ДРЕВНИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ В ЦЕНТРАЛНА И ЮЖНА АМЕРИКА¹

Мария Китова

web

І. Цивилизациите в Централна Америка

Централна Америка (Mesoamérica) е територия, обхващаща по-голямата част от днешно Мексико, Гватемала, Салвадор, Белиз, както и райони от Никарагуа, ХХондурас и Коста Рика. По тези места в древността са съществували редица забележителни култури, но най-високо развити в цивилизационно отношение са били маите и астеките².

Историята на високоразвитите цивилизации в Централна Америка протича в рамките на три периода: а) период на формиране (от 1800 г. пр.Хр. до 200 г. сл.Хр.); б) класически период (от 200 до 900 г.) и в) посткласически период (от 900 до 1500 г.).

Във връзка със специфичните вярвания на централно-американските народи в науката се е наложил терминът "месоамерикански религии", който се прилага по отношение на няколко относително обособени култури в този район до завладяването на земите им от испанците през ХVІ в.

1. Културата на олмеките - основа на цивилизациите в Централна Америка

На езика науатъл "олмеки" (olmecas) означава ‘хора от страната на каучука’. Олмеките са представители на древна цивилизация, просъществувала на територията на Централна Америка през периода 1200-400 г. пр.Хр. Културата им била широко разпространена: типични произведения на изкуството им се откриват и на територията на Салвадор. Повечето историци са склонни да гледат на цивилизацията им като на основополагаща на месоамериканските културни традиции.

Първите данни за живота на олмеките по тези места са от около 2000 год. пр.Хр. Те се установяват край Мексиканския залив по протежение на Атлантическото крайбрежие и от около 1500 г. пр.Хр. създават свои селища, обединени около полулегендарния Тамоанчан (в района на днешния щат Веракрус). Тамоанчан (Tamoanchan - б.м., М.К.) означава ‘Мястото на Облачния Змей’. В традицията на маите това е митологично място, откъдето се черпи "кръвта" на каучуковото дърво, неговият сок. Смята се за прародина, за древен собствен дом; среща се и интерпретация на названието на града като "търсим своя дом" (Сярова 2007-2015).

Историята на олмеките се дели условно на три периода.

а) Културата от Сан Лоренсо (San Lorenzo) обхваща периода от 1200 до 900 г. пр.Хр.: Сан Лоренсо е центърът, откъдето започват да се разпространяват типичните характеристики на олмекската цивилизация.

б) Културата от Ла Вента (La Venta) датира от периода 900-400 г. пр.Хр. Сан Лоренсо е изоставен около 900 г. пр.Хр. и оттогава церемониалният център Ла Вента придобива важно значение. Миграцията на олмеките може би се дължи на мощни природни катаклизми. Ла Вента запазва значението си на важен културен център до около 400 г. пр.Хр.

в) Културата от Трес Сапотес (Tres Zapotes) датира от 400 до 200 г. пр.Хр.: там е била разположена третата столица на олмеките.

Според предание олмеките доплавали до тези брегове отдалече; на корабите сред тях имало астрономи, ботаници, шивачи, каменоделци и строители, шамани, мъдреци; носели и дарове - керамични предмети, строителни материали, растения, минерали, нефрит, обсидиан. След като достигнали крайбрежието на Мексиканския залив, мъдреците отплавали, а останалите там хора създали свои селища (Сярова 2007-2015).

1.2. Религиозните вярвания на олмеките

Религията на олмеките оказва влияние върху цялостното развитие на останалите народи в Централна Америка. За разлика от маите обаче, които са ни оставили в наследство митичната си епопея "Попул Вух" ("Историята на индианците кичи"), или от астеките, завещали ни множество писмени документи ("кодекси"), учените не разполагат с преки писмени доказателства за религиозните вярвания на олмеките и са принудени да използват други техники, за да ги реконструират отчасти.

Олмеките одухотворявали всичко - пещерите, дълбоките и мрачни клисури, изворите, дърветата и планините, населени с духове. За представителите на този народ планините били връзката между небето, земята и отвъдния свят; планините били мястото, където обитавали душите на митичните им прародители, мястото, където земните духове се свързвали с душите от подземния свят. Според някои изкуствоведи именно олмеките създават голяма част от божествата на по-късните цивилизации в Централна Америка. Както и при останалите месоамерикански религии, вярванията на представителите на олмекската цивилизация са подчертано политеистични и предполагат добре развити шамански практики.

Главното почитано от тях божество е с антропоморфни и зооморфни черти - Ягуарочовек. Символиката на божествения ягуар в месоамериканската култура е многопластова и претърпява промени. [...]. Маите кичи наричат "балам" (т.е. ягуар) древните изображения, намерени в района на Сан Андрес, един от центровете на олмекската култура.

[...]. Преди всичко следва да се има предвид почитането на ягуара от олмеките като древен прародител. Според собствения им генеалогичен мит те произлизат от баща божествен ягуар и земна майка. В изображенията митичният ягуар изразява сила и страховитост, човешките му черти изразяват представи за мъдрост. Той въплъщава едновременно живота и смъртта.

[...]. В характерни изображения той е и полуягуар-полузмия, а змията³ се отъждествява с водите - с небесните води. На по-популярно равнище на култа оттук произтича и интегрирането в него на характеристиките на бог на дъжда и бог на плодородието.

Очевидно именно на това божество са принасяни кръвни жертви. Има данни, които навеждат на мисълта и за човешки жертвоприношения. Кръвното жертвоприношение е свързано с представата за прераждане, за ново рождение от сферата на съвпадението на противоположностите (символизирана от кръвта) (Сярова 2007-2015).

1.3. Езикът и писмеността на олмеките

Езикът на олмеките е от аглутинативен тип. Произходът му е неясен. Повечето учени се обединяват около схващането, че олмеките са говорели език, принадлежащ към семейството на езиците михе-соке (mixe-zoque). Използват се много афикси, които се прилепват към съответния корен. Редът на думите в простото изречение е от вида (SOV), т.е. подлог → допълнение → сказуемо.

Олмеките са първите американци, разработили йероглифна писменост за своя език. Дълго време учените се отнасяли скептично към въпроса за статута на олмеките като представители на древна цивилизация в Централна Америка. Специалистите променили мнението си благодарение на резултатите, изнесени пред Конгреса по археология (Мексико, 2002) от група мексикански археолози. През 1999 г. местни жители открили каменна плочка южно от Веракрус (Veracruz), която получила названието "Блок от Каскахал" (Bloque de Cascajal) по името на каменната кариера, където била намерена каменната плоча. Върху гладката повърхност ясно личали странни знаци. С широчина 21 см, дължина 36 см и дебелина 13 см, тя разкривала текст, изграден от 28 различни символа, някои от които се повтаряли и съставяли общо 62 надписа с рисунки на различни предмети. Учените забелязали, че повърхността, върху която били нанесени символите, изглеждала леко вдлъбната: това им дало основание да предположат, че плочката навярно била изтривана и заглаждана, за да бъде ползвана многократно - безпрецедентен случай в науката. Разкритието породило надеждата, че става дума за най-древната засвидетелствана писмена система на индианците в Централна Америка.

1.4. Изкуството на олмеките

Най-известните статуи на олмеките са огромните човешки глави, покрити с нещо, наподобяващо каска. Произведенията на изкуството са силно стилизирани и отразяват идеи, свързани с религиозните им вярвания. Някои от тези творения разкриват с особена прецизност детайли от човешката анатомия - отпуснати, месести устни, широки носове и монголоидни или негроидни черти.

2. Цивилизацията на толтеките

2.1. Мит или действителност?

До днес в академичните среди се спори дали толтеките (toltecas) са представители на реално съществувала етническа група или са плод на митове, създадени от представителите на някоя местна цивилизация. Легендите свързват толтеките с произхода на човешкия род: астеките ги наричали "артисти" и "съзидатели", и изтъквали, че са техни потомци, като така подчертавали превъзходството си над останалите централно-американски народи.

Около VI-VII в. сл.Хр. толтеките обединили населението на почти цяла Централна Америка и създали цветуща държава. Властта им се разпростирала далеч извън очертаните предели благодарение на успешни войни и интензивна търговия. Около 950 г. толтеките превърнали град Тула (науатъл: Tōllan-Xīcocotitlan, по-известен като Tula) в столица на могъщата си империя. Издигнали внушителни сгради, украсени с огромни статуи, изобразяващи древни воини ("атланти"). Запазени са останки от техните архитектурни паметници: огромни, просторни храмове, чиито покриви били поддържани от дървени и каменни колони, изобразяващи воини, въоръжени с лъкове, стрели и щитове.

Толтеките били забележителни архитекти и художници. Останките от материалната им култура издават изключителни умения при боравене с цветове и щрихи. Представителите на жреческото съсловие (tlamatinime -‘мъдри хора, философи’) владеели тайните на редица науки - аритметика, геометрия, астрономия, медицина. Толтеките създали йероглифна писменост и сложен календар - едновременно религиозен, слънчев и основаващ се на движенията на Венера.

2.2. Религиозните вярвания на толтеките

Религията на толтеките била от шамански тип с подчертано политеистичен характер: те боготворели природните сили - Небето, Водата, Земята. В религиозния им пантеон се откроява фигурата на едно странно божество - "Пернатата Змия" Кетцалкоатъл (Quetzalcóatl). Религиозните им вярвания са изградени на дуалистична основа: Кетцалкоатъл символизира доброто и се възправя срещу Tezcatlipoca ("Черно димящо огледало"), който символизира силите на злото. За съжаление, голямата част от традициите на толтеките е свързана с митове и легенди, поради което е трудно да се прецени кое точно отговаря на действителността.

3. Маите - великата цивилизация в Централна Америка

Културата на маите (mayas) се вписва в кръга на най-известните централно-американски цивилизации, между които се откриват множество общи черти: едновременно използване на свещен и слънчев календар, разчетен върху 365 дни; изграждане на градове-държави, управлявани еднолично от човек, съвместяващ цялата политическа, светска и религиозна власт.

Независимо от това културата на маите притежава редица специфични черти, които я свързват с останалите велики цивилизации в историята на човечеството. Маите умеели да определят времето с удивителна прецизност, можели да определят точното разположение на Луната и на Венера във всеки отминал или бъдещ момент. Разполагали със съвършена писменост, чрез която, като комбинирали логограми и фонограми, можели да изразят всяка идея или история. Задълбочените им знания в областта на астрономията и математиката им позволили да изградят величествени постройки, които изглеждат трудно постижими дори днес: всеки техен паметник заемал определено положение по отношение на четирите посоки на света и движението на планетите. Маите изчислявали и записвали хронологията на събитията. Сложността на циклите и начините им за определяне на датите ги принудили да използват безкрайно големи числа.

Експертите допускат, че маите притежават удивителни знания, отнасящи се до Луната и планетата Венера, които, предполагат те, са били старателно подбрани след дълги периоди на наблюдение. Наистина бяха открити астрономически обсерватории на маите като "Ел Каракол" в Чичен-Ица (Chichén-Itzá - б.м., М.К.)⁴, където отвори с формата на прозорци в кулата са били използвани за наблюдение на равноденствията. Струва си накратко да споменем два примера, които илюстрират удивителната точност на данните, получени от маите. Първо - доказателствата от Копан (астрономически център) показвали, че маите са измерили 149 лунарни цикъла, продължили 4400 дни: днешните астрономи са достигнали до 4400.0575. И второ - в Дрезденския кодекс периодът на движение на Венера около Слънцето е показан като 584-дневен цикъл, сравним с днешните 583,92 дни (Алфорд 1999: 125).

Като използвали нещо като "статистическа база данни", жреците постигали невероятно точни резултати, допускащи отклонения в рамките на грешка от само няколко секунди при определяне движението на небесните тела.

Колкото и странно да е, величествените градове, построени от маите, били открити едва през 1836 г., когато мексиканският полковник Гарлиндо, пътувайки по служба, се натъкнал в девствените гори на невероятно стари развалини, покрити с барелефи. Три години след това рапортът му попаднал в ръцете на нюйоркския адвокат Джон Лойд Стивънс (John Lloyd Stephens, 1805-1852 - б.м., М.К.), чиято страст била археологията. За отправна точка на експедицията си той избрал ХХондурас, основавайки се на съобщение, че през 1700 г. в Хондурас до град Копан, е бил видян огромен комплекс постройки и пирамиди. Със Стивънс потеглил и приятелят му - художникът Фредерик Кедърууд (Frederick Catherwood, 1799-1854 - б.м., М.К.). Няколко дни след началото експедицията се натъкнала на могъща стена, изградена от издялани, плътно прилепващи един към друг каменни блокове. Стъпалата на стръмна, обгърната от растенията стълба, водели някъде нагоре. Промъквайки се с труд, Стивънс и Кедърууд се заизкачвали по стълбата, а когато стигнали върха на пирамидата, пред очите им се открила поразяваща гледка: измежду развихрената зеленина се виждали руините на множество пирамиди, дворци, каменни постройки, идоли. Стилът и характерът на скулптурите бил необикновен и вдъхващ страх, а майсторството и прецизността на изпълнение, поразителни. Кедърууд се опитал старателно да копира това, което виждал, но композициите го затруднявали със сложността си. През останалите дни двамата изследвали множество руини на цели градове и били напълно уверени, че са открили останките на неизвестна древна цивилизация, населявана от могъщ народ, надарен с невероятен творчески гений. През 1842 г. Стивънс издал книга, описваща откритието му, която предизвикала истинска сензация. Скоро след това историците, изследвайки стари испански документи, достигнали до заключение, че великолепните строители на скритите в джунглата градове, са маите.

[...]. И до днес обаче твърде много моменти от историята на този удивителен народ, изградил в дълбока древност смайваща цивилизация, остават неразгадани. Когато Европа била още дива и тънела в мрак, маите вече строили величествените си градове. Те не били само перфектни строители, но обладавали също така и изумителни познания в областта на математиката и астрономията, далече преди другите, високоразвити цивилизации. Без да притежават мощни съвременни уреди, можели да изчислят изключително точно движението на планетите и звездите. Нивото на знания, достигнато от тази древна цивилизация, и досега впечатлява учените, които вероятно биха могли да разгадаят тайните й, ако имаха достъп до писмени документи. За жалост, по-голямата част от тези толкова ценни материали, били изгорени от фанатизирания мисионер Диего де Ланда⁵.

И до днес например е загадка, защо маите са напуснали градовете си? Каква е причината за гибелта на цивилизацията им? Откъде са дошли и чии потомци са?

[...]. Само в един от най-големите градове - Чичен-Ица има толкова впечатляващи обекти, за които съвременната наука няма обяснение. [...]. Главна забележителност на Чичен-Ица е пирамидата "Кукулкан" с височина 25 метра. Към храма на върха й водят четири широки стълби, всяка с 91 стъпала. Общият брой на стъпалата плюс платформата на върха е 365 - броят на дните в годината. Това не е случайно съвпадение. Пирамидата е строго ориентирана спрямо четирите посоки на света. В резултат на тази изключителна точност на ориентация и особената й форма, два пъти в годината тайнствено явление смайва света. В дните на пролетното и есенното равноденствие, в определен час, засечен сякаш с хронометър, на стъпалата на северната стълба се появява изображение на гигантската "Свещена Змия", образувано от триъгълни светлини и сенки, което започва да пълзи бавно към основите на пирамидата. Това изумително зрелище продължава 3 часа и 22 минути. Ако пирамидата била обърната само на един градус встрани, тази удивителна игра на светлина и сенки не би се появила никога. А това показва какви топографски и астрономически знания са обладавали маите.

В световните музеи са събрани множество скулптурни изображения на човешки черепи, изготвени от кварц. Произходът им е неизвестен, но всички са намерени в Мексико, Централна и Южна Америка т.е. там, където са процъфтявали древните цивилизации на астеки, маи и инки.

Най-загадъчният екземпляр е черепът, намерен от Фредерик Мичъл-Хеджис (Frederick Albert Mitchell-Hedges, 1882-1959 - б.м., М. К.). Това е идеално копие на череп в естествена големина, тежащ 5 кг и 190 гр., изработен от цял къс планински кристал. Истинско чудо е, че досега черепът не се е пръснал на парчета поради вътрешните дефекти (множество жилки и мехурчета), които даже не са се отразили на повърхността - тя е идеално гладка. През 1970 г. черепът бил подложен на прецизен анализ в кристало-физическата лаборатория на фирмата Hewlett-Packard. Изследванията показали, че е бил изработен, без да се отчита молекулярната симетрия на кристала и необикновената му крехкост. Следователно направата му не би могла да се осъществи даже с лазер, без да бъде разтрошен. Освен това на повърхността му не била открита каквато и да е, даже микроскопична следа от инструмента, с който е бил направен. Учените заявили, че нито една съвременна технология не може да създаде подобен предмет. Един от тях даже казал изумен: "Този дяволски череп просто не би трябвало да съществува!"

Маите достигнали недостижими висини в абстрактното математическо мислене. Използвали двадесетична бройна система, въвели знака "нула" много столетия преди Европа, използвали позиционна система за записване на цифрите, за което се досетили хиляда години преди това да бъде направено в Индия, а след това и в Европа. [...]. Интересно е, че в един техен текст е записана началната дата на появяване на човешкия род - 5041738 г. пр.Хр. [...]. Календарът на маите, независимо от древния си произход, бил изключително точен. По съвременни изчисления, годината има 365,2422 дни. Според маите е имала 365,2420 дни. Разликата е две десетохилядни! При това изчислението е направено преди хиляди години, без съвременни уреди. Според учените, за да се направи толкова точен календар, трябва да се наблюдава и записва движението на планетите в продължение на около 10 000 години! (Централна 2004)

Днес изглежда почти невероятно, че народът на маите е успял да развие подобно цивилизационно равнище в условията на една общо взето враждебна географска среда, при участието на ограничен брой хора, изграждащи управляващия елит.

В центъра на религията и науката на маите бил един невероятно съвършен календар, който използвал три различни скали за времето, за определяне събитията в тяхната история. Широко разпространената употреба на тази система за датиране от каменни обелиски (вертикални колони) улеснил бързото й дешифриране. Първата система за датиране, позната като "Дългото броене", показва датата като брой от дни, преминали от "Деня нула", който се състоял през 3113 г. пр.Хр. Същността на тази дата - много преди началото на цивилизацията на маите - никога не е била установена.

Втората система използвала по-конвенционалния 365-дневен Слънчев календар, но с 12 месеца от по 30 дни всеки и тринадесети месец от 5 дни.

Предназначението на третия 260-дневен "Свещен календар" остава загадка. Изглежда, че е бил планиран около числото 52 не само защото се дели 5 пъти на числото 52, но съвпада с 365-дневния Слънчев календар на всеки 52 години. От Мадридския кодекс става ясно, че маите са били напълно запознати с този синхронизиран цикъл между двата календара. Пълното значение на числото 52 все пак остава тайна.

[...]. С цел да опишат "Дългото броене" маите използвали изкусна математическа система, "базирана на 20", която включвала "теорията за нула", както и "теорията за място", посредством които "единицата" представлява 1, 20, 400 и т.н. (подобно на днешната ни десетична система). Точно както днес ние притежаваме специални термини, за да опишем "милион" и "милиард", маите използвали серия глифи, чиято кулминация е в термина "алау-тун", който представлява 23.040.000.000. Единственото очевидно обяснение на тази съвършена математическа система е преклонението на маите към измерването на времето, въпреки че учените не са в състояние да обяснят необходимостта от толкова огромни числа. Терминът "алау-тун", приложен към "Дългото броене", представлява период от 63 милиона години! (Алфорд 1999: 125-126).

Благодарение на напредъка при разчитането на глифите на маите напоследък става възможно да се интерпретира правилно значението на техните паметници: разчитането на текстовете, вдълбани върху сградите - каменни стели, изящно изработени фризове, барелефи и стълби дават възможност на учените да разкрият невероятното минало на тази забележителна цивилизация. Маите се построили най-голямата пирамида в света: тя фигурира в Рекордите на Гинес като най-големият монумент, построен някога от човешка ръка.

Повечето хора са убедени, че най-големите пирамиди в света се намират в Египет. Само че това не е вярно. Най-голямата пирамида е в Мексико - в Чолула де Ривадабия (Cholula de Rivadavia - б.м., М.К.), на 100 км югоизточно от град Мексико. Построена е между II и VI век след Христа в чест на бога на астеките Кетцалкоатъл. Пирамидата е висока 54 метра, а основата й се разпростира на 18 хектара. При тези размери нейният обем се изчислява на 3,3 милиона куб. метра. А това е с един милион куб. метра повече от Хеопсовата пирамида в Египет (Това 2015).

3.1. Религиозните вярвания на маите

Пантеонът на маите е населен от множество видими и невидими божества с антропоморфни и зооморфни черти.

Религията на маите прилича много на останалите месоамерикански религии. При това има сходства и в отделни ритуали и божества. Само че, за разлика от всички останали, при маите имаме много остро разделяне на божествата на две "групи": божества на народа и божества на управляващата класа.

[...]. Интересно е, че за маите нямало такива неща като ад и рай, където да отиват душите на хората, след като умрат, в зависимост от това дали са живели праведно, или не. След смъртта те отивали направо в някой от подземните светове. Самите подземни светове от своя страна не били като някаква стълба от девет стъпала, водеща надолу. В действителност те достигат на дълбочина само до петото стъпало и отново се издигат до земната повърхност. По подобен начин са организирани и нещата при небесата: те се издигат само до седмото, след което се спускат обратно до земята. [...]. Небесният свят е представен като огромно дърво на живота и клоните му - небесата - са в сложни взаимоотношения с корените - подземните светове. Изглежда, че клоните и корените на това дърво са в постоянна битка помежду си, но не е съвсем така. Оказва се, че боговете на небето и боговете на подземните светове са едни и същи. [...].

При това космогонията им и религиозната им философия е в основата си материалистична. Според тях животът произлиза от една сфера, в която неделими части са небето и земята. От тази сфера, от лисицата, койота и глигана, от сърцето на небето и земята, от езерото и морето се ражда човекът. Маите не вярвали в духове, за тях има само живот (Боговете 2009).

3.2. Езикът на маите

Принадлежи към юкатекския клон на маянските езици (lenguas mayenses) - семейство, което се характеризира с голямо диалектно разнообразие. Регионът на разпространение на езиците от това семейство обхваща териториите от Петен (Petén) в Гватемала до зоната на Кампече (Campeche) в Мексико, както и части от Северен Белиз и полуостров Юкатан.

От типологична (структурна) гледна точка маянските езици са аглутинативни и полисинтетични. Не познават категориите род и падеж. Морфосинтактичната организация е от ергативен тип⁶.

Подобно на съвременните разновидности на маянските езици, в йероглифните текстове се разкрива обичайният изреченски словоред от вида (VOS) сказуемо -> допълнение -> подлог [...]. Независимо от това в класическите йероглифни текстове допълнението често се изпуска, което подсказва, че употребата му не е задължителна. Изреченията обикновено започват с отбелязване на точната календарна дата и разкриват типичната изреченска структура в древния език на маите: датировка -> сказуемо -> подлог. Датировките могат да обхващат голяма част от текста, докато глаголните форми са представени само от един или два йероглифа във всяко изречение; личните имена с титли обикновено са толкова дълги, колкото и титлите на европейските монарси.

До момента в писмеността на маите са идентифицирани близо 100 глагола и около 36 афикса с граматично значение. Огромната част от глаголите са представени в третолична форма в ед.ч. (той / тя): u- (пред думи, които започват със съгласна) или y- (пред думи, започващи с гласна...).

Голяма част от глаголите изразяват действията, извършени от някогашните благородници, и следователно следва да се възприемат като приключили в момента на отразяването им в писмен вид. Независимо от това все още е предмет на разпалена академична полемика дали класическият език на маите е различавал отделни глаголни времена (напр. минало, сегашно, бъдеще) и дали е използвал различни глаголни форми за изразяване на завършено или незавършено действие.

Някои езиковеди смятат, че категорията вид на глагола не се реализира в класическия език на маите; други изследователи приемат, че глаголната система познава противопоставянето между свършен и несвършен вид поне в част от глаголната парадигма; представители на трето течение предполагат, че глаголната система на класическия език на маите не е притежавал нито време, нито вид (аспект). [...].

[...]. В класическия език на маите разликата между съществителните и прилагателните е неясна, а понякога отсъства напълно. Както съществителните, така и прилагателните могат да образуват конструкции със статични глаголи чрез местоименни афикси в абсолютив (абсолютивен падеж⁷). Тъй като повечето от местоименията в текстовете са представени в 3 л. ед.ч., а абсолютивната форма за трето лице се изразява чрез нулева морфема (не се маркира по специален начин), формата на статичните конструкции обикновено съвпада с тази на самите съществителни или прилагателни. На практика това означава, че думата ch'ok може да се възприеме като съществително, като прилагателно и дори като самостоятелно изречение:

1. ch'ok: дете, младеж (съществително)

2. ch'ok: млад, малък (прилагателно)

3. ch'ok: "той е младеж" или "той е дете"

Въпреки трудностите при разграничаването на съществителните и прилагателните, двете части на речта се различават в лексикално отношение поне по три признака: (1) прилагателните не могат да бъдат притежавани; (2) прилагателните не могат да играят ролята на глаголни допълнения и (3) прилагателните не се употребяват самостоятелно - те задължително се придружават от следващо съществително или образуват статична структура чрез местоимение в абсолютив (Кетунен, Хелмхе 2010: 39-40).

3.3. Писмеността на маите

Маите създали оригинална писменост, която се използвала в продължение на 1500 години. Открити са надписи на каменни стели и ръкописи. Запазени са около хиляда йероглифа, наричани "глифи", които са описани и каталогизирани. За съжаление обаче, по-голямата част от тях все още не са разчетени.

Най-новите изследвания сочат, че - в сравнение с писмеността на сапотеките, астеките и мистеките,- класическата писменост на маите, датирана ок. 200-900 г. сл.Хр., е била може би най-пригодна да възпроизвежда цели текстове - колонки от отделни йероглифи без допълнителни разяснителни рисунки (Ханкс 1989: 17-18).

Йероглифната писменост на маите е съставена от над 1000 различни йероглифа, като част от тях са вариации на един и същ символ (алографи) или представляват различни елементи, които се четат по един и същи начин (омофони), или пък са варианти, използвани през определен период в даден ареал. От тази гледна точка се приема, че общият брой на йероглифите, използвани през определена историческа епоха, едва ли е надвишавал 500 знака⁸.

Писмеността на маите може да се определи като логосилабична; тя е изградена от логограми (знаци, които предават цели думи) и силабограми (знаци, които предават срички или отделни звукове). Системата съдържа поне 200 различни знака със сричково-звуков характер, от които близо 60% са омофони. Следователно в класическия език на маите има близо 80 звукови срички, а в писмеността им фигурират повече от 200 силабограми. Ако този вид писменост се сравни с останалите писмени системи на народите в Централна Америка, става ясно, че писмеността на маите е била в състояние да отрази и най-сложните езикови структури, представени в синтаксиса на отделните разговорни разновидности на езика. На практика писмото е резултат от графемното съкращаване на извънредно сложните синтактични структури, поради което е необходимо читателят, познаващ езика на надписите, да може да възстанови пропуснатите елементи.

Кнорозов⁹ изследва различни, вече дешифрирани писмени системи. Като се основава на някои общи за тях характеристики, както и на броя на символите, използвани във всяка писмена система, Кнорозов допуска, че писмеността на маите е била съставена от логограми и от фонетични знаци. В общи линии тази писменост наподобява японското сричково писмо. По този начин ученият се опитва да докаже идеите си, като за целта използва азбуката на Диего де Ланда и допуска, че тя вероятно е била съставена (поне отчасти) от сричкови, а не само от буквени символи.

Силабичният подход е обща характеристика и на други древни, вече дешифрирани писмени системи. Кнорозов прилага някои от сричковите символи направо към съответствията им в кодексите. Така, една от откритите в тях графеми съответства на символа cu (транскрипция ku в новия правопис) в азбуката на Ланда, придружен от неразчетен до момента знак. Двата елемента са изписани над фигурка на пуйка, поради което Кнорозов допуска, че символите се отнасят до изобразената под тях птица. Предположението е логично: установява се, че в кодексите комбинираният символ се повтаря винаги при изображенията на птицата. Думата за "пуйка" в юкатекския вариант на езика на маите е kutz (cutz според стария правопис, който използва Кнорозов; отсега нататък ще се съобразяваме с него, за да избегнем анахронизмите). Ученият решава, че първият знак навярно отразява сричката cu, която фигурира и в азбуката на Ланда, докато вторият би трябвало да се чете tzu (последната гласна вероятно се изпуска, защото повечето от думите в езика на маите завършват на съгласна). По тази причина Кнорозов приема, че крайната изпусната гласна трябва да е /u/ (съгласно принципа на вокалната хармония) и стига до заключението, че символите трябва да се изпишат cu-tz(u) и да се четат cutz. За да провери предположението си, ученият търси комбиниран йероглиф, който да започва с tzu, открива го над рисунка на куче (tzul в юкатекски) и допуска, че елементите на новия комбиниран символ би трябвало да се четат като tzu и lu (знакът lu фигурира в азбуката на Ланда като буквата "l") (Кетунен, Хелмке 2010: 9-11).

Изследванията, посветени на писмеността на маите през последните десетилетия, доказват, че голяма част от глифите притежават звукова стойност - префикси, субфикси, суперфикси, суфикси и инфикси, които изпълняват функция на прилагателни, наречия, частици и глаголни времена. Писмеността на маите притежава две форми - монументална и курсивна. В първия случай написаното се чете от горе надолу в колонки по две; във втория случай се използва системата на бустрофедона (гр. βουστροφηδόν), която предполага единият ред да се изписва и да се чете от ляво надясно, а следващият, от дясно наляво.

3.4. Литературата на маите

Ръкописите на маите имали странен вид: били изписани върху специално обработени листа от фикус, върху които текстът се нанасял със заострен писец или четчица, натопена в минерална боя. Нагънати като хармоника, ръкописите образували многоетажен набор от десетки листа. Най-известни са "Парижкият кодекс", който съдържа 24 страници; със своите 74 страници "Дрезденският кодекс" е по-богат; най-богат е "Мадридският кодекс", който се състои от два фрагмента от общо 112 страници (по Sistema 2013)¹⁰. Според Алонсо де ла Фуенте (2007: 54) трите кодекса на маите съдържат ценна информация и изглежда почти сигурно, че отразяват спецификата на различни езикови варианти.

В някои разработки, с които всеки специалист е длъжен да се съобразява, се поддържа мнението, че кодексите на маите са написани на класическия юкатекски диалект (Кембъл, Кауфман 1985: 194; Кембъл 1990: 18; Кембъл 1997: 165). Според Лакадена (1997) това се оказва далеч от истината, когато оригиналният материал бъде анализиран в дълбочина (Алонсо де ла Фуенте 2007, бел. 8).

Разнообразната литература на маите била посветена на теми от най-различни области - изкуство, религия, история, астрономия. За съжаление, голяма част от тази уникална литература била унищожена от испанските завоеватели. Запазени са само няколко ръкописа, преписани на латиница след идването на испанците.

Между най-известните от тях са великите епически произведения на доколумбовата индианска литература - "Попол Вух" и "Чилам Балам". Напомняме, че чилам са се наричали жреците прорицатели на маите. Балам, също балай или болай, е думата на маите за ягуар. Известни са ни няколко "Чилам Балам" - ръкописи с различни сведения за историята и религиозните представи на маите. Наречени са по имената на местата, където са намерени, например "Книга на пророка ягуар от Чумайел" (Chilam Balam de Chumayel - б.м., M.K.). Освен това в Гватемала били намерени т.нар. "Какчикелски анали" (Anales de los Cakchiqueles - б.м., M.K.), ръкопис на езика на маите, разказващ историята на племето какчикел и управляващата го династия Шахила.

И все пак най-известният литературен паметник на маите си остава "Попол Вух" (Popol Vuj - ‘книга на съвета’ или ‘книга на обществото’; от popol, което означава ‘събрание’, ‘общество’, ‘общ дом’ и под. и wuj - ‘книга’ - б.м., М.К.), най-голямото известно епическо произведение на индианците от доколумбова Америка. Този бисер в съкровищницата на световната литература е ценен както за специалистите, така и за обикновените читатели, с това, че вярно предава религиозните и философски представи на племето киче, едно от племената на великото семейство на централноамериканските майа. Оригиналният ръкопис "Попол Вух" е бил написан очевидно на йероглифно писмо. След идването на испанците в Гватемала ръкописът е преписан на латиница.

Произведението е твърде обширно. Книгата е разделена на три главни, почти самостоятелни части. В първата от тях се описва например сътворението на света от главните божества на киче; възникването на животните, създаването на хората, след това се разказва за потопа и за унищожението на "дървените хора". Тук повествованието неочаквано прекъсва и започва втората, най-пространната и вероятно най-прекрасна част, твърде много напомняща гръцката митология, разказваща за удивителната съдба на двама герои - приятели Уанапу и Шбаланке, за борбата им с гордия "полубог" Вукубкакиш и двамата му сина, слизането им в подземното царство Шибала, където се състезавали с владетеля на подземното царство в игра на топка, за приключенията на двамата герои в "къщата на тъмнината", в "къщата на ягуарите", в "къщата на прилепите" и накрая за победата им над владетеля на подземното царство.

Третата част продължава разказа за сътворението на хората. Божествените създатели, недоволни от първите и вторите свои творения - хората от глина и хората, изрязани от дърво, - отново направили човек, но този път от свещеното растение на маите - царевицата. Този човек се оказал удачен и всички киче са негови потомци. В заключителната, исторически ценна част на "Попол Вух" е отбелязано обединението на киче, говори се за произхода на отделните племена и за племенните им божества. И накрая в "Попол Вух" се изреждат владетелите на отделните групи на киче - Нихаит, Кавек, Ахуа, Киче - от "праотците" чак до написването на книгата. "Попол Вух" е безспорно най-прекрасното запазено произведение в проза от доколумбовата индианска литература. Трудно е да се реши коя от частите на "Попол Вух" заслужава да бъде изтъкната пред останалите. Може би тази, която разказва как боговете сътворили света и хората. Как съвсем по "човешки", истински, боговете на маите се опитват да сътворят човек, който да е достоен владетел на живота на земята. Какъв патос има в това многократно сътворяване! (Стингъл б.г.)

3.5. Залезът на маянската цивилизация

Защо и как са изчезнали маите? Този въпрос вълнува учените до днес. Повечето специалисти смятат, че залезът на уникалната цивилизация на маите се дължи на природни катаклизми с тежки последствия.

Дълга и катастрофална суша е била фатална за цивилизацията на маите. "Възходът и рухването на маите е идеален пример за сложна цивилизация, неспособна да се адаптира към изменението на климата", заяви Джеймс Балдини (James Baldini - б.м., М.К.) от катедра "Науки за Земята" в Университета на Дърам във Великобритания, един на съавторите на изследването, публикувано в списание "Сайънс" на 8 ноември. "Периодите с големи валежи (450-660 г.) увеличават първо производителността на селскостопанските системи на маите, което води до бързото разрастване на населението и свръхексплоатацията на ресурсите", казва изследователят. След това климатът става все по-сух, предизвиква изчерпването на ресурси, води до дестабилизация на политическата система и войни, според Джеймс Балдини. Годините на лишения и суша, която продължила близо един век (1020-1100), решават съдбата на цивилизацията на маите", казва той. Ролята на изменението на климата в изчезването на цивилизацията на маите вече беше предположена, но тази теория оставаше спорна поради несигурността в познаването на условията. В новото изследване учените са в състояние да определят периодите на дъжд и суша през последните 2000 години в региона, населяван от маите, между Мексико, Белиз, Гватемала и Хондурас. За да направят това, те анализират химичния състав на сталагмити от пещерата Йок Балум в Белиз, която се намира в близост до големи центрове на изчезналата цивилизация. [...]. Маите отбелязват грижливо политическите събития в историята си. "Историческите текстове, гравирани в камъните, предоставят богати записи от списъци на войни, бракове и възкачвания на крале и кралици на трона и залавянето на воини на съперничещи си групи", казва Марта Макри (Martha J. Mitchell Macri - б.м., М.К.), от Калифорнийския университет в Дейвис, съавтор на изследването. "Всички събития са изключително добре датирани благодарение на календара на маите", добавя тя. "Краят на тази прогресивна традиция да се записва върху камък, между 800 г. и 1000 г., бележи краха на класическата традиция на маите". [...]. Според изследователите, сушата, отговорна за изчезването на маите, се възцарява поради промяна на междутропическата зона на конвергенция и пояса на валежите по целия свят, съчетано с влиянието на текущата сезонна промяна на топлото течение Ел Ниньо край Перу (Климатичните 2012).

4. Цивилизацията на астеките

4.1. Кратък исторически преглед

През І хил. от н.е. от югозападната част на Северна Америка в долината на Мексико нахлули астеките (aztecas) - група народи, които говорели общия език нàуатъл (náhuatl) и притежавали своеобразна култура и обичаи. Тези народи наричали себе си "мехика": европейските завоеватели ги назовали "астеки" по името на областта Aстлан (Aztlán) - една от първите, в която се заселили астеките.

Войнствените астеки изтласкали на югоизток част от толтеките, които също говорели език, близък до нàуатъл, принудили ги да се присъединят към маите и в крайна сметка, успели да ги подчинят, а толтекската култура залегнала в основите на цялостното им духовно развитие.

Между културата на маите и културата на астеките се откриват сходни характеристики: учените допускат, че тези народи навярно имат общ произход; предполага се, че още преди преселването между маите и астеките е съществувал културен обмен, който впоследствие се засилил.

Ацтеките били едно от многобройните номадски племена, скитащи из северните и централните части на Мексико. Според една легенда трябвало да се заселят там, където видят орел, кацнал на кактус, който държи в ноктите си змия. Този символ фигурира днес върху герба на Мексико. На такова място бил основан главният им град Теночтитлан (Tenochtitlán). Ацекските градове-държави възникнали на обширното плато, където днес е разположена столицата на Мексико. Постепенно тези градове-държави се обединили, и благодарение на завоевателните походи, територията се разширила от северните области на днешно Мексико до границата с Гватемала. Ацтеките създали големи библиотеки с пиктографски книги - кодекси, в които се описвали религиозни обреди и исторически събития.

Империята на астеките престанала да съществува през 1521 г. при управлението на последния император Моктесума II (нàуатъл: Motēcuhzōma Xōcoyōtzin - ‘Моктесума Младши’, 1466-1520), когато войските на Ернан Кортес (Hernán Cortés Monroy Pizarro Altamirano, 1485-1547), в съюз с племената, враждуващи с астеките, нахлули в столицата Теночтитлан и я разрушили до основи.

4.2. Организация на държавата

В империята на астеките обществото било изградено въз основа на жреческо-военната организация. Върховната власт принадлежала на жреците; следвали висшите военни, сред които се избирали императорите на астеките. След тях по върховете на обществената стълбица идвал редът на висшите чиновници, които се радвали на редица привилегии: не плащали данъци и живеели в разкошни резиденции.

Мощни търговски гилдии въртели външната търговия. Те се ползвали с голям престиж в империята на астеките не само заради търговските си контакти, а и защото донасяли на императора важни сведения относно действията и настроенията на съседните народи.

Голямата част от обществото била изградена от т.нар. "свободни хора": те имали право да обработват късче земя, за да изхранват семействата си, но били задължени да плащат данъци, да отбиват военна служба и да полагат обществен труд - да строят и да поддържат пътищата, мостовете и храмовете.

За цивилизацията на астеките било нещо напълно нормално родител да продаде детето си в робство. Обикновено бедните продавали децата си, за да спечелят пари за семейството. Някои астеки продавали за роби себе си, а ако работели здраво, можели да се откупят. Много от тях оставали роби за цял живот, а други се откупвали след няколко години. За астеките обаче робството не било това, което ние знаем, тъй като робите можели да се женят, да имат деца и да имат земя (8 интересни 2009).

Икономиката на астеките била изградена въз основа на получаваните данъци под формата на стоки и провизии от страна на подчинените съседни народи. При победите си астеките не унищожавали градовете им и давали относителна свобода на представителите на местната власт: в резултат от подобна политика получавали значителни контрибуции. Смята се, че в края на съществуването на Империята столицата Теночтитлан получавала тонове царевица, боб, какао, изсушени плодове и зеленчуци, стотици литри мед, хиляди бали памук, текстил, керамични изделия, оръжие, животни, птици, хартия, благоухания и т.н.

4.3. Религиозните вярвания на астеките

Ацтеките са най-дълбоко религиозният централно-американски народ. Религията им е астрална. Основните им култове са свързани със Слънцето: един от най-важните им богове бил Богът на войната, който олицетворявал Слънцето. "Пернатата Змия" също била дълбоко почитано божество. Твърде често се практикували човешки жертвоприношения - принасяли в жертва най-вече военнопленници.

4.4. Езикът на астеките

По произход езикът на астеките принадлежи към уто-астекския клон на астеко-таноанското семейство. От типологична гледна точка, особено що се отнася до морфологията на глагола и словообразуването, нàуатъл е аглутинативен език, при който управляващата (модифициращата) дума обикновено стои пред управляваната (модифицираната) дума. Наричан още "мексикански", нàуатъл, чието наименование произлиза от думите nāhua-tl(‘ясен или приятен звук’) и tlahtōl-li (‘език или реч’), е представител на уто-астекските езици (lenguas uto-aztecas), говорени в Мексико и в Централна Америка. Първите прояви на нàуатъл в региона датират около VІІ в. от н.е. Предполага се, че това не е местен език - най-вероятно са го говорили хора, живели някъде на север. От края на Х в., когато настъпва периодът на експанзията на толтекската култура из цяла Централна Америка, нàуатъл се разпространява за сметка на други езици, говорени по-рано в същата географска област и се превръща в lingua franca за по-голямата част от населението на Централна Америка и Империята на астеките чак до 13 август 1521 г., когато държавата им е завладяна от испанците.

Според Лигоред (1992: 86), числителната система на класическия език на астеките е притежавала специфични класификатори, които по-късно са изчезнали; притежавала е суфикси за изразяване на учтивост (-tsin) и суфикси за изразяване на презрително отношение (-soltin), както и различни видове задпоставени морфеми за изразяване на множественост в зависимост от това дали предметът е или не е нечие притежание. [...]. Вокалната система на уто-астекските езици по принцип не е сложна, макар че разполага с дълги и кратки гласни. При някои от гласните ударението играе смислоразличителна функция, а при други е предвидимо. Характерна черта на нàуатъл е т.нар. "абсолютивен суфикс" (-tl, -tli, -li), както и фактът, че съществителните се придружават от притежателно местоимение, което ги разпределя в два класа: а) имена на предмети, които могат да бъдат присвоявани (отчуждавани), и б) имена на предмети, които не могат да бъдат присвоявани. Използват се различни видове суфикси, които фиксират посоките на действието, а частичната редупликация на глаголните и именните корени изразява различни процеси.

Според "Речник на езика нàуатъл, говорен в общините Мекаяпан и Татауикапан де Хуарес" (Речник 2000: 271-272) глаголите в нàуатъл се комбинират с многообразни местоименни, темпорални и аспектуални суфикси. Някои глаголи притежават над хиляда форми. Според окончанията на глаголите в петте основни времена (сегашно, бъдеще, минало несвършено, минало свършено и минало мимолетно), те се разпределят в пет спрежения (Бучко 2005).

4.5. Образованието в империята на астеките

В империята на астеките съществували училища и школи, в които, наред с останалите културни прояви, младежите се учели да говорят правилно, да наизустяват и да рецитират - със или без акомпанимент - изящни поеми. В онези времена имало платени поети и композитори, които служели на жреческото съсловие и на аристократите. Литературните произведения на астеките са записани със смесена пиктографска и отчасти звукова писменост.

Ацтеките се занимавали активно със спорт и отделяли внимание на изкуството. Формите от ежедневието те претворявали в посудата и изграждали скулптури. Дори воините им носели вещи, които били специално оцветени. Освен това се смята, че астеките обичали поезията. Забавлявали се с разнообразие от игри, някои от които изпълнявали роля в астекската религия (8 интересни 2009).

4.6. Писмеността на астеките

Ацтеките използвали пиктограми, за да отразяват исторически събития, търговски сделки, родословни връзки, както и за водене на земевладелските регистри. Текстовете, изписани върху фино обработена еленова кожа или върху хартия, също се наричали "кодекси". Възможно е да са съществували и монументални надписи върху каменни стели.

Подобно на писмеността на маите, и писмеността на астеките е от смесен тип - пиктографска, идеографска и звукова.

С елементарна рисунка се обозначавал конкретен предмет; идеограмите изразявали по-абстрактни идеи, които не можели да се представят с проста рисунка: т.напр. идеята за реч, говор, говоря се изразявала чрез запетая, излизаща от устата на човек. Фонетичното изразяване се постигало чрез рисунка на предмет, представящ определен звук, който често нямал никакво отношение с нарисувания предмет. Т.напр. символът за ‘вода’ aλ служел за изразяване на звука а; символът за ‘зелен боб’ eλ изразявал гласната е и т.н. По този начин се оформила цяла система за записване на звуковете, която намира отражение в книгите на историческа, правна, данъчна, географска, астрономическа и др. тематика (Lengua 2013).

Ацтеките използвали сложен начин за отброяване на дните, месеците и годините чрез две различни календарни системи. Първата била разчетена върху цикъл от 260 дни; този календар бил свещен и служел за предсказване на бъдещето. Бил разделен на 20 периода от по 13 дни, като всеки период имал собствено име, изобразено с йероглифи. Всеки изминал ден се отбелязвал с точка до съответния йероглиф. Втората календарна система включвала 365 дни; тя съдържала датите на религиозните празници и неотложните земеделски задачи.

5. Цивилизацията на сапотеките

5.1. Кратка история

Цивилизацията на сапотеките (zapotecas) се зародила в долината Оаксака (Оахаса) в края VІ в. пр.Хр. През онази епоха в трите разклонения на долината се обособили три различни по численост общества, разделени от около 80 км² "ничия земя", разположена в централната част на Оаксака. Археологически сведения от периода свидетелстват за изгорени храмове и убити пленници, което подсказва, че трите общности са враждували помежду си.

В края на хронологичния период (от 700 до 500 г. пр.Хр.) в ничията земя насред Оаксака, на самия връх на планината било изградено селище - Монте Албан (Monte Albán), който за периода от 200 г. до около 700 г. от н.е. станал най-големият град в южната част на високите средномексикански плата. С течение на времето сапотекските владетели разширили властта си над провинциите, далеч извън долината на Оаксака.

Регионът бил подходящ за отглеждане на царевица. По време на появата на цивилизацията на сапотеките почвата все още не била ерозирала - вековните широколистни и иглолистни гори, заобикалящи долината, били непокътнати. Достъпът до вода бил от решаващо значение за земеделието. Долината била пресечена от север на юг от р. Атояк (Atoyac), която периодично се разливала и напоявала тясна ивица земя. За да доставят вода за растителните култури, засадени из други полета в долината, както и до Монте Албан, който се намирал далеч от реката, сапотеките изградили мрежа от напоителни канали. От малки потоци докарвали вода до града, разположен на 400 м над нивото на долината. Археолозите открили останки от малка напоителна система, състояща се от основен канал и два километра разклонение на югоизточната страна на планината. Тази система очевидно не била достатъчна, за да задоволи всекидневните нужди на жителите на Монте Албан, затова се приема, че тя е само една от многото някогашни напоителни съоръжения. Поради бързия растеж на населението в Монте Албан през най-ранния период на сапотекската цивилизация културите, отглеждани в долината, не били достатъчни за изхранване на населението. Затова зърнени и нишестени култури били отглеждани и върху терасираните склоновете на планината, където почвата била по-неплодородна и било нужно изкуствено напояване. Подобно на египетската култура, знанията на сапотеките се развили в отговор на практическите им нужди: те овладели мелиоративното строителство, установили календар за навременна сеитба и създали писменост, за да регистрират добивите си.

5.2. Религиозните вярвания на сапотеките

Както при повечето месоамерикански религиозни системи, религията на сапотеките е политеистична. Основните им божества са Питао-кособи (Pitao-cozobi) - Бог на царевицата, Питао-косихо (Pitao-cosijo) - Бог на светкавиците и дъжда и Кокиани (Coquihani) - Бог на светлината. При сапотеките преобладавали божества, свързани с плодородието и земеделието. Почитали се и божества, непряко свързани със собствената им култура. Пример за това са Пернатата Змия и божеството Пеперуда.

Според легендите, митичните прародители на сапотеките били пумата и оцелотът. Управляващите вярвали, че са рожба на свръхестествени същества, живеещи в облаците, и че след смъртта си ще се завърнат там.

5.3. Езикът и писмеността на сапотеките

Езикът на сапотеките принадлежи към древното местно семейство на езиците отоманге (lenguas otomangues), които се говорят до днес в югозападната част на Оаксака. Всеки един от по-долуизброените три езика от това семейство - отоми (otomí), мистеко (mixteco) и сапотеко (zapoteco) - се говори приблизително от около 1 млн. души.

Езикът на сапотеките е тонален: значението на думата се определя от височината на тона. Различните диалекти разполагат с различен брой тонове: в някои варианти на езика има 4 тона - висок, нисък, възходящ и низходящ; в други диалекти има само три тона: висок, нисък и възходящ.

Сапотеките записвали основните събития в историята си с помощта на логограми и сричкови йероглифи. Смята се, че писмеността на сапотеките е възникнала преди писмеността на маите, на мистеките и на астеките. Начинът, по който древните писари подреждали и комбинирали знаците, подсказва, че писмеността на сапотеките е била от смесен тип - идеографска, логографска и силабична. Написаното обикновено се чете от горе надолу, макар че съществуват и текстове, които се четат обратно - от долу нагоре; други представят линейно хоризонтално писмо. Тези данни сочат, че за древните сапотеки писането било равнозначно на изкуство - майсторите-писари се забавлявали, когато пишели: с това се обясняват и случаите на многобройни инверсии в текстовете. Рисунките били от пиктографски тип и обозначавали конкретни предмети от бита и културата на сапотеките. Често логограмите и силабограмите обозначавали думите според звуковата им стойност. При някои по-особени случаи писарите използвали езиковата омофония и изписвали знаци, изразяващи еднакво звучащи думи с различни значения. Т.напр., за да обозначат думата yohoneza, означаваща ‘пътник’, писарите комбинирали знаците за думата ‘храм’, която се произнася yoho, и за ‘път’, която се произнася neza.

Сапотеките изработили свой календар - система от два независими цикъла. Първият цикъл бил от 365 дни (слънчев или граждански календар), а вторият бил 260-дневният (свещен) календар, наречен "пийе" (piye). В математическите разбирания на сапотеките основно място заема числото 20. По тази причина и свещеният им календар е разделен на тринадесет фрагмента от по двадесет дни.

6. Културата на мистеките

6.1. Кратък исторически преглед

Мистеките (mixtecos) имат древна история - съществуващите археологически находки доказват човешко присъствие по онези земи още през ІV хил. пр.Хр. Около ІІІ хил. пр.Хр. се появяват и първите земеделски поселища.

Мистеките се установяват в историческата област Ла Мистека (La Mixteca¹¹) - планински район, разположен на територията на съвременните мексикански щати Пуебла (Puebla), Оаксака и Гереро (Guerrero).

В цивилизационно отношение мистеките споделят доста общи черти със своите съседи - сапотеките: и двата народа се самоназовават "хора на дъждовете и на облаците". Подобно на останалите месоамерикански народи, мистеките обитавали градове-държави, обвързани със сложни йерархични отношения.

От Х в. нататък се създават благоприятни условия за развитието на културата на мистеките. Политическият усет на царя им Осми Елен му позволил да укрепи присъствието на народа си по крайбрежието. Там основал град Тутутепек (Yucudzáa на езика на мистеките), а после предприел военна офанзива с цел да обедини множеството градове-държавици под своя власт. Това едва ли би било възможно без съюза му с Четвърти Ягуар - владетел от толтекски произход, който управлявал Толан-Чололан (Tollan-Cholollan). През посткласическия период укрепват и се засилват династичните връзки между мистеките и сапотеките, макар че, колкото и парадоксално да звучи, нараства и съперничеството между двата народа.

Според запазените митове и легенди, мистеките били синове на Небесното Дърво, чиито клони докосвали облаците. Легенди разказват, че един от синовете на митичната първа двойка издълбал дупка в дървото и го обладал. Митичният персонаж бил наречен "Девети Вятър" - име, с което често се назовава "Пернатата Змия". Дървото родило, а един от синовете му щял да се изправи в смъртен двубой срещу Слънцето - владетелят на Ла Мистека. Митът за "Пронизалия Слънцето" разказва как героят цял ден пращал стрелите си срещу небесния господар, който го пронизвал с лъчите си. Битката продължила до свечеряване, когато Слънцето, смъртно улучено (така древните мистеки обяснявали пурпурния цвят на залеза!), потънало зад планините.

Тъй като "Пронизалият Слънцето" се страхувал, че то може да възкръсне и да поиска да си върне предишните владения, довел хората си в Ла Мистека, накарал ги бързо да се настанят на отвоювана земя и още същата нощ да засадят царевичните зърна, които носели със себе си. На другата сутрин Слънцето наистина възкръснало, но вече нищо не могло да стори: мистеките станали господари на онази земя по силата на военното си превъзходство и по волята на боговете.

6.2. Религиозният пантеон на мистеките

Основното божество на мистеките е Дзахуи (Dzahui) - Бог на дъжда и повелител на народа им. Друго дълбоко почитано божество е "Деветият Вятър" (Coo Dzahui) - древният герой, който научил мистеките да обработват земята и да отглеждат културни растения. За историята и митологията на мистеките съдим от няколко кодекса, част от които са оригинални и датират от доколумбовата епоха. В митологията на мистеките се откриват черти, общи за останалите централно-американски народи. Подобно на маите, мистеките вярвали, че живеят в Ерата на Петото Слънце, преди чиято поява светът преминал през множество перипетии и разрушения: светът бил хаотичен и объркан, а духовете на съзидателните сили кръжали във въздуха. Известни са и имената им, отразени в календарите на тези народи. Тези духове били Първи Елен - Змия-Ягуар и Първа Сърна - Змия-Пума: две божества, олицетворяващи дуалистичното начало на света. В митовете на мистеките тези божества разделяли светлината от мрака, земята от водата, долния от горния свят и породили други четири божества - демиурзи (съзидатели), които щели да сътворят хората от царевични зрънца.

Следващите стихове (в превод от испански - М.К.) ни дават представа за митичния произход на мистеките:

Според запазените пиктографски документи на този народ, а и според археологическите находки може да се каже, че религиозните вярвания на мистеките съдържат доста черти, присъщи на религиите на останалите централно-американски народи: мистеките вярвали, че съществува първична дуалистична сила, създала света, който бил разрушаван и пресъздаван многократно.

От древни времена мистеките практикували човешки жертвоприношения. Археологическите находки разкриват множество останки от човешки черепи. Както и останалата част от обществото, жреческото съсловие се подчинявало на стриктно спазвана йерархия. Мистеките вярвали, че жреците могат да се преобразяват в различни животни и се страхували от свръхестествените им способности.

6.3. Езикът и писмеността на мистеките

В Ла Мистека се говорели различни варианти на езика на мистеките, някои от които още по онова време били трудноразбираеми едни за други. Около 900 г., под влияние на сапотеките, мистеките създали собствена писменост, доста по-слабо развита от писмеността на маите: за разлика от маите, мистеките използвали фонограми само при изписване на лични имена. Мистеките са оставили и литературни произведения, както личи от запазените кодекси, по-голямата част от които днес се съхраняват в европейски музеи. Тези кодекси служели като мнемотехнически инструменти: рисунките по страниците им биха могли да бъдат пресъздадени устно от някой, който познава закодираните в тях послания.

6.4. Изкуството на мистеките

За разлика от представителите на други централно-американски цивилизации, мистеките не създавали големи скулптури и архитектурни комплекси. Изкуството им е представено от добре развита многоцветна керамика. Били изкусни златари - може би първите в Централна Америка, които се научили да обработват благородни метали. Изработвали фини брони, пръстени, звънчета, обеци. Били майстори и в изработването на надгробни плочи и на предмети, украсени с обсидиан, алабастър и кристали.

7. Писменостите на централно-американските народи

Доскоро в науката преобладаваше мнението, че най-древните писмените паметници на централно-американските индианци принадлежат на сапотеките. Датирани около 400-300 г. пр.Хр., те са открити на юг от Централно Мексико в долината на Оаксака.

Първият йероглиф на маите, който вероятно е обозначавал някакво име, датира от 600 г. пр.Хр. Самата писменост обаче възниква доста по-късно (ок. 250 г. пр.Хр.), поради което се смята, че е непосредствено повлияна от писмеността на сапотеките. Внимателният анализ на йероглифите на маите обаче дава основание да се приеме, че става дума за съвсем различна, при това доста по-съвършена писменост. Най-древните текстове на маите все още не са разчетени. Учените са разгадали само част от надписите, принадлежащи към по-късна епоха, която обаче не може да бъде датирана с точност, защото повечето надписи са издълбани върху камък, а той трудно се обработва по метода на радиовъглеродния анализ, чрез който възрастта на материалите може да се определи по-точно.

Впечатлява също така фактът, че петте писмености на месоамериканските индианци - олмеки, сапотеки, маи, мистеки и астеки - възникват именно в Централна Америка и притежават редица общи черти: всички те са от смесен тип и съчетават пиктограми с логограми-идеограми и сричково-фонетични знаци.

В статията си "Две америндиански азбуки, родени в диалога между два свята" Гертрой ван Акер отбелязва:

[...]. в езика нàуатъл определението се явява пред името (напр.: Tototepec = tototl "птица" + tepetl "хълм") (‘птичи хълм’ - б.м., М.К.), докато в езика на мистеките и сапотеките [...]. то е в постпозиция спрямо съществителното (напр.: Yucu Dzaa = yucu "хълм" + dzaa "птица"). Независимо от това и при трите писмени системи специфичният определител се изписва над пиктограмата, обозначаваща ‘хълм’ (Акер 1995: 408).

Въпреки най-новите данни, сочещи, че китайците са първооткривателите на Новия Свят, съпоставката между китайските йероглифи и писмената на месоамериканските народи не говори в полза на хипотезата за пряко влияние на китайското писмо за развитието на техните писмености: за разлика от стилизираните китайски идеограми и логограми, глифите в писмеността на индианците са доста по-компактни и същевременно, по-изразителни. Ако се приеме, че китайските кораби са достигнали Америка някъде към V в. от н.е., може да се предполага с известна доза сигурност, че писмените системи на народите в Централна Америка са възникнали преди това и следователно, са оригинални. Не бива да се забравя и фактът, че - за разлика от други по-ранни цивилизации в Месопотамия, в Източна Азия, в Европа и в Африка, които несъмнено са си влияели една друга, месоамериканските народи са развили самобитна култура и собствени оригинални писмени системи.

ІІ. Империята на инките - голямата цивилизация в Южна Америка

1. Кратка история

Империята на инките (incas) е най-голямата древна държава в Южна Америка. Тя се разпростирала от северните части на Еквадор до Централно Чили и от Андите до Тихоокеанското крайбрежие. Империята просъществувала малко повече от едно столетие и достигнала разцвета си през ХV в. Инките завладели повечето местни народи и им наложили своя начин на живот. Били съвършени строители на напоителни канали и пътища. Прочули се като изкусни металурзи и архитекти и постигнали забележителни успехи в редица художествени занаяти.

Свещеният град на инките е Мачу Пикчу (Machu Picchu - "Старата планина") - естествена крепост в Андите, открита през 1921 г. от американски археолог.

2. Религиозните вярвания на инките

В общи линии религиозните вярвания на инките не се различават съществено от тези на месоамериканските народи. Върховният им бог Виракоча (Viracocha) е Великият бог на съзиданието, който, подобно на Кетцалкоатъл, изплувал от морето, създал Небето, Земята и първото поколение титани. След това заповядал на хората да напуснат пещерите.

Според легендите, боговете, изплували от водите, били извънземни, долетели на нашата планета с огромни огнени птици. Кацали върху водите на езерата и моретата, предавали на местното население познанията си, издигали паметник от вечерта до сутринта, оставяли следи за своите знания и технология и се оттегляли до следващото си посещение... (Sedycias n.d.).

В Империята на инките на особена почит били шаманите - първите професионални посредници между хората и божествата.

Преданията на инките се разпространявали устно от поколение на поколение. Като в кристалните води на планинско езеро легендите отразяват духовността на един спокоен и възвишен народ, горд с традициите си.

3. Устройство на Империята

Държавата на инките се управлявала от Император (Инка) - мъж с божествен произход и абсолютна власт.

Когато се възкачвал на трона, императорът се отказвал от семейството си и основавал собствен род. По-късно наследниците му се включвали в имперската аристокрация, към която принадлежали и наследниците на някогашните племенни вождове на народите, покорени от Империята. Длъжностите на аристократите били наследствени.

Обикновено Императорът се женел за дъщерята на някой племенен вожд. По времето на разцвета на империята обаче върховният владетел можел да приеме за съпруга само жена от собствения си род и кръв и се женел за сестра си. Във всички случаи семейството на императора и на представителите на аристокрацията било полигамно (Organizacion n.d.).

4. Образованието в Империята на инките

Обучението на младежите било добре застъпено и се провеждало в два вида образователни институции. Първата се грижела за подготовката на бъдещите администратори, призвани, като наследствени аристократи, да организират, да ръководят и да осъществяват високите имперски цели. Изискванията към обучаемите били много строги: младежите започвали обучението си на 13 години и го завършвали към 19-та си годишнина. В края на суровата подготовка се организирала специална церемония, на която присъствали висши имперски чиновници. Младежите участвали в трудни атлетически състезания, в които победителите демонстрирали сила и мъжки умения.

"Къщата на знанието" (yachayhuasi) се превърнала в образователен център за младите аристократи. Най-напред младежите изучавали роден език, учели граматика, реторика, поезия, театър и музика. Религиозното обучение било насочено към теологията, космологичната философия и елементарната астрология. Преподавали се и математически науки, свързани с историята, военната стратегия, географията, политиката и обичайното право.

Целта на домашното обучение било да подготви младите хора за живота. Този вид обучение се ръководело от родителите или от най-възрастните членове на племето, които споделяли опита и познанията си, свързани със земеделието, религията, морала, изкуствата, лова и риболова. В "Къщата на избраните" се провеждала подготовката на девойките, обучавани от най-мъдрите жени - "избраните".

5. Езикът и писмото на инките

Не е известно точно какъв език са говорели инките. През 1438 г. император Пачакути (кечуа: Pachakutiq Yupanki, исп.: Pachacútec (Pachacúti) Yupanqui; † 1471) приел кечуа - език, говорен от покорено местно племе - за официален език в Империята.

Кечуа изиграва съществена роля за обединението на държавата. Войските на инките водели със себе си учители, които били натоварени да преподават официалния език на покорените народи; така кечуа се разпространява и претопява местните диалекти. Днес на този език говори (с различни варианта) по-голямата част от местното индианско население в Еквадор, Перу, Колумбия, Северно Чили и Северна Аржентина (Lengua n.d.).

Що се отнася до писмеността, трябва да се подчертае, че и досега е спорно дали инките са притежавали същинска писменост. Известно е, че много индиански племена в Америка са използвали "възловото писмо": то било разпространено най-вече сред инките. Структурата на "възловото писмо" се състояла от едно основно въже; към него били прикачени различни по големина и цвят допълнителни висящи въженца, по които се оформяли по-големи и по-малки възли¹².

На езика кечуа думата quipu означавала ‘възел’ и била синоним на ‘число и сметка’. За да се представи дадена цифра, обикновено се използвали три вида възли: най-близкостоящите до основното хоризонтално въженце обозначавали стотиците; възлите в средата означавали десетиците, а най-крайните - единиците.

[...]. Въз основа на изследванията може да се заключи, че кипу са използвани за водене на сметки или за запаметяване на числени стойности. Независимо от това съществуват теории и предположения, според които кипу не били използвани само за обозначаване на числа, а и за изразяване на сложни идеи и обща информация за същността на изброените неща - земеделски продукти или животни.

Според Гарсиласо де ла Вега¹³, цветовете и техните комбинации придавали на кипу не само числени стойности. Това негово становище се подкрепя от археологическите находки, които доказват, че са съществували бели, сини, жълти, черни, червени, зелени, сиви, кафяви и дори многоцветни кипу. Мястото на въженцата и разстоянието помежду им били от съществено значение за онова, което трябвало да се изрази (Леверато 2009).

И все пак, имали ли са истинска писменост инките? Много учени считат, че една толкова мощна, широко разпространена и комплексна култура не би могла да достигне до подобен разцвет без писменост. Британският инженер Уилям Бърнс (William Burns Glynn, 1923-2014) посветил живота си на идеята да докаже, че в древната империя на инките са съществували три вида писмо: т.нар. "токапус" (tocapus) - фини текстилни тъкани с многоцветни геометрични фигури върху тях; възловото писмо "кипу" и големите изрисувани табла, съхранявани някога в Покенканча (Poquencancha) - своеобразна библиотека, която, за съжаление, била изгорена през XVI в. по време на т.нар. "изкореняване на идолопоклонничеството". При варварския акт оцелели само няколко табла, които били изпратени в Испания, но или потънали на връщане, или били унищожени по-късно, а с тях изчезнали всички следи от тази предполагаема пиктографска писменост.

Бърнс поддържа идеята, че примитивното сметало юпана (yupana) и кипу са били пригодени към десетичната бройна система на инките. Ученият смята, че кипу са книги, изписани с азбучно-цифрова система, в която цифрите-символи, заложени във възлите, предават съгласните звукове на езика кечуа и, на свой ред, отговарят на геометричните фигури, използвани при оцветяване на платове и керамични съдове, което също ги превръща в "текстове".

Бърнс предположил, че азбуката се е състояла от 10 знака, което отговаря на десетичната бройна система на инките. Ученият изключил гласните и съгласните, които изразявали близки звукове, отделил десет знака, свързал ги с цветовете на въженцата и геометричните символи, които фигурирали в книгата Nueva Crónica i Buen Gobierno ("Нова хроника и добро управление") на Гуаман Пома (Felipe Guamán Poma de Ayala, ок. 1534/56 - ок. 1615/44), и в крайна сметка успял да изгради доста стройна писмена система. Бърнс приел, че между цифрите на десетичната бройна система, използвана от древните инки, писмените знаци ("куелки") и символите с геометрична форма съществува акрофонична връзка¹⁴. Таблиците¹⁵ по-долу изясняват с примери и илюстрират десетте съгласни звука и връзката им с цифровата система:

На с. 41 в споменатата хроника на Гуаман Пома има илюстрация, посветена на Инка Виракоча. Бърнс дешифрирал по следния начин посланието на геометричните знаци на фигуриращия в илюстрацията токапу: "Урку, остарял (гнил) Инка, върни се там, където си бил по-рано. Направи Инка сина, който идва след тебе. Мъж е." (Escritura n.d.).

Анализът на символите, отразени в илюстрацията в книгата на Гуаман Пома, разкрива вмъкнати помежду им цифри. Прилагането на акрофоничния принцип потвърждава, че цифрите могат да се заменят с буквени знаци, като по този начин символите за съгласните звукове могат да бъдат предадени на всеки език. Получава се серия от следните комбинирани съгласни: nk rk t nk rp rr nk krm, а при вмъкването на гласни между тях, се разчита гореспоменатото съобщение, което се потвърждава от историческите разкази. Разсъжденията на Леверато (2009) подкрепят заключенията на Бърнс:

Вярно е, че при нахлуването на испанските завоеватели, инките общували само устно. Независимо от това, възможно е, като затворена каста, мъдрите им жреци да са използвали древна писмена система, с която си служели представителите на цивилизация Тиауанако (Tiahuanaco)¹⁶, съществувала по онези места преди инките, или други, неизвестни досега култури по поречието на Амазонка. Тази енигматична форма на писменост била наречена "куелка" (‘писмо’ на езика кечуа).

Един от най-странните предмети е т.нар. "Голяма купа" (Fuente Magna) - каменен съд, чиято вътрешна страна е изписана с йероглифи, докато по външната му страна се виждат странни барелефни антропоморфни и зооморфни изображения.

За радетелите на американската цивилизация стойността на "Голямата купа", открита в имението Чуа близо до езерото Титикака, е равностойна на значението на Розетския камък; други смятат, че става дума за фалшификация. В действителност йероглифите, изписани върху открития предмет, наподобяват месопотамския или акадския клинопис, датиран около 3500 г. пр.Хр., а това означава, че находката изглежда съвсем недействителна. Какво търси каменен предмет с клинописни знаци на 3800 м височина край езерото Титикака?

От друга страна, онези, които се застъпват за автентичността на купата, обясняват, че собствениците на земите, където е открита, в никакъв случай не са могли да притежават необходимите исторически и археологически познания, за да гравират така изкусно каменен съд с неповтарящи се клинописни символи, които наистина наподобяват древна писменост.

По стените на Тиауанако, основан, според Артур Познански, около 10 000 години пр.Хр., също са разкрити странни символи, наподобяващи протойероглифи. Най-смайващата находка е "Монолитът от Покотя" (El monolito de Pokotia) - антропоморфна статуя, висока близо два метра, открита през 2002 г. от Бернардо Биадос (Bernardo Biados - б.м., М.К.) и други изследователи близо до езерото Титикака. Статуята била подложена на стриктен анализ, който разкрил странни йероглифни надписи по краката и гърба й, твърде подобни на клинообразните надписи върху "Голямата купа".

Във всички случаи, между езика на шумерите и аймара - езикът, на който говорят местните индианци в Боливия, както и между шумерския и кечуа - езикът на инките, който днес все още се говори в Перу, се откриват някои прилики¹⁷.

[...]. Според някои учени писмеността куелка произлиза от тайнствените писмености на други южноамерикански и океански народи. [...]. Други специалисти сравняват куелка с ронго-ронго - странно писмо, използвано в древността на Великденския остров¹⁸.

[...]. Възможно ли е архивите на инките, които не са открити досега, да са заровени някъде из джунглата? Преданията разказват за група избрани жреци, които се скрили в планината, на място, намиращо се на десет дни път от Куско; там изградили град, подобен на старата им столица, която в онзи момент била завладяна от чужденци. В тази странна крепост, наречена "Паитити" (Paititi, от кечуа Paikikin, което означава ‘подобен, еднакъв’), жреците скрили огромни количества злато и свещените книги за техния произход, записани на куелка - ключът към истинската история на Новия Свят.

БЕЛЕЖКИ

1. Статията е част от непубликувана книга, написана за нуждите на студентите от Нов български университет, които изучават дисциплината "Древни цивилизации, езици и писмености". [обратно]

2. По въпроса за правилното произношение на буквения знак ‘Z’ трябва да се има предвид следното: "S се изписва като C пред гласните E и I и като Z във всяка друга позиция" (Nahuatl 2013). По тази причина сме убедени, че правилното произношение на думата aztecas e "астеки", а не "ацтеки". [обратно]

3. "Символиката на змията е доста сложна и многозначна, обаче всички символи съвпадат в една ключова идея: змията се обновява, ражда се отново и затова е безсмъртна, а следователно тя е "лунна сила" и в това си качество дарява плодовитост, мъдрост (способност за пророчество) и дори безсмъртие. [...]. Тук можем да споменем само няколко символа и митове, свързани със змията - най-вече онези, в които ясно се проявяват присъщите й свойства на лунно животно. Първо, тя е свързана с жените и с плодовитостта: Луната е извор на плодородието и същевременно й се подчиняват женските цикли. Бидейки персонифицирана, тя става "господар на жените". Много народи са вярвали - а някои вярват и досега, - че Луната, приела образа на мъж или на змия, се съвкупява с жените им" (Елиаде 2002: 208-209). [обратно]

4. "Най-важният, най-великолепният и несъмнено най-гъсто населеният град на маите е бил Чичен Ица. Този град е изключение сред недълговечните градове на маите. Чичен Ица е основан по време на Старото царство (вероятно 455 година) и напуснат след две столетия (692 година). В 987 година е бил отново заселен от същото племе, върнало се на Юкатан заедно с толтекските завоеватели. В течение на три столетия Чичен Ица е най-значителният град на маите и важен център за поклонение. В 1441 година е отново напуснат. Градът е разположен на абсолютно равно място и представлява почти правилен правоъгълник с дължина три километра и широчина един километър. В доколумбова Америка играел същата роля, каквато в своето време Ур или някой друг от месопотамските градове. Чичен Ица - това е Париж и Лурд в света на маите. Сърцето на Чичен Ица бил свещеният извор или синот, от който градът е получил и името си (в превод "При кладенеца на племето ица"). При този кладенец идвали поклонници от цял Юкатан. От свещения кладенец започвали бели пътища, свързващи града с други важни центрове на поклонничеството на полуострова. [...]. Главната пирамида в Чичен Ица е посветена на Кукулкан, преведеното на езика на маите име на общомексиканското божество Кетцалкоатъл. Тази пирамида (обикновено днес е наричана с испанското й име Ел Кастильо - Крепостта) прилича поразително на пирамидата в толтекската Тула. За толтекската метрополия напомнят и стълбовете, покрити с изображения на Пернатата змия" (Стингъл б.г.). [обратно]

5. "През една ужасяваща нощ през юли 1562 г. в Мани епископ Диего де Ланда заповядал събирането и изгарянето на всички ръкописи и произведения на изкуството на маите - вандалски акт, който съперничи с изгарянето на Великата библиотека в Александрия" (Алфорд 1999: 123-124). [обратно]

6. "Чрез специфични маркери (окончания) ергативният език посочва вършителя на глаголното действие в изкази с преходни и непреходни глаголи. Този подход се различава съществено от онова, което се случва в т.нар. "акузативни езици" (напр. в латинския), в които се маркира не вършителят, а обектът, към който е насочено действието. С други думи, ергативните езици предпочитат да посочат кой или какво извършва действието, докато "акузативните езици" акцентират върху посоката, резултата или обекта, към който е насочено действието. В акузативните езици (напр. в индоевропейските) подлогът не се маркира по специален начин; при този тип езици се маркира обектът (допълнението). [...]. В случая с маянските езици специфичните маркери са представени от личните окончания. Юкатекският вариант на езика на маите притежава две подсистеми, традиционно наричани А и Б - едната за акузативния, а другата за ергативния начин на изразяване. Компонентите, изграждащи първата подсистема, служат и за изразяване на притежание при имената" (Алонсо де ла Фуенте 2007, бел. 35). По въпроса за същността на ергативните езици вж. и по-нататък (Алонсо де ла Фуенте 2007, бел. 32). [обратно]

7. Абсолютивът в ергативните езици е аналогичен на номинативния (именителния) падеж в номинативно-акузативните езици: и в двата случая тези форми са неутрални (немаркирани). [обратно]

8. Коу (1992: 262) смята, че символите са много по-малко на брой; според него от общо 800 йероглифа в писмеността на маите, през определен исторически период са били използвани около 200-300 знака; други автори предполагат, че през един и същи исторически период са били употребявани около 300-400 различни символа (Кнорозов 1958: 289; Матюс, Биро 2008). [обратно]

9. "През 1952 г. гениалният руски учен Юрий Валентинович Кнорозов успява да дешифрира писмената система на маите. Въпреки превратностите на съдбата, въпреки разстоянията, които делят родината му от областта на изследователските му интереси, по време на Втората световна война Кнорозов извършва истински научен подвиг. В средата на 40-те години в ръцете му попада статията на Паул Шелхас (Paul Schellhas, 1859-1945 - б.м., М.К.) "Нерешим проблем ли е дешифрирането на писмеността на маите?". Запленен от темата, руският учен решава да й посвети живота си. Осъзнал, че "всяка система или код, създадени от човешкия гений, може да бъде разгадани от други хора", въоръжен с ограничен брой документи - факсимилета от трите кодекса на маите (Дрезденски, Мадридски и Парижки), както и с труда на испанския мисионер Диего де Ланда (Fray Diego de Landa, 1524-1579 - б.м., М.К.) Relación de las cosas de Yucatán ("Разказ за събитията в Юкатан"), Кнорозов потъва в света на епиграфиката и постига резултати, които други специалисти опитват да достигнат в продължение на дълги години - той установява компонентите на писмеността на маите и я дешифрира. През 1952 г. публикува статията си "Древняя письменность Центральной Америки" в сп. "Советская этнография" (с. 100-118) и излага резултатите от изследването си - едно от най-важните археологически открития на ХХ в. [...]. След дълга кабинетна работа, като прилага структуралния метод и метода на позиционната статистика, Кнорозов успява да открие честотността на даден знак в съответния текст и установява, че "йероглифната азбука", изложена в труда на Ланда, е набор от около 350 звукови сричкови символа. [...]. Ученият твърди, че древните глифи на маите представляват комбинация от логограми (знаци, използвани за предаване на цяла дума) и фонетични знаци, в които всеки йероглиф предава комбинация от съгласна + гласна, а думите, предадени чрез комбинация от съгласна + гласна + съгласна, се изписват с два йероглифа, като гласната от втория йероглиф не се произнася (принцип на вокалната хармония). Онова, към което се стремят много видни европейски и американски специалисти в областта на науката за маите, е постигнато зад Желязната завеса от някакъв си "комунист", както презрително го нарича английският учен Ерик Томпсън (John Eric Sidney Thompson, 1898-1975 - б.м., М.К.), който - както и много други изследователи - омаловажава подвига на Кнорозов и отхвърля твърденията му. [...]. Въпреки обстоятелствата трудът на Кнорозов добива световна известност. През 1955 ученият защитава докторска дисертация, а година по-късно му е разрешено да пътува до Копенхаген и да представи резултатите от изследванията си на конгрес пред стотици присъстващи и учени, изследващи древния свят на маите. Постепенно трудовете му се разпространяват из целия свят; около 1970 г. методът му е всепризнат и се прилага от всеки уважаващ себе си специалист в областта на маянската култура" (Хименес Лара 2010: 7-10). [обратно]

10. "Дрезденският, намерен през 1739 г., е три и половина метра дълъг и се състои от тридесет и осем листа. През 1859 г. между книги, предназначени за изгаряне, бил намерен Парижкият кодекс. Третият, Мадридският, а иначе Трокортесианският, е най-обширен. Дълъг е 5 метра и 55 сантиметра и има 56 листа" (Стингъл б.г.). [обратно]

11. Имената mixe и mixteco предизвикват объркване при изговаряне: mixe се произнася "михе", сякаш е изписано mije на испански, а mixteco се изговаря "мистеко", сякаш е изписано misteco на испански. По този въпрос вж. Confusion (2013). [обратно]

12. "Според съществуващите досега хипотези възловото писмо е или форма на примитивни дописмени послания, или набор от числа: най-вероятно "кипу" е някаква специфична счетоводна система. Учени от Харвардския университет смятат, че са успели да открият ключ към разгадаване на възловото писмо на древните инки: специалисти направили компютърен анализ на 21 парчета кипу, открити край Пуручуко (Puruchuco) - административният център на древните инки, някога разположен на около 10 км северно от перуанската столица Лима. Получените резултати карат учените да смятат, че "[...]. наборите възли съхраняват данни и показват начина, по който информация за различни видове преброявания и данъци е била синтезирана, обработвана и пренасяна на различни счетоводни нива от инкската административна система. Учените приемат, че в началото на всеки запис би трябвало да стои някакъв топоним, мястото, откъдето произхождат данните. В дадения случай в началото на всяка поредица от възли стоят три с форма на осмица, които [...]. обозначават именно името на местния дворец - Пуручуко. [...]. В музеите по света се съхраняват 650-700 образци на кипу, като възлите в около една трета от тях са организирани очевидно по десетичната система, което навежда на мисълта, че представляват форма на счетоводство. Останалите обаче следват други модели, което от своя страна дава надежда, че "те са някакъв наратив, някакъв писмен вариант на езика кечуа, говорен в този район на Андите и до наши дни" (Ения 2006). [обратно]

13. Гомес Суарес де Фигероа (Gómez Suárez de Figueroa), по-известен като Инка Гарсиласо де ла Вега (Inca Garcilaso de la Vega, 1539-1616) е виден перуански писател и историк. Баща му, капитан Себастиан Гарсиласо де ла Вега (Sebastián Garcilaso de la Vega), е племенник на прочутия испански ренесансов поет със същото име Гарсиласо де ла Вега (Garcilaso de la Vega, ок. 1501-1536). Майка му, Исабел Чимпу Окльо (Isabel Chimpu Ocllo), е принцеса - внучка на император Тупак Юпанки (Túpac Yupanqui) и племенница на император Уайна Капак (Huayna Cápac). За Инка Гарсиласо говорят, че "е първият биологичен и духовен метис в Америка, първият мъж със смесена кръв, съумял да възприеме и да съчетае по блестящ начин двете си духовни наследства - културата на инките и европейските духовни ценности. Освен всичко останало Инка Гарсиласо постига славата на завършен интелектуалец" (Миро Кесада 1973: 457-461). Санчес (1980: 353) го описва като "първия метис с дълбоко личностен характер и световно значение, когото е родила Америка". Наричат го още "принц на писателите от Новия Свят", защото литературните му творби, създадени през Ренесансовата епоха, разкриват дълбоко познаване и майсторско използване на испанския език, което признават редица видни литературни критици. По този въпрос вж. Саманиего (1964: 27). [обратно]

14. "Акрофония означава буквално ‘скрит звук’, т.е. ако имаме един образен (пиктографски) знак, представящ определен обект, да речем каруца, то при оформянето на нова, по-развита писменост, на опростения знак се е придавала стойност КА (първата сричка от каруца). След време, при усъвършенстването на писмената система, вместо да се използват различни знаци за КА, КО, КУ, КЕ, КИ, се запазва само един, който остава със стойност К и в зависимост от нуждата се комбинира с отделен знак за А, О, У, Е, И... Така се ражда азбуката..." (Спароток 2010). [обратно]

15. Заимствани от Escritura (n.d.). [обратно]

16. "Тиауанако е комплекс от каменни постройки и скулптури, който се намира на няколкостотин километра на югоизток от езерото Титикака, откъм боливийската му страна. Това е комплекс, съставен от пирамиди, скулптури, останки от храмове, в художествено отношение доста примитивни, с изключение на един от тях - Вратата на Слънцето. Днес е невъзможно да се установи точната история на Тиауанако... Има специалисти, които са посветили живота си на изследването на града. Най-изтъкнатият между тях е Артур Познански (Arthur Posnansky, 1873-1946 - б.м., М.К.), прекарал тук дълги години. Плод на неговите наблюдения е книгата "Тиауанако. Произходът на човека", издадена през тридесетте години. Инките, разпитвани за историята на Тиауанако по времето, когато Писаро завладявал Перу, твърдели, че градът от самото начало на тяхната история е тънел в развалини. Според легендите на аймарите, обитавали тези места преди идването на инките, Тиауанако бил най-старият град в света, построен от бога Вира-коча ("Кон-Тики - белият гигант") преди създаването на Слънцето и звездите. Друга легенда, която и до ден-днешен обикаля сред индианците, твърди, че Тиауанако е бил построен от белите гиганти [...] за един ден. Трябва да добавим, че археологическите разкопки, ръководени от Познански, позволили да се открие в този район съществуването на пет цивилизации, всяка от които е оригинална сама за себе си. Не само Тиауанако, а пет града (дали само градове?) са цъфтели и изчезвали в местата, където сега царуват всесилните руини. Съществуването на тези цивилизации може да се установи по метода на стратификацията (слоевете), но той не позволява да се определи възрастта и времетраенето на всяка от тях. Познански не се колебае да върне началото на Тиауанако със 130 века по-назад от приетата досега официална теза. А тя гласеше, че Тиауанако е на 3000 години. Според Познански той е бил създаден преди 16000 години. [...]. За Познански Тиауанако е люлката на американския човек. "Оттук са тръгвали хората, които трябвало да основат в други райони подобни градове и които е трябвало да организират разпръснатите орди..." Една от най-често повтаряните легенди, записана още от първите испански летописци, е интересна с това, че се свързва в известен смисъл с характера на скулптурите, срещани в Тиауанако и не само в Тиауанако. И тъй, тази легенда гласи, че преди много години, когато нашата планета е била обитавана единствено само от животни, над езерото Титикака се появил голям, блестящ космически кораб, който кацнал в средата на езерото на Острова на слънцето. От този кораб слязла жена с форми, подобни на формите на днешния човек, като само черепът й бил удължен, с дълги уши и с четири свързани с ципи пръсти. Името й било Орехона - или "С дълги уши". Орехона пристигнала от планетата Венера. Изпълнила своето посланичество на Земята и от връзката й с голям тапир се родили няколко десетки деца. Орехона се върнала на родната си планета, а от децата й се появило човечеството" (Мостович 2010). [обратно]

17. И трите езика - аймара, кечуа и шумерският - са от аглутинативен тип. Това обаче съвсем не доказва, че имат обща основа. Според класическата типологическа класификация езиците се сравняват въз основа на някои техни общи структурни характеристики. Аymara е сложна дума, съставена от три компонента: 1. jaya, ‘далечен, древен, прародител’; 2. mara, ‘година, години’; 3. aru, ‘слово, език, говоря’, откъдето jaya mara aru или просто аймара означава ‘език на прадедите’. Аймара се е говорел в района на Централните Анди, в близост до езерото Титикака. Постепенно се разпространява на юг като lingua franca. По-късно е изместен от езика кечуа, което, според легендите, се дължи на обстоятелството, че централната власт в Куско изпитвала известен страх от народите, говорещи аймара, защото били преки наследници на Хуюстус (Huyustus) - един от великите царе на митичното царство Тиауанако, който се настанил с народа си близо до езерото и основал империята. Смята се, че между аймара и тиуанакота (tiwanacota) - език, говорен в хилядолетното царство Тиауанако, съществуват близкородствени връзки. По Idioma (2010). В съответствие с класическата типологическа категоризация на езиците, аймара е аглутинативен или полисинтетичен език. Най-дългата дума-изречение, която езиковедът Хуан де Диос Япита (Juan de Dios Yapita) е успял да идентифицира в аймара, е: "ARUSKIPT'SIPXAÑANAKASAKIPUNIRAKISPAWA, което означава: "Длъжни сме да общуваме помежду си, защото притежаваме език" (La Lengua 2008). Кечуа също е език от полисинтетичен тип. Това означава, че словообразуването си служи с прибавянето към корена на множество суфикси, напр. Wasi | ‘къща’ | wasi-cha | ‘къщичка’ | wasi-cha-yki | ‘твоята къщичка’ | wasi-cha-yki-chik | ‘вашата къщичка’ | wasi-cha-yki-chik-kuna | ‘вашите къщички’ | wasi-cha-yki-chik-kuna-paq | ‘за вашите къщички’ и т.н. По Quechua (2011). Важно е да се отбележи, че специалистите свързват полисинтетичните езици с езиците от аглутинативен тип. Шумерският, от своя страна, е един от най-странните езици в света; той е аглутинативен език с ергативно-абсолютивна структура. В граматиката на ергативните езици водещо е не противопоставянето между субект (подлог) и обект (допълнение), типично за номинативните езиците (каквито са напр. индоевропейските езици), а по-скоро противопоставянето между деятеля (вършителя на действието или агенс) и потърпевшия от действието (пациенс). При това пациенсът, който играе ролята на подлог, стои в началото на изречението в т.нар. "абсолютен падеж" (абсолютив) и не се въвежда от предлог; агенсът е в ергативен падеж (ергатив) и именно той е показател за истинския вършител на действието. По този начин ергативната конструкция включва: обекта на действието в абсолютив, субекта на действието в ергатив и свързващия ги преходен глагол. Ергативността се среща в езика на шумерите и на баските, в повечето кавказки езици, в много папуаски и австралийски езици, в някои индийски езици. Въпреки всички усилия все още никой не е успял да причисли шумерския език към познатите древни, изчезнали и запазили се до днес езикови семейства. [обратно]

18. Великденският остров е чилийско владение в Тихия океан. Разположен е на 3600 км западно от Чили. Той е едно от най-изолираните места в света. Многото въпросителни около мистериите на острова са свързани най-вече с произхода на първите заселници. Прочутият мисионер и изследовател Себастиан Енглерт (Sebastián Englert, 1888-1969) стигнал до убеждението, че културата на Великденския остров се е формирала след нахлуването на три групи нашественици. Второто нашествие вероятно се е състояло през XVI в. и е свързано с пристигането на Великия крал Хоту Матуа (Hotu Matu'a), основал народа на "късоухите" (Hanau Momoko). Век по-късно нахлули представители на народа на "дългоухите" (Hanau Eepe). В последната експедиция участвали само мъже, което вероятно нарушило островната идилия. Историята пази сведения за кървави сблъсъци, които през 1670 г. довели до ожесточена война между "късоухите" и "дългоухите". "Дългоухите" били по-многочислени и облагодетелствани, докато "късоухите" заемали подчинено положение. Смята се, че "късоухите" се вдигнали на въстание и изтребили "дългоухите". Постепенно, поради непрекъснатите войни, културата на Рапа Нуи западнала, населението намаляло и се отдало на канибализъм и робовладелчески отношения. Кога са пристигнали и кои са били първите обитатели? Защо са изчезнали безследно? Възможно е през IV в. сл.Хр. вече да са се били установили първите заселници, дошли от Маркизките острови, но почти нищо не е сигурно, защото археологическите находки са малко и труднодостъпни. Около V в. сл.Хр., когато Америка все още не е била открита, малки полинезийски лодки порели водите на Тихия океан, насочени на изток. Те навярно не успели да достигнат до континента, но в момента, когато вече били отчаяни от самотата на дългото си плаване, открили безлюдна островна територия, настанили се там и започнали да коват легенди и да създават обичаи, голяма част от които все още са забулени в мистерия. В средата на ХХ в. преобладава хипотезата, че обитателите на Рапа Нуи са полинезийци. По-късно се налага друга теория, според която те били пришълци от Южна Америка. Най-страстният защитник на последната теория е норвежкият изследовател Тур Хейердал (Thor Heyerdhal, 1914-2002), който с прочутия си сал "Кон-Тики", построен до бреговете на езерото Титикака от изкусни майстори, доплавал от южноамериканския бряг до Полинезия - Тур Хейердал успял да докаже, че е напълно възможно да се осъществят плавания между континента и тихоокеанските острови. Островът е известен в целия свят като "Великденски". Получава името си благодарение на холандския пътешественик и изследовател Якоб Рогевен (Jakob Roggeveen, 1659-1729), който го открил на 5 април 1722 г. по време на Великденските празници. Преди него, пък и след това, островът е имал различни други имена. Съществуват доказателства, че местните са го наричали "Пъп на света" (Te Pito O Te Henua) и "Очите, които гледат към небето" (Mata Kiterage). По Historia (2015). Най-странното нещо на острова са прочутите каменни статуи. Според Дачкова (2001) "Скулпторите били истински виртуози в работата си. Направата на статуите била съпроводена с различни церемонии и ритуали. Статуите могат да се видят издълбани навсякъде в скалите. Ако в скалата имало някакъв дефект, островитяните изоставяли работата си и се премествали на ново място. Те използвали пукнатините във вулканичните стени и различните цветове на скалите. Накратко - островитяните били наистина хора на изкуството. [...]. Статуите били поръчани като възпоменателни образи на родоначалници. Така или иначе, те не изобразяват определени индивиди, въпреки че някои от тях имат черти, които ги оприличават на вождовете на племето. Една от най-големите мистерии на Рапа Нуи е защо островитяните са правили статуите с ръбати лица и тела с фалична форма. В Полинезия има статуи, които наподобяват тези от Великденския остров, но никъде в света няма същите странни скулптури". [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

8 интересни 2009: 8 интересни факта за ацтеките. // Idi.bg, 2009 <http://www.idi.bg/blogs/view/blog/1949> (07.10.2015).

Акер 1995: Van Acker, Geertrui. Dos alfabetos amerindios nacidos en el diálogo entre dos mundos. // La découverte des langues et des écritures d'Amérique: actes du colloque international, Paris, 7-11 septembre 1993. Paris: Association d'ethnolinguistique amérindienne Troiani, 1995.

Алонсо де ла Фуенте 2007: Alonso de la Fuente, José Andrés. Proto-maya y lingüística diacrónica. Una (breve y necesaria) introducción. // Journal de la Société des Américanistes, 2007.

Алфорд 1999: Алфорд, Алан. Боговете на новото хилядолетие. Научно доказателство за богове от плът и кръв. София: Гуторанов и син, 1999.

Боговете 2009: Боговете на Маите. // Форум Окултен център "Селена", 26.08.2009 <http://selenabg.com/Forum/viewtopic.php?t=2459> (07.10.2015).

Бучко 2005: Buczko, Natalia. El náhuatl a través de los siglos. // iberysci.pl, 2005 <http://www.iberysci.pl/11911/11911/art447.html> (28.09.2015).

Гуаман Пома 1980: Guamán Poma de Ayala, Felipe. Nueva crónica y buen gobierno. // Traducciones del quechua por Jorge L. Urioste. Tres tomos. John V. Murra y Rolena Adorno (eds.). México D. F.: Siglo Veintiuno, 1980.

Дачкова 2001: Дачкова, Доротея. Неразгаданата мистерия на Великденския остров. // Сега, 14 април 2001 <http://www.segabg.com/article.php?id=177407> (27.09.2015).

Елиаде 2002: Елиаде, Мирча. Трактат по история на религиите. София: Лик, 2002.

Ения 2006: Eneya. Кипу. // Кутията за всичко, 20.06.2006 <http://eneya.wordpress.com/2006/05/26> (07.10.2015).

Кембъл, Кауфман 1985: Campbell, Lyle, Kaufman, Terrence. Mayan linguistics: where are we now. // Annual Review Anthropology, 14, 1985.

Кембъл 1990: Campbell, Lyle. Philological studies and Mayan languages. // Historical linguistics and philology. Jacek Fisiak (ed.) Berlin: Mouton de Gruyter, 1990.

Кембъл 1997: Campbell, Lyle. American Indian languages. The historical linguistics of Native America. Oxford: Oxford University Press, 1997.

Кетунен, Хелмке 2010: Kettunen, Harri, Helmke, Christophe. Introducción a los Jeroglíficos Mayas. // Acta Ibero-Americana Fennica, Series Hispano-Americana 8, Instituto Iberoamericano de Finlandia. Madrid, 2010.

Климатичните 2012: Климатичните промени погубили маите. // DarikNews, 09.11.2012 <http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=992166> (07.10.2015).

Кнорозов 1952: Кнорозов, Юрий Валентинович. Древняя письменность Центральной Америки. // Советская этнография, № 3, 1952.

Коу 1992: Coe, Michael Douglas. Breakíng the Maya Code. Nueva York: Thames and Hudson, 1992.

Лакадена 1997: Lacadena, Alfonso. Bilingüismo en el Códice de Madrid. // Los investigadores de la cultura maya. Campeche: Universidad Autónoma de Campeche, 1997.

Леверато 2009: Leveratto, Yuri. Quipus y Quellca: números y escritura de los Incas. // Yurileveratto, 2009 <http://yurileveratto.com/articolo.php?Id=51>. (10.10.2015).

Лигоред 1992: Ligorred, Francesc. Lenguas indígenas de México y Centroamérica. Colección Lenguas y Literaturas Indígenas. Madrid: MAPFRE, 1992.

Матюс, Биро б.г.: Mathews, Peter, Bíró, Péter. Maya Hieroglyph Dictionary. // Foundation for the Advancement of Mesoamerican Studies, Inc., n.d. <http://research.famsi.org/mdp>. (10.10.2015).

Миро Кесада 1973: Miró Quesada, Aurelio. El Inca Garcilaso, ejemplo de síntesis. // Historia General de los Peruanos. T. 2. 1973.

Мостович 2010: Мостович, Арнолд. Ние от космоса (откъси). // Инвестор.БГ, 14.09.2010 <http://universalnite000.blog.bg/drugi/2010/09/14/arnold-mostovich-quot-nie-ot-kosmosa-quot-otkysi.605333> (07.10.2015).

Речник 2000: Diccionario Náhuatl de los municipios de Mecayapan y Tatahuicapan de Juárez. Veracruz: Instituto Lingüístico de Verano, A.C., 2000.

Саманиего 1964: Samaniego, Antenor. Literatura. Texto y Antología. T. 5. Lima: Librería Arica, 1964.

Санчес 1993: Sánchez, Luis Alberto.Garcilaso Inca de la Vega: Primer Criollo. Lima: Editorial Pachacútec, 1993.

Спароток 2010: Sparotok. Тракийският характер на финикийската азбука. // Sparotok.blog.bg, 12.09.2010 <http://sparotok.blog.bg/politika/2010/09/12/trakiiskiiat-harakter-na-finikiiskata-azbuka.604427> (07.10.2015).

Стингъл б.г.: Стингъл, Милослав. Маите. // История на света, б.г. <http://istorianasveta.eu/pages/posts/maite-3-751.php> (07.10.2015).

Сярова 2007-2015: Сярова, Ели. Религия на олмеките. // Религия и философия на религията, 2007-2015 <http://religiology.org/religions/mesoamerican_religions/olmec_religion> (07.10.2015).

Това 2015: Това много ще ви изненада. Част 7. // Дойче Веле, 2015 <http://www.dw.com/bg/%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B2%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-7/a-4399345> (07.10.2015).

Ханкс 1989: Hanks, William. Word and Image in a Semiotic Perspective. // William F. Hanks & Don S. Rice (Eds.). Word and Image in Maya Culture. Explorations in Language, Writing and Representation. Salt Lake City: University of Utah Press, 1989.

Хименес Лара 2010: Jiménez Lara, Pedro. La Escritura Mesoamericana y Maya. Patrimonio Epigráfico de los Mayas. La Casa Knorosov Xcaret. // Cuaderno de trabajo N° 38. Veracruz (México): Instituto de Investigaciones Histórico-Sociales de la Universidad Veracruzana "Diego Leño 8", Centro Xalapa, C.P., 2010.

Централна 2004: Централна Америка. История. // Mythology, 2004 <http://www.mythology.tribak2007.com/amerika-history.htm> (07.10.2015).

Confusion 2013: Confusion en el uso de los nombres. // Instituto Linguistico de Verano, A.C., 2013 <http://www-01.sil.org/mexico/nombres/10ge-mixeMixteco.htm> (07.10.2015).

Escritura n.d.: Escritura Inca. // Pueblosoriginarios.com, n.d. <http://pueblosoriginarios.com/sur/andina/inca/escritura.html> (07.10.2015).

Historia 2015: Historia de Isla de Pascua. // Easter Island Tourism, 2015 <http://www.turismoisladepascua.com/isla-de-pascua/historia/> (07.10.2015).

Idioma 2010: Idioma aymara. // Enciclopedia.us.es, 16 abr. 2010 <http://enciclopedia.us.es/index.php/Idioma_aymara> (07.10.2015).

La Lengua 2008: La Lengua Aymara. // ILCA, 2008 <http://www.ilcanet.org/ciberaymara/lengua.html> (07.10.2015).

Lengua n.d.: Lengua de los Incas idioma Inca. // cordilleraandes.com.ar, n.d. <http://www.cordilleraandes.com.ar/los-incas/lengua.php> (07.10.2015).

Lengua 2013: Lengua Nahuatl. Historia. // Proel, 2013 <http://www.proel.org/index.php?pagina=mundo/amerindia/uto/nahuatl> (07.10.2015).

Nahuatl 2013: Nahuatl Curso Leccion 1. // Wikilibros, 29.06.2013 <https://es.wikibooks.org/wiki/N%C3%A1huatl/Curso/Lecci%C3%B3n_1> (07.10.2015).

Organizacion n.d.: Organizacion politica de los Incas. // cordilleraandes.com.ar, n.d. <http://www.cordilleraandes.com.ar/los-incas/organizacion-politica.php> (07.10.2015).

Sedycias n.d.: Sedycias, Joao. Historia del Pueblo Inca. // bibliotecapleyades.net, n.d. <http://www.bibliotecapleyades.net/arqueologia/esp_inca.htm> (07.10.2015).

Sistema 2013: Sistema de escritura Maya. // Proel, 2013 <http://www.proel.org/index.php?pagina=alfabetos/maya>. (07.10.2015)

Quechua 2011: Quechua gramatica. // BuenasTareas.com, 15.12.2011 <http://www.buenastareas.com/ensayos/Quechua-Gramatica/3284194.html> (07.10.2015).

© Мария Китова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2015, № 10 (191)