|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГЛЮКЛИХЩРАСЕРене Карабаш Ханс Тюфел вдигна металната щора, която издрънча като дебела верига, пусната по ламаринен покрив. Извади връзка с ключове, които висяха на сребърен карабинер. Между ключовете се подмяташе малък метален кръст, изтъркан в краищата и леко огънат в долната част - грешка на Ханс при опит да отвори бутилка бира с него. Ханс не пие алкохол. Тънките му бледи пръсти започнаха бавно и деликатно да отключват голям лъскав катинар в средата на вратата. После отключи и втори, и трети, завъртя топката на вратата, тя щракна и Ханс прекрачи прага на магазина. Слънцето мъчно подаваше темето си над хълмовете Киршгау, които мързеливо се излежаваха върху рамото на Шварцвалд. Ханс потъна безследно в сумрака, сякаш никога не го е имало. Шумът от токовете на излъсканите му обувки също го последва. Пет големи лампи последователно осветиха помещението. Светлината се разнесе също толкова бързо, колкото се носеше миризмата на току-що изпечен хляб на улицата. Ханс се обърна с лице към витрината и стелажите и една лека усмивка бавно се опъна като котка под тънкия му мустак. "Магазин за самоубийци Тюфел" - гордостта на Ханс и неговото семейство, се намираше на улица Глюклихщрасе. От едната страна го подпираше кварталната аптека, а от другата - малък павилион за цигари и алкохол. Самоубийницата на Ханс - "старият ерген", доволно ги конкурираше. Семейство Тюфел държаха на конфиденциалността на своите клиенти и още в самото начало старата Тюфел настоя прозорците на магазинчето да бъдат черни, както и опаковките на артикулите в него. Понякога, когато имаха по-притеснителни клиенти, за тяхно успокоение увиваха купената от тях стока в амбалажна хартия, сякаш клиентът току-що е излязъл от колбасарница с парче вурст. Освен на конфиденциалността, семейство Тюфел държеше и на качеството на стоката, която предлагаше. На големи куки, точно срещу вратата, висяха множество въжета с примки, готови за експлоатация: въжета от полиамид, въжета от текстилен полиестер, въжета от полиестерна коприна, въжета от юта чакаха своите нови и последни собственици. Под тях бяха наредени по височина три бели стола в стил барок с черна плюшена тапицерия. На голям стелаж до тях в красиви стъкленици, обковани с желязо, различни видове отрова се плискаха при всяко минаване на трамвая, който разтрисаше магазинчето. В кутии с копринени възглавнички лежаха лъскави бръснарски ножчета. Специално за дамите се предлагаха розови и червени ножчета. До тях стояха комплектни кутии, които съдържаха стъклено шише със запалима течност, бродирана кърпичка и луксозна запалка или кибрит по избор. Ако клиентът купеше комплекта с още един артикул от витрината, получаваше подарък бял лист хартия за предсмъртно писмо в плик с восъчен печат и перо. Мнозина се възползваха от този пакет за разлика от ония, които си позволяваха великолепния Хеклер и Кох, който стоеше като шедьовър в отделна витрина, постлана с червено кадифе. Вратата се отвори и в магазина влезе висок, добре сложен мъж със сърдито лице. Клиентите на Ханс си приличаха един с друг. Различен външен вид, но един и същ поглед. Ханс надигна главата си от тефтерите със сметки и пусна погледа си по сновящия из магазина мъж. - Лош ден? - попита с усмивка Ханс. - Работата ти не е ли да продаваш, вместо да задаваш въпроси? - Така е, хер, но етикета... - Здраво ли е? - троснато попита клиентът, като дръпна едно от въжетата на куката. Гласът му се удари в стените и изкънтя. - Първо качество! Гарантиран резултат! - доволно отговори Ханс. - Колко марки? - 33 марки, хер. - 33 марки? - Все пак държим на качеството, а то изисква високата цена на артикулите, които предлагаме. - Шайсе... - изсъска под носа си клиентът, докато откачаше въжето. Хвърли го на тезгяха, извади напукан кожен портфейл от вътрешния джоб на сакото си и започна да брои банкнотите в него. Ханс взе въжето и започна да го опакова. - Имате ли жена? - със силен и плътен глас попита клиентът. - Уви, не. Бизнесът изисква жертви. - Оправдания... но пък щастливец! Жената е същински дявол. "Искам телевизор като на съседите", купих й. "Искам по-хубава кола от тази на съседите", изтеглих заем и й купих. "Искам на почивка в Париж", още един заем. Заем след заем! - извика клиентът. - Вие ходил ли сте в Париж? - неочаквано и троснато се обърна към Ханс. - Не съм ходил, хер. Бизнесът изисква жертви. - Стига с този бизнес! Не си ходил в Париж? - Никога. - Почивката ни там поне си заслужаваше - започна да говори с по-мек тон. После поиска да я заведа в Барселона и изтеглих още един заем. Но как да й откажа - роди ми най-прекрасното момче! В Барселона ходил ли сте? - Не съм ходил, хер - отговори с досада Ханс и залепи последното парченце тиксо на опаковката. - Излизал ли сте от Германия, хер? - Не съм излизал от Германия и за да спестим следващия въпрос, ще ви кажа, че не съм мърдал от Глюклихщрасе! - нервно го изплю Ханс. - Бите? - високо вдигна вежди клиентът. - Както казахте, работата ми е да продавам, а не да задавам въпроси, както и да отговарям на такива. Тук имаме практика към всяка закупена стока да прилагаме писмено съгласие на клиента, в което той трябва да заяви, че е напълно убеден в решението си за самоубийство и че няма да използва закупения артикул за други цели. Проста формалност. Ханс бутна лист хартия и писалка към клиента и попита: - Сигурен ли сте, че искате да се самоубиете? - Обичам я - отговори клиентът, - обичам и малкия, но лихварите... и тези скандали с нея... Клиентът хвана писалката и си написа името. В графата "Причини" написа "Финансови затруднения". Ханс не му зададе въпроса втори път, както правеше с всеки клиент. Очите му, пълни със завист, обида и гняв, следяха движенията на писалката, с която клиентът тъкмо подписваше смъртната си присъда. Клиентът взе опакованото въже и бързо излезе от магазина преди Ханс, който оправяше сметките, да се беше усетил. - Успех! - последва закъснялото пожелание на Ханс, което издрънча в магазина, като изпусната и подмината монета на улицата.
* * * Минаха два дни от най-дългия разговор на Ханс от месеци насам. Ханс вдигна металната щора, отключи трите катинара и седна на стола зад тезгяха. Вратата грубо се отвори и една рошава жена по халат връхлетя в магазина и се засили с крясъци и ръкомахания към него. Лицето й беше червено и в двата му края два черни потока се спускаха в деколтето й. Ханс дори не успя да каже "Лош ден?". - Убиец! Убиец! - крещеше тя и налагаше Ханс през тезгяха. - Фрау, моля ви! - заекваше Ханс. - Никого не съм убил... - Убихте го! Убихте моя скъп Зомер! Убиец! - продължи да крещи през сълзи. Ханс успя да се отдръпне от ръцете й и се опря в стелажа зад него. Няколко шишенца с отрова паднаха на земята и се разляха. Острият им мирис удари носа на Ханс и той се намръщи. Жената спря да ръкомаха, разплака се гръмогласно, свлече се пред тезгяха на пода и се изгуби от погледа на Ханс. - Обичахме се - проплака тя, - обичахме се, вие не знаете, - продължаваше да хлипа - не знаете, не знаете... Жената затихна и бавно започна да се изправя. Като счупен грамофон не спираше да повтаря "не знаете". С неравномерни и залитащи движения тя излезе от магазина и остави вратата широко отворена. Светлината от улицата освети като прожектор вцепененото тяло на Ханс. Той стоеше опрян на стелажа, втренчил поглед в зейналата врата. В главата му продължаваше да кънти "не знаете". Ханс запуши с ръце ушите си и изкрещя с пълно гърло в опит да заглуши думите й. Той бавно се отдръпна от стелажа, направи три крачки и счупи с лакет малката витрина с червеното кадифе...
Заглавие в "Зюддойче Цайтунг": "Съдържателят на "Магазин за самоубийци Тюфел" сложи оловна точка на слепоочието си." Към статията е приложена снимка на предсмъртното му писмо, намерено в сметките му:
Ханс Тюфел
Това беше историята на Ханс Тюфел - такава, каквато трябваше да бъде. В онази ранна сутрин той продаде въже на баща ми. Баща ми се самоуби два дни след това. Краят му, който съчиних, е неговото изкупление - спасение, което никога не се сбъдна. Днес Ханс още продава в магазина си за самоубийци и се радва на голям успех. Той никога не напусна Глюклихщрасе.
© Рене Карабаш |