ХІ. РОЛЯТА НА ХРИСТИЯНСКАТА РЕЛИГИЯ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ЕЗИКОВЕДСКИТЕ ИДЕИ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Мария Китова

web | Езикът и религията...

За да се оцени ролята на християнството за развитието на езиковедските идеи през Средновековието, трябва първо да се изясни взаимовръзката между философските и религиозните доктрини през онази епоха: ненапразно се твърди, че най-прекият път за разбиране на средновековната философия минава през обяснението на връзката й с християнската религия.

Ако митологията обяснява случките само с миналото, а философията разглежда всяко събитие, "нашето-тук-и-сега" чрез Абсолютното (т.е. над-исторично), то християнската религия по замисъла си борави исторично - и с миналото, и с настоящето, и с бъдещето. Митологията извиква причината от миналото, философията търси актуалното присъствие на тоталността, а религията води Бога при нас от отвъдното, по-право - води нас към отвъдното за срещата ни с Бога. Абсолютите на религията са отвъд човешката история, отвъд хоризонтите на човешкото битие. В отвъдното са отпратени висшите ценности и затова религията е и зов на отвъдното към всекидневието, и ехо на отвъдното в земния живот, и преход от всекидневното в отвъдното (Апологетика 2013).

Една от основните философско-религиозни теми през разглежданата епоха е свързана с проблема за мястото на човека в безкрайно сложния свят. Това е наложително, защото

Средновековният човек бил фундаментално раздвоен: между земното и небесното, между отвъдното с обещаваното безсмъртие на душата и всекидневното терзание на плътта; [...]; между светската управа и върховенството на църквата в човешките дела; между спокойната и изнурителна ортодоксия на официалната църква и изкушението на жизнения порив, наречен "ерес", "бунт"; между школската премъдрост и трепета на алхимичния експеримент... [...]. Затова логиката, силата и богатството внушавали увереност и покорство, защото внасяли ред в земния свят, където човекът трепкал между полюсите на собственото си светоусещане. А това било светоусещане, което не преставало да подтиква към съпротива срещу предопределения свят, срещу предопределената участ. И това бил светоглед, който не могъл да задуши дима на кандилата, нито да ослепи пламъците на кладите. Просто защото бил противоречив! (Маг Селена 2008).

Едва прекрачила прага на новото летоброене, Европа се люшка между традициите на античната философия и доктрините на новата християнска идеология. Възниква неотложна необходимост да се докаже по безспорен начин "несъвместимостта на античното светоусещане с християнското вероучение".

Във връзка с новата историческа реалност изгрява звездата на плеяда философи, които същевременно са и пламенни защитници на християнството. Заражда се нова дисциплина, известна в историята като патристика (термин, който се използва в Западна Европа) или патрология (термин, разпространен в Източноправославния свят). Двата термина произлизат от лат. patres = ‘бащи, отци’ и предполагат съвкупност от теологически, философски, политически и социални доктрини на християнските писатели през Ранното Средновековие (ІІ-VІІІ в.). Първоначално новата богословска дисциплина изпълнявала предимно апологетични функции - прославяла живота и делата на ранните християнски писатели, и коментирала съчиненията им.

По причини от различно естество в патристиката постепенно се оформят две относително самостоятелни течения, изиграли съществена роля за развитието на богословските и езиковедските идеи:

1. Западноевропейската езиковедска традиция черпи идеи и вдъхновение от трудовете на Присциан от Цезарея (Priscianus Caesariensis, края на IV в.)¹ и Елий Донат (Aelius Donatus, IV в.)². Учените възприемат латинския език не само като съвършен модел и инструмент за анализ, но и като единствен обект на езиковедските интереси. Това обстоятелство влече след себе си съществени последици: векове наред, чак до зората на Ренесансовата епоха, западноевропейците продължават да гледат на родните си езици като на "несъвършени отклонения" от сакралния модел, заложен в латинската граматика.

2. Източноевропейската традиция, свързана с т.нар. "Гръко-славянски Изток", следва насоките, заложени в трудовете на Дионисий Тракийски (Διονύσιος ὁ Θρᾷξ, ок. І в. - ок. 170/190 пр.Хр.)³ и на Аполоний Дискол (Ἀπολλώνιος ὁ δύσκολος, ІІ в. пр.Хр.)⁴. Източноевропейските християнски книжовници се вдъхновяват най-вече от съчиненията на гръцки език и преводите им на местните езици на народите, включени в състава на етнически многоликата Византийска империя. Това обстоятелство също има важни последици - благодарение на него народите в тази част на Европа, а и извън нея, осъзнават сравнително рано необходимостта от кодификация на родните си езици. Така още през ІХ в. става възможно Св. Константин-Кирил Философ да се възправи в сърцето на католическа Европа и смело да отстоява правото на всеки народ да възприема Божието Слово на родния си език.

1. Езиковедските идеи на християнските книжовници

1.1. За произхода на езика

Въпросът за произхода на езика и значението му за развитието на човешкия род привлича вниманието на средновековните учени. Някои от тях достигат до идеи, съзвучни със съвременните теории за възникване на езика във връзка с изменената структура на човешкото тяло:

Особено внимание заслужава хипотезата, лансирана от Григорий Ниски⁵, за произхода на езика във връзка с ролята на изправения вървеж на човека, несвойствен за животните, както и във връзка с използването на ръката в трудовата дейност и при писане, за приспособяването на устройството на устата за нуждите на артикулацията (Сусов 2006: 75).

Представителите на ранносредновековната патристика възприемат човека като разумно словесно същество и осъзнават, че именно езикът различава човека от останалите живи твари. Като не отричат, че всички животни общуват по някакъв начин, християнските учени не допускат наличие на разум при тях: в това отношение схващанията им се различават коренно от идеите на античните философи, които са склонни да приемат, че човешкият език и "езиците" на останалите животински видове имат общи корени. За представителите на средновековната патристика човекът е "явление с телесна, духовна и словесна природа; същността на човека се долавя в единството на "тялото" и "душата", а същността на езика - в единството на "телесните" звукове и значенията" (Сусов 2006: 74). Средновековните учени не са склонни да признаят божествения произход на езика: за тях той си остава човешко творение. При това те са съвсем наясно по въпроса за етапите на речепораждането: според тях най-напред се изгражда представата за предмета ("образно мислене"), уточнява се неговото значение ("понятийно мислене") и едва след това започва работата на артикулационните органи, благодарение на които мисълта бива "облечена" в слухово доловима форма.

Отците на Църквата отхвърлят възможността Бог да е сътворил света чрез словото. Същевременно обаче те се колебаят да свържат способността за творческо мислене и реч с главния мозък на човека. За тях е характерно утвърждаването на неразривната връзка между душата, ума и словото. Те признават способността на човека да мисли, дори без да произнася гласно думи, и характеризират вътрешната реч като етап, предхождащ слухово доловимата членоразделна реч (Сусов 2006: 74).

1.2. За природата на езиковия знак

Няма съмнение, че средновековните книжовници се доближават до идеята за двустранната същност на езиковия знак: според техните схващания външната (звуковата) форма на названията ("означаващото") притежава времеви и пространствени измерения, докато значението на думите ("означаемото") е лишено от подобни измерения, поради което е недосегаемо. За представителите на патристиката означаващото не се идентифицира със звуковата обвивка (формата) на думата, а по-скоро със запечатания в паметта неин акустичен образ, докато означаемото е съхраненият в паметта образ на обозначената част от действителността. Подобно на античните философи, средновековните учени също разграничават два вида езикови знаци: а) знаци, мотивирани от действителността (установени "по природа") и б) знаци, които говорещите избират произволно, по предварителна уговорка. И нещо още по-важно, което, явно, не е убягнало от вниманието на ерудитите през Ранното Средновековие: като осъзнават диалектическата природа на човешкото същество, надарено със стройно организирана телесна структура, функционираща съвършено, и на езика като система от взаимосвързани елементи, те възприемат човека и езика като сложни единства, които не се отъждествяват с механичен сбор от изграждащите ги компоненти (Сусов 2006: 74). От историята на езикознанието е известно, че подобни идеи придобиват съвременно тълкуване векове по-късно: едва в края на ХІХ в. Фердинанд дьо Сосюр (Ferdinand de Saussure, 1857-1913) ще разработи знаковата си теория в рамките на създадения от него структурализъм, а през ХХ в. Ленард Блумфийлд (Leonard Bloomfield, 1887-1949) ще изгради в Америка нова структурална школа, чиито представители ще изключат значението като обект на езиковедския анализ⁶.

1.3. За езиковите функции

Съвсем съвременно звучат идеите на християнските учени за основните езикови функции. Според тях езикът е инструмент, който дава възможност на човека да разкрива мисли и чувства, да предава знания на останалите членове на колектива и да съхранява опознатото в паметта си: езикът е основно средство за обективно изразяване и опознаване на действителността.

2. Видни представители на западноевропейската патристика

2.1. Св. Августин Хипонски (Aurelius Augustinus Hipponensis, 354-430)

Един от най-ярките представители на ранносредновековните християнски писатели в Западна Европа е Св. Аврелий Августин Хипонски, познат още като Св. Августин Блажени. Забележителен познавач на културното наследство на Античността, Св. Августин съхранява езиковедските постижения на античните писатели и граматици, и ги пренася в християнска Европа.

Животът на този забележителен човек е изпълнен с превратности. Първоначално езичник, Аврелий Августин преминава през увлеченията по идеите на манихейството, за да достигне накрая до истинските християнски ценности. Написал е множество трудове, събрани в над 240 книги. Сред тях се открояват трактатите De doctrina christiana ("За християнската доктрина" (397-428 г.), Principia dialecticae ("Принципи на диалектиката") и De magistro ("За учителя" (389 г.). В De doctrina christiana и в De magistro Аврелий Августин излага оригиналната си теория за същността на езиковия знак. Противопоставянето между външна и вътрешна реч намира отражение в семантичната му теория, изложена в трактата Principia dialecticae, където това противопоставяне се разглежда във връзка с различията между понятията "verbum" (изречената дума), "dictio" (включващо както думата, така и връзката й с онова, което съществува преди самия език), "dicibile" (онова, което може да се изрази чрез езика) и "res" (самата действителност).

Теорията на Св. Августин за противопоставянето на вътрешната и външната реч звучи актуално и днес. Достатъчно е да сравним мисълта на християнския учен с позицията на основоположника на общото езикознание Вилхелм фон Хумболт. Като се позовава на статията на Хумболт "За мисленето и речта" (1785) и на книгата му "За различията в строежа на човешките езици и тяхното влияние върху духовното развитие на човечеството" (1830), Кръпова (2001: 225-226) изтъква следното:

Езикът е орган, образуващ мисълта. Интелектуалната дейност, която е съвършено духовна, дълбоко вътрешна и в известен смисъл изчезва безследно, се материализира в речта чрез звука и става достъпна за нашите възприятия. Интелектуалната дейност и езикът изграждат единно цяло. По силата на необходимостта мисленето винаги е свързано със звуковете на езика: иначе мисълта не може да стане отчетлива и ясна, представата не може да стане понятие. Неразривната връзка на мисълта, органите на речта и слуха с езика се обуславя от първичното и необяснимо по същността си устройство на човешката природа.

Особен интерес събужда произведението на Св. Августин Confessiones "Изповеди" (397-400 г.) - може би първата същинска автобиографична творба в историята на литературата, в която авторът споделя най-съкровените моменти от живота си и същевременно излага оригиналните си философско-теологични идеи. Следният фрагмент (в мой превод от испански) (Дель'ордине б.г.) от споменатото произведение (кн. Х, гл. 9, 10 и 11) разкрива същината на гносеологичната теория на Св. Августин:

Това не са единствените съкровища, съхранени в обширната ми памет. Тук са всички понятия, които научих от свободните изкуства и които все още не съм забравил. И те са там, сякаш скрити на някакво място, което не е място. Но не представите за нещата са там, а самите неща. В действителност знам какво е граматика, какво е диалектика и кои са различните видове въпроси. Всичко онова, което знам за тях, наистина е в паметта ми, но не като запазена представа за нещо, чиято реалност е останала извън мене. Не е и като изречена дума, прозвучала и отлетяла, след като е оставила следа, чрез която си спомняме за нея, сякаш звучи в момента, когато всъщност вече не звучи. Не и като аромат, който ни облъхва и се изгубва във вятъра и който, като докосва обонянието ни, изпраща представата за себе си в паметта ни, благодарение на която можем да си го припомним. Не и като ястие, загубило вече вкуса в стомаха ни, но което сякаш е запазило този вкус в паметта ни. Не и като усещане, което долавяме с тялото си при допир и което - макар и отдалечено от нас - можем да възстановим в паметта си.

В тези случаи нещата не проникват в паметта. Просто представата за тях е уловена с учудваща бързина и така те остават, съхранени в невероятна система от взаимосвързани подразделения, от които се появяват сякаш по чудо отново и отново, когато си спомним за тях.

Но когато чувам, че има три вида въпроси - дали нещото съществува, кое е то и какво е - запазвам представа за звуковете, съставящи тези думи. И знам също, че са прекосили шумно въздуха и са се изгубили. Но означените от тези звукове неща аз никога не съм докосвал, нито усещал с нито едно от сетивата си; не съм могъл и да ги видя извън душата си, а в моята памет не пазя представите си за тях, а тях самите. Ако някой може, нека ми каже откъде у мене са навлезли тези неща. Оглеждам всички части на тялото си и не откривам откъде са могли да проникнат в мен. Очите ми казват: "Ако имат цвят, ще го забележим". Ушите ми казват: "Ако са произвели звук, сме го доловили". Вкусът ми казва: "Ако излъчват някаква миризма, значи са минали оттук". Вкусът ми казва още: "Ако са безвкусни, не ме питайте за тях". Допирът ми казва: "Ако не са тела, не съм ги докосвал, а ако не съм ги докосвал, не съм могъл да дам сведение за тях".

Как тогава са навлезли в паметта ми? Откъде са проникнали? Не зная. Когато ги научих, не повярвах в тях по чужди слова. Просто ги припознах в душата си като истинни и ги одобрих, за да ги съхраня и да ги ползвам, когато поискам. Следователно те навярно са били в душата ми, дори преди да ги науча, макар и да не са присъствали в паметта ми. Къде са били? Как ги разпознах, щом бяха назовани, и аз казах: "Така е, нали?" Сигурно те вече са били в паметта ми, но така скрити, сякаш потънали в дълбоки пещери. Толкова дълбоки, че не бих могъл да мисля за тях, нито пък някой би могъл да ме подсети за тях, за да ги извадя на бял свят.

Така разбираме, че да се научат нещата, представите за които не сме добили чрез сетивата си, означава да ги виждаме вътре в тях, такива, каквито са, но без да имаме представа за тях. Това е мисловен процес, чрез който извличаме нещата, които паметта ни вече е съдържала неясно и смътно; внимателно се стараем да ги поставим на някакво място в паметта си, така че да ни бъдат винаги подръка: по-рано те са били там, скрити, разпилени, разбъркани, а отсега нататък ще ни се представят с лекота по обичайния начин. Паметта ми натрупва голямо количество подобни факти и идеи, които, както вече казах, са преоткрити и поставени подръка, и за които твърдим, че сме опознали и научили. Ако не си спомням за тях поне от време на време, отново ще потънат в най-дълбоките кътчета на паметта ми; ето защо е необходимо да си припомням за тях и да ги търся все на същото място, защото е невъзможно да ги открия другаде. С други думи, ако са се разпръснали, трябва отново да ги събера, за да мога да ги припозная...

Макар и изказани по наивен начин, цитираните мисли на Св. Августин намират аналог в редица съвременни тези и постановки. През ХХ в. универсалната граматика постулира, че съществуват вродени основни принципи на езиковия апарат, валидни за всички езици. Последните теории на Чомски (1980, 1986, 1995) премахват специфичните за даден език правила и редуцират дескриптивните изказвания до две категории: инвариантни (универсални) езикови принципи и специфични за даден език параметри. От тази гледна точка усвояването на езика предполага само да се научи необходимият лексикон (лексеми, морфеми и пр.) и да се фиксират предварително избраните параметри. Граматиката на всеки конкретен език се отъждествява именно с подобен предварителен избор.

2.2. Аниций Манлий Северин Боеций (Anicius Manlius Severinus Boеthius, ок. 480-ок. 524)

Боеций е един от най-известните философи на Ранното Средновековие. Произхожда от аристократично римско семейство: сред неговите предци фигурират имената на двама папи и на двама римски императори. Получил блестящо образование, Боеций владее превъзходно старогръцки език и притежава завидни познания по философия. За да запознае съвременниците си с постиженията на великите гръцки мислители, Боеций си поставя амбициозната задача да преведе на латински и да коментира всички творби на Платон и на Аристотел, за да докаже, че между възгледите на двамата философи съществуват редица общи аспекти. До ХІІ в. Европа не разполага с други преводи на Аристотеловите творби. Митко Новков (2009) споделя следното във връзка със съдбата на Боеций:

1. Може би около сто години след явяването на трактата на Марциан Капела "За сватбата на Меркурий с Филология", чието заглавие служи за алюзия на настоящия текст, в Рим през 526 година сл.Хр. е екзекутиран за заговор срещу властта на остготския крал Теодорих "последният римлянин и първият схоластик" Аниций Манлий Северин Боеций. В затвора, където Боеций престоява цели две години, той пише своето най-популярно съчинение "За утешението на Философията", където, между другото, срещаме и следните знаменателни редове: "Ти и Бог, който те е внедрил в душите на мъдрите хора, сте свидетели, че към държавна длъжност ме подтикна не друго, а само желанието, общо за всички добри граждани... Ала ти виждаш докъде ме докара моята невинност - вместо награда за истинската добродетел получавам наказание за измислено престъпление."

2.3. Св. Исидор Севилски (Isidorus Hispalensis, 560-636)

Св. Исидор Севилски се слави като един от най-великите християнски учени от епохата на Ранното Средновековие. Не се знае със сигурност къде е роден, но се предполага, че семейството му е живяло в испанския град Картахена. По бащина линия Исидор произхожда от аристократичен римски род, а по майчина е внук на вестготски крал. Като един от най-известните политици във Вестготското кралство, Исидор заема поста Архиепископ на Севиля в продължение на повече от тридесет години. Изиграва важна роля за покръстването на вестготите, които дотогава били привърженици на арианството.

Св. Исидор владеел доста добре латински и старогръцки език. Автор е на множество произведения, посветени на философски, теологични, правни, исторически и езиковедски теми. Сред тях се открояват посветеният на крал Сисебут философско-астрономически трактат De natura rerum ("За природата на нещата"), Regula monachorum ("Монашески правила", ок. 615-619 г.), De differentiis verborum ("За различните значения на думите").

Най-известното му произведение e Originum sive etymologiarum libri viginti ("Начала или Етимологии в 20 книги"), по-известно само като Etymologiae ("Етимологии") - обширен трактат, съставен от 448 глави, обособени в 20 отделни тома. По същество това е енциклопедичен труд, в който авторът систематизира всички известни дотогава данни от различни сфери на познанието - теология, история, литература, изкуство, право, граматика, космология, природни науки. Благодарение на този изключителен труд цялата късна антична римска култура е запазена за идните поколения: всепризнат идеолог на Католическата църква, Исидор Севилски не се отказва от най-съкровената си интелектуална цел - да съхрани и популяризира постиженията на античната култура.

Макар да звучат наивно днес, част от идеите на севилския философ, залегнали в "Етимологии", не отстъпват на съвременните езиковедски схващания. На първо място Исидор отстоява необходимостта да се познава произходът на всяка дума, защото така значението кристализира в съзнанието на човека и му позволява да го осмисли задълбочено. Ученият взема отношение и по зародилата се още в Древна Гърция дискусия за същността на думите като езикови единици, назоваващи нещата от заобикалящия ни свят "по природа" или "по предварителна уговорка"; при това севилският философ е наясно, че голяма част от словоформите имат произволен характер, защото

[...] хората в древността не са именували всички неща в зависимост от природата им; измисляли думи съгласно собствените си капризи по същия начин, по който понякога именуваме робите и владенията си по собствено желание. Оттук следва, че не могат да бъдат установени етимологиите на всички думи, защото някои неща са именувани не в зависимост от присъщите им качества, а произволно, т.е. в зависимост от човешката воля⁷.

Същевременно средновековният учен допуска, че някои думи са частично мотивирани⁸: те или възникват като звукоподражателни, или принадлежат към определено словообразувателно ядро, т.е. образуват се от определен общ корен.

3. Източноправославните "Отци на църквата" и ролята им за развитието на философията, на литературата и на филологията

3.1. Св. Климент Александрийски (Titus Flavius Clemens, ок. 150-ок. 215)

Климент Александрийски е един от най-известните "Гръцки Отци на църквата". Родителите му са гръцки езичници. Първоначално Климент изучава антична философия в Атина и в Александрия - тогавашната столица на гностицизма, а по-късно приема християнството. След 190 г. наследява от учителя си Пантен⁹ ръководството на Александрийското огласително училище. Около 202-203 г., по време на гоненията на император Септимий Север, се оттегля в Кападокия, а неговият ученик Ориген поема ръководството на школата.

Най-известните съчинения на Климент Александрийски, написани на гръцки език, са προτρεπτικος προς Ελληνας ("Увещание на езичниците"), παιδαγωγός ("Наставник" или "Педагог") и Στρώματα ("Стромати").

Първото съчинение е посветено на читателя езичник. Този труд се отличава с ясна композиция, привлича с изяществото си, с чувството си за превъзходство, и със спокойна увереност разкрива на своите съвременници християнската истина. Авторът отлично разбира психологията на александрийците, като проницателно предугажда във философския скептицизъм тайната тревога и тайното очакване на откровението на Истината. Книгата започва с "Химн на Христос". По красота и лиризъм това ново песнопение превъзхожда всички древни текстове. [...]. След това лирическо встъпление Климент разглежда дохристиянските вероучения и философските заблуди на Античността. [...]. Критикува, без да проклина, нито да унижава противника - просто протяга ръка към езичника, за да го поведе по неизвестни пътища към познанието за Истината (Тит б.г.).

"Педагог" e достъпно написан трактат, чиято основна цел е да затвърди евангелското самосъзнание на новопокръстените. В него Климент ги учи да живеят скромно, да не се увличат по прекален разкош, но и да не се отказват напълно от светския живот. Чрез названието на труда си Климент вероятно е целял да подчертае ролята на Христос като "Божествен Учител и Възпитател". Теоретично и практическо по характер, това ръководство по християнска етика цели да помогне на учениците да възприемат и осмислят наставленията на Учителя.

Осемте книги с общото заглавие "Стромати" (антология или сборник с размишления) e сложна и необичайна по дух и композиция творба, в която Климент Александрийски излага философските си възгледи и за пръв път анализира проблемите за съотношението между вяра и познание, богословие и философия.

Подобно на Св. Юстин Философ¹⁰ и по-късно Ориген, Климент виждал приемственост между гръцкото минало и християнската вяра. Той вярвал, че философията е подготвяла елините за Спасителя, така както Старият Завет е подготвял юдеите. В своите трудове той обединил основните понятия на християнското вероучение с елементи на неоплатоническата и стоическата философия. Към тях спада предимно учението за Логоса, който той отъждествявал с Христа - като творческа енергия на Бога, източник на откровенията в Стария Завет и в елинската философия. При това Климент се разграничил от гностическата ерес, чието огнище през II в. били именно Александрия и Египет (Климент б.г.).

3.2. Св. Йоан Дамаскин (Ἰωάννης ὁ Δαμασκηνός, ок. 680-780)

Роден в Дамаск в знатно християнско семейство, Йоан Дамаскин е християнски теолог и химнограф, смятан за последния представител на "Гръцките Отци на църквата". Многобройните богословски трудове на Йоан Дамаскин се характеризират с изключителна систематичност. Йоан полемизира с актуалните по това време иконоборчески идеи и критикува по-древни ереси, като несторианството. Автор е и на забележителни църковни песнопения, от които християнският свят черпи мъдрост, сила и утешение до днес.

Лаконичният му и жив език, трогателният лиризъм и дълбоката мисъл правят Йоан Дамаскин велик поет на Византия и на целия християнски свят. Неслучайно го наричат "златоструен". [...]. Още по-известен е Йоан Дамаскин като богослов. Той е създал фундаменталния труд "Източник на знания", състоящ се от 3 части - "Диалектика", където се излагат философските идеи на Аристотел, "Книга за ересите", която изброява и анализира ученията, противоречащи на християнството, и "Точно изложение на православната вяра", която представлява систематизирано православно вероучение. Трудовете му са оказали огромно влияние не само на бъдещите поколения православни богослови, но и на католическите (Тома Аквински) (Йоан 2001).

4. Езиковедските концепции на представителите на средновековната схоластика

До възникването на първите университети в Европа единствените средища, съхраняващи културните ценности и постиженията на науката, си остават манастирите, абатствата и църквите.

За времето от VI до XIV в. Средновековието разпратило философията до всички части на Европа. Християнската религия съдбовно се съюзила със светското и духовното образование, та съхранили в новите културни центрове философските писания на античните автори. Философията посетила със светите отци на източната църква планините на Армения и Грузия; в школите на Антиохия (Сирия) и Александрия и по Картагенските земи очаквала арабските набези (и дочакала арабоезичните интерпретации на Аристотеловото творчество); внезапно, но за дълго получила приют на Ирландските острови, в организираните по античен образец манастирски школи - далеч от опустошенията на степните орди; после се прехвърлила на континента и го кръстосвала надлъж и шир... (Средновековна б.г.)

През Средновековието християнската доктрина, извисена до система от философски схващания (т.нар. "средновековна схоластика"), по свой начин допринася за развитието на езиковедските идеи.

[...] през Средновековието ставаме свидетели на процес, който в известен смисъл се противопоставя на процесите, протичали през античната древност. В античния свят езиковедските идеи се зараждат в лоното на философията и постепенно се отделят от нея, докато се превърнат - най-напред под защитната мантия на логиката, после на филологията и на литературата - в относително самостоятелна граматична дисциплина, която, независимо от всичко, остава свързана с логиката на Аристотел. Обратното: през Средновековието се наблюдава постепенно откъсване на езиковедските изследвания от изходната им база (самостоятелната, съзнателно описателна граматика на Присциан и Донат) и придвижването им към сферата на логиката и теологията (религиозната философия), т.е. към сферата на схоластиката (Фигероа Естева 1987: 87).

За разлика от античния свят, в който философията се развива в рамките на мисловните структури на "митоса" и на "логоса", през Средновековието основният философски проблем се свързва с тълкуването на отношението между разума и вярата за постижимостта на Бога.

Безусловно, това бил напрегнат, рязък, упорит и плодовит диспут, в който духовните и светските поводи, интереси и аргументи неведнъж се смесвали, привидно "недопустимо". От него философията излязла с променена самоличност, с усъвършенствано самосъзнание - различна от теологията и обогатена от идеологията на християнството.

[...]. Отношенията на диалектиката, философията и теологията съвсем не били толкова едностранчиви, колкото сме свикнали да ги виждаме през някои общоприети предубеждения - например за слугинското преклонение на философията пред теологията. Духовният климат бил променлив и в различни времена различни течения циркулирали в религиозно-философската атмосфера. Алкуин¹¹, придворен Академик на Карл Велики, отстоявал в трактата си "Диалектика" възможността това изкуство - да се систематизират въпросите на вярата - да се прилага навсякъде. Йоан Скот Ериугена¹², ирландски мирянин и европейски авторитет, намирал, че диалектиката е най-философична от седемте свободни изкуства, а на философията възложил едно неотменимо изследователско задължение, което записал в заглавието на най-известното си съчинение - тя трябвало да се грижи "За разделението на природата" (De divisione naturae). От своя страна, Пиетро Дамиани видял в диалектиката, следователно във философията, най-дълбокия и чепат корен на всеки грях и на всяка ерес. Именно той имал богоугодното намерение да направи от философията послушна слугиня на теологията. [...]. Абелар дръзнал да направи от философията логика на своя живот, а от живота си - философски път към жизнена и жизнеутвърждаваща логика. Великият компромис в безпрецедентния спор между вярата и разума бил постигнат от великия Тома Аквински: философията, казал той, е преддверие (preambula) на християнската вяра (Маг Селена 2008).

Като следва максимата Credo, ut intelligum ("Вярвам, за да разбера") на Анселм Кентърбърийски (Anselm of Canterbury, 1033-1109)¹³, схоластиката се утвърждава като водещ богословски метод. Анселм не противопоставя вярата на разума: той доказва, че Бог съществува, че е господар на човешкия разум и бихме могли да Го познаем единствено чрез вярата. Основната тема на схоластиците отново е свързана с проблема за разума и вярата, т.е. за отношението между философията и теологията, доколкото, според тях, философията е метод за постигане на вярата. Като водят ожесточени дискусии, учените се обединяват около три гледни точки: оформят се три философски течения, сред които се открояват "диалектиците" и "антидиалектиците".

4.1. "Диалектиците"

Отстояват идеята, че вярата може да бъде опозната и анализирана чрез разума. През ХІ в. все още доминира мнението, че логиката, реториката и граматиката, като основни науки, формират три пътя за постигане на познанието. Конфликтите назряват, когато диалектиците лансират идеята, че мъдростта, постигната чрез разума, е в състояние да измести божественото познание.

Най-известен представител на това течение е Пиер Абелар (Pierre Abélard, 1079-1142) - гениален френски мислител от Късното Средновековие с изключителни заслуги за развитието на логиката и граматиката.

Пиер Абелар живее и твори в епоха на дълбоки промени, често съпътствани от тежки социални сътресения. Носител на нови идеи, надарен с буен нрав, гениалният философ се сблъсква непрестанно с голяма част от схоластиците, които по една или друга причина защитават вече остарели идеи.

Син на заможно семейство, Пиер Абелар е роден в Льо Пале, близо до Нант. Получава блестящо образование и още като юноша проявява силно влечение към науката. Едва двайсетгодишен заминава за Париж, чиято Епископска школа се ползва с голям престиж. Под ръководството на Гийом дьо Шампо (Guillaume de Champeaux, ок. 1070-1121) изучава най-напред науките, включени в тривиума (реторика, граматика и диалектика); по-късно преминава към следващия цикъл - квадривиума - и учи аритметика, геометрия, астрономия и музика.

От всички схоластици логици, творили по време на късната логика (logica vetus)¹⁴, Пиер Абелар е всеобщо признат за най-задълбочен и оригинален. Той е наясно с тънкостите, които трябва да владее един логик и заявява, че това умение се дължи на изключително надарен талант, а не на продължителна практика. Философията му се състои в критичен анализ, който е до голяма степен лингвистичен. Разглежда диалектиката (= логика) като ars sermocinalis, т.е. подобно на отношението граматика - лингвистика. Тази лингвистично ориентирана концепция на предмета означава, че диалектиката ще се застъпи в известна степен с граматиката. Според Абелар логиката има близки връзки с физиката (природните науки), тъй като, обяснявайки "употребата на дадени думи", логикът трябва да проучи по принцип "свойствата на съответните предмети", провокиращи в ума асоциацията на една дума с конкретен предмет.

Разяснявайки логическите си възгледи, Абелар често използва термини и анализи, заимствани от граматиката и, като цяло, възприема своите диалектични изследвания като задълбочаване и до известна степен коригиране на това, което граматиката вече е започнала. Главният принос на диалектиката е в това, че се опитва да изясни какво и по какъв начин думите означават - учение, което разяснява множество граматически категории и конструкции. Абелар съзнава, че двете дисциплини трябва да си взаимодействат, създавайки отделна наука за езика (Минчева 2002).

4.2. "Антидиалектиците"

Те въстават срещу диалектиката, която, според тях, принизява духовността, изместена от "духовната нищета на невежите". По този начин теолозите антидиалектици се опитват да защитят християнската доктрина от угрозата на преклонението пред науката.

Видният църковен реформатор Пиетро Дамиани (Pietro Damiani, 1007-1072) е роден в Равена. Още като младеж проявява склонност към въздържание и аскетичен живот. Приел монашески сан в родния си град, през 1035 г. Дамиани се оттегля във Фонте-Авелана и заживява като отшелник заедно с други последователи. Дейността му като организатор на нов тип монашески живот дава очакваните плодове. В продължение на няколко години Дамиани поддържа връзки с представители на други монашески ордени и ги привлича за справедливата кауза с реформаторския си усет и със страстта си към съвършенство.

Папа Лъв ІХ успява да го накара да изостави отшелничеството и да се посвети изцяло на църковната реформа. Именно през този период Дамиани съчинява две от най-прочутите си произведения - Liber gratissimus ("Благодарствена книга") и Liber Gomorrhianus ("Книга за Гомор"), в които подлага на унищожителна критика сексуалните извращения, ширещи се сред част от духовенството. Най-известните му философски съчинения са De sancta simplicitate ("За свещената простота"), De ordine rerum ("За реда на нещата") и De divina omnipotentia in reparatione corruptae et factis infectis reddendis ("За божественото всемогъщество в поправянето на покварата и в превръщането на станалото в нестанало" (1067)].

Като смята, че ако философията бе необходима, Бог би изпратил на хората учители философи, Дамиани се обявява открито срещу диалектиците. Още по-страшна е присъдата, която произнася над граматиката: тя, според Дамиани, е "дяволско творение".

4.3. Третото течение

Представителите на третото течение се опитват да примирят привържениците на двете крайни доктрини, като защитават тезата, че вярата и разумът са два потока, вливащи се в едно и също "Море на Истината", а философията и теологията са допълващи се науки - източници на различни знания. Според техните виждания Бог създава човека, като му дарява вяра и разум, затова - ако разумът не се отклонява от истината, - той не би стигнал до разсъждения, противопоставящи се на вярата. Подобна позиция през ХІ в. заема Жербер дьо Орийак (Gerbert d'Aurillac, ок. 938-1003), бъдещият Папа Силвестър ІІ, а по-късно, през ХІІІ в., и Св. Тома Аквински.

Св. Тома Аквински (Tomasso di Aquino, ок. 1225-1274) е един от най-великите представители на западноевропейската патристика. Името му несъмнено произлиза от наименованието на италианския град Аквино, макар че самият той е роден в Рокасека - селище, намиращо се в областта Лацио - административен район в Централна Италия. Философията му, известна в католическия свят като "томизъм", е залегнала в основата на късната схоластика. Св. Тома Аквински е автор на около 80 труда, сред които се открояват Summa contra gentiles ("Синтез против езичниците", 1261-1264) и Summa theologica ("Синтез на теологията", 1265-1273) - произведение, написано под формата на академични дискусии в три части, последната от които остава недовършена. Голямата заслуга на Тома Аквински е поставянето на теологията на научна основа. Според Св. Тома Аквински онова, което разделя философията от теологията, трябва да се търси в различието между естественото и свръхестественото познание: първото произтича от разума и се ръководи от собствени норми и принципи; за разлика от него, свръхестественото познание произтича от вярата в Бог и е неясно и смътно по природа. Св. Тома Аквински приема, че двата вида познание имат божествен произход и не бива да се противопоставят.

Тома от Аквино е онзи мислител, който осъществява най-всеобхватно и цялостно грандиозния синтез между езическото философско наследство и християнската вяра. Воден от дълбокото си убеждение, че между вярата и разума, между теологията и философията не може да има принципно противопоставяне, той реализира световно-историческата задача за "дисциплиниране" на проникващите в католическа Европа нови философски идеи и за тяхното безконфликтно включване в сградата на християнския светоглед. За Тома, както и за мнозина негови съвременници, философската истина е изразена най-изчерпателно от оня, когото те наричат просто "философа". Затова и аристотелизмът естествено образува ядрото на неговите философски размишления...

[...]. Философията се отличава от теологията и по своята цел. Тя изследва нещата като самостоятелни субстанции. Целта на нейното изследване е да ги постигне в тяхната автентична същност. Теологията, напротив, се интересува от нещата единствено в тяхното отношение към Бога, единствено като откровения на Божията сила, мъдрост и благост. Затова философът и теологът забелязват различни аспекти на творението, философът например се интересува от природата и свойствата на огъня, докато целта на теологическото разсъждение върху същия този елемент е изявяването на неговата "знаковост", на годността му да изрази блясъка на Божието величие и жаркостта на Божията любов.

Най-сетне, философията и теологията се различават по пътя, който те следват, т.е. по своя метод. Теологът изхожда винаги от първопричината на всичко съществуващо - Бог, и от нея дедуцира всяко познавателно съдържание, философът, който изследва самостойната същност на самите неща, тръгва от тварите и от тях възхожда към тяхната универсална първопричина. Така Бог е предмет както на теологическата медитация, така и на философската рефлексия. Но теологът тръгва от една аксиома на вярата - че Бог съществува - и от нея извежда определенията на Божието битие, докато философът взема за изходен пункт сетивните неща, предметите от този сътворен свят и прониква в сферата на богопознанието дотам, докъдето му позволява логиката на човешкото мислене. За разлика от теолога, философът не предпоставя съществуването на Бога, а и него доказва с помощта на разумни доводи.

Както истината на философията, така и истината на теологията са противопоставени на заблуждението. А това означава, че те по необходимост ще съвпаднат в своята истинност. Така въпреки разликата в предмета, целта и метода си, философията и теологията непременно съвпадат в крайните си изводи. Разбира се, това съвсем не означава равнопоставеност на човешкото знание и божественото откровение, философията и теологията не могат да стоят на едно и също познавателно и ценностно равнище. Най-напред поради това, че разумното човешко познание е ограничено, а божественото, на което се опира "свещената наука", е безгранично. Така например никой философ никога не ще успее да докаже нито че светът има начало във времето, нито пък че той е сътворен от вечността. Защото, щом не сме в състояние да посочим неопровержимо нелепостта на едната и другата хипотеза, ние трябва да допуснем и двете като поне вероятни. Но това за Тома означава, че ние трябва да се освободим от тази логическа апория, доверявайки се изцяло на истината на откровението (Свети Тома б.г.).

БЕЛЕЖКИ

1. След разпадането на Западната Римска империя в края на ІV в. центърът на филологическите занимания се измества в Константинопол. Тук в началото на VІ в. се появява забележителната 18-томна латинска граматика Institutio de arte grammaticae ("Учебник по граматика"), свързана с името на Присциан. В монументален труд от близо 1000 страници латинският ерудит систематизира и обобщава схващанията на своите предшественици. Първите 16 тома са посветени на фонетичната организация на езика, на словообразуването, на склоненията на имената и спреженията на глагола. Последните два тома разглеждат синтактичната организация на езика. [обратно]

2. Един от най-прочутите граматици на своето време е Елий Донат. Най-известното му произведение в две части е Ars grammatica ("Граматика"). Част първа (Ars minor) е по-кратка и е посветена на начинаещите в тази област. Построена под формата на въпроси и отговори, тази част поднася задълбочен анализ на осемте части на речта. Част втора (Ars maior) е тритомна: разглежда проблеми на фонетиката, на метриката и на стилистиката. За съжаление, до нас не е достигнал краткият трактат, озаглавен De structuris et pedibus oratoriis ("За структурите и ритмите на красноречието"), в който Донат анализира метричните форми. [обратно]

3. Сред имената на известните представителите на Александрийската школа фигурира и името на Дионисий Тракийски, автор на първата древногръцка граматика ("Граматика" или "За граматическото изкуство"). Според Панова (1996: 67) "Оригиналното заглавие на съчинението също не е известно. [...] за нашия превод е избрано по-неутралното "Граматика", макар едно друго - "За граматическото изкуство" - да съответства в по-голяма степен на разбирането на самия Дионисий за граматиката." Граматиката на Дионисий Тракийски е преведена от старогръцки на български език от Панова (1996: 66-86); преводачката коментира текста и предлага речник на термините. Според нея граматиката на Дионисий Тракийски е "[...] първият труд, посветен изцяло на тази тематика в историята на европейското езикознание" (1996: 66-86). [обратно]

4. Най-известната древногръцка граматика е дело на Аполоний Дискол, автор на съчинението "За синтаксиса". В своя труд Аполоний прави опит да предложи стройна класификация на звуковете в старогръцкия език. Що се отнася до морфологичната част, в общи линии, макар и по-задълбочено, Аполоний Дискол следва постановките на Дионисий Тракийски. Граматичната система, разработена от него и от сина му Eлий Херодиан (ІІ в.), е залегнала в основата на съвременните граматики: баща и син сами успяват да представят граматичните категории в стройна система, която по-късно е възприета в почти всички описателни граматики. Макар все още да не използват някои основни граматични термини, свързани със съответните граматични функции - подлог, сказуемо, определение, допълнение и т.н., по всичко личи, че двамата учени са имали ясна представа за същността им (Бояджиев 1982: 85). [обратно]

5. Свети Григорий (331-394 г.) бил по-малък брат на Св. Василий Велики. Заедно с него и със св. Григорий Богослов те образували знаменитото "Кападокийско тризвездие". Той получил най-високо образование за онова време. Голямо духовно-аскетично влияние упражнила върху него сестра му св. Макрина Младша. Неговият приятел св. Григорий Богослов го подтикнал към риторското поприще. [...]. Многостранна е дейността на св. Григорий Нисийски като плодовит писател, философ и богослов. [...]. От него са останали образцови аскетически трудове, проповеди, речи на полемични теми и многобройни писма (Свети Григорий 1991). [обратно]

6. Подобна постановка се основава на схващанията на американските психолози-бихейвиористи, според които обективното изследвано е само онова, което подлежи на преки наблюдения: по тази логика, след като се изплъзва от преките наблюдения, значението не подлежи на обективен анализ. Бихейвиоризмът е направление в психологията, което защитава схващането, че предмет на психологичното изследване е не съзнанието, а поведението, обективните реакции. Ето как окачествява подобен подход английският езиковед Джон Рупърт Фърт (John Rupert Firth, 1890-1960): "Някои авторитетни лингвисти, особено в Америка, считат за възможно да се изключи от науката за езика изследването на това, което те наричат "значение", и при това съзнателно изключват всичко, което има отношение към разума, мисленето, мисълта, понятието. "Ментализмът" за тях е табу (Фърт 1951, с. 82)." Цит. по Ст. Димитрова (1989: 95). [обратно]

7. Цит. по испанския превод на латинския оригинал, осъществен от М. Арнал. Вж. Етимольохияс (б.г.). [обратно]

8. Като изхожда от всеобщото признание за произволния характер на езиковите знаци, както и от факта, че в синхронен план омонимията оборва хипотезата за наличието на вътрешноприсъща връзка между форма и съдържание, едва през 50-те години на ХХ в. унгарският езиковед Улман Ищван, известен в Западна Европа с името Стивън Улман, ще изследва задълбочено проблема и ще установи наличие на няколко вида мотивираност на думите, сред които заслужава да се отбележат: а) фонологичната мотивираност, свързана със звукоподражателните думи, при които съществува някакво частично или пълно сходство между звукове и съдържание; б) морфологичната мотивираност, свързана с понятието "относителна мотивираност" (по Сосюр), която се забелязва при думи като хлебар, млекарница и под., които произлизат от прости (немотивирани) думи, като хляб, мляко и под. [обратно]

9. Пантен (II в.) - гръцки философ, първият известен днес представител на православното християнство в Египет и първи християнин сред елинските философи в Египет. Родом от Сицилия, живял в Александрия, която тогава била огнище на гностицизма. Около 179 г. Пантен преобразувал в християнска богословска школа Александрийското огласително училище (Православен б.г.). [обратно]

10. Св. Юстин Философ (Иустин Философ) (Юстин Мъченик) (ок. 105-ок. 165/7) - раннохристиянски богослов и философ, отец на Църквата, един от първите и най-ярките християнски писатели-апологети. Роден в Сирия, в семейството на гръцки колонист, принадлежащ към състоятелната провинциална аристокрация, което позволило да получи добро образование. В своите търсения на истината и смисъла на живота св. Юстин преминал последователно през философията на стоиците, перипатетиците, питагорейците и неоплатониците. Възгледите му били изградени върху вярата че "разумът господства над всичко". Повратно събитие в неговото духовно развитие била срещата с непознат старец, която способствала за обръщането на св. Юстин в християнството. Старецът изказал мисълта, че "любителят на думите" е "филолог", "софист", а не философ, докато истинският "любител на мъдростта" е "любител на делото", т.е. човек, за когото заветите на Писанията са ръководство за действие. Около 133-та година св. Юстин приел Свето кръщение и продължил заниманията си с любомъдрие, но този път напълно убеден, че християнството е истинната философия ("Христос-Логос и Истината-Логос са тъждествени"). В Рим св. Юстин създал първата християнска философска школа и продължил да носи облеклото на тогавашните философи до края на живота си (дотогава мнозина смятали, че в Христа вярват само необразованите) (Св.  мъченик Юстин б.г.). [обратно]

11. Алкуин (Flaccus Albinus Alcuinus, ок. 735-804) е англосаксонски теолог и педагог. Големите му заслуги са свързани с дейността му на вдъхновител и виден представител на т.нар. "Каролингски Ренесанс", възникнал в Империята на Карл Велики, чието управление се свързва с възраждането на изкуствата, религията и културата. Алкуин дължи славата си не толкова на теологическите и философските си трудове, които не блестят с особена оригиналност - в тях той доразвива най-вече идеите на Боеций и Св. Августин, колкото на просветителската си дейност, целяща да извиси Империята на Карл Велики до неувяхващата слава на древните средища на античната култура - Атина и Рим. [обратно]

12. Джон Скот Ериугена (Johnnnes Scottus Eriugena, ок. 810-ок. 877) е първият философ на схоластиката. [обратно]

13. Анселм Кентърбърийски твори в столетието на пълна победа на Католическата църква над обществените дела. Пада му се честта да придаде на това господство метафизическо обяснение. Анселм разработва онтологическото доказателство за съществуването на Бога: то гласи, че Бог съществува като реален продукт на нашата мисъл. Анселм приема, че щом нещата и думите съществуват реално, то на върха на всички съществуващи неща стои Бог като висше съвършенство. Онтологическото доказателство дава тласък на философската схоластика в току-що сформиралите се университети в Западна Европа. [обратно]

14. С термина logica vetus се назовава известната по онова време част от трактатите на Аристотел. Терминът logica nova се прилага по отношение на онази част от трудовете на древногръцкия философ, с която Европа се запознава доста по-късно. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.