РОДОСЛОВ

Михаел Стомин

web

Ако се отнася до мен, преди това бях учител. Доскоро и портиер в градската библиотека - неголяма, разположена в източния край на централния ни площад сграда - дарение от местен прекупвач на вълна, по-късно фабрикант на вълнен текстил, живял в края на по-миналия век. Бронзовият му бюст, поставен на плочника пред главния вход е бил поръчан от градската управа и съответно заплатен с гордите лепти на признателните му съграждани. В основата на двуметровия постамент е сложена плоча с издълбаните им имена, и винаги ще ми прави впечатление - казвал съм го и на учениците си - че веднъж издълбани в камък, имената изглеждат по-солидно и внушително.

Преди ме наричаха Даскала, сега съм Словохранителя. Прякорите които винаги са ми приличали на прекроена дреха, са все още на почит в града ни. Какъв съм сега, споменах вече, по следващите причини:

Беше седмицата след Световния ден на думите. Мисля, че денят за този иначе голям празник, не е подбран особено сполучливо - за нашите географски ширини поне: времето през август е по правило много горещо, а градът полуопустял. Празнуваме го обичайно в служебен кръг, малкото гости посрещаме до обед - аз, облечен в изчеткана униформа, застанал пред входа с кошничката карамфили в ръце, които госпожа директорката - сега вече оглупяла напълно - поднася любезно усмихната на шепа посетители. За децата, ако се случи да има няколко такива, подготвяме правени от нея бонбони. Това, както веднъж вече обясних, трае някъде докъм обед. Тъй като входът на библиотеката гледа точно на запад и напече ли августовското слънце, мисията става просто невъзможна.

Така беше доскоро. На следващата година, седмица след Световния ден на думите, библиотеката изгоря; беше пети септември, ако това има изобщо някакво значение. "Късо съединение" беше официалната полицейска версия.

Останахме без работа за часове - аз, директорката, още трима души персонал и Родослов. Родослов е името на подвързвача Радослав, който работеше в малката пристройка, сгушена в дъното на задния двор. Тя, изглежда, остана по някакви причини незабелязана за огъня, защото оцеля напълно.

Родослов разбра преди всички какво се беше случило само минути след пожара. "Градът ни - рече кораво - остава сега без думи." Той говори по-малко от неотгърната книга и това прозвуча като закана. Чуха се и други гласове като "откраднаха ни словото", и "зло - за добро", които, дори да значеха нещо, не казваха нищо запомнящо се за повече от ден. Ала онова, което Родослов тогава изречеа, сякаш увисна в атмосферата като свършен факт.

Беше само по себе си тежко, но върховно преживяване: жежкото слънце на небето, червените езици на пламналите греди; сините, гъсти и пушливи миризми на горяща хартия под избелялото небе, няма да бъдат забравени така лесно от населението.

Газехме в апокалипсиса - безпомощни сред саждивите локви, в кашата от букви, както се изрази някой - и мълчахме, понеже не можехме да мислим достатъчно свързано. Кой открадна времето ни, се питахме тогава и после.

Както и сега.

Две седмици по-късно Родослов запретна ръкави: извади спестеното, изтегли и малък кредит от банката. Аз му помагах да разчистим около пристройката, боядисахме я в хартиено-бяло, вътре я освежихме в кремаво, и като подредихме оцелялото, коравият мъж с вечно заетите с нещо ръце, изрече:

- Ето, Словохранителю, сколасахме накрая.

На следващия ден се наложи да замина.

Истинската работа трябва да е започнала още на другата сутрин. Отсъствах десетина дни, но и докато ме няма, опитвах да си представя колко работа трябва да е отхвърлил Родослов за това време.

- Краят започва отначало - отговори ми, сочейки останките от обгорели страници, окачени по стените и всички ония уморени сечива, разхвърляни по работния му тезгях; една дебела, пострадала тежко от пламъците книга, лежеше просната като върху операционна маса сред останалите вещи.

Навих ръкави и аз.

С времето се научих: говорех често вместо него. Сортирахме заедно думите, отбирайки най-умните измежду тях, смятаните за вече остарели подреждахме грижливо, хилавите чуждици като "лузър" например, изхвърляхме заедно с досадните като "демек", грозните като "аджеба" и твърдоглавите като "баш", право в сандъка за отпадъци; красивите и услужливи "моля" и полезните като "благодаря", почиствахме основно от полепналата мръсотия и ги излъсквахме до блясък. Макар бавно (да учиш никога не е достотъчно късно), осъзнах как да разпознавам отсенки в цветовете на отделните думи, да различавам вкуса и да определям прецизно аромата им; и най-вече - да изричам онова, което скъпият на думи Родослов се двоуми дали да коментира. Незабелязано за мен самия, започнах да говоря - нещо напълно неизбежно, вместо него. "Трябва да спасим душите на пострадалите думи чрез своите, ако искаме да върнем духовността в града ни" - казах спонтанно веднъж от негово име. И сигурно това му даде повод да сподели по изключение, че от няколко дни го занимава упорито мисълта за (нарече ги двойници) "език" и "време". За втората дума разказа следния случай: в един мразовит декемврийски ден преди година, срещнал случайно свой стар приятел. Бързали и двамата, затова се уговорили да се срещнат скоро в подходящо за двамата време. Така и не се получило - или времето било неподходящо за поразклатеното вече здраве на приятеля, или самият Родослов не можел да намери свободно време. "Мислѝ за втора такава дума, когато имаш време, Словохранителю - добави. - Аз я търся отдавна и все неуспешно."

Преди да свърша, бих искал да спомена изрично: всичко, което беше имало да се случи след завръщането в миролюбивия ни град, само прилича на приказка.

Забелязах, още в таксито, че нещо не е както трябва: шофьорът не отрони дума, размених, едва ли не насила, по една и със съседа, в пощата, в старата бакалия (сега вдигат и нов минимаркет), децата в двора на училището дори мълчаха.

Целият град дишаше, но мълчеше. Казах за това на Родослов, а той отговори:

- Всички знаем кой е дал словото на града ни и сега съм сигурен, че за Коледа ще му го върнем, господин Слохранителю.

Изрече го много тържествено.

Така и стана.

Думите се върнаха в града ни с първия сняг: захаросано момиченце почука, повдигна се на пръсти да стигне ръкохватката на вратата и влезе в работилницата: държеше красива черна врана с тъмносив нагръдник в ръце, усмихна ни се като на добри познати и като погали птицата, рече:

- Не съм сбъркала входа, виждам. Искам да подаря по-хубаво име на моята красива Чавка за Коледа, може ли да ми помогнете, уважаеми господа?

- Нека видим, госпожице - отговорих.

Открих бързо листчето в старата картонена кутия за обувки. - Галица - прочетох на глас и ѝ го дадох.

- Галица?! - възкликна чипоноска и избърса разтопената снежинка от челото си. - Красиво е като първия сняг.

- Ти херувимът с думите ли си? - пита Родослов.

ноември, 2019

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2019, № 12 (241)