КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ НА ТАЗИ КНИГА

Ангел Сотиров

web | Спомени и статии

С благодарност четях и препрочитах спомените на Стефан Ненков, чакали толкова десетилетия не само читатели, но най-вече издател. На това многогодишно очакване се опитах да сложа край като подготвя за издаване тези много интересни мемоарни текстове. Техният автор ги е озаглавил "Бележки за историята на Дружеството на българските слепи и Съюза на слепите в България" и ги е датирал "10-и април 1957 година". Дългото и сякаш малко претенциозно заглавие, неотговарящо съвсем на съдържанието, си позволих в ролята на съставител и редактор да заменя с краткото и по-точно заглавие "Моите спомени".

Спомените на Стефан Ненков не са с голям обем - едва 12-13 стандартни машинописни страници. Те обхващат един период от около 30 години (1917-1946).

Авторът разказва твърде системно как се подготвя учредяването на Дружеството на българските слепи (ДБС), както и за няколкото подготвителни конференции, които в края на краищата довеждат до неговото основаване. Отделено е подобаващо място в бележките на Стефан Ненков и на първите важни стъпки на това Дружество. Определено място в ръкописа е отредено и на Дружеството за покровителстване на слепите в България (ДПСБ) и за някои негови изявени дейци.

Както във всички мемоарни текстове и тук се натъкваме на редица разбираеми за такива съчинения пристрастия и неточности. По-сериозните неточности в мемоарния текст "Моите спомени", които констатирах, са следните:

1. За рождена дата на Дружеството на българските слепи е обявена 1919 г., вместо реалната - 1921 г. (Сотиров 2004);

2. Списание "Съдба" започва да се издава не през 1929 г., както твърди Стефан Ненков в своите бележки, а в края на 1928 г. (Сотиров 2004);

3. Дружеството за покровителстване на слепите в България е учредено през 1922 г., а не през 1923 г. (Сотиров 2004).

Но въпреки тези неточности, малките по обем мемоари на Стефан Ненков са изключително ценен източник за изследователите на българските организации на и за слепи. От тези бележки могат да се узнаят някои твърде любопитни факти от живота на ДБС и ДПСБ. Спомените са ценни и с това, че човекът, който ги е писал, е не само наблюдател, но и активен участник в повечето описвани събития. От текстовете на Стефан Ненков лъха тогавашната атмосфера, описани са пикантни моменти във взаимоотношенията между градителите на българските организации на слепи. Част от проследените от Стефан Ненков събития и факти не могат да се открият никъде в протоколите на Дружеството на българските слепи и Дружеството за покровителстване на слепите в България. Именно от въпросните спомени на Стефан Ненков научаваме, че новоизбраният председател на ДБС Никола Диклич е бил твърде обидчив човек, след като почти цяла една година не е изпълнявал своите председателски задължения в резултат на инцидента му с Петър Манев - съветник в Настоятелството на Дружеството. Пак благодарение на тези мемоари разбираме причините за не съвсем позитивното отношение на мнозинството слепи от онова време към майор Илия Минков. Може също да се узнае и любопитният факт, че Петко Стайнов и Николай Бехтеров единствени от по-големите ученици не са подкрепяли идеята за учредяване на дружество на българските слепи. Наричали са ги "доневисти", защото, изглежда, са били под влияние на д-р Стойчо Донев, директор тогава на Държавния институт за слепи (ДИС), който дълго време е твърд противник на тази идея. След години д-р Донев ще зашлеви плесница на бившия възпитаник на института 22-годишния Вълко Ангелов затова, че същият е участвал в учредяване на Дружеството на българските слепи (Бехтеров, Ангелов 1971). Можем само да гадаем за истинската причина, отключила у директора на ДИС тази свръхагресия към своя бивш питомец, тогава вече ученик в Музикалното училище. Заради учредителските му занимания д-р Донев изгонва Вълко Ангелов и от института, където гимназистът е бил на квартира. Когато го шаморосва, той се скарва и на Никола Диклич, че не са се посъветвали с него за основаването на дружеството. Но истинската причина би могла да бъде, че д-р Донев е смятал най-искрено и наивно за съвсем достатъчна оглавяваната от него институция в грижите за слепите по онова време. Друга възможна причина могат да бъдат дълбоките съмнения в ефективността и жизнеността на организация на самите слепи, без помощта на виждащите им приятели, обучители и благодетели. А може директорът на ДИС да е бил обладан и от някаква, съвсем разбираема човешка ревност…

Стефан Ненков е един от тези строители, участвал много активно цели 36 години в наливане основите на Дружеството на българските слепи, така и в по-нататъшния негов градеж. Той взема активно участие в учредяване и на други сдружения на българските слепи. Ревностен радетел е за обединяване на организациите на и за слепи, което става доста принудително и завършва едва през 1951 г. с появата на Общият съюз на слепите в България.

Статиите на Стефан Ненков "Нашите организации" и "Слепите в индустрията" съм включил в настоящата книга по препоръка на Мира Попова поради тяхната изключителна ценност. За да придобием по-пълен поглед към личността и делото на Стефан Ненков, съм добавил един много интересен текст за Стефан Ненков от Никола Алексиев, изявен деец на синдикалното и есперантското движения у нас от средата на миналия век, както и мой, вече публикуван в сп. "Зари".

За придвижване бележките на Стефан Ненков за печат особено голяма заслуга има Керанка Милушева, която се добира до мемоарния текст през 2002 г., написан собственоръчно от него на брайлов шрифт. Тя го направи достъпен за двама изследователи на българските организации на и за слепи - Ангел Сотиров и Желязко Пеев, като им предостави свръхценния споменен текст, записвайки го на аудиокасета.

Но защо все пак тези кратки мемоари на Стефан Ненков чакат толкова десетилетия своя издател? Най-вероятните възможни обяснения са следните:

1. Изглежда тези много интересни спомени са попаднали у човек, който не е могъл да оцени тяхната реална стойност;

2. Възможно е чувството за историзъм на притежаващия ръкописа да не е било добре развито;

3. Може би притежателят на споменните текстове да е бил смутен от твърде скромния обем на тези бележки;

4. А може би съхраняващият брайловите бележки на Стефан Ненков е бил притеснен от редицата фактически неточности, съдържащи се в тях.

Срещата на въпросния мемоарен текст на Стефан Ненков с по-широка читателска аудитория се забавя и поради следните причини. Дешифраторът от брайл се затрудни при разчитането на едно-две изречения, поради изтритите релефни точки. В края на краищата преди две-три години разгадахме смисъла на силно изтрития текст, за което помогна есперантистката Фани Михайлова. Веднага се появи и втори проблем - бъдещата книга дали да бъде авторска - съдържаща само споменния текст, който е, както отбелязахме по-горе, едва 12-13 стандартни страници. Или сборник, включващ и други текстове от и за Стефан Ненков. Преди 6 години, когато сякаш бяхме почти намерили издател, посочените два проблема не бяха още решени. А след това въпреки положените не малки усилия и упорство от моя страна, не можах да осигуря необходимите пари за издаването на ръкописа на хартиен носител.

Надявам се, че бъдещите читатели на книгата ще бъдат достатъчно снизходителни и ще простят някои неточности и пристрастия на Стефан Ненков в неговия мемоарен текст "Моите спомени", като се има предвид характера на текста, а също и солидната възраст на неговия създател.

И накрая, иска ми се да изкажа моята специална признателност на Георги Чобанов за неговото разбиране, консултации и съдействие, благодарение на които този сборник се публикува в електронен вариант.

11 януари 2013,
Пловдив

© Ангел Сотиров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2013
Стефан Ненков. Спомени и статии. Варна: LiterNet, 2013.