ПРАТЕНИКЪТ НА МАТЕЯ

Михаел Стомин

web | Пратеникът на Матея

XIII

Мариса и Бо се върнаха от погребението след осем дни. На деветия отец Делан отслужи панихидата.

Мълчанието беше увиснало над езерото. Върховете на изправените копия светеха - гора от свещи, запалени от огъня на слънцето. Броните горяха. Конете пръхтяха и риеха с копита. Калоянови войни, кумани и селяни; Балдуинови пехотинци, лека конница, стрелци с лъкове, петардисти - всички желязно опечалени поданици на Кръста; осветени в славата на боевете знамена - потрепващи при всеки зноен полъх; и невидими ангели, отнасящи молитвите към небето.

- Мир на Земята и радост във Висините, амин! - извика колкото му глас държи отец Делан Манчев и панихидата свърши.

Цялото християнско войнство отговори "амин" и се разбърка вътре в себе си.

Бо Стан се приближи до отеца. Помоли го да се видят колкото е възможно по-скоро в личната му шатра и вече се канеше да тръгва когато нещо тупна меко в нозете му. Наведе се и вдигна топлата чучулига. От човката и капеше кръв.

Отец Делан влезе, придружен от Станчо и шатрата в миг се изпълни с протоиерейска тържественост. Той подуши напрежението, което висеше във въздуха, благодари за поканата и седна на сгъваемия стол, без да сваля очи от домакина. Бо гледаше упорито в някаква папка, но погледа му не се местеше по редовете. Беше ясно, че мислите му са далеч отвъд съдържанието й. Тихо и много учтиво отецът си позволи да попита:

- А Мариса ще присъства ли, Бо?

Тя влезе в същия миг. Лицето и - спокойно и красиво - беше белязано от оная умора, която прави лицата на сигурните във вярата си хора още по-красиви и достойни. "Страданието е звездния миг на човешкото достойнство" - мина през ума му, когато и предложи стола си. Тя седна на леглото, съвсем близо до Бо, хвърли спокоен полед върху папката, разтворена на коленете му и рече:

- Знам, че ти е трудно, Бо, но говори направо. Или трябва да говоря аз?

Отецът слушаше гласа, който идваше от тъмните дъбрави на древността. Бо Стан говореше оттам, а той стоеше в средата на слънчева поляна, заобиколен от спокойствието на горски шумове и се опитваше да хване ехото с ръце - в една-единствена дума - и му се стори, че разбира без да мисли. Бо каза много неща, а той схвана само това, че завършването на филма е невъзможно. Дълговете на Ал Леерфелд не можеха да бъдат покрити дори и с личното му състояние. "Aus und vorbei" беше нещото, което ехото от дъбравата повтори много пъти, и отец Делан се досещаше че то не може да значи нищо друго освен край на всичко. Но нали, ако няма едно, има друго всичко на тоя свят е само част от една Безкрайност. Кой в тая шатра не разбираше тая проста истина по-добре от него?...

Бо вдигна най-сетне поглед от папката и каза:

- End und finisch, господин отец. Не съм съобщил още на хората, защото не зная как ще изплатим хонорарите на артисти и статисти, наема на солоделската община за терена и всичко останало. Искам да ни извините, говоря от името Мариса също, но-о - Бо разтвори ръце - договорите ни с вас и вашия клисар, не могат да бъдат изпълнени. Вие, бароне, твърдяхте, че когато едно нещо си отива, на негово място идва друго, което е същото, ако правилно съм ви разбрал. В случая, обаче става въпрос за пари, за много пари, и въпреки че уважавам философията ви, виждам, извинете, че тя е безполезна, защото, когато парите си отидат, идва, по правило, нищото. Моля още веднъж да бъда извинен. До няколко дни тук ще пристигнат служителите на швейцарската банка, която има отскоро клон и в Нова Чудесатия, за да описват даже петалата и клинците на безработните кобили - alles und everything; копитно, рогато, пернато, зурлесто и реквизитно - alles! Verstehen Sie!

Бо млъкна и се хвана с две ръце за главата.

- И тоя път аз заставам на страната на философията - наруши мълчанието Станчо. - Поученията на протоиерей Делан Манчев са чиста проба притчи. Наистина простосмъртни, но понякога и полезни. В случая аз тълкувам думите му, които вие, господин Бо, точно цитирахте, така: Няма филм, но има цяло филмово село и всичко останало за филм и една мода, която сега се нарича селски туризъм. Така че, вместо филмова продукция, смятам, че тука от раз може да се организира нещо такова. Прав е бившият барон Райнхард и правилно е твърдението му, че като няма едно, идва друго и така нататък. Извинявам се, ако сбърках като се намесвам, както правя често и погрешно, ваше Преподобие, но не виждам защо трябва да се тревожим за това, че тук щели да пристигнат някакви си кухи лукурини от клона на швейцарската банка. А и да не забравяме, че сме в Нова Чудесатия, където стават всеки миг чудеса и всяко чудо трае три дни, не повече. Ние, чудесатите, си имаме Андрешко от един роман и можем да ги оставим да нощуват насред езерото, което госпожа Мариса най-добре знае колко е дълбоко. Свърших.

- Това е по-лошата възможност, приятели мои - взе думата отец Делан. - Затова намирам за уместно да отбележа, че в живота съществува едно просто, но необяснимо нещо, което аз съм нарекъл "памет на бъдещето". Или иначе казано, това, което предстои да се случи, вече е станало в миналото, и бъдещето го помни. - В изражението на отеца нямаше и следа от загадъчност. - Станчо, приготви Юти за път. Прочие няма да стане, защото сме общо четирима, а тенекиеното ни магаре може да носи до трима. Тръгвате с нас и двамата.

- Какво имате предвид, господин отец? - попита Бо Стан. - Налага се да пътуваме занякъде ли? Ако пътуването е важно и неотложно, ще убедя бързо шефа на охраната да ни услужи с джипа си.

- Виждате ли, приятели мои! Няма ли едно, има друго. Което е същото, дори когато става дума и за обикновено транспортно средство. Няма път без изход! Даже и тогава, когато попаднем в запушена улица, защото небесата са винаги отпушени за нашите проблеми. Но, за голямо съжаление, хората не намират изхода нагоре, защото гледат в цървулите си. С вяра може и да се лети. Повярвайте ми, че проблема със завършването на филма е вече решен. Но не питайте и не се чудете какво чудо се е случило, а само помнете, че света на Бога е едно голямо чудо, което можем да проумеем само с вяра. Отиваме с клисаря ми до колибата, за да се приготвим за път и ще помолим да ни вземете оттам. Предполагате ли колко е щастлив сега в Рая господин Леерфелд, Мариса?

Отец Делан стана без да коментира слисването на аудиторията. По пътя към колибата Станчо стискаше с последни сили зъбите си, и веднага щом влязоха попита:

- Съкровището ли имаше предвид, ваше Преподобие? Кълна се в дългата до петите коса на нимфата си, че това имаше предвид, когато каза, че проблема им е решен. Знам, че то не е наше, а на всички наши съплеменници, но все пак смятам за разумно да им превържем очите още тук, ако смяташ да ги водим в Мечо гърло. Нали там отиваме?

- А кога ще ги отвържем, Станчо! - попита отец Делан, мъчейки се да освободи главата си от ризата, която се беше запънала в носа му. - Едва след като ги свестим от шока в трезора. А преди да излезем от него, ще ги превържем пак и ще ги отвържем когато аз ти кажа. Джипа ще карам аз и по такива обиколни пътища, че даже и дяволът няма да разбере къде отива, къде е бил и откъде се връща. Всичко друго съм очаквал, но не и такава развръзка на сценария, ваше Преподобие.

- Преди да научиш нещо много важно, възлюбени в Бога приятелю, помогни ми да извадя главата си от примката на тая проклета риза... Така! - благодари отецът. - Парите нямат минало, нямат бъдеще, цвят, мирис и прочее, Станчо. Те имат само настояще. Вчера са били в едни ръце, утре ще бъдат в съвсем други, а са наши само сега. Парите са живи в момента, в който ги разменяме срещу нещо, иначе съществуват само като метален блян и идея. И ако понякога си мислим, че не е така, то е защото припознаваме в тях живите си суети. Двайсет века те са прекарали мъртви в пещерата и още три пъти по толкова могат да останат мъртви там. Сега те имат полезната сгода да оживеят като Мариса, барон Райнхард, поп Грудяк и всички останали герои от филма. Припомни си и Матей Миткало, който оживя благодарение на тях в жилавите пръсти на Дедал? А Бо ще ги използва, за да съживи истината и в слепите очи на влюбените, които държат ръцете си в някой тъмен киносалон, Станчо. Затова твърдя, че когато няма едно, има друго. Парите са енергия само когато са движение, а не оная мъртва метална и минерална вещественост, която познаваш от Мечо гърло. Разбра ли изобщо нещо, човеко?

- Все пак съм на друго мнение, ваше Преподобие. Помисли още веднъж. Три пъти мисли - един път режи - казваше дядо ми Станчо, при всеки опит да се откаже от ракията. Да вземам ли дисагите?

- Отдавна не беше ми задавал по-излишен въпрос, умнико. Ние не сме скитници, а пътници. Ще се наложи да извадим нещо от тях или да сложим вътре - според случай и необходимост. Пътник без дисаги е като банка без каса, кладенец без ведро и вино без бъчва. Прочее, може и да си прав, защото отдавна съм забелязал, че въпреки и рядко, когато си прав, не бъркаш. В живота има тайни, а отвъд него - тайнства, което щом е така, така трябва и да бъде. Човек без тайни е като пътник без дисаги. Освен всичко казано дотук, тайната е единствената риза на голата истина. Изглежда ми, че в случая въпроса ти беше съобразен с житейския ти опит, и аз ще се съобразявам винаги с него. Без да искаш ти ме накара, да открия една лесна истина, Станчо, която не бива никога да забравяме. Благодаря, подай ми жезъла, защото друга истина е, че току-що джипа спря пред колибата ни.

- Голата истина е като колиба без слама, ваше Преподобие - съгласи се Станчо и нарами дисагите.

Мълчаха като селата, през които минаха. Разминаваха се с магарешки каручки, натоварени с по няколко наръча окосена трева. Един камион с крава на каросерията ги подмина и ги остави да кашлят и кихат в облак прах след себе си. Спряха при една крайпътна чешма. Тихи акации пазеха водата и студена и измиха праха от лицата си, преди да продължат.

Полето се показа отведнъж. Спряха отново и онемяха за дълго...

- Най-дългото мълчание е това на възхищението - каза след някое време отец Делан. - Това, което ще ви споделя сега, не е поезия. Не го познавам лично тоя господин Поайе и ще го цитирам по памет: Египет от върха на Хеопсовата пирамида е много красив, Сирия, гледана от Мехмеддаг е магьосна гледка, Абхазия, Армения и Черно море, видени от Кара-капан са неописуемо възхитителни. Но това грандиозно зрелище, тая картина на безкрайността, която ще нарека "тракийска", видяна от височината на Балкана, е толкова величествена и пленителна, колкото са всичките, взети заедно...

Отец Делан премести поглед наляво, протегна дългата си ръка нататък и продължи:

- Виж своя спомен, Мариса. Това е Сливен... Аз пазя спомена за суетата на суетите му в сънищата си за Нова Чудесатия.

Мариса гледаше със сухи очи.

- А Ал искаше да спомни себе си, барон Райнхард - промълви Мариса. - Сега разбирам защо рискува всичко с тоя филм.

Светлината се разтвори радостно в сълзите й.

* * *

Когато пристигнаха Дедал не беше на двора. Опаковано от всички страни, скелето стърчеше високо над покрива на ателието. Зад брезента се чуваха гласове, някой пееше фалшиво, с паузи.

Спряха пред портата. Един мъж надникна зад брезента и обърна главата си към отворената врата. Извика силно "господин Дедал, търсят те" и продължи работата си. Певецът захвана отново песента си и закърши глас още по-силно.

- Влизайте. Вътре нещо се надвикват, няма да ме е чул. Портата е отключена - извика мъжът зад брезента. - Хей, господин Дедал, търсят те. Излез, гости имаш.

Дедал се показа на вратата. Беше рошав и почернял. Показа всичките си зъби, мушна пръстите и на двете ръце в руното на главата си и остана няколко секунди в тая поза. После ги вдигна към върха на скелето и извика:

- Ето, отче Матей! Виж, отче Матей, ето го! Отче свети, ето че излезе от сънищата ми - още по-кльощав и истински.

Певецът млъкна, а Дедал се отлепи от мястото си и притича до портата.

Държа отеца в прегръдката си дълго... После се ръкува, целуна десницата му и сам се представи - първо на Мариса, след това на Бо Стан. Още докато държеше ръката на Станчо, бавно се обърна... Изненадата отвори очите му широко и той попита:

- Мариса, ти ли си?! Кажи ми, че си ти, Мариса. Гръм и грахова супа, снощи те сънувах. Сега ще полудея. Помниш ли как се натрясках след онова представление, в което играеше главната роля, и ти се обясних в любов? Как е в Америка? Снощи те сънувах... Господи!

Той я взе в обятията си и се разплака. Когато се успокои, се обърна към отеца и рече:

- Ето кой ще изпее "Мила Родино" при откриването на монумента, по-добре и от оперна певица, господин отец. Трябва да потопя дебелата си глава в кофа студена вода, дано още не сънувам... Ох! Влизайте.

Той се спря при скелето и обясни, че работата напредва с часове, а официалното откриване на паметника ще бъде, дори и да не го доживее, на двадесет и шести септември.

- Такова е желанието на отец Матей, който ми го съобщи преди две седмици, когато бях тръшнат за три денонощия на легло в състояние на висока температура от грипа, господин отец. Каза ми кратко и ясно в сън: двадесет и шести септември, Дедале, в деня на любимия ми апостол свети евангелист Йоан Богослова. Бях в състояние на висока температура, когато грипът ме тръшна за три денонощия на легло. "Ето сина ти - каза ми отец Матей, като видя статуята. - Така е казал Исус на пречистата си майка, когато е висял в нечовешки мъки на Кръста. А на Йона казал, ето майка ти, Йоане. Оттогава светия Апостол ревностно проповядвал Евангелието и обръщал юдеи и езичници към Христовата вяра. Същият беше моя дял приживе - каза ми още отец Матей - такъв е и твоя, Дедале". Но слушайте какво се случило по-нататък: един ден стигнал Йоан с брат си Петър Ерусалимския храм, където излекували хром просяк, и той станал, и проходил. Първосвещениците и началникът на храма ги взели под стража и на другата сутрин ги изправили пред синедриона, като им забранили да проповядват истината за Богочовека. Но Йоан и Петър им отговорили, че говорят само онова, което са чули и видели. "Тоя паметник - каза отец Матей - ще се вижда отдалече. Много народ ще се извърви, и добре си направил, Дедале, че си скрил лицето ми под качулка. Божието слово е в нозете ми, които ще го разнасят по земята чудесатска. Хората нямат нужда от моето лице, а от Неговото, за да видят в него думите ми. Така че, на двадесет и шести септември ще сляза от Балкана, да видя какво си сътворил на Гаговец. Предай на отец Делан, че върши богоугодност евангелска с даренията си."

Дедал счупи две кибритени клечки, преди да запали цигарата си, смъкна жадно и продължи:

- Виждам, че не си губя времето с глухи. Имаше още нещо, но след като температурата ми спадна, забравих някои подробности... Момент, сетих се още нещо. Веднъж Исус показал на Йоана в чудесно откровение Своята слава, като му разрешил да съзерцава в небесно видение бъдещата съдба на Църквата и целия свят. И Йоан изпълнил заръката Му да опише онова, което е чул и съзерцал в Апокалипсиса, с който завършва светата Библия. Искам да ви разкажа, скъпи гости, още нещо, но имам нова кафеварка и преди това ще ви предложа кафе. Всеки случай, само който не твори искрено, може да се съмнява във вярата си. Обратното е също толкова вярно.

* * *

Мариса и Бо решиха да отскочат до Сливен и Станчо предложи веднага услугите си като екскурзовод. Отец Делан и Дедал останаха сами в ателието.

Имаше достатъчно време за какво да поговорят и да се порадват на срещата си двамата "приятели от векове", както се изрази домакинът. Отец Делан знаеше, че Дедал не се интересува много от това дали бъбри за ланския сняг, и винаги когато успееше да вземе думата, внимаваше да говори само по същество и без паузи, защото Дедал не търпеше празни пространства, но не винаги успяваше. Похвали успехите на благословените му ръце и усещаше силни приливи на обич, когато Дедал повишаваше тон, рипаше от стола, ръкомахаше и се смееше с всичките си здрави зъби - един човек, неспособен да позира, приемащ присмеха на другите като одобрение за незлобливостта си. Дедал искаше да убеди света, че освен от кал, човекът може да бъде създаден и от гипс, камък и бронз, стига създателят му да има сърце за хората. Дори, когато веднъж-дваж нарече кмета Маврудиев "посулек", това прозвуча като прошка за административната му некадърност, а класификацията му за "оня мафиот Тото Окото" - като снизхождение за греховете на цялата престъпната сливенска гилдия към реда и законите на Нова Чудесатия. Леярите от Сопот, които вършеха чудесата си зад брезента нарече "рошави ангели", които сами не знаели колко са даровити и се посмя на собствената си преценка. А когато разказа за очите на Главун, с когото се сбогували завинаги предишната седмица, заплака със сълзи. След като ги избърса, не забрави да попита за "оня розов крачол" Оногур и за Юти. Разпитваше подробно за хората, които отецът и Станчо бяха срещали по изровените пътища на Отечеството и за кръстоносния филм, в който, за съжаление, и колкото да му се иска, не можел да участва, защото имал само две ръце и едно сърце, отдадени в момента на онова, което Бог /да, именно Бог!/ му е възложил да извърши на Земята. Когато приказката стигна до парите, Дедал употреби израза "божа работа", като под това разбираше, че е работа на отеца. Беше неизказано щастлив, дявола Дедал. Така реши отецът и го попита колко дължи тук и там, и колко средства ще са още нужни, включително за разходите по официалното откриване на паметника. Но си отговори сам, че това едва ли, прочее, има някакво значение и без да изпуска думата, му разказа подробно за филма, за собствената си роля в него, която е главната, за внезапната кончина на Ал Леерфелд, както и за Бо Стан, и за намерението си да разработят съвместно сценарий за официалното откриване на грандиозния гаговски монумент. Отдели време и за Мариса, която нарече "лицето на съвършената истина". Според думите му, Евдокия беше приела отново материален образ с идеалната цел да го прави щастлив и в нещастията. Спря се на Аристотеловата телеология, но се оказа, че Дедал не го слуша достатъчно съсредоточено и не е в състояние да схване смисъла на казаното. Тогава се отказа от по-нататъшни обяснения и бързо се върна на темата за предстоящото откриване на паметника. Според вижданията му, за фон на събитието би трябвало да послужат железните кръстоносци на барон Райнхард, суровите войни на Калоян и свирепите кумани-езичници, които ще бъдат покръстени на място, и с това - спечелени за Христовата църква. Дедал използва една по-дълга въздишка на отеца и успя да му предаде много поздрави от Самуел Леви, да, адвоката, който си правел устата и труда да го посещава често напоследък и да моли настоятелно за спешна среща с отеца. Отец Делан се възползва от едно внезапно закашляне на Дедал и си взе обратно думата, като даде изрично съгласие за такава среща до дни. Когато кашлицата се задълбочи, използва случая и започна да излага идеята си за делова среща с Тото Окото, но кой знае защо се отказа от изложението си и я остави да се удави в нея. Още щом пристъпа приключи, Дедал се изплю на пода и обеща да прати Сами Леви направо в киноселото, като не забрави да осведоми отеца, че говори по два пъти дневно с протосингела Пахомий, за да бъде в течение относно здравето на дядо владика.

- Което, за радост на епархията и паството, се подобрява с всеки изминал час след животоспасяващия байпас. Предполагам, че вече сте научили за отминалата го опасност - завърши Дедал и прочисти дрезгаво останките от кашлицата си.

- Църква без духовен водач е като ключалка без ключ - нито може да се заключи за зли съблазни, нито да се отключи за добри съвети и напътствия - отбеляза отец Делан, без да покаже каквато и да е изненада за премеждието, през което Бог беше превел владиката Филарет междувременно.

Дедал изглежда се съгласи, че това е така в движение, защото рипна неочаквано, изтича до вратата и повика леярите от скелето, за да ги представи на отец Делан.

- Тоя човек е - каза им той, когато дойдоха, като посочи с прашната си ръка отеца - повече или по-малко, виртуалният образ на нашия отец Матей Преображенски. Пред вас стои живото олицетворение и на неотразимото му прозвище "Миткало", и сега ще го помоля учтиво, той да благослови неръкотворното ви дело, мъже сопотнянци. Защото вие сте наистина необикновени леяри, но най-обикновени чудесатски безбожници, кръстени формално в Христа, което ще рече: вярващи на гроздовата повече, отколкото на гроздето от християнското лозе. Добре ли се изразих, господин отец?

Отец Делан кимна, а мъжете се смутиха усмихнато и като приеха несръчно благословията му, се върнаха при работата си на скелето. Зад брезента се чу смях, после певецът подхвана старата си песен.

- Когато работата е песен, и песента е работа - рече отец Делан, заслушан в думите й.

- Който пее - зло не мисли, господин отец. Но тоя мъж пее толкова фалшиво, че не си губя времето да го слушам.

- Прочее, какво стана със съседа ти, Дедале? Имам предвид необесения.

- Жена му е бременна, господин отец. Гледам, че си лягат рано. И те питат всеки ден, кога ще дойдеш. Казаха ми, че пазят една ланска тиква да те посрещнат с тиквеник, но в момента ги няма. Отидоха за една седмица на почивка някъде. Жената ми предложи да сложи ред в ателието, но се отчая от куража си още като надникна вътре. Носи ми топла супа от време на време. Малко ми е неудобно за въпроса... Намира ли ви се нещо против запек в дисагите, господин отец, защото и топлата супа не ми помага напоследък. Изглежда съм напълно задръстен от праха и мухите в нужника започнаха да изпосталяват.

Смяха се на почивки на тая шега, докато Мариса, Бо и Станчо се върнаха - и тримата в прекрасно разположение на духа.

- Ето ни! Good trip, wonderfull cyti! - извика още от вратата Бо - Sorry, винаги когато съм така развълнувано разположен, говоря без да мисля, и затова използвам различни диалекти. In jedem Fall, беше чудено, verzeihung. А докато господин Станчо обясняваше защо се е отказал да превърже очите ни, видях, че most beautifull women на света живеят сега в Сливен и му благодарих, че се е отказал от намерението си. Наистина съм страшно развълнуван! Thank you mehrmals, Станчо за това, че ни показа и бъдещата светиня Гаговец. Atemberaubend! Ако патриотизма е наистина вид религия, значи аз съм вече два пъти религиозен, каквото и да значи това, Господи. Видях и Гаговец, който е нещо като Бевърли хилс, но без всякакви суети. Ами старата сливенска чаршия?! Мястото, където е имало свободно пазарно стопанство много преди на света да има Манхатън и Wall Street? Тая лунна нощ ще спим като лунатици, нали Мариса. Ще се разхождаме при народно, пардон, исках да кажа родно, пълнолуние по Млечния път, нали баронe! Поп Грудяк, тоест господин Станчо, ме увери, че имам всички основания да се обръщам така към вас. Мога ли сега да помоля за чаша студена вода.

Разделиха се с Дедал и тръгнаха обратно преди залез, когато шумовете на чудесатската земя стават дълбоко осезаеми и човек може да чуе даже летежа на прилепи.

- Тогава бях малък - каза приказливият пътник, когото взеха със себе си до Пъзел - и исках да стана прилеп. Но по-късно станах овца - като моите съселяни. При това не вакла, а ялова. Днеска ме съкратиха от държавните железници, а не съм получил последните три заплати. Нямаше да ви попитам, ако не бях разбрал, че сте някакви важни клечки от филма. Не може ли да се намери работа като нощна охрана в киноселото за мен, защото трябва още две пълни години да издържам студент, който пие бърбън и пуши вносни цигари. Ако не бързате, каня ви да се отбиете при мен на една божеческо-черничева ракия. Друго всичко, повярвайте ми, е дяволска направа. На път ви е, аз живея на самото шосе.

Отецът му отказа категорично от името на всички, а Бо Стан го покани в някой от следващите дни за разговор в офиса си.

Въпреки това, човекът слезе зарадван и обеща да се напие още преди новините в осем, просто така - от най-обикновено щастие - и се ръкува подред. Когато стигна до Станчо го похвали, че при толкова дупки по пътя не го е раздрусал нито веднъж, та утре като дойде, ще му донесе от благодарност за това меко возене едно шише черничева, и добави:

- Отказвате, значи ще се почерпя сам. Когато едно нещо не става, просто няма начин да не стане друго. Това може да го е казал и някой друг умник, няма да съм аз първия, я, защото умници по широкия свят - бол. Добър път!

И остана да маха на шосето, докато джипа са разтвори в мекия жълтък на залязващото слънце.

Още същата вечер отец Делан разкри плана си пред Бо Стан.

* * *

Седяха, както обикновено, на брега на езерото. Отецът приказваше, а Бо усещаше, че в онова, за което говори се съдържа нещо от трепетността и безпорядъка на звездите над тях. Усещаше, че не е нужно да благодари на отеца, така както не е нужно да се благодари на звездите за тяхната загадъчност. Мекото вълнение на водите отмиваше безпокойствата от последните дни и му се стори, че болката е по-горчива, когато си отива. Плана на отеца беше наистина прост, но Бо знаеше, че опасностите обичат простите неща и могат да ги направят неочаквано сложни и неприятни. Реши, че долавя шепота на опита, а не гласа на някакво лошо предчувствие, и попита:

- А можете ли, бароне, да се доверите напълно на адвоката си?

- Единственият на когото се доверявам безкрайно е Бог, защото няма да ни отмине чашата, която трябва да изпием по Неговата воля. Прочее, питали ли сте се някога колко е дълбока вярата ви, Бо?

- Не, барон Райнхард. Всъщност, мислил съм, но нямам мярка за нея. Струва ми се, че Бог е щастието, което изпитвам винаги, когато извърша добро дело. Така говори сърцето ми. Но понякога ме смущава въпроса, защо Той ни позволява да грешим, и това сигурно смущава милиони други като мен. Едва ли хората ще намерят някога отговор на тоя въпрос и моето мнение е, че Бог не ни оставя да грешим, за да изпита удоволствие от болката, която грешките ни причиняват. Ако ни беше вдъхнал непогрешимост, сигурно никога нямаше да се сетим, че имаме нужда от Него. За мен Бог е оная неосъзнатата воля и потребност, която само Исус от Назарет е бил избран да почувства напълно, бароне... Така си мисля, защото аз усещам присъствието Му в мен като радост и щастие след преминалия гняв, поразяващата скръб и победената болка. Мнозина твърдят, че щастие не съществува. Но когато успявам да бъда добър с другите, аз усещам някакво велико присъствие в сърцето си. И затова вярвам, че Бог Е! Поради тая причина си мисля, че когато вдигнем ръка срещу Него, ние, всъщност, наказваме сами себе си с нещастие...

- А когато ни отнеме близък и обичан човек? - попита отец Де-лан. - Тогава не се ли съмнявате в справедливостта Му?

- Това е най-трудният въпрос, но ще отговоря без колебание: аз съм убеден, че именно тя е тайната на Реда и отговор не ми е нужен, защото справедливостта е Неговото измерение. Допускам, че онова, което наричаме еволюция е най-простия отговор за волята Му да го направи един ден достъпно и за хората. - Бо отупа замислено длани една в друга и се усмихна самотно. - Това е безпомощния ми отговор, бароне. Ние с вас можем да връщаме времето на кинолента, но пред хората, които идват след нас ще се разкрият по-невероятни възможности. За какъв дявол, иначе, животът изобщо съществува? Вие как мислите?

- Подобно на вас, Бо, защото с годините мислите ми се превръщат все повече в странно усещане. Ако се опитам да ви го обясня, ще изрека онова, което току-що чух от вас, но с още по-безпомощни думи. Завиждам ви, че можете да местите времето, дори само и на кино, и съм щастлив да бъда аз, където и да съм. Сега ми трябва наистина чаша червено вино. Да се отбием ли в кръчмата, Бо?

- Щях сам да ви предложа, барон Райнхард. нека се отбием. От утре смятам да работя с двойни сили.

Атмосферата в кръчмата беше такава, че Бо Стан съжали за липсата на такава жива сцена във филма. Никой не им обърна особено внимание и те седнаха в най-отдалечения ъгъл, където барманът дойде лично да вземе поръчката.

Една минута беше достатъчна на отец Делан да си въобрази, че се е озовал неочаквано на някакво среднощно представление - театрално или филмово, все едно - режисирано професионално от самия живот. Замъглените от цигарен дим сцени бяха озвучени от висок смях, едносрични викове и весел звън на стъкло, примесени с миризмата на бира, вино и скоч. Виждаше дълбоки гърла, сухи устни и бавните движения на чаши които ги търсеха за страстна целувка; бледи ръце, алкохолно сложени върху отпуснати рамене; втвърдени изпарения и омекнали колене...

Гледаше един важен епизод от представлението на живота.

- Очаквам дебелите задници да пристигнат най-късно до края на седмицата - прекъсна наблюденията му Бо и отпи последната глътка. - Извинете анатомичната метафора, бароне. Имам предвид банковите чиновници на швейцарския клон в столицата. Ще си поръчам още едно, вие?

- Не, моля! Защото след първата чаша мога да допълня израза ви "и с пилешките мозъци". А ако изпия и втора, да прибягна до кръчмарския речник на моя клисар. Истина е, че като немски барон мога да го използвам, но като чудесатски духовник - никога. Прочее, забелязах някои твърде твърди реплики в текста си по сценария, които трябва да употребявам. Такива като, например, "византийски барбонки", "тлъсти скопци", "зелени курешки" и тем подобни словосъчетания, и мисля, че за повече естественост и убедителност ще се налага да изпивам по чаша вино, преди да попадна в кадър. Прочее, исках да ви се похваля с крайния резултат, който постигнахме с треньора ми по езда и с Екзекутор, след убийствени тренировки. Сега смятам да се застраховам срещу всяка драскотина или друго по-голямо бедствие и да убедя всички които работят над тоя филм, че аз - чудесатският протоиерей Делан Манчев, изповядващ неотразимото си верноподаничество към Негово Величество Балдриан, лапсус вини, Балдуин - съм с цялото си горещо сърце и хладен разсъдък, преродения барон Райнхард. Не знам дали се изразих достатъчно кратко, за да бъда ясен, но в интерес на истината, се чувствам повече като потомък на цар Калоян, прочее.

- Възхитих се вече на тая истина и на цялото и великолепие, бароне - каза Бо и извика втора чаша вино за отеца. - Спомням си, че когато ви видях проснат като смачкан контейнер сред стадото овце, първата ми мисъл беше: когато умра, искам да изглеждам така - усмихнат, блед и упоен от аромата на цветята в Райската градина, някои от които, предполагам, са сини като очите ви, останали отворени и празни докато се свестите. Направете едно изключение, бароне, и ще поръчам и трета чаша за вас, защото човек не винаги се нуждае от трезв ум.

- Майната му, Бо - съгласи се барон Райнхард. - Прекален светец и Богу не е драг. Ще приема, но само при условие, че сложа в устата си истинска дъвка, вместо да дъвча едни и същи глупости, когато света ми се стори тесен, а морето - до колене. Поръчайте ми, ако обичате и една дъвка, не, две дъвки, за да ми е по-заета устата. Голяма дъвка лапни, голяма дума не казвай!

Отец Делан разкопча двете горни копчета на ризата си. Шегата се стори много умна и на двамата, и те се присъединиха със смеха си към общата глъчка на кинорицари, пехотинци, нимфи, селяни и всякаква филмова сган, както се изрази Бо след третата чаша. Барон Райнхард въртеше дъвката в устата си и успя да не каже нито една грозна дума. Усещаше тялото си леко, а ума по-спокоен, или по-независим, все едно. Беше му приятно. Дълбоко в спомена си за нещо неопределено усети, че му става все по-горещо и задушно. Стана му и още по-весело - като след чудесатска ръченица, от която коленете отмаляват, а въздухът не достига...

Не знаеше колко е часа, но знаеше, че Бо му помага да намери колибата. Някакъв непознат дърдорко, който пък помагаше на Бо, извади с киселия си пръст дъвката от устата му и обосновава операцията си с опасението, че познава много случаи от задавяне със същата марка дъвка: особено по време на сън и най-вече, ако сънят е предизвикан от червеновинени халюцинации. И прочее обяснения, които отецът сметна за смешни и объркани отвсякъде...

Отначало сънува в преливащите се цветове на дъждовната дъга, но после всичко се размаза и той стана да го повърне безпаметно зад колибата. Оногур не можеше да повярва на очите си.

* * *

Бо Стан изпълни обещанието си. В следващите дни киноселото се оживи отново и така естествено, че заприлича на истинско. Станчо се превъплъти в ролята на поп Грудяк толкова убедително, че селяните-статисти започнаха да свалят капите си където го срещнат, а някои и да му целуват ръка. Сутрин в двора на храма идваха босоноги деца: някои напръскваха сухата земя с вода и го премитаха; други помагаха на ратаите да изкарат добитъка на попа от оборите, а после всички сядаха под стария бряст, натежал от изкуствени птичи гнезда, да учат четмо и писмо. Поп Грудяк държеше здраво дисциплината на дългата пръчка, с която пъдеше мухите и съня от очичките на някоя рошава главица, и както беше по сценарий, пращаше към единадесет часа две момичета да помогнат на попадията в къщната и работа. Репетициите вървяха по план и помощник режисьорът не криеше задоволството си от артистичността на Станчо, преоблечен в дълга до коленете конопена риза. На тясната и препаска около дебелия му корем висеше едрозърнеста броеница с дървено кръстче, а на гърдите - голямо сребърно разпятие. Чохена капа закръгляше убедително духовническото му излъчване и дизайнерът по костюмите обеща да му я подари след приключването на снимките. В една от сцените - още като съвсем млад поп - Грудяк трябваше да получи големия кръст направо от ръката на охридския владика Симеон, който на път за Търновград, минава случайно през енорията, където остава цели три дни заради вкусните гозби на попадията. Помощник-режисьорът видя доста зор с мизансцена на тоя епизод, в който, след като владиката благославя множеството на мегдана, поп Грудяк трябва да се наведе много ниско и благоговейно да целуне ръката му, защото при всяка репетиция Станчо правеше някакви жалки гримаси на отвращение и погнуса от потната ръка на артиста-владика. Той си изработи силна антипатия към последният след забележката му, че който не знаел да целува ръка, трябвало да целува задник. По тая причина Станчо предложи промяна в сценария: клисаря му да подшушне на владиката, че поп Грудяк е чумав, а владиката сам да отдръпне ръката си, и да се омете от енорията като подгонен от печенези. Но помощник-режисьорът се придържаше стриктно към първоначалния текст и беше достатъчно ядосан, да го нарече "дебело-плешива примадона". В края на краищата, той възложи ролята на владиката на друг второкласен артист - някакъв напарфюмиран американски гей с бели ръце и изискани маниери. Работите се затрудняваха допълнително от факта, че помощник-режисьорът се доверяваше напълно на преводача си, който харесваше Станчо, но не харесваше поп Грудяк и превеждаше нарочно погрешно с убеждението, че тая сцена във филма е напълно излишна и би било най-добре да отпадне от сценария. Но в края на краищата, всичко това беше нещо като скърцането на колелата, от което волската кола не спира и репетициите вървяха, общо взето, по план.

Междувременно отец Делан беше получил едно двуметрово огледало, което - според собствените му думи - се оказа райска благодат. Той се сдоби и с постоянен оръженосец - някакъв долносаксонец. Беше мълчалив младеж, който му се представи една сутрин в обратен ред: Брауншвейк, Петер, хер барон, на вашите услуги, по личното разпореждане на режисьора. Отецът го хареса от пръв поглед и затова тренираше непринудено всякакви пози пред огледалото и него, а Брауншвейк, както свикна погрешно да го нарича, лъскаше по цял ден бронята, шлема, лакираните Stiefel на барона, както и косъма на коня му. Държеше чинно и здраво юздите, докато железният отец се изкатери и закрепи на гърба на животното и словоохотливо го насърчаваше да опита, "wieder mal", винаги когато падаше от другата в сламата, разстлана предвидливо и дебело около колибата. "Versuchen Sie noch ein mal mein Freiherr, die Wiederholung ist die Mutter jedes Konnens" - повтаряше толкова често Брауншвейк, че отецът научи израза наизуст само за няколко дни. Той научи и "stehe gehorsam zur Vefugung" и "bis Morgen", но най-много му харесаха "verdammte Scheisse" и "Du kannst mich mal", които Брауншвейк употребяваше винаги, когато работите не вървяха гладко.

Бо Стан беше непрекъснато на снимачната площадка и вечно недоволен от нещо. Снимаше и най-незначителната сцена по няколко пъти и вечер се хвърляше безпаметно в леглото. На практика не се виждаха. Мариса ходеше да плува късно в езерото, но по това време отец Делан вече спеше и нямаше време дори да я сънува, тъй като подсъзнанието му беше заето от отделни немски думи и цели изрази. "Deutsche Sprache, schwere Sprache" - повтаряше в съня му Брауншвейк, като отмяташе сламоревата си коса, покриваща упорито челото му. Веднъж сънува, че проклетият долносаксонец си тръгва - както винаги на секундата, в часа пет следобед - и го оставя да стърчи като бронзов паметник върху коня. Следващия ден е неделя и Брауншвейк има Feiertag, а той седи вече от двайсет часа полужив в нажежената си броня на коня и отбива с последни сили пристъпите на връхлитащия го припадък. Мозъкът му клокочи в желязната кофа под палещите лъчи на предиобедното слънце, дяволи кръжат около носа му, а не може да го почеше, камо ли да изтрие стичащата се от ноздрите му солена пот. Отец-баронът проклина пламенната преданост към формалностите на това саксонско говедо, както и на всичките му съплеменници на Plattdeutsch, но това не му помага с нищо. Помага му поп Грудяк, тоест, Станчо, който се прибира по едно щастливо изключение в колибата им, и го сваля като рохко яйце от коня. "Verdammte Scheisse, noch mall! Schweinerei von vorne, hinten und allen Himmelsrichtungen!" - бълнува отец Делан, докато Станчо хвърля леген след леген вода върху него, а нажежената броня се закалява допълнително.

Отецът се събуди, проумял изведнъж, защо хората на изкуството ругаят се оплакват с повод и без повод, че изкуството е едно пъклено страдание - нещо като огън, който те изгаря отвътре и отвън. Затова, още на следващото утро, той реши да утрои усърдието си в изучаването на нови немски ругатни, чрез които да навлезе още по-дълбоко в психологията на барон Райнхард. Брауншвейк пристигна точен до минутата, но крайно ядосан и му довери, че е получил писмо от Германия. Нарече дамата на сърцето си - касиерка в някакъв супермаркет - "fette Kuh", новият и любовник - "Scheisskopf" и "Kacker", а себе си "еwiger Pechvogel". Отец Делан изпита силно съпричастие към любовната мъка на оръженосеца си, изслуша пенливите му ругатни, които продължиха до обяд, и го освободи за следващите два дни, през които се научи донякъде да слиза и сам от коня. При едно непредпазливо движение с меча си пред огледалото, той видя много баронрайнхардовци в черепите на които то се разби, и остана доволен от похватността си, защото успя да го постигне само с една ръка: мечът беше тежък повече от седем килограма и един неопитен, и хилав рицар можеше да го върти продължително само с две ръце, а преди да счупи огледалото, той го въртя цял час само с едната. На следващия ден се опита да тренира срещу сляпата стена на колибата, но това му се стори по-трудно и от работата на зъболекар без огледало. "Когато нещо си отива, идва друго, което е същото" - припомни си той и използва лъскавия си нагръдник за огледало: подпря го на колибата и въпреки че в него изглеждаше по-безформен и от поп Грудяк, свикна бързо. По дланите му излязоха мехури, които се пукаха един след друг, но болката на успеха му се струваше сладка. Той я изживяваше с благородството на победител, снизходителен към саможертвата си. Стъпка с левия крак напред, замах; свистене и удар. Къде е сега Екзекутор, който се беше отказал да го тренира? Искаше да чуе дап се възхищава, а не да се присмива зад гърба му...

Когато на третата сутрин Брауншвейк се върна - точен както винаги - едва го събуди. Отецът облече за пръв път наметалото с белия Кръст отпред и отзад, а от респект и удивление оръженосецът се свлече на колене: отец Делан не беше нищо друго освен един истински барон Райнхард - напълно готов да се хвърли в боя пред филмовата камера, вместо някой самомнителен stuntmen-рицар.

Беше вечер - късна и задушна - когато Бо Стан дойде в колибата, за да съобщи, че банковите лешояди пристигат утре. Изглеждаше настроен за дълги коментари по въпроса, но отец Делан беше вече прочел вечерната си молитва и попита за по-важни новини.

- Ако това е изобщо новина за вас, бароне, вчера по обед се е запалило кметство в Солодел. Изгорели са напълно покрива му и щъркеловото гнездо на него. Това било най-старото гнездо в околията, споменато в архивите на местното църковно настоятелство и най-голямата забележителност на Солодел.

- Само гнездото ли е изгоряло? - Отец Делан се разсъни напълно.

- Малките пилета също. Бащата умрял по-късно от обгарянията, но успели да спасят майката.

- Една спасена щъркелица струва повече от едно изгоряло старо кметство - коментира отецът. - Всеки некадърен кмет може да направи ново, но никой дори и кадърен - щъркел. И как е станало?

- Солоделският поли надушва чист терористичен акт. А наши статисти-солоделци ми разказаха друга версия: кметът им бил с чисти ръце, когато го избирали, но след като улегнал година и нещо на поста си, обявил търг за отдаване на местните минерални извори на концесия и мафиотската структура, която му предложила по-малък подкуп, естествено, отпаднала от търга. И още по-естествено, сега му запалила стола, откъдето тръгнал и пожара. Има и трета версия, по която полицията се канела да заработи: запалил го уж бащата на някакво момче, което кметът насинил от бой по неизвестни причини. Според солоделския поли обаче, съмнението за терористичен акт си оставало най-вероятно, защото да запалиш един кметски стол посред бял ден е просто мафиотска работа. Глупости, колкото искаш, бароне. В старото ми Отечество - нищо ново!

- Така е - съгласи се отец Делан. - А женската? Къде е щъркелицата сега, Бо?

- Всички статисти-солоделци хукнаха веднага към Солодел, като видяха пушека за баира, понеже в такива моменти всеки си мисли, че гори неговата плевня и като се върнаха, донесоха птицата тук. Съзнателно не казвам "щъркелицата", защото звучи като "щръклица" и... - Бо се затрудни в търсенето на друго уместно сравнение.

- ...е по-досадно от ечемичен осил в шаячни гащи - помогна му отецът.

- Да - кимна в сумрака Бо. - Птицата е цялата опушена и осаждена, горката, а мъката й е още по-черна. Страх ме е да я погледна в очите. Занесохме я в шатрата на Мариса при Чапи, но няма очи за нищо. Легна в ъгъла и мушна главата си под крилото... Искате ли да се разходим до езерото?

Отец Делан отказа. Но благодари за поканата с обяснението, че утре трябва да бъде свеж и бодър, защото има намерение да поговори и насаме с банковите лешояди. Ако, разбира се, Мариса и Бо са съгласни.

- Естествено! - съгласи се Бо. - В такъв случай ще трябва да отложа заснемането на една сцена с вас и поп Грудяк, бароне. Оставям ви, спокойна нощ. - Бо се обърна на изхода. - Предадох ли ви поздравите от Мариса? Много иска да ви види.

- Предайте й, че същото желание имам и аз. Лека нощ, Бо.

Станчо се прибра малко след полунощ и по изключение.

Отец Делан още не беше заспал и не скри радостната си изненада от ранната му визита. Но скоро съжали, защото му се наложи да изслушва куп нови версии за пожара в Солодел. Най-солената от всички беше, че това е едно пъклено дело на кметската съпруга, защото отдавна и упорито из околията се носел слух, че мъжът й - кметът - имал вземане-даване със секретарката си. Нещо, което се тълкувало като местен политически скандал, тъй като съпругът на секретарката пък, бил шеф на опозицията в селото. А кметът от своя страна, се съмнявал, че оня върти любов със собствената му жена и тем подобни чудесатски политики, в които винаги и всичко се смита под килима, защото са намесени и размесени крупни партийни и икономически интереси. Станчо изказа мнението, че в момента така било на всички държавни нива в държава-та.

- Иначе? Как я караш, ваше Преподобие? - попита в допълнение към казаното той. - Трябва много да внимаваме, да не ни пламне колибата ни. Човек не знае кой може да му запали сламата по време на посттоталитарния преход. Разбрах, че заснемането но сцената, в която играя главната роля се отлага, защото утре идвали банкерите от швейцарската банка. Господин Бо ми го съобщи тая вечер в кръчмата. Каза, че и знаеш. Как я караш, ваше Преподобие?

Отецът отговори кратко "слава Богу". Станчо се опита да му разкаже и за черната вдовица - щъркелицата от Солодел, но отецът го прекъсна властно и той млъкна. Смени бельото си и като пожела приятни сънища, потъна обратно в теменужената нощта навън.

Отец Делан се надигна от сламата. Излезе и стоя дълго пред колибата. Киноселото мълчеше. Шатрите оттатък езерото спяха в синкаво-бледото дихание на луната. В една от тях черната щъркелица сънуваше топлото гнездо и пилетата си. Отецът въздъхна тежко и се прибра за сън. Преди да положи отново тяло в сламата, се попита, дали наистина, ако изгубим нещо, непременно ще намерим друго и се помоли в на колене още утре черната щъркелица да намери белия Чапи.

* * *

Събуди се в неопределено настроение. Направи опит да си спомни какво е сънувал, но не можа. Брауншвейк дойде десет секунди по-рано и попита за днешната програма. Отец Делан помоли първо да го облече в леката ризница и шлем, изплетени от стоманени нишки и пръстени и да го обуе в меките ботуши от еленова кожа. Широкия колан и дългия меч препаса сам. Когато Брауншвейк докара дорестия кон оседлан, настроението на отеца беше вече дошло във върховата си форма. В момента, в който се намести на седлото по пътя под колибата мина черна лимузина с трима мъже зад прашните стъкла и конят се изправи на задните си копита. Картината беше толкова величествена, че шофьорът изгуби меката следа на пътя и колата нагази за в неокосената ливада.

Барон Райнхард охлаби юздите и Брауншвейк ги поведе към офиса на Бо Стан. Там той помогна на своя Freiherr да слезе от коня и пусна добичето да пасе на поляната. Отец Делан огледа небето, хвърли бегъл поглед на лимузината и кимна едва забележимо на шофьора, облегнат на калника й. После сложи лявата ръка върху дръжката на меча си и влезе с твърди, отмерени стъпки в офиса.

Вътре Бо Стан му представи двамата посетители. Отец Делан се отпусна елегантно върху най-близкия сгъваем стол, а тънкият като клечка за зъби и несъмнено по-важния - седна срещу него, преметна крак връз крак и в знак на любезно очакване наклони изразително малката си глава на една страна.

Отецът започна да говори веднага. Словото беше по-сухо от езика му. Свърши след десет натежали от информация минути така отведнъж, както беше започнал.

Последвалата пауза не беше логична, а по-скоро насърчителна, и когато разбра това, Клечката се усмихна тънкоустно и каза:

- Макар и на пръв поглед доста странен, случаят е пределно ясен. Сделката, която ни предлагате е една заслужена чест за институцията ни, чиято абсолютна банкова тайна е неизкушима и напълно гарантирана, господин... барон. Що се отнася до прехвърлянето на такива несметни съкровища в нашите сейфове, уверявам ви: това ще бъде една професионално организирана, дискретно обезпечена и среднощно изпълнена транспортна акция. Единственото нещо, което ще се наложи да извършите сам, е да присъствате лично при провеждането й. Или в случай на невъзможност, да изпратите упълномощено от вас лице, което да присъства при описа и пломбирането на сандъците. Колкото до това, че чрез някаква тайнствена абра-кадабра можете да превръщате златните монети в тенекиени копчета, а диамантите - в стъклени топчета по лично усмотрение, трябва изрично да имате предвид следното: институцията, която представлявам не е кинкалерия или пасмантерия, и ще се наложи или да се обърнете към друга, или да подпишете нотариално заверена декларация, че магическия фокус е неприложим спрямо чужда собственост с подобен характер. Иначе, случаят е безспорно уникален, но няма да бъде единствен, тъй като нашата двестагодишна банка съхранява в трезорите си и къде по-смразяващи тайни. Господин барон, ние сме жреците на доверието и лихвата и анонимния ви, нека го нарека невинно "влог", ще бъде във вещи ръце. В случай, че не искате да скучаете на предстоящите конфиденциални преговори, можете да бъдете представляван от адвокатите си. И накрая, ако позволите: повода за нашето посещение беше крайно неприятен. Въпреки това, през целия път не ме напусна усещането, че всички усложнения, които възникнаха приживе и се задълбочиха посмъртно, делото на господин продуцента Леерфелд ще бъде увенчано с успех. Да, чудото, повтарях си, ще се случи. Но се излъгах...

Отец Делан, който гледаше до тоя момент през прозореца, вдигна рязко глава и погледна косо към тавана.

- Съжалявам, изразих се неточно. Изненадах се.., не, и това е неточно. Изумих се, когато се изправих с лице пред тайните на всемогъщата ви истина, господин барон - коригира се веднага Клечката. - Моля, предайте съболезнования на госпожа Леерфелд и приемете уверенията ми, че вашата роля или роли в тая кинопродукция са прекрасни и нейното финансиране се превръща в едно от най-силните удоволствия за нас. Да, ето и визитката ми. Беше хубав ден за всички и чест за мен.

Отец Делан стана. Ръкува се мълчаливо, сложи ръка върху дръжката на меча си и като кимна отсечено, излезе на поляната.

- "Жрец на доверието"! Какер, както казва моят долносаксонец. Просто, един хлъзгав сараф - каза той, когато лимузината излезе на пътя за Пъзел. - Хубавото на цялата работа е, че моята абра-кадабра функционира безотказно. Прочее, трябва още днес да се свържа с господин Леви.

- Не ви разбирам, бароне - призна Бо Стан, все още махайки на сбогуващите се от колата ръка.

- Има неща, които не се нуждаят от разбиране. И те се случват обикновено, когато става дума за пари. Единственото нещо, което искам да знам е дали черната щъркелица е вече погледнала дълбоко в очите на Чапи. Ако го е сторила, това значи че света е все още наред. Сега доволен ли сте, Бо? Надявам се, че от утре работите ще вървят още по-бързо.

- Няма само да вървят, а и ще летят, бароне - отговори Бо. - Ако имате желание, можем да се видим довечера в кръчмата.

- Ще помисля - обеща отец Делан. - Намирам идеята ви добра. Успешен ден, Бо.

* * *

Самуел Леви пристигна още на следващия ден. Предиобедът беше горещ и задушен. Под далечния тътен на тържествено приближаваща буря времето неусетно се изниза в разговори, и той си тръгна чак надвечер - в обилен дъжд, но доволен и разхладен от горещите вълни, които го обливаха, докато слушаше разказите на преобразения до неузнаваемост в барон отец Делан. Облечен в красиви рицарски одежди за свободно време, с красиво разпилени редки коси, стигащи вече под дългите висулки на ушите; загорял, жилав, самоуверен; говорещ тихо, но метално - като човек, свикнал да бъде изслушван търпеливо, а казаното, колкото и описателно, загадъчно или опасно, да бъде запомняно и изпълнявано до точката.

- Извинете, господин... барон - Сами направи успешен опит да го прекъсне, защото разбра, че отецът споменава нулите така, сякаш говори за студени гевреци. - Буквално ли да ви разбирам?

- Едно или две празни кръгчета, едва ли имат голямо значение, господин Леви. За всеки случай, повтарям: след точката на моята банкова сметка са наредени една цяла върволица кухи нули и аз не виждам причини да обяснявам още веднъж, как смятам да осъществя един след друг всички замислени проекти... Господи! Разбира се, че и вашата библейска мечта "Десниленд", която очевадно ви пречи да спите нормално, ще стане скоро истина. Но сега е ред Гаговския колос, на филма и на фондацията, за която ще стане дума с няколко изречения. - Отецът се усмихна ведро и сдържано. - Виждам, че напирате с нетърпеливите си въпроси. Добре, слушам ви!

- Фондация?! Господин отец, пардон, барон! Не мога да не дам воля на любопитството си. Каква ще бъде дейността и? Има ли име?

- Нека ви отговоря по-късно, господин Леви, защото предполагам, че имате и някои по-спешни въпроси.

Самуел Леви се замисли кратко и попита:

- Как е господин Станчо? Предайте му, ако е необходимо, моите сърдечни поздрави. Чувства ли се щастлив с новата си роля и в тая виртуална среда изобщо?

- Мисля, че плува в свои води. Вживял се е виртуално в образа на поп Грудяк от филма и реално като вампир в живота. Влюбен е отново за кратко, тоя път в една нимфа, и не се прибира по цели нощи. Виждам го от дъжд на вятър, и ще го поздравя, ако го срещна случайно. Прочее, името на фондацията ли?... Хм! Нещата взеха своя неочакван обрат.

Самуел Леви вдигна любопитен поглед от сламката, която упорито усукваше около показалеца си, а отец Делан му разказа за намерението си да основе частна фондация, финансирана само от него.

- Тя ще има за задача да мотивира бременността и да организира интензивната раждаемост на чудесатските граждани в следващите петдесет до сто години, господин Сами. Още докато от напълно идеални намеренията ми се превръщаха във все по-реални, аз разбрах, че без интензивна разяснителна работа и суперизгодни кредити, няма да се намерят достатъчно кандидати за така наречените втори и трети бременни кредити. Лесно бих могъл да си обясня почудата в погледа ви, но чуйте и това: мислих дълго за името на фондацията и измислих "Нов приплод", обаче като се събудих посред нощ се отказах от него, защото ми звучеше някак..., двукопитно, може би. Сякаш става дума за телета, а не за младенци, които ще се народят кредитно. Вие как мислите?

- Възхитен съм - излъга Самуел Леви така убедително, че отец Делан се усмихна щастливо. - Но бих предложил алтернативно "Лъвли дженерейшън". - Очните ябълки на Сами се обърнаха замислено към свода на колибата. - Но не ми казвайте, че сте се обявили фалит на Сиробанк. Само това не!

- Прочее, не съвсем. Сиробанк Тя беше небесно замислена като търговска банка от нашия патрон Свети Андрей Първозвани, но реалностите на Земята са други, и поради слабия интерес към кредитирането на подобни непопулярни проекти се наложи промяна в концепцията. Ако това не е достатъчно ясно, мога да ви обясня и по-подробно.

Самуел Леви не успя да отговори достатъчно бързо и отецът разказа всичко отначало. Когато в колибата влезе влажния мирис на първия дъждовен пристъп, адвокатът имаше в главата си подробен план за действие. Помоли да бъде изслушан и го изложи бавно и ясно. Отец-баронът схвана логиката му. Изпита и сигурното усещане за благословията на небесата, от които дъждът се изливаше на полегати потоци - ведри и щедри обещания за плодородие.

- "Лъвли дженерейшън" звучи като летен дъжд, господин отец - каза Самуел Леви към края на посещението си. - Нито преди, нито след Потопа е имало дружество с идеална цел с подобно меко и топло внушение за дълг пред бъдещите поколения. Позволете, моля, да попитам: как така ви хрумна подобно прозрение?

- "Хрумна" е неуместно да се каже, господин Леви. Хрумването е нещо, което може да е суетна прищявка, или в по-добрия случай, излизане от състояние на разсеяност. Аз, обаче, си припомням! Това ми си случва често насън: както, например, преди първата ни реална среща в двора на Дедал. Или, когато иконостасът реши да ми се яви. Свети Андрей ми посочи ясно пътя, който трябва да извървя до златната си и диамантена съдба, да я докосна с поглед и ръце в един дъждовен ден като днешния и смирено да я приема. Част от нея е и идеята, която сте взели от Петокнижието и сте нарекли "Десниленд". И ми е много любопитно какво е сънувал вашият брат господин Десни, преди на следващия ден да посети виденията ми виртуално. - Отец Делан се усмихна здрачно. - Сигурно няма да си спомни, но човекът трябва да обръща очи и към забравеното. И да го проумява, както, прочее, опитва със сънищата си.

Сами Леви кимна и се извини, че няма понятие как се прави това.- С усилието на мисълта, че всяко нещо свършва там, където е заченато: там, където края на мечтите и надеждите ни се превръща начало на вярата, господин Леви. Нека то не ни плаши, защото споменът за нея е най-голямото доказателство за това, че сме човеци. Знаете ли? Точно за такъв дъжд се молеше отдавна Бо Стан. Утре е първата ми филмова изява пред камерата. Да, наистина. Участвам в една забележителна сцена с моя клисар, който играе ролята на поп Грудяк. По сценарий сребролюбивият храмов служител си спомня само това: колко дни ангария още му дължи ратайчето. Повярвайте ми, добре, че е така само на кино...

- И двамата ще се справите блестящо - увери го Сами Леви.

- Благодаря за доверието. Заверете сам пълномощното ми и действайте. Когато смятате, че съм ви нужен аз, повикайте ме, а когато сметнете, че сте ми нужен вие, елате тук. Колата ви е в ред, нали.

- Стъклочистачките са мързеливи, но по това време движението е малко. Пороят отмина, а и обичам да карам в тих дъжд. За мен той е нежността на самотата. И аз благодаря за доверието, барон Райнхард.

Отец-баронът го последва навън. Благослови го под полегато падащите иглички, замислено вгледан в червените светлини отзад.

Остана така, докато дъждът ги изми от погледа му.

* * *

Докато, малко преди полунощ, Станчо се промъкваше мижейки и на пръсти към сламата, отец Делан си припомняше насън една неприятна сцена отпреди девет века - далечна наистина, но живо и вълнуващо описана в работния сценарий. Подготовката беше приключила преди седмица, но след едно непредвидено отлагане, заснемането и трябваше да стане утре.

Станчо се изпружи и примлясна непредпазливо - беше нещо като целувка, с която изпраща изминалия ден - и преди да се отпусне в сламените прегръдки на съня, си представи същата картина. Отец Делан се превъртя от гръб на рамо и мизансцена се поразмести...

Барон Райнхард откъсна трудно поглед от поп Грудяк, който стискаше свирепо ухото на ратайчето в маймунската си шепа... и вниманието му се прехвърли върху един благообразен мъж, следван по прашните пети от други дванадесет, идващи по пътя. Мъжът имаше къса брада и дълги, разстлани по раменете коси. Крачеше с наведени към земята очи, а края на дългата си конопена дреха държеше повдигната над сандалите в лявата ръка. В дясната стискаше висока гега. Той гледаше замислено пътя на метър пред нозете си и изведнъж се спря. Мъжете го настигнаха, наобиколиха го любопитно, и като вдигна поглед от праха, той започна да им разказва за това, как някакъв човек насадил лозе, оградил го с плет, съградил кула и преди да отиде в чужбина, дал лозето под наем на земеделци. Във времето на плода, изпратил един слуга да прибере от земеделците от плода на лозето, но те го хванали, били го и го отпратили празен. Изпратил и втори, комуто счупили главата и безсрамно го оскърбили, после трети, когото убили и мнозина други, от които един били, а други убили. Накрая изпратил последен своя възлюбен син, думайки: Ще почетат сина ми. А земеделците рекли помежду си: Тоя е наследникът, елате да го убием и наследството ще бъде наше. И тъй, хванали го, убили го и го хвърлили вън от лозето. Какво, прочее, ще стори стопанина на лозето? Ще дойде и ще погуби тия земеделци, а лозето ще даде на други. "Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла, от Господа е това. И чудно е в нашите очи. Не сте ли прочели нито това писание?" - попита мъжът, и наведе тъжния си поглед към пътя...

Отец Делан се обърна отново на гръб, за да види по-добре лицето му, но успя да го зърне само за миг от мига...

Когато на сутринта се събуди, навън ръмеше остро.

Брауншвейк пристигна точно в пет преди осем. Обу го, облече го в ризницата и сложи наметалото с Кръста върху нея. После му помогна да се качи на коня, огледа резултата от всички страни и остана неизказано доволен. Накрая разтвори огромен чадър и поведе достолепния си Freiherr Райнхард към снимачната площадка, където поп Грудяк - напълно дегизиран - ги чакаше нетърпеливо под импровизиран навес.

- Action! - извика Бо Стан и клапата щракна. Тикана от двама мъже, платформата се плъзна по релсите.

- Стоп, стоп! Once again! Push по-бавно! Бързо е, isn`t it, Стенли? - обърна се високогласно и двуезично режисьорът към главния оператор, над чиято глава и камера беше опънат подгизнал брезент. Mindfulness! Action!...

Платформата се плъзна бавно по релсите, и барон Райнхард връхлетя в галоп на разкаляния мегдан. Без да е предвидено в сценария, верният Оногур се втурна да го посрещне. Изненадан и уплашен, конят отскочи рязко встрани, изправи се на задните си крака и изцвили сърцераздирателно...

Бо Стан не можа да извика "стоп". Гледката представляваше едно нямо величие, запечатано в картина, и дъха му беше заседнал косо - като рибена кост - в гърлото. Платформата продължи да се плъзга, а камерата да жужи глухо и равнодушно. "Stunning, Bo!" - пошушна в ухото му Стенли, но той не го чу, защото си повтаряше наум фразата, която трябваше да запише довечера в дневника: "Случайността греши често, но последствията са великолепни рядко".

Тримата сержанти и шестима пехотинци от свитата на барона - всички въоръжени леко - бяха спрели на почтително разстояние и чакаха заповеди. Просякът пред кръчмата протегна ръка за милостиня, барон Райнхард направи едва забележимо движение с глава, и единия от сержантите хвърли монетата в скута му в мига, когато се чу писъкът - отчаян и смразяващ: женски. Баронът дръпна юздите, конят се изправи отново и полетя в посоката, от която идваха писъците. Във въздуха полетяха буци кал.

- Камера, стоп! Получи се. At last! I`m wet through. Ако всички имахме поне половината от таланта на това сантиментално псе, вместо да лекувам настинка, щях да снимам и утре. Never mind! Но днес ще заснемем, както е по план, и сцената с поп Грудяк. - Бо Стан дръпна ръкава и погледна часовника си - Мариса трябва да дойде в два следобед, така че има време да се поизсушим и да хапнем по един двоен хамбургер. Фуй, поникна ми вече цяла гора хамбургери в корема.

Облаците отцеждаха последните си капки. Бо разпореди още нещо, огледа намръщено небето и тръгна към кръчмата.

Намери с поглед отеца и като държеше високо над влажните глави и шапки сандвича и бирата, си запроправя път към масата.

- Нямаше как да ви съобщя, бароне - каза той докато се чудеше на кой стол да седне. - Рано тая сутрин ми се обади някаква журналистка от... от - Стан избърса кетчупа от ъгъла на устата си и помисли. - телевизия "Вчера", мисля. Представи се като - опла, накапах си гащите с кетчуп, zum Teufel..., Марта Априлова, нещо подобно. Може да е било и по-празнично, но във всеки случай сезонно, не помня. Първо и отказах интервюто, но като се посъбудих - отстъпих. Твърдеше с всички сили, че сте стари познати, и ако не и дам шанс да ви интервюира, ще се самоубие пред Народното събрание. После се поправи и заплаши да го направи пред Светия синод, и това именно ме убеди, че не лъже. Ха-ха-ха! Сбъркал ли съм, барон Райнхард? - Бо Стан отхапа голям къс от плътта на сандвича и отпи глътка бира.

- Познавам я и ще се радвам да я срещна отново, Бо. Случайно не сте сбъркал в случая, но не е от телевизия, а от вестник "Вчера". Ако това има някакво значение, прочее. Кога се разбрахте да дойде?

- Днес, надвечер. Но и обещах само един час. Ах! Извинете ме за момент, бароне. - Бо се огледа набързо. - Виждате ли някъде Стенли? Забравих да му кажа нещо важно. - Бо сложи остатъка от хамбургера на масата, отпи глътка бира и като облизваше пръстите си, стана.

Още не беше се върнал, когато Мариса застана на вратата, огледа се и като видя отеца тръгна към него. Каза мимоходом нещо на помощник-бармана и дойде при масата. Беше красиво отслабнала и миришеше меко на дъжд.

Отец Делан се изправи.

- Здравей, скъпи бароне - поздрави тя, докато сгъваше чадъра си. Когато свърши, подаде ръка: беше гладка и топла.- Откога не сме се виждали, бароне? - Седна внимателно на стола, който отецът и поднесе. - Не наминахте и веднъж, но Бо ми разказа всичко. Благодаря! Искате да питате за щъркелицата, нали. - Усмивката притихна в ъглите на устните й, и тя избърса една дъждовна капка от челото си. - Тая сутрин стана за пръв път, откакто я донесоха в шатрата и погледна жабата, която Чапи пусна пред краката й. След нощен дъжд има винаги много жаби по поляната. Една влезе неканена и не успя да излезе. - Мариса вдигна кичура от челото си с притворени клепачи. - Гледах тия две самотни същества и си мисля, че любовта им наистина не се нуждае от думи, бароне, а от... Поезията има повече нужда от тях.

Барманът донесе чай и тя изглежда се разсея и загуби мисълта си. Докато отецът чакаше да се върне в красивата и глава, Мариса духна в чашата и отпи предпазливо.

- Видях Бо отдалече, като идвах насам - каза по-скоро на себе си тя и се усмихна, сякаш на вкуса му.

- Остана много доволен от снимките.

Докато гледаше тъжно хамбургера, отецът разказа за инцидента с Оногур и допълни:

- Но засне сцената така и благодари на всички, но както виждам, обяда му ще изстине. Ще заснеме и сцената с вас и поп Грудяк, Мариса.

Тя не отговори. Изглежда беше забравила и чая. Мина цяла минута, преди да каже:

- Довечера ще я изкъпя, бароне. А утре ще оставя и двамата под сухата върба. Мисля, че Чапи нама да ме последва, когато си тръгна. Вие как мислите?

Чу се шум от строшено стъкло и глупав смях. Някой беше изпуснал чашата си на пода. Мариса повтори въпроса си.

- Като Чапи - отговори отецът. Помисли, и добави: - Вече е късно, няма да смогнат с пилетата си. След свети Пантелеймон щъркелите летят за Египет. Ако искат непременно малки, ще им се наложи да останат тук. А чудесатската зима... - отец Делан откъсна поглед от от сандвича - чудесатската зима е студена и за гаргите.

Мариса го погледна въпросително.

- Малките им няма да се научат да летят дотогава. Чаят ви изстина, Мариса.

- Никога не е късно да полетиш за Египет, бароне.

Отец Делан кимна учтиво и преди да каже нещо, някой отвори широко вратата на кинокръчмата и извика:

- Всички участниците в сцената вън! Преди още слънцето да се е показало, хоп-хоп! Има само десет минути час за мотане. Докато слънцето не се е показало. Get a move on!

* * *

Застанал насред калния двор с ръце на кръста, поп Грудяк се смееше с висок глас на нещо, което едно луничаво усмихнато селянче му разказваше. Бо Стан приключи разговора със Стенли с продължително кимане и постави една медна фуния пред устата си. Докато оглеждаше доволно обстановката, даде последни наставления.

Плетът беше проскубан и нисък. Върху счупеното гърне, набодено на килнат напред кол, кацна антрацитно-лъскава гарга, огледа подгизналия двор и, очевидно недоволна, отлетя в мокрото небе. Бедняшка хижа, покрита с почерняла от слънце и киша слама, зееше празно и тъмносиво, а две мърляви момиченца, облечени в окърпени ризки на голо, правеха погача от кал. Затънало до колене в бунището, дългозурлесто прасе се опитваше да повдигне дръжката на островърха вила. Две мокри до кожа кокошчици търсеха червеи наблизо. Къде се бавеше Мариса?!

Бо Стан обърна глава надясно и задържа задълго поглед върху свитата на барона, която чакаше сигнал за потегляне.

- The mother`s on the spot, boss. - Стенли сочеше с изпъната шия към двора.

Затънала до глезени в калта, Мариса беше заела позиция. Свлечена безпомощно назад, забрадката й се крепеше естествено на селските и плитки. Дългите бели ръкави подчертаваха красиво кръпките по чистия и сукман.

Тя вдигна палец и се усмихна. Бо направи знак и прожекторите включиха един след друг с горещи удари. Поп Грудяк хвана в шепата си ухото на ратайчето.

- Action!

Момчето изврещя. Червендалестият поп охлаби хватката и преди да успее да го докопа за ръкава, то побягна към майка си.

- Ще те пипна, разбойник такъв - извика след него поп Грудяк. - Двайсет надници съм предплатил, стой на място, обеснико!

Момчето беше вече при бунището. Мариса отваряше ръце да го поеме в обятията си, когато то се препъна във вилата, падна в калта до прасето и майка му изпищя вопиющо...

- Камера, стоп! - заповяда Бо Стан. - Имаме само една минута за смяна ризата и проклетата вила с окървавените. Wonderfull, Bobу. Now, you have to die, my boy. With open eyes and without batting an eyelid... Oкау? Thanks a lot, Boby. Okay? Well...

Докато наблюдаваше нетърпеливо смяната на реквизита, Бо Стан размени няколко думи със Стенли. Боби легна с препарираната риза в калта.

- Action!

Трите рога, намазани с червена боя, се подаваха зловещо откъм гърба. Главата на момчето беше обърната настрани и втората камера записваше синьото в безжизненото отвореното му око. Пищейки сърцераздирателно, Мариса се хвърли върху него. Първа камера гледаше надясно. Свитата влетя - вихрушка през улук - в двора. Барон Райнхард направи знак и двама сержанти скочиха от конете си. Хванаха Мариса под мишници и я изправиха.

От височината на конския гръб баронът видя обезумялото и лице.

- Was, zum Тeufel, ist hier los? - изкрещя той.

Тя обърна празния си поглед към него и го премести високо над главата му. Протегна ръце към небесата, свлече се на колене и изхриптя така, сякаш кръвта на детето и клокочеше в гърлото:

- Warum, mein Gott?

Мариса се свлече отново в калта. През гъстата мъгла в очите барон Райнхард видя лицето на Матилда...

Не беше ли извикала така жена му, когато конят се подплаши, а Готлиб - десетгодишният им син - падна от коня върху една вила и издъхна треперещ в ръцете им?... На същата тая вила?! Не беше ли същия оня въпрос, който Матилда повтаряше до смъртта си, три седмици по-късно? Вековен спомен ли беше, или така пишеше в сценария?... Барон Делан Манчев не можеше да си отговори... Видя как алчният поп Грудяк смъква чохената си капа от главата си.

- Камера, стоп! It was incredible. I`m happy, thanks а lot. Сега вече мога да си изям хамбургера.

Отецът усети нечия ръка върху коляното си. Бо го гледаше ухилен отдолу.

- Ще ме придружите ли, бароне? Вече мога да довърша обяда си.

Отец Делан отклони поканата учтиво. Обясни, че се чувства странно уморен и иска да остане сам до вечерта, защото Марти Априлова обича да задава подвеждащи въпроси. Трябвало да подреди отговорите си старателно, нали разбираш, Бо. Даде знак и почтителният Брауншвейк пое юздите.

Когато почтителният оръженосец му помогна да се приземи пред колибата, кой знае защо, отецът попита колко коня вземат участие във филма. Съчини въпроса си трудно на немски и влезе да се преоблече. Докато му помагаше, Брауншвейк отговори:

- Warum mein Herr? So weit ich weiss, vier hundert, aber bin nicht ganz sicher. - Оръженосецът повдигна рамене. - Ja, vier mit zwei null. - Той разпери четири пръста и извъртя две нули във въздуха с другата ръка. - Kann ich jetzt gehen, mein Herr?

Отец Делан нямаше нищо против. Кимна, каза "Danke" и го освободи.

Докато разтриваше китки, той се укори за бавния си напредък по немски и реши да повтори десет пъти "vier mit zwei null". На петия усети, че упражнението го приспива и промени решението си: взе сценария, легна в сламата и го запрелиства внимателно; искаше да намери сцената, която бяха заснели. Отвън долиташе сухоглухо тракане на дизелова машина. Овца ли блееше оттатък езерото?... Езерото... и прахът, застлал Млечния път...

Ръкописът се свлече на гърдите му.

След продължителния дъжд, въздухът беше изстинал и той чуваше ясно самотно блеене и хлопките на цяло стадо... Правеше опити да ги преброи, но овцете се бяха разпръснали между белите камъни на отсрещния рид и все не успяваше. Шумът от машината му пречи...

Беше стигнал до двайсет и една, когато тракторът се показа между сламените хижи. Влачеше безшумно окаляно ремарке, с прясно окосено сено в него. Трактористът вдигна безмълвно ръка за поздрав и посочи с палец назад. Облечена в бяла рокля, с разпусната до кръста коси, върху зелената купчина седеше Мариса с окървавената вила в ръце. Когато мина по мекия път под колибата, тя не обърна лице към него, но той знаеше, че очите и са сухи и червени като кръвта по острите рога. Някаква невидима ръка го хвана изведнъж за гърлото... Прави усилие да извика, че това е само сцена от филма, но ръката го стисна още по-здраво... Тракторът излезе с кълчене от пътя и заподскача между стадото. Овцете го гледаха с бялото на очите си, без да се помръднат. Веднъж задницата на ремаркето се вдигна много високо и от сеното се изтърколи огромна диня, падна в ливадата и се разцепи на две. Тревата потъна за миг в кръв... Миришеше на студен резен...

Върховете на мустаците му се размърдаха и отецът отвори сънените си очи.

- Виж каква голяма диня ти праща Бо Стан, ваше Преподобие. - Станчо се смееше. - Избрахме най-вкусната. Ето, оставям един резен до главата ти. Доставиха цяло ремарке. Ти май бълнуваше насън за студена диня, ето ти я сега наяве. Знаеш ли? Цялата филмова сган се е събрала пред кръчмата и всички говорят за барон Райнхард, тоест, за теб, ваше Преподобие. Сигурно говорят и за мен такива хубави неща зад гърба ми. Следобедните сънища не са от най-спокойните, но динята ще те свести. Заповядай. Искаш ли и вилица?

- Колко часа е, Станчо?

- Има още облаци, но няма повече да вали, сигурен съм.

- Колко е часа?

- Пет, шест.

- Сигурен ли си, господин метеоролог? - Отец Делан се надигна на лакът, отхапа върха на резена и обърса брадата си. - Пет или шест?

- За по-сигурно пет и половина. Толкова ли е важно колко е часа, ваше баронство, когато човек яде такава сладка диня? И седем да е, пак ще я изядеш. Да не забравя! Научих, че щъркелицата вече е прояла. Чувал съм, че освен жаби, щъркелите обичат и дини, а госпожа Мариса много се зарадва на знанията ми и ме помоли да занеса две в шатрата й. Докато вървяхме нататък и показах нагледно как се носят две дини под една мишница и тя остана много изненадана.

- Две дини под една мишница не се носят, Станчо - каза отецът с полупълна уста и се задави, но успя да изплюе десетина семки и се оправи. - Не, че не може, но е рисковано. "Quien mucho abarca, poco aprieta" - казват испанците. За да ти докажа, че са прави, ще взема за пример теб. От известно време, понеже рядко те виждам на светло, забелязвам, че нито си още поп Грудяк, нито вече клисар, уважаеми любовниче. Нимфата ти германка ли е, прочее?

- Мишлинг. Баща и е американец, майка и германка, но много харесва луната на Нова Чудесатия, ваше Преподобие, когато е с мен. Таткото е служил в някаква военна база в Германия и останал там. Ако ти разкажа подробности, и ти ще се влюбиш в Линда. Ако открием един ден частно училище по английски, най-добре ще бъде то да е лунно. Чужди езици се учат най-бързо на месечина, ю кен дуит, иф ю уонт. В това съм вече сигурен, окей?

Отец Делан се задави отново и глътна няколко семки.

- Извинявай, обаче, чужди езици не се учат като теб - с някакви немски коняри - продължи Станчо. - А пък Линда и английската реч са най-хубавите неща, с които съм си имал работа в последно време, ваше Преподобие. Господин Бо Стан засне миналата седмица една водна сцена при пълнолуние и така се прехласна по изпълненията на моята Линда, че вместо "камера, стоп", каза..., чакай, как беше..., "онс мор".

Отецът успя да изплюе няколко семки, преди да се задави, а Станчо потупа здраво гърба му и продължи:

- Знаеш ли колко са немските артисти тука? Американските са трийсет, ако не и повече. Линда ми каза, че Нова Чудесатия толкова им харесвала, че когато си тръгват ще оставят сърцата си в нея и ще отнесат на тяхно място фасинейшън фром дъ кънтри в Холивуд. Приличала им на джунгла без дървета, но може и да съм разбрал погрешно. Искаш ли още един резен, ваше Преподобие?

Станчо не получи отговор и му поднесе двоен, а отец Делан благодари и докато отхапваше жадно, кимна. Пред отвора на колибата се мярна автобуса, който возеше статистите и обслужващия персонал от околните села. Когато се увери, че няма повече семки в устата, отецът избърса устата си и попита, далеч от темата:

- А знаеш ли, господин Всезнайко, колко местни хора са ангажирани за участие във филма? Стотина, двеста?

- Над петстотин, ваше Преподобие. Филмът дава работа на повече от петстотин местни чудесати. Селяните от Солодел и Пъзел са много, като ти казвам, доволни и наричат господин Бо Стан Голем Бостан. Ти позна ли тая сутрин момиченцата на двора днеска?

- Кои момиченца? - учуди се отецът.

- Филмовите сестрички на Боби... Как кой Боби? Мойто ратайче, момчето, дето се набоде на вилата... Точно така..., да, дъщерите на Мариса от филма. Това бяха Надежда и Любов, не си обърнал внимание в суматохата. Майки им, няма как да не я помниш, госпожа Вяра, ги водеше всеки ден тука на репетиции. В сцената са мускулести, може и затова да не си ги познал веднага. Оня локумджия Постол - баща им - не искал да ги прави артистки, но майката ги кара всеки ден с кола от Солодел до тук и обратно. Имаш много поздрави от всички. Обещаха да донесат цяла кошница лукурини за американските артисти. Знаеш ли как е лукурина на американски?

- Tonflote е на немски, Станчо... Да, тоонфльоте. Аз имах една в дисагите и я подарих на моя оръженосец Брауншвейк. Чужди езици можеш да учиш от всекиго, навсякъде и винаги, стига да е чужденец, с когото имаш вземане-даване. На езика на барон Райнхард и Гьоте е Tonflote. Да ти го повторя и римувано, господин поп Грудяк. Така. А ти си една Pfeife, но няма да ти го преведа, защото не съм сигурен, дали ще го приемеш като комплимент, уважаеми.

- Отецът се смя, докато гърлото му пресъхна и се наложи да отхапе едно голямо парче диня, за да го овлажни.

- Ще попитам за всеки случай Линда. Тя говори и немски, за разлика от мен. Но не звучи лошо, как беше?

- Тонфльоте - отговори отец Делан и облиза устните си така, сякаш се готвеше да свири на кавал.

- Сега се сещам защо като минавах снощи покрай една шатра, ми се стори, че някой се учи да свири на лукурина. Сигурно е бил твоя тъжен оръженосец, ваше Преподобие. Както и да е. Вярно ли е, че довечера пристига за интервю госпожата..., как беше..., от "Вчера". Ако пита нещо и мен, ще започвам всичките си отговори с "уел". Нека и в Манчеви варници прочетат как се развивам. Ще напиша и една картичка на Саламанда: сори и гутбай, бейби. - Станчо се смя дълго, и когато гърлото го задращи си отряза още един резен. - Научих, че след снимките ще се разпродава реквизита от филма, ваше Преподобие. Какво ще кажеш, да купим една-две крави на половин цена?

- Ще ти кажа като се върна. Не мога вече да дишам, а мехура ми ще се пръсне, Станчо - отговори отецът и излезе от колибата.

Докато мижеше съсредоточено, чу приближаващ се шум на мотор. Пооткрехна клепачи и видя един окалян минибус, на който мина пишеше "Без ВЧЕРА няма днес". Върна се в уравновесено настроение и веднага помоли Станчо да му помогне при обуването на меките ботуши и обличането на металната ризница. Меча препаса сам, но забрави наметалото с Кръста и се върнаха, да го сложат на раменете му.

По целия път до офиса Станчо подтичваше гордо след барона.

- Добре дошли, простаци - поздрави още от вратата барон Райнхард и показа всичките си изкуствени зъби. - Идващ, изпълнен със светли съмнения, от тъмата на най-ранната ни средновековна евроистория, аз, Freiherr, което ще рече барон на немски, Райнхард, имам, така да се каже, дългата чест да приветствам, и късото време да приема сърдечно- кръстоносно, упражняващата се самодоволно в свободна писменост и слово невръстна журналистика на югоизточна Европа. Въпреки че ризата ми е стоманено-студена, моля, приемете горещите ми прегръдки.

Смайването трая само три секунди. Прегръщаха го всички и вкупом цели три минути. Марти Априлова даже с топла влага в очите.

Приеха с неизречена, очевидна благодарност една огромна диня от Станчо Панта и се разделиха след три кратки часа.

Още не бяха излезли от киноселото, когато Марти Априлова мушна маслинките на слушалките в ушите си. Беше оставила на другите да изядат сами динята при едно условие: да не мляскат и грухтят, като прасета-сукалчета, за да може спокойно да прослуша записа. Без да се интересува от съгласието им, тя върна лентата и натисна "старт".

"Започвам с един малко необичаен въпрос... Протоиерей Делан Манчев. Вашата популярност расте в геометрична прогресия и това не изненадва никого, но нашите любопитни читатели се интересуват живо и естествено от действителната ви възраст. Моля да ги извините от мое име, но ще хвърлите ли светлина върху относителността на тоя факт?

"Роден съм в една пряка на Млечния път. Така в Манчеви варници наричаме все още улицата, по която търговците от близкото до нашия град село Млекарево идваха с дамаджани, за да ни продават разреденото си с вкусна кладенчева вода мляко. Тия сбъркани селяни, изразявам се така, защото те вече не обичат земята си, бяха единствените конкуренти на монополното държавно млекопроизводство преработване в Отечеството ни. Колкото до годината на раждането ми - била е сушавата и гладна година на Коня, по китайския хороскоп. Мисля, че по тоя начин задоволявам по-обхватно читателския интерес.

"Оригинален отговор, наистина. Но вие имате както оригинално, така и чисто чудесатско име. Чия е била идеята да ви кръстят Делан, или е просто приумица на случайността?

"Идеята е на традицията. Първият мъж, който го е заслужил още с раждането си, е моя много пъти прадядо. Поне в Манчеви варници не е бил познат случай, когато едно новородено, на което току-що са отрязали пъпната връв да направи "пр-р-р", и вместо да започне земния си път с плач, да се изсмее подигравателно на живота. Искам да кажа на вашите читатели ясно: това дете е било човек на делото. Как тогава, според вас, е трябвало да бъде кръстено? "Делан" е била в случая единствената алтернатива. Когато са ме вдигнали из свещения купел, баба ми извикала "ето го Делан Пети". А над люлката ми, първата орисница казала: "Това дете с малка глава ще има голяма съдба." Втората прибавила към "голяма" и "златна", а третата потвърдила първите две.

"Доволен ли сте от резултата на тия пророчества?

"Бог помага на упоритите. Доволни трябва да бъдат другите от нас. Ако човек е доволен от себе си, това е самодоволство."

"Бихте ли казали нещо по-конкретно?

"Когато фактите говорят и журналистите мълчат."

"Кое качество на своите, както сам ги наричате, съплеменници, цените най-много?

"Търпението им. Те ръкопляскат много бурно на бъдещите си управници, още по-бурно на миналите, и се оплакват от всички. Въобразяват си, че главата е по-стара от Словото и през останалото време си мълчат."

"Думи за дълбок размисъл! А кое цените най-малко?

"Безразличието им. Смятам го за театрално поставено и некадърно изпълнено. Същото мнение имам и за самосъжалението им."

"Не ви разбирам..."

"Примери - под път и над път. Помня случай, когато един сливенец, съпруг на жена с мнимо брачно главоболие протестира и се обеси наужким. Подобен евтин театър разиграват и избирателите със собствените си управници, като се оплакват от тях и ги плашат, че няма изобщо да се явят на следващите им избори."

"Затруднявам се отново да ви разбера..."

"Жената лъжетеатралничи постоянно, а съпругът се възмущава от лъжите и и я шокира с временното си обесване. С други думи, той протестира, като прави на свой ред театър. И в двата случая упрека е "ти не заслужаваш друго, освен да те лъжат". Или с още по-други: под слънцето на Нова Чудесатия - нищо ново. Сега по-ясен ли съм, госпожо?"

"Оригинално сравнение и тълкувание. А, как според вас, уважаеми господин отец - ако изобщо бихме могли - можем да си обясним тоя праисторически, нека го нарека, рефлекс? Защото всички ние знаем пред какви предизвикателствата ни изправя историческата ни съдба напоследък."

"Истината винаги има име, госпожо Априлова. Просто е да предположим, че ако свалим смокиновия лист, нещата ще са си на мястото. Припомням ви притчата си за женското лъжеглавоболие и лъжеобесеният й съпруг, появяващо се хронично и при съплеменниците ни. Дори и тогава, когато въздуха в Отечеството ни е ухаел на люляци."

"Давате на нашите читатели пример за оригинално дълбокомислие. А какво впрочем мислите за езика ни изобщо и като средство за общуване, или както се изразяваме напоследък - комуникация, в частност? Задавам ви тоя въпрос, защото при първата ни среща останах с впечатление, че това е една от любимите ви теми.

"Всички родни теми и картинки са ми любими... Но щом имате впечатление, че тя е по-любимата ми, ще отговоря с удоволствие: езикът, на който общуваме сега, е гласът на лъжата. Повод да напомня, че само словото Божие е език на истината.

"Повод да ви попитам: твърди се, че чудесатите не са религиозно племе. Какво мислите по тоя въпрос?

"Известно лъжетвърдение. Човеците ще престанат да бъдат религиозни, само ако захвърлят надеждата си. Бог ни помага да се надяваме. Което значи да обичаме, за да Го намерим, ако решим. Вярата не е робство, както някои ни лъжат, а робството е безнадеждност и предполагам, че твърдението за нашата слаба религиозност има точно това предвид. Само свободният човек има право на избор и оттам - на грешки. Какво друго мога да кажа на езика на смъртните! Погледнете, моля, през прозореца отсрещния скат... Виждате ли овцете между белите камънаци?"

На това място изскърца врата. Последва кратка пауза и някой каза (Марти Априлова се сети,че това беше Станчо Панта) далеч от микрофона: "пристигна господин Леви, ваше Преподобие". После вратата на офиса отново изскърца и преди да хлопне, се чу цвърчене на лястовичи пилета. "Сигурно има гнездо под стряхата на офиса" - помисли Марти Априлова и се съсредоточи отново.

"Можем да продължим, господин отец... Как мислите, чудесатът революционер ли е?"

"По-скоро... кафеджийски революцонер, което ще рече, посмалиманго и политикан в едно: една объркана, но иначе хитра глава... "Крещим и зъбим се на тирана", както е казал поета. Нещо такова... "Който силно я вика - слабо я тика", казва народната мъдрост. Става дума за работата.

"А как изглежда обобщения образ на съвременника ни във вашите наблюдателни очи?

Следва кратка пауза. Столът изскърцва, а отец Делан Манчев покашлюва и си поема дълбоко въздух.

Благодаря за въпроса. Ще бъда безкрайно откровен: заедно хулим всичко, поотделно - всеки. Това е модерното ни разбиране за граждански свободи и взаимно дължим респект. А при практикуването на завистта ни, виждам първите белези на пазарната конкурентност в най-ранната и, нека го кажа направо - дива фаза. Ние сме особено завистливи към мързеливия, който яде печени пъдпъдъци през петровски пости. Прочее, навсякъде човеците страдат от разяждащите чувствителността им мъки на завистта. Но чудесатската завист, уважаема госпожо, е уникална, защото е основната енергия на внушаваното ни и заклевано трудолюбие. Когато говоря за него, винаги си представям оная въображаема студена сянка, под която сме седнали рамо до рамо и го охлаждаме до поносими градуси. Прочее, трябва да го охлаждаме постоянно, понеже е прегрято от саделни самохвалства. И ние сме дали нещо на света."

Чу се как отецът отпива две жадни глътки вода и оставя чашата на писалището. Операторът и осветителят си размениха няколко неразбираеми думи. Отец Делан мълчеше.

"А какво мислите за свободата на съвестта и словото - най-модерното оръжие на четвъртата власт - журналистиката?"

"Това са две различни обувки, госпожо Априлова. Чистата и отговорна съвест контролира Бог, а свободата на словото - дявола, и отговора на въпрос е прост: колкото повече употребява свободата на словото, толкова повече е изкушена да злоупотребява словото на свободата, четвъртата нахалница. Горещ факт, който трябва да събуди най-сетне ледена оценка, госпожо."

"Накрая бих искала да ви попитам, уважаеми господин отец, какво ще кажете на нашите многознателни читатели от името на барон Райнхард?"

Последва кратка пауза, после тих, сърдечен смях...

"Да крадат, да лъжат, да убиват, да се оплакват, но да не работят, да не създават поколения и да не пресичат само на зелен светофар. Познавам съплеменниците си и мога да ви уверя, че те ще направят точно обратното на това, което ги съветвам, защото са всеотрицатели. А резултата ще бъде създаването на нови митове, легенди и навици, носещи със себе си много изненади, с които ще се сблъска света, каквото и да значи това. Нямам повече отговори.

"Уважаеми господин отец, аз ви благодаря за..."

Марти Априлова смъкна слушалките от главата си. Беше записала и неофициалния разговор, но минибусът влизаше вече в Сливен и тя изключи магнетофона.

* * *

В късния следобед кинокръчмата беше още пуста. Самуел Леви огледа спокойно тавана и и задържа поглед върху отеца. Излъчваше адвокатска сигурност, когато каза тихо:

- Нещата са окончателно уточнени, господин отец. Срещнахме се вече лично с директора на банката в столицата. Но преди да ви съобщя допълнителното условие, което той постави, искам да попитам: кой, освен мен, ще присъства от наша страна при пломбирането на сандъците в Мечо гърло? Протоколът и всички останали книжа ще бъдат подписани там, което значи, че всичко ще бъде свършено на място и на свещ. Разпечатването на сандъците, както и самото описание на съдържанието им до грам и карат ще бъдат извършени, според уговорката, едва в трезора на швейцарската банка. Точно в осем и половина сутринта на следващия ден, но, моля, не забравяйте да произнесете вълшебното си заклинание, което да се превърне жълтите копчета в златни монети, а стъклените топчета - отново в безценни диаманти. Позволете да повторя въпроса си: кой друг, освен мен, ще присъства на тайнствата?

Самуел Леви зачака. Отец Делан поръча чаша вода и отговори:

- Моля, обърнете се, господин Леви, за да видите поп Грудяк, който влиза в тоя момент в кръчмата. Тоя достоен мъж получи наскоро титлата "Кавалер на железните сандъци" и не познавам по-благонадежден от човек него. Станчо Панта е достатъчен за трима обикновени Станчовци, господин Леви. Какво, прочее, е онова "допълнително условие", което директорът на банката ни е поставил? Преди още да ми отговорите ще ви кажа, че знам какво може да е то. И когато го чуя от вас, ще кимна с глава, без да коментирам, за да се убедите, че макар и отдалеч, аз контролирам напълно хода на събитията.

- Банката иска десет процента комисиона за тая транзакция, господин отец - отговори Сами и заоглежда - уж равнодушно - тавана.

Отец Делан кимна дълбоко в момента, в който поп Грудяк поздрави, ръкува се и придърпа стол към себе си.

- Сядай, дядо кинопопе, и слушай внимателно, защото говорим за изнудване в момента. Щом банката иска десет, значи, ще се задоволи и с три процента, господин Леви. Както може да потвърди и моят клисар, аз говорих вече по тоя въпрос със свети Андрей, който ми се яви завчера два пъти за един дени ми продиктува текста на едно ефикасно заклинание. Три процента ще задоволят тия хиени напълно: никакви други цифри, освен две нули след точката! Така че точка по въпроса: три процента! Знаете ли колко крадено злато и скъпоценности отлежават в трезорите им от столетия насам? Но трябва да им се признае на тия късогледи лешояди, че знаят да държат острите си и грапави езици зад човките. Десет процента! Няма ли да се задавят?

- Щом се тревожите, че десет процента ще ги задавят, дайте им вашите три. Бях малко изненадан, когато директорът ми каза това, защото знам от вас, че при първото посещение не е било поставяно такова старозаветно условие. - Сами Леви се усмихна на Станчо, който бършеше потта от врата си. - Темата е по-гореща и от времето днес. Вие как сте, поп Грудяк?

Клисарят разтвори широко ръце и отговори красноречиво с гореща въздишка.

- Никой не може да направи втората крачка, без да е направил първата - продължи разговора отец Делан. - Най-напред забелязваме опашката на лисицата, а после хитростта й. Човек не може да бъде никога достатъчно предпазлив с тия пословични животни, господин Леви.

- Както е и в случая с магарето: първо забелязваме ушите му, а после..., както и да е. Трябва да сме много предпазливи с тия пословични магарета, ваше Преподобие.

Отец Делан приглади буклата си и попита, дали има още нещо за уговаряне.

- Ще ви помоля само да напишете собственоръчно пълномощните за мен и господин Станчо Панта и да ги подпишете. А аз ще ги заверя сам като се върна. Впрочем брат ми е във възторг от участието и на двама ви във филма. Неговото хоби е историята и бих помолил да ми разкажете накратко за какво всъщност става дума в него, за да му предам. Съвсем накратко, и когато разполагате с подходящо за целта време. А сега, ако позволите, ще се върна само между другото на темата за заема, който очакваме да ни дадете, за да изкупим мъртвите сливенски полета, където ще построим нашия "Десниленд АД". Надявам се тоя път да направите по-смела крачка, отколкото в случая с хонорара за прехвърлянето на сандъците, господин отец.

- Никой не може да направи втората крачка, преди да е направил първата, господин Леви - каза отец Делан и приглади отново буклата си. - Когато говоря за лисицата, аз не се сещам само за опашката й.

- И има нещо, по-дълго от ушите на магарето - допълни Станчо. - Човек не може да бъде никога достатъчно предпазлив с него. - Трябва да тръгвам. Ще се видим където и когато съм нужен, довиждане, господин адвокат. Сега бързам за снимки.

- За невидимата охрана на транспорта - от наша страна - са взети всички необходими мерки - смени темата Самуел Леви, докато изпращаше с поглед поп Грудяк. - Но Тото Окото иска половината сума за услугата в предплата.

- Той какво знае? - прекъсна го отец Делан.

- Знае, че хората му ще охраняват по пътя до столицата археологически камъни и чирепи. Тото не задава излишни въпроси, господин отец. Научил е от господин Дедал, че вие финансирате сам паметника му и оттогава е голям ваш задочен почитател.

- Хората като него уважават повече правилата и са склонни да проявяват повече директна благодарност. Както виждам, организацията ви е отлична, но ще призная, че разчитам повече на светото си заклинание. Имате ли други въпроси, господин Леви?

Влязоха няколко американски артисти, които им хвърлиха разсеяни погледи, поздравиха и без да им обръщат повече внимание, насядаха около бара. Самуел Леви попита:

- Обещахте да ми разкажете нещо за филма, но като барон Райнхард? Иската ли чаша чаша минерална вода преди това. - Самуел Леви стана и без да е получил отговор, отиде на бара.

Върна се бързо и като предупреди, че водата е ледена, се приготви да слуша. Отецът благодари за предупреждението и започна да говори - някакво тайнствено ехо на историята:

- Беше пролетта на 1205 година... Император Балдуин беше някъде в Мала Азия с най-приближените си барони, за да набучи на победоносното си копие и последните византийски крепости като за шиш по касапски. В Солун крал Бонифаций поставяше и последните педи земя под властта си, когато някои местни първенци решиха да се възползват от безвластието на Константинопол и да се нарекат за независими от него. Смъртта на Византия вече чукаше на спалнята й. Точно в тоя момент избухна буната в Тракия и цар Калоян и съдействаше неумолимо. Сигналът дойде от Димотика и голяма част от тамошните кръстоносни гарнизони бяха пленени и избити. Останалите, които се спасиха с бягство, бяха подло предадени от местни жители, заловени и оставени на милостта на Калояна. Вдигнаха се последователно и Охрид, Аркадиопол, Церулон...

Отец Делан отпи внимателно и се загледа далече зад прозореца. Шатрите оттатък езерото го върнаха отново при мислите му.

- Аз, барон Райнхард, получих като ленно владение земите, където се заснемат сега историческите събития от онова време. Струва ми се, че някои неща са се променили оттогава... Езерото беше чисто, а хълмовете - гористи; стадата сякаш пасяха по друг начин, селяните не бяха само статисти и вярваха откровено в своята съдба. А аз, протоиерей Делан Манчев, бях барон на негово императорско Височество Балдуин. Звучи по-убедително от протоиерей на негово Преосвещенство Филарет, прочее. Когато си иде едно, идва друго, което е същото, господин Леви...

Отецът отпи малко - колкото да отмие горчивината в устата си. Влязоха още няколко артисти и около бара не остана свободно място. Стана отведнъж шумно, но барон Райнхард не чуваше гърлестия мъжки смях и женския кикот.

- Трябваше да пресрещна войските на Калоян точно на това място - продължи той. - Котловината е голяма и когато я видях за пръв път реших, че Бог я е направил специално за декор на тая битка, та разположих стана си на запад от селото. Съгледвачи и местни шпиони ме осведомяваха за придвижването на врага от север. От цариградски вестоносци знаех, че стана на граф Стефан де Блуа е само на пет километра от Одрин, а знамената на Калоян се веят над крепостта. Кумански отряди безпокоели де Блуа непрекъснато, но той знаел, че императорът се придвижва в денонощен ход към него и бил спокоен... Познавате ли отчасти тия исторически събития, господин Леви?

- Не, бароне, и мисля, че чудесатите също малко ги познават.

- Който не познава миналото си, най-често мечтае напразно, нали! - забеляза отецът. - Знам, че не звучи убедително, но е истина. Така или иначе, краят е известен... Битката започна една сутрин. Цялата куманска паплач, редовна войска, водена от някакъв роднина на цар Калоян, местни селяни и всякакви авантюристи се нахвърлиха с бойни викове върху нас...

- И как завършва всичко това, бароне? - Самуел Леви погледна часовника си.

- Ще ви разкажа след като оживея подир тая касапница. Едно нещо са спомените, съвсем друго - фактите. Знаете ли, господин Леви? Снимам без stuntmen.

- Слушам ви, барон Райнхард, и се възхищавам на вашия атлетизъм, господин отец. И все пак, как свършва всичко?

- Трагично за нас, разбира се.

- Кого имате предвид?

- Всички. Императорът завърши кариера и живота си в една търновска кула, Енрико Дандоло и маршал Жофроа Вилардуен едва се добраха до Родосто..., да, на Мраморно море, Манастър прободе великия цар Калоян в слабините, нощ преди падането на Солун. Но стара Чудесатия е Нова сега затова, защото Бог върши чудесата си тук. След всичко това, тя стана първа сила на полуострова.

- Ако разрешите, бароне. Каква е личната ви съдба? - Самуел Леви не криеше, че е само един развълнуван невежа.

- Ще ви кажа. Макар и тежко ранен, стигнах до бреговете на Италия. Умрях в замъка си в Долна Саксония на годините, на които възкръснах във филма.

- Странно! - възкликна адвокатът. - Имам чувството, че разказахте всичко това като личен спомен, отец Райнхард...

- Делан Манчев, но грешката е вярна, защото е основателна, господин Леви. Въпреки това, аз не вярвам в прераждането. Вярвам обаче, че когато нещо изчезне се явява друго, което е същото. Божия дъх в нас е дух безсмъртен: нещата може да изглеждат променливи и различни, но той е изначален. Което ще рече - неизменяем и единосъщ. - Отец Делан се надигна бавно. - Кога ще ме посетите отново?

- Когато златното съкровище изчезне и на негово място се появи един чек с някаква цифра от пет до девет и толкова нули след нея, колкото са зърната в броеницата на дядо Филарет... отгатнахте, говоря за заема, който ще ни дадете за "Десниленд АД".

- Когато съкровището напусне Мечо гърло, ще уточним и тая подробност. Гроздоберът е близо, господин Леви.

Разделиха се на пътя за Пъзел. Преди да тръгне към колибата си, отец Делан погледна случайно нагоре и видя щъркеловото гнездо върху сухата върба. Чапи беше затворил очи, а щъркелицата лежеше кротко до червения му крак, на който той акробатично стоеше.

* * *

Създаваше се впечатление, че Бо Стан няма свободна минута. Това можеше да се обясни до голяма степен с превъзбудата, в която без сам да забележи изпадна, и с която неволно заразяваше хората около себе си. В тая всеобща психоза никой не си даваше сметка, че превъзбудата е оня вид енергия, която се проявява често и като творческа.

Докато отец Делан разсъждаваше върху всичко това, Бо "извъртя" още няколко епизода с барона и свитата му: заседания на личния щаб, лов на дребен дивеч и няколко ретроспекции отнасящи се до частния му живот. За сцената с лова се наложи да снимат в гора, каквато нямаше наоколо, а чак зад Солодел. Това създаде непредвидени трудности, тъй като след пожара, погълнал в себе си личния му авторитет и покрива на кметството, кметът бе настанен в психиатрия и не можеше да съдейства на местно ниво. Директорът на горското се намираше на семинар по летни пожари, а горският на района се оказа опак като бял джебелски катър, откъдето впрочем, идваше и прякора му. Серт отгоре на всичко, Катъра умееше да плаши ефектно с глоби и съд, и това, в края на краищата, оскъпи малко нещата. Рошав тип с вечно килната назад фуражка, тоя държавен служител беше случай на човек, хванат сякаш от гората. Той не се впечатли даже от предложението за десет месечни заплати - в брой и без свидетели - за десет минути снимки, и поиска два пъти повече. А се съгласи бързо на три, когато видя, че Стенли товари обратно камерите си в минибуса. Имаше и досадни неприятности в самото киносело: някакъв статист счупи главата на съселянина си без особен повод и случая беше разследван от един аполитичен до неправдоподобност полицай, на когото трябваше един цял ден, за да се напие до козирката; охраната вдигна излишно голям шум заради кражбата на три реквизитни сапуна; агрегатът, който осигуряваше ток за киноселото излезе внезапно от строя в една полунощ, когато снимаха третия танц на нимфите и това отложи работата с няколко нощи; Оногур ухапа едно от десетте ловджийски кучета на барона, но след протестите на дресьора - някакво прекалено дисциплинирано немско кречетало - изглежда разбра, че е постъпил типично балкански, и остана да лежи в сянката на колибата два дни и две нощи с гузно изражение.

Всички тия събития разколебаха творческата припряност на екипа. Нимфата на Станчо използва отлагането на снимките, за да отскочи с две други нимфи до Созопол и клисарят стана, както сам се изрази, непредвидено господар на денонощието. Той предложи великодушно по-голямата част от него на отеца, но последният четеше нещо, което беше заел от Мариса, и само веднъж отдели десет кратки минути, за да го изслуша разсеяно.

- Ваше Преподобие, сега ще ти обясня балканската постъпка на Оно, но не е само негова вината - започна Станчо. - Оная разглезена, немска кучка му е давала дълго време аванси и поводи. И аз да бях, и аз щях да я ухапя. Първо, е немска, на английски е бич, и второ, Оно е нахакан ориенталски пич. Ако беше нашенска, това нямаше да се случи, защото я няма езиковата бариера. Какво е джавкала, как си е въртяла късата пола, искам да кажа, опашка, мога да си представя, и Оно е разбрал езика на чувствата и веднага. После като е видяла какъв дебел ... край я чака, изведнъж работата започва да и изглежда нанагорна. Това да не е тука Долна Саксония или Горна, където за всичко трябва да подписваш предварителен договор. И ако другата страна - в случая нашата - го наруши без да иска, хоп, отказваш се, хващаш другия за голата опашка и започваш да го влачиш по съдилищата. Добре, че научих английския от Линда, well, why not, но немският догбридер, дето протестираше като протестант, разбра с кого си има работа и сега не ми говори в кръчмата, много важно. И без това, английския му е за кучетата. Ваше Преподобие, тоя филм започна да ми омръзва вече. По-добре е да гледаш кино, отколкото да го правиш. Казах го и на Линда, а тя ми отговори, че така можел да гледа на нещата само един мързелив гейпер, което ще рече на чудесатски "сеирджия". Колко време още, трябва да си губим времето тука?

- Колкото е нужно, Станчо. Колкото е нужно - отговори, без да сваля поглед от книгата отец Делан. - Кога, казваш, се връща нимфата ти?

- След няколко дни, защо?

- Виждам, че няма с кого иначе да си губиш времето и затова ти липсва. Иди, да речем, до господин Дедал, но вземи и Оногур със себе си, да се поразтъпче, поразсее и забрави обидата. И съблечи най-после конопената си дреха, за да видиш дали не си си загубил шортите. Отслабнал си значително и продължаваш в същия дух. Или пък, иди на езерото да поплуваш гол с патките. Но където и да идеш, гледай да се върнеш навреме за "Танца на нимфите". - Отецът погледна погледна отнесено в празния отвор на колибата. - Отслабнал си наистина, Станчо.

- Защото съм на диета, ваше Преподобие. Линда ми бърка по три супени лъжици Майт енд Пауер вечер и тая помия ми държи влага чак до сутринта. Това пък значи Сила и Мощ на чудесатски.

- Разбъркала те е съвсем, нещастнико. Остава да се надявам, че снимките ще свършат скоро, и пак ще тръгнем по познатите изровени, лапсус, изстрадани и криви пътища на Нова Чудесатия. Дори и те, прочее, са по-прави от ония, които тъпчеш напоследък. Човекът е човек, когато се движи по прашни друмища и гъсти дъбрави, защото какво друго може да е живота, освен трудно пътуване за никъде.

Отец Делан отвори книгата, поръча много поздрави на Дедал и се задълбочи отново в четенето. Станчо предложи на Оногур да го придружи до Сливен, но той се направи на заспал. Реши да отиде до езерото, тръгна нататък, но се отказа на половината път. Тръгна назад, решен да напише писмо на Саламанда, отказа се и от тая идея, и когато стигна до колибата, яхна Юти. Денят беше горещ и струните на жегата бяха опънати като нервите му, но още щом моторетката изгъргори се отпуснаха. И отпраши...

Едва пред пътната табела "Пъзел" се усети, че всъщност не е той, а поп Грудяк, и обърна назад, развеселен от разсеяността, която в една от филмовите сцени барон Вайнхард наричаше "на разума ни песента приспивна". Намери отеца заспал. Откачи тихо тирантите от панталона му и ги закачи на своя, който му беше станал толкова широк, че приличаше на взет в заем. Навън запретна крачолите и се спусна по пътеката до пътя. Там запали отново Юти, включи на скорост и затананика срещу вятъра: "В дъжд и в зной, и в зими люти, няма как и няма кой да се мери с моя Юти. Трала-лала, дъжд и зной, трала-лала, зими люти"

В Пъзел спря да пие студена лимонада. Продавачката и един кривокрак мъж - чичо й, си говореха през тезгяха.

- Не, чичо! - Племенницата преобърна големите си очи.

- Не, ама, да! - настоя чичото.

- Как така?!

- Та-ка! - натърти той и отпи глътка бира от бутилката. - Така!

- Пет?! - учуди се още повече племенницата.

- Пет! - потвърди чичо й.

- Ами! Пет?!

- Ами, я!

- Хм!! - Племенницата се бръкна в носа си, все още неубедена.

- Хъм-мъм, да! Да и да, и да, племеннице. Оттук да не мръдна. Тука да не е Патагония. Тука е Нова Чудесатия. Всичко, ама като ти казвам, всичко е възможно. Аха! - Мъжът се завъртя към Станчо. - Ти закъде, приятел? В тая жега и магаретата мижат на сянка. Какво си се харесал в тия чужди гащи и така затирантен? Да не си от артистите във филма?

- Позна, чичо - задоволи любопитството му Станчо. - Да не ти е снесла кокошката пет яйца наведнъж?

- Не позна, господин Сульо. - Тонът на чичото не издаваше заядливост. - Но няма да ти кажа. Ако не се сетиш сам, можеш да питаш жена ми, ама ще се досетиш само по срамежливостта и за какво "пет" става дума, защото и тя се обърка. Какво снимате толкова време вече? Някаква война, слушам. Десет наши баби от Пъзел са там статистки. На жената майката също. Разправяше ми, че там имало някакъв поп, изедник бил, но не можело без него и не можело да се припари без пропуск. Да не се обиди ти, пътниче?

- Аз играя тоя поп, чичо. Поп Грудяк стои сега пред тебе, пие си лимонадата и ти слуша слънчасалите "хъм-мъм". Как ли пък не, за какво има да се обиждам? Ако човек реши да пътува, трябва преди това да си закачи обидчивостта в плевнята, защото среща и хора, и дивеч - както в конкретния случай например. Колко деца и внуци каза, че имаш?

- Три женени дъщери и едно внуче - момче. И аз не се обиждам лесно, въпреки в Нова Чудесатия всеки да е сърдит на другите. От обидени не мога да се вредя. Това съм го забелязал, господин киноотец. Нали така, племеннице! Няма "добър ден" като влезе някой в мини-бара ти, нито "моля", нито "благодаря". Също като тебе, пътниче. А все друг ни е виновен.

Станчо върна празната бутилка и каза "много довиждане". Поправи се с "много благодаря, довиждане" и получи сърдечни пожелания за добър път.

Когато табелата на Пъзел остана зад гърба му, реши да се отбие при Дедал на връщане и продължи да пори жегата до центъра на Сливен, където намери едно мазе с табела "US Army Uniforms" втора употреба. Поздрави още от прага, но продавачката държеше захласната ръцете на някакво момче и нямаше как да му отговори.

- Моля! - прекъсна разговора Станчо след пет минути. - Ду ю спик инглиш?

Влюбените пуснаха веднага ръцете си.

- Кажете, господине! - попита продавачката. - Вие ветеран от Камбоджа ли сте? Can I help you?

- Tу би, ор нот ту би. Търся съмтинг спешъл, плийз. Въпросът ми е за камуфлажна юниформ със съмър дизайн. Имате ли нещо най-подходящо, плийз?

Продавачката се оказа абсолвентка на английска гимназия. Тя подбра вещо най-доброто и го струпа върху тезгяха. Станчо се хареса още при първата проба, плати кеш и каза "тенкю вери мъч, гутбай бейби". В последния момент хареса един боен нож, но не хареса цената му и напусна дупката като нов човек.

Навън му се стори, че минувачите се спират да го огледат с възхищение и си спомни рекламата "Всеки е това, което яде". Преработи я във "Всеки е това, което другите виждат" и си купи лимонада от една тенекиена лавка. Докато отпиваше на малки глътки, ходеше насам-натам, но гледаше само напред. Заговори го някакъв дядо с лятна шапка, забравила и дядото, и себе си от самотност.

- Отидоха си братушките, сега сваляме шапки на янките - каза дядото, свали шапката с трепереща ръка и я размаха пред лицето си. - Ако дочакам и тая година падащия вятър, на Никулден навършвам деветдесет и две. Помня и балканската война, но такава униформа не помня.

Шапката клекна отново на голия череп и покри кафявите му петна. Дядото понечи да каже още нещо, но изглежда го забрави, помая се и продължи пътя си.

- Има ли наблизо фото? - осведоми се Станчо, когато връщаше празната бутилка.

- Отсреща - отговори продавачът зад избелелите вафлени опаковки на стъклото. - До аптеката, вдясно.

Станчо изчака една рота изсулени войничета да премине покрай него като на парад. Козирува от височината на бордюра и сигурно щеше да намери място в паметта си и за тоя незабравим спомен, ако лейтенантът, който я водеше на баня, не се беше препънал и паднал от изненада. Станчо му спести тактично вниманието си и прекоси улицата без да се оглежда.

Докато чакаше реда си в ателието му се стори, че двете момичета преди него ще припаднат от любопитство и възхищение, а когато сам застана пред обектива, фотографът го отегчи с вниманието си. Светкавицата още не беше се стопила в ретините му, когато той започна да разказа подробно за международния конкурс по художествена фотография в Сараево през октомври.

- Сигурен съм - допълни припреният човек - че ще грабна поне втората награда, ако не и самия "Златен обектив". Така както изглеждате, господине, вие сте една антитеза на войната. Конкурсът е на тема "Не на топлата война" и един родолюбив като вас чудесат, поставен в американска униформа, олицетворява пределно ясно хуманната и идея.

Станчо вникна бавно в смисъла на казаното, но даде бързо съгласието си да позира като антитеза на войната срещу още пет броя безплатни снимки. Фотографът се съгласи веднага и започна да го върти във всевъзможни положения, пози и позиции. Станчо остана с впечатлението, че най-художествената от всички беше позата в която души една казанлъшка роза, забучена в дулото на автомат "Калашников". Фотографът си записа трите имена и адреса на който да му ги изпрати, отвори услужливо вратата и остана на тротоара, докато Станчо-моделът се скри от погледа му.

В една дълга витрина на главната улица Станчо видя как антитезата на войната, облечена в камуфлажна униформа гледа усмихната към него и крачи твърдо-напето. Мисълта, че оригиналът е още по-убедителен не го напусна даже и когато витрината изведнъж свърши.

Видя отдалече тримата бармушки мургаши, които се навъртаха около Юти и в първия момент предположи, че са с лоши намерения. Но необяснимо защо, светът сега му изглеждаше по-добър от всякога и той им се усмихна като от позата с автомата - доверчиво и така мило - че когато ритна манивелата, единият мургаш каза:

- Авзи анкервас баръ безаха.

Последвалите събития, обаче, го накараха да забрави бързо щастието си.

Беше намерил болницата и стаята като в сън. Докато чакаше отвън, през главата му мина страхливата мисъл "Да не се е случило онова, което предполага майката му, защото то е най-лошото" и му се стори цяла вечност, докато докторът и двете сестри излязоха без изобщо да забележат униформата му. Открехна внимателно вратата, промуши глава в процепа и видя нещо, което приличаше на египетска мумия, подготвяна за балсамиране. Разликата се състоеше в това, че мумията не лежеше опъната, а с полегато вдигнат ляв крак, на който висяха лъскави тежести. Дясната ръка беше сгъната в лакътя като вързан за кука кактусов клон. Главата беше също обинтована, а очите и втренчени неподвижно в тавана. Отворът около устата представляваше една дупка, от която надничаха белите устни на умиращ. Станчо пристъпи на пръсти, събори някакъв картон, окачен върху таблата на леглото и го закачи внимателно на мястото му. Едва тогава погледът, идващ от полумрака на болката се премести върху потното му лице. Искаше да вярва, че се усмихва, защото устните се раздвижиха едва забележимо, езикът - парцаливо-сив и лепкав, мина бавно по тях и мумията се разкашли като задавено от рибена кост коте.

- Слава на Небето, жив си, господин Дедал! - Станчо произнесе думите напълно уверен в значението им. - Можеш ли да мърдаш палците на ходилата? Знам, че това е първия въпрос, който се поставя при такова телесно положение.

Главата кимна, устните - поомекнали след облизването - направиха наистина опит за усмивка.

- Не е нужно да говориш. Отговаряй на въпросите ми така - Станчо поклати глава, - когато искаш да кажеш "да", и така - той я завъртя, - ако искаш да отговориш с "не". Обратно на нашето "да" и "не". Имаш достатъчно време да се подготвиш за влизането си в Европа, господин Дедал, докато губиш време в лежане тук. Щом мърдаш палците, ще влезеш в Брюкселската банда с маршова стъпка, напук на жалката си орисия, сполетяла те по случайност и рождение.

Беше едва забележимо, но Дедал кимаше.

- Щом само кимаш, значи съм прав и изцяло на услугите ти, господин Дедале, приятелю и в смъртта, която се стъписва пред хора като теб и мен. Имам предвид и барон Райнхард, от когото ти нося поздрави - навременни и уместни като предчувствието ми, че след една седмица вече ще куцукаш на патерици из миризливите коридори на тая допотопна ортопедия, която мирише на яхния от дърта кокошка, вряла в паразитен сос. Добре, че си на системи и няма да ти се наложи да я дъвчеш и преглъщаш. Късметлия си, злочести ми приятелю, голям при това. Да ти изстискам ли в устата един лимон, цяла торба съм ти купил... Ето!

Дедал затвори очи, а Станчо сгъна джобното си ножче и само намаза устните на злочестия ваятел. Той ги облиза, зажумя и едва чуто поиска още една услуга. Имаше предвид подлогата, която Станчо занесе бездиханно до тоалетната, в дъното на безкрайния коридор.

- Ял си къснозрейни череши с костилките, преди да се сгромолясаш от върха на дървото. Обзалагам се на каквото решиш - каза Станчо, докато наместваше плоския леген под задника на мумията.

Вместо да кимне, Дедал затвори очи.

- Знам от баба ми, че черешовите костилки са полезни при счупени кокали. Но, за да се разтворят в организма, трябва да се начукат в чутура първо на прах, и после да се гълтат. В случая, господин Дедале, те бяха цели. Правена ли ти е изобщо клизма?

Дедал направи знак само с показалеца на здравата си ръка, в която попиваха капките от обърнати с тапите надолу шишета, и Станчо сложи мъхестото си ухо на отвора, зад който мърдаха белите устни.

- Ходи ли до ателието... Видя ли..., ох..., че работите са вече към края?... Мом...момчетата ще я, ох..., довършат и сами... Голям локум... - Дедал облиза устните си и ухото на Станчо - локумджия си, но си..., ох..., роден за санитарка.

- Роден съм, неподвижни приятелю - съгласи се Станчо, - но не зная точно за какво. Отецът казва за клисар, Сали - за нищо. Линда ме нарече веднъж "неслучен баща", а Бо Стан - самороден талант и май че той ще излезе най-прав от всички. Усещам в себе си някаква навита пружина и мога да изиграя всякаква роля върху житейска сцена. Знаеш ли как естествено се направих, че забравям всичките си суети, когато се видяхме със сопотските леяри преди два часа? Страх ги беше да слязат от скелето, като ги попитах къде си и ми разправяха как си паднал от най-тъпата череша на света, и че от тебе човек повече не може да се получи. Така говори само някой, който си е глътнал езика, и аз - Станчо посочи гърдите си, - даже аз останах като гръмнат, докато не си спомних, че езика на страха е в гърлото, а не в устата. Ако си съгласен, ще остана да нощувам в ателието и ще идвам всяка сутрин след визитация тука, да ти говоря глупости, да те разсмивам и раздвижвам, неподвижни ми приятелю. Когато даден човек е весел, всичко му зараства бързо. Кажи ми сега: кое е най-сладкото, и кое най-горчивото нещо на света?

- Чер...ешите - пошушна с мъка Дедал.

- Ето пак!! Не! - отсече Станчо. - Кое няма кости, а кости троши?

- Черешата. - В погледа на Дедал се утаи болезнен спомен.

- Не! А кое е това червено куче, дето през бял праг лиже, а през плет лае?

Дедал спусна бавно клепачи. Това можеше да значи единствено, че се предава.

- Не знам! - по-скоро въздъхна тихо той.

- Езикът на човека е всичко това.

Когато клепачите се отвориха отново, очите на Дедал се смееха.

- Кажи ми сега: какво е една чешма с два чучура?

Мумията размърда двете дупки на носа си, а Станчо опъна палец към тавана и намигна:

- Точно така! Носът на човека..., добре. Ами...

В тоя момент влезе една санитарка, бръкна под чаршафа, видя че тепсията е празна и се обърна към Станчо:

- След два дни мъжът ми има рожден ден, господине. Чудя се от месеци какво да му купя за подарък и сега ми просветна изведнъж. Откъде, моля, ако не е тайна, купихте тая американска униформа, и колко лева платихте за нея?

Когато чу цената, жената се ужаси, че няма да и стигне цялата месечна заплата, а Станчо и обясни, че не цената на униформата е голяма, а заплатата и - малка, и жената се съгласи веднага с него.

- Щом е така - допълни той, за да я успокои съвсем - мога да ви посътвам да направите следното лесно и просто нещо: съберете две заплати на едно място и след като платите подаръка за мъжа си, ще ви останат и пари за свещичките на тортата. На английски се казва "хепи бърдей ту ю, госпожа. Любовта може да се измерва и с пари, но по-точната мярка са чувствата. Така че, напред към "US army unifors", на улица "Атлантическа", госпожо. А? Какво ще кажете сега?

Санитарката отговори, че мъдрите съвети и хумора са много прости неща и напусна стаята щастлива.

Дедал беше заспал междувременно и Станчо постоя още известно време. След като се увери напълно, че още диша, напусна болничната стая така сякаш се готвеше да полети и на пръсти.

На следващата сутрин беше неделя. Събуди се към девет и се покатери на скелето, за да разгледа паметника, но не видя много. Леярите му обясниха, че никой не може да види един паметник от половин метър и е нужно да се отдалечи най-малко на седем негови дължини, ако иска да си състави или да изкаже мнение. Станчо последва съвета им, смъкна се от скелето и отиде чак на улицата. Но не видя нищо повече от прашния брезент, с който то беше опасано, и преди да се ядоса, се сети, че желанието му е неуместно, понеже паметник се гледа само там, където е мястото му по предназначение.

Когато пристигна отново в болницата, в коридора се беше събрала внушителна тълпа посетители. Попитаха го за името и го сложиха на последно място в списъка за посещение при Дедал. Не му оставаше нищо друго, освен да прояви разбиране и да чака реда си. Преброи деветнайсет души и провери верността на резултата, броейки тоя път надолу. Двама посетители липсваха. Това го озадачи и започна да брои отначало. Тоя път се оказа, че са с двама повече. Провери резултата, броейки отново надолу и получи един по-малко. Повтори опитите си няколко пъти и се опита да изчисли грешката в проценти, но това се оказа излишно, защото тя се менеше постоянно. Бързо се предаде и започна да търси обяснението вън от себе си. По някое време се сети за онова, което отец Делан наричаше "очевадност на променливата константа" и откри, че е сам в коридора. Точно в тоя момент пристигна архимандрит Пахомий, облечен в бял шантунгов подрасник, и след като изслуша проблема му го утеши, че последните ще бъдат първи. Пространството се изпълваше бързо с дискретното благоухание на вечерен парфюм и гърдите на санитарката, която носеше измитата подлога се повдигнаха високо. Станчо и отвори вратата, пропусна и Пахомий и влезе последен.

Стаята приличаше на цветарски магазин. Въздухът миришеше възтежко, но Дедал дишаше така доволно и дълбоко, сякаш дробовете му засмукваха вечността на благоуханията в райската градина. Санитарката постави показалец на устните си и остави легенчето под леглото. Пахомий се приближи, за да сложи букета от Трети синод на Чудесатската православна църква върху нощното шкафче, но Дедал трепна и каза в съня си нещо като "смрадлив автършейв". Пахомий се смути, постави букета под леглото - до подлогата - и шантутговият му подрасник прошумоля през вратата. Санитарката отвори широко прозореца и докато Станчо и помагаше да сложи всички цветя в един голям чувал за отпадъци, пошушна:

- Утре свалят бинтовете от главата му. Чела съм една книга за Мики Анжело...

- Микеланджело - поправи я Станчо.

- Да, и много ми се ще като видя пациента разбинтован, да прилича на него.

- Дедал може да прилича само на Дедал, защото е безсмъртен госпожо медсестра. Когато утре се събуди му кажете, че това е причината за оцеляването след падането от черешата.

- Защо ли Бог му е изпратил това изпитание? Питам мъжа ми, но и той не може да ми обясни.

- Защото Бог наказва само грешниците, които обича, любопитна санитарко. В една сцена от филма, в който участвам като главен изпълнител и аз, барон Райнхард казва: "На тоя свят, отче поп Грудяк, има много празно любопитство. Проблемът ми не е как да задоволя, а как да обясня тоя пуст факт". Но това е сложен въпрос. Купихте ли подаръка за мъжа си?

- Купих го на лизинг. Виж какъв приказлив търтей е влязъл в стаята, господине. Много мразя такива търтеи. Каня ви да излезете веднага, защото иначе ще го разплескам пред очите ти.

Станчо не забрави да благодари за поканата и напусна незабавно стаята. От прозореца на стълбището видя как Пахомий повдигна с две ръце подрасника си и се вмъква в спрялото до тротоара такси. Погледна часовника си и докато слезе, прескачаше стъпалата през две...

Кой знае защо като минаха Пъзел, Юти изведнъж отказа да продължи пътя си. Станчо руга дълго, после свали униформата и отстрани повредата. Пристигна при колибата надвечер, оплескан и по шорти.

До "Танца на нимфите" оставаха броени часове.

- Малцина са ония, Станчо, които са призвани да превръщат несполуката във воля, а поражението в победа - поучи го отец Делан, когато разбра за бедата сполетяла Дедал. - Преди да идем при езерото, искам да се помоля за здравето на непокорния му творчески дух, защото знам, че с болежките на жалката си плът той може да се справи и самичък. Но защо пристигаш по шорти и така оплескан, сякаш си чистил нужниците на ада? Не мога да те позная и даже ме изплаши в първия момент.

- Поправях тоя дявол Юти по път, ваше Преподобие. Като се измия и облека новата си униформа, съвсем няма да ме познаеш. Но виждам, че непокорния дух напуска вече Юти и жалките му органи не могат да се справят сами с болежките. Усещам, че идва времето на Харли.

- Кой беше той? - учуди се отецът.

- Харли Дейвидсън.

- Който и да е Харли еди-кой си, той не може да замести стария ни приятел, Станчо. Не мога да си представя дори, че Юти ще ни изостави, и съм сигурен, че самият той разчита на същото. Каквото и да ни струва неговото лечение, ние трябва да го платим, за да спасим живота му в името на вярната служба и дружба. Ти как си го представяш, погребан в някое автогробище?! Въображението ми отказва да нарисува тая тъжна картина, а твоето меко сърце едва ли ще издържи и може да се пръсне внезапно. Разбирам вече от моторетки, и зная, че резервни органи за тях се намират, така че може да му бъде присадено всичко: от сърце - до бъбреци, отход и прочее. Предателството е смъртния грях на приятелството, Станчо! Ако наистина предаде Богу дух, тогава ще го балсамираме за музеен експонат, но не съм съгласен да стърчи нагоре с гумените си крака в някоя ръждясала автоморга. Смятам обаче, че нашия общ път не е свършил. Иди сега да се очистиш от тия нечистотии, облечи новите си дрехи и дано не изглеждаш в тях, като в поговорката, която казва: облякъл се Илия, погледнал се - пак в тия. Както сам знаеш, тая вечер Бо Стан ще снима Танца на нимфите. Прочее, той ме посети снощи. Смята, че е заприличал на бостанско плашило, защото плашел вече гаргите, но аз видях, че вътрешно е щастлив. Обясних му, че е уморен и прилича по-скоро на праведник, а той отговори, че това е едно и също нещо. "Бароне - казва, - който се опитва да поправя грешките си, заприличва рано или късно на плашило, защото тогава човек е най-искрен, но и най-безпомощен. Досущ като бостанско плашило е."

- Ако го е казал така, научил го е от тебе, ваше Преподобие. Такива думи прилягат по-чудесно на твоята мъдрост. Аз си мисля, че той прекалява с бърбъна. Отивам да се измия и тръгваме. По пътя към езерото ще ти разкажа за всичко, което преживях и за паметника, който трябва да се гледа най-малко от седем собствени дължини разстояние, ако искаш да го видиш изобщо. След половин час съм готов.

Бяха се върнали късно. Станчо се поразсъни, но не можа да прецени часа. Видя, че отец Делан още спи и затвори отново очи. Зад клепачите му започнаха да изплуват бавно картините от последната нощ...

Когато включиха прожекторите нощното небе изгуби загадъчността си отведнъж. Повечето звезди угаснаха, останалите се разпиляха като пъдпъдъчи пилци в стърнище, а луната му заприлича на разтревожена квачка. Хореографката от Бостън, която подозираше в лични отношения с главния оператор Стенли, кудкудякаше в средата на прожекторния харман, а дългокосите нимфи слушаха последните и наставления. Израженията им бяха призрачни, а роклите прозрачни. Бо Стан говореше възбудено и с няколко души едновременно. Техниците разплитаха някаква оплетена кабелна прежда и всичко, което ставаше само на няколко метра от него му се струваше безплътно и преживяно отдавна. Отец Делан може би е имал предвид нещо такова, когато твърдеше, че всички таласъми са уморени на разсъмване. Някой включи погрешно нещо и сухият звук се откърти от високоговорителите, изтърколи се по снимачната площадка и потъна с пращене в езерото. Но, в края на краищата, след всяка бъркотия настъпва порядък...

Стенли беше обърнал козирката на бейзболната си шапка назад и камерата забръмча като събудена оса, а Бо беше все недоволен от нещо. Нимфите трябваше да се потапят на няколко пъти в езерото и всеки път да се преобличат в сухи рокли, за да не кихат пред обективите. Когато излизаха на брега от краищата на мокрите им коси се стичаха водни перли и падаха безшумно в тревата. След четвъртия опит най-сетне успяха. Бо благодари за усърдието на всички и се зае веднага с подготовката на танца, но това отне много време и повечето от любопитните започнаха да се разотиват...

Когато камерата забръмча отново, нимфите се хванаха за ръце и започнаха да се въртят в кръг. Босите им ходила докосваха перлите толкова тихо, че можеше да чуе дишането си. Лицата им бяха като варосани, очите - невиждащи, а песните - някакво радостно ридание, от което сърцето му се стягаше.

Отец Делан се изкашли насън, претърколи се на другата си страна и сухата слама прошумоли меко под него. Станчо не отвори очи докато отецът възстанови ритъма на дишането си и се върна при танца на нимфите...

Да, песента им беше ридание и бризът я тласкаше по водите навътре, навътре, в прозрачните изпарения, които я отнасяха в небесата. И тогава...

Отецът се обърна по гръб и тежко въздъхна.

... и тогава мощният прожектор постла призрачната си пътека върху езерото: нимфите паднаха на колене, пуснаха ръцете си и ги протегнаха към величествения Конник, застанал в края на пътеката. Водата под копитата на коня вреше, на челото му светеше огнена звезда, а от ноздрите му излизаха синьо-зелени пламъци...

Отец Делан каза нещо като "контики" и пак се обърна на рамо.

Когато Конникът, облечен в желязна ризница и шлем, сложи могъщата си десница върху дръжката на меча, от гората зад него долетяха звуците на вълшебна флейта. Нимфите простенаха едногласно "Орфей, Вълшебнико", скочиха на нозе и се хванаха отново за ръце. Танцуваха без да стъпват по перлите, въртяха се в кръг, а усмивките им не бяха нищо друго, освен тихото съчувствие на всемирната Тъга към Земята и хората. "Камера, стоп!" - беше разпоредил ухилен до уши Бо Стан...

Станчо отвори очи, за да се увери, че е наистина в колибата и чу отеца да казва:

- Очите под клепачите ти се движеха мистериозно като корабни платна при пълно безветрие. Какво сънуваше, корабокрушенецо?

- Не сънувах, а си припомнях танца на нимфите, ваше Преподобие. Откога си буден, добрутро.

- Добрутро, Станчо. Снощи заспа още преди заснемането на първата сцена и се събуди след последната. Така че, ако искаш, можеш да ми разкажеш какво вълнуваше съня ти преди малко.

- Аз пък ще ти кажа, че ти, ваше Преподобие, се събуди едва, когато Орфей спря да надува флейтата. Мога да ти разкажа, че видях величествен Конник, ако ми разкажеш какво сънува през това време. Давам ти думата.

Смехът на отец Делан беше вълнист и топъл. Станчо се прозина широко, вдигна ръце да разтърка очите си и раменете му изпукаха приятно.

* * *

Бо Стан беше наистина доволен. До голямото сражение оставаха само няколко дни, а подготовката за епизода с пожара беше приключила по-рано от предвиденото. Бесилото стърчеше зловещо посред мегдана. Няколкото въжета се полюшваха мързеливо на вятъра. Свряна в буретата под тях, смъртта чакаше осъдените нещастници търпеливо.

Неуморно и без проблеми Бо беше заснел и няколко къси битови сцени. Две последователни вечери пред камерите скрибуцаха волски коли претоварени със сено, играха прашни дечурлига, димяха дворни огнища, моми и невести разнасяха празни менци до и от кладенеца на мегдана. Засне повече от необходимото, за да има достатъчно и за рязане при монтажа в студиото.

Рано сутринта на третия ден, тропот на конски копита разсъни сламеното киносело. Първи пламнаха плетовете в края му, после колибите по-навътре и накрая къщата на поп Грудяк в средата. Попът изскочи сънен, по долни гащи и с кръст на голите си гърди, за да бъде незабавно посечен. Станчо изигра ролята си така убедително, че и Бо Стан не можа да разбере дали поп Грудяк умира в ада около себе си, или се събужда в кошмарите, които е сънувал преди пожара. Докато следеше сцената, през ума му мина мисълта, че тоя погрешно богопомазан клисар принадлежи към оная раса актьори, които киното открива напълно случайно за себе си и зрителите. Снимаха на къси епизоди. В следващата сцена пехотинците домъкнаха на мегдана няколко млади селяни с вързани ръце и ги обесиха един до друг, а един уплашен дядо увисна под гнездото, в което щъркелицата мътеше невъзмутимо. Писъците на жените се възбогваха умопомрачително, добитъкът мучеше пред камерите. Бо изпадна във възторг: нарече обесените статисти "истински балкански сантименталци", без да е обясни какво точно иска да каже и покани целия снимачен колектив на "open air party" след залез. Единственото условие което постави беше, гостите да са облечени формално, тоест сценично. Държа дълго в прегръдките си Станчо като знак на режисьорска благодарност за изключителното му актьорско изпълнение и го увери, че номинацията му за мъжка поддържаща роля не му мърда. "Американската филмовата академия няма да се поколебае да те покани за неин доктор хонорис кауза, Станчо. Това, с което ще се утешавам оттук-нататък за мъката да изкарвам горчивия си хляб в ада на Холивуд е, че те открих за голямата илюзия на живота - киното. Изпълненията на отеца са наистина първокласни, но ти надмина учителя си и очакванията ми. Ако в Америка пътят до първия милион започва от мръсните ресторантски чинии, то пътят до славата на един чудесат започва от клисарските неволи. Вярвай ми, въпреки че съм пиян от радост. See you later, byе, byе, aufwidersehen, до довечера.

Самуел Леви пристигна в киноселото късно. Беше се отбил първо в колибата, но я намери празна и един служител от охранителната фирма го придружи до езерото, където откри отец Делан, заобиколен от голяма група селяни-статисти. Беше облечен в знатни одежди за мирно време.

- Колихме, бесихме ви и ви палихме - говореше баронът на местните киноселяни, - но вашето Отечество, както всички знаем, пребъде през вековете и до това парти. Едно твърдоглаво племе сте, което не е разгадало още гена на трудолюбието си и едва ли ще го разгадае някога, ако не проумее, че да бършеш потта от челото след софрата, а не преди нея, е голяма и бих казал - историческа, грешка. Затова е вдигнал поучително пръст и поетът ви: "Нека носим още срама по челото, синила от бича, следи от теглото" и прочее. Племе глухо за словото на истината сте, а лъжливия глас на завистта чувате и насън. Хулите се взаимно, оплаквате се от всичко, лъжете, крадете и предателствате. Но го вършите, за разлика ог другите племена, без усет за стил и култура. Затуй ще ви отрича историята века. Затуй ще е трагично името ви. Нека! Наздраве! - Баронът вдигна чаша и отпи глътка вода. - Дошъл съм не случайно в земята ви и сега си спомням, че точно на днешния ден, светия отец Калиник е казал на Сакердона в Анкира: "Аз съм роб Христов, защото вярвам, че само оня, който е обърнал грешник от лъжливия път е спасил душата му от смърт." Учете се да вярвате повече в онова, което завистта отрича, и нека Бог пресуши неверието ви в собствената воля. Водени от Калояна и от историческата правда, вие, неверници, сте обречени да ни разпартушинете в утрешната битка. Амин!

Отец Делан вдигна отново чашата си и в същия миг видя Самуел Леви. Адвокатът го отведе настрани, извини се за късното посещение и пошушна в ухото му:

- Отец Делане. Освен барон, от днес сте и легален мултимилионер. Ето запечатания с восъчен печат плик, в който ще намерите анонимния номер на банковата ви сметка в Швейцария. Отворете го когато сте сам, наизустете номера, за да не го забравяте и на оня свят и го изгорете, а пепелта хвърлете във водите на езерото. Можех да ви го донеса утре, но и адвокатското ми безразличие има своите граници. Надявам се, че и вашето няма да бъде безгранично, защото "Десниленд АД" чака с последни сили чека на сановническата ви щедрост.

- И на колко нули след десетичната точка разчита? - попита отец Делан, без да сваля поглед от Голямата мечка.

Сами Леви се надигна на пръсти и каза нещо в ухото му. Отецът посочи съзвездието с дългия си показалец, пое дълбоко въздух и рече:

- Още една нула отгоре от мен. От пророк Иона, когото чух да казва: "Кой знае, може би, Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв и не ще загинем.".

Сами Леви успя да не глътне езика си, но му беше нужно известно време да го употреби:

- Нужен ми е кураж да го повярвам и дано не объркам обратния път за Сливен в тъмното. - Той хвана долната устна между палеца и показалеца си. - Знаете ли, господин отец? Днес пререгистрирахме официално Трети алтернативен синод в "ТАС АД", а храма в Братци - като дъщерна фирма. Това ще се случи скоро и с останалите храмове в епархията. Имате ли отношение по въпроса?

- Бог да пази новата ни Чудесатия - беше отговорът. - Ще се видим след няколко дни в Сливен. Добре, че предстои заснемането на битката, в която аз, барон Райнхард, ще загина по милост Божия точно навреме, за да не виждам пагубните дела на Антихриста. Сега искам да остана сам, господин Сами.

Легна си веднага след като светлините на колата се стопиха в рехавата тъмнина. Мислите му го понесоха през призрачната светлина на преживяното и всичко, което беше чул, казал и видял през последните месеци се завъртя бавно около него. Можеше да посегне и почти да докосне всяко нещо, но не можеше да го хване, защото беше някаква безплътна част от едно подвижно цяло, което се движи свободно във всички посоки на времето - като чувство, или по-скоро като спомен за чувство. Първият ден от това пътуване му се стори най-близо и като се вгледа в него видя голите камънаци, разкеремидените покриви в ниското и Оногур, който пусна заека в краката на Станчо. Реката булбукаше наблизо, откъм върбите вееше хлад. Чу Камо Лански, който представи себе си и Слав. Кравите го бяха разгледали любопитно и по опашката на по-посраната разбра, че има проблеми с тревосмилането. Беше толкова далечно и толкова близко. Подвижното цяло светеше зад клепачите като откритие, че спомените са машината, с която пътува назад във времето. Човеците са я забравили, но някога непременно ще я преоткрият. А мечтите? Няма никакво съмнение, че те са същата машина, която се движи в посока напред. Всичко в тоя уж неразбираем свят е едно велико цяло, а отколешното и бъдното са самотни спирки по пътя на кръглата вечност. Нужни са ни спомени, за да мечтаем; мечти, за да си спомняме; край, за да преминем в необятното; миг, за да усетим вечното; съмнение, за да повярваме. И търсене, за да намерим. Това ли си Ти, Господи?

Можеше да види, да чуе и да каже всичко без зрение, слух и звук; и само за част от безкрайния миг; и на едно безпределно малко място. Мисълта летеше над целия му живот, а той беше вечен. Това ли искаш да проумеем, Господи? Слабото ми тяло ще слезе на спирка Смърт, а душата ми ще остане в машината, за да продължи пътя си във вечността. Виждам спомена на мечтите, но как да видя Теб, като съм сляп за себе си?... Усещаше, че заспива...

Откъм реката бълбука хлад, а Камо Лански говори нещо на две овце. Едната подскача изведнъж и хуква сякаш е настъпила премръзнал смок, а другата я следва като вълнена сянка, от която не може да избяга. Камо стои в средата на бащиния си двор и не може да се начуди защо сламената му хижа пламна и запалва и овцете. Стои вкоренен като суха върба и докато гледа с празни очи как колибата му гори, отецът вижда, че овцете се превръщат в дългороги крави. Докато му обясни защо, Камо се мята върху гърба на дрисливата и изтегля из ножницата си дълъг като остен меч - точно в мига, в който тримата кръстоносци връхлитат върху него. Преди сам да разбере как и кога кравата се е превърнала в голям като африкански слон жребец, се чува звън на тенекии и главите на кръстоносците започват да се носят като кокоша перушина из въздуха. Конниците без глави се кръстят извърнати на запад, а конете им побягват без да стъпват на копитата си, сякаш из двора пълзи шап. А Камо не е вече Камо, а величествен Конник, който бърши меча си о гърба на другата крава, докато добичето търси вода в една тенекиена кофа. Кофата се преобръща с дрънчене...

Отец Делан изпусна нишката на съня и се размърда. Предположи в полусън, че Станчо се е препънал в кофата, преди да си легне. Опита се да съчини остатъка от съня, но конското хъркане на клисаря го отчая бързо. Стана и излезе пред колибата. Беше часа преди разсъмване: нощта дишаше хладно и спокойно...

Долу при езерото беше сигурно по-разсънена и той реши да иде при звездите, които се къпеха във водите му.

Още не беше седнал на брега, когато видя Конникът, застанал на отсрещния бряг на езерото. Беше като вкаменен - могъщ и вечен. Не знаеше дали и той го вижда, но му се стори, че конят под него потрепери, когато утринният полъх надипли лунната пътека. Искаше му се да е жив като хлада, идващ от леса зад него и да чува ударите на сърцето му така ясно, както чуваше своите. Обърна поглед на изток и видя, че нощта се стяга за път. Вдъхна свежестта и със затворени очи...

Когато ги отвори отново съзря нимфите. Те вървяха по искрящата пътека към него и отцеждаха косите си: капеха прозрачни перли и той изведнъж си спомни, че вижда живите сенки на забравеното от човеците небесно съвършенство. Падна на колене и без да откъсва очи от Конникът промълви:

- Отче наш, Който си на Небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята...

Докато шепнеше, от леса долетя благославящият отговор на вълшебна флейта. Не виждаше с очите и не чуваше с ушите си, а само усещаше, че за да бъдеш Божи човек, трябва да вървиш уверено по Пътеката на перлите нагоре - обратно към святата истина на Словото.

Нимфите излязоха на брега, хванаха се за ръце и преди да затанцуват, в средата на кръга избухна светлина. Беше толкова силна, че озари лицата им отвътре. Велики Боже! Не бяха ли това лицата на всичките му майки от Ева до днес? Не беше ли спокойствието, което излъчваха всеопрощение? Те танцуваха с отметнати назад глави, а босите им нозе оставяха мокри следи в предутринната роса. Под вълшебното дихание на флейтата движенията им напомняха огъване на тръстики.

Светлината се завихри в сноп, който се плъзна по водите на езерото и озари Конникът. Той обърна меча си на изток и нарисува с върха му сребърната нишка на хоризонта. Флейтата притихна, а нимфите пуснаха ръце, обърнаха лицата си нататък и запяха Химна на Зората. Пригласяше им само далечно шумолене на листи.

Искаше да бъде с тях, когато тръгнаха обратно към водата. Нагазиха спокойно и косите им потънаха последни в дълбините. Слънчев лъч припламна зад хълма, а езерото отрази топлата му усмивка. Първият славей даде тон на птичия хор и лесът се разкърши, преди да се събуди. Шатрите на отсрещния бряг избеляваха.

Отец Делан се изправи, разтърка коленете си и тръгна бавно към колибата. Срещна една подранила костенурка, която водеше малките си към езерото и и намигна, а тя се спря за миг, огледа го с малките си очички и продължи спокойно пътя си. Изпрати семейството с благословия и изчака докато потъне във високата трева. Пътем се захласна по две лястовици, които се плъзгаха като стрели по водното огледало и излитаха стремително над зелените поляни, където Бо Стан щеше да заснеме битката.

Завари Станчо да похърква, дълбоко усмихнат на нещо в хлада на сутрешния сън. Полегна в сламата, за да обмисли преживяното и по-късно записа в дневника си: "Върнах се на разсъмване. Бях прекарал последната нощ с нимфите и Конникът. Но се чудя как да нарека преживяното: "магическа реалност", или "реална магия"? Ако се допитам за съвет до Станчо резултатът ще бъде само една приятна загуба на време. Ако се обърна към Бо Стан, знам, че ще ми предложи да го на-река "виртуална реалност". Мисля, че беше една въображаема истинност, но не изключвам да е било и истинна въображаемост. Колко безпомощна е човешката реч!! Облазявам искрено Станчо, който в момента спи като гладна овца, съновиждаща реални ливади. Напоследък занемарих грижите си за душата му, но когато тръгнем отново по...

Отец Делан остави последното изречение недовършено. Задраска го и прибави: "Общуваме повече с тялото, нежели с душата. А когато, въпреки и рядко, го вършим, използваме несъвършената човешка реч, за да опишем усещанията й. Ако по-често правим усилие да си припомним словото на душата, спасени ще бъдем от човешкото скудодумие."

Бо Стан тръгна към колибата надвечер. Влезе на пръсти и завари протоиерей Делан Манчев сам - легнал в сламата по гръб, със спуснати клепачи. Оногур спеше до входа. Бо включи джобния си транзистор и Лунната соната изпълни топлия здрач с мечтанията си си. Отецът отвори очи усмихнат, и готов за всякакви изненади. Въпреки това, Бо Стан почака, преди да каже:

- Жаден съм.

Отец Делан му попаде манерката безмълвно.

- Предвидени са около седем минути за цялата ви битка, бароне. Седем минути филмова лента за едно виртуално кръвопролитие, продължило дванайсет реални часа, според летописите и сценария. - Бо отпи глътка стоплена вода и се намръщи. - Успяхте ли да надникнете достатъчно дълбоко в очите на историческия факт?

Барон Райнхард кимна.

- Ще снимате без stuntman, но още не знам защо се съгласих така лекомислено с желанието ви. Всички ме уверяват, че сте овладели ездата и близкия бой професионално, но аз се тревожа, въпреки че ще паднете от коня на двойни дунапренови дюшеци. Мислите ли, че ребрата ви ще бъдат цели и след снимките, бароне? Или имате други предчувствия?

- Нямам никакви. Така че, бъдете напълно спокоен, Бо, и ме оставете да надмина най-смелите си намерения. Мариса тревожи ли се също?... Кажете й, че няма смисъл, защото съм в състояние да изкормя сам цялата филмова сган от наемници и диви селяни, на които цар Калоян сценарично разчита. Вярно е, че реално и в действителност аз самият съм един от тях, но виртуално барон Райнхард е другото ми аз, и напоследък се чувствам често раздвоен. Един пример: завчера изядох един двоен омлет по саксонски в кръчмата. Погълнах го с апетита на барон, а го изкарах с разстройството на протоиерей. И още един пример: ако мисля като отец Делан, сънувам като рицар Райнхард и обратно. Разбирате ли?... Както и да е. Да воювам за Кръста е моето неотменимо призвание, Бо. Готов съм да умра за него виртуално, а действително - да ходя със счупени ребра: за славата на моите съплеменници, които добре знаят как се оцелява в положение на постоянен исторически шпагат. В тая връзка се сещам, че в своите пътни бележки, аз ги наричам понякога "оцелоти". Или "апачи", което пък идва от "апаши", заради добре известната им склонност към присвояване на чужда собственост. Но това е друга тема и нека се върна отново на думата си: за добро или лошо, в живота се случва често да се свирепо бием за нещо, а да не получаваме нищо. След тая битка, както знаем, идва най-бляскавото време в тъмната история на Отечеството ми и няма да оставя на виртуалностите да откраднат историческата реалност като апаши. Мисля, че бях достатъчно ясен?

- Следвам мисълта ви според силите си, бароне. - Бо отпи от топлата бутилка и пак се намръщи. - Виждам, че се мъчите да намерите най-подходящите думи, и ако не винаги ви разбирам, то знайте, че поне ви съчувствам. Знам, че ви е трудно.

- Изобщо не ми е трудно. Ще умра като немски барон, но ще живея като освободен от византийско робство оцелот. Както и да е. За колко дни смятате да приключим със снимките, преди да преместите центъра на действието пред Одрин, защото вече не ме свърта тука? Лошото ще бъде само, че няма да мога да свидетелствам с очите си на истината за историческата победа на Калоян над Балдуина Фландърски.

- Можете да се присъедините, ако посоките ни съвпадат, бароне. Предполагам, че за четири седмици ще приключим. Съобщиха ми, че подготвителните работи там вървят по план... Но е дошъл моментът... - Бо задържа дъха си - ...за ново финансиране.

Оногур се изправи на крака, протегна се и се облиза.

- Щом върти опашката си така, значи, е жаден и иска чай. Когато иска нещо и човекът върти виртуалната си опашка. Казвал съм го и друг път, сега ще го кажа и на вас: към десетте Божи съвета, наречени погрешно заповеди, може да прибавим още един: искай и ще получиш.

Оногур се изправи, протегна се и плавно завъртя опашка.

- Дал съм инструкции на адвокатите си, Бо - продължи отец Делан. - Когато в бъдеще възникват подобни маловажни проблеми, моля не се колебайте, а се обръщайте направо към тях. Водата в манерката стана май на чай и ще го предложа на кучето.

- Интересен пес, бароне. Може да е бил артист преди последното си прераждане. - Бо се усмихна и отсипа глътка вода в шепата си; Оногур я облиза. - Жалко, че сценарият гъмжи от конски роли, а няма и една кучешка. Все пак, участва спонтанно в оня епизод, помните нали... Впрочем каня се отдавна да ви попитам: нужно ли е, господин отец, толкова да се страхуваме от грешките си?... Ще ми се да мисля, че не.

- Страхът е безверие, Бо. Ние избираме сами как да се самонаказваме. А Бог само прощава. Хайде, Оно, стига! Не чувстваш ли, че прекаляваш, Въртиопашко!

Отец Делан го потупа по гърба. Оногур се изпружи и легна до него, а той се замисли...

Мълчаха, докато далечен тътен ги върна в колибата.

- Пак ще вали - предсказа Бо Стан. - Късметлии сме, бароне.

- Така изглежда - потвърди отец Делан. - Като в сценария.

- Няма да има нужда от изкуствен дъжд... Гледахте ли Танца на нимфите? Струва ми се, че ви мярнах сред любопитните.

- Видях го виртуално. Ако и очите на камерите са го видели като моите, тогава нимфите са били наистина голи. Затова записах в дневника си: "Бог ни е създал голи, за да съгрешим, когато видим истината с очите си. Сега не Му остава нищо друго освен да ни прощава." Такъв е дялът ни, нали, Оно.

Кучето преобърна белтъка на едното си око и пак го затвори. Бо Стан потисна прозявката си.

- Спи - рече отецът. - Кучетата спят с едното, а са будни с другото око. Това е дялът им. Май се взаимоотегчихме, Бо?

- Бях дошъл да поговорим за битката, бароне.

- Аз мисля, че приказваме само за нея. Нима не говорихме за дяла си?! Нека тая нощ се наспим добре, Бо, и Брауншвейк да ме доведе утре бодър и читав на снимачната площадка, за да покажа на кинозрителите как се умира два пъти наведнъж.

Отец Делан обясни подробно какво има предвид и малко преди единадесет Бо му пожела лека нощ.

* * *

Защо замъкът е така самотен?! Дървеният мост е спуснат... Железните порти зеят, дворът е пуст. Той не чува стъпките на подкования си жребец по калдъръма и слугите не излизат да го посрещнат... А Матилда?! Матилда къде е?

Фрайхер Райнхард, господарят на всичко и всички тук, усеща ясно тревогата в гърлото си - точно там, където копието на проклетия куманин го прониза. Слиза внимателно от коня и още преди да хвърли потната юзда върху седлото, животното тръгва към конюшните...Трябва да си поеме дъх и да събере сили...

После тръгва несигурно към обкованата дъбова врата, която също зее. Когато се обляга на нея, за да си поеме дъх отново, тя проплаква зловещо. Отвътре лъха хлад и мирис на изстинала отдавна пепел. Какво ли чува?... Ято лястовици се стрелва над главата му и той вдига поглед да го проследи. От гнездата под високия каменен свод цвърчат стотици пилци. Затова ли подът е посипан с перушина и пресен птичи тор? Една тежка странична врата се отваря... Препасан с дълга кожена престилка и с качулка на главата, Брауншвейк влачи една огромна оборска метла. Не, не е Брауншвейк, а някакъв кръглокоремест монах, който държи запалена свещ; очите му са оранжевожълти очи, а огромните му ходила опъват уморените сандали до скъсване. Монахът го вижда изненадан, покланя се едва забележимо и тръгва обратно... Вратата скърца дълго подире му... Не, не скърца вратата, а пилетата цвърчат в гнездата под свода, и трябва да удря с меча по желязната си броня, докато ги накара да млъкнат; удря я отново и отново, а ехото изпълва гърдите и главата му с някакво лепкаво чувство, което му напомня самота. Защо подът не е премитан от години? Лястовичите курешки са покрили и дългата дъбова маса... На нея се заливаше от смях, нали! Помни добре прощалната вечеря, но не помни защо. Матилда седеше на другия и край и го гледаше нежно, но тъжно. Изглеждаше така прозрачна след дългото боледуване. Може би затова му напомняше много мраморната Богородица, която подариха заедно на францисканския орден за миналогодишния Erntefest. Вечерята продължи и след полунощ, а на следващия ден потегли полусънен и благословен от червендалестия бишоф на проклетия кръстоносен поход. Бедният Брауншвейк беше оседлал коня му още преди разсъмване, но той беше слязъл на двора едва по пладне. Когато премина по спуснатия мост се обърна... Вдигна очи и видя как Матилда маха с дантелена кърпичка от прозорчето на кулата... Слънцето блести в перлите по бузите й... Но какво... Какво за Бога обеща да и да донесе от Божи гроб?... Рядка реликва вероятно...

Това "verdammt, ist jemand da" се изтръгва така слабо от гърдите му, че и сам не може да го чуе. Може би Матилда е горе в кулата, но колкото и да крещи, гласът излиза немощен от гърлото. Как ще се дотътри горе!... Тя обича да седи в стаичката на върха, да свири на арфа, да чете пътеописания и да мечтае; или просто да гледа полето, разстлано гладко от зидовете на замъка до отсрещните възвишения. Ах, тая остра миризма на попикана пепел и тор. Къде ли са се изпокрили рошавите им слуги... Първо ще иде в параклиса да благодари на всички светии, че го върнаха жив у дома. Но, как, за Бога, се стигаше дотам? Помни само, че остана недовършен... Когато винаги преялият доктор дотърча с последни сили да го повика при смъртното легло на баща му, беше отишъл веднага, за да пошушне в обраслото с диви косми ухо, че ще го завърши за Ostern. Не помнеше да го е виждал някога усмихнат, но когато чу обещанието, опърничавият Landherr издъхна блажено насълзен. Къде е сега докторът, да излекува раната в собственото му? Тогава ще тръгне отново по дългия път, който лъкатуши между къси горички, ливади и ниви - чак до моста на реката, която прекосява хълма. Там ще се обърне за последно и няма да я види, но ще знае, че Матилда гледа още след него. Мостът е тесен и селяните често спорят за реда си. Пак забрави да каже на управителя да сложи пътен знак за предимство. Трябва да му доведат тая шушумигата с вечно бременната жена, която изглежда раждаше, само за да се утешава с нещо за изневерите му. Тоя плъх с очи на кукумявка, който остана в завещанието на стария Landerr, водеше сметките безпогрешно, но го дразнеше, когато не внимава и казва "dat" вместо "das". Сега беше готов да му прости за това, ако се покаже изведнъж отнякъде и пристъпи учтиво приведен, да го поздрави с "herzlichst willkommen"... Човек може да е сигурен в нещо и без да го вижда. Може, разбира се! Управителят знае това, защото знае да смята по-бързо наум, отколкото на хартия. Стига с него. Жалко, че не вижда Матилда... Сигурно бърше сълзите си с дантелената кърпичка в стаята си на върха на кулата...

Барон Райнхард събира сили да тръгне и залита напред, но остава на краката си. Прави още един опит и тоя път успява... Върви тежко и се спира на всяко стъпало. Стъпките му кънтят стоманено по камъка, но той върви... Нагоре... към Матилда...

Ниската врата е отворена, но стаята е празна. Гълъби се пощят на перваза и като го виждат, отлитат уплашени. Долу по пътя се влачат тежки коли... Защо не идват към замъка, а се клатушкат към моста? Минават по него и изчезват оттатък реката. Нивите гъмжат от жетвари, а в ливадите проблясва стоманеното слънце на косите им. Един косач, облечен в дълга черна дреха заточва острието на своята... Не е ли време да полегне и да затвори очи. Когато се събуди, Матилда ще седи на ръба на леглото...

Усеща, че има сили само колкото да държи клепачите си затворени. Странно: болката се вижда по-ясно със затворени очи. Затова трябва да намери още малко воля да ги отвори... Усилието трае дълго. Успява едва да ги открехне, после повече. Кой седи на ръба на кошмара му? Нима е Мариса?! За сънищата и виденията това е напълно естествено и възможно. Каква глупава грешка прави действителността. Върху това трябва непременно да помисли по-късно. Сега ще си пожелае тя да го целуне, защото сънищата на съня могат да изпълнят всякакво желание...

Някакви слънчеви криле пърхат по устните му, сянка се отлепва нежно от тях и той вижда бялата пеперуда. Не, не е единствена: облак целувки пърха по устните, сенките им галят лицето. После отлитат. Носят се над езерото... Мариса слага ръка под главата му и бърше сълзите си с другата. А те капят по рицарската брада като топъл, отцеждащ се от пролетно небе дъжд. Трябва отново да затвори очи, за да види по-ясно лицето на тая всемирна болка. Да се усмихне на дъжда, окапващ се от дъбовите листи на леса, в който бяха ловували всичките барони преди него... Какви са тия свирепи селяни? Не са ли повече от дървесата?...

Те изскачат иззад дънерите с вили и секири, с широко зинали гърла, от които извира на талази Ужасът. От височината на хълма вижда как нападат левия фланг. Леката конница се огъва за момент, но верният Шьонберг успява бързо да стегне редиците. Посичат тая озлобена паплач за минути. Стенанията засъхват бавно в брадясалите гърла... Последният дъх мирише най-остро на изстиваща кръв.

Втората вълна идва от същата посока. Но сега са куманските конници, чиито коне изглеждат някак недостатъчни за ездачите си. Стрелците опъват лъковете, но в калта капят като гнили круши и неговите кръстоносци, verdammt noch mal. "Барон Райнхард - докладва с последни сили сержантът. - Freiherr Schonberg braucht Hil..." Мъжът пада по очи от коня си; дръжката на секирата трепери между плещите му. Трябва да откъсне поглед от тъпото и лице и да даде знак с желязната си ръка. Едно движение само и пехотата се люшва - овче стадо, подушило миризмата на вълк. Прегрупирането става в пълен боен ред. Но адютантът протяга ръка встрани и показва конницата на Калоян, която препуска в обход по отсрещния хълм, докато пехотните кръстове тичат към центъра. Вижда как петардистите запалват смолата, но се целят крайно неточно и се чува да ругае като Брауншвейк. От гората се изливат нови и нови кумани и възкръснали селяни. Спешените кръстоносци държат оръжието си готово да ги посрещнат. Дъждът се усилва и когато желязната му кавалерия се втурва тежко в сечта, конете - тромави като ездачите си - започват да се пързалят и да падат несръчно. Дрънчене на мечове, звън на брони, цвилене на объркани животни и стенания на хора идват на височината, откъдето следи битката. Колко пъти беше пресметнал така добре всичко. А сега, хаосът настъпва непредвиден. Не брои минутите, но има контрол върху чувството за време, докато пехотата се прегрупира. Най-сетне алебардите влизат в ролята си, стрелите - също. Врагът се излива срещу хората му като излязла от бреговете си река, но мътните и води пресъхват, стигнат ли кръстоносната гора. Вече мисли, че победата обръща лицето си към него, когато Шьонберг пада от коня си - безпомощен като щитоносно насекомо, обърнато по гръб. Затваря очи, за да не гледа как го колят в размесената с кръвта му кал. Чува барабанния бой на дъжда по бронята и шлема си все по-силно и непоносимо. Гласът на собствената кръв е като ехо на безвремието...

Смушва коня под себе си, дръпва юздите и животното разбира, че трябва да тича полегато по хълма надолу, ако искат да преодолеят невредими стръмнината. Препуска покрай строените лица на стотици рицари, които вдигат мечове да го поздравят, а той си спомня с подробности за онова, което бяха преживели заедно, за да стигнат до тук. Не ги обичаше заради дръзките им думи, самонадеяността и презрението към всички, които оспорваха желанията им. Но обичаше Кръста върху наметалата им, щитовете и наочниците на конете. Беше си позволявал да се съмнява дали Исус наистина одобрява онова, което вършат в Неговото име, но вярваше твърдо, че Ерусалим трябва да да бъде освободен, а светите земи да станат християнски во веки. "В името на Христа тук се избиват взаимно християни" - минава през ума му, преди да нанесе първия удар надясно. Вижда през процепа на шлема как Брауншвейк пада на няколко метра по гръб и се досеща, че очите му ще останат отворени докато търпеливите гарвани слязат след на мръкване от клоните. Копието се строшава наполовина, някой му подава ново. Счупва и него в зиналата паст на някаква дива брада. Сече на всички страни, но хората му бързо оредяват. "Кръв и кал е материалът, от който се прави история" - успява да извика с пълно гърло, преди да се свлече в тинята... Евдокия се навежда и го целува. Какви са тия пеперуди, които станаха тъмночервени? Защо замъкът е пуст? Защо Матилда не излезе да го посрещне... Само Бог знае ЗАЩО?

- Отец Делан Манчев, събудете се! Това е само сън след кинобитката. Събудете се, барон Райнхард!... Спите вече цяло денонощие.

- Ти ли си, Евдокия? Защо сме в тая слама? - Отец Делан откъсна поглед от Мариса и се усмихна. - Това някаква райска колиба ли е?

- Зависи от гледната точка. - Мариса също се усмихна. - Ако питате мен, не е райска, но може да се нарече и така. Какво сънувахте, ако не е тайна, бароне?

Отец Делан не отговори веднага. Тя разбираше, че се нуждае от още малко време, за да се върне към фактите и зачака, а той усети как сънят излита върху безшумните криле на някаква красива птица от мътната му глава. И колкото повече се отдалечаваше, толкова повече шумовете наоколо се връщаха в съзнанието му.

- Сънища и мечти са едно и също нещо, Мариса.

- Така е в английската реч, бароне - съгласи си Мариса. - Нищо ли не си спомняте?

- Нищо... Но знам, че спомена е у мен. Аз целият съм спомен за нещо. Въпреки и още не напълно буден, не бълнувам, Мариса. Сънят ми отлетя на крилете на райската птица. Беше много красива, но малко тъжна. Красивите неща са често такива. Кое време на деня е? Вали ли още?

- Престана на разсъмване, но е облачно. Ходихме на два пъти с Бо и Станчо до езерото. Водата е топла и също тъжна. - Мариса погали ръката му. - Ще останем до късно в офиса. Трябва да уточним всички подробности, преди да отпътуваме. Ако решите, елате там.

Тя докосна отново ръката му и излезе. Мъжки глас я попита нещо на метри пред колибата.

Станчо влезе след секунда, поздрави с "добро утро" и се поправи с "добър ден".

- Не помня да си спал някога толкова дълго, ваше Преподобие. Бо и Мариса се тревожеха за теб. След като им обясних, че е напълно неуместно, защото твоите сънища са най-често мечти, от които се връщаш трудно, тя веднага се зае да бди над тях. Ако ме питаш за моите, те свършиха вече: видях, че Линда се стяга и готви за раздяла.

- Значи не са свършили, а тепърва започват. Очите на човека не могат да си спомнят, спомня си единствено сърцето му, Станчо. И тъй като раздялата е нещо, което можеш да изсвириш тъжно и на лукурина, но не можеш да пипнеш или видиш, страхувам се, че не ти остава друго, освен да се научиш да мечтаеш, господин Свирчо. Мога...

- Мога ли да те прекъсна за момент, ваше Преподобие? Да се научиш да свириш на лукурина е лесно. Но раздялата е нещо трудно и просто не знам как да я изразя звуколукуринно.

- Ще се научиш. Мечтата е проста лукурина. От нея могат да се изтръгнат звуците на унинието и радостта, отчаянието и възторга, мъката и надеждата. И да те предупредя: не е важно как свириш, а дали и глухите го чуват.

- Разбирам, ваше Преподобие. Не можеш да си представиш колко добре те разбирам, защото лукурините ми паднаха на сърцето още на пазара в Нови пазар, където ме заведе дядо ми Станчо, когато напълних първите шест годинки. То не беше пазар, а по-скоро панаир, и като се запънах и разкрачих по-широко от сита крава на лед пред една музикална сергия, старият се видя в чудо. Продавачът имаше нос като лукурина, и докато хвалеше стоката си, сумтеше от съчувствие към положението ми така, че носът му свиреше тъжно, та чак жално. Събрах съчувствия и от любопитни зяпачи, и даже помня...

- Споменът, Станчо... - опита се да го прекъсне отецът.

- Знам какво ще ми кажеш, ваше Преподобие, затова те прекъсвам точно на това място. Та, помня един смахнат генерал, който предупреди дядо ми със задържане под стража, ако не умилостиви коравото си сърце. Но той въобще не се уплаши, ами го нарече в очите "кукурузено плашило", защото се виждаше, че униформата му е втора употреба. Преди още да се хванат за гушите, дойде един народен милиционер със заешки очи и го подкара обратно към Карлуково, откъдето генералът втора употреба избягал предишната нощ. Чак тогава старият се зарадва на живота и ми купи една крива лукурина с три дупки, защото тия с пет били безбожно скъпи, а шарките им безвкусни. Дядото като явление е също въпрос на късмет в живота, ваше Преподобие. Има хора, които случват на дядовци и на невести, но аз не съм от тях, както знаеш.

- Защо ме занимаваш с тия скучни глупости след интересния ми сън, Станчо? От тая история не се разбира какви са последствията, но въпреки това аз допускам, че можеш да писукаш на тоя жалък инструмент. Или греша?

- Така е. За жалост е така, ваше Преподобие, но вината не е моя, защото един ден така го изнервих с репетициите си, че дъртакът я измъкна от устата ми, заедно с млечните ми зъби и я направи на чирепи. Но тоя път не се разплаках, понеже бях разбрал, че от една крива лукурина прави звуци не могат да се изтръгнат. Господин Постол ми подари една уникална и ще писукам и дудукам на нея, докато накарам славеите в гората да се стъписат. Няма ли да ставаш вече?

Отец Делан поклати глава и се надигна на лакти, после седна. Погледът му се спря учудено на кухия стоманен рицар, изправен зад отворената врата.

- Ако една куха лукурина може да те направи и весел, то една куха рицарска броня може само да те натъжи. Какви са, прочее, тия кървави следи по бойното ми снаряжение, Станчо?!

- Това е кетчуп, ваше Преподобие. Нали барон Райнхард умря на бойното поле като кръстоносен шопар, промушен в гърлото. Ще го лъсна от глава до пети и до блясък още днеска.

- Трябва да го сториш, Станчо. Тая бойна реликва ще намери своето място в някой роден музей, където поколенията ще я гледат, за да видят, че и поражението може да бъде бляскаво. Когато нещо загива, друго покълва, или с други думи - когато няма едно, има друго, което е същото. Нима протоиерей Делан Манчев от Манчеви варници и барон Райнхард от Долна Саксония са едно и също нещо във филма и в живота: войни на Христовата истина? Матилда - Мариса, а Мариса - Евдокия. Както и да разбъркаме живота си, картите остават същите. Всяка вечер, дълго преди да заспя, слушам един щурец, който идва да стърже на гъдулката си в тъмното. Бедният, разбрал тая проста истина по-добре и от мен.

- Ю хев ту трай, казваше ми Линда. Ще ми липсва шепота на английските и устни, но като няма едни, има други. Така е! Но ще ми липсва все пак нещо, което преживях тук, ваше Преподобие.

- И аз така го усещам. - Отец Делан се изправи на крака. - Сега ми помогни да облека отново скромната дреха на призванието си и ми подай жезъла. Да... ще липсва и на мен, но трябва още много да грешим, преди да разберем, че когато нещо си отива, идва друго, и както казваше Брауншвейк, es ist immer dasselbe, mein Freiherr. Нейсе. Ще завърша с думите, които, смятам да предложа на Дедал за мото на Гаговскя колос: "Спомена сте вие. Паметта съм аз." Харесват ли ти? По-внимателно, ще ми изкълчиш ръката. И не виждаш ли, че обличаме подрасника наопаки.

- Грешка, ваше Преподобие, прощавай. Но добрата страна на грешката е поуката.

- А лошата страна на поуката - късата и памет. Помниш ли ходжата със скъсаните калци? С какво достойнство ги носеше обути обратно! Запомни, че ляво и дясно са едно и също нещо и само човеците се заблуждават, че са две различни. Подай ми сега жезъла, ако обичаш.

Станчо подаде и борсалиното...

- Ето, че започвам да си спомням много неща - призна той, когато излязоха пред колибата. - Ако искаш да чуеш моето мнение, то е, че такъв те обичам повече. Това е твоя дял, ваше Преподобие. Стоманеният меч на барон Райнхард приличаше на жезъл в ръцете ти, но дървената ти тояга е като меч в тях. Когато бях поп Грудяк, ако и вживян напълно в ролята си, не се чувствах сигурен, че постъпвам по съвест. Като клисар се чувствам по-хепи.

Отец Делан го погледна равнодушно.

- Печен или варен - петелът не кукурига. Все си си същия, Станчо. А "хепи" не ми говори много.

- Линда казваше, че се чувства така, когато е с мен, ваше Преподобие.

- И какво може да значи това?

- То е нещо, за което не се говори дълго. Когато казваше "хепи", гласът и ставаше среднощен и като дъжд по Връбница.

- Изповядаш се късно, но те разбирам. Тихият дъжд шепне и ромоли, това ли искаш да кажеш? И може...

- ...да подгизнеш, преди да се прибереш в колибата - вметна Станчо.

- ...да те натъжи утешително - продължи мисълта си отецът. Той е като тия тихи думи: "Словото беше у Бога и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците". Помниш ли колко пъти си чувал тия ромолящи думи от мен?

- Не, ваше Преподобие. Но съм те чувал често да казваш, че добрата дума е дъжд, който пълни воденицата с живот, а сърцето с доверие.

- Да вървим тогава, Станчо.

- Винаги верен на пътя, ваше Преподобие.

Отец Делан се прекръсти, а Станчо козирува. Тръгнаха към офиса...

Когато влязоха, Бо и Мариса мълчаха. Мариса съзерцаваше цветната фотография на покойния господин Леерфелд - съпруга си - а той я гледаше от отсрещната стена така, сякаш обмисляше бавно отговора на някакъв неочакван въпрос - уместен, изискващ внимание. Приличаше на бившия немски канцлер Ерхард: окръглена маса превтасало тесто, което се стича в меката яка на ризата и безцветна, сресани на път сламки над силно размитото синьо в уморените очи. Димът от пурата му е спрял точно пред тях и ги е раздразнил до сълзи: това прави погледа му човечен като на дядо с дузина внуци; може би и малко снизходителен към живота, който не беше успял да го впечатли. "Има какво да се научи от това лице" - помисли отецът.

- Като кръстоносен рицар ме смайвахте - прекъсна съзерцанието му Бо Стан и преглътна нещо, - но като духовен рицар наистина ме възхищавате, бароне,...

- ...каквото и да значи това - довърши мисълта му отец Делан, докато Бо преглътне повторно.

- ...защото камъкът тежи на мястото си... - поправи го Бо.

- ...което и да е то - окръгли комплимента му отецът и се поклони сдържано.

- Но вие, все едно кой, сте винаги крайъгълния камък. Като барон Райнхард на рицарството, а като духовник - на Църквата. Какво ще допълниш, Мариса?

- Че велики рицари е имало винаги, и пак ще има. Както и духовни водачи... Но в случая с отец Делан и двете категории намериха олицетворение в една воля и философия. Благодарим ви, отец барон: от името на покойния ми съпруг и всички, които работиха с вас. Личната си благодарност не мога да изразя с думи, защото в човешката реч липсват думи както за нея, така и за чувствата ми към вас. Позволете да ви целуна, за да си спестя излишни обяснения.

Мариса целуна челото, хлътналите бузи и се наведе над ръката, но отец Делан я отдръпна. Не позволи да я целуне, а я прегърна. Сълзите бяха премрежили погледа, върховете на мустаците издаваха ситните потръпвания на устните му. Бо Стан се наведе над огънчето да запали пурата си, Станчо отиде до прозореца. А господин Леерфелд се наслаждаваше на всемирната скръб, застинала в човешка прегръдка.

- Скръбта на радостта е сол - произнесе твърдо той, когато се огледа за стол. - Тя е огъня на изпепеляващата любов, с която хората са наказани благословено. Няма трудност без начало, сянка без спомен, съмнение без вяра и прошка без съгрешение. Благодаря ви за всичко!

- И опашка без круша - допълни Станчо, като натисна мокрите си клепачи - с палеца и показалеца на едната ръка.

- Ако обърнем казаното наопаки - продължи отец Делан - истината няма да пострада, което доказва, че тя е само една. Утре призори, ние с моя титлоносец потегляме подир зова й. Трудно ми е да приема, че след историческата битка под Солодел няма да се бия и под Одрин, но зная, че ние ще спечелим много битки и ще загубим повече. Да си пожелаем здраве!

Отец Делан помълча около четвърт минута, преди да продължи:

- Прочее, по финансови въпроси и проблеми ще се обръщате за директно съдействие към адвокатска кантора "Леви и Десни" в Сливен. Дал съм всички необходими указания.

Отецът направи знак, а Бо Стан се наведе. Поднесе плоското си ухо пред устата му и докато слушаше, кимаше усърдно. Продължи да кима и след като се изправи.

Мариса постави няколко съвсем конкретни въпроси и получи същите препратки: адвокатската кантора на евреите.

Съвсем накрая имаше сърдечни благодарности, преглътнати сълзи и красиви обещания. И едно желание.

- Да, барон Делан Манчев - каза Бо Стан. - Аз самият имах подобна идея и възнамерявах да построя кръстоносните легиони, чудесатската войска и куманските отряди под Гаговския колос в деня на неговото откриване. Идеята е наистина блестяща и високопатриотична.

- Искам светът да види и проумее, че историята на човеците не е учебник по пристрастие, а е обща и една. Това е скромната същност на идеята ми, Бо.

Бо разтегна широко ръце:

- Готов съм да я прегърна, бароне. Това е най-малкото, което мога да направя за нея. Мариса?

- Знаеш вече, Бо. След завършването на филма се връщам окончателно в Сливен. Камъкът тежи на мястото си. Където и да се намирам, вие можете да разчитате на моята любов. И любовта на Ал, който ме помоли да ви го кажа, миг, преди да напусне кошмарите на последната нощ, скъпи отец барон.

- А вие на моята, скъпа Евдокия - увери я глухогласо отец Делан и заби поглед в бомбетата на кубинките, за да овладее сълзите си.

- Ми ту - присъедини се към чувствата му на английски верният клисар.

Думите му последва дълго мълчание...

В крайна сметка, то именно успя да попие сълзите на всички. Отваряха втора бутилката шампанско, когато отвън се чуха радостни въз-гласи и песни.

- Някой е дал небесния огън на хората - съобщи Станчо, който погледна пръв през прозореца. - Трябва да се покажеш веднага, защото викат барона ти. Излизай, ваше Преподобие. Мале, толкова факелна па-плач нямаше и на митинга в Розово.

Бо Стан отвори вратата и преди да разбере напълно защо Станчо го тласка навън, отец Делан се озова на прага.

Настъпи глуха тишина, но отец Делан я чу ясно. Прокашли гърлото си, изправи рамене и рече гръмко:

- Тишината, която чувам е историческа по две причини: първо, защото е глуха, и второ, защото е факелна. Историята века... - опита се да каже нещо той, но възгласите избухнаха отново - дваж по-възторжени от преди. Той вдигна двете си ръце - в едната с жезъла, - за да въдвори тишина. - Историята помни... - тоя път ревът го блъсна като гигантска вълна, която се разпени зад тъпанчетата на ушите му.

Наложи се да почака повече от минута с вдигнати ръце.

- Glory, es lebe, да живее!! - ревеше множеството и ревът му се смеси с американския, немския и чудесатския химни.

Докато тълпата ревеше, Петър Брауншвейк изведе коня на барон Райнхард напред. Помогна на отец Делан да го възседне, но подрасника се разпра, а той падна елегантно от другата страна; скочи още по-елегантно на дългите си крака и се огледа за борсалиното.

Смехът на множеството не остана без отговора му:

- В съдран подрасник или в смачкана рицарска броня, аз съм воин на Христа, който съветва човеците да пестят радостта си от чуждото падане, братя мои по оръжие. Защото не него, а достойното изправяне на човека трябва да възнаграждаваме с най-искрена и споделена радост, братя мои християни. Мнозина от вас ще паднат при Одрин, но някои от тях няма вече никога да станат. Нека ония, които се изправят им поднесат победата си в дар, защото няма щастие по-свидно и голямо на Земята от щедростта на човешкото достойнство.

Носиха го на ръце до входа на колибата и изгасиха факлите, защото нямаше как да влязат с тях в кръчмата.

Станчо се прибра на следващата сутрин и завари отец Делан на края на търпението.

- Зная, че не ти е за последен път, но по-добре късно, отколкото по-късно - укори го отецът, който се разхождаше нетърпеливо пред колибата. - Дано сега не чакаме и кучето до довечера. Чудесатска традиция е, раздялата да трае три пъти по-дълго от самото празненство и се страхувам, че даваме лош пример на чужденците. Чакам те напълно готов за път от два часа. Оногур къде е?

Станчо се направи опит да вдигне рамене, когато Оногур пристигна оплезен и с подвита опашка.

Пет минути по-късно Юти започна да отърсва ръждата си.

- Сега накъде, ваше Преподобие?

- Първо в болницата при Дедал, после в адвокатска кантора "Леви и Десни". След това неумолимо и неопределено на запад.

Отец Делан Манчев се намести в коша, прехвърли жезъла в лявата ръка и се прекръсти.

Когато Юти изкачи билото се обърна и благослови за последен път киноселото.

* * *

Дедал, седнал с опънат крак в инвалидна количка, тъкмо препускаше из коридора.

- Гръм и грахова супа! - извика скулпторът като ги видя. - Зная откакто се събудих тая сутрин, че днес ще дойдат. Господин отец! Братя и медицински сестри, ето го! Това е оня, на когото не съм достоен да подаря и гребен за брадата му. Ето го спасителя на скулпторската ми вяра и чест, който може да лекува вируса на глупостта ни! Сложете кафето и елате веднага, маймуни с маймуни, да се извините за това, че ми отказахте нечленоразделно да измиете коридора с кислородна вода, за да го посрещнем хигиенично... Ох! Една здрава ръка ми е достатъчна, елате да ви прегърна три пъти господин отец...

Дедал направи поривно движение напред, количката се прекатури и двамата останаха под нея. Но инцидента остана без особени последствия и когато нещата дойдоха отново в първоначалното си положение, Дедал сграбчи свободната ръка на отеца и продължи:

- Дай да целуна десницата ти, свети отче. Днес трябва да свалят гипса и на другата ми ръка. Харесвам ли ви остриган? Дадат ли ми патерици в ръцете, един крак ми е достатъчен да ритна тая попикана двуколка. Искам още сега да се върна при отец Матей, който се потял като кон под вълнен чул в тая полуостровна жега. Сопотските леяри идваха на свиждане вчера, специално да ме успокоят, че не е още умрял под брезента. Казах им да го завият в по-леки копринени чаршафи, щом като преди официалното откриване не бивало да го виждат случайни зяпачи. Благодаря! И адвокатите не си плюят в шепите, господин отец. И те идваха. Казват, че всичко ставало делово и бързо - само с едно завъртане на ръката. - Дедал се разсмя. Намигна така, че и мухите по превръзките му видяха и почеса гипса на ръката си. - Сърби, което значи, че оздравява. Идва кметът Маврудиев и обеща да се погрижи за охрана на паметника, след като магьосните леяри си заминат. След два дни си тръгват, но ги поканих да се върнат за откриването. Защо ли изобщо се сещам и за това?! Сигурно, защото нямам пари за патерици.

Мъж в бяла манта излезе от една стая в дъното на коридора, прекоси го и влезе в отсрещната.

- Това е главният лекар. - Дедал намигна така, че носа му се изкриви силно наляво и направи знак на отец Делан да се приближи. - Още преди да ми намести кокалите, ми обясни на четири очи колко е висок годишния наем за квартирата на дъщеря му, която следвала нещо в Германия. - Дедал съвсем сниши глас. - Отначало не повярвах, защото мислех, че е по-висок, но ушите на страха са големи. Можело да платим и на вноски, но не по-късно от датата преди изписването. Благодаря, сестра. Кафето е италианско, донесе ми го господин Маврудиев. А! Сигурно не знаете, но старият му почина преди три дни и вместо варено жито, ми донесе кафе за Бог да прости. Освен корав тръткояд баща му беше и не по-мек кръвопиец, пардон, кафепиец. Мир на бедните кокошки сега, ха-ха...

Дедал сръбна и опари езика си. Докато духаше предпазливо преди втората глътка, отецът прошушна:

- Последните две новини са особено неприятни, господин Дедал. Втората е непоправимо скръбна, докато първата е скръбно свързана с октоподната ни корупция.

- А! Добре, че споменахте и нея. На два пъти вече ме посети и госпожа Мари - законният наследник на кметския трон на Братци. Предполагам, че вече знаете какво скръбно нещо сполетя и сина и Захари, дано Бог да е забравил греховете му. Идеята ви за мемориал на света Корупция е просто гениална и мога само да се чудя защо не съм се сетил преди вас за него. "Ръкавицата" е наистина убийствена и е въпрос на чест да я осъществя след месец, два, три, или най-много пет. Ако за мен паметника на Матея беше едно патриотично предизвикателство, то мемориала на тая шаврантия е интернационално такова. Обмислил съм дизайна до последен детайл и веднага след всенародните тържества на Гаговец, започвам работата по него... Ако ми спестите въпроса си, ще ви обясня. Най-общо казано, това ще бъде една желязна ръка в кадифена ръкавица, ако можете да си го представите. - Дедал извади езика си да го охлади. Върхът му трепереше червено.

Отец Делан направи опит да каже нещо, но той го задържа с ръка:

- Един мой човек, който научил от друг, ми предаде...

- Предатели е имало достатъчно в Стара, има ги в Нова, няма да се свършат и в Бъдеща Чудесатия - намеси се за пръв път от пристигането си Станчо.

- Предателят ми каза, че сте загубил битката за Солодел. Истина ли е, господин отец? Ако е наистина така, има защо да се гордея с вас.

- Загубиха я бароните, господин Дедал - осведоми го Станчо. - А предатели е имало достатъчно в Стара, има ги в Нова, и няма да се свършат и в СНЧ, което ще рече, Съвсем Нова Чудесатия. Запомнете това от мен, господин неин лауреат. - Станчо се изпъчи.

- Земя, която има на разположение толкова много горещи патриоти, има съответно и много студени предатели - подкрепи го отецът. - И нека това никого не учудва, защото благодарение на последните, ние ще загубим битката за Солун. Но за победата ни под Одрин, историята трябва да благодари на първите. Как е езикът ви, господин Дедал?

- Боли, предателят... Когато се обели и се върне във форма, ще довършим разговора. Сега трябва да си легна... - Дедал подаде ръка. - Езиците на предателите са дълги и затова Крум Страшни ги е рязал.

- Ние тръгваме сега. А утре или вдругиден филмовият екип тръгва за Одрин. Мариса и Бо ще се отбият пътем да ви видят, Дедале. Със здраве, и Бог да пази Отечеството от езика на предателите.

Дедал завъртя сръчно двуколката и ги прегърна.

В стаята си паркира пред прозореца и видя от височината на дванайстия етаж как - по-малък от хлебарка - отец Делан пристъпва с жезъла. Хората го поздравяват беззвучно и се обръщат почтително след него. Една буреста жена пусна патериците си на земята и изтича като криво пате да целуне ръката му. Или така му се стори отдалече? Все едно. Видя как се настаниха и Юти потегли. Приличаха досущ на "Таксидиотите".

- Това ли беше вашият отец? - сепна го гласът на сестрата, която носеше вестник. - Знаете ли какво намерих вчера във "Вчера"? Ще ви го прочета..., момент, къде беше... Всеки случай..., да крадем, да лъжем, да се оплакваме само от другите и прочее. Мисля си, че ако човек се замисли над тия думи, ще се сети да прави понякога и обратното. Ето, намерих го, прочете цялото интервю.

* * *

Самуел Леви повика брат си по телефона. Докато чакаха да дойде, отец Делан прелисти документите и сложи подписа си навсякъде, където беше необходимо.

- За да си спестим практическите неудобства - помоли той, когато Самуел Десни пристигна - нека оня, който е господин Десни да седне отдясно, а Леви - отляво. Благодаря, господа.

Разговорът продължи само шест минути. Отец Делан погледна стенния часовник, стана от мястото си и каза делово:

- Шест исторически минути, на шест очи. Съдебната регистрация на "Lovely generation ООД" е за мен една нова надежда, след неуспешното начало. Сега, прочее, съм убеден, че вашето познанство с Мамона, подкрепено от безлихвената ми воля, ще предизвика бум от бременности, от които Отечеството ни така много се нуждае. Свети Андрей ми е възложил тая благочестива задача отдавна и с неговата закрила ние ще я осъществяваме заедно тепърва. Вярно е, че няма смъртен, който да върши добро и да не получава зло в замяна, но такъв е тъжния ни жребий на Земята. Аз, прочее, съм Лудия, който няма дя се примири с тая Гола истина. Когато чета вечерната си молитва, не забравям да се помоля за всички примирени с нея, защото познавам вкуса на недоверието към ближния. Като добри евреи сигурно знаете какво пише в първа книга Моисеева: "И като минаваха мадиамските търговци, извадиха Йосифа от рова, и го продадоха на измаилтяните за двайсет сребърника." Поучителна история, няма що. Ако сте я забравили, запомнете я, за да не се изкушавате. Желая успешно начало с проекта "Десниленд", господа близнаци. Разчитам на вас. Имате ли някакви въпроси?

- Аз имам един - отговори Самуел Десни. - Позволете да попитам: колко уместно би било да се разчита на ближния, господин отец?

- Настина ви казвам: такова нещо е неуместно като увиснала гуша и не бива да е по-голямо от синапово зърно. Ако искаме да е повече, нужно е да го поливаме с рицарско недоверие, каквото и да значи това. Други такива въпроси?

Самуел Леви и Десни се ръкуваха учтиво и ги изпратиха до вратата.

- Напрегната е програмата ни днес, Станчо - каза отец Делан, докато се наместваше в коша. - Сега карай към владиката Филарет, когото реших да навестим, докато слизах по стълбите.

* * *

Негово Високопреосвещенство Филарет беше прескочил трапа, и според собствените му уверения, се чувстваше вече "в състоятелност" да се справи с още един байпас. Беше дошъл в приемната да посрещне госта си в раирана пижама и обясни, че скоро тя няма да се свлича така, както прави това сега. Извини се и отиде до тоалетната, където се забави дълго. Отец Делан използва отсъствието му, за да си припомни за кой точно бай Пас става дума и като не можа да се сети, извади празен банков чек от джоба си. Мисли дълго, подписа го без да впише сумата на дарението и го пъхна обратно. Продължи да чака... В гостната беше тихо. Само някакво невидимо насекомо жужеше с краки прекъсвания, колкото да го разсейва, докато правеше опити да се съсредоточи върху единствената си мисъл: су-ма-та. Жуженето утихна и той извади чека от джоба. Изглади го с длан върху коляното си, постави една точка и старателно извъртя три нули след нея. Чу се шум на падаща вода, но владиката не излизаше; почака още малко и потъна отново в света на числата... Толкова дълбоко, че не усети кога Филарет беше застанал зад гърба му.

- Виждам и съчувствам на терзанията ти, Делане. Какво има да се чудиш толкова?

Отецът се стресна и - повече от объркване - сложи една точка след последната нула.

- Така вече започва да прилича на нещо. Сега нарисувай още три занулявания отзад след точката...

Отец Делан изпълни указанието. Но когато му каза "сега нарисувай и ключа "девет" пред шесте нули и точката, та за да светнат девет милиона лампи в тая бедна приемна", завърли писалката на масата и прибра чека в джоба си.

- Защо, Делане? - попита тихо Филарет. - Та нима малко милостиня прибра като таксидиот в дисагите си, и хонорар като кинобарон в джоба си? А клисарят ти със сигурност не е богат поп само във филма. Помисли спокойно и нека светлината озари щедростта ти. Аз отивам да си полегна... - Филарет хвана гащите на пижамата с две ръце за по-сигурно и потътри чехлите си. На врата се обърна. - Пиши девет пред точката и остави чека на масата, преди да си тръгнеш.

Отец Делан разгъна чека и вместо "9", изрисува "1" пред вълшебната точка. Помисли още малко и добави в графа "словом": "един милион лева". Стори му се, че в гостната стана изведнъж тъмно. Извади плик, пъхна чека в него и като въздъхна тежко го облиза.

На двора Станчо и Пахомий обсъждаха мълчаливо нещо.

- Моля, кажете на владиката, че освещаването на паметника ще стане в деня на свети Апостол и Евангелист Йоан, Пахомий.

- Знаем, отче Делане. Завчера идваха за интервю от "Вчера" и ни казаха, че господин Дедал ще ни прати официална покана - отговори секретар-протосингелът. - Двайсет и шести септември. Дотогава има време. Ще наддадем на тегло и няма да ни паднат гащите.

- Довиждане. Оставих един плик на масата в приемната. Предайте му го преди вечерната молитва, ако е още там. И не забравяйте да му дадете успокоително след нея. Много хубав подрасник имате, Пахомий.

Пахомий се усмихна приятно и ги изпрати до портата.

Когато спряха да заредят, слънцето печеше точно над главите им. Полето около бензиностанцията напомняше пустиня. Докато зареждаше Юти, служителят, който не сваляше очи от пътниците направи опит да се прекръсти, но дясната му ръка беше заета с пистолета и се отказа.

- Няма значение. Важното е, че се сетих. Виждал съм ви във вестника, и ако ми дадете автографи, зареждането става за моя сметка. Кучето на задната седалка изкуствено ли е?

Той окачи човката и изтича за лист и молив. След като се подписаха, Станчо се осведоми в коя посока е запад:

- Слънцето пече точно отгоре на главите ни и не мога да се ориентирам - извини се той. - А и табели липсват.

- Хм... къде е запад?! Чудесатите се кръстят все на изток. - Мъжът се прекръсти наопаки. - Нали така! Това е изток, значи запад е обратно. Какво?

- Не съм сигурен, защото мисля, че се прекръсти наслуки, уважаеми. Освен това, извинявам се пак, но искам да бъдем сигурни. Човек трябва да знае за какво се кръсти.

Служителят се прекръсти отново наопаки на всички посоки и видимо се обърка. После погледна автографите.

- Какви красиви заврънкулки само! Струва ми се, че всички сме слънчасали. Закъде пътувате, ако не е тайна?

- За Рим - излъга Станчо.

- Тогава нямате проблем. Карайте накъдето ви виждат очите, защото всички пътища водят за Рим. Мога да пратя по вас една кофичка кисело мляко за светия отец. Знам, че умира за чудесатско кисело мляко. Аз самия съм католик.

Служителят каза това сериозно, махна за поздрав и остана неподвижен, докато се разтопиха като бучка лед в маранята. После прегърна листа с автографите и отиде да си намокри главата.

Слънцето изгаряше вратовете им. Пътуваха почти от час, а отец Делан мълчеше все така упорито: не беше продумвал, откакто се разделиха с Пахомий. Едва когато се показаха прашните покриви и надупчената от ловджийски сачми табела "Бабин дол", благоволи да каже:

- Налага се да попитаме някоя баба, Станчо.

- Крайно време е да спрем и да питам - съгласи се малко нервно Станчо, - защото, ваше Преподобие, оня слънчасал католик, дето се кръстеше наопаки, май ни прати да пощим китеници. Изгоря ми врата, а това със сигурност значи, че Ватикана е в обратната посока, ти как мислиш?

- Чаках сам да се сетиш, Станчо - продължи отецът. - Но какво значи тук, "да пощим китеници"! Твоите неуместни изрази ме натъжават и развалят още повече настроението ми. Това бабино село е без камбанария, а може да е без кучета, и негостолюбиво отгоре на всичко, което значи, че ако не лавнат песове, няма кой да събуди глухите му баби. Не съм предполагал, че можем да изпаднем в подобна неориентираност в собственото си Отечество.

Изглежда отец Делан имаше право, защото докато прекосят Бабин дол, видяха една-единствена жадна пуйка с три пилета, които нямаха сили да писукат и на сянка.

- Спирам под по-голям орех и чакаме! Ще чакам докато мине някоя жива душа, ако ще и след една седмица. Юти пуши отвсякъде и ще припадне всеки момент, няма смисъл ваше... Преподобие... Това нещо в далечината, срещу нас ли се движи?

Отец Делан изпъна длан над очите си, взря се примижал напред и отговори на себе си:

- Хм... Прилича на голямо бяло говедо. А може и да е фата моргана, приличаща на крава... Движи се, но повече нагоре-надолу, отколкото напред-назад... струва ми се... Така поне мисля аз.

Отбиха вдясно и спряха под една дебела орехова сянка. Станчо издърпа ключа, но бедният Юти продължи да притреперва, докато най-после се отпусна в нещо като дълбока кома. Отец Делан разкопча подрасника до пъпа, просна се на попуканата земя и смъкна борсалиното върху очите си. Станчо нахлупи козирката на шапката ниско и се взря с всички сили - неподвижен като невестулка в стърнище...

След пет глухи минути реши, че кравата ври в казана на маранята и затова не дава признаци за движение в определена посока. Беше някакъв мираж; или по-скоро нещо, което приличаше на мираж; или пък наистина, както каза отецът, фата моргана, която прилича на крава. Майната му. Просна се на земята от другата страна на дънера и задряма безразсъдно...

Раздряма го някакво шушнене, тихо пъшкане и неясни звуци. Свали ръката от челото си, отвори очи и първото нещо, което видя, бяха една тлъста гуша и потната яка под нея; мъжът видя, когато отвори клепачите си напълно. Преди да рипне, човекът се наведе ниско, обърса устата си и преглътна сухо:

- Извинявайте, обаче се утрепахме с жената - съобщи дебелакът и направи опит да се изплюе, но не можа да събере и капка течност. - Радиаторът на минибуса ни гръмна в тая проклета жега...

- ...пуста да остане дано - допълни женски глас зад широкия му гръб. - Добър ден, господине. Не, не. Не ставайте на крака. Лежете си, по-добре, ако смятате, че не сте в състояние да ни помогнете. Знаете, че всеки автокрушенец се хваща просто за сламка в такова положение и решихме с мъжа ми само да попитаме.

- Ние не сме просто сламки, жено.

Гласът дойде иззад дънера. Жената се обърна и побърза да сложи длан върху сърцето си. Докато пристъпваше напред, отец Делан закопчаваше последното копче на подрасника с лявата ръка. Дясна държеше протегната за ръкостискане.

- Аз съм протоиерей Делан Манчев.

Той представи изчерпателно себе си и своя клисар Разбира се, с титлите. Миг след като се отегчиха, автокрушенците направиха опит да си тръгнат, но Станчо се обърна към отеца и рече:

- И аз си помислих, ваше Преподобие, че е фата моргана и сега си обяснявам: именно тя е бутала минибуса отзад и затова не сме видели, че това са автокрушенци, с гръмнал радиатор...

- На които трябва да помогнем по някакъв начин, но не зная точно какъв. Нека всички да помислим, Станчо...

Отец Делан приглади буклата и кръстоса замислено ръце на гърдите. Жената погледна мъжа си и се хвана за дебелия му лакът. Очите и бяха изпълнени с надежда, но помръкнаха веднага след като отецът отпусна ръце и призна:

- Предавам се, защото не виждам никакво решение на проблема ви. Тая сянка е като спасителен остров и мога да ви посъветвам първо да се успокоите. И второ, да проявите примирението на Робинзон Крузо, докато съдбата се погрижи за всички ни, защото и ние самите се чудим какво да правим.

- Загубихме си компаса и не можем да се ориентираме къде е запад - дообясни Станчо. - Но, ако вие знаете случайно, кажете ни, моля, а аз ще ви кажа как можем да ви помогнем.

- Моля - прекъсна го отец Делан - нека аз да обясня, за не се получат недоразумения и да не ни помисли някой за слънчасали гламоглавци или нещо подобно, клисарю. Нека признаем, че просто изгубихме посоката, както това се случва на всички умни чудесати напоследък.

- Освен компаса, изгубихме и пътната си карта за Европа и сега сме седнали на тая тъпа сянка и чакаме да дойде някой да ни оправи - потвърди думите му Станчо.

- Ами ние сме за там! - проговори изпълнен с надежда мъжът. - Тръгнали сме за Европа, но с тоя спукан радиатор няма да стигнем май никога. Всичко що сега виждаме от сянката, където сме се скрили - той протегна шишкавата си ръка напред - е запад. Вие от коя посока дойдохте, впрочем?

- От същата - отговори Станчо.

- Значи сте се движили погрешно на изток. Трябва да обърнете на място и да се движете в нашата. Виждам, че ви помогнахме много, защото жена ми клати глава, и искам да попитам: можете ли да ни помогнете и вие сега?

Станчо не отговори, но намигна първо на жената, после на мъжа и отеца, и отиде при Юти. Наведе се над него, погали главата му и мушна ключа. С няколко движение освободи мишци и ритна кобилицата. Юти се стресна, подскочи и сърцето му се разтуптя лудо.

- Няколко хиляди удара в минута. Сега ми помогнете да вържем болната ви крава зад него, господине. Не, Оногур, ти ще тичаш отпред.

Пет минути по-късно всички седяха в минибуса. Оногур легна на пода и жената се зае веднага да го гали. Станчо даде знак и потеглиха.

Пристигнаха в Чирпан след шест дни. Бяха изпълнени с чувствата, които хранят един към друг втори братовчеди. А когато настъпи момента на раздялата, отец Делан взе последен думата и произнесе слово: изпъстрено с поучителни метафори, напътствия и благопожелания. Завърши след половин час, по следния начин:

- Ако всички говорящи са готови да се впрягат пред чуждите грижи така себеотрицателно, както го направи тая безсловесна моторетка, то светът непременно би станал по-добър само за шест дни. На седмия човеците щяха да си почиват от радостта и удовлетворението, вместо да се кахърят за собствените си тегоби през новата седмица. Предайте моите поздрави на Запад, където - доколкото съм чувал - рядко се намерят граждани, готови да помогнат на чуждата неволя така сърдечно, както го правим ние, чудесатите. И то при положение, че сме напълно наясно, колко е опасна неблагодарността на съплеменниците ни.

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.01.2015
Михаел Стомин. Пратеникът на Матея. Варна: LiterNet, 2015