ОБЕЩАНИЕ ЗА ДЪЖД

Михаел Стомин

web

- А веднъж заклещят ли се над Козоглав от две направления тия ветрове, направо забрави: капка няма да капне до наесен чак - рече Лука и нахлупи отново каскета върху топчестата глава, на която дължеше прякора си.

Плюв се изплю на три метра встрани и го погледна безучастно: най-малко до разклещване на двупосочни ветрове му беше в момента. Нямаше вятърничавия навик да хаби думи за тоя, дето духа, затова отговори само с едно почти недоловимо - по-скоро, предполагаемо - кимване и се изплю отново - този път два пъти по-далеч. Той отдавна беше обяснил на неводенци, че е придобил този навик след случайното си оцеляване "на косъм" в битката при Вълтава, откъдето се беше завърнал с половин лява вежда и незначителна част от лявото си ухо у дома. След внезапната смърт на пъргавата си невеста Плюв плю на всичко, прибра вдовицата Девня при себе си и фронтовия му навик се превърна постепенно в професионален. Ако не носеше осемдесет и девет навършени години на гърба си, нямаше изобщо да се колебае дали да участва и по трите дисциплини на световното първенство по плюене в Шотландия през тази година. Той беше напълно сигурен, че на дисциплината "Насрещен вятър четири метра в секунда" и "Плюене върху фотография по избор", нямаше кой да му се опре, но един рижав сибиряк, когото беше виждал на цветна снимка в Спортно огледало, му създаваше известни грижи: мужикът беше фаворит в "Свободно плюене на минус шейсет градуса", където се беше регистрирал да участва още един мъж: полски емигрант от Уайтхорс. В Огледалото пишеше, че тоя мустакат фукльо не дъвчел тютюн само насън и можел да събира толкова жилава жълта плюнка наведнъж, че замръзналото топче да тупне на земята като олово от рибарска мрежа. Сега не можеше да си спомни към коя провинция на Канада принадлежеше проклетият Уайтхорс, и това беше другата основателна причина да не хаби думите си за тоя, дето духа от две посоки едновременно. Плюв мечтаеше твърдо да спечели трите титли наведнъж, да се върне в Неводен като абсолютен шампион и вече от този позиция да се срещне очи в очи с министър-председателя и президента, за да се уреди най-сетне въпросът с тежко бомбардирания път до града и водоснабдяването на Неводен. Прекъсването на тока през ден беше по-маловажен въпрос, тъй като сметките падаха наполовина, но можеше да постави и този въпрос Той промърмори нещо, почеса остатъка от ухото си и пак плю.

- В провинция Юкон е Уайтхорс - напомни му Лука.

- Това не беше ли в Америка?

- Не, Юкон е в Канада, човеко. Тя е по-голяма от Америка, а Русия, все таки, и от небето.

- Не съм сигурен, но знам, че си спал с много големи рускини в Коми - отвърна Плюв и разтвори ръце да покаже какво има предвид.

Вместо да рече "майната ти, тогава, щом не ми вярваш", Лука подуши въздуха с големия си сърповиден нос в посока кметството, което стърчеше никому ненужно в средата на поселището; отхлупи и пак захлупи каскета си - сякаш поздравяваше покойния прогимназиален учител Протогеров, от когото научи много за географията и отскубна до коляно един жилав стрък трева: имаше навика да дъвче нежните стебълца между твърдите си венци, докато изпуснат и последния си пролетен дъх.

Задната слънчева половина се закачи за минута на някаква козоглавска драка, преди да се изтърколи нататък - оранжев жълтък на хранена с просо кокошка. Козоглав прилича донякъде на козя чутура: неугледен хълм, по който заядливи драки са пуснали корените си до жадното корито на бара Рушая чак. Неводенци вярваха, че Неводен ще продължи да се казва така, докато Хлебарката не пропадне завинаги в гладната зев на някой попътен разкоп. (Хлебарката е един предухан пикап, който мъкне хляба на неводенци - три пъти седмично по разнебитения път от града до тях.) Дали хората са имали предвид приликата на пикапа с каналната твар или с професията му при кръщенката, могат да кажат само таласъмите на Козоглав. Онова, което можеше да се каже със сигурност в момента, беше числото на самуните, които Хлебарката подмяташе три пъти седмично по остър прах и завои към тях.

Ако се съди по това число, жителите му са понастоящем девет (без Шура - лудата на три околни села, без постоянно пребиваване). По един хляб на глава и ден прави точно толкова; седем дни по девет - шейсет и три, и само на Гергьовден - седемдесет. Три бутилки олио месечно, два пакета захар, по един фасул и ориз. Неизбежните два пакета сол на тримесечие бяха достатъчни да осолят добре пенсиите им.

Към момента, сборът от годините на неводенци е седемстотин шейсет и пет, и затова някогашният ветеринарен фелдшер Чудомир Орфов-Чудото, нарича Неводен "Малък Метусалем". На осем километра от гръцката граница има и "Голям", шегува се понякога шофьорът на Хлебарката Теофан, който, докато се хвалеше наляво-надясно, и на умрелите, с жена си, един грък я задигна под носа му, и сега плаща разноските за бракоразвода. Неводенци побързаха да го прекръстят на Целофан, но той продължи да кара хляба, да носи месечното Спортно огледало, пресни клюки от града и да изпълнява някои извънредни поръчки: ножчета за бръснене, гвоздеи, игли, конци или боза в началото на месеца, когато Девня се връща с него и пенсиите от града. (Неводенци не пият лекарства, а шипковина, която берат от закачливите храсталаци по бреговете на бара Рушая - дребни, изключително стипчиви, и затова подминавани от осите, плодове. Скъпи на думи, вместо да обясняват, че правят сами питието, те казват берем го от шипки.) В поселището има само две болести: кръвно и ревматизъм, който наричат поврътки. (Само Чудото страда допълнително от пристъпи на подагра, която нарича "свадлива съпруга".) Шипковината е добра: на празници те черпят с нея Целофана. Впрочем Теофан е полугрък: преди да изпие цяла паница, той я души с тесния си тесалийски нос; мижи изтръпнал, докато течността се спуска по издрасканото му от острия прах гърло и хрипти като удавник - докато поеме въздух да опъне новия гълток.

- Слънцето се черви като прищъпната мома, дъждът пак ще ни подмине - Лука усети тръпчив гъдел под езика, защото наближаваше Гергьовден. - Георги значи земеделец, все таки - обясни ненужно той, преди да погледне Плюв, който следеше внимателно пропадането на слънцето към Западните покрайнини.

- Знам - кимна Плюв със затворени очи.

За малко да попита защо е тъй, и защо Лука се сеща за това винаги преди Гергьовден, но се върна при въпроса защо дяволът от неводенските легенди идвал да гледа как слънцето отърсва бронзовия си прах, преди да пропадне в Западните покрайнини и продължи пътя си над високи чукари и безкрайни морета, за да се качи на японското знаме. Плюв има правнук, който е сумист в тая земя на изгряващото слънце (сякаш то не изгрява и в Неводен), и затова чувства Япония някак по-близка от Западните покрайнини. Обяснявал си го с живота, който научи устата му да движи език само когато плюе или дъвче нещо, но сигурно имаше и още нещо, което никога не успя да си обясни. Пак наближава Гергьовден, и не, че някому толкова е притрябвало да вали. Неводенци не чакат дъжд, а началото на месеца, когато Девня раздава пенсиите. От гергьовския дъжд е останала само старата традиция - за добро или лошо, - която животът му напомняше веднъж годишно. Животът е друг сега: по-мълчалив и от него; и от водата на кладенчевото дъно, и от ветровете, които няма смисъл да обсъжда с Лука сега. Животът е като пробита лъжица: времето му изтича неусетно, затова Плюв е гладен за дните до световното надплюване в Абърдийн и всички дни подир него. Ръцете му мълчаха цял живот с утехата, че вършат честно всичко. Те видяха повече от ума му, и сигурно така е трябвало. Мълча и езикът, и Чудото с право му рече веднъж: Ние, неводенци, имаме една дума за език и език. Затова нямаме световни философи и водачи да ни показват друма, Плюв.

Девня вика откъм Неводен "вечеря-я-я".

- Къде ли са козите?

- Ей там - сочи с глава Лука, - отзад, в салкъмите.

Девня е сестра на Лука. Когато преди шейсет години тя отиде да живее при Плюв, беше секретарка в общината, после стана разсилна в пощата; пенсионира се като тъкачка на двайсетина стана в града, където, ако седмичният автобус забрави да дойде, ходи пеш в началото на месеца. Връща се обаче, почти винаги с Целофана и пенсиите на неводенци. И двете й дъщери са женени за братя-близнаци - наследници на някакви хидалгос в Испания, но до този момент не е виждала нито братята, нито техните наследници. Само преди година имаше такъв случай: на улицата зад полицията я бяха сдърпали двама роми, да й вземат чантата с пенсиите - хиляда триста и седемдесет лева и стотинки, - но й взеха, както казват неводенци, цървулите: тя получава парите срещу пълномощно, което наистина носи в една малко съмнителна чанта, обаче крие парите на съвсем друго място. Трябва да е било голямо дърпане, защото, като се върна в Неводно, още беше развлечена отвсякъде, сякаш я бяха влачили мътни води. Тя разказа, че имало и няколко пасивни свидетели (между които някакъв униформен), но никой не се намесил. Девня наистина е хващала око като млада, но сега прилича на избелялата прашна роза зад предното стъкло на автобуса. Неводенци се усъмниха по навик, че униформеният може да е охранявал самите бандюги, и веднага след като получиха пенсиите си, забравиха за този частен случай.

Докато Плюв изтупа гащите си, Лука доведе козите: две, покрити като с бели родопски, провиснали досами поляната, халища; кехлибарено пъстрооки животинки с огромни вимета, привързани нарочно с кърпи към гърбовете, да не се влачат по земята.

Подвижната частна собственост на Неводно се състои от тях, от Бял Семко, двете прасета, които ровят улиците му заедно с десетина шарени кокошчици и едно зеленикаво, обло като зелка петле между тях. Ако Девня занесе копривна супа на съседката, тя не търси после чинията си: знае, че съседката ще я върне все някога, пълна догоре - неводенци помнят, че заем тъпкано се връща - с лапад на фурна, примерно. Бял Семко, единствената животинска тяга в поселището, е магарето, отгледано от една семка, откъдето е и името му. Ружи, трендафил, огромната плачеща върба пред глухото кметство и празното щърково гнездо са нещата, с които те толкова са свикнали, че ги забелязват само напролет. Чудото държи общата крушовица и кръчмата, където никой не си прави сметки без кръчмар. Изобщо, поселището е нещо като последен опит за комуна: Неводенската комуна.

- Капка няма да капне, Плюв - напомни пътем Лука.

- Добре, добре - отговори най-сетне Плюв, - нека бъде на твоето.

И тази нощ е няма като сън; зведите над Козоглав треперят в хладния вятър, падащ от Козоглав. Петлето кукурига в четири, после в пет и се кара за нещо на кокошките, които се гушат топло и оправдават неспокойно. Но неводенци са чули и видели достатъчно за седемстотин шейсет и пет земни години общо, и не любопитстват за какво. Те спят до седем.

Не спи само Плюв. Той е мислил цялата нощ и решението му е неотменимо: ще участва на световното в Абърдийн каквото и да става. На негова страна са инатът, талантът и Девня, а те стигат да отиде там, да обере златото на Шотландия за два дни и да се върне прочут до края на живота си. Будната завист на неводенци щеше да заспи на място, щом види чешмата на двора пълна, а пътя към града - равен. Освен туй, световното в Шотландия свършваше на двайсет и втори май, така че ще си бъде за празника на Светите братя Кирил и Методий пак у дома. Дотук ясно, разсъждава Плюв, но защо по-нататък планът му се обърква, можеше да обяснят само проклетите пари.

Това му каза и Чудото: виж, рече, въпросът с мангизите е опасен като Козоглав: пълен е с жадни усойници, котешки нокът и кремък, но Христо Проданов каза веднъж: има ли воля - има и път, и се покатери на Богинята майка на света - Джомолунгма, така ли беше? Има за какво да ме е яд сега на себе си, понеже само преди два дни мислех сам да ти го предложа, но взех, че забравих. Казвам го, за да знаеш колко високо ценя дарбата ти, но по въпроса за парите... Чудото се погледна през прашното стъкло навън и започна да мисли.

Пролетният вятър решеше плачещите вейки на върбата пред ненужното на неводенци кметство и си играеше като коте с една смачкана на топка хартия. Но това му пречеше да се съсредоточи върху проблема и той премести поглед върху стъклените очи на двата препарирани глигана, сърната и петгодишните еленови рога, окачени на отсрещната стена преди повече от трийсет години. В сандъка, на който беше седнал сега Плюв, безразборно нахвърлени, лежаха вехториите на някогашния Селски народен съвет: знамена, гипсови бюстове и портрети на големите и по-малки вождове - онези, които спешно се отказаха от обещанията си за равенство и братство. Тогава тук беше хоремагът; сега двамата се намираха в пенсионерския клуб, където четиримата останали мъже на Неводен се събираха да хвърлят зарове и карти: през зимата обикновено, когато Чудото стъкнеше голямото чудо - един тенекиен варел с кюнци, закотвен в средата на помещението, те се черпеха с по някоя и друга глътка комунална крушовица, за която финансовият министър наложи акциз. Майната му на министъра, сега проблемът беше по-важен от прищевките и на жена му, и от всичко друго, защото светът не чака круши, а Пляв от Неводен.

- Да почваме да мислим - наруши мълчанието Чудото. - Имаме да обмислим една голяма стратегия, и понеже не познавам такава, която да се мисли без парични главоболия, ти предлагам да я оставим тази точка за накрая.

Плюв почеса остатъка от ухото си; съгласи се с кимане и прехапа долната си устна замислено.

- Това, че ще им разкажеш играта, ми е ясно. А това, че ще се върнеш в Неводен позлатен като самия Александър Невски, още по-ясно - насърчи го Чудото и за да не го притеснява допълнително, пак обърна поглед към вятъра, който продължаваше да реши заплетените върбови вейки и да си играе с омазнената топка хартия под тях.

Плюв освободи устната си от прехапката, но не започна веднага. Първо гледа цяла минута навън, после завъртя очите си към еленовите рога, повдигна несигурно рамене.

- Имат един пръст прах - рече, но Чудото го познаваше добре и знаеше, че трябва да почака, докато Плюв си дойде на думата. - Ами, първо стои въпросът с тренировките. Знам, че дарбата ми е голяма и господ помага, но в кошара не пуска. Имам един месец за тренировки само, а конкуренцията не спи, както се казва. Това са три сложни дисциплини. Колкото и да съм добър, рискът да стана от кревата и да се явя направо там е некалкируем, все пак.

- Некалкулируем - поправи го Чудото.

- Добре, некалкируем - съгласи се Плюв и млъкна отново.

- Кои са дисциплините? - попита Чудото, решен да продължи разговора.

Плюв обясни възможно най-обобщено:

- Плюване по насрещен вятър, по избран от състезателя портрет и на шейсет градуса.

- Шейсет градуса добре, но по какво? Можеш ли да обясниш по какво по-точно?

Плюв обясни с пет думи: ставало въпрос "не по какво", а "по колко", и отиде де се изплюе в задния двор.

- Не е важно нито колко далече, нито по кого, а по колко плюеш. Плюнката става на парче лед, което веднага се тегли на аптекарски везни. Което най тежи, печели златото - отговори с много повече думи Плюв, като се върна. Ето тука лежи заровен песът - как да го оттренирам и къде? Не се сещам къде, мамка му, и това...

- Има къде - спести му обясненията Чудото. - Помниш ли, че в града имаше една държавна кланица. Ликвидираха я, после директорът я приватизира за жена си и тя от своя страна я фалира преди няколко месеца. Ходил съм там навремето служебно като инспектор и знам, че един, може и два да са, стоят още там. Вярвам, че това може да се уреди. Но си мисля за тренера.

- За какво си мислиш? - не дочу Плюв.

- По-рано му се казваше треньор, но езикът е нещо живо и не му се стои на едно място. Тренер, казах.

- Казваш езикът. Гледай за какви работи мислеше вчера Лука: ние, неводенци, сме имали една и съща дума за език и език. С това негово "все таки", ми е омръзнал като зъбобола на Девня вече.

- И аз съм за зъболекар - Чудото опипа с език долните си резци, - но ще се наложи да го отложа заради световното ти по спитинг. Нали така го наричат в Огледалото.

- Така - потвърди Плюв. - Спитинг чемпиъншип, по английски.

- Казваш, езикът. Знаеш ли, че покрай него и сега се сещам за плюенето. Лука да има много здраве от неговото "все таки", той сигурно мисли, че и за плюенето си имаме само една дума: веднъж с устата и втори път по някого. Месарят, журналистът и професорът казват сега "плюя", наместо хуля, ругая и клеветя. Езикът ни е оплют като вмирисана кайма от мухи, Плюв, кавам ти да знаеш, защото още пописвам стихове, ако не знаеш.

Чудото не схвана дали знае, тъй като Плюв кимна с глава, а това можеше да се тълкува двояко на български език, и спрегна глагола "плюя":

- Аз плюя, ти плюеш, той, тя, то плюе, ние плюем, вие плюете, те плюят. Плюя, плювам, плюна - всички плюят и не си бършат устите. Това на какво ти прилича, Плюв? Виж, искам да ти кажа още нещо, за да не се налага да ми отговаряш: плюя си на петите, на ръцете, на очите, в устата и в кладенеца на някого, защото може да пие вода от него. И това не е всичко. Питам тогава, на какво прилича всичко това, Плюв?

- На световното, Чудо. В Абърдийн, Шотландия, Обединеното кралство, Чудо. Сега разбираш ли защо съм сугурен, че ще го спечеля и с широко затворени очи. И като се върна, смятам да се...

Чудото го прекъсна с рязко разсичащо на две половини движение и рече спокойно:

- То ти е вързано в кърпа, Плюв. Слънцето над Козоглав ми е свидетел: аз, Чудомир Миров Орфов, се подписвам под тия думи, че от този момент ставам твой тренер, мениджър и спонсор. Три в едно, както се казва за по-кратко. Не знам какви мечти си сънувал снощи, но каквото и да са били те, по-добри едва ли ти остава време да сънуваш. Утре идва Целофана, ще сляза с него до града и ще нощувам там, докато не уредя няколко въпроса. Като се върна, почваме веднага. - Чудото се замисли кратко и попита тихо: - Знаеш ли какво ще прави тука славата?

- Лесен въпрос - отговори Плюв. - Тя ще получи асфалтовия път да града и водопровод.

- Това ли е всичко? - попита още по-тихо Чудото.

- За мен - да! - отвърна Плюв.

- Не разбирам съвсем...

- Лесно за разбиране. Такава е славата на плюенето, Чудо. Плюнка, съхне и пресъхва бързо.

На сутринта Чудото слезе до града с Хлебарката, и в петък се върна с Кайена на една облечена като бял индийски паун, но синеока като обикновен, рускиня: Александра Моисеевна Грюнфельд - изключителен представител на известен руски олигарх - приятел на страната, банкер, инвеститор и собственик на футболен отбор; човек с обширни интереси в света и у нас. Така я представи Чудото, а бизнесдамата допълни, че спонсорира лично "здесь в Болгарии", неоткрити още таланти и има акции в Sport & Wager. "Акции" е дума, към която неводенци изпитват магнетичен респект и това подейства на място. Освен него, Александра Моисеевна им поднесе и прелестни усмивки. (Една година след шампионата в Абърдийн Чудото говореше още, че имало руски милиардери, готови да платят за тях със двайсеткаратови диаманти - напразно, тъй като неводенци разбират малко от подобни безумия.) Как беше стигнал до тази естественоруса бизнесдама и жена, Чудото разказа обаче по-късно.

Шофьорът на Кайена отпраши с прелестната Александра Моисеевна след по-малко от час, а още на следващия ден един нов-новеничък минибус докара ред пособия: два големи вентилатора, някакви измервателни уреди, опаковки висококалорични храни във форма на таблетки, натурални и шоколади с екзотични ядки, дъвки, вакуумирани пастърми, колбаси, дива сьомга, висококачествени безалкохолни напитки, тренировъчни комплекти в свежи национални багри и господ само може да изброи какво още. Минибусът и шофьорът бяха на разположение денонощно, понеже Чудото и Плюв трябваше да пътуват до града и обратно за тренировки и в шоковозамразителна камера.

Странно защо, но неводенци проявиха силен избирателен интерес: те се интересуваха много повече от благите и сладки лакомства, отколкото от сухите и скучни тренировки на Плюв. Най-вероятно, понеже познаваха - и подценяваха в същото време - възможностите му отблизо. (Кой е минавал някога за гений в собственото си село?) Но, така или иначе, неводенци показаха неутолим апетит към вкусното и високоизискан вкус към хубавото. Обясняваха си го простичко: от студена бира и баба разбира.

В тренировките Плюв показа проста спартанска дисциплина. Само случаен, забързан по изровения друм пътник, не би забелязал, че този стар мъж (неводенци казват "маж") е едновременно крехък и твърд - като търпеливо сагуаро¹ посред Сонора². Условията на Високата поляна бяха естествено чудесни, така да се каже, и Чудото обясни както на Плюв, така и на останалите осем неводенски зяпачи, защо именно от такива естествени условия произлизат най-добрите олимпийски маратонци-медалисти. Не само защото тренират без маратонки, а и понеже дъвчат кайен³, докато тичат като импали⁴ из саваната пред гладни лъвици и хиени, увери той, въпреки че отлично познаваше недоверието им - по-добре и от ината на Бял Семко; вироглав, упорит народ, който не хваща вяра нито на молебени за дъжд, нито бързооборотни политици.

Във ветровите дни Плюв тренираше гладен и на открито, а в безветрени - в клуба. Чудото нареждаше на една маса - два метра от очите му - лъскаво препечени резени тиква, гъст кехлибарен рачел, и дъхав петмез, кисели корнишони, жълти лимонови половинки, печени ядки, тахан халва, рахат локум, неводенска крушовица, холандски хайнекен, и всичко останало, което неводенските гладоберници, насядали около нея, поглъщаха - без да губят време в излишни приказки и в дъвчене. Плюв виждаше черния дим, чуваше беззъбия кикот на дяволите, наклякали около казана на ада и пиеше по лимонена вода, която всеки петнадесет минути му поднасяше в чаша Чудото. Беше истински ад и на Гергьовден Плюв едва не влезе сам в казана: минибусът беше докарал от града едно препечено като на слаб адски огън агне, плуващо в гергьовски сос, направен от Девня. Той умираше за него и отделянето на слюнки се покачи до черпак на минута, която плюеше свирепо право във физиономиите на старите портрети от сандъка, без да ги достигне. Не, казваше му Чудото, още не си надминал себе си, гладнико. Обикновен шампион е човек, който надминава другите, но световен - само оня, който надминава и себе си. Когато видя, че дяволите ти си бършат носовете, тогава ще ти дам една тлъста мръвка в лъжица сос, приятелю. Асфалтови пътища, водопроводи, оптически кабели и всички тия градски лиготии държавата не дава на всеки гладоберник. Ето ти сега едно кубче, но не го дъвчи, а го остави да пари като студена диня на езика ти, докато се стопи. Плюв отваряше лилаво напуканата си уста да лапне отвратителната бучка, която се топеше бавно на охлювна слуз. От това плюнките му ставаха жилави и гъсти - като мухлясало желе от дюли. Където има път, има и пътници, утешаваше се той, докато си представя студена чешмяна вода и черен асфалт, легнал да се препича на пролетното слънце между Неводен и града - черен смок, преял с рахат локум: същият, който получаваше вечер, след тренировка, само ако Чудото измери и половин сантиметър подобрение на постигнатото от вчера.

Вечерите му бяха строго определени по количество и калории. Плюв вечеряше безмълвно, докато Девня го гледаше с изтерзана надежда, и си лягаше в седем. В десет часа идваше шофьорът с минибуса и Чудото, за да го закара до шоковата камера в града, където тренираха - само с една кратка пауза в дванайсет, до два след полунощ. Плюв се намъкваше в специален костюм, в който приличаше на индианец, паднал от Марс, но напредваше - неочаквано и за него самия - невероятно бързо. Чудото му слагаше в устата някакви притоплени като на женски корем хапки - съсиреци кръв от костенурка, от които ставаха все по-тежките ледени топчета. Чудото не само ги слагаше на везната, но преценяваше, и по тъпия звук от падането им на теракота, колко са тежки. След всеки сполучлив опит се усмихваше - все по-загадъчно, - докато, два дни преди излитането на самолета за Лондон, не рече: Сега вече може да те бие само някоя разгонена полярна лама. Но такова животно, казвам ти го като ветеринар, няма, шампионе.

Александра Моисеевна Грюнфельд изпрати не два, а три билета: за Плюв, за Девня и за тренера. Хотелът в Абърдийн беше с пет звезди, но Плюв получаваше само безвкусни бисквити, правени като от парени свински трици. Състезанието, което започна на втория ден след пристигането, продължи три.

Стартът на Плюв беше малко несигурен, обаче Чудото му обясни кротко, че това е само една "адаптивна реакция" на балканското чувство за малоценност, което се преодолява с плюене на всичко. Беше толкова убедителен, че Плюв само махна с ръка и рече, ясно, стига толкова, Чудо.

Ако някой направи от този, до този момент малко известен на широката публика и света, спорт изкуство, това беше Плюв.

Заминал като Никола К. Лазов, Плюв се появи след седмица в Nightly Mirror и Morning Express като Nik Laz и Мagic Nik. Първият ежедневник помести обширен коментар под въпроса си "Плюят ли българите по всичко?". Според автора, те го правели свободно по улици, тротоари, стадиони, паркове, паркинги, градини, метро, трамвайни спирки и къде ли още не. A Morning Express коментира саксонски-закачливо: "За език и плювам, в българския език има два симпатични омонима."

В извънредния си брой Спортно огледало помести дузина снимки - от състезанието и от връчването на трите златни медала, с които Плюв накичи Неводно и родината си посмъртно. Лимузината, с която се връщаше тържествено у дома, попадна в огромен пътен разкоп, шофьорът загуби управление и колата пропадна в трийсетметрова пропаст - само на три километра от Неводно.

1. Сагуаро - вид покритосеменни растения от семейство Кактусови (б.ред.). [обратно]

2. Сонора - пустиня в Северна Америка (б.ред.). [обратно]

3. Кайен - червена люта чушка (б.ред.). [обратно]

4. Импали - вид африканска антилопа (б.ред.). [обратно]

© Михаел Стомин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2013, № 8 (165)