ВЪТРЕШНИЯТ МОТИВ НА ДУМИТЕ В ПОЛЗА НА ПРАВОПИСА

Пенка Пехливанова

web

Въведение

Като въведение искам да спомена едно откритие на мой познат, кандидат-студент, който няколко месеца преди кандидатстудентските изпити ми се обади по телефона и ми съобщи, че се подготвя за изпит по български език. Каза ми още, че една негова близка му разкрила начина за получаване на шестица на този изпит - научаване наизуст на всичко от помагалата по езикова култура.

Фрапиращите грешки, които могат да се видят в кандидатстудентските работи, от типа на "споразомение", "лъскателство", "замаглявам", "уплатнявам", "натажавам", "въоражавам", "удохотворявам", "испитвам", "въспитание", "имам предвит", издават, че независимо от това дали пишещият е учил наизуст правописа на думите, или не, той не осъзнава коя част на съответната дума е корен и кое е значението на този корен - например не осъзнава, че съществителното ласкателство е свързано с ласка, а не например с лъскав. Налага се изводът, че по време на писане не всички осъзнават морфологичния състав на думите, не разлагат и анализират тяхната форма, за да вземат категорични и правилни решения за трудните моменти в техния правопис. А начинът на писане, казано съвсем накратко, се крие във формата и значението на самите думи.

Още при започване на обучението си по български език, в началното училище, децата се запознават с т.нар. проверка на правописа на някои думи, като изхождат от правописа на техни граматически форми или на сродни думи. Честите грешки в писмени работи на кандидат-студенти и студенти обаче показват, че този начин в много случаи не е ефективен. Затова като по-висока степен на осъзнаване на морфологичния състав на думите предлагам още един вид проверка на правописа - проверка чрез вътрешния мотив на думата. Тя също започва с насочване към корена, но се състои в морфологична реконструкция на думата, докато се стигне до неразложими по-нататък компоненти.

Осъзнаването на морфологичните компоненти е първата стъпка към решаване на правописния проблем, тъй като в повечето случаи правописът на компонентите е известен - или писменият им образ е запомнен, тъй като е запечатан в съзнанието (на представката из в изпитвам, на думите ръка или тъга), или за тях може да се направи по-лесно проверка, отколкото за производната дума (за ласкателство чрез ласка).

Съществуват обаче корени със сходен звуков състав, въз основа на което те могат да бъдат неправилно заменяни един с друг - корените на лъскав и ласкав, плът и плат. Затова последната стъпка на проверката е отговорът на въпроса каква е връзката на значението на този корен със значението на въпросната дума и със същността, която се назовава, т.е. отговорът на въпроса защо тази същност е назована точно по този начин, точно с тази дума. На този въпрос може да се отговори, ако се осъзнае вътрешният мотив или т.нар. вътрешна форма на думата. Вътрешният мотив е част от значението на думата, която се състои в разбирането за връзката между наименованието на предмета като цяло и наименованието на един от признаците на предмета (мотивиращия). Вътрешният мотив се носи от наименованието на един от признаците на предмета, залегнало със своя корен в наименованието на целия предмет. При фонетично, морфологично и семантично мотивираните думи той е опора при интерпретацията на значението и се осъзнава от говорещите като причина за назоваването, напр. вътрешният мотив на думата въоръжавам е ‘защото снабдявам с оръжие’.

Не мога да твърдя, че груби грешки се правят само през последните двайсетина години. Истината е, че с правописните грешки винаги се е воювало и непрекъснато се воюва - по време на обучението по роден език в училище и винаги след това, макар че една млада продавачка в заведение за закуски на моя забележка във връзка с надписи на табелки "Кроасани с сирене" и "Кроасани със крем" отговори раздразнено "Ходила съм на училище и зная как се пише".

В изследване, посветено на звукосимволизма като едно от средствата, раждащи звукоизобразителни думи, които са с ясна мотивираност, Ж. Колева-Златева обобщава, че претоварването на езиковата система с конвенционални знаци-символи (немотивирани думи) може да доведе до претоварване на семантичната памет, "която трябва да съхранява всички знаци без възможното им извеждане един от друг, а също и без опора на примитивната примарна връзка между форма и значение" (Колева-Златева 2009: 33).

Моят подход към въпросите, които коментирам, е да се върви от мотивираността на думите към решението на трудностите в техния правопис. Голяма част от думите в езика са мотивирани, като уподобяват звуци или образи от действителността или произлизат от други думи или значения (морфологична или семантична мотивация) и отразяват връзките между думите и между думите и признаците на предметите. Точно производството на мотивирани езикови единици улеснява семантичната памет и паметта за писмения образ на думата, тъй като позволява извеждане на една дума от друга дума. Например при разлагане на думата споразумение в състава й се откриват представки, наставка и корен -ум-, в състава на думата въображение се открива коренът на думата образ и т.н. Няма да използвам етимологични анализи от специализирани речници, тъй като става дума само за прозрачни и ясни за всеки използващ езика мотивирани думи.

1. Откъде идват грешките? Конфликтът между писане и произнасяне

1.1. Поначало съществуват големи разлики между устната и писмената реч като системи, но тук ще спомена само разликата между произнасяне и писане на отделната дума. Според Л. Виготски "Произнасяйки която и да е дума, детето не съзнава какви звукове произнася и не прави никакви умишлени операции при произнасянето на всеки отделен звук. В писмената реч то трябва да осъзнава звуковата структура на думата, да я разчленява и преднамерено пресъздава чрез писмени знаци" (Виготски 1983: 284).

Макар че авторът говори за децата и обучението им по писане в училище, тези разлики между произнасяне и писане съществуват за всеки пишещ. Докато устната реч е автоматизирана и непреднамерена, при писане трябва да се пресъздаде писменият образ на всяка отделна дума. И докато устната форма на думите може да има различни варианти на произнасяне в зависимост от индивидуални, социални, диалектни особености, правилната писмена форма е единствена.

1.2. Нито една писмена система не пресъздава абсолютно точно устната форма на думите, затова писмената система е изградена с помощта на редица условности, които трябва донякъде да запълнят несъответствията между произнасяне и писане, например произнасяме [четът], но пишем четат, произнасяме [градъ], но пишем града и т.н. И макар че в резултат от училищното обучение и от натрупания опит писането също се автоматизира в някаква степен, в което влиза и запомнянето на писмения образ на голяма част от думите, във всеки език има правописни трудности, които пишещите трябва постоянно да преодоляват.

1.3. Според доминиращия за българския език морфологичен правописен принцип думите и техните граматически форми се пишат с постоянен състав на морфологичните си елементи, макар че при произнасяне настъпват промени при различни звукове или групи от звукове поради и в зависимост от позицията им в думата или в синтагмата. Напр. не се отразяват писмено промени като редукция на неударените гласни, обеззвучаване или озвучаване на съгласни, изпускане на звукове поради тяхното струпване в труднопроизносими групи и др. Каква беше изненадата ми, когато във В. Търново, на голям прозорец на един офис видях надпис "Студенски квартири". Казах на служителя, той отговори, че грешката "студенски" вм. студентски вече е известна и ще се поправи. Въпросът е защо е била допусната такава грешка и как е бил поставен този голям надпис.

Така се създава конфликт или отдалечаване, ако не искаме да го назоваваме толкова драматично, между постоянната, устойчива, задължителна и преднамерена писмена форма и променената поради различни звукови закони устна форма на думите. Следователно всички явления, които предизвикват отдалечаване на правописа от изговора, създават правописни трудности. Пишещият на български език знае от училище и постоянно страда от това, че трябва за множество думи да решава дали да пише а или ъ, о или у, че има опасност да пропусне неправилно някоя буква поради изпускане на съответния й звук при произнасяне, че макар и по-рядко, не може да каже точно кой звук се произнася. Пример за последното е името на Александър Батенберг: дали е Батенберг или може би "Батемберг". Затова съветвам студентите по книгоиздаване, когато редактират или коригират текстове при подготовката им за издаване, да произнасят свръхстарателно наум или дори на глас трудните думи, тъй като те се грешат при писане, а от това следва, че грешките при тях по-често се пропускат и при редактиране и коригиране.

Промените в правописа на отделни думи, които се извършват в определени моменти чрез правописните речници и имат за цел облекчаване на правописа и приравняването му към изговора, между другото също объркват и затрудняват пишещите. Например глаголът подтискам в Правописния речник на българския книжовен език от Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков и Ст. Стойков (последно издание от 1984) е даден с два варианта - подтискам и потискам. В академичния Правописен речник на съвременния български книжовен език (1983) фигурира само вариантът потискам. Фактът, че тези два варианта постоянно се дават на изпити по правопис, изхожда от възможната грешка, но може би и поддържа колебанието при тяхното писане. Скоро един англичанин ми каза гордо, че в правописа на английския език се съдържа историята на самия език.

Безспорно редукцията на широки гласни звукове в тесни е една от най-честите причини за грешки, поне затова, защото почти във всяка дума присъства широк гласен в неударена сричка, за който пишещият трябва да разсъждава напр. дали това е звук [а], редуциран при произнасяне като [ъ], или поначало е звук [ъ]. Точно такова съображение обуславя свръхстарателното "замаглявам" вместо замъглявам, "въоражавам" вместо въоръжавам.

Обобщенията ми са на основата на дългогодишен редакторски и преподавателски опит, но за тяхното потвърждаване проведох писмена анкета със студенти (около двайсет души), като им диктувах списък от думи, за които трябваше да отбележат морфологичните компоненти. Разбира се, списъкът включваше думи с ясен корен и прозрачен вътрешен мотив, чрез които да се реши въпросът коя буква трябва да стои на проблемното място. Целта на анкетата беше да се види дали насочването на вниманието към морфологичния състав на думата и неговото осъзнаване ще повлияе да се избегнат или да се поправят възможните грешки.

2. Резултати от анкетата

Ще коментирам няколко от думите, които бяха дадени - подплатявам, въплъщавам, опустошавам. Около 30% от студентите за глагола подплатявам са "открили" корен -"плът-", а не плат-. Това ясно показва, че пишещите не са стигнали до вътрешния мотив на думата, т.е. до осъзнаването на значението на корена й, по-точно - до осъзнаване и отговор на въпроса кой от двата евентуални корена (плат- или плът-) е логично да бъде корен на глагола подплатявам. За глагола въплъщавам са се получили разнообразни резултати - тук грешки при писане на думата не са направени, но коренът е определен при равен брой отговори като плът, като "плъщ-", като "плъ-" и като "въплъ-". Една студентка каза, че е запомнила от кандидатстудентския си изпит, че глаголът въплъщавам се пише с две ъ-та, т.е. анкетираните не са успели да осъзнаят защо тази дума съдържа този корен.

За глагола опустошавам са направени две грешки: "опустушавам" и "упустошавам", макар че за тази дума са възможни и други "варианти" като "упостошавам". За сложния глагол одухотворявам не се посочва вторият корен, а за глагола окуражавам се наблюдава коригиране на погрешно писане като "окоражавам" вероятно след осъзнаване на корена кураж-, който, макар и чужда дума, е достатъчно познат.

Тези резултати показват твърде голяма честота на недиференциране на компонентите на думите и неосъзнаване на признака (вътрешния мотив), според който е назована определената същност, например посочване на корен "плът-" за глагола подплатявам, на корен "въплъ-" за глагола въплъщавам. С други думи - дори да открият един компонент на думата като неин корен, пишещите не го свързват със значението на думата и с признак на предмета или действието, който тя назовава.

3. Видове проверки

С редукцията в българския език можем донякъде да се справим, като се опитаме да поставим сричката, съдържаща въпросния гласен звук, в друга граматическа форма или в сродна дума, в която е по възможност под ударение, т.е. като направим т.нар. проверка чрез сродни думи, която се преподава като стратегия за справяне с правописни трудности още в началното училище. Невинаги обаче може да се открие такава дума - например ако трябва да се реши какъв е звукът в една представка като раз- или за-, трудно ще намерим дума, в която тази сричка да бъде под ударение освен в някои диалекти. Този вид проверка заслужава да бъде изучаван и прилаган винаги от пишещия, но той се основава донякъде на механични знания, достатъчни за идентифициране на корена на думата. Това идентифициране не е последната стъпка в процедурата на пълно осъзнаване на състава на думата.

Като друг или следващ вид проверка, в резултат от по-високо равнище на осъзнаване, тук предлагам още един вид, както я нарекох по-горе, проверка по вътрешния мотив на думата. Тя се състои в разлагане на думата до максимално прости компоненти, за които има много по-голяма вероятност да бъдат познати на пишещия. Както казах в началото, осъзнаването на морфологичните компоненти е първата стъпка към решаването на правописния проблем, при която в повечето случаи се стига до компоненти, чийто правопис е известен.

Ако проблемният момент е в рамките на представката, пишещият трябва просто да знае начина на нейното писане - напр. в глагол като изпитвам трябва да се идентифицира представката из-, за да се предотврати грешка като "испитвам". Според мене е много по-вероятно пишещият да знае правописа на представката, възприемайки я като самостоятелен компонент, още повече като съвпадаща по форма с предлог, отколкото да решава нейния правопис в състава на глагола. Грешките при писане на представките могат да бъдат резултат от редукцията на широки гласни звукове, от обеззвучаване или озвучаване на съгласни звукове на морфемна граница, от необходимостта да се удвои определен звук на морфемна граница. Най-честите грешки в кандидатстудентски работи са при представките о и у ("упустошавам", "неуспорим"), макар че се срещат и шокиращи грешки като "въспитание" вм. възпитание, "изкрящи" вместо искрящи, "изтреля" вместо изстреля. Препоръката, която се натрапва от тези примери, е: още в началното училище да се акцентува на представките в състава на думите, за да се запомнят като самостоятелни единици, често съвпадащи с предлози, за да се различават в състава на думите като непроменящи своя начин на писане въпреки промените при произнасяне.

Следваща стъпка при реконструкцията на думата, ако мога да я отделя като самостоятелна и следваща, е достигането до корена: плът- във въплъщавам, плат- в подплатявам, лек- в облекчавам. Макар че нарекох стратегията за преодоляване на трудности чрез сродни думи донякъде механична, не бих казала, че откриването на корена на думата е напълно отделно от неговото осъзнаване като неин съдържателен център, т.е. от осъзнаване на неговото значение. Дори да идентифицираме корена само за да го открием в сродни думи, за това ние се опираме на неговото значение.

В анкетата, чиито резултати включвам тук, обаче няколко студенти не са се смутили да посочат един и същ звук [ъ] в корените на двата глагола подплатявам и въплъщавам. Тази картина демонстрира неяснота и пълно объркване относно значението на корена, което говори дори и за непознаване на значението на дадените глаголи. Всичко това според мене произтича от недостигане до вътрешния мотив на думата, до признака на предмета или действието, според който е назовано цялото.

Първо, глаголът подплатявам трябва да се разложи успешно на своите морфологични съставящи или поне на представката под- и корена плат-. Като втора стъпка от процедурата трябва да се осъзнае признакът на предмета, назован с корена, като обуславящ назоваването (‘защото слагам нещо под плата’), т.нар. вътрешен мотив. Ако всичко това е направено, никога не би се появила писмена форма "подплътявам", тъй като никой не би написал съществителното плат с ъ. Ако за въплъщавам се осъзнае корен плът- пред евентуалното "плат-", а като следваща стъпка се отговори на въпроса защо това действие ‘давам плът, превръщам в нещо материално, конкретно някаква идея, план, мечта и под.’ (БТР 1994) се назовава така, никога няма да се напише "въплащавам". Впрочем много ясно значението на този глагол се определя от проф. д-р Стефан Младенов в Български тълковен речник. С оглед към народните говори (т. І. София, 1951): ‘1. Вложа нещо, вместя ‘в плът’; 2. Направя нещо да бъде плът, да бъде вещно. Бяс се въплътил в тоя нещастник, Въплъти се дух божи в апостола’. Разбира се, всичко това е възможно, ако пишещият е обучен да разпознава представката от корена и ако знае какви представки съществуват.

Философията на проверката, която описвам, е не само да се стигне да морфологичните компоненти и най-вече до корена на думата, но да се осъзнае и да се отговори на въпроса с кой признак на назования предмет се свързва този корен, т.е. защо даденият предмет се назовава с дадената дума. Откриването на причината за именуването на предмета, а тя се корени в откриване на вътрешния мотив, казано най-общо, дава не само начина на писане, но и пълната сигурност, че това е правилният начин.

Тук може веднага да се възрази, че съществува и т.нар. народна етимология, която подвежда пишещия точно при прилагане на описаната процедура и го тласка да бъде сигурен във форма като напр. "вътвори ред" вместо въдвори ред, "двойнствен" вместо двойствен. Бих казала, че тази т.нар. народна етимология понякога води по погрешна посока и тласка към грешки, но грешките, които са резултат от нея, са много по-редки, отколкото всички останали, произтичащи от неосъзнаване на вътрешния мотив на думите. Точно наивната етимология показва, че пишещите се обръщат към състава и вътрешния мотив на думата и че това е пътят за справяне с правописните, а защо не и с правоговорните трудности.

Разбира се, грешки като "огурча" вместо огорча, "поруден" вместо породен, "глетка" вместо гледка, "пощенска прадка" вм. пощенска пратка, "въздох" вместо въздух, "споразомение" вместо споразумение, "въоражение" вместо въоръжение са много редки, но не биха били възможни, ако пишещият беше направил описания тук анализ и беше осъзнал мотивацията. Смея да твърдя, че всеки, който е преминал училищното обучение, има в съзнанието си писмения образ на думи като горчив, ум, дух и под.

Както устната, така и писмената реч на който и да е език изглежда автоматизирана, гладка, спонтанна, невпечатляваща. Има обаче ситуации - главно при срещане на трудности в употребата или в правописа на отделни думи, в които вниманието на говорещия или пишещия се фокусира върху формата и състава на думата, за да се осъзнае нейният звуков и морфологичен състав. В такива случаи на дневен ред идва вътрешният мотив на думата.

Според мене вътрешният мотив е заложен в съзнанието на всяко дете от времето на усвояване на родния си език - това се демонстрира от примери от детска реч, когато детето казва Мама я болеше сърцето и пи болериан (вместо валериан) (Чуковски 1973). Преди автоматизирането на речта, докато още я усвояват, децата се взират внимателно във всяка дума и запомнят или сами разгадават нейния вътрешен мотив, дори той да не е реален. Затова смятам, че вътрешният мотив съществува у всеки като нещо имплицитно, неизползвано, дори неподозирано и незабелязвано, но само до момента, в който възникне трудност. Правописните трудности, както и трудностите в употребата на думите предизвикват актуализиране, изплуване на вътрешния мотив.

Обобщение

Ще повторя накратко процедурата, която предлагам за справяне с правописни трудности. Първо, реконструкция на думата и идентифициране на нейните морфологични компоненти. Второ, извикване в съзнанието на образа на представките, както и на корена, тъй като идентифицирането на представките и на корена са комплементарни процеси. Трето, свързване на корена с други думи за проникване в неговото значение и осъзнаване на вътрешния мотив на думата, т.е. отговор на въпроса защо този предмет носи това наименование. Сигурността в начина на писане на множество думи идва от осъзнаването на един признак на предмета или действието като мотив за неговото назоваване. След всичко това трудно би се появила форма като "облегчавам" вместо облекчавам със значение ‘правя нещо по-леко, по-лесно’. Смятам, че чрез тази процедура се преодолява конфликтът между правопис и звукова форма на думите, тъй като се осъзнава и възстановява правилната им писмена форма.

Този вид проверка - проверка за правописа по вътрешния мотив на думата, наред или след проверката чрез сродни думи, би дал сигурен критерий за вземане на решение при правописни колебания.

Училищното обучение е изградило съзнание за възможните грешки. Съзнанието за редукция, както и за други промени в звуковия състав при произнасяне кара пишещите да изпитват колебания, да се спират, дори да осъзнават, че грешат, тъй като не знаят дали съответният гласен е широк, а при произнасяне е редуциран в тесен, или е поначало тесен, дали е звучният, но обеззвучен, или е беззвучният. Получените знания не им дават сигурни критерии и стратегии за вземане на правилното решение. Това лутане се усеща в повечето от готовите за публикуване ръкописи, които се предават в издателствата, в кандидатстудентските и във всички писмени работи на студенти, прозира под грешките, които се правят. Според Б. Вълчев единственият инструмент за формиране на езиковата култура е образованието - училището, университетът. Езиковата култура е духовна и физическа дисциплина. Дисциплина е и образованието - личностна и колективна (Вълчев 2010: 156).

Смятам, че училището трябва да свърши докрай своята работа и по поставения тук проблем, като концентрира вниманието на учениците върху значението на корена на думата и на въпроса защо точно така е назована съответната същност. Процедурата, която описах, би била напълно уместна и в чуждоезиковото обучение, тъй като с идентифицирането на корена и на вътрешния мотив би се подпомагало разбирането и запомнянето на чуждоезиковата лексика.

ЛИТЕРАТУРА

БТР 1994: Андрейчин, Любомир и др. Български тълковен речник. Четвърто издание. Допълнено и преработено от Димитър Попов. София: Наука и изкуство, 1994.

Виготски 1983: Виготски, Лев С. Мислене и реч. София: Наука и изкуство, 1983.

Вълчев 2010: Вълчев, Боян. И един епилог, но не епитаф за езиковата култура. // Език и литература, 2010, № 3-4.

Колева-Златева 2009: Колева-Златева, Живка. Лексиката от звукосимволичен (образоподражателен) произход в етимологичния анализ (върху славянски езиков материал). Дисертация за присъждане на научната степен "доктор на филологическите науки". Велико Търново, 2009.

Чуковски 1973: Чуковски, Корней. От две до пет. Варна: Държавно издателство, 1973.

© Пенка Пехливанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2013, № 2 (159)