ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ^*

Петър Увалиев

web

Този месец изтича едно столетие от рождението на Пенчо Славейков. Редно е тази годишнина да бъде зачетена и от гласове, които идат хиляди километри отвъд Драгоман. Пенчо Славейков бе най-отявленият отрицател на всякакви мисловни граници и най-упоритият рушител на китайски стени и берлински зидове, които разсичат духа. Дваж по-редно е този глас да излети из Лондон - родината на Шели и на Байрон дължи тази почит на автора на "Сърце на сърцата", поема на поемите, която оглежда с едва ли не невероятно проникновение многоличието на английската романтика. Малцина са чужденците, които са стигнали така близо до английското мислене, без да се откъснат от собственото си мислене. Това свидетелства за широката култура, която Пенчо Славейков натрупва през дълголетния си престой в Лайпциг. Но докато германската философия от края на миналия век води поета към възхвала на Свръхчовека, възпян от Ницше, и към възвеличаване на волята, възвестено от Шопенхауер, досегът му с английската поезия го връща назад към българската действителност. Има нещо парадоксално в това въздействие. Най-индустриализираната страна в Европа събужда спомена и разгаря жаравата на балканската идилика: поемите "Бойко" и "Ралица", които критиката често смята за "градени изключително от суров материал, взет непосредствено от селския живот"¹, но прецеден през призмата на творчески идеализъм, чужд на плоските битоописатели. Как се е стигнало до тази сплав, обяснява професор Борис Йоцов² в обстойната си студия за Пенчо Славейков, включена в сборника "Български писатели". Той дословно казва: "Славейков върви по пътя на творчески идеализъм, когато му се налага да даде реалистична картина на българската действителност. Може би примерът на Алфред Тенисън³, чиято идилия "Дора" Славейков превежда още в 1892 година, не остава без значение за първите му опити в тази насока"⁴. А когато Славейков взира проницателен поглед в народното творчество, не като педантичен търсач на етнографски ситници, а като вдъхновен прозрител на скрити духовни съкровища, плодът на неговите изследвания вижда бял ден не другаде, а в Лондон. Неговият подбор на народни песни, издадени в България в 1917 година под наслов "Книга на песните", излиза от печат за пръв път в английската антология "The Shade of the Balkans"⁵, обнарадвана още в 1904 г.

Нека бъде ясно: тези данни за връзката между Славейков и английската книжнина не искат в никакъв случай да бъдат глуповато твърдение, че без Англия Славейков не би бил това, което е. Те са указание не за дълга на Славейков към Англия, а за задължението на английската общественост към българския поет. Понеже той я бе зачел приживе, редно е поне посмъртно тя да го зачете.

Това вглеждане във величавия образ на Славейков няма да бъде безполезно: въпреки похвалните и неспирни усилия на Ангел Тодоров⁶, той е някак си забравен от две десетилетия насам. Официалната критика или го отминава, или гузно мълчи. А пък когато го споменава, догматични лещи изопачават и отвращават неговия образ. В книгата си "Писатели и проблеми", издадена миналата година, Георги Цанев разглежда какви ли не лъкатушения на българската литература и споменава какви ли не писатели и писателчета. Но в шестотинте страници на тази обстойна и често интересна книга той намира за нужно да посвети на Славейков само пет реда, и то само за да го отрече най-безцеремонно: "Пенчо Славейковият Микеланджело, пише той, "някога борец, а раб сега на гордото изкуство", изживява борбата с успех за себе си, за личността: творческата личност няма място в масата, не споделя идеи с тълпата. Не борец - а "раб на блянове неземни". Днес поетът разрешава в противен смисъл този въпрос." (Цанев 1965). Така лесно се ликвидира Славейков от онези догматици, които отричат "гордото изкуство" навярно защото предпочитат безгръбначното изкуство. И понеже това са мисли на титуляра по българска литература в Софийския университет, ясно е защо младата българска критика наплашено страни от автора на "Кървава песен" и насочва вниманието си към други автори, чиито песни са безкръвни и затова безобидни. В неотдавнашните разисквания в Отделението за езикознание, литературознание и изкуствознание при Българската академия на науките, посветено на въпросите на традицията и новаторството, Ангел Тодоров не можа да се сдържи и пак изказа болката, която от години му тежи на сърцето: "Колко много още ни липсва! Даже за писатели като Пенчо Славейков, които бяха нещо като култ в миналото за една част от критиката, целият биографичен материал, излязъл в статии и книги, не е повече от няколко десетки страници". И наистина, Славейков изглежда, че не само не е култ, но е направо страшилище за младите български критици, щом като дори иначе жизненото и широкогръдо списание "Пламък" е трябвало да се позове на седемдесет и пет годишния, отдавна забравен критик Иван Мешеков⁷. Навярно никой друг не е искал или не е могъл да се занимава с делото на Славейков, когото само Ангел Тодоров упорито смята за "крупен класик". Но и Ангел Тодоров е вече шейсетгодишен...

Парадоксално е, че честването на Славейков, когото Иван Мешеков правилно нарича "поет на подвига", трябва да почне с пълното отрицание на този подвиг. Мешеков не се свени да твърди, че Славейков бил "всевидещ" поет, но сляп социолог. Той прибавя, че и тялото, и духът на поета били недъгави. Как може след тези уводни хули да се мине към възторжена възхвала на поета? Статията на Мешеков в "Пламък" е такъв логичен абсурд. Но тя става внезапно напълно обяснима, ако човек си спомни мисловните гърчения, които култовщината налагаше на писатели и критици. Дай Сталиновото на Сталин - и след това си свободен да вършиш каквото ти е присърце. Не минава ли такава ждановска воня и в писанията на всички, които отричат Славейков, само защото искат да го похвалят? Млади критици като Иван Попиванов въстават против "преднамерената теза". За тях тя е "нежелана, зла гостенка. Където тя се появи, повяхва свежото, избледнява жизненото и вдъхновеното. Все още не е сломена. Опитваме се да я отстраним - а тя пак се връща с непроменена същност" (вж. Попиванов 1965). Ето защо нашето честване на стогодишнината на Пенчо Славейков иска да се слее не с реставраторски разкопки на миналото, а с тази днешна жажда на младата българска критика да сломи коварството на преднамерената теза.

А ясно и печално е, че такива преднамерени тези все още забулват огромния ръст на Пенчо Славейков. Георги Цанев в списание "Литературна мисъл" от януари 1965 година заявява, че "успехът на Пенчо Славейков се дължи преди всичко на това, че той се свързва близко с народния живот, като се съобразява с нравствения кодекс на тогавашния човек". Преднамереността стига до безсмислие в тази вивисекция, която разсича поетичното дело на Славейков, като че ли то е жаба, просната на лабораторна маса. Приема се само онова, което може да се сведе под общия знаменател на съмнителната преднамерена теза "близо до народа". Георги Цанев продължава с потресаващо дебелоочие и твърди, че когато "Славейков се откъсвал от навиците, обичаите, морала, когато забравя или самонадеяно пренебрегва чистата и девствена душа на българина и на българката от онова време, той изпада във фалш". С един замах се захвърлят на сметта всички Славейкови "Епически поеми" - най-върховното философско постижение на българската литература, - защото те се взират в духовната глъбина на Микеланджело и на Бетховен, а не в приключенията на Бай Ганю или Ставри Ставрев⁸. И решителният довод, който именитият литературовед навежда в защитата на своята преднамерена догматична теза, е, че поемата "Неразделни" била влязла в народа като обикната и широко разпространена песен. Това значи, че понеже Славейковите "Симфония на безнадеждността", която възпява богобореца Прометей, или "Успокоеният", която се вглежда в душевните терзания на поета Ленау, не се пеят от сантиментални девойчета или разнежени пияници, те са за изхвърляне, редом със симфониите на Бетховен, статуите на Микеланджело, поемите на Ленау и на Шели, атинския Партенон... Походът на нищите духом, на онези, които Славейков приживе бе нарекъл "фасулковци", продължава и след неговата смърт в изгнание, в тишината на градчето Брунате, кацнало на един хълм над езерото Комо, далеч от пиянския вой на онези, които не виждат никаква разлика между "Неразделни" и дваж по-разпространените кръчмарски литании "Разлъка" или "Пътува млада дама", далеч от техните покровители, уж божем марксически литературоведи, които прилагат към поезията мерника, осветен от най-жалката капиталистическа рекламна индустрия: колкото по-голямо е разпространението, толкова по-голямо е и значението.

На скромния хотел в Брунате има мраморна плоча, която ознаменува последните дни на Пенчо Славейков, "далеч от роден край". В Рим, на фасадата на един пансион на улица "Бонкомпаньи", друга паметна плоча напомня на минувачите, че в тази къща е живял "Il grande poeta bulgaro"⁹ Пенчо Славейков. Но колко от тези минувачи са българи, които са се отбили за малко от витрините и ресторантите, за да почетат един от най-великите им сънародници? Чужденци - немски туристи, американски студенти, ирландски семинаристи, френски ученици, римски безделници - вдигат очи и научават, че и България е дала живот на един голям поет. Има нещо символично в тази случайна среща: тя е въплъщение на онова, което видният сръбски поет Йован Дучич¹⁰ бе прозрял още преди повече от половин век: Пенчо Славейков е най-здравият мост между България и света.

Ето какво би трябвало да изтъкнат поне онези от нас, които не са спънати от догматични юлари. Най-добре би зачел паметта на поета онзи, който би смогнал да покаже богатството на неговата творческа личност, спойката между световно значимата духовна задълбоченост и исторически ограничената българска отзивчивост. И наистина, Славейков не е откъснат от българската действителност тогава, когато пише поеми за въстаници - "Сто двадесет души те бяха на брой. И паднаха всички при първия бой", - но и когато привидно се взира [...] Близо е до мисловните глъбини на Ницше и Шопенхауер дори тогава, когато се вслушва в народните сватбени припеви, така както е близо до митичните пропасти на българската песен, когато във "Фрина" търси мистичния брак, неразгадаемата хармония между материя и дух. Защото не бива да се забравя, че същината на българщината не е само в историческите премеждия, извор на романтични унеси и чисто себеотрицание. Към това опълченско отношение към живота се прибавя и друг светоглед: онзи, който лъха от космогонията на българина, от митовете, с които са пропити народните песни и приказки. Там, в глъбините на мита, могат да се срещнат Прометей и опълченеца, Ницше и седянковата хайдушка песен, Шопенхауер и народната мъдрост. Ето какво някой би трябвало да смогне да опише: това вътрешно измерение, до което стига Славейков. И колкото по-дълбоко се спуска той, толкова по нашироко отеква неговото дело: вертикалното вглъбение води към хоризонталното разгъване. Общочовешкото блика от тези общи подмоли, където няма разлика между мистиката на поп Матей и терзанията на глухия Бетховен, между "временната бренност" на събитията и тяхната трансцендентална значимост, между историческата преходност и метафизичната вечност. Само така Пенчо Славейков би бил представен в целия му исполински ръст: всеки опит да се направи от него народническо джудже или академичен лилипут е колкото безполезен, толкова и престъпен. Ръстът на Пенчо Славейков трябва да се мери по-дълбочината на неговото творчество - затова не подражанията на народни песни, а митичното им пресъздаване в "Епиталамии", не природоописателната лирика, а неговите "Епически песни", не психологическото обяснение, а метафизичното вглъбение са истинското разковниче за скритата същина на този единствен творец, който е едновременно във времето и над времето. Неговият Микеланджело възкликва: "Идеята на времето пренес ти в вечността".

Тъй рече Пенчо Славейков.

[април 1966 г.]

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА**

1. Адаптиран цитат от Йоцов (1929). [обратно]

2. Борис Йоцов (1894-1945) - български литературовед, професор в СУ "Св. Климент Охридски", директор на Народния театър, министър на народното просвещение (1942-1944). Народният съд го осъжда на смърт и присъдата е изпълнена на 1 февруари 1945 г. [обратно]

3. Алфред Тенисън (1809-1892) - английски лирически поет, най-цитираният английски автор след Шекспир, дългогодишен поет-лауреат по времето на кралица Виктория. [обратно]

4. Видоизменен цитат от Йоцов (1929). [обратно]

5. Bernard, Slaveikoff, Dillon (1904). На български - "Сянката на Балкана". [обратно]

6. Ангел Тодоров (1906-1993) - български литературен критик, поет, преводач и публицист. Участва в редколегиите на Пенчо Славейков. Събрани съчинения в осем тома (1955-1959) и Пенчо Славейков. Съчинения в два тома (1966). [обратно]

7. Иван Мешеков (1891-1970) - литературен критик с леви убеждения, най-активен между Първата и Втората световни войни. Първата му публикация е статията "Нравственото въздействие на Пенчо Славейков върху младите" (Мешеков 1916). [обратно]

8. Ставри Ставрев - герой от сатирични разкази на Неделчо Драганов (1925-1983). [обратно]

9. Увалиев смесва надписите върху двете плочи. Надписът в Брунате е посветен на "Il grande poeta е patriota bulgaro", а този в Рим - на "Il poeta bulgaro". [обратно]

10. Йован Дучич (1871-1943) - сръбски поет-символист, белетрист и дипломат, културно аташе в София през 1911-1912 г. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Йоцов 1929: Йоцов, Б. Пенчо Славейков. // Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. V. София: Факел, 1929.

Мешеков 1916: Мешеков, Ив. Нравственото въздействие на Пенчо Славейков върху младите. // Пряпорец, 1916.

Попиванов 1965: Попиванов, И. Преднамерената теза. // Пламък, 1965, № 2, c. 89-97.

Цанев 1965: Цанев, Г. Писатели и проблеми. София: Български писател, 1965.

Bernard, Slaveikoff, Dillon 1904: Bernard, Henry, Slaveikoff, Pencho, Dillon, Emile Joseph. The Shade of the Balkans. London: D. Nutt, 1904.

© Петър Увалиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2014, № 4 (173)

Беседата се публикува за първи път и ще бъде включена в двутомното издание "Петър Увалиев. Думи по вятъра" на Института за изследване на изкуствата към БАН, под съставителството на Огнян Ковачев и общата редакция на Христина и Огнян Ковачеви.