|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ІV. РИТУАЛ, ПРОТОМИТ, ЕЗИК, РЕЛИГИЯ - СТЪПКИ В ПРОЦЕСА НА МОДЕЛИРАНЕ НА ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕМария Китова
1. Ритуал, мит, език: хронология и историческо развитие Структурите на древните ритуали, на митовете и на езика формират три отделни семиотични (знакови) системи с различно съдържание, различна информация за света и различни начини за съхраняване и предаване на това съдържание. От философска гледна точка езикът и религията са две форми на общественото съзнание наравно с други такива форми за отразяване на света в съзнанието на хората, като изкуството, философията, моралът, правото, масовото съзнание, науката и технологиите, и т.н. Според характера на съдържанието си езикът и религията заемат полярни позиции по веригата на останалите форми на общественото съзнание - те са пълни противоположности. Докато езикът включва в себе си най-простата и елементарна картина на света, религията предполага най-сложната, при това в съдържанието й се включват и компоненти с различна психична природа (чувствено-нагледна, логическа, емоционална, интуитивна, трансцендентална). Езикът се проявява като предпоставка и универсална форма, като външна обвивка на всички останали форми на общественото съзнание; религията - като универсално съдържание, като исторически първият източник, от който са се развили всички следващи форми на общественото съзнание. Може да се каже, че езикът е универсално средство, инструмент и техника на общуването, докато религията съдържа универсалните, заветните, най-важните за човека и обществото смисли, които се проявяват в процеса на общуването (Мечковска 1998: 49-53). Въпросът за хронологичната поява на трите знакови системи все още не е решен еднозначно. Повечето учени смятат, че в историята на човечеството митът предхожда ритуала.
Първоначално гръцката дума mythos означава ‘слово, разказ, история’. Доста по-късно се прокрадва първото разграничение между понятията "mythos" или "фантастичен дискурс" (‘разказ’, ‘слово’, ‘реч’, ‘език’) и "logos" или "рационален дискурс". Терминът митология е съставен от две гръцки думи: митос (по времето на Омир тази дума е означавала приблизително ‘ритуален акт на речта’) и логос, което на класически гръцки означава ‘убедителна история, неопровержимо доказателство’.
На свой ред някои учени защитават тезата, че между мита и езика съществува тясна взаимовръзка.
През последните години редица учени, изследващи етапите в развитието на формите на съзнанието, са склонни да приемат, че първични са ритуалните действия: те са основата, от която по-късно възникват митологичните представи и езикът. Като доказателство в защита на подобна хипотеза се привежда фактът, че определени зачатъци на ритуални действия се откриват и в поведението на приматите и насекомите. Опитите показват, че "човекоподобните маймуни са способни на символно поведение: явно те успяват да направят разлика между произволния знак и предмета, който този знак означава" (Кръпова 2001: 56). От друга страна е добре известно, че древните ритуални действия обикновено са невербални: при повечето от тях словесният съпровод не е задължителен или има вторичен характер. Шотландският антрополог Джеймс Фрейзър (James George Frazer, 1854-1941), специалист по проблемите на фолклора и история на религиите, развива сравнителния метод в етнографията и е сред основоположниците на сравнителното религиознание. Може би именно той за пръв път предполага наличие на връзка между мит и ритуал. В основата на книгите му са залегнали три принципа - принципът на еволюционното развитие, принципът на психическото единство на човечеството и принципът за непрестанното противопоставяне на разум и предразсъдъци. Идеята, че митът е произлязъл от ритуала, а не обратното, вдъхновява 12-томния труд на Фрейзър "Златната клонка", основния труд (1903) на британската езиковедка Джейн Харисън (Jane Ellen Harrison, 1850-1928), както и изследванията на ритуалистите от Кеймбридж2. По този повод Смарт пише следното:
Връзката между митовете и религиозната практика се осъществява чрез ритуала. Според полския антрополог и етнолог, основател на функционализма в културната антропология, Бронислав Малиновски (Bronislaw Kasper Malinowski, 1884-1942) (вж. Малиновски 1994б: 107), между словото - свещените разкази на дадено племе, техните ритуални церемонии, техния морал, социална организация и практически действия - съществува тясна взаимовръзка3. Култът е представен от ритуали, но трябва да се има предвид, че не всеки ритуал се отъждествява с тържествен религиозен (литургичен) акт, т.е. с култ, осъществен в лоното на Църквата4. Култът поддържа ритуала, но не и обратното. Според Емил Дюркем (David Emile Durkheim, 1858-1917) основният различителен белег на култа се свързва с периодичния му характер, благодарение на който култът се повтаря на предварително определена дата, когато цялата общност се събира (социална кохезия)5. Учените допускат, че първичните митологични представи са възникнали преди членоразделната реч. Приведените лингво-семиотични факти доказват, че жестовете и телесните движения при най-древните ритуали предшестват членоразделната реч. Първичните митологични представи също са по-древни от езика; изследователите допускат, че - в качеството си на "колективното несъзнателно" (понятие, въведено от швейцарския психоаналитик Карл Густав Юнг) - те се отъждествяват с доезиковото битие. Няма съмнение, че колективното несъзнателно съществува под формата на вродени общочовешки психични образувания, които Юнг нарича архетипове6 и дава за пример такива структури като "аз", "сянка" (антипод, антагонист), "душа" (от мъжки и женски пол), "майка", "мъдър старец" и др. Възможно е именно подобни генетично унаследени и неосъзнати психични образувания да са мотивирали жестовете и първите ритуални движения на тялото, които по-късно ще доведат до формиране на митологичните представи и на езика. Като обръща внимание на етимологията на думата мит, В. Н. Топоров (1988: 60) посочва, че митът е "онова състояние на душата, което, без да се задоволява с ритуала, се докосва до света на словото". В началото то е просто "протомит" - междинно състояние, лишено все още от дискретна словесна обвивка. В концепцията на Топоров ритуалът и протомитът предшестват езика; езикът се формира в недрата на ритуала. Ритуалът и протомитът се проявяват "и като последните стъпки на биологичната еволюция, довела до появата на човека, и като първите стъпки на човешката култура..." (Топоров 1988: 44). По този начин ритуалът представлява най-древният начин за съхраняване на информация в безписмените общества. Информацията, съхранена в ритуалната система на даден народ, съдържа в себе си една или друга картина на света, както и своеобразен модел (стереотип, образец) на човешко поведение в особено важни ситуации. Смисълът на ритуала е именно в повтарянето, във възпроизвеждането на наложилата се у племето картина на света и представите за задължителното поведение в критични ситуации, изискващи отговорност. Спазването на ритуалите се възприема от древните общества като залог за безопасност и благоденствие (Мечковска 1998: 52-53). Във връзка с подобна постановка Мечковска (1989) стига до следното важно заключение, което споделям напълно:
2. Митологично съзнание7 и религиозно съзнание Между митологичното и религиозното съзнание на човека съществуват сложни и нееднозначни отношения, поради което не е лесно да се прокара ясна граница помежду им. Налага се да се потърси и отговор на въпроса, свързан с появата им в човешкото общество: предшества ли митът възникването на религиозните вярвания или пък те се превръщат в благодатна почва за зараждането на устно разпространявани разкази, изпълнени с мистицизъм?
Подобни разсъждения се откриват и у други учени. Смарт, напр., подчертава следното:
На свой ред Илиева (2001) акцентира върху редица съществени аспекти във връзка с определенията за мита и взаимоотношенията му с ритуалите, религията и философията:
Първите разумни същества на планетата живеели на малки, едва оцеляващи групи сред прекрасна, но жестока Природа. Прекланяли се пред нея инстинктивно, сякаш осъзнавали, че са нейно творение. Ловци по необходимост, те изработвали примитивни оръжия, за да се борят с могъщите си врагове и да осигурят прехраната на племето.
Първите (открити засега) древни послания, създадени от човешка ръка, датират от епохата на палеолита. Целта на създаването им вероятно не е била свързана с общуването, а по-скоро с някакви обредни ритуали и магически заклинания, с вярата на примитивния човек, че изобразените от него предмети и животни му дават сила да властва над тях. Митът разглежда човека в тясна връзка и единство с природата, в която древните хора се опитват да открият родословните си корени.
Митовете са първата исторически засвидетелствана форма на колективното съзнание на даден народ. В тях намира синтезирано отражение цялостната картина на света, в която елементите на религиозното, практическото, научното и художественото познание не са обособени и не се различават един от друг.
Както бе посочено, митологията е колективната предрелигия на древността, докато фолклорът, както и езикът, са свързани с анонимното творчество на безписмените общества.
3. Формиране на религиозно съзнание За разлика от митовете, вярванията, изграждащи религиозното съзнание на човека, предполагат култ към определенo божествo или определени божества, придружен от задължителни ритуали (жертвоприношения, церемонии, шествия и др.), които изискват да бъдат създадени специално пригодени за целта места - олтари, светилища, храмове, както и да бъдат подготвени лица, посветени в култа - жреци. Постепенно създателите и разказвачите на митове били обожествявани, а хората им приписвали специфични функции - жречески. Жреците придобили важна роля в обществото, защото ръководените от тях ритуали и произнесените думи притежавали особена свещена стойност.
Видният американски социолог и политолог Самюъл Хънтингтън (Samuel Phillips Huntington, 1927-2008) споделя в интервю (О'Кийфи 2016), че интересът му към религията се задълбочава особено по време на Студената война, когато започва да изследва начина на развитие на различните общества. Хънтингтън подчертава следното:
Дюркем поддържа тезата, че основната характеристика на религията е свързана с разделянето на света на две части - първата отговаря на плана на сакралното; втората, на плана на профанното.
Мария Кисьова (2000) тълкува по следния начин въпроса за дълбоката взаимна обвързаност на религията със света на духовното:
Като явление от областта на културата, религията възниква в резултат на историческа необходимост, а не като продукт на случайността.
БЕЛЕЖКИ 1. Според Леополд Мюлер (б.г.) "С термина мит гърците назовавали минали събития, свързани най-вече с делата на богове и свръхестествени същества. Подобни разкази са съществували и съществуват у всички народи, в миналото и в настоящето. Съвременните антрополози поддържат тезата, че - в качеството си на свещени разкази - "митовете играят важна роля в обществения и магическо-религиозния живот на всеки народ, когато на преден план изпъкнат ритуалите, церемониите, обществените или моралните норми, нуждаещи се от признание за древност, реалност или сакралност." "Митовете присъстват в ежедневието: те не са просто фикция, нито разкази за минали събития; те разказват за нещо живо, определят неговите закони, неговия морал и управляват социалния живот на всеки народ." "Митовете за сътворението не са и не могат да бъдат безстрастна история, защото са призвани да изпълняват социални функции: предназначени са да изтъкнат славата на определена социална група или да обяснят определен анормален статус" (Кралски Антропологически Институт на Великобритания и Ирландия (1951). "Първият мит - казва поетът Луис Росалес - съвпада с първото слово. Митът е преддверието на абстракцията и на понятието." И добавя: "символизмът е основна характеристика на човешките действия. У никое човешко същество не съществува изказ в чист вид: по произход всеки човешки изказ е символичен" (Перес Риоха 1984). "Онзи, който се учудва, че даден формален символ може не само да просъществува в продължение на хилядолетия, но и да се възвърне към живот след хилядолетно прекъсване, трябва да помни, че силата на духовността, към която принадлежи символът, е вечна" (Чирло 1979). [...]. Като известен специалист в областта на религиознанието, Елиаде подчертава, че митът трябва да се разглежда в неговия изконен социално-религиозен контекст. "Само в историко-религиозна перспектива поведението, което митовете предизвикват, би могло да се прояви като културно явление и да загуби характера си на нещо неестествено или чудовищно, присъщо на детската игра или на инстинктивния акт." Елиаде дефинира "структурата и функцията на митовете", така както са ги изживявали древните общества, по следния начин: 1) Митовете "представят историята за делата на Свръхестествените същества"; 2) "Тази история се възприема като напълно автентична (защото отразява реални събития) и като свещена (защото е дело на Свръхестествените същества)"; 3): "Митът винаги разказва за някакво "сътворение", обяснява как нещо е започнало да съществува или как даден акт, дадена институция или дадено поведение са били установени; по тази причина митовете изграждат парадигмите на всеки значителен човешки акт"; 4): "Като се опознае митът, се опознава "произходът" на нещата, и, следователно, нещата могат да бъдат управлявани и манипулирани на воля; не става дума за "външно", "абстрактно" познание, а за познание, което се "изживява" ритуално чрез церемониалното разказване на мита или чрез осъществяване на ритуала, който - чрез мита - получава оправдание за съществуването си"; 5): "По един или друг начин митът се "съпреживява" в смисъл, че той се управлява от някаква сакрална сила, възвеличаваща събитията, които се припомнят и актуализират отново и отново." "В заключение може да се каже, че митовете разкриват произхода и свръхестествената история на живота на човека, а разказът им е истинен - veranarratio, - който чрез съответните метафори - е обвит в булото на определена алегория" (Елиаде 1994: 25). Митът е начин на мислене, който - за разлика от науката, опитваща се да обясни как се случват нещата, - се опитва по-скоро да обясни защо се случват. Тъй като човек, заедно с цялата му духовна реалност, е пленник в "клетката на символите", най-добрият начин да се разберат митологемите е те да се освободят от сакрализиращия си (проповеднически) характер и да бъдат представени като символична система от идеи, имаща за цел да изобрази метафорично света, да го "очовечи" и да го направи разбираем. Връзката с магическо-религиозните елементи, с различните аспекти на ритуала, с молитвата, с действията, чрез които се изразяват митичните символи, позволяват да се води диалог с непознатото и да се влияе върху него и върху мистериозното. По тази причина митът, религията и ритуалът представят неотделимо единство. Ритуалът и митът се подкрепят взаимно." 2. Според Гичева-Меймари (2012), ритуалистите от Кеймбридж, най-известните между които са самата Джейн Харисън, Артър Кук (Artur Bernard Cook, 1868-1952), Луиз Фарнел (Lewis Richard Farnell, 1856-1934) и др. "аргументират възгледа за ритуалистичния характер на античната гръцка религиозност и поставят основите на изследването на съвременния фолклор като извор за античната религиозност." 3. Тясната взаимовръзка между мита и култа представлява една съществена характеристика на повечето от примитивните форми на религията (Йенсен 1966: 54). 4. Разделянето по дни, седмици, месеци, години и т.н. отговаря на периодичността на ритуалите, празниците и публичните церемонии. Календарът изразява ритъма на колективните актове и същевременно осигурява тяхната периодична повторяемост - бел. 146 (Дюркем 1993: 152, 483, 43). Трябва да добавим, че понякога и поведението на животните (напр. прояви на ревност, ухажване, търсене на партньор, образуване на брачни двойки, опознаване на партньора, копулацията и т.н.) също се свързва с "ритуал". Според Гадамер (1997: 83), "Определено поведение на животните също може да се нарече "ритуал", но това означава да изместим проблема и да го насочим към нещо напълно естествено, което е съвсем различно. 5. Подход и процес на сближаване и приобщаване в обществото, основаващ се на преодоляване на неравенството, несправедливостта, маргинализирането и социалното изключване на определени индивиди и групи. Социалната кохезия води до взаимното приемане на различните обществени групи, включително и тези на най-бедните и споделяне на отговорностите (Социална 2006-2017). 6. Колективно несъзнаваното е термин, "въведен от Юнг за обозначаване на една от формите на неосъзнатото (части от психиката, съдържащи спомени и импулси, неосъзнати от индивида), общи за човечеството като цяло и явяващи се продукт на унаследените мозъчни структури. [...]. Според Юнг колективно несъзнаваното съдържа архетипове - общочовешки образи и идеи" (Философский 1999: 215). 7. Словосъчетанията "митологично съзнание", "митологично светоусещане" и "митология" притежават различни значения. Понятието "митологично съзнание" се отъждествява с първобитната колективна (общоетническа) нагледно-образна представа за света, задължително примесена с божествен (свръхестествен) компонент" (Мечковска 1998: 34). 8. Според Тайпе Кампос (2004), "Митовете са били и са обект на изследване от най-различни перспективи. С тях са се занимавали и се занимават науки като фолклора, езикознанието, етнолингвистиката, филологията, психологията, философията, епистемологията, социологията, етнологията, сравнителното религиознание, културната семиотика, структуралната семантика и анализа на дискурса, измежду много други (Гарсия 1989; Касирер 1993; Лопес Аустин 1998; Беристайн 1998). От този пъстър идеологичен калейдоскоп става ясно, че не съществува една-единствена и приемлива за всички специалисти дефиниция за същността на мита." 9. Всъщност единственото приемливо нещо, което е възможно да се твърди за свещеното като такова, се съдържа в самата му дефиниция: а именно, че то се противопоставя на профанното. При опит да се уточни естеството и спецификата на тази опозиция се сблъскваме с най-сериозните пречки. Колкото и елементарна да е, никоя формулировка не е приложима към подобната на лабиринт комплексност на фактите (Кайоа 2001: 12). 10. Фолклорът, от своя страна, е първото колективно художествено народно творчество - словесно, словесно-музикално, хореографско, театрално. Като определя фолклора като "съвкупност от знанията на даден народ, извлечени от трудовия му опит", Горки (1951: 235) подчертава следното: "По смисъла и значението си това знание е равнозначно на науката и на литературата; то се отъждествява с наука, когато осведомява за качеството на материалите, за начините на работа, за нравите на зверовете, за хранителните качества и лечебната сила на цветове, билки и корени, за социалното поведение на членовете на семейството, на рода, на племето и т.н. - всичко това се съдържало в кратки изречения, притежаващи силата на закони, завети, норми, а когато хората изпитвали радост от трудовите си успехи, от войнските си подвизи и от собствените си изобретения, у тях възниквала необходимостта да ги увековечат в песни, легенди и предания." 11. Фолклорът се развива въз основа на митологията. Следователно, фолклорът е явление, което възниква не само доста по-късно от митологията, но и се различава от нея. Основното различие между митологията и фолклора се състои в това, че, като свещено знание за света, митът се възприема от хората като безусловна истина, докато, като изкуство, фолклорът е художествено-естетическо изображение на действителността, което не се схваща като задължително достоверно. Хората възприемали епическите песни за героите като истинни, но не вярвали на приказките; независимо от това ги обичали и се вслушвали в мъдростта им, по-ценна от достоверността: "Приказката е лъжа, но съдържа намек, добър урок за младите (Мечковска 1998: 83). 12. Културата и религията са исторически обусловени социални явления, които отразяват стадии и форми на битието, познанието и дейността на човека. [...]. Културата и религията не могат да бъдат възприемани извън социалната сфера (човекът е обществено животно, доколкото той е културно същество, и обратно), но между тези две дадености не съществуват отношения на идентичност. Културата е висша проява на социалното, човешкото, а степените на нейното развитие, нейният прогрес определят равнището на откъсването на социалния човек от природата, степента на нейното овладяване и хуманизиране. Чрез човека, благодарение на човека природата се превръща в култура. Културата се обуславя от действеното начало у човека. Човекът принадлежи едновременно и на природата, и на културата. Той е природно същество, резултат на твърде продължителна биологическа еволюция, и културно същество, резултат на хилядолетната трудова дейност и на колективния живот (Тънасе 1978: 7).
© Мария Китова
|