Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

VІ. ЕТНИЧЕСКИ (НАЦИОНАЛНИ) И НАДЕТНИЧЕСКИ (УНИВЕРСАЛНИ) РЕЛИГИИ

Мария Китова

web | Езикът и религията...

Религията е психичен или духовен феномен, в който сакралното или свръхестественото слово играе най-важна роля. Очевидно е, че словото - това най-осъществено проявление на религията, не може да бъде изследвано с методите на археологията - останките са безсловесни1.

 

 

 

1. Етнически (национални) монотеистични религии

1.1. Юдаизъм

Юдаизмът е монотеистична етническа религия, изповвядвана от древните евреи, които по всяка вероятност са възприели идеята за единобожието още преди да напуснат Египет.

Дошли от Месопотамия, израилтяните се заселват в Египет като свободни хора, но скоро биват поробени. От робство ги спасява пророк Мойсей - "най-важният персонаж в еврейската история, баща на народа, едновременно освободител и законодател" (Бронщайн, Фан 2008: 78). В писмена бележка до мене Алмалех съобщава следното:

В ХІХ в. пр.Хр. Авраам сключва монотеистичен договор с Бог. Децата му и техните деца (Ицхак, Яков, Йосиф и неговите братя и т.н.) изповядват единобожието в рамките на семейството. При Мойсей (1250 г.) то се записва.

[...]. Юдейската традиция твърди, че Талмудическото познание е предадено на Мойсей заедно с писания закон, а Талмудът е Устният закон. Устният закон представлява тълкувания на писания закон. Не е бил записван поради една от заповедите, която гласи "не прибавяй нищо към закона, нито отнемай нещо". Смята се, че още Мойсей упражнява устния закон с пълна сила. Можем да сравним писания закон с конституция, а устния, със законите, които я поясняват и конкретизират за ежедневни нужди. "Приспособяването" се извършва едва след падането на Втория храм през 70 г. Извършва се поради опасност от асимилиране от страна на римляните. Освен това "идеолозите на юдаизма" по това време са фарисеи, садукеи и есеи2. Само "сектата" на фарисеите извършва записването, редактирането и издаването в писмен вид на устния закон, където има мъдрости, създадени много векове преди Христа - посочени са авторите, поименно. Талмудът се "събира и редактира" в продължение на пет века - от 70 г. до V в., когато се извършва писменото издаване на текста.

Историята на юдаизма се дели условно на четири периода: библейски, талмудистки, равински и реформационен. Съвременните изследователи класифицират юдаизма като национална религия. Понастоящем тя се изповядва от близо 15 мил. души. В Израел са съсредоточени около 4 мил. юдеи. Многобройни юдейски общности живеят извън страната си: най-много (над 4 мил.) живеят в САЩ и в Русия (около 3 мил.).

1.1.1. Юдаизмът - религия на Писанието

В легендите и преданията, свързани с възникването на една или друга религия, се откриват доста общи аспекти. Обикновено новата религия е свързана с Божествено Откровение, което се разкрива внезапно пред даден народ чрез думите на богоизбран пророк - посредник между Божиите завети и сънародниците си. Пророкът - силна и харизматична личност3 - става основател на новата религия и първи духовен водач на своя народ.

Първата в историята монотеистична религия - юдаизмът - е класически пример за религия на Писанието. В основите й заляга Божието Откровение - заповедите и законите на Яхве, които пророк Мойсей разкрива на хората и въз основа на които е сключен свещен съюз (завет) между Яхве (Йехова) и еврейския (богоизбрания) народ.

По Божия воля "Изходът" (освобождението) на еврейския народ от египетски плен е поверен именно на Мойсей. Животът му е изпълнен с поредица чудеса и щастливи случайности, които сочат, че именно той е богоизбраният. Кулминационният момент в създаването на новата религия - Божието Откровение, което Яхве съобщава на еврейския народ чрез посредничеството на своя избраник Мойсей, протича в екстремни условия, които се различават коренно от обичайния ритъм на всекидневния човешки живот.

Преди да получи Божието Откровение, Мойсей, изпълнен с мъчителни мисли и съмнения, живее като отшелник и се скита из Синайската пустиня. Докато пасе стадата из планината Хорив, Мойсей става свидетел на странно явление. Именно там, в изоставено древно светилище, в светлината на пламъците на неизгарящ къпинов храст, му се явява Бог Яхве, разкрива му името и плана си и му дава сили да изпълни Божия замисъл, за да спаси израилтяните от гнета на фараоните. Библията описва по следния начин великите събития:

А Мойсей пасеше стадата на тъста си Йотор [...]; и като откара овцете далеч в пустинята, дойде на Божията планина Хорив. И Ангел Господен му се яви в огнен пламък изсред една къпина; и Мойсей погледна, и ето, къпината гореше в огън, но не изгаряше. И Мойсей си каза: да се отбия и да погледна това велико явление, защо къпината не изгаря. А като видя Господ, че се отбива да погледа, Бог го извика изсред къпината и каза: Мойсее! Мойсее! И той каза: Ето ме. (Изх. 3, 2-5) (Библия 2003: 84-85).

Три месеца след като евреите се спасяват от египетски плен, по новолуние, на върха на планината Синай, за първи и единствен път Яхве се обърнал към своя народ и оповестил Десетте заповеди. Според Библията, срещата била подготвена по следния начин:

Господ рече още на Мойсей: Иди при людете, освети ги днес и утре, и нека изперат дрехите си; и нека бъдат готови за третия ден, защото на третия ден Господ ще слезе на Синайската планина пред очите на целия народ. И да поставите прегради наоколо за народа, и да кажеш: Внимавайте да не се качите на планината, нито да се допирате до подножието; който се допре до планината, ще бъде умъртвен. [...]. Когато тръбата затръби, тогава нека се приближат до планината. [...]. А сутринта на третия ден имаше гръмове и светкавици, и гъст облак на планината, и много силен тръбен глас; и целият народ, който беше в стана, потрепера. [...]. А Синайската планина беше цялата в дим, защото Господ бе слязъл в огън на нея; и димът се вдигаше от нея като дим от пещ, и цялата планина силно се тресеше. И когато тръбният глас се усилваше, Мойсей говори и Бог му отговори с глас. И Господ слезе на върха на Синайската планина. И Господ повика Мойсей до върха на планината; и Мойсей се изкачи [...]. (Изх. 19, 10-25). [...]. Тогава каза Господ на Мойсей: Ела горе при Мене на планината и стой там; и ще ти дам каменните плочи, закона, и заповедите, които съм написал, за да ги поучаваш [...]. И Мойсей стоя на планината четиридесет дни и четиридесет нощи (Изх. 24, 12-18) (Библия (2003: 84-85).

Десетте божи заповеди изграждат ядрото на "Тората"4. Заветът на Яхве и Законът на Мойсей (над 600 предписания), съчетани с предисторията на Божието Откровение на планината Синай, изграждат първите пет книги на "Танах" (Старият Завет) - неговата най-авторитетна част. Това, според Телушкин (1992: 11) е "централният документ на юдаизма" и "основа на цялото по-късно еврейско право" (цит. по Мечковска 1998: 118-119).

 

2. Надетнически (универсални) дуалистични религии

2.1. Зороастризъм

Легендарният пророк на Ахура Мазда - Зороастър5 - прекарва десетки години в планините, потънал в уединени молитви и размишления.

По всичко личи, че за първи път в историята на човечеството именно Зороастър е достигнал до ново есхатологическо схващане за света6, към възприемане на човешкото битие като живот в очакване на Края на света, на Страшния Съд, когато всеки ще попадне в рая или в ада, в зависимост от праведния или греховния си живот. В лицето на Ахура Мазда - древният Бог на светлината и правдата - Зороастър открива единия Бог и Творец и се проявява като войнстващ противник на многобожието. [...]. Близостта на зороастризма до монотеизма е толкова голяма, че Александър Владимирович Мен е готов да "признае на Зороастър статут на брат и единомишленик на израилските пророци, езически предтеча на Христос на иранска почва" (Мен 1994: 122) (цит. по Мечковска 1998: 122).

По всяка вероятност Зороастър е историческа личност. Според някои историци той е живял около 1200 г. пр.Хр. Ако това е наистина така, то той става кандидат за основател на най-ранната религия. Други учени смятат, че е живял някъде между ХVІІІ и VІ в. пр.Хр.

По характера си тази религия е универсалистка с оглед на съдържателните критерии, които ни позволяват да определим една религия като световна - откровението е дадено за всички и към религиозната цел са призовани всички, независимо от народност, етнос, раса, език и т.н. И при все че в този аспект принципите й не се променят, разпространението на религията постепенно се ограничава и религиозната община се затваря, предимно в резултат от историческите катаклизми в земите на Персия (Иран). В сравнение с други традиционни религии, изповядващите благата религия на Ахура Мазда са немногобройни, но това не накърнява нейния универсализъм. Религията оказва съществено влияние върху юдаизма, християнството и исляма. В наши дни тя се възражда, активизира се дейността по превеждане и тълкуване на "Авеста" и корпуса от литература, съставящ преданието, както и разработването на собствено теологичната проблематика (Зороастризъм 2007-2017).

За живота на Зороастър има малко на брой твърдо установени факти, макар по-късни легенди да запълват празнотите и да представят живота му на съвършен човек, мъдър и добър. След като през VІІ в. арабите завземат Персия, зороастризмът е изтласкан от официалния религиозен живот на Иран. От Х в. започва преселението на зороастрийците към Индия, където те се наричат "парси" (персийци).

Някога, много отдавна, в североизточната част на Древна Персия (областта, където днес се срещат границите на Иран, Таджикистан, Пакистан и Афганистан) живял Заратуштра, син на Поурушаспа от жреческия род Спитама. Той е заемал относително невисоко положение в своята общност - името му буквално означава "Този, който язди стара камила", макар да е бил пълноправен свещеник (заотар, атаурван). Имал е правото да поддържа свещения огън и да приготвя божествената напитка - хаома. Имал е семейство и деца. Принадлежал е към индоевропейско номадско скотовъдно племе - тура (известни в науката като саки).

И животът му би протекъл незабележимо за историята, ако вече на средна възраст не съобщава, че е получил откровение направо от божеството и не започва проповед за промяна на религиозното статукво. Не можем да кажем какво предизвиква този повратен момент в неговата съдба: дали мъчителни размисли за жестокото разминаване между идеята за праведност и несправедливостта на живота, дали състояние на наркотичен транс вследствие системно прекаляване с хаомата или трезвата пресметливост за придобиване на повече власт. Но факт е, че зад делото на живота му стои един велик и неспокоен ум.

Според легендата той първоначално се опитва да спечели за вярата своите съотечественици, но среща ожесточена съпротива и е принуден да бяга. Приема го царят (кави) Виштаспа от династията на Кеянидите - владетели на мидийското племе магу, който и става неговият първи последовател и покровител (впоследствие маги започват да се наричат жреците на новата религия). Кога е станало това, не можем да кажем със сигурност. Езикът на Гатите (най-древната част на Авестата, за които се счита, че са автентично дело на Заратуштра) е архаичен, отразяващ лингвистичната ситуация, когато единната индоиранска (арийска) общност все още не се е разпаднала напълно на двата си основни клона (1700-1200 г. пр.н.е.). Средновековните ирански и арабски летописци посочват по-късен период: между 628 и 551 г. пр.н.е. Самите зороастрийци също не са единни в хронологията си - част от тях считат за начало на своята ера ("даряване на вярата") 1738 г. пр.н.е. Друга зороастрийска традиция се придържа към мнението, че пророкът е проповядвал "258 години преди Александър" - т.е. през VI в. пр.н.е.

Не сме сигурни дали основателят на Персийската империя Кир Велики (558-530 г. пр. н.е.) е бил зороастриец, но още неговите наследници Дарий I (522-486 г. пр.н.е.) и Ксеркс (486-465 г. пр.н.е.) призовават над себе си покровителството на Ахура Мазда. От този момент насам благата вяра (мазда-ясна) става официална религия на великата цивилизация в средата на Евразия по времето на три династии: Ахеменидите (558-330 г. пр.н.е.), Аршакидите (250 г. пр.н.е.- 224 г. от н.е.) и Сасанидите (224-651) - за повече от хилядолетие. Впоследствие арабското завоевание на Иран поставя зороастризма извън закона (Наследството б.г.).

2.1.1. "Авеста" - Свещената книга на зороастрийците

Свещената книга на зороастрийците e създадена чрез Откровение от върховния бог Ахура Мазда.

[...] големият сборник от религиозни съчинения на Персия - АВЕСТА, т.е. "знание", което било предадено благодарение на ОТКРОВЕНИЕ - пророкът е получил "Закона" в беседа с Бога и Неговия дух, който е трябвало да извести на хората. Характерност за религиите, възникнали чрез откровение, е, че те преди всичко са монотеистични, като юдаизма, християнството и исляма, докато тук се срещаме с характерния за зороастризма дуализъм, което е своеобразно изключение (Костов 2007: 95).

Според поклонниците на Ахура Мазда, "Авеста" съдържа в скрит символен вид цялото знание, което човек би могъл да постигне. Свещената книга ни разкрива стъпка по стъпка отделните исторически етапи в процеса на човешкото съзряване.

Религиозните песни разкриват по-пълно втория етап от развитието на човешкото светоусещане - анимистичните нагласи, остатъци от които, както и остатъци от тотемистични вярвания, са се съхранили у иранските народи до днес. Възприемайки природата като неразчленимо цяло, човек вярвал, че общото начало на всички обкръжаващи го предмети и явления е някаква духовна същност - душа, която той си представял в полуматериален вид. Отражение на анимистичните представи могат да се открият едва ли не във всяка от съхранилите се до наши дни части на "Авеста". [...]. Песните на "Авеста" отразяват и другия етап от процеса на одухотворяването на природата - превръщането на анимистичните вярвания в култ към природата. Този паметник съдържа, например, химн за земята, в който се изреждат названията на свещените планини. "Авеста" съдържа и химн, посветен на водите... [...]. В "Авеста" е изразена вярата в силата на обожественото слово, говори се и за магическите обреди (Никитина, Паевская, Позднеева и др. 1962: 124; 126).

Както е известно, древните перси са използвали клинописно писмо още преди VІ век пр.Хр. Поради това се предполага, че в историята на зороастризма е имало обстоятелства, които дълго време са пречели учението на създателя на тази религия да бъде фиксирано в писмен вид. Словото на "Авеста" е препредавано векове наред устно, за да не се накърни сакралността му.

Писмен вариант на "Авеста" се появява едва през IV в. [...]. Към времето на превземането на Персия от арабите (VІІ в.) "Авеста" включва 21 книги (наски) [...] и съдържа предимно молитвени химни и други богослужебни текстове, много от които съдържат ценни митологически елементи. По-голямата част от текстовете на книгата са унищожени или пропаднали. До нас са достигнали четири книги, основна сред които е "Ясна" ("Богослужение", от авестийското "яз" - почитам, прекланям се). Съдържа химни и литургически молитвени песнопения. В нея се намират най-древните текстове - "Гати" - седемнадесет песнопения, приписвани на самия Заратустра (Ясна 28-34, 43-51, 53) (Авеста 2007-2017).

Според Никитина, Паевская, Позднеева и др. (1962: 118) е необходимо да се направи следното уточнение: в "Гатите"7 се открива най-древният езиков пласт, който се отличава от останалите части на "Авеста". В бел. 15 на същата страница в цитирания труд се отбелязва следното:

Предполага се, че "Авеста" е създадена и написана на език, в основата на който е залегнал един от древноиранските племенни езици, който, по силата на редица обстоятелства, се е превърнал в жанров език. Условно езикът на този паметник се нарича "авестийски".

Терминът авестийски език е условен, поради факта, че с него се обозначава езикът на една-единствена книга - "Авеста", писана през различни исторически периоди, в различни географски ширини, и което е най-важното - на различни диалекти, дори на различни езици.

2.2. Християнство

Християнството е най-разпространената монотеистична религия. Радва се на около 2,2 милиарда последователи. Наименованието й се свързва с името на нейния основател Иисус Христос: християните вярват, че именно той е Месията и поради това го наричат "Иисус Христос" - "Спасител" и "Помазаник".

Християнството възниква в Палестина около 30 г. сл.Хр. като подразделение на юдаизма, с който споделя част от свещените си текстове и най-вече Стария Завет. Благодарение на дейността на апостол Павел християнството се разпространява бързо както в Палестина, така и в Северна Африка, в Мала Азия и в Близкия Изток, в европейските земи на Римската империя. До налагането на християнството като имперска религия наравно с езичеството, римляните преследват последователите на Христовата вяра.

Християнството се представя не като отрицание, а като "сбъдване" на юдейската религия и нейното очакване на месията: Иисус е месията, чието идване е обявено в Стария завет, както твърди Павел. Но промените са много и значителни.

Това е монотеистична религия, която е оригинална в това, че набляга върху общуването с Бога посредством посредничеството на сина му Иисус Христос, спасител на човечеството, който е едновременно Бог и човек. [...].

Християнската религия се основава върху личното слово на Христос, съобщено в Евангелията, повече, отколкото върху писан текст, какъвто е случаят с юдейството и исляма, които са в по-голяма степен "религии на книгата" (Бронщайн, Фан 2008: 82).

Съществуват множество християнски доктрини (на запад ги наричат "деноминации", а на изток - "изповедания" или "конфесии"), които се класифицират въз основа на различни традиции, свързани с исторически наложили се прилики и отлики. От гледна точка на историческото си развитие християнството се дели условно на няколко основни направления:

2.2.1. Римокатолицизъм

Главен представител на това течение е Римокатолическата западна църква, която си служи с обред на латински език. Към римокатолицизма се числят и старокатолиците8, откъснали се от римския папа поради доктринални различия.

Терминът "католик" (на гръцки "вселенски") се използва за първи път от християнския автор Игнатий от Антиохия през 112 г., за да представи Църквата на Христа.

Независимо че самият Христос не употребява термина "католически", той много бързо се налага. Особено след Православната схизма (1054), след това по време на Реформацията (ХVІ в.) терминът често се употребява и е предпочитан пред "християнство", за да отличи Римската католическа църква от новите религии, които също се представят като Христови.

Колебанието между двата термина "християнство" и "католицизъм" е богато на поуки, тъй като ни отвежда към двете основни отличителни черти на католическата религия.

Бидейки християнска, тя акцентува върху божествеността на Христос и върху ролята му на посредник между Бог и човека. Голямата новост на християнството е, че се опитва да осмисли тайната на един Бог, който става човек и умира заради човешките грехове.

Бидейки католическа, тя поставя ударението върху универсалността. Първо, в исторически смисъл, тъй като църковната й организация се побира в рамката, която й е предоставена от универсалната империя, каквото е Рим, и тази католическа църква е силно "римска". Но в по-висш смисъл несъмнено тази универсалност се позовава на открития характер спрямо всички, включително жените и робите, на Откровението. Именно в това се състои една от особено важните причини за нейния бърз и траен успех (Бронщайн & Фан 2008: 80).

2.2.2. Православие

Към това направление принадлежат над 300 мил. вярващи. Терминът православие (по-рядко ортодоксия: думата произлиза от гр. ορθοδοχία (ορθοδοξία) - oρθός ‘прав, правилен’ и δόξα ‘слава’). С него се назовава едно от трите християнски вероизповедания, разпространено в Беларус, България, Гърция, Грузия, Етиопия, Молдова, Румъния, Русия, Сърбия и Украйна; многочислени православни общности има в някои страни от Близкия изток, в Западна Европа, в Северна Америка и в Австралия. Терминът православие възниква, за да обозначи правилното учение на Църквата, утвърдено на съответните Вселенски събори. Едва след разкола между Западната и Източната църква през 1054 г. ("Великата схизма") терминът православие се свързва с християнските общности под егидата на Константинопол.

2.2.3. Протестантство

Съставено е от множество групи: а) англикани (осъществяват прехода между католицизма и традиционното протестантство); б) лутерани; в) баптисти; г) методисти; д) адвентисти от седмия ден и др. Поради посоченото многообразие е невъзможно да се посочи точният брой на вярващите протестанти. Все пак едно е сигурно: след римокатолицизма, протестанството е второто по големина направление по брой членове в световен мащаб.

Протестантството се заражда през ХVI в. в условията на Реформацията и като част от Реформацията. Названието "протестантство" идва от документ, наречен "протестация" (‘открита декларация’), внесен от група привърженици на реформационните идеи (по-специално на идеите на Мартин Лутер) [...]. Реформацията е мощно историческо и духовно явление в историята на Западна Европа. Религиозно-идейните й послания са мотивирани от желанието за свобода и автономност на личната вяра и на съвестта на вярващия. Прицелът на тези послания е възприеманият като авторитарен клир на Римокатолическата църква. [...]. Но конкретните причини за тази съпротива се коренят в начина на осъществяването на църковната власт, в клерикализирането на самата католическа църква, в експлоатирането на някои верски принципи и практики с цел материално облагодетелстване... Твърде съществена за духа на Реформацията е идеята за национално самосъзнание. [...]. Но по-съществен за нас е културният аспект на тези движения - категоричните позиции за национално-специфичен религиозен култ. Това се отнася преди всичко до проблема за езика - богослужението да се извършва на национални езици. И още - богослужебната музика и обреди да бъдат съобразени с различните национални традиции (Християнство б.г.).

2.2.4. Други направления

Освен горепосочените три основни направления, съществуват и други, по-малки; сред тях се открояват Ориенталските православни църкви, чиито представители са коптите, яковитите и арменците, и Асирийската източна църква.

В началото на VІ в. православните църкви обвиняват Арменската църква в ереса на монофизитството (от гр. μονή φύσις - една природа) - християнска ерес, проповядвана първоначално от цариградския монах Евтихий (Εὐτυχής, ІV в.). По-късно учението добива популярност в Палестина, в Сирия и особено в Египет. Монофизитите вярвали, че Иисус Христос има само една природа - божествена.

Асирийската източна църква е представена от несторианите. Възникнало като реакция срещу арианството, осъдено на Първия вселенски събор в Никея през 321 г., несторианството се възприема като християнска ерес, възникнала въз основа на учението на цариградския Патриарх Несторий (Νεστόριος, ок. 386-ок. 451), който твърдял, че Христос е обикновен човек и различавал у него две лица - божествено и човешко (Несторианство б.г.).

2.2.5. Структура на Откровението в Свещеното Писание на християните

Представянето на Божието Откровение започва в Стария и завършва в Новия Завет. Комуникативната структура на Откровението е многопластова и напомня за преплитащи се един с друг разкази. В Новия Завет комуникативната триада на участниците в общуването (Бог - Божественият посредник - Хората, към които е насочено Божието Откровение) се усложнява: всеки един от участниците в общуването се представя в няколко образа.

От една страна, Бог е не само Йехова, Бог-Отец, но и Бог-Син - въплъщение на Словото Божие; освен това той е и Бог-Свети Дух, който може да приема различни образи...

От друга страна, функцията на посланичеството, на посредничеството между Господ Бог и хората в Новия Завет също се осъществява на няколко равнища. На първо място Посланик е самият Бог, т.е. Божият Син - въплъщение на Божието слово. Но има и още нещо, което е характерно за хуманистичния патос на Новия Завет: Иисус призовава слушателите си сами да станат Синове на Небесния Отец (срв. Матей 5, 45, 48). На второ място, посредници между Христос и хората стават неговите ученици - дванадесетте апостоли, избрани от Иисус (Лука 6, 13), в това число и евангелистите Матей и Йоан, а по-късно и други ученици на неговите ученици, които не познават лично Христос (евангелистите Марк и Лука).

Напълно естествено и третият участник в предаването и приемането на Откровението - хората - вече не са представени в еднозначно монолитен вид, както се представя богоизбраният народ от Стария Завет. В евангелията това са жителите на Галилея, Кана, Йерусалим, мъже и жени със собствени имена, с различна възраст и занятия... Те са просто хора, а не пророци, в различна степен са твърди на вярата и верни на Учителя... Но и сред тях Иисус намира любими ученици, способни да продължат да разнасят благата вест на Учителя.

За да представим структурата на Откровението в християнството, ще се опитаме да отговорим на три въпроса.

1. Какво представлява пряката реч на Бог-Отец в християнското Писание? Най-напред, това е Откровението, което християнството наследява от Стария Завет: Божият завет, сключен с Ной (Битие 9, 1-17), Заветът, сключен с Авраам (Битие 15), Обръщението към Яков (Битие 32, 29), Десетте заповеди и закони, предадени на Мойсей на планината Синай. На второ място, според Новия Завет, Божието Слово, предадено на хората, е самият Син Божи Иисус Христос: Той е предвечно Слово. В това се крие последната тайна на Божието Слово и тайната на Иисус Христос: "В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог..." (Йоан 1, 1).

2. Какво представлява пряката реч на Иисус Христос? Най-напред, това са наставленията и притчите на "Проповед на планината" (Матей 5-7, Лука 6, 20-49), която допълва старозаветните Десет Заповеди [...], заповедите за любов, кротост и смирение, съставляващи етичния идеал на християнството. На второ място, това са останалите евангелски притчи (освен включените в "Проповед на планината"), речите и изказванията на Иисус, редица от които понякога се възприемат като неговите "Прощални речи и молитви".

3. Какво означава в Новия завет думата Евангелие (от гр. euangelion - блага, радостна вест; благовещение)? Най-напред тази дума влиза в названията на четирите канонични Евангелия (първите четири книги от Новия Завет): "Евангелие на Матей", "Евангелие на Марк", "Евангелие на Лука" и "Евангелие на Йоан". Следователно, в този контекст евангелието трябва да се възприема като разказ на привържениците на Христос за земния живот и смъртта на Учителя. На второ място, в новозаветното "Послание на апостол Павел към римляните" (Рим 1, 16) "Христово благовещение" се нарича обръщението на самия Христос към хората и християнското учение като цяло. [...]. На трето място, доколкото предметът, за който се говори в четирите евангелия, е Словото Божие (Иисус Христос), то сами по себе си Евангелията представляват определена форма на Божието Откровение (Мечковска 1998: 125-127).

2.3. Ислям

Ислям изповядват около 1,3 милиарда души - почти всички, чийто роден език е свещеният за мюсюлманите арабски език; мюсюлмани са и повечето хора, говорещи тюркски езици и пахлави. По-голямата част от мюсюлманите живеят в Югозападна Азия (Саудитска Арабия, Турция, Сирия, Йордания, Йемен и др.), в северноафриканските страни и в някои европейски райони.

Ислямът възниква през VІІ в. на Арабския полуостров и се свързва с дейността на родения през 570 г. пророк Мухаммад (името се изписва според арабското му произношение). По времето на основателя си тази религия изиграла ролята на политическа обединителна сила:

Ако някой ясновидец в момента на раждането на Мухаммад беше казал, че само след няколко десетилетия почти напълно неграмотните араби ще станат сплотен и могъщ народ, с бързо развиваща се наука и култура, никой не би повярвал. Защото на целия Арабски полуостров по това време не е имало стабилна и независима държава. На пръв поглед никой и нищо не би могло да превърне скитническите номадски племена в единен народ, който да окаже огромно влияние върху световната култура и развитието на земната цивилизация (Семейство 2011).

Отдаден на религиозни разсъждения за същността на Бога, Мухаммад получил първото си откровение през 610 г. и го нарекъл "Ислям"9 - това бил най-обикновен култ без първосвещеници и религиозна йерархия: "Ислямът е мираж, ислямът е религия на равни, в която няма забрани и привилегии по рождение" (Евтимова 2004: 187).

2.3.1. "Коранът" - Свещената книга на мюсюлманите

Принципите на исляма са изложени в Корана (Al-Qur’ān) - Свещената книга на мюсюлманите, която съдържа даденото от Аллах Откровение.

Словото на Корана, калам Аллах, е получено само от пророка пратеник Мухаммад в непродължителен период от време - двадесет и три години (от тях десет в Медина и тринадесет в Мека). Към приетите от Мухаммад слова не е добавяно нищо и от тях не е отнемано нищо... Мухаммад само приема словото на Аллах и го изразява в проповедите си. Повечето сури (глави) на Корана са дадени чрез посредничеството на архангел Джибрил (Гавраил), а някои направо от Аллах. Сподвижниците на Мухаммад учат кораничното слово наизуст и го препредават устно. Първите записи са направени върху палмови листа и каменни плочи. Още по времето на Абу-Бакр, който е имам след Мухаммад и халиф, текстовете са обединени и този първоначален вид на Корана не се различава много от сегашния. Окончателно се установява един унифициран текст на Корана по времето на халиф Осман (управлявал през 644-656 г.), като всички копия, които не съответстват на установената по реда и формата си Книга, са унищожени.

Свещеният Коран съдържа 114 сури. Сура означава "редица, ред" (като в градежа на здание) и не се употребява за назоваване на глави в други книги - така се подчертава уникалността на Корана. Най-дългата, втора сура Ал-Бакара (Кравата) съдържа 286 аята. Аят означава знак, знамение - всеки стих се приема като знамение на Аллах. Сурите са подредени в последователността, в която те са получени от Мухаммад...

[...]. В Свещения Коран, неръкотворна и боговдъхновена Книга, се съдържат всички вероучителни принципи; всички изисквания към религиозната практика и норми на религиозен живот се черпят от него - пряко или непряко. Той е даден "на ясен арабски език" (26: 195). В този смисъл арабският език се приема за свещен. Божествен е произходът и на Книгата, и на езика, на който е дадена тя. Названието Коран произлиза от арабския глагол "кара'а", чета на глас, разпевно рецитирам. Словото на Корана има своя вътрешна ритмика, която се губи при различните преводи.

Свещеният Коран като Словото на Аллах е опората на спасението. Вечното Божие Слово, което в християнската религия е дадено на човека като въплътено, като Личността на Иисус Христос, в исляма е изразено в Книгата. Тя е опората на спасението, защото, както е казано в самия Коран, действително съществува една Книга - Книга на книгите, Майка на книгите - Книгата-майка (Умм ал-Китаб). Тази Книга е първообразът на записания Коран, тя лежи под престола на Аллах и "Аллах изличава и утвърждава, каквото пожелае, у Него е Книгата-майка" (13: 39). Умм ал-Китаб е недостъпна за човешка ръка и за изменчивостта на човешкото слово. [...]. Разбирането за статута на Свещения Коран определя почтителното отношение на мюсюлманите към книгата и към книжовността изобщо (Свещеният 2007-2017).

Мухаммад умира на 8 юни 632 г. След смъртта му вярващите създават халифата - феодална теократична арабско-мюсюлманска държава. Халифите са преките наследници на Мухаммад и на Аллах на земята. Словоформите халифат и халиф произлизат от общ корен (от корена хлф със значение на ‘замествам’, ‘следвам’, ‘бивам приемник на някого’); производни от него са думите, които означават и титлата на халифа, и обширната държава, създадена след Мухаммад от арабите завоеватели под предводителството на нейните халифи - наместниците на Мухаммад.

По спецификата на верските си принципи ислямът е строго монотеистична религия, утвърдила се в средата на предишни различни племенни вярвания на арабите. По характера на религиозната цел и принципи на формиране на религиозната общност той има универсалистки, наднационален характер и, като се отчита и степента на разпространението му, се приема за световна религия, най-младата по време на възникването си (Ислям 2007-2017).

2.3.2. Разновидности на исляма

2.3.2.1. Сунитите - хора на традицията

В повечето страни ислямът е разпространен под формата на сунизъм. Типични в това отношение са Саудитска Арабия и Турция, където 99% от всички вярващи изповядват тази разновидност на исляма: сунитите са последователи на едно от двете най-многобройни направления в исляма. Те не признават възможността за посредничество между Бога и хората след смъртта на Мухаммад; придържат се стриктно към традицията (суна) и приемат, че имамите Абу Бакр, Омар, Осман и Али - зетят на Мухаммад са законните приемници на Пророка. За сунитите наследяването по род не е свързано с духовното лидерство в религиозната общност (умма).

2.3.2.2. Шиити

Шиитите преобладават в Иран - около 91%; в Ирак - 62%; в Бахрейн те са 50%, а в Йемен - 44% от населението.

Под това наименование се обединяват многобройни, обособяващи се една след друга групи мюсюлмани, които се различават от сунитите по въпроса за наследяването на духовното лидерство в религиозната общност. Шиитите, [...], смятат, че единствено родовата свързаност с пророк Мухаммад придава легитимност на духовния лидер, а такава връзка има само Али, зетят на пророка. [...]. Общото им название "шиити" произхожда от ши'а - група, партия (на Али). [...]. Шиизмът се утвърждава предимно там, където етнокултурните традиции говорят за висок ценностен статус на родовата връзка (главно в Иран и в Ирак) (Шиити 2007-2017).

2.3.2.3. Друзи

Друзите (ок. 7% от всички вярващи мюсюлмани) съставляват религиозна общност, възникнала първоначално в Ливан, Израел и Сирия. Традиционната им религия обединява в себе си гностически (б.г.), неоплатонически (б.г.) и други философски учения. Друзите се възприемат като реформатори. Повечето от останалите мюсюлмани не ги признават за правоверни.

2.3.2.4. Хариджити

Хариджитите съставляват около 1% от всички мюсюлмани. Живеят главно в Алжир, в Тунис, Либия, Занзибар и Оман (в столицата Маскат).

Хариджитите са общност, която се саморазличава и от сунитите, и от шиитите. От суннитите се обособяват поради възгледите си за духовното наследяване. Но и по отношение на шиитите са настроени в началото твърде войнствено поради размириците в техните среди. [...]. За хариджитите най-важна е чистотата на вярата, а тя се потвърждава с добри дела. [...]. Споделят убеждението за толерантност към "хората на Писанието" (юдеи и християни). Допускат по-демократизирана структура на религиозната община - за имам може да бъде избран и представител на друга раса, стига той да бъде в достатъчна степен верен на догматичните принципи на исляма. Благодарение на хариджитите, установили се в Тунис, ислямът успешно прониква в някои африкански страни, напр. в Нигерия, в Нигер (Хариджити 2007-2017).

 

3. (Много)национални политеистични религии

3.1. Политеизмът в Древна Индия

От най-древни времена на територията на Индийския субконтинент възникват и съжителстват множество религиозни вярвания и философско-религиозни системи.

3.1.1. Брахманизъм

Брахманизмът (от VIII-VI в. пр.Хр. до II в. пр.Хр.) е религията на ведийските светци ("риши")10, свързана с периода на създаване на първите ригведийски химни.

1028-те химна на Ригведа създават доста пълна представа за религията на древните арии, наречена "брахманизъм". Брахманизмът, ранната ведическа религия, се отличава в значителна степен от по-късната общоиндийска религия хиндуизъм, интегрирала в себе си черти от всички съществували на територията на Индия религии и религиозно-философски учения и култове (Евтимова 2004: 73).

Като жреци, познавачи и пазители на древните ритуали, брахманите играят ръководна роля в индийското общество през този период. Част от най-характерните черти на брахманизма намират израз в стриктното спазване на ритуалите и строгата обредност. Ведическият език вече е непонятен за повечето хора, а и за част от представителите на жреческото съсловие; същевременно ритуалите се усложняват във връзка с все по-пренаселения пантеон на индийските богове. Брахманите полагат неимоверни усилия да приспособят древното ведическо наследство към новите условия; с надеждата да оправдаят съществуването му, те предлагат тълкувания и се стараят да го съхранят непокътнато в рамките на предишната недосегаема сакрална същност. Независимо от всичко в началото на новата ера брахманизмът запада постепенно.

Монополът на ведийския брахманизъм в духовното пространство на Индия е окончателно прекъснат от успоредно възникващите редица прояви на неортодоксално религиозно-философско мислене - едни от тях добили канонична форма, други - по-скоро стихийни и неорганизирани, но всички те белег на ново идейно и духовно разкрепостяване (Евтимова 2004: 90).

Смарт предлага следното обяснение за постепенния упадък на брахманизма:

На изток от основната арийска област новото религиозно възраждане, представлявано от будизма, джайнизма и някои други движения, било предизвикателство в един район, в който браминският контрол и присъствие не били толкова силни. В браминския живот съществувала дилема. Причината брамините да са толкова необходими на царете и богатите хора била опитността им в ритуалите - а те от своя страна предполагали тайнственост. От друга страна, доктрините им имали нужда от развитие чрез дебат с външни хора, като например някои от сложните нови движения. Брамините не са били в състояние да говорят прекалено открито, освен обучавайки членовете на трите по-висши класи на обществото (жреци, воини и занаятчии) - "два пъти родените", т.е. тези, които са били родени втори път чрез ритуала със свещената нишка и мястото им в обществото на пълнокръвни арийци (Смарт 2000: 87).

3.1.2. Хиндуизъм

Хиндуизмът е древна национална философско-религиозна система в Индия - страна, в която и до днес съществува многообразие от различни вярвания, но която, независимо от всичко, е била и си остава обвързана главно с идеите на хиндуизма - те са залегнали в основата на хилядолетните традиции на Индийския субконтинент и именно върху тях се е развило цялото културно, политическо и социално единство на Индия.

Днес хиндуистите съставляват около 80% от населението на Индия. Хиндуизмът се радва на много последователи и в Южна и Югоизточна Азия (Непал, Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка, Индонезия). По брой на привържениците си (ок. 700 милиона) тази философско-религиозна система е сред най-разпространените в света. Прекрачил националните граници още в края на ХІХ в., съвременният хиндуизъм печели все повече последователи и с право претендира да бъде признат за световна религия.

Неспециалистът в областта на религиознанието се ориентира трудно из сложните лабиринти на тази философско-религиозна система, характеризираща се с неизчерпаемо разнообразие от обичаи, култове, божества, ритуали, различни видове философски школи и направления. Затова, въз основа на мнението на специалистите, тук ще се направи опит да се очертаят в най-общи линии основните черти на хиндуизма в рамките на Индийския субконтинент. Още в самото начало трябва да се има предвид, че, като духовно явление, хиндуизмът

[...] е не просто религиозна система или вероизповедание, той пронизва всички сфери на живот на индиеца - мирогледна, социална, юридическа, поведенческа, морално-етическа. В този смисъл той е не само и дори не толкова религия, вяра, колкото начин на живот, белязан от специфична духовна практика. Основните черти на хиндуизма безусловно доказват, че той не се вмества в параметрите на една конфесия, изработени и утвърдени от юдео-християнските представи и норми за религия. Преди всичко хиндуизмът не е единна конфесионална система, чиито специфични черти лесно могат да бъдат изброени, и така да се очертае неговата системна същност. Той е по-скоро конгломерат, сплав от най-разнообразни идеи, течения, секти, култове и направления [...], съществуващи заедно и едновременно, без радикални противоречия както помежду си, така и с основното мирогледно ядро, без заявени противоречия и стремеж за превес или духовно-интелектуално и концептуално надмощие. [...]. Политеистичният характер на хиндуизма е сред основните предпоставки за неговия плурализъм. Многообразието от култове, обекти за почитание и изобилието от митологични комплекси обясняват и съвършено уникалното отношение от страна на хиндуизма към другите култове по принцип (Евтимова 2004: 144-145).

Формирането на религиозното светоусещане на обширна територия, изградена от множество смесени култури, създадени от различни народи, говорещи езици, принадлежащи на различни семейства, несъмнено е хилядолетен процес, преминал през няколко периода.

Най-ранният период в развитието на религиозно-философската система в Индия е свързан с цивилизация, възникнала в долината на р. Инд. Учените са я нарекли "Харапска" по името на един от главните й центрове. Този период продължава от ок. 3000 г. пр.Хр. до културата, за която се споменава в най-ранните свещени текстове на "Ригведа" (ок. 1000 г. пр.Хр.). Важно е да се отбележи, че хиндуизмът е съхранил много обичаи и традиции, присъщи на Харапската цивилизация (Танев, Манев б.г). В историята на друга религия трудно би могло да се открие подобна приемственост и непрекъснатост на традициите, свързана с хилядолетно, при това съвсем пълнокръвно съществуване.

Следващият период, известен като "предкласически", продължава над хиляда години (от 1000 г. пр.Хр. до 100 г. сл.Хр.) и обхваща създаването на "Упанишадите" (800-400 г. пр.Хр.) (Magical 2014), ученията на Джина Махавира [според Евтимова (2004: 102), истинското му име е Вардхамана Джанатапутра (599-527 г. пр.Хр.)]; по-късно е наречен "Махавира" (‘Велик герой’) и "Джина" (‘Победител’) и Гаутама Буда (ок. 500 г. пр.Хр.), и разпространението на религиозно-философските системи на брахманите, будистите, джайнистите и др. Този период е свързан с арийската цивилизация.

Дошли от северозапад, ариите, говорещи индоевропейски (санскритски) език, се установяват около р. Ганг, където през VІ в. пр.Хр. възникват важни търговски и културни средища.

Кои са ариите? Представители на каква цивилизация са тези хора? Какъв език са говорели? Като анализира данните, достигнали до нас благодарение на постиженията на редица различни науки, Стефан Чолаков подчертава следното:

От многобройните факти [...] по-интересни са данните на лингвистиката. Известно е, че езикът на иранската Авеста и този на индийската Ригведа са много близки и се отнасят към началото на първото хилядолетие пр.н.е. Езикът обаче, който може да се нарече протоирански, се появява около 1500 г. пр. н.е., далеч от Индия и Иран. От кореспонденцията на египетски фараони, открита в Ел Амарна в Египет, се вижда, че някои царе с индоирански имена, [...], са управлявали в Сирия около средата на второто хилядолетие. По същото време в Северна Месопотамия съществува царството Митани, с което фараоните от ХVІІІ династия водят оживена кореспонденция. Езикът на тези хора бил определена форма на архаичен индоирански език (Чолаков 1996: 28-29).

"Арийските жреци - брамините донесли със себе си репертоар от свещена мъдрост и химни, съчинявани в продължение на повече от петстотин години" (Смарт 2000: 68).

Третият период, наречен "класически", продължава от VІ в. пр.Хр. до VІ в. сл.Хр. Този период е свързан с развитието на

[...] повечето от елементите на класическата хиндуистка религиозна нагласа и големия възход, а след това упадък (в Индия) на северната разновидност на будизма, или махайана, и на будизма изобщо. Това е период на хиндуистко-будистка цивилизация, примесена с много други мотиви (Смарт 2000: 56).

През тази епоха индоариите окончателно завладяват северната част на Индийския субконтинент. Развитието на хиндуизма през класическия период се свързва главно с традицията на преданията ("смрити"), която се противопоставя на традицията на откровенията ("шрути"). Традицията на преданията предполага създаването на древни митове ("Пурани") (Костов 2008), на епически произведения и съчинения, в които се излагат основните канони на хиндуизма, а също и със създаването на особен род текстове ("Веданги"), посветени на ритуалистиката, на фонетиката, метриката, граматиката, етимологията и астрологията, въз основа на които по-късно ще се развият редица самостоятелни науки.

Периодът от ХІ в. нататък отразява съжителството на хиндуистката и мюсюлманската цивилизации, обединяването на традиционния хиндуизъм и окончателния упадък на будизма в Индия.

3.1.3. Джайнизъм

Подобно на будизма, джайнизмът също има претенциите на древна философско-религиозна система: според неговите последователи, водачът им Махавира (роден вероятно в края на VІ в. пр.Хр.) възстановил древната вяра, за чийто създател джайните не споменават нищо. Като цяло джайнизмът е смесица от доста архаични вярвания. В историята на религиите в Индия джайнизмът фигурира като основен съперник на будизма.

Джайнизмът възниква и се развива като интелектуална форма на религиозен протест срещу брахманската религия и обредност, срещу жертвоприношенията на животни, срещу несправедливостите на съсловно-кастовата система. Основната етическа доктрина на джайнизма е учението за ахинса. Ахинса е един от четирите морални принципа, лежащи в основата на джайнисткото учение - ахинса (ненасилие), сатйа (правдивост на мисълта и речта), астейа (забрана за присвояване или кражба) и апариграха (аскетизъм). [...]. В същността си джайнизмът може да бъде определен като атеистично учение. По принцип не се отрича съществуването на боговете, но тяхната роля в процеса на мирозданието е сведена почти до минимум. Джайнизмът утвърждава, че светът съществува и функционира съгласно всеобщ закон, стоящ извън божествените разпоредби. Няма бог творец, който да създава, да поддържа, а след това да разрушава Вселената. Вселената е вечна и съществуването й е подчинено на универсални закони (Евтимова 2004: 105).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Encyclopedia Britanica, "Prehistoric Religion" (цит. по Костов 2007: 21-22). [обратно]

2. "В Юдея, след вавилонското изгнание, се появяват много теологични и политически школи, които воюват помежду си. Садукеите (по името на свещеника в двора на цар Давид Садук, на когото е поверен Ковчегът на Завета), учени и богати, приемат само написаното в Петокнижието и отхвърлят коментарите и традициите, следвани от фарисеите, например идеята за вечността на душата, очакването на месията и възкресението на мъртвите. Фарисеите (от арамейски - "обособени") са многобройни, следват устната традиция и са готови да съобразяват Тората с обстоятелствата. Само те оцеляват след завземането на Йерусалим от римляните, така че са в основата на класическото юдейство. Раждащото се християнство е враждебно настроено към тях, оттук идва и негативният смисъл, влаган в употребата на думата "фарисей". Есеите, живеещи като аскети в религиозни общини от монархически тип, се отказват от всякакво собствено имущество. Те проповядват строг дуализъм и очакват края на света, възприемайки го като неизбежен" (Бронщайн, Фан 2008: 77). В Библията (по-специално в Новия Завет) често се говори за садукеите и за фарисеите - представители на властващата класа в духовния живот на Израел. Между двете групировки съществуват и общи черти, и доста различия. Като аристократи, садукеите се опитвали да запазят богатството си и се домогвали до ръководни постове; те съставлявали мнозинство в 70-местния Съвет, наречен "Синедрион" (от старогр. - своеобразно правителство, законодателен и съдебен орган на юдейските старшини до превземането на Йерусалим от римляните - б.м., М.К.). Садукеите били консервативно настроени по отношение на важни аспекти на религиозната доктрина: за разлика от фарисеите, според които устният закон притежавал същата сила, както и писаното Божие Слово, садукеите се борели яростно да запазят властта на писаното слово (по-специално на Мойсеевите Книги). По-голяма част от фарисеите принадлежали към средната класа. Макар и по-слабо представени в Синедриона, изглежда, именно те контролирали решенията му. За фарисеите писаното Слово било инспирирано от Бог, но те отстоявали идеята, че устната традиция също води началото си от Мойсей. Садукеите и фарисеите враждували помежду си. В един-единствен случай двете групировки съумели да постигнат съгласие помежду си - съюзили се, когато Христос бил изправен пред съда и с поведението си допринесли за смъртната му присъда (Марк 14:53; 15:1; Йоан 11:48-50). По: Киенес (2002-2017).

През ІІ-І в. пр.Хр. възникнала юдейската секта на есеите, наричани още "кумрани" (по името на долината Кумран на западния бряг на Мъртво море). Есеите живеели в пустинята, където изградили затворена общност. Проповядвали бедност, споделяли имуществото си и полагали съвместен труд в полза на общността. Отнасяли се с неприязън към юдейските жреци, и най-вече към фарисеите, които, според тях, осквернявали Йерусалимския храм. На особена почит сред есеите бил Култът към Слънцето. Те се възприемали като синове на светлината и се борели за окончателната й победа над мрака. По този въпрос вж. Есейски (б.г.).

"Подобно на фарисеите есеите приемат, че душата е безсмъртна. Те считат, че тя идва от небето и съдбата й, [...], е предопределена. Влизайки в тялото, тя се оказва в тъмница. След смъртта на тялото душите на вършилите справедливост и добро се освобождават и отиват на небето, а душите на лошите отиват за наказание. В това учение проличава приемането на цялостно предопределение, по което есеите се различават от садукеите и фарисеите. Тук именно съзираме и елементи, които се откриват много по-рано в учението на Зороастър. [...]. Дуализмът, който е характерен за вярванията на есеите, също ни препраща към персийските религиозни вярвания. Светът е разделен на два противопоставящи се лагера - царството на светлината и доброто, правдата, и царството на тъмнината, злото, неправдата. [...]. Но за разлика от иранския дуализъм Бог е един-единствен" (Костов 2008: 168). [обратно]

3. "По данни на американския социален психолог Майкъл Харт, в списъка на "100-те най-влиятелни личности в историята" 1-то, 3-то, 4-то и 5-то място заемат именно религиозните лидери: съответно Мухаммад, Иисус Христос, Буда и Конфуций. (На 2-ро място по някаква причина се нарежда Исаак Нютон.) По-голямото влияние на пророка на Аллах (в сравнение с Христос) авторът свързва с факта, че Мухаммад е бил не само пророк, но и основател и организатор на религията, строител на новата Църква (в християнството тази роля е изпълнил апостол Павел). Освен това, като превръща религиозната общност на последователите си в тоталитарна държавна институция, Мухаммад влиза в историята и като основател на теократична държава. В християнството идеята за основаване на теократична държава се споделя най-вече от най-радикалните протестантски реформатори Улрих Цвингли (HuldrychZwingli, 1484-1531) и Жан Калвин [на френски името му е Jean Cauvin, Жан Ковен, но с латинска транскрипция Ioannes Calvinus, 1509-1564 - б.м., М.К.)], но тя все пак не се реализира в такава степен, както това съумява да направи Мухаммад. (В качеството на известен, макар и непълен, аналог на теократичната държава в християнството може да се разглежда Папската институция, а по-късно - Ватиканът.) Така, Мухаммад, рано осиротелият син на арабски търговец от Мека, действително съумява да извърви пътя, който при другите религиозни традиции преодоляват цели поколения религиозни водачи" (Мечковска 1998: 119). [обратно]

4. На древноеврейски "Тора" означава ‘закон, учение’; с тази дума в юдейската традиция се назовава само Откровението на Яхве (Десетте заповеди), а също и първите пет книги от Танах... Според преданието, Тората е написана от Мойсей. В църковнославянската и руската традиция "Тора" се нарича Петокнижието на Мойсей (Мечковска 1998: 121). [обратно]

5. [...] името на пророка на зороастрийската религия е Заратоштра, средноперсийският му вариант (пахлави) е Зартошт или Зардошт. Преминавайки през древногръцкия език, името става Зороастър. Този вариант е добил гражданственост у нас" (Панов 2007: 14). Във връзка с произхода и значението на името на пророка, Костов (2008: 92, бел. 13) посочва следното: Авест., най-вероятно, е "такъв, който има влияние върху старите камили", но точната етимология не е много ясна. В тази част на света камилата се представя като свещено животно - тя спасява хората от трудностите, преодолявайки пустинните местности, затова е наречена и "кораб на пустинята". Твърде вероятно е това име да служи и като защитно, охранително име, предназначено да отдалечи от новороденото злите сили в природата." [обратно]

6. Според Речник на думите в българския език есхатологическото схващане за света е "Учение за края на света или отделния човек, засягащо Страшния съд, възкресението и задгробния живот; вярващите ще бъдат спасени едва след настъпването на края на този свят, докато гностиците вярват, че са вече спасени, тук и сега" (Есхатология 2006-2017). [обратно]

7. Гатите се ползвали у древните персийци с най-голямо уважение - те се употребявали в най-тържествените моменти на богослужението. Често са били цитирани в по-късната Авеста по същия начин, както християните цитират Библията. Дори са се правили опити в по-късните поетически произведения да се подражава на диалекта на Гатите с цел придаването на по-голяма тежест и важност на тези произведения (Костов 2008: 95). [обратно]

8. Старокатолическата църква стои най-близо до Православната по своето учение, организация на църковния живот и богослужебен ред. Нейната църковна общност се обособява от католическата йерархия, след като група богослови, начело с големия църковен историк Игнац фон Дьолингер (Johann Joseph Ignaz von Dollinger, 1799-1890 - б.м., М.К.), отказват да приемат решението на Първия ватикански събор от юли 1870 г. за непогрешимостта на папата. Те декларират своето намерение да живеят в Църква, основаваща решенията и организацията си на принципа на съборността и придържаща се към църковното учение от периода на вселенските събори до 1054 г. (Шиндаров 2006). [обратно]

9. Названието на тази религия произхожда от триконсонантния корен СЛМ с производната от него четвърта "порода" на глагола аслама и се тълкува като покорство и послушание към Аллах. От същия корен произлиза и названието на носителите на тази религия - "муслимуна" (‘мюсюлмани’), както и думата салам (‘мир’), вградена в обичайния мюсюлмански поздрав. [обратно]

10. "Санскр., букв. "зрящ", "виждащ", т.е. "знаещ"; това са седмина велики мъдреци-ясновидци, имащи полубожествен произход, на които са разкрити химните на ведите" (Костов 2008: 20, бел. 7). [обратно]

 

 

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.