ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

VI

- Ето го града на Сава Доброплодни и на падащия вятър, Станчо. Струваше си опасното пързаляне по склона, за да видим покривите на славен Сливен - трепетно въздъхна отец Делан и опъна длан над челото си. - Каква патриотична гледка само! Бил ли си, прочее, някога в тоя забележителен град?

- Не, ваше Преподобие. Но Поли идваше всяка есен тука за сливи и ми е разказвал за него.

- За сливи?! - учуди се искрено отецът.

- Да. Сини сливи, от които се прави сливовица, какво чудно има? Но искам да ми обясниш какъв е тоя падащ вятър, ако не е само някоя твоя дивна приумица.

- Бора. Като гора, само че с "б". Стана ли ти ясно сега? - обясни отец Делан и избърса ъглите на устата си. - Чаят ти тая заран беше като разреден туткал, но благодаря още веднъж.

- За нищо! Не съм изненадан, защото и моите джуки лепнат. Извинявай, но нищо не разбрах от обяснението ти, ваше Преподобие.

- Когато бора духа, падат шапки и керемиди, което ще рече, че бора ги вдига във въздуха. Това е! Как да ти го обясня иначе? Вятърът надува бузи и шапките на хората отлитат, а керемидите падат от покривите по оголените им глави. Забележителна като това природно явление е и самата история на тоя град-чудо, който някога е обличал в мека чоха и корав шаяк поданиците на падишаха, въоръжавал е армията му с огнестрелно и прочее подробности, известни на историята и на хората, които я четат. Ти не си от тях и не виждам смисъл да си губим времето в безкрайно безполезни разговори и обяснения.

- Както искаш, ваше Преподобие. А, като знаеш толкова много, разкажи ми нещо и за известната сливенска перла.

- Коя е тя?! Признанието за собственото ни незнание е вид познание за себе си и света. Признавам, че не зная за какво говориш. Но мога да допусна, че става дума за нещо, което ще остави само временни следи в праха на историята и града, дал подслон на плеяда родолюбци като Сава Доброплодни или чешити като Мавруди Маврудиев - един мой лаком и сънлив съученик от духовната семинария... Моля да не ме прекъсваш! Ще ти обясня по-подробно, когато имам повече време. Бащата на Мавруди пък е бил текстилен фабрикант до национализацията и портиер в собствената си фабрика след нея... Ето, че се показаха и крайградските къщи. Знаеш ли какво? Мисля си, че в случай на нужда, можем да потърсим Мавруди. Защото подслонът е и си остава нашата първа грижа. А той сигурно ще има къде да ни постели, след като ни нагости. Погледни наляво... Какъв може да е тоя прашен двор пред нас, напомнящ ми неволно метеоритния хаос на каменоломна? Изключи от скорост и спри, за да задоволя астрономическото си любопитство, ако обичаш.

Станчо спря пред портата в момента, в който от постройката в дъното на двора излезе възнисък мъж с авиаторски очила и кожена престилка, отупа се без видим резултат и тръгна към тях. Едно куче, което носеше с мъка огромната си глава, го последва.

- Нека помисля - отговори мъжът на въпроса би ли могъл да ги насочи към по-евтин хотел с охраняем паркинг, и прокара пръсти през прашната си коса. - Евтини вече няма... Къде, къде...? За такъв не се сещам в близкия периметър на двадесет и шест градуса източна дължина и четиридесет и два - северна ширина... Но мога да ви предложа да пренощувате в моя гостоприемен и многозвезден хотел, ако работата опира само до едната нощувка. Ще спите между статуи и бюстове на излезли от употреба патриоти и ударници на колективния труд, които пазят историческа тишина и не събуждат излишни спомени. Казва се "Носталгия". С толкова звезди е, колкото успеете да преброите през пролуките на покрива в първата ясна нощ. За вечеря предлагам грахова супа по попски. С кого ще имам честта да я споделя, ако приемете поканата ми?

Отец Делан се представи незабавно и с готовност:

- Аз съм протоиерей Делан Манчев, господин стопанин на тоя космически двор и многозвезден приют. От Манчеви варници сме. Това е господин Станчо Панта - мой клисар и титлоносец на кожените ми дисаги. А зад него седи големият приятел на човека, Оногур, когото нежно наричаме Оно. Откраднаха ни наскоро иконостаса и сега го търсим на собствени разноски под дърво и сламка. Христос воскресе!

- Обраха ни до шушка, господине - потвърди Станчо. - Христос воскресе и от мен!

- Наистина воскресе! Извинете, бях забравил, но вярвам, че е възкръснал и за разсеяните. Аз съм Дечо Далчев, известен в някои среди и периферии като Дедал. Скулптор съм на собствена сметка и върху собствен имот. - Той посочи двора и постройката, описвайки широка дъга с ръка. - Манчеви варници къде беше?

Дедал отвори портата и се ръкува.

- Беше и си е още на същото място, господин Дедал - учтиво отговори отецът. - Но независимо от тоя факт, виждаме, че ще бъде от взаимна полза, ако приемем вашата покана с благодарността на странници, знаещи и можещи да ценят добрите страни на чудесатското гостоприемство. Какъв песоглавец е кучето ви само! Как се казва?

- Главун - отговори Дедал, докато отваряше широко портата, за да пропусне Юти. - На галено Глав. Лани се пенсионира и сега живее от портиерската си пенсия, която му стига за кокали. Гладни ли са кучетата - тежко на кучкарите... Момент! Подайте ми ръката си да ви издърпам от коша... така. Добре дошли в хотел "Носталгия". Тук може да нощува и един цял синод. Не, всички синоди едновременно, при това с клисарите си. Познавате ли владиката Филарет, който е глава на Трети-алтернативен?

- Познавам го лично - отговори отецът и поразкърши предпазливо врата си. - Той завърши духовна семинария няколко години преди мен. А вие познавате ли Маврудиев, господин Дедал?

- Маврудиев? Те са голяма черга... Кой по-точно? - Дедал пощипна замислено долната си устна.

- Лакомият Мавруди, дето не може да се събуди - помогна му Станчо. - Извинявай, ваше Преподобие.

- Да, Мавруди Маврудиев - потвърди отец Делан. - Баща му е бил навремето текстилен фабрикант, а по-късно портиер в бившата си фабрика. Един много флегматичен човек наистина...

Отецът не успя да довърши мисълта си. Станчо изпъшка, нарами дисагите и пошушна нещо в ухото на Оногур, който се прозя с разбиране и затвори устата си с кимване. Дедал не скри удивлението си от тая забележителна сцена и ги подкани да го последват. Когато се разположиха на прашните нарове, каза:

- Сетих се най-после. Имам честта да го познавам. Това трябва да е бащата на сегашния ни кмет, който пък е много ранобуден, но си ляга късно, за да не изпусне някоя далавера. Така-а... Вие ще спите тук, а забележителното ви куче под навеса, защото вчера цял ден съм пръскал ателието срещу пълзящи паразити. Пролетта е влажна, а кучетата са основните им преносители. Такъв е вътрешния ред в "Носталгия". Човек може да се чувства комфортно само в един обезвъшлен хотел, нали! - Дедал се усмихна гостоприемно. - Какво да предложа? Грахова супа, или кафе по турски?

Пожелаха кафе и докато домакинът търсеше джезвето, отец Делан успя да огледа дискретно обстановката.

- Мисля, че направих едно озадачаващо откритие - проговори отново той, преди Дедал да помоли за още малко търпение. - Не виждам изобщо женски бюстове, господин Дедал. Всички бюстове наоколо са мъжки. Моля за извинение, но как бихме могли да си обясним подобна дискриминация? - Отецът прехвърли поглед от Дедал върху отрупаната маса, на която не успя да намери място за шапката си. - Прочее, без да проявявам скрито любопитство, тия скици, които са разхвърляни върху творческата ви сергия, не са ли нещо като изображения на дисаги?

- Да. Не! Те са нищо - отговори Дедал, докато търсеше кафето. - Това са някакви пазарски торби, които изглеждат пълни с чесън, а би трябвало да са козякови дисаги, пълни с книги. Но как да постигна усещането, че са пълни с книги, а не с проклетия чесън - не знам! Питате защо няма женски бюстове ли? На това поне мога да ви отговоря веднага. Какво интересно може да намерят поколенията в една женска глава, по принцип? Силата и славата на живота се крият в къде по-интересни места на женската анатомия, господин отец. Женското тяло е изкуството на природата, което скулпторът само интерпретира, докато мъжката глава е споменът на историята за човешката безпътност. Но това е друг проблем. Гледам още тия дисаги, които господин Станчо свали от розовото ви пъркало и се питам: не мога ли да ги използвам за модел? Защото аз трябва да извая дисагите на Матей Преображенски-Миткало, в които тоя скромен родолюбец е носил просвета, а не чеснови глави.

- Розовото ни пъркало се казва Юти, господине - отбеляза с едва сдържана учтивост Станчо. - И запомнете, гостоприемни ми стопанино! В дъжд и в пек, и в зими люти, няма как, и няма кой, да се мери с моя Юти. Розово е пъркалото на...

Отец Делан побърза да го прекъсне преди да каже "баба ви".

- Едва ли ще свършат работа, господин ваятелю. Разбирам проблема ви, но нашите дисаги, макар и уникални, са неподходящи в случая. Затова предлагам да опитаме още веднъж с вашите...

- Да опитаме?! - учуди се искрено Дедал. - Вие да не сте пътуващи зографи случайно? Трябва после да почистя джезвето, че е заприличало вече на кравешки задник. А вие самите приличате по-скоро на постмодерни таксидиоти... Напоследък по пътищата на Нова Чудесатия се шляят всякакви таланти. Вчера един такъв ми се представи на оградата за собственик на търговска верига, а после се оказа, че покрай всичките си "мейд ин търки" гащи и сутиени, иска да ми пробута цял куп крадени сечива. Извинявам се в случай..., както и да е, но няма да се изненадам, ако наистина ми носите късмет. Нека да опитаме още веднъж с козяковите дисаги, които заех за модел от етнографския музей. Сипете си сами кафе, моля..., момент така...

Дедал измъкна дисагите изпод нара, а отец Делан ги огледа внимателно, след което предложи оръфаните ъгли на две-три книжки да се подават от предварително направени за целта дупки, а самите дисаги да бъдат изобразени по-плитки от моделните, и в никакъв случай дълбоки като мулешки.

- Дисаги за човешко рамо, а не за мулешки гръб, господин Дедал. Удобни и правдоподобни, плитки и оръфани, с една дума - пътнически дисаги. Матей Преображенски е утрепан от бъхтане по друмища и дъбрави, и за да бъдат убедителни, дисагите му трябва да са с подчертано спортен дизайн, но не и прекалено малки. Знаем, че въпреки и едно нищо, дисагите са нещо, в което могат да се поберат много полезни неща и изненади...

Още докато отецът обясняваше, Дедал започна да нахвърля с въглен първите щрихи върху картона. А въгленът сякаш имаше невидими уши: движеше се според указанията на отеца и рисуваше разнищени шевове, издутини и дупки, през които надничаха ъглите на тънки книжлета. След десетина минути Дедал остави картона на масата, отдръпна се примижал и захвърли горещия въглен на пода. После запали цигара, гледа дълго скицата с отметната настрани глава и извика към тавана:

- Христос наистина воскресе! Стана! Получи се!... Беше нещо като задръстване на умивалник, драги..., господин отец. Ръчкаш, боцкаш с телове и клечки - не се отпушва. От десет дни си играя с тия смотани дисаги, а сега се получи за десет минути. Имал съм вече подобен случай, когато правех бюста на Сава Доброплодни. Беше в ония отлетели като диви гълъбици години, когато един талант се смяташе за държавна собственост и аз изпълнявах само обществени поръчки. Главата на въпросния патриот е иначе великолепна: гола, но благородна, без ръбове, с големи очи и уши. И какво мислите се получи на откриването му? Директорът на читалището, което носи името на тоя голям наш родолюбец, дръпна тензуха, с който беше покрит бюста, а една кривогледа, по-брадата и от вас самия леля, извика "ама тоя голям патриот малко бангьоз ли бил". Резил да видиш. Но понякога и скулпторът може да се задръсти като умивалник от праха, който вдишва професионално. Наложи ми се да го правя отново.

Отец Делан благодари за поучителната история и се зае да разкаже на свой ред за резила с иконостаса.

Докато посръбваше кафето, Дедал забеляза, че много от обясненията на отеца са право пропорционални на скуката им, но успя да вземе отново думата едва при втория си опит.

- Аз вая бездушния камък, господа - продължи той. - Виждам, че господин Станчо вече заспива от кафето, но на вас, уважаеми отец, ще доверя, че в мъртвия камък аз влагам сърцето си. И затова, често се чувствам, как да кажа... ни жив, ни умрял. За мозъка си няма да споменавам изобщо. Но благодарение на резила със Сава Доброплодни аз проумях, че една кривогледа леля може да вижда по-право и от политик. Никога няма да забравя тоя урок. - Дедал наклони раменете си напред, облегна лакти на коленете и обори глава върху преплетените си китки. - Хората имат едно не..., как да кажа, несъзнателно предпочитание към живописта, която е двуизмерна и използва нагло перспективата. Ако обаче заобиколим платното, виждаме само летви отзад. Докато скулптурата е триизмерна: има и лице, и тил. Голямата ми амбиция е да направя една монументално-бронзова статуя на Матей Преображенски-Миткало в памет на моята незабравима баба, за която едва си спомням, защото умря рано. По думите на майка ми, малко преди да издъхне, й казала: това дете цялото се е метнало на твоята рода и помни ме, снахо, че от него няма да стане нищо, освен един каменар. Бог да я прощава, позна, хитрата сврака. Колкото до ръста на Матей, той е предвиден на осем мои дължини, защото на осем години паднах от една дива круша в едно криво дере, и изглежда съм оживял само за да изпълня предсказанието й. Постаментът е около четириметров син сливенски камък, а това ще рече общо... изчислете го сам: седемнайсет, седемнайсет и нещо. Открил съм банкова сметка за своеволни, грешка, доброволни подаяния, но до момента в нея не се е търкулнал и пробит петак. Какво племе сме, господин отец, какъв народ?

- Голяма е, виждам, съблазънта на дявола, яхнал голата гърбина на таланта ви, и съм неутешим, Дедале, защото народ, който се налива редовно с ечемичена боза е късопаметен. Благословен да бъде, въпреки това, замисълът ви - въздъхна отец Делан и допи кафето си. - Нека сега да...

- Момент! Понеже споменахте и дявола... Ако успея да ви убедя в родолюбието на моята идея, бихте ли се съгласили, докато си търсите иконостаса, да събирате доброволни дарения за осъществяването й, господин отец? Бъдете сигурен, че времето ще издълбае с помощта на собствената ми ръка - ето тази, дясната! - имената ви в гранита, ако не на народната, то на моята признателност. А връх Гаговец ще се прочуе по света като Върха на Късопаметните.

- Кой Гагавец? - не разбра добре отецът.

- Хълма, който можехте да видите през прозореца, ако беше измит, се казва Гаговец. С "о", да. Но не е трудно човек да види и с разума си, че са малко местата в Нова Чудесатия, така полезни за племенното ни самочувствие, както може да бъде тоя гол баир. Матей Преображенски, по прякор Миткало, трябва да тръгне отново пеш от Гаговец към вайкащите се чудесати и да им напомни да се стегнат и повярват в балканската отговорност, която носят за съдбата на тоя ръбест полуостров, първо, и в чудото на свободното пазарно стопанство, второ. Сам разбирате, че трябва да помислите добре, преди необмислено да ми откажете съдействието си, уважаеми господин отец.

- Битпазарно стопанство - отбеляза Станчо и продължи да спи.

- В демокрацията, както знаем, мнение по такива въпроси може да има и един заспал клисар - коментира отец Делан. - Но не му обръщайте внимание, той има навика да говори, когато спи. Казвате, че Матей Миткало ще тръгне пеш, нали така. А как смятате да обуете великия си пешеходец? Пак ли ще митка из Отечеството, обут в кърпените калеври на историята ни? - попита отецът, избягвайки конкретния отговор.

- Историята не бива да се преобува, по принцип! Нека ви покажа и скиците на краката..., да, ето ги. Това са краката на историята, която като човека се е учила да ходи и да говори - често, без да мисли. Главата лъже, господин отец, но краката - никога! Боси или обути, те ходят. Откакто се занимавам с краката на тоя велик пешеходец, в хода на мислите и чувствата ми нещо се променя постоянно. Ще го обуя в сандали на бос крак, въпреки че той, както е известно, е носил габровски калеври. Не мога да обуя един пешеходец като Матей Миткало в калци и да го спъна в ботушите на бай Ганьо. Краката му няма да са вапцани и потни, а прашни и попукани като на пророк. Крака, които ти се иска да измиеш и целунеш. Да сте чувал някой да е мил главата на Исуса?... Миели са краката му.

- Нозете - поправи го отецът. - Никъде в светите писания не се говори за крака. Краката са пищяли. Вие какво ще ваяте? Нозете или пищялките му? Нека се учим да използваме изяществото на чудесатската реч по-уместно, господин Дедал. Колкото до изкуството, мисля, че и то е склонно да се преоблича според случая. Любопитен съм, прочее, кой ви е позирал с нозете си като модел?

- Скиците са почти готови. Но тоя мъж ще продължи да ми позира, докато не извая и последната пришка по нозете му. Сяро е потомък на сливенски тюфекчии и в очите му гори огъня на Сяро Барутчи, а в корема - сливенска перла. Моят модел е един брадат чешит, оперлен от сливенската перла така, както ние с вас - от родолюбие. Когато гледам босите му нозе в скъсаните сандали, без да искам се обръщам към него със "свети отче". Ако поостанете, ще имате възможност да го опознаете и полутрезвен. Но стига за днес! Нека сега последваме примера на блажения клисар и поспим, защото навън е вече тъмно. - Дедал порови из безпорядъка и измъкна една парцалива книжка. - Ето, открих я. Хвърлете един поглед, ако заспивате трудно. Действа приспивателно като всяка вехта история. Лека нощ, господин отец.

Без да откачи авиаторските очила и кожената престилка от врата си, Дедал легна и скоро захърка. Станчо се размърда, стана от нара, без да отваря очи, опъна ръцете си напред и запристъпя бавно към изхода. Отец Делан реши, че се прави неуместно на лунатик, който има малка нужда, и като завъртя съчувствено глава, се отпусна върху нара. Книжката се отвори сама на страницата, където някой си С. Поайе твърдеше, че това, което донася до знанието на читателите си, не е поезия, а голата истина. "Египет от върха на Хеопсовата пирамида - пишеше господин Поайе - е много красив; Сирия от склоновете на Мехмеддаг открива магьосна гледка; цяла Абхазия, долна Армения, Черно море, погледнати от колосалния Каракапан са известни с възгласа на възхищение и надежда сред войниците на Ксенофонт, възхищение, което никой не е могъл да опише; е, добре, грандиозното зрелище на Тракия, картината на безкрайността, която се обхваща от височините на Балкана, е толкова пленителна, колкото всичките тия чудеса взети заедно."

Отецът намести плешките си върху нара и преди да прецени дали Тракия представлява все още такава пленителна гледка, си представи безкрайния Исус, разтворил ръце от хълма на Рио, готов да прегърне несъвършенството на всички човеци. Съжали, че господин Поайе няма как да застане тоя път сред грандиозното зрелище на Тракия и да съзерцава оттам величието на Гаговец, от който слиза Матей Преображенски, изпратен от историята, за да просвети тъмата в главите на съплеменниците си...

Но не успя да изчерпи съжалението си докрай, защото Станчо се върна, пристъпвайки все още със затворени очи и с изпънати напред ръце - по-доволен и от най-облекчения лунатик. Никога преди това не беше наблюдавал това явление на живо и в първия момент изпита нещо средно между любопитство и страх. Но бързо си даде сметка, че това е познатото чувство на уважение към великите тайни на природата, и без да мисли за подробностите, реши, че трябва да включи бедния клисар във вечерните си молитви.

Докато Станчо местеше краката си, които бяха сякаш поставени върху ски, отецът се сети за съветите на баба си, според която, поради непредвидими за здравето и на двете страни последици, лунатикът не бива да бъде събуждан по време на лунните си разходки. Но сега беше изключено да си спомни какви точно бяха те, и се съсредоточи върху тайнството на непознатата му до момента страна от Станчовата природа. Слава Богу, Дедал беше престанал да хърка и ръмжи - може би, по съвета на някой ангел-пазител - и Станчо стигна необезпокояван до нара, застана пред него, без да сваля ръцете си, и седна. Под мижавата светлина на единствената крушка, тая гледка внушаваше усещане за някаква друга истина. Или по-скоро сила, която не се съобразява дори и с неписаните земни правила и закони. Хрумна му, че стига да пожелае, Станчо може да ходи нагоре-надолу по самия Млечен път и съжали безпомощно, че не знае как да си обясни това предположение.

Станчо положи внимателно ръце върху скута си и въздъхна така жално и дълбоко, сякаш се връщаше от място, което никога не би искал да напуска. След като постоя в тая поза около минута, легна, потърка носа си и отвори очи. Почака и произнесе:

- Накарах ли те да повярваш, ваше Преподобие? С празен мехур мога да ти разкажа по-ясно какво сънувах преди малко, но трябва да ми повярваш и тоя път. Слушаш ли? Добре. Тая госпожа Ана Кондова..., как коя..., сестрата на акробатката от Ослица. Оказа се една гиздава кикимора, дето е готова да потроши всичко паднало в ръцете й. Защо ме гледаш още като препарирана кукумявка, ваше Преподобие?! Говоря ти за посещението си насън в Карнобат. Почваш ли да схващаш, или още... А?

Отец Делан усети нещо като древен спомен, но не попита точно за кой Карнобат става дума. Очевидно все още в състояние на лунатична прозорливост, Станчо се досети за проблема му и продължи:

- Кой Карнобат ли?! Хубава работа, ваше Преподобие! Забрави ли, че трябваше да занеса писмото на акробатката от цирк "Демокрация" за сестра й в Карнобат? Макар и насън, вече го направих.

Отецът се изненада и прехапа устни, но все пак кимна.

- Ето, че знаеш. Как, с твоята крилата памет, ще забравиш? Е, точно тая Ана Кондова се оказа една едрогърда кикимора, накачена със златни висулки на кило, без които очите й нямаше да са толкова топли и лъскави. Пет минути след като ме покани да вляза..., да, ваше Преподобие, само насън, и вече ми сподели..., момент да се обърна по гръб..., ми сподели, че за нея истината се крие някъде между мечта и действителност, с което спечели веднага уважението ми. Въобще забрави писмото от сестра си и така се развълнува, че счупи захарницата, изля кафето върху коленете ми и ми свали гащите да ги пере. Обясни ми, че бедите сближават хората, понякога за мигове, и ме помоли да я наричам Анаконда. Добави, че ако счупи още нещо, непременно ще станем толкова близки, че не искам да се впускам в подробности.

Станчо затвори очи, спусна краката си на пода и след ненужна - както се стори на отеца - пауза, ги отвори отново.

- Което току-що ти разказах, го сънувах наистина, преди да изляза по малка нужда, ваше Преподобие. А пък лунатизмът беше коронен номер на дядо ми Станчо, когато се прибираше малко преди полунощ много почерпен. Тогава баба ми не смееше да го буди, защото казваше, че е опасно да будиш един пиян лунатик. Мислиш ли, че съм добър ученик на дядо ми, който много ме впечатляваше с това?

- Ти си един плешив таласъм, Станчо. Толкова си самонадеян, че се изкушавам да ти присъдя и титлата "Гаговски плешив вампир". Ще измоля от иконостаса умствената ти благонадеждност, защото твоите простотии са безалкохолни, за разлика от тия на дядо ти, които бяха високо професионални и естествени. С други думи, изпълнението ти не беше нещо повече от едно евтино таласъмско зрелище. Иска ми се да вярвам, че мога да те спася, но ако смяташ да репетираш и в бъдеще, гледай да ме няма, защото много ще ме отегчиш. Сега ти пожелавам една по-лека нощ.

Станчо побърза да заспи, а отец Делан коленичи, сплете пръсти и облегна лакти на нара. Молитвата му беше дълга и много гореща...

Когато свърши, легна отново, но заспа трудно. В съня си видя някаква дебела кикимора, изсипала могъщата си гръд в козяковите дисаги, които се бяха превърнали на бебешка люлка... Досети се, че това е карнобатската Анаконда, която кърми ококорения Станчо и тихо му скимти приспивна песен.

Дори в съня си проумя, че това е само един кошмар и го прогони веднага. После спа безпаметно и блажено до късно сутринта.

* * *

- Ето, господин отец! Добрутро. - Дедал държеше свитък хартия и го размахваше във въздуха. - Добрутро, събудихте ли се достатъчно? Купих кафе и вестник. Господин Станчо ме свали до града и продължи за Карнобат. Ето, намерих още скици. - Той подхвърли свитъка високо и го остави да се разпилее по масата. - Моля за будното ви мнение.

Бяха скици на една и съща рошава глава, ръце и сандали. На две от тях отецът различи Сяро - в цял ръст, но с глава, на която липсваха очи. Дедал беше го скицирал така прегърбен, че човек можеше да се досети за тежестта на дисагите - товар не непосилен за тесните, но корави плещи под окърпената дреха. Онова, което се виждаше изпод калимавката, бяха дълги сплъстени коси. Брадата беше със средна дължина - рядка и разхвърляна, при това толкова сполучливо, че отец Делан се досети и за яките челюсти, готови да трошат желъди и сурови корени в случай на неотложност.

- Жалко само, че не е поне ле-е-ко усмихнат. Защото, както е известно, усмивката е откровението на всяка човешка доброта, а добротата - мъдростта на всяка откровена усмивка... Колкото до очите...

- Така е! - съгласи се Дедал. - Но какво очите?!

- Само дупки. Очи не виждам изобщо, да не говорим за някакъв усмихнат поглед, пък бил той и разноглед.

- Спокойно, господин отец! Дупките са само върху скиците. Още върху гипсовия модел ще дойдат на мястото си и очите. Тогава ще потърся отново мнението ви. Вие как ги виждате?

- Въобще не ги виждам. Казах ви, виждам само дупки.

Дедал се задави така, че очите му плувнаха в сълзи.

- От тия проклети фъшкии е - обясни той и стъпка угарката. - Пуша повече, отколкото разрешава министърът на здравеопазването... Момент, да си поема въздух, преди да заплюя смъртта в очите... А как гледате на проклетото пушене, по принцип?

- Не допускам Матей Преображенски да е пиел по двайсет турски кафета дневно и да е пушил, както сполучливо се изразихте, фъшкии. Колкото до очите му, те би трябвало да изглеждат по-трескави от вашите и да гледат хоризонтално. Трябва да са и толкова добри очи, че да виждат чуждата скръб и мъка. Матей е срещал всякакви хора, виждал е и простотия, и хитрост, и понякога - човечност. Но занаята ви, за голяма жалост, не е в състояние да се справи с това художествено предизвикателство, защото е каменоделен. Предполагам, че и старите гърци са знаели добре това, поради което са оставяли статуите си слепи. Колкото до разсъжденията ви относно нозете - страшно сте прав! Те винаги имат какво да разказват и преди ме събудите, аз обмислях и разисквах насън вашето предложение. Няма да се сетите с кого... С госпожа историята, разбира се! И тя ме убеди да дам съгласието си за набиране на дарения, защото хората развързват по-лесно кесиите си тогава, когато са празни. Ние загубихме иконостас, а намерихме паметник. Такъв е животът, господин Дедал: човек изпуска едно и веднага хуква да хване друго. Така че...

Вратата изскърца и отец Делан остана с полуотворена уста.

В рамката й застана някакво рошаво същество, което се огледа и без да поздрави, се насочи право към масата.

- А, ето го и модела ми - представи го Дедал. - Нека му дадем думата да поздрави. Добър ден, Сяро.

Сяро не взе думата, разгледа подробно отец Делан и преди да се качи на масата, изу обувките си.

- Пак е трезвен като магаре - прецени Дедал. - Ей сега ще ти налея една сливенска перла, Сяро... Но обуй сандалите, преди да се покатериш на масата. Вижте му ходилата, господин отец. Намирам ги за по-изразителни и от тия на Крали Марко. Да, оня Марко Кралевити, който според баба ми, като сложел единия крак на Родопа, стъпвал с другия на Балкана, а дъното на беневреците му увисвало някъде по средата на отсечката. Вие вярвате ли на подобни фантастики?

- За да вярваме, ни е нужно не знание, а въображение. А то какво друго може да е, Дедале, освен спомена за Райската градина? Не бива да се съмняваме в онова, което хлевоусти една чудесатска баба, защото по-полезно е да вярваме не на факта, а на истината.

- Наистина! Както вече ви разказах, баба ми е предсказала моето творческо и всякакво бъдеще. В хода на тия разсъждения искам да ви споделя доверчиво, че след паметника на Матей Преображенски идва, най-сетне!, редът и на Незнайната баба. Неукротимата ми творческа амбиция е да увековеча в бронз чудесатската бабичка - тоя наш общонационален мегасимвол. Защото всеки, малко или много, е просто един потенциален генетичен длъжник на старата си майка. За по-голяма убедителност ще спомена баба Вида, Неделя, Тонка и Илийца, на които пък сме задължени всички. Направил съм справка и знам, че това ще бъде първият такъв паметник на планетата. Сяро, престани!... Ето ти още една малка перличка, и престани да местиш миризливите си нозе, като че цапуркаш в бармушки гьол. Така... Ами всички ония наши незнайни баби, за които бъдещето ще говори признателно в минало време, господин отец?... А пропо, време. Жалко, че си нямаме думичка за астрономическото време. Аз съм се замислял над тоя роден езиков недостатък, защото моята баба наричаше години като настоящите "тежки времена", а дъждовното време - "кишава нагода". Освен това, още на времето е имала намерение да основе женска партия, и ако дядо ми не бил избил по своя си начин тая нейна идея от главата й, сега държавата ни щеше да е по-възпитан, по-нормален и по-уважаван субект по света, а и у нас. Забелязал ли сте, че държави, където жените дърпат конците, имат по-висока раждаемост, по-малко мафиоти и по-висока данъчна събираемост. Това са мои косвени наблюдения и преки заключения, а не някакви бабини деветини. Мога да ви изброявам примери до утре.

Докато слушаше, отец Делан се ядоса малко за това, че без да подозира, Дедал изразява собственото му мнение по въпроса за паметник на Незнайната баба, и успя някак да вметне, че източният вариант на патриархата е наистина едно от ония исторически изпитания, от които чудесатското племе е излизало често на патерици, но с чест. Ваятелят се беше вживял прекалено в логиката си и не обърна внимание на забележката, а продължи да привежда доказателства в полза на матриархата дотогава, докато се оплете в нея като таралеж във вълнена къделя и заключи:

- Стига съм бабувал при раждането на идеите. Може да не е точно така, или да е даже обратното. Тъй или иначе, един голям паметник дължим на бабите си без съмнение, господин отец.

- Вярно е, Дедале! Така е! Родната ни баба е нещо велико, което се нуждае от помен и въплъщение. Ръкосътворете един паметник и на Незнайната чудесатска светица. Благосла...

- Тя е велика инстанция! - прекъсна го възбудено Дедал.

- Може би искахте да кажете "институция". Да! Тя е вторият ни групов символ след хляба, господин Дедал. Схващате ли, прочее, за какво говоря?

- Не, и още как! - почти извика Дедал.

- Разговорите с вас са едно безкрайно удоволствие и ще си направя труда да ви го обясня... Ако за скромните швейцарци първият групов символ са планините, а вторият сиренето, за англичаните морето и съответно кралското семейство, за германците гората и на второ място дисциплината, то за чудесатите това са хлябът, и веднага след него - бабата. За да ви стане по-ясно, се налага да цитирам нещо, което съм обобщил лично в едно свое словостишие, което гласи:

И ако хляба ни изчезне
от всички фурни и дюкяни,
то баба в ада ще да слезне,
самун да вземе и нахрани.

- Нека не си губим времето с лични поезии, господин отец. Разбрах достатъчно, но очевидно ще трябва да помисля още, ако намеря излишно време за това - отговори Дедал.

- Нима съществува такова време, господин ваятелю?! Досега мислех, че времето е само цяло, неделимо, и най-вече, нужно. Нима можем току-така да го подмятаме, губим като скъсани ръкавици и търсим или намираме според кефа си, когато то е вътре в нас?! Ако сте дори и малко прав, то тогава ние с вас сме може би нещо, което Бог е сътворил от убийствена скука в излишното си време?

Дедал се закашли, после се задави и направи отчаяни жестове, за да оспори казаното. Но това не попречи на отеца да продължи:

- Сигурно знаете приказката, в която оная баба замесва голяма житена питка само с една шепа брашно? Интимната ми...

Прекъсна го някакво мучене. Дедал правеше усилия да се осведоми за името на бабата, но то се давеше в кравешки хрипове и се наложи отецът да го удари няколко пъти по гърба, преди да продължи:

- Да-а... Не! Името няма абсолютно никакво значение в случая, господин Дедал... Интимната ми мисъл беше, че в сборния образ на жилавата чудесатска баба ние можем да открием винаги и да обобщим лесно добродетелния смисъл на втория ни групов символ. Повтарям: винаги! И при това лесно! За разлика от случая с някоя телесно мека немска гросмутер, където ще открием винаги и лесно евтини фасони и скъпи претенции. С помощта на тоя свят за нас символ ние ще можем да покажем символично на света приемствеността на жилавата си племенна устойчивост и неподражаема генетична упоритост. Достатъчно впечатляваща ще бъде и яснотата, с която ще покажем пред останалото равнодушно човечество смисъла и кредото на собствената си историческа безпътност. Вие как мислите, Дедале? Любознателно питам за вашето мнение и настоявам да го чуя веднага след като кашличната буря, която ви връхлетя, отмине.

Вместо да отмине, кашлицата премина в истински ураган, който просто измете Дедал на двора. Сяро, до тоя момент глухоням свидетел на всички разсъждения, пристъпи до ръба на масата и се намеси решително:

- На баба ти хвърчилото, господин попе. Дано тоя предател Юда Дедалов се накашли по-бързо, че нямам излишно време... По дяволите, пресъхнах. Няма ли да ме благословиш с една глътка перличка, попе?

Отец Делан се намръщи, но му подаде цялата бутилка.

- А-а, така... Благодарим ти, иначе щях да си тръгна без мнение.

Сяро се почеса отзад, навири бутилката и остана известно време с притворени очи. Когато ги отвори отново, примлясна и слезе предпазливо от масата. Каза "имам и добри гени", разгледа отеца отблизо, и си тръгна.

Навън се чуха ругатни, силна кашлица и хрипове, после всичко утихна.

Десет минути по-късно Дедал се върна с един очукан леген, на чието дъно лежеше нещо лепкаво и мокро.

- Оня глухоням пиянгур страшно ме ядоса, защото не благоволи да ми каже даже и довиждане. Ако познаете какво е това, което лежи на дъното на тоя леген, ще му простя простотията - каза усмихнат Дедал. - Не знаете?! Но онова, което ще научите сега, няма да забравите никога. Ни-ко-га! - повтори натъртено Дедал. - Вие, господин протоиерей, сте вече безсмъртен! Все едно дали това ще ви хареса, или не, вие сте просто вечен. Това, че господин Станчо го няма тук, не смятам, че е голяма беда, защото няма нищо по-лесно и просто от това да овековеча в глинена пластика един клисар. А дългото ви куче ще направя първо по-нормално и после само леко ще опъна глината, за да стане то дълго. Така че е достатъчно да ми позирате само вие, господин отец. Виждам, че все още не разбирате какво предстои да се случи и бързам да ви обясня: ще направя глинен модел на пластичната композиция "Таксидиоти", който по-късно ще отлея хиляди пъти, за да залеем с нея милионите сергии на Нова Чудесатия. Пресметнете сам колко прави това, умножено по деветнайсет лева за бройка! Да, само по деветнайсет лева. Бог ли ви изпрати, господин отец? Вие ще седите в коша с борсалиното и жезъла си, песът ви, Оно беше, нали, на задната седалка. А свещеният клисар свети Станчо, шегувам се, ще дава газ на Юти, за да ви отнесе направо във Вечността. Седнете сега, ето в тая празна кошница все едно, че си седите в коша на моторетката... Добре, щом искате, ще включим и телевизора. Прав сте! Когато човек гледа простотии, не може да заспи, защото се коси. Аз затова обичам телевизията. Дългите ви крака, които сам нарекохте пищяли, могат да останат и отвън.

Телевизорът присветна, а екранът му потъна в обилен снеговалеж. Дедал го удари с юмрук по темето, гребна шепа глина от легена и го зафучи в стъкленото му лице. Картината се появи и тогава той гребна нова шепа, за да я натрие по носа на някакъв лъжлив министър, който отговаряше на зрителски въпрос в момента. Когато му размаха заплашително калния си показалец, картината отново изчезна и Дедал започна да меси глината ожесточено.

А отец Делан стана ням свидетел на Сътворението...

* * *

В първия момент отецът не можа да прецени колко дълго е спал. Първото нещо, което видя, когато полуотвори очи, беше глинената пластика. Пресегна да я вземе от масата, но не я достигна. Опита се отново, но тоя път кошът, в който беше заспал, се прекатури. Изпълзя вече напълно буден, и когато се изправи на изтръпналите си крака, се огледа и видя, че е сам в ателието. Ослуша се и усети нежността на пролетните въздишки на отиващия си ден. Разкърши се, въздъхна дълбоко и посегна за трети път към пластиката, но видя оставения до нея лист, върху който Дедал беше написал собственоръчно: "Изкуството е опрощението на греховете ни". И отдолу, с печатни букви: "Мокро! Не докосвай до утре!"

Отецът поразрови замислено брадата си. Реши да отложи съзерцанието на пластиката за по-късно и излезе на двора...

Слънцето, стъпило на най-близкия хребет, галеше Сливен с последните си лъчи. Приличаше на махмудия, извадена от топла пазва - кръгла, тънка и старозлатна, миг преди да потъне в хладния скрин на мълчаливото време. Затвори очи и се опита да сравни красотите на залеза и изкуството, когато чу глас иззад хоризонта: "Красотата е една и вечна, Делане. Човеците само я натъжават с глупавите си сравнения. Тя е единна и безкрайна, защото е истината. А Аз съм гласът на твоя търпелив Отец, който изкривява и изправя по Свое усмотрение и воля безкрайното време, запълнило вечните чертози на сферичността, която някои земни умници зоват "безкрайност". Говори и поучавай човеците неуморно и ще бъдат спасени ония, които се опитат дя я проумеят чрез Мен; а блажени ще са ония, които повярват.

Отец Делан протегна ръка да докосне залеза. Видя как красотата му отваря вратите на Рая и отвори очи.

- Отче - въздъхна залезът. - Стани утре по-рано, когато сипне зората. И ще видиш лицето ми...

Хлопна се съседска врата, някой извика сърдито "защо запали лампата, не виждаш ли, че още се вижда".

Отецът вдъхна дълбоко оранжевите спомени на сливенските баири и тръгна обратно към ателието. Преди да затвори вратата след себе си, видя Главун и Оногур да се връщат отнякъде. Отпусна се на нара и се приготви за размисъл - самовглъбен като сумрака...

Глинената пластика се откъсна от небосклона и полетя право надолу. И колкото повече приближаваше, толкова светлината наоколо ставаше по-непрогледна, а тишината - оглушителна. Когато увисна точно над главата му, усети меката топлина на някаква странна тайна... "Или е толкова странна, защото е толкова красива? - попита се отец Делан и си отговори: - Земната красота, Делане, човече в Христа-Бога, е скрита в небесната милост на божественото изкуство. Алилуя!"

Преди да заспи, посегна за вестника и го разгърна наслуки. Погледът му привлече снимката на някакъв рошав папагал, който му се стори познат. Наложи се да светне лампата.

След първото прочитане не повярва на очите си и за по-сигурно, прочете кратката бележка под снимката още веднъж на глас:

"Манчеви варници,

от нашия спец. кор.

Според госпожица Перуна Манчева, шеф на предизборния щаб на папагала си Гръми, зарът е хвърлен. Кандидатурата на папагала за общински съветник като независим кандидат е била официално обявена вчера. Още в първото интервю за "Вчера", което ще отпечатаме без съкращения в утрешния си брой, госпожица Перуна Манчева сподели само за нашия вестник: "Битката с организираната престъпност и корупцията на местно ниво ще бъде бързо спечелена, а процентът на безработицата - сведен до нула пред точката. Сега хората в нашия китен градец наричат своите общински съветници "корумпирани папагали". Но след изборите те с умиление и благодарност ще наричат расовия папагал Гръми "Гръмокопач на корупцията". Защото избирателите от тая живописна чудесатска община заслужават да бъдат представлявани от расови, а не от някакви папагалчета с жълто, синьо или червено около устата."

Отец Делан дълго се чуди на тая невероятна новина и я препрочете три пъти. Накрая захвърли вестника и заспа, завит с по-конкретни мисли.

Станчо се прибра преди първи петли и пристъпи към нара си на пръсти. Когато видя лицето на отеца под светлината на единствената крушка, помисли, че в момента той сънува нещо много сериозно, и без да сяда, разгледа пластиката. Вниманието му обаче се задържа по-дълго върху листа, от който узна, че изкуството е опрощението за човешките грехове. Зачеса темето си, легна на нара и остана дълго с широко отворени очи.

Когато най-после заспа, в съня му се появи яйченото лице на оня далечен, сополив грях...

...Яй-цата сбира - вика на всяка десета стъпка, без да пелтечи, Сандо и надува лъскавата тромба, докато стъпва покрай дъсчените огради на Манчеви варници. Кошницата му дълбока и с похлупаци. Първият учебен ден е, и оня сополко Поли, предлага да разменят яйцата с бели камъни, докато Сандо пие захласнат обедната си боза при сипаничавия албанец - оня, дето падна на Коледа в реката и го погребаха дълбоко замразен. Така, както се полага на един пиян бозаджия и безпътник. Сандо насмалко не фалира след кражбата, но на Великден им подари по едно червено яйце, на което беше написал красиво: "Христос воскресе, сополиви негодници". Едва оживяха след тридневната диария и само при думата "яйце" Поли и до ден-днешен, получава кожораздирателни сърбежи под мишниците...

Станчо усеща как една гореща сълза се стича в ухото му и посяга да я извади. Но тя е стъклена и докато се чуди как да го направи, червените яйца и кошницата отлитат. Усеща, че му се сънува нещо приятно и извиква виденията от Карнобат.

... От тавана долита могъщата Анаконда и присяда на нара просълзена... Изважда копринена кърпичка от пазвата си, и докато бърше сълзите, слуша яйчената му изповед. А той се заплита все повече в някакви прозрачни лъжи и тя го сграбчва кораво за ухото. Боли... Боли, но когато разбира, че това не е мярката, с която може да вразуми един крадлив сополан, сменя тактиката: пуска ухото и го обсипва с меки целувки. Тоя метод успява. "Болката не предизвиква смелостта на разкаянието, а страхът на лъжата го предизвиква" - чува отнякъде гласа на отеца. Ако Анаконда продължава с тия нежности, сигурно искрено ще се разкае за всички грехове, които помни, и знае, че може отново да извърши. Тя чете безпогрешно мислите му и топлите й гърди издуват деколтето. "Неведоми са пътищата на човешките желания - шепне Анаконда. - Нека ги оставим да ни водят през пустинята на живота". Става тъмно и той не може да си поеме дъх, но разбира изведнъж, че също може да чете мислите й: "Ти, розово прасе-сукалче, защо не се изкъпеш, докато ти съхнат гащите, защото миришеш на мокър барут. А с такъв, мой човек, страсти не се палят". Той протяга ръце да отмахне страстта на гърдите и от устата си, но те се превръщат в криле... Добре, че преди да отлети, Анаконда измъква стъклената сълза от ухото му...

Сънят го оплита напълно в паяжините си. Слава богу, паяците спят дълбоко на разсъмване...

* * *

Отец Делан се събуди рано. Девственото утро го чакаше с почти изчерпано търпение - да отвори очи, за да поднесе свежестта си, която той всмукна с пълни гърди. Радостта, че живее, нахлу в сърцето му с мощен порив, какъвто не беше усещал отдавна и благодарността за тая радост му се стори непоносима...

От съседния нар Станчо се оригна - невинен като прекърмено сукалче. Отецът стисна ноздри, стана тихо, да не го събуди, и спря замечтания си поглед върху "Таксидиотите". Чувство на благодарност за светлината, с която пластиката беше огряла сънищата му, го обзе отново. Той разтърка носа си и едва успя да сподави кихавицата.

Излезе на двора в мига, в който Дедал падна от велосипеда. Инцидентът предизвика познатото му съчувствие към чуждата неволя, но той го потисна тактично и поздрави ведро.

Докато правеше опити да скрие някак яда си, Дедал обясни, че бърза за неотложна среща в града. Но когато вдигна крак да надкрачи отново велосипеда, видя съдрания си крачол и се ядоса още повече. Едва след като се поуспокои, обясни, че случилото се не е чак толкова трагично, защото притежавал още едни гащи. И тръгна към ателието да се преоблече, накуцвайки.

Кой знае защо, съчувствието на отеца се появи отново и изчезна в момента, в който ваятелят се върна на двора.

- Загубен съм, господин отец! - заяви Дедал, придържайки гащите си. - Гръм и грахова супа, загубен съм!

Той изстена и вдигна гневно пестници към небето.

Гащите незабавно се свлякоха в праха и оголиха кривите му пищяли. Гласът трепереше, а погледът молеше за съвет:

- Господин отец, какво ще правим оттук-нататък?!

- Вдигнете си гащите! - разпореди сухо отец Делан. - Първо, защото никой мъж не може да мисли трезво със смъкнати гащи, и второ - защото проблемът ви е вече решен. Почакайте, връщам се след броени минути.

Тонът му не оставяше място за излишни въпроси. Дедал вдигна гащите, стисна ги в едната си шепа и нетърпеливо зачака...

Отецът се върна след десет безкрайни минути. Носеше чифт тиранти, и докато правеше опити да ги скъси в движение, попита:

- Какво му трябва на един светски мъж? Питам вас, господин Дедал, защото аз съм намерил отговора отдавна: дълбоки джобове, здрави тиранти и паста за зъби. Хубавото в случая е, че нося винаги по два чифта резервни тиранти в дисагите си. Обърнете се, моля, да ги закопчея отзад... Така, благодаря. Отпред си ги защипете самичък... Да, точно така! Но ще се наложи и да смъкнем малко седлото на теленото ви магаре, както баба ми наричаше велосипеда. Доколкото виждам, то е неуместно високо за един прачудесатски ръст като вашия. Колкото до съдраните ви гащи, оставете тая грижа на господин Станчо. Той не е от ония нескопосни клисари, които умеят само да гасят изгорели свещи и да разпалват бавно кадилницата, а един разностранен талант, който може да шие и кърпи. Така че, когато се върнете от града, няма да повярвате, че това са собствените ви жалки гащи. Освен това, той не обича, някой да се чувства задължен за извършената услуга. Това притеснява излишно скромността му. Затова, бъдете въздържан в благодарностите.

Дедал беше подпъхнал палци под тирантите и ги опъваше далече напред, пускаше ги отведнъж, и те шляпаха по корема му като излитащи от ръжено стърнище пъдпъдъци. Главун остана напълно равнодушен, но Оногур наостри веднага лисичите си уши и заподскача във всички небесни посоки. Когато разбра каква е работата, легна в любимата си поза, сконфузен и тежко обиден.

- Ще си купя непременно тиранти, господин отец, та да не ми падат гащите, когато госпожа Демокрация се опитва да ги свали. Впрочем най-лошото нещо на демокрацията е, че не си подбира жертвите. Преди да пристигне, не носехме тиранти, помните, нали. Ха-ха. - Дедал се плесна по бедрата и се разкашли. - Ще трябва да си купя и пури, защото на тях не пише, че пушенето е опасно за здравето. Благодаря, че ми вързахте гащите и ми върнахте самочувствието, като ме отирантихте, но трябва да тръгвам. Нямам просто търпение да се върна с добри новини от града. А пропо! Защо вместо да се въргаляте цял ден по наровете, не се поразходите и поразгледате някои местни забележителности, господин спасителю мой?... Мечо гърло, например.

- Какво е това? - осведоми се отец Делан. - Звучи ми като име на живописно ждрело, дълбока клисура, или нещо, което има пряко отношение към славната сливенската история и география, господин ваятелю.

- Не бих се изразил така. Мечо гърло е само една незабележителна пещера, но поляните около нея са вълшебни. - Дедал хвърли поглед на часовника си. - Добре, ще ви обясня, имам още малко време. Тя не е световно известна, предполагам, че през ледниковия период е била бърлога на бели мечки, но спомените ми от поляната пред нея са по-късни. Като деца ходехме там да играем на стражари и апаши. В тая пещера... - Дедал прекъсна мисълта си и разтърка чело. - Сега и да ме убиеш, не мога да си спомня името на момичето. Помня само, че баща й беше жепе-чиновник и семейството й се изсели в края на същото лято от Сливен. Може да се е казвала и Маргарита... Късахме цял ден маргаритки по райската поляна около Мечо гърло, а тя се навеждаше свободно, за да ми покаже, ако мога така да се изразя, дантелите на гащите си. Разбирате ме, нали! Смееше се, плитките й се разплитаха от смях, а накрая взе, че ме и сбори...

- Моля, не разбрах... - Отец Делан повдигна високо вежди.

- Запрегръща ме здраво и аз се предадох. Сърцето ми биеше в гърлото, бедрата й бяха гладки и по-топли от слънцето, но помня добре, че аз се изпотих студено. После се преместихме в Мечо гърло... Там намерихме още по-мека трева и аз си помислих, че е оставена нарочно от козарите. Винаги има какво да разкаже една пещера, господин отец. - Дедал погледна отново часовника си. - Тръгвам! А знаете ли, че на езика на маите за "пещера" и "храм" има една дума? Добре, довечера повече подробности, сега тръгвам!

- Хомо сапиенс дължи много на пещерите и поляните, господин Дедал... Почакайте, трябва да свалим още малко седлото... Идеята ви за разходката е наистина уместна и когато Станчо стане от сън, ще трябва да я направим. Около Манчеви варници нямаме пещери, а само изчовъркани като къртичини варовикови дупки и галерии. И въпреки това, ние с клисаря имаме отношение към всякакви тайни и внезапности, които един пещерен свят крие в тъмнината си. Прочее, нощта преди да пристигнем, преспахме в една загадъчна и гостоприемна пещера, която не е далеч оттук. Да не би това да е било вашето Мечо гърло случайно?

- Сигурно. Друго не знам да има наоколо. Довиждане. Супата е в хладилника, кафето трябва да изровите някъде на масата. Приятни разходки и весело прекарване, до довечера.

Дедал обязди велосипеда, залитна наляво-надясно, но хвана правата и отпраши.

Отец Делан го проследи с поглед, докато не изчезна зад дъсчените огради и тръгна обратно към ателието. Някакво безлико предчувствие го настигна, когато отваряше вратата...

Завари Станчо да хапе края на един молив, приведен над напълно празен лист.

- Добрутро - извади го от вглъбеността му отецът. - Как прекара времето си в Карнобат, лунатико мой?

- Хм-м... предадох писмото и ти нося много любезни поздрави от госпожа Ана Кондова. Добро утро, ваше Преподобие. Иначе...

- Благодаря. Сега искам да те попитам, защото съм много любопитен, има ли нещо общо истинската госпожа с онова видение, което ми описа след лъжелунатичната си разходка?

Станчо вдигна глава от листа.

- Много, ваше Преподобие. Искам да ти го опиша, но не знам защо, нищо не ми идва на ум в момента. Главата ми е като в пометен хамбар и се страхувам, че нищо няма да излезе от описанията ми.

- Говори тогава спокойно и каквото ти дойде на ума, Станчо, а аз ще го отсявам на място и ще го подреждам логично - предложи отец Делан.

- Добре, но... Много е някак...

- Лично ли?

- Отгатна. Точно така, лично. Твоето въображение е като отнесено от падащ вятър, а тука става въпрос за истински случай, ваше Преподобие. Госпожа Кондова не е някаква обикновена фльорца, а бизнесдама и кандидат за общински съветник в карнобатския парламент. Засега се отказвам от всякакви описания и смятам да напиша едно писмо на Сали. Изпитвам една жажда да споделя писмено мнението си за служебното ни пътешествие, така да се каже.

Станчо побърза да се наведе над листа, а отец Делан се изпъна на нара и отгърна наслуки книжлето с пътеписите на С. Поайе. Попадна на двадесет и шеста страница и тръгна любопитно по следите им. Когато стигна на четиридесет и втора, се умори и реши, че му е нужна кратка умозрителна пауза. Отпусна клепачи и не усети как задряма...

Лежеше по гръб, може би вече повече от час, на някаква дъхава поляна, когато пергаментовият свитък на свети Андрей се спусна бавно от синевата, разгъна се пред очите му и той ясно прочете: двадесет и шест, четиридесет и две... Не бяха ли тия числа ония тайнствени градуси, които спомена Дедал, още когато пристигнаха?... Ами входът на пещерата в долния ъгъл?...

Гласът на Станчо прекъсна дрямката му. Пергаментът се самонави в миг на руло и отец Делан открехна тежко клепачи.

- Свърших! Искаш ли да ти прочета сега, какво съм съчинил вече, ваше Преподобие? Но трябва да си много буден, ако искаш да го разбереш правилно. Слушай сега внимателно!

- Ще слушам, но се съмнявам дали Сали си спомня още за теб, драги мой. А като свърши това изпитание, бих искал непременно да се поразходим, за да отморя волята на търпението си. Да-а... Да пия една студена вода от балкански ручей и да послушам вехти легенди, които гората шепнешком разказва. Започвай, слушам бързо.

- Ако ме е забравила, то с това писмо аз ще й помогна да се сети кой съм, защото женската памет е огледална, ваше Преподобие...

- Моля?!

- Това писмо е огледало, в което спомените й ще се огледат и...

- А каква е мъжката памет, скъпи мой? - Явно силно впечатлен, отец Делан престана да мига и започна да глади съсредоточено брадата си.

- Мъжката е попивателна, което ще рече - трайна. Ако паметта на една жена е сълзлива и истерическа, защото е огледална, то тая на мъжа е суха и историческа, защото е... как да го кажа само с една дума...

- Преспапиална, може би, Станчо. Като прес-папие. Това ли искаше да кажеш с една дума?

Станчо кимна утвърдително и поизглади нежно листа.

- Здравей, Сали - зачете той, но изведнъж го остави на масата и се извини, че трябва незабавно да иде до нужника. - Писмото е длъжко, ваше Преподобие, и няма да устискам до края. Ей сега се връщам... Не, не, няма изобщо да се бавя.

Той изтича навън и още щом се върна, взе отново листа в ръце.

- "Здравей Сали! - зачете той. - Днес, като останах малко по-свободен, и реших да ти пиша. Аз съм добре, ами ти как си?" Времето... не, "времето" съм го задраскал и съм написал за по-уместно "нагодата", ваше Преподобие. Така-а-а..., да. "Нагодата тая пролет е така самонагодена, че просто нямам просто думи." А-а, тука съм написал два пъти "просто", едното го задрасквам моментално. "Слушаме тука, при вас нагодата там била дъждовна и щяла да ви издави, жалко, че не е станало, че да погуби и портокаловите градини в свлачищата си. Говорихме и по тоя въпрос с негово Преподобие, той вика, напомни й да си купи някакъв евтин дъждобран, даже два, ако вземе да изгуби единия, пак да има още един, и да си стои вкъщи, докато потопа се оттече. Но да гледа да не остане на сухо и да гледа да се вреди за място в Ноевия ковчег все пак, ако се наложи да се спасява. А на мен казва да те чакам на планината Арарат. Шугува...", грешка, моментално я поправям, ваше Преподобие... "ше-гувам се, нали си го знаеш него, но е прав, както винаги, когато..." и така-нататък... Нагодата...

- Чети наред! - прекъсна го отецът.

- "...когато го убоцка някоя щръклица и откачи напълно. Нагодата е хубава и превъзходна, но времената са трудни. Тъпчем на едно място в един кръг, като магаре в долап, защото има корупция, престъпност, и много пешеходци и коли, дето постоянно пресичат на червено кръстовище. Има разни физиономии, пък мутри и вратове колкото си искаш, навсякъде те. Всички търговци лъжат и ти продават всякакви боклуци без касов бон, но аз мисля, че има начин да се оправим, защото живота може да е две долу, но е и едно горе, разбираш ли? Но чудесатът не е чак толкова балама, щом като плаче и се оплаква от политиците си, пък ги търпи. Което, според мен значи, че всички имат сметка от такива взаимни отношения. Чаткаш ли сега? А? В края на краищата тия политици да не са внос от Родос или, както се майтапи негово Преподобие, чуждина? Не чужбина, чуждина. Нали ние сме си ги произвели. Ние, ако не знаеш, все още сме република, но аз не се интересувам от друго освен иконостаса, и ако стане въстание тука, решил съм да не вземам страна, щото нали знаеш какво става после. Но, ако отецът реши да се бие за правдата, ще се бия и аз до него. Друго какво да ти пиша? На служебното ни пътешествие не му се вижда краят, толкова е голямо и дълго. Ние с негово Преподобие, Оногур и Юти, Юти не го знаеш, това сега е старата ни моторетка, но с кош, затова се казва така. И четиримата сме овековечени во веки веков, амин, като глинена пластика благодарение на един господин Дедал, където сме отседнали при него безплатно в хотел "Носталгия". Но това е едно художествено ателие, където спим между статуи и бюстове от тоталитаризма. Тука има и една статуя на една страхотна ударничка на социалистическия труд, която държи в ръцете си нещо като совалка и много ми прилича на теб в главата. В краката даже повече. А господин Дедал е голям гипсов философ. Значи, като се разплямпа, можеш да пресъхнеш и като свърши, да те свестяват пък. Аз научих от него много неща за изкуството и за женската снага, и ще прави паметник на Матей Преображенски-Миткало по прякор, ама не вярвам да си го чувала. Той е от Гаговец, цели седемнайсет метра има, и повече даже. Ще се нарича Гаговският колос. Ние с отеца също миткаме из Нова Чудесатия като гламави, защото ни откраднаха иконостаса и сега го търсим като още по-гламави, но се запознахме с много по-гламави от нас и кой знае колко ли чудесии има още да ни видят очите. Ти си мислиш сигурно, че Сливен е известен само със Сава Доброплодни и сините си сливи. Което не е вярно, а напротив, защото тука има и сини камъни, и падащ вятър, от който пък се вдигат керемидите на сливенци, и сливенска перла. Получих ти картичката и сънувах, че се давиш на плиткото в един залив, но което още повече ме разтревожи беше един Спиро - дядка кекава и безпоподобна, но нейсе! Друго какво? А! Перуна я пишат по вестниците вече, защото е казала в едно интервю, че Гръми се кандидатира като независим за общински съветник в Манчеви варници. Журналистите само такива сензации чакат и ще има пак интервю, да видим какво още е измислила тая лудетина Перуна. Тя много порасна напоследък, но чудесатските вестници не са мръднали и са си един бедствен ужас. Ще свършвам, защото гледам, че отец протоиерея вече заспа. И аз мога да заспя на място, ако искам, защото тая заран се прибрах късно от Карнобат, където носих там едно служебно писмо. Да не забравя, пести пари, щото покрива тече точно над кревата. Да не слагаме пробитата кофа между нас, а да си нанкаме...", не, това съм го задраскал също, ваше Преподобие, и съм писал, "да си спим един до друг неразделни и в съня, ако въобще се върнеш, откъде да те знам. Това между другото, но ти го казвам за всеки случай. Ако се видим пак, имам много да ти разказвам, защото истината е в живото слово, а не в мъртвото на писмеността, както с право казва отец протоиереят. Може пак да ти пиша, но зависи. Чао.

Видимо доволен от съчинението, Станчо остави листа на масата.

- Ще трябва да добавя, че отивам на разходка в планината да й набера малко диви цветя. Как намираш писмото, ваше Преподобие?

- Много е интимно, драги мой, и ми е трудно да го коментирам, въпреки че си ми много близък. Но мога да призная, че е сърдечно и описателно, и като махнем някои изключителни подробности и сравнения, даже откровено. Най-много ми хареса, когато споменаваш за живото слово и за мъртвото на писмеността. Словото е посредник между Бога, който благослови, и човека, който скудослови, клисарю. Представяш ли си как нямаше да напишеш всичките тия излишни неща, ако беше на четири очи със Сали и си говорехте при полулуние?

- Представям си веднага една полунощ, ваше Преподобие - отговори възбудено Станчо. - Звездна нощ е. Месечината прилича на отхапана погача и е влязла през отворения прозорец в спалнята, да ни свети. Лицето на Сали е плоско като нея, а пък аз се опитвам да разгадая тайните му... "Крия страшни тайни под усмивките си и няма да ги разгадаеш лесно. Няма никога да можеш, простако." - казва ми изведнъж лицето и клепачите бързо мигат, а очите лъскаво се смеят. Страшно искам да хвана чипия му нос между двата си пръста и да го изтегля толкова напред, колкото трябва, та да стане по-поносимо. Но лицето, изглежда, отгатва какво мисля, отваря уста и ми се хили, не знам как да го кажа...

- Сардонично, може би...

- Какво беше "сардонично", ваше Преподобие? Винаги в такива случаи забравям. Не ми е лесно да си представя разговора със Сали, защото тя е едно такова добиче, което знае само да мучи и да ми се хили сардонично. Идвало ми е да я цапна наопаки по бърнестата уста, както съм го и правил. Може въобще да не и го изпратя това тъпо писмо, какво от това!

- Писаната дума е като гранитен паметник, Станчо. Не съжалявай за изгубеното време. В светата библия, която ти така и никога не рачи да отгърнеш, също съм срещал излишна описателност и повтарящи се подробности. Писмеността понякога говори и не ти дава думата. Това е най-големият й недостатък, защото, който говори много, слуша малко.

- Същото се отнася и за Сали, ваше Преподобие. Писмеността, и тя е суета, както разбирам. Да тръгваме ли вече?

- Да тръгваме, умнико мой. Чувам, че гласът на словото ни зове.

* * *

Бяха вървели повече от час, когато отец Делан наруши пръв мълчанието:

- Усещам вече цветомириса на поляната, за която живописно ми разказа рано тая сутрин господин Дедал. Ти още спеше, господин лъжелунатико. А пък пещерата Мечо гърло би трябвало да се намира в единия й край с отворена уста. Бяхме само преди няколко дни в нея, а аз нямам никакъв спомен за пейзажа наоколо. Защо ли Станчо?

- Не помниш ли, че нагодата беше мъглива, ваше Преподобие. А, ето я и нея! Не, не, гледай надясно...

- Да, виждам я и без твоите указания - увери го отец Делан, като вдъхна дълбоко упойката на планинския въздух.

Станчо я вдъхна също. Когато наближиха, забеляза пръв писмените указания върху скалата вдясно от входа и прочете гласно:

"Вхот за пиклювци и посер..."

Мястото не беше стигнало и "кофци 20 стототинки" продължаваше на нов ред.

- Завчера това го нямаше - възмути се Станчо. - Явно някой вече е взел пещерата под аренда и я е направил на платен планински нужник. Има много алчни предприемачи, които мислят само как да вземат парите на природолюбителите, ваше Преподобие. Знам, че ти обичаш предприемчивите граждани, нали така.

- Винаги когато държавата насърчава дребния бизнес, аз се радвам като малоумен, Станчо. Ред и чистота са нужни навсякъде, защото за чудесатите гората е майка-кърмилница и закрилница. Указания като "Не пали огън" или "Не ходи по всякаква нужда" и тем подобни са недостатъчни. Но едва ли твоето предположение има нещо общо с...

Отец Делан не можа да довърши мисълта си, защото Оногур излетя като стрела от пещерата. Погнусата в погледа му беше недвусмислена. Размириса се на изпражнения...

Вонята вътре се оказа още по-ужасна. Когато Станчо загреба прах с обувката си и зарови тоя човешки зор, рояк зелени мухи се вдигна неохотно от купчината.

- Познах, ваше Преподобие, но няма и следа от обзаведен нужник, и освен това се вижда, че е един козарски случай. Козар трябва да е бил драскачът, защото зорът и правописът му са козарски. А и навсякъде се виждат и кози боровинки. Това е работа само на някой пастир. Няма иначе друг, дето може така добре да я свърши.

- Всеки може. Както сам се изрази - човешки зор е било. Прочее, аз взех дебелата свещ, Станчо, и нека не си губим повече времето в празни приказки и догадки. Прави ли ти впечатление колко съм неспокоен? Мисля, че не е нужно да ти описвам. Искам обаче да знаеш, че един братовчед на баба ми по майчина линия е бил страстен иманяр и вероятно поради наследствени причини, аз усещам в момента някакъв особен гъдел по цялото си тяло. А сега запали свещта и - напред!...

Станчо се препъна на два пъти, но на третия изпусна свещта и тя излетя нанякъде. Оногур я намери набързо и всички продължиха предпазливо навътре.

- Чувал съм и съм чел много за пещери, но това е, както сам я нарече още при първото ни посещение, една тъмна дупка, ваше Преподобие. Като бърлога на допотопни мечки е, и затова името й идва оттам.

- Само страхливите говорят гръмогласно на тъмно, Станчо, и ако продължаваш да викаш, ще ме изнервиш допълнително. Когато човек е обгърнат от мрак, по-безопасно е да шепне, или да си подсвирква от време на време.

Станчо се съгласи и притихна - като сянката си, - но когато стигнаха края на пещерата, проговори отново:

- Виж козината по врата на Оно, ваше Преподобие. Така прави, когато е надушил нещо важно. А когато го е страх, се дърпа назад и ръмжи - за всеки случай. Какво, страхливецо? Кажи де, защо не лаеш, ами само се ежиш по врата?

Оногур се разкрачи. Втренчи се в стената, наежи се още повече и изджавка предупредително.

- Щом джавка наежен и разкрачен, значи е озадачен, ваше Преподобие. Това ми напомня много за Сали: тя ръмжеше така, докато ми вземе заплатата. Може да го е прехванал от нея. Кажи, Оно!

Станчо го потупа по гърба, направи няколко крачки към стената, но се препъна, залитна силно напред и преди да падне, се блъсна тежко в нея. Оногур подскочи високо и излая с цяло гърло; подскочи отново, потрети, и замръзна разкрачен: само трепета на ноздрите му издаваше, че е жив.

Отец Делан откъсна с мъка поглед от него и като облиза устните си, попита тихогласо:

- Мирише ли ти някак метално, Станчо? Какво ли му става на това каменно куче...?!

Не успя да довърши въпроса си.

Големият къс скала се беше завъртял около някаква невидима ос. От отвора в стената се изливаше гъста тъмнина с метален мирис.

- Сезам ли се отвори!! Човече, Станчо! Тоя път наистина заслужи наградата си. Награждавам те два пъти с ордена "Пещерна мечка" трета степен, със синя лента, Клесарю на ОиК - обяви отец Делан. - Какво е това?! Не знам защо си мисля, че току-що ние с теб яхнахме съдбата така, както баба Яга метлата си. Остава ни само да видим къде ще се приземим. Мисля, че съдбата...

Гласът на отеца изтъня и се скъса. Докато се чудеше какво още да бръщолеви, а Станчо да се прави, че го слуша, Оногур се мушна в отвора и потъна навътре...

Не беше минала и минута, когато се чу едно особено скимтене.

- Проява на безкрайна радост е това, ваше Преподобие, както и покана да го последваме - обясни Станчо, но не направи и крачка напред.

- Добре, храбри орденоносецо! Виж тогава какво става вътре и се върни незабавно да ми кажеш каква може да е тая кучешка радост и прелюбезна покана. Няма нищо страшно, върви, като те кани.

Станчо пристъпи неохотно напред и също потъна в тъмнината. Стъпките му, които ставаха все по-трудно доловими, заглъхнаха напълно. Тишината наоколо бавно се втвърди. Отец Делан почака известно време... Усети внезапно как твърдата ръка на любопитството го тласна напред...

Това което видя, беше някакъв ослепителен харман. Затвори очи, но блясъкът остана непоносим. Отвори ги... Видя Оногур, вдигнал високо крак, да препикава някакъв железен сандък и примижа отново... Сега зад клепачите се появи свети Андрей, напомни му, че трябва да диша и добави: "В сърцето на човека има много кроежи, но сбъдва се само определеното от Господа, Делане. От името на иконостаса дойдох да ти кажа: с това съкровище от злато и диаманти направи единствената в света банка за сиромаси, която дава заеми без лихва. Сиробанк я кръсти! Бог остави иконостаса ни в ръцете на крадци, за да тръгнеш ти, Делане, да ни търсиш и да стигнеш дотук. Докато имаш достатъчно вяра в сърцето, ум в главата и жили в нозете, помагай на слабите. Много поздрави от Сетна, Бог я прибра вчера от милост при себе си. Новият поп в Манчеви варници си навехна лошо крака, защото скочи полугол от спалнята на съседите преди седмица и сега си седи сам вкъщи, а попадията се чуди как да обяснява на любопитните причините за инцидента. Какво още...? Да, Поли полицая беше петнайсет дена следствен по някакво обвинение, а Перуна, както знаеш, помага на Гръми за изборите. Предай на владиката Филарет, когато го видиш, че тя учи упорито испански. На него не му се явяваме по много и различни причини. Знам какво още ще питаш и бързам да ти кажа, че това, което тъпчеш с нозете си в момента, са съкровищата на бившия римски сенатор Лукус Лициний, известен сега в ада като Луко Крадеца. Щях насмалко да забравя: поеми непременно всички родолюбиви разходи за паметника на Матей Преображенски, защото съдбата теб е отредила да го сториш. Време е, Делане, да тръгвам. Можеш вече да отвориш очи."

Отецът благодари на светеца за оказаното доверие и понечи да последва съвета му, когато Станчо предупреди:

- Пет железни сандъка, ваше Преподобие. Гледай само през стиснати клепачи, защото човек може да ослепее от такъв силен блясък. От тях три са пълни с диаманти като кюстендилски сливи, не, малко по-ситни са, и два - с тежки като олово жълтици. Казваш, че благодарността не спадала към добрите неща на човешкото несъвършенство, но аз смятам, че е редно да подарим един диамантен нашийник със златна тока на Оно.

- Кой е тоя Оно, безотговорен дърдорко? Зная, че разхищението е първа привилегия на бедността ти и то е винаги готово да стигне до степен на безотговорност. Кой беше Оно?

- Забелязвам, че си шокиран, ваше Преподобие. Оногур, кой?! И виждам, че ти е трудно да се върнеш на себе си, но като прогледнеш съвсем, паметта ти ще дойде на мястото си, ваше Преподобие. Сега отвори очи, но много, много бавно и предпазливо.

Коленичил, Станчо гребеше с шепи от сандъците, разтваряше широко пръсти и докато се сипеха наоколо, диамантите и жълтиците пееха като смесен хор някаква неизпълнима за човешки гласове и нечувана от смъртни уши ода на небесната радост.

Отец Делан открехна предпазливо клепачи и без да знае как и защо, веднага се присъедини към тия тайнствени песнопения. Същото сториха Станчо и Оногур: под каменния свод на тайника зашумяха невидимите криле на приспивно мънкане и ръждиво ръмжене.

Едва след пет вълшебни минути отец Делан реши, че са пели достатъчно дълго, окашли се и предложи:

- Нека сега помислим и преценим случилото се както подобава, сребролюбецо, защото никога до тоя момент не бях виждал толкова отблизо изкушението на злото във вид на злато и това преживяване ми е напълно непознато. Слава Богу, че преди малко ми се яви свети Андрей и даде точни указания как да станем банкери. Затвори си устата, ако обичаш, защото очаквам да ме поставиш в глупаво положение с някой глупав въпрос. Да, Станчо! Предстои ни да основем банка, която да се именува "Сиробанк". Преди това обаче, иди и затвори вратата на тайния ни трезор, защото сега най-малко ни са нужни любопитни козари за съдружници. Иди, а аз ще поговоря в това време и с Евдокия.

Станчо се върна още докато отецът разговаряше, и за да не пречи, се опита поне за кратко да не диша.

- Чувам как не дишаш от сребролюбие и гледам как не виждаш от алчност - сепна го отец Делан, когато приключи късия си разговор с Евдокия. - Сега не само слушай, а и запомни! Това съкровище тук е народно и на ползу роду, както художествено се изразяват някои важни клечки напоследък. А сега ще ти кажа още нещо, но моля да не ме прекъсваш. - Отецът направи нарочна пауза. - Реших да те назнача за първи изпълнителен директор на "Сиробанк". Имаш на разположение само три минути, за да ми откажеш.

Станчо помисли по-малко и от секунда преди отговори:

- Съгласен съм и приемам веднага, но само ако разрешиш да се закупи един служебен "Харлей Дейвидсън", ваше Преподобие. Имаш само една минута за мислене. Иначе смятам да ти откажа.

Преди да помисли, отец Делан се осведоми какво може да е това нещо, за което никога не беше чувал, и когато даде съгласие, му се стори, че Станчо гълта от радост сълзите си. Изчака го да преглътне и последната, и продължи:

- Парите са едно велико усещане, Станчо! Когато го нямаме - липсва ни много. А когато го имаме - не ни е достатъчно. То е реалност и мечта едновременно: реалността на мечтата и мечтата на всяка земна реалност; истинността на лъжата и лъжовността на всяка земна истина; смисълът на суетата и суетата на всеки земен смисъл; началото на края и края на всяко земно начало.

Станчо зяпна. Отец Делан се изненада, че има толкова голяма уста, но това не му попречи да продължи:

- То е власт и безсилие едновременно: властта на безсилието и безсилието на всяка земна власт; волята на илюзията и илюзията на всяка земна воля; страстта на желанието и желанието на всяка земна страст; властелинът на страха и страхът на всеки земен властелин; безсмъртието на преходността и преходността на всяко земно безсмъртие.

Отец Делан вдигна ръце към каменния свод и завърши с думите:

- Господи, помилуй! На тоя грешен свят това велико усещане е едно измамно всичко, на което не достига нещо. Поради което е осъдено да остане завинаги едно голямо земно нищо.

- А кое е нещото, ваше Преподобие? - Станчо затвори най-сетне устата си.

- ВЯРАТА!! Парите са Невярност, Клесарю на ОиК, Кавалерю на Розовия щъркел и на орден Пещерна мечка със синя лента. И - което е най-важното! - Приятелю мой. Запомни: винаги, когато забравяш това, което току-що казах, ще плащаш със страдание.

Отец Делан седна изтощен на един сандък. Станчо избърса очите си, наведе се да му целуне ръка и седна на съседния.

- Дано се намери място в главата ми и за тия прости премъдрости, ваше Преподобие. Съгласен съм с всичко, което казваш, защото и аз съм мислил за тия неща понякога. Например, веднъж намерих пет лева пред бръснарницата в Манчеви варници и усетих голяма радост. Но сега съм направо луд от щастие. И усещам една безкрайност, която ми прилича на свобода, но не мога да разбера точно коя.

- Как коя! Свободата е една, Станчо. Тя е красотата, която ни заобикаля отвсякъде, за да утешава земните ни скърби, но за която ние, човеците, сме слепи. Спомни си, казвал съм ти го и друг път.

- Нямам против. Само че не знам как ще я измъкваме от тая тъмна банка. Много красота ни се струпа на главите и не можем да я поберем в джобовете си, ваше Преподобие.

- Ще я поберем в сърцата си. Ще я носим в тях, умнико, и с нея ще утешаваме болката и страданието на другите. Господ да ни е на помощ! - Отец Делан се прекръсти. - Нашият патрон свети Андрей ни даде пълна свобода на действие... Станчо, слушаш ли ме изобщо! Неговата молба и заръка са, ние с теб да повишим раждаемостта в нашето Отечество. Защо ме гледаш така опулен? Искам да кажа, че чудесатите ще трябва да бъдат убедени и насърчени да раждат отново, защото отците са видели отгоре с очите си как към границите на Нова Чудесатия приближава урагана на демографски срив и са срашно много обезпокоени. Вместо да харчат парите си за таратайки втора и трета употреба, нашите съплеменници ще трябва да инвестират в деца. А ние ще финансираме това тяхно интимно начинание с безлихвени кредити за всяко второ, и с безвъзмездни - за всяко трето и следващо новородено отроче. Разбира се, само при напълно удостоверена бременност. Момент, защото свети Андрей иска да ми се яви пак. Сигурно има нови указания.

Отец Делан отправи поглед нагоре и сложи длан зад ухото си. Кимаше със затворени очи, едва забележимо, а лицето му остана през цялото време спокойно и благо съсредоточено. Накрая каза кратко "да", след което веднага се обърна към Станчо:

- Първият път бързаше и пропуснал да ми каже, че освен детеродни кредити, трябва да предлагаме и изгоден лизинг. Но само на доказани и удостоверени сиромаси, защото, казва, както сами знаете, има един сорт чудесати, които плачат с кристално-крокодилски сълзи, че са бедни дори и тогава, когато не са. Но това, казва, ще разискваме по-обстойно на някое от следващите му явявания. Дотук стана ли ти ясно, Станчо?

- Да, ваше Преподобие. Но даваш ли си сметка какво може да се получи в такъв случай?

- От демографски срив ще се получи демографски взрив. Знам, разбира се. Какво още те мъчи и тревожи, Станчо?

- Искам само да кажа, че и бабите ще се наредят на опашка за кредити, ваше Преподобие. Чудесатската баба е много упорита и плодовита...

- Може би, искаш да кажеш плодотворна? - поправи го отец Делан.

- И двете. Помниш ли как баба ми Калуда роди в годината, когато повтарях за трети път четвърто отделение? Ние с теб познаваме добре тайните способности на чудесатската баба и аз съм разтревожен сега. Като изпълнителен директор, върху мен пада цялата отговорност за бъркотията, която може да настане, затова съм разтревожен. Колкото до бедните, които ще се правят на по-големи сиромаси отколкото орисниците са ги орисали, искам да ти кажа, че те са рисков кредитен сектор по принцип. А трябва сериозно да помислим и за печените мошеници, които могат да източат банката ни, преди още да сме я разработили както трябва.

Отец Делан се съгласи, че повод за мислене може винаги да се намери, и рече:

- Нито крадците, нито сребролюбците ще наследят Божието царство, казва апостол Павел, господин директор. Не се тревожи, а бъди весел в благоденствие и разсъдлив в беда, както ти си сега, Станчо. Но не ставай прекалено мъдър, ни учи Еклисиаста. Защото в многото мъдрост има много досада и който увеличава знания, увеличава и печал. Не ставай и прекалено праведен и не мисли себе си за много благочестив, господин директор.

- Но можем благочестиво да сгрешим, ваше Преподобие.

- Който не прави добро, той не греши! Какво да сгрешим толкова? На нас двамата пари не ни трябват, помниш ли какво ти казах на тръгване от родния ни град?

- Да гледам птиците, които нито жънат, нито в житници събират.

- Точно така! Казвам ти и го повтарям: ние двамата, Станчо, сме два пъти свободни: веднъж, защото сме били милостиво избрани да получим, и още веднъж - да раздадем полученото. Амин! Свещта догаря вече, не се ли задържахме прекалено дълго на това дяволско място?

- Да, ваше Преподобие, но не ми се тръгва някак. Защо ли?!

- Защото земната сила на имането е пленителна и по-безмилостна от самата гравитация, Станчо.

Отец Делан се ослуша... Преди да продължи, го погледна дълбоко в очите и Станчо изпита чувството, че е прозрачен.

- А неземна е радостта да открием целта на престоя си тук, клисарю мой, и да разберем, че трябва с чест да носим дяла си. - Отецът продължаваше да гледа през Станчо. - Но вместо да се страхуват от парите, човеците се страхуват, кой знае защо, за тях. Ако аз бях съчинявал скрижалите, нямаше да напиша, че Адам и Ева са отгризнали от някакъв забранен плод, ами щях да твърдя, че са намерели едно гърне сикли и на място са разбрали, че са голи. Не мога да знам защо Господ Бог така се е разгневил в един момент и въобще не ми е работа да питам, но за себе си съм проумял, че парите не само не покриват, ами напротив - откриват голотата на човека.

- И на мен пари не ми трябват, ваше Преподобие. Ще си купя един служебен "Харли" и смятам да се отдам на чисти бедняшки мечти. Оставам на богатите да си мечтаят с всякакви други. Но нека вече да си тръгваме, защото нещо по-силно и от мечтите ме дърпа да остана тука завинаги. Ако не успея доброволно, моля помогни ми насила, ваше Преподобие.

- А мен кой ще издърпа, Станчо? Всеки трябва да дърпа сам дъното на гащите си, ако иска да се справи с такова могъщо притегляне. Виж с каква небрежна естественост го върши Оногур всеки път, когато вдига крак да препикава сандъците. Не следвай примера му само в случай че си решил да останеш тук завинаги.

- Няма такова нещо! Обаче капка зор не усещам в мехура си, ваше Преподобие, и силата, която може да ме спаси сега, си ти. Опитай се да ми помогнеш, моля ти се.

Отец Делан опита, но сам не можа да се помръдне от мястото си. Вместо да се паникьоса, той обмисли спокойно положението и помоли Станчо да повтаря след него:

- Господи, който си в Небесата, но ме доведе в низините на тая дупка... Повтаряй високо, за да те чувам, Станчо!... Малко по-тихо..., така е добре....Избави ме от това, на което са ме учили всички добри хора, защото аз си спомням, че още от невинна възраст те ме поставиха с възпитанието си в центъра на собствената ми гордост и самолюбие..., по-скоро - самовлюбеност, за да мога, когато порасна, да мисля и постъпвам като добър гражданин - такъв, Господи, какъвто те си го представят: човек, който стои с двата си крака в центъра на своята суетност. Изтръгни ме от нея, като разрушиш, поне за миг, притегателната сила на проклетите..., без "проклетите", и изговаряй думите по-ясно, Станчо..., на тия диаманти и злато, както и на всяка друга съблазън и съкровище, освен златното съкровище на Твоята Истина... И аз Ти обещавам Господи, че ще използвам чистата сила на мъдрата й убедителност като неръждаем словесен меч срещу безотговорността на ония еднодетни чудесати, които не са повече от жалки егоисти: ще го правя така твърдо, както съм го правил винаги, когато съм вдигал глас срещу безразличието на суетата..., обратно..., срещу суетата на безхаберието. И недей да го предъвкваш, а го произнеси бавно, ясно и високо, клисарю... Продължаваме..., да, само едно изречение още... Превърни, за миг поне, тия безценни диаманти в най-обикновено стъкло, а златните монети в прости тенекиени копчета, за да се измъкнем веднага оттук. Благодаря Ти, мили Боже.

Отец Делан се отлепи от сандъка. Станчо също се раздвижи свободно и сложи няколко копчета в джоба си. На излизане от банката той разгледа каменната врата и не скри удивлението си от гениалния й механизъм:

- Кукичката е изгнила и ще трябва да я подменя, за да не се отвори, ако случаен козар се спъне и блъсне случайно като мен в стената, ваше Преподобие. Погледни тука: една проста кукичка, която скромно и гениално си е вършила работата векове наред.

- Ако гениалните неща са прости, то обратното е също вярно - съгласи се отец Делан и вдигна остатъка от свещта високо. - Затваряй вратата на Сиробанк и да изчезваме, преди да се е върнала привлекателната госпожа Гравитация, господин потен директор!

Когато се озоваха отново пред входа на Мечо Гърло, гората вече тъмнееше.

* * *

Намериха Дедал седнал разкрачен, с лакти, опрени на масата, и с глава, отпусната тежко върху двете длани. Той хлъцна така, че главата се изхлузи от едната длан и клюмна. Ваятелят се поразбуди, опита се на няколко пъти да я сложи обратно на мястото й, не успя и се разсъни напълно. Първото реално нещо, което видя, беше отецът.

- Господин отец?! Най-после! Аз се върнах отдавна. Не само че свърших работата си за днес, ами даже ходих и повторно до града. Сега вече ще мога да отворя втората бутилка мавруд, който кметът Маврудиев ви праща... Не, господин отец, ще приемеш поне половин чашка, няма как. И къде се мушихте досега? Минаха ми всякакви мисли и през главата, и през не знам къде, но слава богу, чер гологан не се губи и в тъмна пещера. В Мечо Гърло ли бяхте? Ето, господин отец, опитайте мавруда само на върха на езика си, да видим няма ли да ви хареса.

- Негово Преподобие приема вино само в стъклен буркан - намеси се решително Станчо. - Но сега няма да ви обяснявам защо. Имате ли такъв буркан под ръка, господин Дедал?

- Чудесатско домакинство без буркани е като царски покои без копринени юргани, господин Станчо. Огледай се наоколо, защото, според библията, оня, който търси, намира. Нали така, господин отец!

Дедал намигна и се разхълца за дълго. Отец Делан беше готов да се закълне, че от устата му излизат развети червени флагчета с надпис "мавруд", и отказа категорично да опита виното.

- Отблизо погледнат, животът е фантазии и емоции, но отдалече нещата може да стоят и по друг начин. В нашия случай, виното е просто и положително една фантазия, но вашите емоции са отрицателни, за което сигурно ще съжалявате, господин отец, защото виното на кмета Маврудиев е фантастично. Но-о, ваша воля. Както желаете. Впрочем господин Маврудиев смята паметника на Матей Преображенски за някаква суетна въздишка на фантазиите ми и ми даде да разбера, че пари от общинската каса просто няма как да излязат за финансирането му. А дядо владика, когото също посетих, се изрази още по-ясно: благо ме посъветва да лекувам с отвара от глог, мащерка и още нещо болните си фантазии. Даже накара секретар-протосингела да ми напише рецептата. Но, когато го осведомих, че паметникът може да бъде осветен и от някой друг владика, се хвана за брадата и започна да я тегли, дъвче и пресуква, като че ли е чужда. А когато от нея започнаха да капят мъдри идеи и владишки чалъми, щях насмалко да припадна. Така че, днес само оня сливенски мафиот Тото Окото ме потупа по рамото и обеща да помогне с каквото може. А той винаги ще намери как и с какво.

- Брадата е наистина нещо много лично, господин Дедал, и всеки притежател може да прави с нея каквото си поиска. Но в случая тя не е само на владиката, а на сана и тегобите му, както и на цялото владишко войнство, искам да кажа - паство. Моята брада...

- Вашата е като на нюфаундленски козел, господин отец. И освен че е забележителна с това, тя притежава някакво неотразимо рицарско излъчване. А пък аз имам убеждението, че тя носи в себе си една особено дълбока и индивидуална философия, докато владишките бради са..., как да кажа..., страшно стандартни. Моля, прощавайте, че ви прекъснах.

- Ммм, да. Моля. Моята брада наистина загуби напоследък малко от естествената си еластичност и затова, което е нещо несъмнено подсъзнателно, гледам да я щадя повече от преди. Но не си спомням да съм я третирал някога като чужда. Нали, Станчо!

- Така е, ваше Преподобие. И аз не помня. С изключение на оня случай, когато, само ти и дяволът знаете защо, реши да я накъдриш с гореща маша и я изгори до корен. Така и не разбрах каква беше тая твоя внезапна суета. Аз смятам сега да си лягам и го правя, защото явно съм преизтощен от толкова уморителни фантазии днес.

- Владиката Филарет - подхвана отново темата, след като клисарят заспа, Дедал - се разблея като жадна коза, когато му казах за вас, господин отец. И не се изненада толкова от факта, че такива интересни личности лично ми гостуват, а от ентусиазма на таксидиотизма ви. Защо, пита, тия най-обикновени дебили трябва да се правят на таксидиоти? И да събират милостинята на епархията ми като катунари? И то за нещо толкова преходно и нетрайно, каквото е в родината ни един исторически паметник, а не за женски метох, който е дълготраен и по-многовековен. Или за една винарска изба, например, за каквато Мечо гърло сякаш е нарочно природосътворено. Притежавам, казва, една стародавна рецепта за истинска сливенска перла, а не като сегашната зелева чорба, за да не кажа пръдня, но нямам достатъчно пари, да закупя черничеви бурета, където да отлежава с векове и години. А ти, Дедале, Дедале, си седнал да ме занимаваш от часове с някакви фантасмагории. Направо ми идваше да му откъсна дългата брада, а после и главата от късия врат, но се въздържах. Когато обаче окачестви за втори път паметника ми като лъжепатриотична фантасмагория, направо кипнах, като го оставих да смуче самичък проклетата си козина, и си тръгнах. Кой знае какво можеше още да ги изсмучи от нея и пръстите си, ако бях останал по-дълго. Вие как мислите, господин отец?

- Мисля също да си лягам. Но щом е засмукал брадата си, това значи, че е безпомощен да се противопостави на глада си за владишка важност и преосвещенство. Разследвал съм причините за смученето и дъвкането на всякакви бради, пръсти и прочее и съм стигнал до заключението, че всичко, което се слага в устата, е по начало предмет на властта. Който има какво да дъвче, е винаги по-силен от оня, който няма. Както знаем, нашите прародители маймуните са космати същества, каквито, прочее, са и до днес. Поради което козината, освен за топла интимност, създава у нас наследеното усещане за топла закрила, а оттам вече и онова усещане за власт, което еволюцията е пренесла през непрогледната тъмнина на времето. Виждам, че се изразявам прекалено научно по такава проста тема, но усещам умората ви и затова предлагам да си лягате и вие, докато е време. А пък аз ще се помоля делото ви да успее. Там, където има неволя, ще се намери и воля, Дедале. Прочие, споменахте кмета Маврудиев. Както съм ви казвал, аз познавам баща му лично и не мога да си обясня как така един непознат кмет се е сетил да ми праща не една, а цели две бутилки мавруд. Обяснете ми, за да мога да заспя, но бъдете по-кратък, моля.

- Маврудиев е чел за вас, доколкото разбрах, във вестник "Вчера". Участвали сте успешно в някакъв предизборен купон, или нещо подобно. Освен това каза, че може да е чувал за вас и от баща си, с когото, както и сам казахте, сте съученици от духовната семинария. Обясних му, че освен протоиерей, вие сте и пътуващ имиджмейкър. И именно тогава той вече някак се престраши и извади бутилките с мавруда. Нали предстоят избори и явно му трябват имиджмейкъри. Вие впрочем кога смятате да посетите владиката Филарет?

- Нека като се съмне и след като ми обясните какво значи "имиджмейкър". Засега, лека нощ, господин великолепни ваятелю.

Дедал отговори "подобно". Едва се беше опънал върху нара и запуфка с тютюневите си дробове.

Отец Делан каза молитвата, угаси лампата и ателието се изпълни веднага с тихия здрач на синкави съновидения. Паяците изпълзяха от леговищата да приберат оплетените в собственото отчаяние мухи и да изкърпят мрежите си. Дедал каза на няколко пъти нещо насън, а отец Делан се въртя дълго полубуден.

Когато най-после заспа, бронзовата статуя на ударничката, която се намираше на метър от нара, се появи неканена в съня му и без да я е питал, го заговори:

"Сега виждам със слепите си очи как вашият Станчо сънува, че чака автобуса за Сливен, господин отец - каза ударничката на безполезния труд и премести совалката в другата си ръка. - Не ме прекъсвайте, ще ви разкажа всичко така, както си е... Няма да прибавям нищо от себе си, обещавам... Ето, току-що минаха два пълни рейса за Котел, но таратайка в неговата посока не се появява. И аз като него се ядосвах навремето на напълно нередовното разписание, но изглежда, че нищо не се е променило оттогава... Ето го, нервничи и се чуди горкият човек какво ли още чака от тая страна на това скучно шосе, когато от другата цъфти такава жълта рапица, господин отец. Толкова красива, че и аз, въпреки и ударничка, не мога да опиша. Нивата е голяма и така жълта, че не виждам как да я сравня с друго, освен със златна...

Отец Делан се чуди на тая странна сцена, докато бившата ударничка прехвърля совалката в другата си ръка и продължава:

-...ето, господин Станчо прекосява шосето и влиза в нея. Цветовете й, господи, са наистина от злато... Сега тъпче джобовете си с тях, и се оглежда като обран скъперник. Сърцето му ще изскочи през... гърлото, горкичкият, защото вижда как спира един фиат... Момент, две мекогърди жени слизат от него и започват да пълнят големите си пазви и гащи със златните цветчета... Момент, господин отец, сънят му май дава на късо..., нещо прекъсва... Не, не, продължава. Ето, господин Станчо се ядоса и крещи нещо... Казва, че той бил директорът на тая златна мина..., поправя се, нива, която е единствената безлихвена банка в Нова Чудесатия, а той е нейният изпълнителен директор. Ако случайно, казва, желаете второбременни кредити, има си съответен ред. В момента раздаваме безвъзмездни помощи на третобременни и нагоре, а както виждам, вие въобще не сте такива.

Ударничката на социалистическия труд се смее беззвучно и продължава да разказва съня на Станчо, сякаш е сценарист на "Скрита камера":

- А какви сме според теб? А?! Да не сме празни случайно. Казаха ни, че тая банка е народна. Не се ли казва Сиробанк, или сме объркали случайно входа? Къде е отец Делан Манчев, който разбрахме, че бил голямата клечка тука? Нима не помниш как той ни благослови собственоръчно в кръчмата тогава?... Как кога тогава?!... Ами, да, след снимките с оня турски башибозук... Тогава, я! Скритата камера не я ли помниш, или се правиш на много важен. Може и да не си видял как отецът ни благослови, защото гледаше през цялото време в пазвите ни, ти, нечестиво и плешиво клисарче такова...

Ударничката се смее дълго с бронзовия си алт. После поклаща превързаната си с бронзова кърпа глава и продължава да предава като високоговорител странните съновидения на Станчо. Отецът не изпуска дума.

-...Чуди се горкият - обяснява по-нататък тя. - Пита истина ли е и си спомня, че сте празнували в кръчмата на някой си Гроздан, господин отец. Но не иска да признае, че е гледал само в деколтетата им. Пита ги любезно къде се снимат сега, а момичетата се кикотят като не знам какво си и му разказват как след благословията в кръчмата са заченали едно поколение с ново мислене и манталитет, и то още в същата кръчмарска нощ. Ето..., май си тръгват... Станчо ги изпраща с тъжен поглед, докато вдигат прах по пътя за Котел. Прахът е златен и той иска да го улови в шепите си... Момент, сега става наистина страшно... Някакъв кафяв звяр и един чернолик човек, който го води за носа, излизат на шосето и господин Станчо се изплашва до смърт... Даже слънцето се скрива от страх, господин отец, а цветовете на рапицата потъмняват до обикновени и растителни. Черният, човекът със звяра..., да, мечка е тоя звяр, приближава сега и пита господин Станчо качват ли и мечки в рейса за Сливен. Аз съм, казва, бедният Лазар, а тая мечка тука е Руска. Кръстих я на жена ми, щото много, ама много, като ти казвам, прилича в снагата на нея. И съм я купувал тая мецана на руския пазар в Русе от един сибирска бродяга. От него научих, че имало водка и водка, и Ленин бил двоен. Дядо му на бродягата се е клел като дърта катунарка, че го видял лично на един съботник, като събирали заедно всякакви боклуци, хвърлени от кулаците по Червения площад и наоколо...

Ударничката слага бронзовия си показалец на устните и моли за още малко търпение; напряга слух, зрение и продължава:

...Така му се е видяло на дядо ти от водката - казва му господин Станчо. - Или пък е бил разноглед. Аз, казва, много съм слушал, а отецът много е чел, и знаем, че самият Ленин не е бил никога двоен. Може би, приятел, дядо ти е бил на няколко двойни водки. Водката и Ленин, бедни ми Лазаре, са съдбите на Русия. Ленин е последната. Я, покажи, Руске... - Сега говори Лазар. - Заспала е, завалийката! Тръгнал съм за Сливен, щото чухме с мойта баба, че там отворили банка за бебешки пари назаем и отивам да изтегля малко. Нося и медицинско, че е в дванайста бременност. Хайде, Руске, събуди се, спяща красавице. Рейсът идва - съобщава гипсовата ударничка, - а вашия клисар, господин отец, тича да се качи в него, пък все тъпче на едно място... И се ядосва ли, ядосва, горкият...

Ударничката млъква изведнъж и изчезва в някаква жълтеникаво-червена мъгла, която се стели на пластове...

Отец Делан гледа след нея и се чуди на тоя необикновен сън. Не може да си обясни как и защо човек сънува бронзова статуя, която му разказва щуравите Станчови сънища.

Първите петли пеят, но той не ги чува.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015