6. ВИЛХЕЛМ ФОН ХУМБОЛТ - ОСНОВОПОЛОЖНИКЪТ НА ОБЩОТО ЕЗИКОЗНАНИЕ

Мария Китова

web | "Мисъл и слово" през епохата...

Видният пруски политик, педагог и езиковед Вилхелм фон Хумболт (Friedrich Wilhelm Christian Carl Ferdinand von Humboldt, 1767-1835) принадлежи на поколението, преживяло краха на абсолютната монархия под влияние на Великата френска революция, благодарение на която се ражда обновена Европа.

Изцяло възпитани в духа на либерализма на Русо и съвременните идеи на филантропизма, двамата братя - Вилхелм и Александър (Friedrich Heinrich Alexander von Humboldt, 1769-1859) - прегръщат идеите на Немското просвещение, съпреживяват бурните години на движението"Sturm und Drang"¹, стават част от Ваймарския политически елит и поддържат тесни приятелски връзки с поети и писатели като Шилер (Johann Christoph Friedrich Schiller, 1759-1805) и Гьоте (Johann Wolfgang von Goethe, 1749-1832).

Хумболт получава образованието си в университетите във Франкфурт на Одер, Гьотинген, Ваймар и Йена. По време и непосредствено след войните срещу Наполеон, Хумболт става член на пруското правителство. Като министър на образованието, в съгласие с идеите на швейцарския педагог Йохан Песталоци², Хумболт прокарва цялостна реформа в сферата на средното и висшето образование. Основава Берлинския университет, който днес носи неговото име. Разочарован от репресивната и консервативна политика на правителството, през 1819 г. Хумболт напуска политическата сцена и се отдава изцяло на науката.

Хумболт е сред първите учени, които обосновават идеята, че езикът отразява културата и характера на говорещите го индивиди и че към изучаването на езиците следва да се подхожда от историческа и антропологична гледна точка. Тези идеи намират израз в труда му, посветен на езика на баските: Berichtigungen und Zusaetze zu Adelungs Mithridates über die kantabrische oder baskische Sprache ["Поправки и допълнения към "Митридад" от Аделунг във връзка с кантабрийския или баския език" (1817)].

Най-известният му труд е Über die Verschiedenheit des menschlichen Sprachbaus und seinen Einfluss auf die geistige Entwicklung des Menschengeschlechts ("За различната структура на езиците и влиянието й върху духовното развитие на човечеството"), издаден посмъртно през 1836 г. Този труд представлява своеобразен увод към работата Über die Kawisprache auf der Insel Java ["За езика кави на о. Ява" (1836-1840)]. Изследването съдържа в напълно развит вид теоретичните постановки на Хумболт за същността на езика. Хумболт е учен с енциклопедична ерудиция; притежава задълбочени познания за много индоевропейски и неиндоевропейски езици; владее езика на баските, както и множество малайско-полинезийски и някои америндиански езици.

Като създател на философията на езика, Хумболт следва философските възгледи на Имануел Кант, а отчасти и някои от възгледите на Йохан Готлиб Фихте (Johann Gottlieb Fichte, 1762-1814)³ и Фридрих Шелинг (Friedrich Wilhelm Joseph von Schelling, 1775-1854)⁴. В съгласие с Кант, Хумболт разглежда съзнанието като особено начало, независимо от обективно съществуващата материя: според Хумболт съзнанието се развива по силата на свои собствени вътрешни закони. Ученият приема, че езикът е душата, представена в най-разгърнатата си пълнота, и че се развива съобразно законите на духа. Връзката между звуковата природа на езиковия знак и значението се тълкува от Хумболт изцяло в духа на агностицизма: според немския езиковед такава връзка съществува, но е неразгадаема. Хумболт постоянно подчертава взаимоотношенията между езика и мисленето, които, според него, образуват неразривно единство. Между тези правилни постановки и агностицизма очевидно съществува дълбоко противоречие: у Хумболт се забелязват доста подобни противоречия, които се дължат на изходната му идеалистическа философска основа и умението му да изгражда проницателни диалектически разсъждения. Хумболт подчертава многократно факта, че езикът не е ergon, не е статичен продукт на речевата дейност; по същество езикът е energeia, той е самата речева дейност. Всяко поколение получава от предишното поколение езика в готов вид, но в самите унаследени езикови форми се съдържа всичко необходимо, което подсигурява промените и обновлението на езика, вечното му движение, дължащо се на съзидателната творческа дейност на говорещите.

Хумболт е първият учен, който подчертава системния характер на езика. По негово мнение в езика няма нищо единично, нищо отделно: всеки отделен езиков елемент се проявява единствено като част от цялото. Хумболт разбира, че езикът се състои не само от достигнати резултати: в самата езикова система са заложени механизми, осигуряващи следващите етапи в общата езикова еволюция. Според Хумболт, като съвкупност от своите продукти, езикът се различава от отделните речеви актове. С подобни тези Хумболт полага основите на по-късно изведеното разграничение на два момента, свързани с езиковата съзидателна дейност - известната Сосюрова дихотомия език ↔ реч. Според Хумболт, в процеса на речта говорещите произволно и индивидуално оформят всички речеви елементи, като се съобразяват единствено с предварително установените и наложени от езиковата система абстрактно съществуващи схеми (модели, възможности).

Хумболт обръща особено внимание на комуникативна функция на звуковия аспект в езика и подчертава, че звуковата форма е основният фактор, предопределящ езиковите различия. Според Хумболт, при анализа на конкретните, различаващи се помежду си езици, изследователят се натъква на две основни явления: звуковата форма и употребата й за обозначаване на заобикалящата ни действителност. Хумболт приема, че - макар и все още неоформено - понятието предшества думата, която го фиксира, като му придава форма.

Във връзка с подобна концепция за езиковата система става напълно понятна следната Хумболтова дефиниция за езика: в езика, според него, се съчетават по блестящ начин индивидуалното и всеобщото; от тази гледна точка би могло да се каже, че целият човешки род говори един и същи език, и че всеки човек притежава свой собствен език. Езикът е мощно средство за самоизява на индивида, намиращ се в процес на вътрешно самоосъзнаване. По-късно тази идеалистическа постановка ще бъде доразвита от представителите на неолингвистиката - Бенедето Кроче (Benedetto Croce, 1866-1952) и Карл Фослер (Karl Vossler, 1872-1949).

Стремежът езикът да се разглежда от естетическа гледна точка получава последователен израз в работите на италианския философ интуитивист Бенедето Кроче. Естетиката на Кроче е силно повлияна от философските възгледи на немския философ-идеалист Хегел. Кроче определя собствените си схващания като философия на духа; излага идеите си в четири тома, публикувани през периода 1902-1917. Произведенията му са посветени на проблеми на естетиката, логиката, етиката и историческата философия. Естетическата му концепция се гради върху убеждението, че, като съзидателна форма, изкуството е онзи критерий, който в много по-голяма степен в сравнение с науката позволява да се разкрият множество интересни аспекти. В монографичния си труд, посветен на неолингвистиката, Ж. Бояджиев (1973: 139) подчертава, че "основната концепция за езика на самия Кроче представлява всъщност продължение и разработка на идеи, формулирани много по-рано от неговия сънародник Джамбатиста Вико". Една от най-важните идеи на Вико, залегнала в основата на схващанията на Кроче, е свързана със същността на езика като художествен израз на човешкия дух. Според Вико, "езикът се появява най-напред под формата на поезия и едва впоследствие придобива знаков характер" (Бояджиев 1973: 140). Интуитивизмът разглежда езика като ирационален продукт на творческата интуиция на определени, особено надарени личности; езикът е система от образи, която може да бъде сътворена и възприета единствено по интуиция. Кроче признава две форми на съществуване на човешкото познание: интуитивно познание за частните неща в света, изградено благодарение на въображението - за Кроче интуицията е един от съществените компоненти на духа, - и логическо познание, изграждащо се благодарение на интелекта. Като отъждествява интуитивното познание с естетичния фактор, Кроче "закономерно достига до определянето на естетиката като наука за интуитивното или експресивното познание, за въображението, за експресивната дейност" (Бояджиев 1973: 143).

Немският романист Карл Фослер е един от най-ревностните защитници на естетическия идеализъм в езикознанието. В краткия си труд Positivismus und Idealismus in der Sprachwissenschaft ["Позитивизмът и идеализмът в езикознанието" (1904)], посветен на Кроче, Фослер отправя агресивна критика към схващанията на позитивистите, и същевременно възхвалява новата естетическа концепция. През 1923 г. излиза трудът му Gesammelten Aufsätze zur Sprachphilosophie ("Събрани научни статии по философия на езика"). В него Фослер преповтаря част от възгледите на Кроче, но за разлика от своя учител, го прави по-неумело и догматично. В многобройните си трудове Geist und Kultur in der Sprache ["Дух и култура в езика" (1925)], Sprache als Schöpfung und Entwicklung ["Езикът като творчество и развитие" (1905)] Фослер излага схващанията на привържениците на естетическия идеализъм - течение, което постепенно придобива облика на своеобразна езикова културология. Фослер насочва интересите си към езиковата история и нейните дълбоки връзки с културата, съответстваща на различните исторически епохи, и допуска, че развитието на всеки език зависи от импулсите, влиянието и въздействието на извънезиковата среда. Според Фослер, "лингвистиката като дисциплина се основава върху съзерцанието (интуитивното познание), а езикът е духовен израз, индивидуален творчески акт, духовно творчество" (Бояджиев 1973: 158). Само талантливите личности са в състояние да развиват езика. На практика съществуват толкова езици, колкото и говорещи. Единствената истинска езиковедска наука е стилистиката. Фослер поставя пред езикознанието редица нерешени въпроси: проблема за отношението между езика на писателите и общонародния език, проблема за връзката между културната история на даден народ и развитието на съответния език, езиковедските проблеми на стилистиката.

Под влияние на изходните постановки с подчертано идеалистически характер в общата теория на Хумболт се забелязват немалко противоречия: от една страна, ученият осъзнава социалната природа на езика, а от друга, защитава идеята за индивидуалния му характер - две напълно непримирими схващания. Тази непримиримост принуждава Хумболт да търси обяснение в теорията за т.нар. "народностен дух", който, като ръководен фактор, тласка развитието на езика и обяснява различията между отделните езици - идеи, които отразяват един от най-спорните аспекти в Хумболтовата концепция. Според учения, във всеки език кристализира определен мироглед, отразяващ духовните качества на народа, говорещ този език: езикът е външна проява на народностния дух, а духът на всеки народ се проявява в езика, който говори този народ. Дори ерудит като Хумболт успява да се заблуди и да приеме, че "езиците с по-сложна граматика са по-напреднали от останалите", а Хегел дори "защитавал мнението, че колкото повече предлози, представки, наставки и определителни членове има в даден език, толкова по-логичен е той. Хегел дори предложил йерархия на езиците по този критерий (Кръпова 2001: 36).

Подобно абсолютизиране на националния дух у Хумболт е обяснимо от гледна точка на своеобразната му концепция за взаимоотношенията между човека и мисленето му, между езика и обективната действителност. Като допуска, че езикът е свързващото звено между човека и заобикалящия го свят, Хумболт силно преувеличава значението на езика. Абсурдна е самата идея, че човешките действия се определят от представите на индивида и, следователно, отношенията на човека спрямо заобикалящия го свят зависят изцяло от езика, на който говори. Тези схващания отразяват вярата, че същинският творец на света е езикът, а това изключва изцяло творческия дух на човечеството, който по някакъв начин намира отражение в огромното езиково разнообразие. Твърдението, че умствената пълноценност на човешките същества зависи от структурата на говорения от тях език, е безпочвено.

В езиковедската си дейност Хумболт изхожда от принципите на съпоставителната граматика между родствени и неродствени езици. Ученият отхвърля нормите на общата дедуктивна граматика, която се стреми да вкара в готовите си, заимствани от логиката схеми, всички езици в света и по този начин игнорира напълно самобитността, присъща на всеки отделен език. Според Хумболт многообразието от форми, в които може да се представи едно и също съдържание, е безкрайно.

Огромно значение за развитието на езикознанието имат диалектическите антиномии, изведени от Хумболт. Най-важните сред тях са следните: а) противоречието между социалния и индивидуалния аспект в езика; б) противоречието между завършеното развитие на езика (= езиковото състояние) в даден исторически момент и неговата непрекъсната еволюция; в) спващането за езика като система и същевременно като непрекъсната реализация в отделните речеви актове; г) схващавето за езика като средство за обективизиране на мисълта, благодарение на което тя става достъпна и за останалите, и за езика като стимул на мисълта на слушащия.

Следващите поколения езиковеди ще интерпретират по различен начин и от различна гледна точка голяма част от теоретичните постановки на немския учен. Независимо от това езиковедската концепция на Хумболт ще окаже огромно влияние за развитието на науката за езика.

Хумболтовата теория ще бъде доведена до крайност от представителите на неохумболтианството, чийто най-типичен представител е Йохан Лео Вайсгербер (Johann Leo Weisgerber, 1899-1985). Вайсгерберприема, че езикът е основна форма на човешкото общество и го разглежда като мост към цялата сфера на духовността. В представите на неохумболтианците езикът е своеобразен междинен свят (Zwischenwelt) между реалността и човешкото съзнание. Теоретичните възгледи на Вайсгербер са изложени в 4-томния му труд Von den Kräften der deutschen Sprache (1949-1950) ("За силите на немския език"), в който ученият отделя особено място на родния си език. Според Вайсгербер, езиковата история не отразява историята на обществото, а я твори. Никак не е случайно, че теорията за родния език в редица случаи води до шовинистични идеи за превъзходството на немския езиков гений над останалите езици и народи. Политическият момент в тази теория определено ратува за присъединяването към Германия на всички територии, чието население счита немския език за свой роден език. Вайсгербер подема тезите на Хумболт, че езикът въплъщава духовната сила на даден народ, че именно езикът превръща обкръжаващата ни материална действителност в идеи, че езикът вербализира света. Природата на езика включва в себе си превръщането на света в осъзнато битие, в съдържание на човешкото съзнание. В езика намира отражение не толкова обективната действителност, колкото субективният подход на човека към заобикалящия го свят. При това характерът на човешкото познание зависи от спецификата на езика. Езикът е своеобразен ключ към реалността: човек е в състояние да опознае само онова, което създава езикът. По този начин Вайсгербер и неговите привърженици напълно отъждествяват езика и мисленето и ги откъсват от обективната действителност.

БЕЛЕЖКИ

1. Наименованието "Sturm und Drang" ("Буря и устрем") се свързва с едноименната театрална творба на Фридрих Максимилиан Клингер (Friedrich Maximilian Klinger, 1752-1831). Движението възниква през втората половина на XVIII в. В него се включват видни представители на художествения елит - поети, писатели, художници и музиканти. [обратно]

2. Йохан Хайнрих Песталоци (Johann Heinrich Pestalozzi, 1746-1827) е известен немски педагог. "Казват, че Песталоци "с основание може да се счита за отправна точка на съвременната образователна теория и практика". Също като Русо той вярва, че образованието трябва да бъде "природосъобразно". За Песталоци обаче сигурността в дома е основа за щастието, а също така и за ученето, доколкото тя е фундаментът на детската действителност. Той смята, че всички деца имат равно право на образование и равна способност да извлекат полза от него. Атакува конвенционалното образование, намирайки го за твърде скучно и твърде откъснато от интереса и опита. Смята, че вътрешните способности на децата трябва да се развиват в съответствие с природата, че децата трябва да се насърчават да наблюдават конкретни неща. Прогресът от познатото към новото трябва да се осъществява в любяща и сигурна среда" (Йохан 2011б). [обратно]

3. Немският философ Йохан Готлиб Фихтее един от основателите на субективния идеализъм. Произхожда от много бедно семейство, известно със своята честност и с доброто си име. "След като завършва гимназия дава частни уроци, за си изкарва прехраната. Постъпва в Йенската богословска семинария (майка му искала той да стане пастор), а по-късно продължава образованието си в Лайпциг. [...]. По това време Фихте изучава критическата философия. До момента се увличал по Спиноза и отричал свободната воля. Останал особено поразен от етическата страна на философията на Кант и става негов последовател. Етическите стремежи се явяват основен източник на философското творчество на Фихте. На следващата година той се запознава с Кант и му дава един свой ръкопис - "Опит за критика на всяко откровение". Съчинението намира одобрението на Кант и се публикува, но анонимно. Всички смятали, че то принадлежи на Кант, а когато недоразумението било изяснено, донесло голяма известност на Фихте. Поканен е в университета в Йена. [...]. Като личност Фихте е бил с много силен характер, отличаващ се с единство и цялостност, бил е много честен и справедлив. Въпреки силния си стремеж към независимост е притежавал забележително самобладание и именно това е основното му качество" (Йохан 2011а). [обратно]

4. Шелинг е роден на 27 януари 1775 година в Леонберг (сега Баден-Вюртемберг), Германия. "Постепенно интересите на Шелинг се съсредоточават изключително върху философията. Той се запознава с произведенията на Кант и с първите работи на Фихте. През 1792 г. завършва философския факултет, а през 1794 защитава тезата си за богословска степен. В продължение на три години работи като частен учител - дава уроци на двама младежи от аристократично семейство. Работата му позволява да задълбочи познанията си по математика, физика и медицина. Пише. Започва формирането му като философ. През 1798 г. Фридрих Шелинг се запознава с Гьоте и проявява голям интерес към неговата философия. Благодарение на усилията на Фихте и подкрепана на Гьоте, едва 23-годишен Шелинг става професор в Йенския университет. С изключителна смелост и енергичност той се заема с развитието на собствените си възгледи, като се стреми да се освободи от влиянието на предшествениците си. В същото време се свързва с кръга на романтиците. Фридрих Шелинг се превръща в признат лидер и започва да отхвърля мисленето на Фихте като студено и абстрактно. Отделяйки се от Фихте, разработва принципите на обективно-идеалистическата диалектика на природата като жив организъм и безсъзнателно-духовното творческо начало" (Фридрих 2011). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2014
Мария Китова. "Мисъл и слово" през епохата на Просвещението. Западноевропейският принос за развитието на хуманитарните науки от края на ХVІІ до началото на ХІХ век. Варна: LiterNet, 2014