VІІІ. КОДИФИКАЦИЯ И КАНОНИЗАЦИЯ НА РЕЛИГИОЗНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Мария Китова

web | Езикът и религията...

1. Понятията "кодификация" и "канонизация" в религиите на Писанието

В историята на религията под кодификация¹ се разбира проведената от църковните авторитети и приета с одобрението на Църквата нормализация на религиозните книги, която се развива на микро- и макроравнище. На микроравнище анализът предполага да се установи "правилността" на отделни текстове (проверява се езиковата тъкан - подреждането на думите и изказите, изграждащи съответния текст); на макроравнище нормализацията предполага да се подбере "правилният" списък (състав) на текстовете, т.е. произведенията, които се възприемат като канонични.

Приложено към религиозната литература, понятието "кодификация" е по-широко от понятието "канонизация". В определен момент от развитието на новото религиозно учение то следва да бъде фиксирано в писмена форма, за да се съхрани традицията и да се запази оригиналният език на споделеното Божие Слово.

Процесът на кодификация на религиозните текстове е двустранен. На първо място, кодификаторите се стремят да запазят непокътнат оригиналния език на Откровението; от друга страна, се налага да се подберат правилно текстовете, които ще бъдат включении в корпуса.

Обикновено учението се записва след смъртта на Учителя от неговите ученици (привърженици на новата вяра), понякога почти хиляда години по-късно (както в случая със зороастрийската "Авеста"). Някои рационалистични учения били записвани от самия Учител. Конфуцианските книги, в частност, били съставяни преди всичко като учебни ръководства от самия Конфуций (551-479 г. пр.Хр.), "най-известният китайски педагог". Признаването на конфуцианските съчинения за свещени, както и налагането на култ към Конфуций (обожествяване на личността му, издигане на храм на мястото на дома му, ритуалите и молитвите, отправени към Конфуций), става цели пет века по-късно - на прага на новата ера.

В историята на различните писмено-религиозни традиции рано или късно възниква комплекс от сходни проблеми, свързани с "автентичността" на основните вероизповедални текстове и тяхната вярност спрямо първоизточника. Възникват два рода въпроси. На първо място, може да възникнат съмнения дали посланието е било чуто вярно, дали е било записано правилно, дали при записването не е бил изменен един или друг текст. На второ място, възникват съмнения от по-общ характер, свързани със състава на целия корпус от вероизповедални текстове: дали не са били изпуснати важни записки? Дали между уважаваните книги няма и "фалшиви"? Разбираемо е, че вярващите в Божието Откровение възприемат като опасна частичната загуба или изкривяването на свещените смисли. По тази причина във всички религиозни традиции се налага необходимостта не просто да се запишат, но и да се кодифицират основните вероучителни книги (Мечковска 1998: 132).

В началото на писменото фиксиране на новото религиозно учение в обръщение обикновено се оказват няколко различни варианта на почти всяка проповед на пророка. До изобретяването на типографията всяко литературно произведение съществува под формата на множество повече или по-малко различни версии на съответния паметник, като различията между отделните редакции може да се окажат съществени. По тази причина привържениците на дадено учение се виждат принудени да изберат най-добрия вариант. При подбора се прилагат различни критерии. За най-добър може да се признае: а) най-древният вариант; б) най-добре съхраненият и четивен вариант, внушаващ най-много доверие - с малко на брой неволни пропуски, грешки и неясни пасажи; в) текстът, записан от "първия ученик" на Учителя; г) вариантът, който най-добре изразява същността на учението (макар че, естествено, различните ученици схващат по различен начин "оттенъците на идеите", и т.н. Определението "най-правилен" или "най-добър" вариант изисква щателна филологическа съпоставка и изясняване на взаимоотношенията между различните редакции на даден текст.

Сравнително бързо последователите на Мухаммад успяват да проведат по радикален начин кодификацията на Свещения Коран. В част ІІ ("Автентичност на корана. История на написването му") на книгата си "Библията, Коранът и науката" Морис Бюкай (Maurice Bucaille, 1920-1998) (вж. Бюкай 1976) посочва следното:

В увода към своя превод на Корана проф. Хамидуллах отбелязва, че една от темите на първото послание е била "възхвалата на перото като средство на човешкото познание" и по този начин се обяснява "загрижеността на Пророка Коранът да бъде записан и запазен".

[...]. В предговора си към превода на корана (1971) проф. Хамидуллах описва ясно условията, при които е ставало записването на Корана до смъртта на Пророка: "Източниците единодушно посочват, че когато някой фрагмент на Корана бивал откриван (известяван), Пророкът викал някого от грамотните си спътници и му го диктувал, като посочвал точното място на новия фрагмент във вече получения ансамбъл... Разказите уточняват, че след като го продиктувал, Мухаммад искал писарят да му прочете написаното, за да поправи отклоненията, ако имало такива... Друг известен разказ ни съобщава, че всяка година през месец рамадан Пророкът рецитирал пред Гавраил целия Коран (известен му дотогава)..., че на рамадана преди смъртта му Гавраил го е накарал да рецитира текста два пъти... Известно е, че от времето на Мухаммад датира обичаят по време на рамадана мюсюлманите да бдят и да рецитират целия Коран. Множество източници добавят, че по време на последното сглобяване на текста присъствал и писарят му Заид. Други говорят за присъствието и на други лица."

[...]. Изворите посочват, че наследникът на Абу Бакр, халифът Омар, го събрал в един том, който запазил и предал на дъщеря си Хафса, вдовицата на Пророка.

Третият халиф на исляма, Осман, чийто халифат продължил от 644 до 655 г., натоварил комисия от експерти да извърши едно голямо съпоставяне, което останало известно с името му. Тя проверила автентичността на документа, съставен при Абу Бакр и притежаван дотогава от Хафса. Комисията се допитала до мюсюлманите, които знаели текста наизуст. Съгласуването било сметнато за задължително условие, когато трябва да бъде записано дадено знамение, което предизвиква и най-малкото съмнение: известно е, че някои знамения могат да внесат корекции в други, що се отнася до наставленията, което лесно може да бъде обяснено предвид факта, че апостолатът на Пророка продължил почти двайсет години. Критиката на автентичността на текстовете била изключително строга. Така окончателният текст отразявал реда на сурите, който Пророкът следвал при пълната рецитация на Корана през месец рамадан, както посочихме по-горе.

Бихме могли да се запитаме какви са мотивите, заставили първите трима халифи, в частност Осман, да извършат сглобяването и съпоставянето на текстовете. Те са прости: ислямът бързо се разпространявал в десетилетията след смъртта на Мухаммад и това ставало сред народи, които не говорели арабски език. Трябвало да се вземат необходимите мерки, за да се осигури пропагандата на текста в първоначалния му вид: сравняването на Осман преследвало именно тази цел (цит. по: Коранът б.г.)..

Независимо от всичко, в продължение на няколко века мюсюлманите също имат проблеми с каноничността на Корана. Тези проблеми са свързани най-вече с правилното произнасяне на текста. Не бива да се забравя, че от момента на съставянето на Корана са изминали няколко столетия; говоримият език се е отдалечил достатъчно от литературния арабски език; освен всичко останало затруднения създава и арабското писмо, в което кратките гласни не се изразяват със специални буквени знаци.

Най-накрая през X в. седем от най-авторитетните богослови, всеки от които разполагал с помощта на двама опитни четци на Корана, признали за канонични седем варианта (начина) на произнасяне на свещения текст (Масе 1963: 76-77). На практика днес се използват само два. Ще отбележим, че трудностите, свързани с каноничното произношение на Корана, се превръщат твърде рано в стимул за успешното развитие на фонетичните знания у арабите (Мечковска 1998: 136).

Работата по изчистване на каноничния текст на Новия Завет в християнството започва през ІІ в. Тя е свързана със забележителната дейност на Ориген (Ὠριγένης, ок. 185-ок. 254) - гръкоезичен християнски писател, смятан за основател на християнската философия и библейската текстова критика.

Със специални знаци Ориген отбелязал последователно всички пропуски, разночетения и неправилни тълкувания на текста. Впоследствие съпоставката на няколко текстови версии позволява да се реконструира текстът на Библията във вид, който максимално се доближава до оригинала. Вл. Соловьов (1897: 141) пише за "Хекзаплата" на Ориген, че в продължение на четири века тя служи на християнските богослови като "главен източник на библейската ерудиция". Известно е, че на труда на Ориген се опира и преводачът на Стария Завет на латински език Св. Иероним Блажени, създал знаменитата "Вулгата" през 390-405 г.

Трудът на Ориген изгорял през 633 г. в Кесария, когато градът бил превзет от арабите. Но филологическите идеи на Ориген, самата техника на неговия анализ получили широко и блестящо развитие през епохата на Хуманизма, Ренесанса и Реформацията в Европа, в частност в особеностите на издателско-филологическата практика на Еразъм Ротердамски.

Така Ориген поставя основите на онзи дял от филологическите изследвания, които днес се наричат критика на текста или текстология. Текстологичният анализ на произведението въз основа на изследване на неговата история, източници, обстоятелствата на създаването му се стреми да изчисти текста от наслоилите се в него през вековете грешки на преписвачите и на издателите, да разбере първоначалното значение на думите и да се приближи до първоначалния му смисъл. Ако произведението се е съхранило в няколко варианта (редакции), то текстологът, когато подготвя паметника за научното му издание, изследва взаимоотношенията между вариантите и редакциите с цел да разбере възможно най-точно състава на текста, първоначалния смисъл на написаното и последвалата история на неговото изменение. (Подробности вж. у Лихачов 1983) (Мечковска 1998: 137).

Ориген е роден най-вероятно в Александрия в семейство на ревностни християни. Баща му Леонид умира като мъченик през 202 г., а Александрийското огласително училище, ползващо се със световна известност, остава без ръководство. Година по-късно, едва 18-годишен, Ориген го оглавява и скоро го превръща в истински богословски университет. В него са възпитани много забележителни отци и учители на Църквата, някои от които дължат покръстването си именно на Ориген (Влиянието б.г.).

Ориген е автор на множество съчинения, сред които се открояват забележителните му тълкувания и коментари на Светото Писание. В почти всички свои творби с дълбока и искрена вяра Ориген защитавал християнството от езическите писатели.

Ориген пръв направил опит да установи и изчисти от грешки оригиналния текст на Стария Завет. Главна негова заслуга в християнската просвета представлява колосалният му труд [...] - препис на Стария Завет в шест паралелни колони, съдържащ еврейския (масоретски) текст на иврит, същия текст с гръцки букви, преводът на Седемдесетте ("Септуагинта")² и три превода на Стария Завет, които Ориген сам открил неизвестно къде (Влиянието б.г.).

Възгледите на Ориген за основните въпроси на вярата, за устройството на света и на човека и за същността на християнското откровение, са изложени в големия му труд "За началата", чието заглавие издава амбициозния замисъл на автора.

Той бил изключително оригинален мислител и се стремял да остане верен на апостолската традиция. В много случаи Ориген успял да се доближи до православното учение несравнимо повече, отколкото други доникейски учители (напр. в учението за вечното раждане на божествения Логос). По други въпроси обаче той не съумял да се отърси от елинските идеи и не успял да осмисли дълбоката същност на християнството. В тълкуванията си на Свещеното Писание Ориген прибягвал прекалено много до характерния за Александрийската църква алегоризъм и много често пренебрегвал историческия смисъл на текста (Влиянието б.г.).

Евсевий Иероним, известен като Св. Иероним Стридонски - един от четиримата най-известни представители на западноевропейската патристика³, превежда Стария Завет и също се основава на труда на Ориген.

Евсевий Иероним (Sophronius Eusebius Hieronymus, ок. 347-420) е роден в малко селище на границата между Панония и Италия. Получава добро светско и религиозно образование в родината си. По-късно заминава за Рим, където има щастието да учи при латинския граматик Донат и усвоява до съвършенство старогръцки и латински език. Известен е най-вече с проникновените си тълкувания на Светото Писание. Църквата вижда в негово лице богоизбрана личност и се прекланя пред трудовете му, в които средновековният учен вдъхновено коментира Божието Слово.

Най-ценен е преводът му на Свещеното Писание на латински език, известен под името Вулгата (Vulgata), но той не бил оценен от съвременниците му. Вулгата получила признание десетилетия по-късно - по времето на папа Григорий Велики, а през VІІІ-ІХ в. влязла във всеобща употреба. Едва на Тридентския събор (1563 г.) Вулгата е обявена за канонична - боговдъхновена и общозадължителна при четения, поучения, полемики и проповеди в Римокатолическата църква (Блажени б.г.).

2. Съществува ли религиозен канон в източните философско-религиозни системи?

Между религиите на Писанието и източните религиозно-философски системи съществуват дълбоки различия във връзка с понятието "свещен канон".

В произведенията по история на източните религии и литератури често се говори за религиозните книги на будисткия канон, за канонизацията на конфуцианското учение и т.н. При използването на подобна терминология, обаче, трябва да се има предвид, че - приложено спрямо Изтока - значението й се отличава съществено както от "едноименните" християнски представи, така и от понятието "свещен канон", което използват религиите на Писанието.

За ученията и религиозната практика на будизма и даоизма в техните различни вариации (ламаизъм, дзен-будизъм, късни прояви на даоизма), за привържениците на Конфуций и за неоконфуцианците не е характерно фидеистичното отношение към словото, както не е характерно и неконвенционалното (неусловното) възприемане на езиковия знак... Ето защо по отношение на горепосочените източни религии термините религиозен канон и други подобни трябва да се разбират, естествено, въз основа на съвсем различно отношение към словото - толкова свободно, че в средновековния християнски скрипторий то би се възприело като "кощунствена небрежност", като светотатство, чийто виновник в най-добрия случай трябва да бъде анатемосан.

Канонизацията на будистките или конфуцианските съчинения се изразява по-скоро в историко-текстологичната кодификация на паметниците, относително еднообразното им преписване и редактиране, свеждането на циркулиращите ръкописи към повече или по-малко обозрима система (напр. при отчитане на периодизацията на учението или на предметно-тематична основа) и други подобни видове филологическа дейност. За последователите на Буда или Лаодзъ авторитетът и даже сакралността на учението не са така тясно свързани с езика и текста, както на Запад. Ето защо на Изток правописът не се отъждествява с православие, не се изгарят книгите, които се отличават от каноничните по няколко словесни формули и не се наказват "еретичните" преводи.

Колкото до будизма, то той никога не се е съобразявал с някакъв определен език. В началото проповедите се разпространявали устно, при което сам Буда "учел своите последователи да излагат учението на родните си езици" (Гринцер 1983: 230). Изобщо будизмът, възникнал като демократично противопоставяне на брахманизма с неговата склонност към кастово деление и езотеризъм⁴, се отличава по това, че формалните мотиви (езикови и ритуални) при него никога на са заемали водещо място.

Според изследователите, разпространението на будизма в Индия е стимулирало писмено-литературното развитие на многочислени местни езици. "Това нарушило господството на санскрита, в резултат на което, като литературен език със затихващи функции, санскритът станал достояние на малка група свещенослужители, а потомците на ведическия санскрит (преди всичко хинди и урду - б.а., H.M.), продължават да се развиват и намират все по-широко приложение" (История 1964: 629).

[...]. Безпримерната веротърпимост на будизма (която в определен смисъл може да се схваща и като адаптивност) води, от една страна, към разслояването на будизма и установяването на различни местни варианти (секти), а от друга - до широката му географска експанзия.

В Индия учението на Буда започва да се кодифицира скоро след смъртта му, на първите будистки събори през 483, 383, 250 г. пр.Хр., но от онази епоха са се съхранили само отделни фрагменти от съответните текстове.

Пълната версия на будисткото учение се е съхранила на езика пали: записът е бил извършен през І в. пр.Хр. на о. Цейлон (Шри-Ланка). [...]. В Шри-Ланка много се гордеят с обстоятелството, че най-древният и пълен будистки канон съществува на пали и даже популяризират преданието за това, че пали бил диалектът, на който проповядвал Буда. Повечето съвременни изследователи се придържат към друго мнение (вж. Гринцер 1983: 230) (Мечковска 1998: 141-142).

За разлика от свещените книги на религиите на Откровението, каноничните будистки книги се създават от будисти, получили просветление. Будисткото учение, Дхарма, получено от Буда Шакйамуни в просветление, е вечно и неизменно, но формата, в която то се приема и препредава на другите, не е неизменна. Всеки човек, достигнал просветление, може да създаде текст, който се приема за свещен, доколкото всяко просветление възпроизвежда просветлението на Шакйамуни.

Различни могат да бъдат езиците, на които се пишат свещените текстове - няма един свещен език, както няма етнически или културни ограничения относно възможностите да бъде проповядвана и тълкувана Дхарма. Всяка езикова, етническа, културна общност правомощно може да изразява учението. Канонични текстове (предимно сутри) се пишат на различни езици (санскрит, пали, китайски, японски, тибетски и др.). Словото, чрез което се проповядва Дхарма, следва да се адаптира към спецификата на аудиторията, към която е насочено, и може да варира в зависимост от конкретната ситуация, в която се произнася.

Каноничната литература има сравнително пълни издания в Китай, по-късно и в Япония, но най-пълно е изданието, известно като тибетски канон⁵.

БЕЛЕЖКИ

1. Терминът кодификация се използва в областта на правото и в областта на науката за езика. Като правен термин, кодификацията предполага систематизиране и съгласуване на законите в държавата по области. Като езиковедски термин означава определяне и систематизиране на нормите за правопис и правоговор в даден книжовен език. [обратно]

2. Септуагинтата (понякога съкратена с LXX) е името, дадено на гръцкия превод на еврейските Писания. Септуагинтата води началото си от Александрия, Египет, и е преведена между 300-200 г. пр.Хр. Широко използван между елинистическите евреи, този гръцки превод е бил направен, тъй като много евреи през цялата империя започват да губят иврит. Процесът на превода от иврит на гръцки също дава на много не-евреи поглед в юдаизма. Според древен документ, наречен "Писмо на Аристеас", се смята, че на 70-72 еврейски учени им е поръчано по времето на Птолемей Филаделф (36 пр.Хр.- ок. 29 пр.Хр. - б.м., М.К.) да изпълнят задачата за превод. Терминът Септуагинта означава седемдесет на латиница и текстът е наречен така в знак на признание на тези 70 учени. (Септуагинта 2002-2016). [обратно]

3. За съдържанието на термина патристика вж. Китова-Василева (2012а: 215). [обратно]

4. Думата има гръцки произход и най-общо означава "вътрешен" или вътрешно познание. С това наименование се назовават религиозни или окултни норми, които не позволяват афиширането на дадено познание, което се определя като тайно. Познанията, които попадат в тази категория, съдържат информация за изворите на съществуването и йерархичната структура на видимия и най-вече невидимия свят. Ученията се предават от поколение на поколение и те не могат да бъдат разкривани пред непосветени (Косев 2010). [обратно]

5. Буда на нашето време - Буда Шакйамуни, е живял преди 2 450 години в тогава напредналата духовна култура на Северна Индия. След своето просветление той радостно преподавал през цели четиридесет и пет години, заобиколен от силно талантливи ученици. Условията тогава били идеални, за да могат неговите учения да бъдат проверени и да се разпространят широко. Ето защо мъдростта и методите му са толкова изобилни и днес. Развили се три важни канона с будистки учения: тибетският канон (Канджур / Тенджур), китайският канон и канонът пали. Канджур се състои от 108 тома и съдържа 84 000 различни учения. Те са собствените думи на Буда, записани след смъртта му от ученици с прецизна памет. Тенджур са допълнителни 254 тома с разяснения на думите на Буда от негови опитни ученици. Канджур и Тенджур били преведени на тибетски между VІІ и ХІV в." Вж. откъс от книгата "Как стоят нещата" с автор Лама Оле Нидал (Въведение б.г.). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.