ДНЕВНИКЪТ НА БОРИС

Марияна Фъркова

web

Когато късно нощем изтощените от светене последни лампи угасват, целият квартал заприличва на гробище. Панелните блокове, сврени един в друг, се открояват в черното с несъразмерните си силуети и напомнят на каменни надгробни плочи. Във въздуха се носи спокойствие и тишината настройва към сън, ако човек е смъртно уморен, ако му е омръзнал денят и изпитва усещането, че не му се живее. Не се чуват никакви гласове на нощни птици, защото тук няма какво да ги приюти. Растителността е оскъдна, а Луната е високо, толкова високо, че не можеш да се надяваш тя да влияе по някакъв начин на нещата от живота.

Тази вечер Офелия се прибра, както обикновено, много късно и отново намери отнякъде сили, за да седне пред компютъра. Трябваше да продължи работата си по разчитането и преписването на дневника на Борис.

Понякога имаше смътното чувство, че той й говори, прескачайки през прага на отвъдното:

- Ние пишем за другите. Дори и да знаем, че няма никого, пак пишем за другите. Пишем за тези, с които ще се срещнем, ако не на този, то на онзи свят... За тази предполагаема среща с него са предназначени и моите записки - това е техният метафизичен адресат и тяхното единствено оправдание.

Друг път Офелия си внушаваше, че Борис влияе и се намесва умишлено в живота й, не за да го провали, разбира се, не, а само временно да я отчужди от някои увлечения, които биха попречили на работата й по дневника. Затова и вече години наред никакъв мъж не успя да се задържи дълго при нея, а тези, които се опитваха да се приближат, изпитваха странното чувство на отчуждение. Скоро ставаше ясно, че тя предпочита да съществува в света, изграден от образите на Борис, отколкото да участва в играта, изтъкана от лъжливите думи на живите.

- В твоя живот има някой друг, но ти не искаш да ми кажеш. - С тези думи си тръгна поредният й кандидат за женитба и никога повече не се обади.

И той, и всички останали не бяха дори като прелетните птици, които се завръщат през топлите сезони по местата си. Не, тръгвайки си, те изчезваха завинаги дори от мисълта й.

С Борис беше различно - когато пожелаваше, тя винаги можеше да го извика при себе си, а когато не искаше, просто не включваше компютъра, не посягаше към неговия ръкопис.

Борис никога не я питаше нищо, текстът му не я ядосваше и тъй като от състоянието на душата й не се интересуваше никой, тя не се колебаеше при своя избор да остане единствено при него. Вече знаеше мнението му за всяка своя постъпка, възхищаваше се на неговия твърд и уравновесен характер, който по някакъв невидим начин се отразяваше и на нея. Тя не задаваше никакви въпроси, защото сама се досещаше за отговорите и обикновено не беше изненадана от резултатите. Борис я беше научил никога да не пада по гръб. От неговия опит Офелия знаеше със сигурност, че хората във всички времена, които прекалено се самоизтъкват, скоро събуждат недоверие, дори умират прекалено рано. Затова човек трябва да живее скромно, да не бърза за никъде и да се опитва да бъде добър.

"Очевидно - пишеше на едно място Борис, - когато човек е слаб и страда от чувство за малоценност, от болезнени амбиции, тогава той става припрян, губи моралните си опори. И той бърза стремглаво към непостижимото: да си отреди сам желаното място в историята. Това са хората на деня, а те нямат бъдеще."

Тази нощ Офелия отново и отново не можеше да си представи своя предстоящ живот, отделен от тези петдесет хиляди страници, които трябваше да минат уж само през пръстите на ръцете й, а те минаваха изцяло през нея, през цялото й същество. Бе се замислила за това, че вече знаеше всичко за Борис, с какви хора е общувал, какво са приказвали, кога е бил болен, какво го е вълнувало всеки божи ден. Понякога се мъчеше да улови неговите състояния в определени дни от някоя година, за да може по тях да прецени свои състояния по същото време, макар и толкова години по-късно. По странен знак на съдбата те и двамата бяха родени на една и съща дата, зимата, през месец февруари. Затова тя не изключваше своеобразен кръговрат в годините, някакви закономерни повторения.

Друг път Офелия си мислеше, че много енергия и издръжливост й са необходими да седи на едно място и да работи по този начин, докато животът навън отминава, и то с бясна скорост. Тя трябваше да има време за три живота - за своя, за преосмисляне на този на Борис и за още един - за живота на дневника му, който трябваше да излезе на бял свят, да бъде напечатан в няколко тома.

Мислите й понякога се закачаха за случайно дочути разговори при излизанията й от къщи. Хората се оплакваха от непоносимия си битов живот, работеха и харчеха пари, ядяха, спяха, уморяваха се и си отпочиваха, женеха се, след това се развеждаха, караха се и се сдобряваха, заминаваха за някъде и понякога, когато се връщаха, продължаваха да се оплакват помежду си, горе-долу май все за едни и същи неща. И така живееха.

В дневника на Борис беше пълно с кариеристи, угодници, нагаждачи и изобщо - хора, които искат на всяка цена да преуспеят, след което изведнъж умираха и всички ги забравяха. Имената им щяха да останат живи единствено в тези страници. А това знаеше само тя. Да, определено й беше по-интересно, още повече, че така опознаваше различните характери и можеше да умува върху това години наред.

Понякога Офелия си мислеше по какъв начин Борис я бе забелязал от онзи свят, как беше съзрял у нея възможностите й да се справи с неговия дневник в името на бъдещия му живот на Земята. И колкото повече си мислеше, толкова по-дълбоко съзнаваше, че няма нищо случайно, че по-скоро всички живеем в един и същи свят, но понякога срещите не са само на мъртви с мъртви и на живи с живи. Та кой можеше със сигурност да твърди доколко мъртви са мъртвите и доколко живи са живите! Кой от тези два свята е по-реалният?

И така Офелия все нямаше време да се огледа наоколо, да забележи как хората масово умираха - най-напред героите на Борис от дневника, после и някои от нейните връстнички. Все повече животът за всички се скъсяваше, а никой не можеше да спре никого да изчезне от този свят. Навън всичко се променяше, променяше се и вътре. Едно поколение сменяше друго и налагаше своите неумолими закони на развитие. Животът изискваше различни правила. Някогашното желание за преуспяване на всяка цена се бе заменило с търсене на начини за бързо забогатяване.

Офелия продължаваше да се пита какъв ли дневник би водил Борис днес. Защото хората вече не общуваха помежду си, както някога. Повечето от тях се спотайваха зад стените на своите апартаменти, а интернет и фейсбук изместваха силата на някогашните чувства и емоции, превземаха всичко, светът ставаше виртуален.

Най-накрая за Офелия настъпи мигът, върховният миг, когато преписа последното изречение от дневника на Борис: "Нека да продължа с фразата на Алфред дьо Вини: "Да хвърлим творбата в морето, в морето на тълпите: Бог ще я вземе с пръста си, за да я отведе на пристанището."

Тя сложи точката и изключи компютъра.

И тогава й стана страшно. Много страшно. Какво трябваше да прави оттук нататък с живота си?

© Марияна Фъркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2014, № 2 (171)