва от удоволствие. Какво ли слагат вътре? Не мога да разбера, защото на етикета има само поредица от неразбираеми букви и цифри.

Влязох в обществената тоалетна и се изпиках в писоара. От движението на течността се задейства невидим датчик и пред лицето ми светна екран, на който се изписа следното изречение: "Течността в тоалетната е химикал. Освежете се с истинска вода от местната бутилираща компания."

* * *

Баща ми умря от главоболие. Оплакваше се непрекъснато от него в нашите виртуални срещи. Опитваше всичко, за да го спре, и често го виждах на екрана как сдъвква някое и друго хапче. Той вярваше в медицината или по-скоро имаше нужда от нея, за да се чувства по-добре. Дори веднъж ми сподели колко креативно било да се предлагат на децата химиотерапевтични течности в опаковки със супергерои. "Супермен спасява децата от рака - смееше се баща ми от екрана. - Просто гениално!"

* * *

За мен бе странно, че той ненавиждаше бутилиращите компании, но с охота приемаше продуктите на фармацевтичните. Предполагам, защото те спираха болките в главата му светкавично и той можеше да я използва, за да мисли как по-добре да организира активните си действия срещу "похитителите на водата", както обичаше да казва. В края на живота си, след като на самия него му се наложи да приема химиотерапевтични течности през артериите си, косата му окапа и почти загуби разсъдъка си, той успя да прозре, че няма да може да умре достойно. В последната ни виртуална среща каза, че е загубил страшно много време в опити да оцелее и сега е заприличал на изгнил отвътре зеленчук. Освен това е пропилял последните си дни живот под унижението на медицинските манипулации в глупава битка срещу естествената си участ, вместо да яде последните си сладоледи из парковете на града. Накрая съжали, че не е обръщал повече внимание на здравето си.

* * *

Фармацевтичните компании обаче са му обръщали подобаващо внимание. Тапа-та-та, та-та-та-тап. След като изтанцувах поредния си импровозиран степ на пластмасовия под на моята стая, обувката на Фред Астер ми показа следното: фабриките за хапчета са знаели за състоянието на баща ми през цялото време. Разполагали са с информацията, събирана от личните лекари и здравните заведения, в които той е търсел помощ за главобилието си. И ето какво са направили - прикачили са към личното му здравно електронно досие препоръчителен списък с най-правилните химикали за неговото лечение. Горкият ми баща ги е купувал всичките.

* * *

Сега се сетих за един от рекламните клипове на най-голямата фармацевтична компания в страната. Ето какво гласеше той: "Опитахме всичко, за да спрем вашата болка - спорт, йога, медитация, дори наехме вълшебник. Накрая разбрахме, че само с едно хапче можем да облекчим мъките ви и то без никакви усилия."

Знаете ли какъв е надписът под логото на тази компания? "Здраве без усилие".

* * *

Баща ми никога не е полагал каквото и да е било усилие за своето здраве. Разбрах това, след като обувката на Фред Астер изкара подробна статистика на всички покупки, които е правил в хранителните магазини в продължение на 35 години. Опитах се да проумея дали е нормално човек да си е купил само 207 яйца за толкова време. После обаче разбрах защо е така. Бога ми, не знаех, че човек може да се храни предимно с чипсове, замразена пица и хамбургери. Освен това абсолютно всички пицарии и закусвални за бърза закуска около неговия дом са знаели за тази негова слабост. В личната му електронна поща са постъпили около 725 000 търговски съобщения с отстъпки и бонуси за лоялен клиент. И баща ми изглежда послушно се е възползвал от всичките.

* * *

Разбрах и нещо друго любопитно. Когато е пазарувал горчица, майонеза и сосове от големите хипермаркети, е заставал на опашка на касата, в която винаги е имало привлекателна жена. Изглежда е искал да не скучае, докато чака да му дойде редът. Умът ми не го побира как корпорацията за събиране на информация се е добрала до това, но обувката на Фред Астер излъчи десетсекундно клипче как баща ми втренчено гледа дупето на млада жена. Изглежда видеото бе от охранителната камера на хипермаркета, защото кадрите бяха някъде отгоре.

* * *

Още едно видеоклипче. От камерата зад гърба на някаква касиерка в друг хипермаркет. Моя баща се опитва да плати виртуалните точки с кредитна карта, но тя е блокирана, защото не я е ползвал повече от две седмици. Той се черви притеснено, клиентите зад него бутат количките си, гледат го укорително и с нетърпение. Още един загубеняк, който не използва правилно кредитната си карта и спира опашката. От дисплея на мобилния ми комуникатор мога да разчета надписа на пластмасовата й повърхност: "Използвай често, за да пазаруваш евтино."

Имам я същата.

* * *

Между другото обувката на Фред Астер ми показа видео как моя баща прави секс със страхотна мацка и то върху една ниска масичка в неговия хол. Ще си призная, че получих ерекция на секундата, преди да ме залее неудобство и да превъртя напред. В придружаващата клипа информация прочетох, че видеото е от собствената му домашна видеоохранителна система, от която се очакваше да записва лицата на проникналите с взлом. Една от екстрите на системата е била баща ми да може по всяко време да погледне какво става в дома му през мобилния си комуникатор. Изглежда тази привилегия не е била само негова. Тапа-та-та, та-та-та-тап.

* * *

Отново се опитах да стигна до гората зад автомобилния паркинг. По средата на пътя получих съобщение, че върлува нов вирус. Рекламата описваше симптомите му - отпадналост и силна жажда. Статистическите данни на фармацевтичната компания показваха, че в близкия месец се очаквало потреблението на вода силно да скочи. На пазара вече бяха излезли хидратиращи ампули и аз побързах да вляза в първата аптека. Май наистина ще заприличаме на риби, извадени на сухо. Няма ли да измислят ваксина срещу жаждата? И без това вече си слагам по 23 ваксини годишно. Прибрах се с мисълта, че никога няма да се добера до тази гора. А и какво, ако се добера? Едва ли ще намеря свободна изворна вода.

* * *

Знаете ли какъв е рекламният слоган на една от най-големите бутилиращи компании в света? "Свободен си да пиеш." И наистина - имахме избор от различни видове безалкохолни, газирани хидратиращи напитки. Дори по-добри от водата. Баща ми побесняваше и започваше да пръска слюнка навсякъде, когато чуеше за тях. Ето какво си мисля аз: ако не бяха напитките, щяха да бъдат извънземни. Човек все с нещо трябва да запълва живота си.

* * *

Не, не искам да омаловажавам стремежите на баща ми и битката, която е водил на младини. Но заради цялата тази работа пострадах аз. Мисля си, че той бе поставил идеалите си над семейството и поради това израснах само с един родител. Той самият, струва ми се, го бе разбрал през последните месеци от живота си. Затова търсеше повече близост с мен. Беше уморен и изхабен, работеше в малка пластмасова килийка, но не беше обезверен. Заподзрях го, че иска да посее нещо в душата ми. Изглежда горчиво съжаляваше за това, че битката му бе безплодна и че вече нямаше енергия да я продължи. Търсеше начини да предаде щафетата на мен. "Излизай по-често навън, момче. Все още има свободни питейни изворчета, но трябва да ги търсиш."

* * *

Тапа-та-та, та-та-та-тап. Следващото нещо, което изплю обувката на Фред Астер, бе имейл до някой си Д.Х, изглежда един от най-добрите му приятели и съмишленици. Ето какво гласеше той: "Знаеш ли какво ми се случи сутринта на последния ми работен ден, преди да вляза в болницата и да направя тази глупава химиотерапия? Портиерът, който петнайсет години винаги бе на пост, го нямаше. На негово място бяха поставили друг. Влязох в сградата на корпорацията и както винаги през последните петнайсет години, тръгнах да бутам велосипеда по коридора, за да го оставя под стълбището. И както винаги, очаквах електронния датчик за включване на осветлението да реагира, но коридорът си остана тъмен като в рог. Съобщих на новия портиер за повредата. Знаеш ли какво ми каза той? Че нямало никакъв датчик. Осветлението се включвало от бутон в портиерната, но той не го бил натиснал. Представяш ли си? Петнайсет години съм живял в илюзия и единственото, което съм казвал, е било "Добро утро", не "Благодаря". И все пак кладенецът на моята благодарност не е пресъхнал. Благодаря ти 42.606169,23.244216 пъти и сбогом."

* * *

Почти се разплаках. Може би баща ми е искал и на мен да каже същото "Благодаря".

* * *

Текстът на имейла всъщност бе последното, което аз и обувката на Фред Астер изтанцувахме на пода на моята стая. След това тя замлъкна и колкото и да натисках подкования й ток, не изплю нищо повече. Въздъхнах и реших все пак да прочета дребния шрифт в договора, който сключих с корпорацията за събиране на информация.

* * *

Отново излязох навън. Разтворих си антибиотичните таблетки в последната чаша вода за този месец. Никак не ги обичам, защото след рафинирания им лимонов вкус в устата ми оставаше неприятното усещане, че съм отпил от някой препарат за почистване. И все пак добре е, че ги има. По хората върлуваха толкова много болести и понякога се чудя как фармацевтичните компании успяват да измислят толкова ефективни таблетки, които да ги отблъскват така, че все едно не съществуват. Може би наистина не съществуваха, но на кой му стиска да провери? Здраве без усилие.

* * *

Този път съм решил да стигна до гората на всяка цена. Напълнил съм си раницата със 7-процентна какова паста, защото не мога без нея. Взех и обувката за степ на Фред Астер. Все едно взех баща ми със себе си. Сега тя бе по-ценна за мен от 3D главата на етажерката, защото представляваше тялото му, докато обувката бе неговата душа. Нищо, че бе замлъкнала завинаги, надявам се по някакъв начин да я накарам пак да затанцува. Ето така: тапа-та-та, та-та-та-тап.

* * *

Антибиотичните таблетки щяха да ми стигнат за 48 часа, имах си хидратиращи ампули и енергизиращи напитки. Щях да спя на открито. Знаех, че мобилният комуникатор най-вероятно трасираше движението ми на дигитална карта, така че ако закъсам някъде, Гражданска защита и застрахователите да ме намерят. Затова временно му извадих батерията. Оставих бележка за майка ми на кухненската маса. Ето какво написах вътре: "Отивам в гората. Измъкнах въжетата на щорите, взех и любимата ти ваза с дръжка. Не се сърдиш нали? Обичам те." На излизане опипах с ръка якето си. Във вътрешния му джоб бе хартиената карта, на която бях нарисувал кръстче с цифрите 42.606169,23.244216 - координатите на кладенеца.

© Ваню Кръстев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2014, № 4 (173)