|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
VІ. ЕТНИЧЕСКИ (НАЦИОНАЛНИ) И НАДЕТНИЧЕСКИ (УНИВЕРСАЛНИ) РЕЛИГИИМария Китова
1. Етнически (национални) монотеистични религии
Юдаизмът е монотеистична етническа религия, изповвядвана от древните евреи, които по всяка вероятност са възприели идеята за единобожието още преди да напуснат Египет. Дошли от Месопотамия, израилтяните се заселват в Египет като свободни хора, но скоро биват поробени. От робство ги спасява пророк Мойсей - "най-важният персонаж в еврейската история, баща на народа, едновременно освободител и законодател" (Бронщайн, Фан 2008: 78). В писмена бележка до мене Алмалех съобщава следното:
Историята на юдаизма се дели условно на четири периода: библейски, талмудистки, равински и реформационен. Съвременните изследователи класифицират юдаизма като национална религия. Понастоящем тя се изповядва от близо 15 мил. души. В Израел са съсредоточени около 4 мил. юдеи. Многобройни юдейски общности живеят извън страната си: най-много (над 4 мил.) живеят в САЩ и в Русия (около 3 мил.).
В легендите и преданията, свързани с възникването на една или друга религия, се откриват доста общи аспекти. Обикновено новата религия е свързана с Божествено Откровение, което се разкрива внезапно пред даден народ чрез думите на богоизбран пророк - посредник между Божиите завети и сънародниците си. Пророкът - силна и харизматична личност3 - става основател на новата религия и първи духовен водач на своя народ. Първата в историята монотеистична религия - юдаизмът - е класически пример за религия на Писанието. В основите й заляга Божието Откровение - заповедите и законите на Яхве, които пророк Мойсей разкрива на хората и въз основа на които е сключен свещен съюз (завет) между Яхве (Йехова) и еврейския (богоизбрания) народ. По Божия воля "Изходът" (освобождението) на еврейския народ от египетски плен е поверен именно на Мойсей. Животът му е изпълнен с поредица чудеса и щастливи случайности, които сочат, че именно той е богоизбраният. Кулминационният момент в създаването на новата религия - Божието Откровение, което Яхве съобщава на еврейския народ чрез посредничеството на своя избраник Мойсей, протича в екстремни условия, които се различават коренно от обичайния ритъм на всекидневния човешки живот. Преди да получи Божието Откровение, Мойсей, изпълнен с мъчителни мисли и съмнения, живее като отшелник и се скита из Синайската пустиня. Докато пасе стадата из планината Хорив, Мойсей става свидетел на странно явление. Именно там, в изоставено древно светилище, в светлината на пламъците на неизгарящ къпинов храст, му се явява Бог Яхве, разкрива му името и плана си и му дава сили да изпълни Божия замисъл, за да спаси израилтяните от гнета на фараоните. Библията описва по следния начин великите събития:
Три месеца след като евреите се спасяват от египетски плен, по новолуние, на върха на планината Синай, за първи и единствен път Яхве се обърнал към своя народ и оповестил Десетте заповеди. Според Библията, срещата била подготвена по следния начин:
Десетте божи заповеди изграждат ядрото на "Тората"4. Заветът на Яхве и Законът на Мойсей (над 600 предписания), съчетани с предисторията на Божието Откровение на планината Синай, изграждат първите пет книги на "Танах" (Старият Завет) - неговата най-авторитетна част. Това, според Телушкин (1992: 11) е "централният документ на юдаизма" и "основа на цялото по-късно еврейско право" (цит. по Мечковска 1998: 118-119).
2. Надетнически (универсални) дуалистични религии
Легендарният пророк на Ахура Мазда - Зороастър5 - прекарва десетки години в планините, потънал в уединени молитви и размишления.
По всяка вероятност Зороастър е историческа личност. Според някои историци той е живял около 1200 г. пр.Хр. Ако това е наистина така, то той става кандидат за основател на най-ранната религия. Други учени смятат, че е живял някъде между ХVІІІ и VІ в. пр.Хр.
За живота на Зороастър има малко на брой твърдо установени факти, макар по-късни легенди да запълват празнотите и да представят живота му на съвършен човек, мъдър и добър. След като през VІІ в. арабите завземат Персия, зороастризмът е изтласкан от официалния религиозен живот на Иран. От Х в. започва преселението на зороастрийците към Индия, където те се наричат "парси" (персийци).
Свещената книга на зороастрийците e създадена чрез Откровение от върховния бог Ахура Мазда.
Според поклонниците на Ахура Мазда, "Авеста" съдържа в скрит символен вид цялото знание, което човек би могъл да постигне. Свещената книга ни разкрива стъпка по стъпка отделните исторически етапи в процеса на човешкото съзряване.
Както е известно, древните перси са използвали клинописно писмо още преди VІ век пр.Хр. Поради това се предполага, че в историята на зороастризма е имало обстоятелства, които дълго време са пречели учението на създателя на тази религия да бъде фиксирано в писмен вид. Словото на "Авеста" е препредавано векове наред устно, за да не се накърни сакралността му.
Според Никитина, Паевская, Позднеева и др. (1962: 118) е необходимо да се направи следното уточнение: в "Гатите"7 се открива най-древният езиков пласт, който се отличава от останалите части на "Авеста". В бел. 15 на същата страница в цитирания труд се отбелязва следното:
Терминът авестийски език е условен, поради факта, че с него се обозначава езикът на една-единствена книга - "Авеста", писана през различни исторически периоди, в различни географски ширини, и което е най-важното - на различни диалекти, дори на различни езици.
Християнството е най-разпространената монотеистична религия. Радва се на около 2,2 милиарда последователи. Наименованието й се свързва с името на нейния основател Иисус Христос: християните вярват, че именно той е Месията и поради това го наричат "Иисус Христос" - "Спасител" и "Помазаник". Християнството възниква в Палестина около 30 г. сл.Хр. като подразделение на юдаизма, с който споделя част от свещените си текстове и най-вече Стария Завет. Благодарение на дейността на апостол Павел християнството се разпространява бързо както в Палестина, така и в Северна Африка, в Мала Азия и в Близкия Изток, в европейските земи на Римската империя. До налагането на християнството като имперска религия наравно с езичеството, римляните преследват последователите на Христовата вяра.
Съществуват множество християнски доктрини (на запад ги наричат "деноминации", а на изток - "изповедания" или "конфесии"), които се класифицират въз основа на различни традиции, свързани с исторически наложили се прилики и отлики. От гледна точка на историческото си развитие християнството се дели условно на няколко основни направления:
Главен представител на това течение е Римокатолическата западна църква, която си служи с обред на латински език. Към римокатолицизма се числят и старокатолиците8, откъснали се от римския папа поради доктринални различия.
Към това направление принадлежат над 300 мил. вярващи. Терминът православие (по-рядко ортодоксия: думата произлиза от гр. ορθοδοχία (ορθοδοξία) - oρθός ‘прав, правилен’ и δόξα ‘слава’). С него се назовава едно от трите християнски вероизповедания, разпространено в Беларус, България, Гърция, Грузия, Етиопия, Молдова, Румъния, Русия, Сърбия и Украйна; многочислени православни общности има в някои страни от Близкия изток, в Западна Европа, в Северна Америка и в Австралия. Терминът православие възниква, за да обозначи правилното учение на Църквата, утвърдено на съответните Вселенски събори. Едва след разкола между Западната и Източната църква през 1054 г. ("Великата схизма") терминът православие се свързва с християнските общности под егидата на Константинопол.
Съставено е от множество групи: а) англикани (осъществяват прехода между католицизма и традиционното протестантство); б) лутерани; в) баптисти; г) методисти; д) адвентисти от седмия ден и др. Поради посоченото многообразие е невъзможно да се посочи точният брой на вярващите протестанти. Все пак едно е сигурно: след римокатолицизма, протестанството е второто по големина направление по брой членове в световен мащаб.
Освен горепосочените три основни направления, съществуват и други, по-малки; сред тях се открояват Ориенталските православни църкви, чиито представители са коптите, яковитите и арменците, и Асирийската източна църква. В началото на VІ в. православните църкви обвиняват Арменската църква в ереса на монофизитството (от гр. μονή φύσις - една природа) - християнска ерес, проповядвана първоначално от цариградския монах Евтихий (Εὐτυχής, ІV в.). По-късно учението добива популярност в Палестина, в Сирия и особено в Египет. Монофизитите вярвали, че Иисус Христос има само една природа - божествена. Асирийската източна църква е представена от несторианите. Възникнало като реакция срещу арианството, осъдено на Първия вселенски събор в Никея през 321 г., несторианството се възприема като християнска ерес, възникнала въз основа на учението на цариградския Патриарх Несторий (Νεστόριος, ок. 386-ок. 451), който твърдял, че Христос е обикновен човек и различавал у него две лица - божествено и човешко (Несторианство б.г.).
Представянето на Божието Откровение започва в Стария и завършва в Новия Завет. Комуникативната структура на Откровението е многопластова и напомня за преплитащи се един с друг разкази. В Новия Завет комуникативната триада на участниците в общуването (Бог - Божественият посредник - Хората, към които е насочено Божието Откровение) се усложнява: всеки един от участниците в общуването се представя в няколко образа.
Ислям изповядват около 1,3 милиарда души - почти всички, чийто роден език е свещеният за мюсюлманите арабски език; мюсюлмани са и повечето хора, говорещи тюркски езици и пахлави. По-голямата част от мюсюлманите живеят в Югозападна Азия (Саудитска Арабия, Турция, Сирия, Йордания, Йемен и др.), в северноафриканските страни и в някои европейски райони. Ислямът възниква през VІІ в. на Арабския полуостров и се свързва с дейността на родения през 570 г. пророк Мухаммад (името се изписва според арабското му произношение). По времето на основателя си тази религия изиграла ролята на политическа обединителна сила:
Отдаден на религиозни разсъждения за същността на Бога, Мухаммад получил първото си откровение през 610 г. и го нарекъл "Ислям"9 - това бил най-обикновен култ без първосвещеници и религиозна йерархия: "Ислямът е мираж, ислямът е религия на равни, в която няма забрани и привилегии по рождение" (Евтимова 2004: 187).
Принципите на исляма са изложени в Корана (Al-Qur’ān) - Свещената книга на мюсюлманите, която съдържа даденото от Аллах Откровение.
Мухаммад умира на 8 юни 632 г. След смъртта му вярващите създават халифата - феодална теократична арабско-мюсюлманска държава. Халифите са преките наследници на Мухаммад и на Аллах на земята. Словоформите халифат и халиф произлизат от общ корен (от корена хлф със значение на ‘замествам’, ‘следвам’, ‘бивам приемник на някого’); производни от него са думите, които означават и титлата на халифа, и обширната държава, създадена след Мухаммад от арабите завоеватели под предводителството на нейните халифи - наместниците на Мухаммад.
В повечето страни ислямът е разпространен под формата на сунизъм. Типични в това отношение са Саудитска Арабия и Турция, където 99% от всички вярващи изповядват тази разновидност на исляма: сунитите са последователи на едно от двете най-многобройни направления в исляма. Те не признават възможността за посредничество между Бога и хората след смъртта на Мухаммад; придържат се стриктно към традицията (суна) и приемат, че имамите Абу Бакр, Омар, Осман и Али - зетят на Мухаммад са законните приемници на Пророка. За сунитите наследяването по род не е свързано с духовното лидерство в религиозната общност (умма).
Шиитите преобладават в Иран - около 91%; в Ирак - 62%; в Бахрейн те са 50%, а в Йемен - 44% от населението.
Друзите (ок. 7% от всички вярващи мюсюлмани) съставляват религиозна общност, възникнала първоначално в Ливан, Израел и Сирия. Традиционната им религия обединява в себе си гностически (б.г.), неоплатонически (б.г.) и други философски учения. Друзите се възприемат като реформатори. Повечето от останалите мюсюлмани не ги признават за правоверни.
Хариджитите съставляват около 1% от всички мюсюлмани. Живеят главно в Алжир, в Тунис, Либия, Занзибар и Оман (в столицата Маскат).
3. (Много)национални политеистични религии
От най-древни времена на територията на Индийския субконтинент възникват и съжителстват множество религиозни вярвания и философско-религиозни системи.
Брахманизмът (от VIII-VI в. пр.Хр. до II в. пр.Хр.) е религията на ведийските светци ("риши")10, свързана с периода на създаване на първите ригведийски химни. 1028-те химна на Ригведа създават доста пълна представа за религията на древните арии, наречена "брахманизъм". Брахманизмът, ранната ведическа религия, се отличава в значителна степен от по-късната общоиндийска религия хиндуизъм, интегрирала в себе си черти от всички съществували на територията на Индия религии и религиозно-философски учения и култове (Евтимова 2004: 73). Като жреци, познавачи и пазители на древните ритуали, брахманите играят ръководна роля в индийското общество през този период. Част от най-характерните черти на брахманизма намират израз в стриктното спазване на ритуалите и строгата обредност. Ведическият език вече е непонятен за повечето хора, а и за част от представителите на жреческото съсловие; същевременно ритуалите се усложняват във връзка с все по-пренаселения пантеон на индийските богове. Брахманите полагат неимоверни усилия да приспособят древното ведическо наследство към новите условия; с надеждата да оправдаят съществуването му, те предлагат тълкувания и се стараят да го съхранят непокътнато в рамките на предишната недосегаема сакрална същност. Независимо от всичко в началото на новата ера брахманизмът запада постепенно.
Смарт предлага следното обяснение за постепенния упадък на брахманизма:
Хиндуизмът е древна национална философско-религиозна система в Индия - страна, в която и до днес съществува многообразие от различни вярвания, но която, независимо от всичко, е била и си остава обвързана главно с идеите на хиндуизма - те са залегнали в основата на хилядолетните традиции на Индийския субконтинент и именно върху тях се е развило цялото културно, политическо и социално единство на Индия. Днес хиндуистите съставляват около 80% от населението на Индия. Хиндуизмът се радва на много последователи и в Южна и Югоизточна Азия (Непал, Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка, Индонезия). По брой на привържениците си (ок. 700 милиона) тази философско-религиозна система е сред най-разпространените в света. Прекрачил националните граници още в края на ХІХ в., съвременният хиндуизъм печели все повече последователи и с право претендира да бъде признат за световна религия. Неспециалистът в областта на религиознанието се ориентира трудно из сложните лабиринти на тази философско-религиозна система, характеризираща се с неизчерпаемо разнообразие от обичаи, култове, божества, ритуали, различни видове философски школи и направления. Затова, въз основа на мнението на специалистите, тук ще се направи опит да се очертаят в най-общи линии основните черти на хиндуизма в рамките на Индийския субконтинент. Още в самото начало трябва да се има предвид, че, като духовно явление, хиндуизмът
Формирането на религиозното светоусещане на обширна територия, изградена от множество смесени култури, създадени от различни народи, говорещи езици, принадлежащи на различни семейства, несъмнено е хилядолетен процес, преминал през няколко периода. Най-ранният период в развитието на религиозно-философската система в Индия е свързан с цивилизация, възникнала в долината на р. Инд. Учените са я нарекли "Харапска" по името на един от главните й центрове. Този период продължава от ок. 3000 г. пр.Хр. до културата, за която се споменава в най-ранните свещени текстове на "Ригведа" (ок. 1000 г. пр.Хр.). Важно е да се отбележи, че хиндуизмът е съхранил много обичаи и традиции, присъщи на Харапската цивилизация (Танев, Манев б.г). В историята на друга религия трудно би могло да се открие подобна приемственост и непрекъснатост на традициите, свързана с хилядолетно, при това съвсем пълнокръвно съществуване. Следващият период, известен като "предкласически", продължава над хиляда години (от 1000 г. пр.Хр. до 100 г. сл.Хр.) и обхваща създаването на "Упанишадите" (800-400 г. пр.Хр.) (Magical 2014), ученията на Джина Махавира [според Евтимова (2004: 102), истинското му име е Вардхамана Джанатапутра (599-527 г. пр.Хр.)]; по-късно е наречен "Махавира" (‘Велик герой’) и "Джина" (‘Победител’) и Гаутама Буда (ок. 500 г. пр.Хр.), и разпространението на религиозно-философските системи на брахманите, будистите, джайнистите и др. Този период е свързан с арийската цивилизация. Дошли от северозапад, ариите, говорещи индоевропейски (санскритски) език, се установяват около р. Ганг, където през VІ в. пр.Хр. възникват важни търговски и културни средища. Кои са ариите? Представители на каква цивилизация са тези хора? Какъв език са говорели? Като анализира данните, достигнали до нас благодарение на постиженията на редица различни науки, Стефан Чолаков подчертава следното:
"Арийските жреци - брамините донесли със себе си репертоар от свещена мъдрост и химни, съчинявани в продължение на повече от петстотин години" (Смарт 2000: 68). Третият период, наречен "класически", продължава от VІ в. пр.Хр. до VІ в. сл.Хр. Този период е свързан с развитието на
През тази епоха индоариите окончателно завладяват северната част на Индийския субконтинент. Развитието на хиндуизма през класическия период се свързва главно с традицията на преданията ("смрити"), която се противопоставя на традицията на откровенията ("шрути"). Традицията на преданията предполага създаването на древни митове ("Пурани") (Костов 2008), на епически произведения и съчинения, в които се излагат основните канони на хиндуизма, а също и със създаването на особен род текстове ("Веданги"), посветени на ритуалистиката, на фонетиката, метриката, граматиката, етимологията и астрологията, въз основа на които по-късно ще се развият редица самостоятелни науки. Периодът от ХІ в. нататък отразява съжителството на хиндуистката и мюсюлманската цивилизации, обединяването на традиционния хиндуизъм и окончателния упадък на будизма в Индия.
Подобно на будизма, джайнизмът също има претенциите на древна философско-религиозна система: според неговите последователи, водачът им Махавира (роден вероятно в края на VІ в. пр.Хр.) възстановил древната вяра, за чийто създател джайните не споменават нищо. Като цяло джайнизмът е смесица от доста архаични вярвания. В историята на религиите в Индия джайнизмът фигурира като основен съперник на будизма.
БЕЛЕЖКИ 1. Encyclopedia Britanica, "Prehistoric Religion" (цит. по Костов 2007: 21-22). [обратно] 2. "В Юдея, след вавилонското изгнание, се появяват много теологични и политически школи, които воюват помежду си. Садукеите (по името на свещеника в двора на цар Давид Садук, на когото е поверен Ковчегът на Завета), учени и богати, приемат само написаното в Петокнижието и отхвърлят коментарите и традициите, следвани от фарисеите, например идеята за вечността на душата, очакването на месията и възкресението на мъртвите. Фарисеите (от арамейски - "обособени") са многобройни, следват устната традиция и са готови да съобразяват Тората с обстоятелствата. Само те оцеляват след завземането на Йерусалим от римляните, така че са в основата на класическото юдейство. Раждащото се християнство е враждебно настроено към тях, оттук идва и негативният смисъл, влаган в употребата на думата "фарисей". Есеите, живеещи като аскети в религиозни общини от монархически тип, се отказват от всякакво собствено имущество. Те проповядват строг дуализъм и очакват края на света, възприемайки го като неизбежен" (Бронщайн, Фан 2008: 77). В Библията (по-специално в Новия Завет) често се говори за садукеите и за фарисеите - представители на властващата класа в духовния живот на Израел. Между двете групировки съществуват и общи черти, и доста различия. Като аристократи, садукеите се опитвали да запазят богатството си и се домогвали до ръководни постове; те съставлявали мнозинство в 70-местния Съвет, наречен "Синедрион" (от старогр. - своеобразно правителство, законодателен и съдебен орган на юдейските старшини до превземането на Йерусалим от римляните - б.м., М.К.). Садукеите били консервативно настроени по отношение на важни аспекти на религиозната доктрина: за разлика от фарисеите, според които устният закон притежавал същата сила, както и писаното Божие Слово, садукеите се борели яростно да запазят властта на писаното слово (по-специално на Мойсеевите Книги). По-голяма част от фарисеите принадлежали към средната класа. Макар и по-слабо представени в Синедриона, изглежда, именно те контролирали решенията му. За фарисеите писаното Слово било инспирирано от Бог, но те отстоявали идеята, че устната традиция също води началото си от Мойсей. Садукеите и фарисеите враждували помежду си. В един-единствен случай двете групировки съумели да постигнат съгласие помежду си - съюзили се, когато Христос бил изправен пред съда и с поведението си допринесли за смъртната му присъда (Марк 14:53; 15:1; Йоан 11:48-50). По: Киенес (2002-2017). През ІІ-І в. пр.Хр. възникнала юдейската секта на есеите, наричани още "кумрани" (по името на долината Кумран на западния бряг на Мъртво море). Есеите живеели в пустинята, където изградили затворена общност. Проповядвали бедност, споделяли имуществото си и полагали съвместен труд в полза на общността. Отнасяли се с неприязън към юдейските жреци, и най-вече към фарисеите, които, според тях, осквернявали Йерусалимския храм. На особена почит сред есеите бил Култът към Слънцето. Те се възприемали като синове на светлината и се борели за окончателната й победа над мрака. По този въпрос вж. Есейски (б.г.). "Подобно на фарисеите есеите приемат, че душата е безсмъртна. Те считат, че тя идва от небето и съдбата й, [...], е предопределена. Влизайки в тялото, тя се оказва в тъмница. След смъртта на тялото душите на вършилите справедливост и добро се освобождават и отиват на небето, а душите на лошите отиват за наказание. В това учение проличава приемането на цялостно предопределение, по което есеите се различават от садукеите и фарисеите. Тук именно съзираме и елементи, които се откриват много по-рано в учението на Зороастър. [...]. Дуализмът, който е характерен за вярванията на есеите, също ни препраща към персийските религиозни вярвания. Светът е разделен на два противопоставящи се лагера - царството на светлината и доброто, правдата, и царството на тъмнината, злото, неправдата. [...]. Но за разлика от иранския дуализъм Бог е един-единствен" (Костов 2008: 168). [обратно] 3. "По данни на американския социален психолог Майкъл Харт, в списъка на "100-те най-влиятелни личности в историята" 1-то, 3-то, 4-то и 5-то място заемат именно религиозните лидери: съответно Мухаммад, Иисус Христос, Буда и Конфуций. (На 2-ро място по някаква причина се нарежда Исаак Нютон.) По-голямото влияние на пророка на Аллах (в сравнение с Христос) авторът свързва с факта, че Мухаммад е бил не само пророк, но и основател и организатор на религията, строител на новата Църква (в християнството тази роля е изпълнил апостол Павел). Освен това, като превръща религиозната общност на последователите си в тоталитарна държавна институция, Мухаммад влиза в историята и като основател на теократична държава. В християнството идеята за основаване на теократична държава се споделя най-вече от най-радикалните протестантски реформатори Улрих Цвингли (HuldrychZwingli, 1484-1531) и Жан Калвин [на френски името му е Jean Cauvin, Жан Ковен, но с латинска транскрипция Ioannes Calvinus, 1509-1564 - б.м., М.К.)], но тя все пак не се реализира в такава степен, както това съумява да направи Мухаммад. (В качеството на известен, макар и непълен, аналог на теократичната държава в християнството може да се разглежда Папската институция, а по-късно - Ватиканът.) Така, Мухаммад, рано осиротелият син на арабски търговец от Мека, действително съумява да извърви пътя, който при другите религиозни традиции преодоляват цели поколения религиозни водачи" (Мечковска 1998: 119). [обратно] 4. На древноеврейски "Тора" означава ‘закон, учение’; с тази дума в юдейската традиция се назовава само Откровението на Яхве (Десетте заповеди), а също и първите пет книги от Танах... Според преданието, Тората е написана от Мойсей. В църковнославянската и руската традиция "Тора" се нарича Петокнижието на Мойсей (Мечковска 1998: 121). [обратно] 5. [...] името на пророка на зороастрийската религия е Заратоштра, средноперсийският му вариант (пахлави) е Зартошт или Зардошт. Преминавайки през древногръцкия език, името става Зороастър. Този вариант е добил гражданственост у нас" (Панов 2007: 14). Във връзка с произхода и значението на името на пророка, Костов (2008: 92, бел. 13) посочва следното: Авест., най-вероятно, е "такъв, който има влияние върху старите камили", но точната етимология не е много ясна. В тази част на света камилата се представя като свещено животно - тя спасява хората от трудностите, преодолявайки пустинните местности, затова е наречена и "кораб на пустинята". Твърде вероятно е това име да служи и като защитно, охранително име, предназначено да отдалечи от новороденото злите сили в природата." [обратно] 6. Според Речник на думите в българския език есхатологическото схващане за света е "Учение за края на света или отделния човек, засягащо Страшния съд, възкресението и задгробния живот; вярващите ще бъдат спасени едва след настъпването на края на този свят, докато гностиците вярват, че са вече спасени, тук и сега" (Есхатология 2006-2017). [обратно] 7. Гатите се ползвали у древните персийци с най-голямо уважение - те се употребявали в най-тържествените моменти на богослужението. Често са били цитирани в по-късната Авеста по същия начин, както християните цитират Библията. Дори са се правили опити в по-късните поетически произведения да се подражава на диалекта на Гатите с цел придаването на по-голяма тежест и важност на тези произведения (Костов 2008: 95). [обратно] 8. Старокатолическата църква стои най-близо до Православната по своето учение, организация на църковния живот и богослужебен ред. Нейната църковна общност се обособява от католическата йерархия, след като група богослови, начело с големия църковен историк Игнац фон Дьолингер (Johann Joseph Ignaz von Dollinger, 1799-1890 - б.м., М.К.), отказват да приемат решението на Първия ватикански събор от юли 1870 г. за непогрешимостта на папата. Те декларират своето намерение да живеят в Църква, основаваща решенията и организацията си на принципа на съборността и придържаща се към църковното учение от периода на вселенските събори до 1054 г. (Шиндаров 2006). [обратно] 9. Названието на тази религия произхожда от триконсонантния корен СЛМ с производната от него четвърта "порода" на глагола аслама и се тълкува като покорство и послушание към Аллах. От същия корен произлиза и названието на носителите на тази религия - "муслимуна" (‘мюсюлмани’), както и думата салам (‘мир’), вградена в обичайния мюсюлмански поздрав. [обратно] 10. "Санскр., букв. "зрящ", "виждащ", т.е. "знаещ"; това са седмина велики мъдреци-ясновидци, имащи полубожествен произход, на които са разкрити химните на ведите" (Костов 2008: 20, бел. 7). [обратно]
© Мария Китова
|