НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ

Марияна Фъркова

web

Това се случи в пет сутринта - време, в което наоколо бродят по-скоро сънищата, отколкото хората. Аз бях в плен на най-загадъчния от тях, когато в просъница чух звука на мобилния си телефон. Не, не беше позвъняване, на което по навик да отговоря, а сигнал, че някой ми изпраща съобщение. Надигнах се от леглото, подтикната от любопитство, но ми се спеше и не намерих сили. Уморено се отпуснах върху възглавницата... И отново се унесох в магията на съня с мисълта кой ли е този, който по това време ми звъни.

Твърде скоро чух бодрия звук на ново съобщение. Този път не издържах - минаваше пет и половина. Трябваше или да занеса подвижния си телефон в другата стая, или просто да стана. Любопитството все по-старателно ме човъркаше, а и бях загубила нишката на прекъснатите сънища.

Надигнах се бавно. Оправих набързо леглото си, облякох се и се измих. По-късно щях да си направя и първото за деня кафе. Джиесемът стоеше на шкафчето до леглото ми, потънал в мълчание. Отворих го, за да прочета и двете съобщения, които се таяха в бездушната му памет. Първият беше кратък и ясен:

"Обичам те."

Погледът ми се прикова задълго върху буквите, изписани на латиница. Препрочетох го няколко пъти. "Кой ли е този? - помислих си. - Кой се е сетил да ме обича в пет сутринта?" Нямаше изписано име на подател. Там стоеше безличният номер на телефона му, номер, който не ми говореше нищо. Защото всичките ми приятели и познати стоят в моя указател под формата не на цифри, а на имена.

"Добре - казах си, - обичай ме, щом така си решил! Нека да видя и второто съобщение."

То също така звучеше любовно:

"Слънчице мое, липсваш ми. Не мога да живея без теб."

Замислих се. Дали някой не си прави шега? Стар приятел да се е сетил нещо и да е решил, че някога е бил влюбен, но не ми го е казал, а моментът за откровения е дошъл точно сега?... Накрая можеше да се окаже, че на този свят има човек, който да не може да живее без мен!

Денят скоро ме погълна с безбройни задачи и почти забравих за обясненията в любов. Едва ли си струваше и да им отделям повече време. И така животът ми щеше и да си продължи, ако на следващия ден, пак в ранните сутрешни часове, не се беше случило същото. Абсолютно същото. Отново ме сепна звън, но този път скочих по-бодро и в първия момент се ядосах, че не изнесох телефона още снощи в другата стая. Оправих леглото си, измих се, облякох се и чак тогава прочетох написаното:

"Красавице моя, животът ми без теб е празен."

Усетих как равнодушието ми се стопява.

Направих си кафе, зачетох се в дневника на Константин Иречек. Имах достатъчно време, докато тръгна на работа. "Всъщност - мислех си - не е зле човек да става толкова рано." Тази така дълго отлагана книга сега е в ръцете ми. А кога друг път щях да намеря време за нея освен в тези тихи и спокойни утрини, когато повечето хора спят. Не му е било никак лесно на Иречек в онази наша следосвобожденска България.

Вечерта си легнах по-рано с решението и да стана по-рано. По-рано, по-рано - в пет. Очаквах вече и новото съобщение. Мислех си обаче, че дори и да не получа любовните думи, няма никак зле да ми се отрази това ставане и четене на Иречек на фона на небето, обагрено от първите лъчи на розовопръстата богиня Еос.

Точно в пет ме сепна поредното прозвъняване. Този път скочих по-пъргаво, оправих с трепет леглото си, измих се, облякох се, направих си кафето и чак тогава посегнах към телефона. Там, излегнати в тръпнеща поза, ме чакаха следните думи:

"Мила моя, трудно се справям без теб."

Така животът ми продължи, обогатен с нови преживявания, които в своята загадъчност будеха размисли и не ми позволяваха да се чувствам зле. Докато не дойде един ден, първият ден, в който тайнственият ми обожател... замлъкна. Чаках го в ранни зори, час след час, ден след ден, но от него нямаше и помен.

Разтревожих се да не му се е случило нещо. С времето бях придобила навика да изтривам всяко предишно съобщение, така че в апарата ми беше останало единствено последното:

"Съкровище мое, толкова те обичам."

Препрочетох го. Нямаше и следа от прокрадващо се съмнение, че това обяснение в любов ще бъде краят на една история. "Дали пък не се е уморил от редуването на приблизителните варианти на едно и също чувство?"

По време на тази дълга връзка нито веднъж не написах отговор. Днес се упреквах и за това. Ето че започнах да се изкушавам дали да не му се обадя.

Нямаше промяна в положението и след още няколко дни, в които продължих да ставам в пет, да го очаквам с нетърпение. "Дали не си е намерил някоя нова любов? - питах се тревожно. - Не може просто така да изчезне, да престане да ме обича."

И една ранна утрин набрах сили - направо позвъних на неговия номер. Най-напред доста продължително не вдигаше никой. Накрая чух глас, мъжки глас.

- Да, кажете!

В първия момент се стъписах и не отговорих нищо.

- Ало - промълви отново той и повтори настоятелно: - Кажете!

- Обаждам се - заекнах - обаждам се, за да ви чуя гласа. Къде изчезнахте?

- Аз ли? - озадачи се в първия момент той. - Да, изчезнах. Но това е дълга история... - и сякаш се канеше да завърши разговора си, без излишни обяснения.

- Не затваряйте, моля ви! - окопитих се аз: - Не може така! Не мислите ли, че трябва да знам какво се случва? Вие в продължение на месеци влязохте в моя живот.

Усетих изненадата, която се разстла наоколо - в пространството и около него, и около мен. Някъде много далече на небето, в тъмнината оттатък прозореца, невъзмутимо и силно грееше зорницата. Точно сега я забелязах.

Той замълча. После неочаквано се предаде.

- Добре - каза с поомекнал глас. - Ще Ви обясня... Бях много влюбен в една жена. Имахме продължителна връзка и аз бях изключително щастлив. Но тя най-неочаквано ме заряза. Изостави ме завинаги.

- Завинаги ли? - попитах аз.

Сякаш не знаех, че хората много често се разделят за цял живот.

- Завинаги - повтори той и продължи: - Напусна страната с друг мъж, в когото била влюбена. Вашия номер набрах абсолютно случайно след поредното препиване през нощта. Не знаех, а и не ме интересуваше дали сте мъж или жена. Нищо не ме интересуваше. Трябваше да излея пред някого чувствата си, но ме беше срам да направя това пред приятели. Навсякъде ни виждаха заедно. После ми стана навик. Пиех до късно, пращах есемесите и заспивах. Сякаш това помагаше по-бързо да изляза от онзи мой любовен кошмар. Вече се чувствам по-добре и нямам нужда от изповед пред никого. Благодаря Ви от сърце! - заключи той и побърза да затвори с хладнокръвието на човек, който не е направил нищо особено.

Оставих телефона на нощното шкафче. Имах време за размисъл. Не ми се четеше никакъв Иречек... Никаква богиня Еос не трогваше сега поетичната ми глава.

На следващата сутрин, точно в пет, както винаги по навик, се събудих, без да навивам будилника. И още преди да оправя леглото си, преди да се измия и облека, преди да направя сутрешното си кафе, посегнах към телефона. Изписах познатия ми до болка номер и изпратих първото си съобщение:

"Обичам те."

След половин час той щеше да получи още един есемес, втория за деня:

"Защо ме изоставяш? Не мога да живея без думите ти, които за мен са всичко на този свят."

© Марияна Фъркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2014, № 2 (171)