VII. УНИВЕРСАЛНИ ФИЛОСОФСКИ УЧЕНИЯ С НЕТЕИСТИЧЕН ХАРАКТЕР

Мария Китова

web | Езикът и религията...

1. Будизъм

Будизмът възниква в Североизточна Индия около V в. пр.Хр. Утвърждава се като световно философско учение, в което благородството продължава да се почита като идеал, но не се обвързва с националната традиция и се тълкува в смисъл, различен от този, който налага хиндуизмът. В основата на будизма са залегнали философските схващания, разпространени първоначално от Сидхартха Шакйамуни - "първородният син на цар Судходана от фамилния клан Шакйа" (Цигова 2014: 29). "Макар фактите от биографията му да са буквално разтворени в океан от легенди и фантастични предания, той по всяка вероятност е бил историческо лице. Сидхартха е едно от култовите имена на учителя Буда, което означава ‘Достигналия целта си’. Светското име на създателя на будизма е Гаутама (Готама), който бил роден като престолонаследник в аристократично кшатрийско семейство от рода Шакйа (Шакйамуни означава ‘отшелник от рода Шакйа’)" (Евтимова 2004: 118). Според преданията, принцът живеел безгрижно и охолно в двореца, а царят се грижел синът му да не излиза извън рамките на дворцовото общество, за да не се запознае със страданията на хората от народа.

След като на двадесет и деветгодишна възраст напуска дома си, неочаквано се озовава сред съвършено непознатата за него реалност на същинския живот на хората. Срещите и сблъсъкът му със страданието, нищетата, болестите и смъртта променят изцяло предишните му представи и той решава да се отдаде на аскетизъм. Напуска родните места и се отдава на странстване. Упорито практикува и изучава йога, но не открива удовлетворение и отговор на въпросите си за пътя към освобождаването от житейските неволи. Според легендата, достигнал границата на физическото изтощение, Сидхарта Гаутама се усамотил и се отдал на пречистващо самовглъбение и дълбок размисъл под едно смокиново дърво, седнал в позата на лотос. Прозрението го спохожда изведнъж. В една от нощите на медитиране той достигнал до извода, че всичко се свежда до страданието, до причината, която го поражда, и до това, как човек да се освободи от него (Цигова 2014: 29-30).

Буда е роден в кралско семейство преди 2 580 години. Кралството на неговото семейство било разположено при южната граница на днешен Непал, около града, наричан тогава Капилавасту. След дълги години на бездетие, родителите му силно искали наследник на своето кралство, войн и вещ управник. След раждането на Буда трима йоги казали на родителите: "Момчето е наистина специално. Ако не се сблъска със страданието на света, той ще стане всичко, което вие бихте желали да бъде. В противен случай той ще се отрече от кралския трон и ще даде на света прозрение и просветление". Така до 29-та си годишнина той бил заобиколен от красиви жени, всякакви удоволствия и развлечения. Независимо от усилията на неговите родители да отстраняват всичко неприятно от полезрението на бъдещият Буда, в три последователни дни той видял болен, стар и мъртъв човек. Прозрението, че всичката слава и охолство, с което е обкръжен, са преходни и че старостта и смъртта са съвсем естествена част от нашето ежедневие, го накарало да напусне двореца. Следващите шест години били трудни за него, учел се от най-изтъкнатите учители на своето време и практикувал в различни духовни школи, надминавайки бързо своите учители, но никога не бил удовлетворен от резултатите. Той усвоявал различни изкусни методи за контролиране на това, което е в ума, но никой не му показал ума сам по себе си, неговата сияйна, безгранична и непреходна природа. Умът е това, което чува, вижда и чувства през нашите очи и уши, това което остава и след смъртта. Това, което се е родило или появило, ще умре или изчезне, докато умът никога не е бил създаван и никога няма да изчезне. Той е съществувал от незапомнени времена, когато още форма и звук не са съществували. До тези прозрения Буда стига под едно дърво на мястото, което сега се нарича Бодгхая (в наши дни това е село, което се намира на две трети от пътя между Делхи и Калкута в щат Бихар). Той медитирал там в продължение на седмица и в деня на неговия 35-ти рожден ден получил просветление. 45 години по-късно, отново на същия ден от месеца той починал с думите: "Мога да умра щастлив, Аз не задържах нито едно поучение за себе си. Вече съм дал всичко, което може да ви облагодетелства. И сега не вярвайте на нито една моя дума, само защото Буда ви е казал, но ги проверете добре. Бъдете светлина на самите себе си." (Теодосиев 2006).

По принцип будизмът е нетеистично учение с етико-практическа насоченост. От самото начало будизмът се обявява против значението на външните форми на религиозния живот, против ритуализма, както и против абстрактно-догматическите принципи на брахманистко-ведическата традиция.

Буда никога не се е считал за бог или за някакъв тип божествено същество. По-скоро той се е считал за човек, който показва пътя на останалите. Едва след неговата смърт някои от неговите последователи го издигат до божествен статус, макар не всички да са гледали на него като на бог. При християнството, например, Библията казва твърде ясно, че Исус е Божият Син (Матей 3:17: "и ето глас от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение"), и че Той и Бог са едно (Йоан 10:30). Човек не може да се счита за християнин без да изповядва вярата, че Исус е Бог.

[...]. При будизма грехът се разбира предимно като невежество. Освен това, макар грехът да се счита за "морално зло", контекстът, в който се разбират "доброто" и "злото" е лишен от морал. Карма се разбира като баланса на природата и той не се налага от личност. Природата не е морална; съответно кармата не е морален кодекс, и грехът не е неморален в истинския смисъл на думата. По тази причина можем да кажем, че според будистката мисъл, нашият грях не е морален въпрос, защото в края на краищата той представлява безличностна грешка, а не нарушение извършено от личност. Последствията от това разбиране са опустошителни. За будиста грехът прилича повече на неправилно действие, отколкото на нарушение срещу естеството на светия Бог. Това разбиране за греха не съответства на присъщото морално осъзнаване, че хората са осъдени пред един свят Бог заради своя грях (Римляни 1-2) (Какво 2002-2017).

Будистката литература е богата. Представена е от съчинения, написани на различни езици: пали, санскрит, синхалски (език, който се говори в Шри Ланка), бирмански, кхмерски, китайски, японски и тибетски.

От древността до наши дни всички будисти, независимо от съществуващите понякога помежду им сериозни доктринални различия, приемат единодушно, че Буда е поставил началото на своята наставническа дейност с програмната си проповед за Четирите благородни истини, произнесена непосредствено след неговото Пробуждане в околностите на град Бенарес пред петима сподвижници, бивши негови другари по съдба.

Най-богати полуисторически-полулегендарни сведения за тази проповед на Буда, с произнасянето на която той "завъртял Колелото на Закона" и поставил началото на първата в историята велика общочовешка духовна традиция, можем да намерим в палийския канон Типитака ("Три сборника", буквално "Три кошници") на будистката школа Тхеравада. Легендата разказва, че скоро след смъртта на Учителя на боговете и хората, която настъпила през май 544 г. пр.Хр.¹, сред неговите ученици и последователи възникнали разногласия по различни въпроси. Това наложило да се свика събор, на който да се изясни какво точно е учил Буда. Край град Раджагриха се събрали 500 от неговите най-изтъкнати ученици. Под ръководството на Упали били уточнени правилата за поведение на членовете на будистката община Сангха, а любимият му ученик Ананда запознал присъстващите с всички поучения, които бил чул лично от Буда. Решено било уточнените учения на великия Учител да се изложат в писмен вид. Така възникнал будисткият канон Типитака² (Ангелов 2005: 17-18).

Постепенно различните форми на будизма проникват в Средна Азия, в Тибет, в Шри Ланка, в Югоизточна Азия и в далекоизточните страни - Китай, Монголия, Тайланд, Мианмар, Виетнам, Непал, Корея и Япония. Будизмът днес е една от големите световни религии (изповядват го около 380 мил. души по цял свят). Напоследък привлича все повече последователи в различни европейски страни и в САЩ.

Тъй като във всички свои проповеди Буда е апелирал преди всичко към разума на своите слушатели, той не се е нуждаел от някакъв специален "свещен" език. Това, което е вярно на пали или на санскрит, ще си остане също толкова вярно на китайски, японски, тибетски, английски или български. Словото на Буда, стига да е точно и добре преведено, звучи на съвременните европейски езици не по-малко живо, ясно и впечатляващо, отколкото е звучало някога за първи път (Ангелов 2005: 19).

2. Тибетски будизъм - ламаизъм

Ламаизмът се разпространява в Тибет през VІІ в. и оказва огромно въздействие върху тибетската раса. В Шри Ланка достига своя връх една от формите на класическия будизъм - "Тхеравада".

Една от причините за голямото значение на класическия будизъм тхеравада в историята на религиите е, че той е блестящ пример за мистицизъм без бог, дори без някакъв въздесъщ абсолют като брахман например. [...]. Тъй като Буда не вярвал в нищо отвъдно под формата на Бог или абсолют, мистицизмът в традицията на тхеравада не включва никакво чувство на единение, за което говорят много други клонове на мистицизма. Въпреки че в тхеравада няма място за нуминозно върховно същество, практиката му се е стремяла да придаде на церемониите и артефактите част от чувството на святост (Смарт 2000: 93-94).

Раздробяването на будизма на школи и секти започва много рано. Първото разпадане е прието да се счита към така наречения втори събор на будистите във Вайшали (ІV в. до Хр.). Започвайки от това време, будистката догматика продължава да се развива и да създава нови характерни форми около основните идеи, които са в основата на будистката религия и философия. В Индия, Тибет, Китай и в Япония възникнали секти, сменящи старите такива.

При разглеждането на сектите в будизма трябва да вземем предвид, че главните разделения на будизма, които се основавали на догматически и философски разногласия, се зараждали в манастирите сред ученото духовенство. [...]. Будистите-миряни били слабо запознати с разногласията на сектите и не се интересували от въпросите, засягащи будистката догматика. Историята на будистките секти и школи съвпада с историята на будистката философия и почти няма връзка с будизма като народна религия. Историята на философския будизъм се свързва с трактати и с полемиката на основателите на новите школи и техните ученици. В този смисъл, историята на будистките секти се разглежда въз основа на литературните паметници.

Що се отнася до популярния или простонародния будизъм, то той се нуждае от отделно, самостоятелно разглеждане. В него трябва да отделим вече не отделните секти, основани на тънкостите на догматическото мислене, а установените други, по-обширни групи, като, разбира се, за детайлна систематизация на популярния будизъм не може да става въпрос. Будистите-миряни се ограничават с усвояването на това, което се явява общо будистко в популярната си форма (Направления 2016).

Като прониква от Китай през Корея, будизмът достига до японските острови през VІ в. До този момент в Япония все още няма подобна религиозна или философска доктрина. Шинтō или "Ками но мичи" ("Пътят на ками")³ е единствената по това време местна верска система. Полската японистка Йоланта Тубелевич (1986: 17-18) посочва следното:

Синкретичната митология охотно свързала шинтоистките божества с героите на будисткия пантеон. Старите ками (природна сила, божество в шинтоизма) били признати за буди и обратното - буда били възприемани като шинтоистки божества. [...]. Независимо от различните съдби на многобройните будистки школи в Япония, процесът на взаимодействие между будизма и шинтоизма продължава без прекъсване...

3. Дзен-будизъм

Родината на Дзен-будизма, известен още като "съзерцателен" или "медитативен" будизъм⁴, е Китай, а почвата за възникването му там е подготвена от някои принципни постановки на даоизма, изиграл важна роля за лесното възприемане на будистките идеи от китайската културна традиция⁵. Първият патриарх на съзерцателния будизъм е пристигналият в Китай индийски монах Бодхидхарма.

Бодхидхарма е легендарен будистки монах и учител. Роден е в Индия през V или VІ век. В Япония е известен с наименованието Дарума, а в Китай са го наричали Да Мо. Той се счита за първия китайски патриарх и бащата на Дзен будизма. Много малко биографична информация за Бодхидхарма е останала до наши дни. Той е личност, забулена в мистерия и легенди. Китайските източници на информация за него си противоречат относно произхода му. [...]. Според съвременните историци той е роден някъде в началото на V-ти век. Някои смятат Бодхидхарма за 28-я патриарх на будизма, като тази линия от патриарси води началото си от самия Буда (Бодхидхарма 2012-2017).

Дзен-будизмът навлиза в Япония през ХІІ в. Новото учение се различава от класическите будистки идеи, разпространени в страната през предходните епохи.

Дзен-учението било по-достъпно за практикуване, по-опростено в ритуално отношение и съответствало на обществените норми на поведение и живот в дадения исторически момент. [...].

Дзен няма нито богове⁶, нито идоли. Всеки човек може да стане Буда, стига да пожелае да практикува Дзен...

[...]. Дзен няма свещени книги⁷. Не е задължително нито четенето, нито заучаването на сутри. Желателно е монасите да познават свещените писания и да черпят мъдрост от тях.

[...]. Накратко, основната разлика между будизма и Дзен-будизма е, че Дзен предлага път към просветлението чрез откриване на истината за живота и вселената в себе си, докато в основата на будистката философия е необходимостта от духовно осъзнаване на болките, мъките и нуждите на всички хора (Цигова 2014: 36-39).

4. Философската етика на Конфуций

Конфуцианството, възникнало в Китай през VІ-V в. пр.Хр., е дълбоко вкоренена духовна философска традиция, която до голяма степен определя спецификата на китайската култура в цялата й история.

Китайската философия се образува в рамките на съвършено оригинална и уникална култура, имаща минимум контакт с други духовни традиции. Най-значим подобен контакт е запознанството с Будизма в I в. Будизмът си взаимодейства с наличните в Китай философски и религиозни идеи и се формира по нов начин, като т.нар. "Китайски будизъм". Характеризира се с голяма затвореност и склонност да преобразува идващите отвън идеи по свой собствен специфичен начин. [...]. В китайската цивилизация могат да се обособят две основни културни традиции, които са противоположни и са свързани с две основни тенденции в развитието на китайската философия. Двете традиции дават начало на двете най-влиятелни философски школи в Китай: Конфуцианство и Даоизъм⁸. И двете традиции имат достатъчно общи моменти, обединяващи ги в това, което можем да наречем китайска философия. Най-общото, характерно за нея, е свързано със спецификата на китайския преход от мит към логос. Той не се осъществява докрай. Китайската философия е свързана тясно с мита и се базира на него. Тя изхожда от идеите на мита и ги доразвива, без по същество да излезе от рамките им. [...]. В Китай философията играе основна роля и нейното място е сравнимо с това, което заема религията в други култури. Всеки образован човек в Китай е получил образование, базиращо се върху основните идеи на Конфуцианството. То се доближава до религиите, особено ритуалът, но по същество е етическо учение и може да се определи като философска система... (Николова 2008).

За да се разбере същността на философско-религиозните вярвания, разпространени в Древен Китай, трябва да се има предвид следното:

На Запад често цари объркване по отношение на религията в Китай. Често се смята, че китайските религиозни и философски идеи могат да се класифицират по западен маниер и затова се говори за три религии в Китай - конфуцианство, даоизъм и будизъм. Често обаче те са по-скоро части на една и съща функционираща система, отколкото три отделни елемента. Самите думи, които използваме, също могат да ни заблудят. "Конфуцианство" означава ли философската мисъл, чието начало поставил Конфуций? Даоизъм учението на Лаодзъ ли е? Ако е така, тогава религиите, носещи същите имена, са нещо много по-различно от "философските" учения, макар да се припокриват с тях. Нещо повече, държавният култ, който понякога наричаме "конфуцианство", макар да се е основавал на ритуална идеология, която може да бъде проследена в миналото до Конфуций, и въпреки че е строил храмове в памет на самия Мъдрец, бил доста изкуствена конструкция. Строго погледнато, той бил ничия религия, макар да се очаквало от хората да се придържат към него в името на благото на Държавата. Съществувала и т.нар. "народна религия" - твърде общата и обикновено наситена с местен колорит религия на народа, която понякога също е наричана конфуцианство, но всъщност представлява комплекс от обичаи и идеи, основани на различни аспекти и институции на даоизма, будизма и държавната религия (Смарт 2000: 125).

Във връзка с тези общо взето объркани взаимоотношения, същият автор предупреждава, че трябва да се прави разлика между термина конфуцианство, когато става дума за официалния култ, изчезнал след революцията от 1911 г., и философската традиция по времето на Конфуций, която по-скоро следва да се нарича "конфуцианска мисъл", тъй като излага най-съществените черти и някои основни предписания на теорията на етиката.

Традиционният характер определя облика на конфуцианството още от самото му зараждане. С философските си схващания Кун-фудзъ ("Господарят Кун"), по-известен с латинизираното име Конфуций, реформира съществуващите възгледи и норми на ритуален живот, изградени въз основа на древни принципи, и налага традиция, очертаваща насоките на развитието на китайското общество. Съвременник на Лаодзъ, Конфуций е една от най-влиятелните личности в китайската история. Приживе е признат за wandai zhi shi - "учител на десет хиляди поколения".

5. Философската система на Лаодзъ

Много разпространена в древен Китай е и друга философска система, принадлежаща на Лаодзъ, която се отличава от конфуцианството по своя умозрителен характер. По-късно от тази философска система израства сложна религия - т.нар. "даоизъм", която съществува в Китай повече от 2000 години.

Самата дума даоизъм произлиза от думата дао, което значи ‘път’ или ‘основа на света’. По-късната даоска религия обгръща образа на основателя на тази религиозно-философска система с мъглата на легендите. [...].

В някои отношения философската система на Лаодзъ е по-прогресивна от конфуцианството. Редица изследователи намират дори за възможно да твърдят, че в учението на Лаодзъ има елементи на наивен материализъм и стихийна диалектика. В понятието "дао" може да се види наивно-материалистичната представа за материалната основа на света. [...].

Философското учение на Лаодзъ отразява сложните класови взаимоотношения, съществуващи в Китай в края VI и началото на V в. пр.Хр. Предадено във формата на точни и остроумни изречения, които като едно цяло образуват книгата "Даодъцзин", това учение има донякъде еклектичен характер. Много е възможно неговата популярност да се обяснява не само с оригиналността и своеобразието на разпространяваните чрез него философски идеи, но и с това, че в него са отразени интересите, мислите и надеждите на различни слоеве на обществото. Аристократите, които се стремят към възстановяване на единната държава, мечтаят за идеалното "единство", за което в "Даодъцзин" се казва: "Благодарение на единството аристокрацията и владетелите стават образец в света. Ето какво създава единството". От друга страна, в същия социално-философски трактат, който може би е бил подлаган на редакционна преработка, могат да се намерят резки разобличавания на богатите, които натрупват огромни богатства и потискат народа. "Ако една зала е пълна със злато и нефрит, никой не е в състояние да я пази. Ако богатите и знатните са горди, с това те носят нещастие на самите себе си." Още по-рязко се обявява Лаодзъ против класовото правителство, което разорява народа, против войната, която носи на хората само нещастие: "Народът гладува затова, защото данъците са прекалено големи." (Древен 2011).

Легенди разказват как Конфуций решил да се срещне и да се посъветва с Лаодзъ.

Лаодзъ бил старец, Конфуций бил по-млад. Лаодзъ бил почти неизвестен, Конфуций го знаели навсякъде. Царете и императорите често го викали в своите дворци; мъдрите често идвали при него за съветите му. В онези дни той бил най-мъдрият човек в Китай. Ала постепенно той трябва да е почувствал, че неговата мъдрост е полезна за другите, но самият той не е щастлив, не е постигнал нищо. Превърнал се в експерт, вероятно полезен за останалите, но не и за самия себе си. Затова тайно започнал да търси човек, който да помогне на самия него. Обикновените мъдреци не можели да му помогнат, защото самите те идвали при него за съвет. Прочутите учени не можели да му помогнат; обикновено те идвали, за да питат него за своите проблеми. Все пак трябвало да съществува някъде някой - животът е необозрим. Започнал да търси.

Изпратил своите ученици да търсят човек, който може да му помогне и те се върнали с вестта, че има такъв човек - никой не знаел неговото име - бил известен като Стареца. Лаодзъ означава "стар човек". Това не било неговото име. Никой не знаел името му. Бил толкова неизвестен, че никой не знаел кога е роден, никой не знаел кои са родителите му - кой е баща му или коя е майка му. Бил на деветдесет години, но само някои много редки, изключителни хора го били срещали, хора, които имали други очи, други виждания, за да могат да го разберат. Той бил само за най-необикновените - толкова обикновен човек, но за най-необикновените умове.

Чувайки новината, че един човек, известен като Стареца, съществува, Конфуций заминал да го види. Когато го срещнал, Конфуций почувствал, че пред него е човек със забележително разбиране, със забележителна интелектуална цялостност, с голяма проницателност, гений. Чувствал, че има нещо, но не можел да го разбере. Нещо мистериозно, неуловимо; този мъж не бил обикновен, макар че изглеждал съвсем обикновено. Имало нещо скрито; той носел съкровище. Конфуций попитал:

- Какво ще кажеш за нравствеността? Какво ще кажеш за формирането на добрия характер? - понеже той бил моралист и считал, че ако се култивира добър характер, това е най-висшето постижение. Лаодзъ се засмял гръмко и казал:

- Само ако си безнравствен, възниква проблемът за нравствеността. И ако не притежаваш никакъв характер, само тогава мислиш за характера. Човекът с характер е забравил напълно факта, че съществува нещо подобно на характер. Човекът с морал не знае какво означава думата "морал". Затова не ставай глупак! И не се опитвай да се култивираш. Просто бъди естествен.

А той притежавал такава огромна енергия, че Конфуций започнал да трепери. Не можел да го издържи. Избягал. Уплашил се - така, както човек се плаши, когато е на ръба на пропаст. Когато се върнал при своите ученици, които го чакали отвън под едно дърво, те не могли да повярват на очите си. Техният учител посещавал императори, най-великите императори, и никога не го били виждали неспокоен и нервен. А сега треперел, целият бил облян в студена пот. Не могли да повярват на очите си - какво се е случило? Какво направил този човек Лаодзъ на техния учител? Попитали го, а той казал:

- Почакайте малко. Нека се съвзема. Този човек е опасен. На своите ученици той казал следното за Лаодзъ:

- Слушал съм за големи животни, като слоновете, и знам как ходят. Слушал съм за скритите в морските дълбини огромни животни, и знам как плуват. Слушал съм за огромните птици, които прелитат хиляди километри, и знам как летят. Но този човек е дракон. Никой не знае как върви. Никой не знае как живее. Никой не знае как лети. Никога не се приближавайте до него - той е като пропаст. Той е като смъртта (Конфуций 2017).

Заедно с привържениците на даоизма (ок. 20 милиона души), конфуцианците наброяват близо 394 милиона. Конфуцианската философско-религиозна концепция се разпространява най-напред в Китай, Корея, Тайван, Виетнам, но оказва силно влияние и върху японската религиозна култура.

6. Религиозно-философски системи с дуалистичен характер

6.1. Манихейство

Синкретичното религиозно движение е наречено така по името на основателя си Мани (лат. Manichaeus, ок. 215-276 сл.Хр.) който вероятно е роден във Вавилон.

По произход манихейството няма нищо общо с християнството: по своята същност религиозно-философската система на Мани е по-близо до гностицизма отколкото до християнството. Появява се в средата на ІІІ в. в Персия и се разпространява от Рим до Китай. По-късно в него се прокрадват идеи, заимствани от християнството, но тълкувани по съвсем различен начин. Манихейството гради концепцията си въз основа на признаването на дуалистичното начало: привържениците му отричат материалния свят и признават съществуването на две противоборстващи начала: царството на светлината и на духа (Доброто) и царството на тъмнината и на материята (Злото). Според някои изследователи в манихейската доктрина се откриват белези на зороастризъм, съчетан с елементи, присъщи на вавилонските религии, на християнската идея за Месията и на аскетизма, повлиян от будизма. Разпространението на манихейството се дължи не толкова на задълбочените философски постановки на Мани, колкото на личния му чар и на активното му мисионерство. В началото мнозина наистина го възприемат като пророк. По-късно е обявен за еретик и в християнските, и в зороастрийските среди.

6.2. Зурванизъм

Възниква през късния Ахеменидски период като дуалистично учение, визиращо появата и действията на синовете на Времето (Зурван) - добрият брат Ормазд (Ахура Мазда) и лошият брат А(х)риман (Ангра Майню). Зурванизмът обаче не получава широко разпространение и не се стига до установяването на култ към Зурван.

Във възгледите на манихеите през ІІІ в. Зурван фигурира като върховен господар. По същото време зурванизмът добива известна популярност и сред зороастрийците.

Възможно е също зурванизмът да е смятан за средство, с което към зороастризма да бъдат приобщени арменци, вече приели християнството. Възможно е също той да е смятан от някои за своеобразно "възстановяване" на монотеистичната ориентация на фона на вяра в божества, съществуващи като че ли отделно от Ахура Мазда. При всички случаи зурванизмът е неприемлив от гледна точка на зороастрийското богословие поради това, че допуска творческо начало по-първично от Ахура Мазда, както и защото допуска Ахура Мазда и Ангра Майню да се мислят като битийно редопоставени (Зурванизъм 2007-2017).

БЕЛЕЖКИ

1. Тази дата не се смята за достоверна и има по-скоро символично значение за т.нар. южен будизъм: през 1965 г. в Шри Ланка, Бирма, Непал, Индия и др. тържествено бе отбелязана 2500-годишнината от оттеглянето на Буда в нирвана. Една година по-късно бе отбелязана тържествено и в Тайланд, Лаос и Камбоджа - в тези страни се смята, че това оттегляне е станало през май 543 г. пр.Хр. Днес обаче повечето изследователи на будизма от Азия, Европа и Америка са на мнение, че Буда е роден около 560 г. пр.Хр. и е починал около 480 г. пр.Хр. Напоследък най-често се посочва 563-483 пр.Хр. (Ангелов 2005: 17). [обратно]

2. Понастоящем се смята, че по времето на император Ашока (III в. пр.Хр.) ядрото на Типитака несъмнено е било вече налице. Своя сегашен вид обаче Канонът придобива доста по-късно: през 80 г. пр.Хр. на остров Шри Ланка той бива записан в окончателен вид на езика пали. Обемът му е впечатляващ - заедно с по-късните коментари към него, Канонът обхваща около 25 хиляди печатни страници, т.е. приблизително 20 пъти повече от обема на Библията и Корана. Наистина, ако се отстранят многобройните буквални повторения на цели пасажи, включени в текста, най-вече с цел по-лесното му наизустяване, обемът на Канона рязко ще спадне, но той и тогава ще продължи да ни респектира с внушителните си размери (Ангелов 2005: 19). [обратно]

3. "Мичи" на японски означава "път" и се изписва с китайската идеограма, чието значение кореспондира с китайското "дао" ("път" като философска категория) (Цигова 2012: 17). [обратно]

4. Сред многото будистки секти, възникнали преди всичко в Китай и Япония, срещаме едно особено разклонение, чиито представители претендират, че то изразява най-точно смисъла и духа на будизма, завещани от неговия основател, и то не чрез някакъв тайнствен документ или загадъчен обред. То е едно от най-значимите течения в будизма, не само поради своя исторически принос и духовна жизненост, но и поради оригиналния си и стимулиращ начин на изява. На специалистите е известно като "Учението Буда-сърце" (Будхахридая), но е познато повече като Дзен" (Судзуки 1991: 33). Малко по-нататък същият автор ще подчертае: "Връщайки се към Дзен, след този общ поглед върху будизма, трябва да признаем, че неговата простота, прямота и прагматизъм, както и тясната му обвързаност с всекидневието, са в очебиен контраст с другите будистки секти. Без съмнение, основните идеи на Дзен водят своето начало от будизма, и не можем да не го смятаме за негово законно продължение, но то е възникнало, за да отговори на специфичните изисквания и особености на мислене на далекоизточните народи. Духът на будизма е изоставил твърде метафизичната суперструктура, за да се превърне в практическа житейска дисциплина. Резултатът се нарича Дзен. Затова се осмелявам да заявя, че в Дзен се систематизира, или по-точно кристализира цялата философия, религия и самият живот на хората от Далечния изток и особено на японците." (Судзуки 1991: 39). [обратно]

5. Казват, че конфуцианството е "връхната дреха" на китайците, а даоизмът "- неговата душа. Дао - това е философия, събрала в себе си мъдростта и хармонията на природата. Нейният основен принцип у-уей (не-действие) е подход към живота чрез ненамеса, следване на естествения ход на нещата без коригиране и оценъчен елемент. Даоистите смятали, че всички концепции за подобряване на света са в действителност вредни, тъй като по този начин се нарушават хармонията и равновесието, присъщи на всяко нещо под слънцето. По този начин нарушеното равновесие вътре в нас се отразява върху равновесието в природата, както и обратното. Защото всичко в природата е взаимосвързано и произтичащо едно от друго. Докато западният начин на мислене изисква светът и човешката природа да бъдат подобрени и променени, Дао разширява съзнанието ни и ни помага да видим света в цялото му многообразие. Вече не съдим, не се страхуваме и не отричаме, а с отворени сетива се отдаваме на "непоносимата лекота на битието"... (Дао б.г.). "Една от причините е близостта между философските учения на даоистките школи, придържащи се към постигане на висшето начало, космическия ред - дао, чрез сливане с природната даденост в момент на духовно съзерцание" (Цигова 2014: 36). [обратно]

6. Религия ли е Дзен? Дзен не е религия в общоприетия смисъл на думата, защото в Дзен няма Бог, пред който да се прекланяме, няма обреди и церемонии, които да спазваме, няма отвъдна обител за мъртвите, и най-сетне, в Дзен няма душа, за чието благополучие да отговаря друг, за чието безсмъртие да се грижат хората. Дзен ще рече освободеност от цялото това бреме на догми и религиозни вярвания. Набожният читател може би се шокира от твърдението ми, че в Дзен няма Бог, но това не означава, че Дзен отрича съществуването на Бога - просто не се интересува нито от утвърждаването, нито от отрицанието. Във всяко отрицание се съдържа елемент на утвърждаване. Същото може да се каже и за утвърждаването. Това е логически неизбежно. Дзен се стреми да се издигне над логиката, да намери дори по-висша форма на утвърждаване, в която няма антитези. Затова нито отрича, нито провъзгласява Бог - него просто го няма такъв, какъвто съществува в юдейското и християнското съзнание. По същата причина Дзен не е религия, както не е и философия (Судзуки 1991: 42-43). [обратно]

7. Дзен се смята за будизъм, но същевременно разглежда всички будистки учения, изложени в сутри и шастри, като непотребна хартия, която може да служи само за почистване прахта на интелекта и за нищо друго. Не мислете обаче, че Дзен е нихилистично учение. Всеки нихилизъм означава самоунищожение и не води доникъде. Негативизмът е добър метод, но висшата истина е в утвърждаването. Когато казваме, че Дзен не е философия, че отрича авторитета на всяка доктрина и отхвърля като непотребни всички така наречени свещени книги, не бива да забравяме, че именно с подобно отрицание Дзен включва нещо много положително и вечно утвърждаващо (Судзуки 1991: 42). [обратно]

8. В статията си "Японските религии" Занев (2006) подчертава следното: "Основа на учението Дао е трудът Даодъ(а)дзин(г) на китайският философ Лаодзъ. Мирозданието, според даоизма, съществува за сметка на неизяснимото Дао (пътят), движещо и управляващо всичко. Да спазваш и следваш законите на Дао - това е пътят на живота и блаженството." На свой ред Куцарова (2008: 46) твърди следното по този повод: "Китайската философия се заражда още в праисторически времена. Така в основите на философския дaоизъм откриваме трайни отлагания на първобитни вярвания, свързани с астрологически наблюдения и с първичния език на мита, роден от анимизма на психологичните процеси." Малко по-нататък авторката предлага още по-интересни наблюдения: "Ако западната философия свършва там, където езикът изчерпва възможностите си ["За каквото човек не може да говори, за него по-добре да мълчи" (Wittgenstein, Tractatus)]", даоистката философия започва от изкуството за надскачане на ограниченията на езика (Алинсън 2007: 97), т.е. тя се насочва към "езика" на невербалната комуникация, към нелингвистичните познавателни способности и достига до съзнанието отвъд когнитивността..." ( Куцарова 2008: 69).

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.