НЕОБРАТИМОСТ НА ЛЮБОВТА В НЯКОИ ОТ ТЕКСТОВЕТЕ НА ВИКТОР ПАСКОВ

Лора Динкова

web

Всичко прекрасно е толкова трудно, колкото е и рядко.
Спиноза, "Психология на чувствата" (2015)

Да се пише за любовта, не е лесно. Тя е дълбоко индивидуална и съкровена, но и деляща се в своята споделимост с Другия. Любовта е разнолика, но и обединяваща човеците откъм хоризонтите на едно по-добро и смислено съществуване. Тя е смисъл, но и създава смисли. Любовта е радикално освобождаващ екстаз, който изменя битието и реалността става споделима с любимия - съдбовен опит в онова, с което никога не можем да бъдем напълно запознати; за което няма абсолютни познавателни механизми и което стои в режимите на постоянното пожелаване. Любовта е открехване на непознатото вътре в нас, което ни провокира към житейския риск тя да бъде осмислена (и преживяна) през неизвестното в Другия. В книгата си, посветена на любовта, Валери Стефанов (2016) споделя, че тя е: "много неща и все пак е една":

Тя не притежава скрита субстанция, която да извлечем с магическо определение. Нито има пределен смисъл, който да постигнем с методически издържани разсъждения... Любовта е непрекъснато изплитана емоционална мрежа, фини жестове и внезапни взривове, болка в сърцето и протяжна наслада в гласа (Стефанов 2016: 18).

В края на изследването авторът обобщава, че любовта е странен "враг", но едновременно с това и странен победител - две противоположни дефиниции, които обаче са част от множеството съпътстващи я опити за теоретизации и обяснения: "Тя поставя на изпитание способностите на хората да живеят като пленници, да приемат битието на доброволното пленничество" (Стефанов 2016: 158). Именно този любовен дуализъм ще интересува настоящия текст, който разглежда любовта в два от прозаичните текстове на Виктор Пасков ("Мартина" и "Аутопсия на една любов") като невъзможна (а и нежелана) за превъзмогване и преодоляване зависимост между мъжа и жената.

За любовта е говорено, писано и поетизирано през вековете. Вероятно защото в мисленето, в писането (и най-вече в споделимостта ѝ) има нещо базисно, основно и дълбоко, характерно за хората, отличаващо ги като емоционално интелигентни, духовно съпричастни и сетивно споделими същества. За Шопенхауер любовта, наред с нагона към живот, заема място измежду най-могъщите подтици и представлява върховна цел почти на всяко човешко същество. Според него тя е: "воля, която се стреми да заживее в ново и отделно съзнание" (Шопенхауер 1991: 5-6).

Настоящето кратко изследване върху знаците на любовта в някои от белетристичните произведения на писателя Виктор Пасков полага темата както върху натрупания опит в мисленето за нея и нейните различни проявления във времето и в културата, така и върху онова, което открива като базисно за творчеството на избрания автор - опита да бъде отговорено на въпросите: "Има ли една универсална същност на любовта, или ние сме положени всеки път в различието, с което тя ни обдарява?"; "Доколко можем да мислим употребите на словесната култура и писателския талант като излази, чрез които любовта може да бъде преоткрита наново за човека на съвременността?".

В едно интервю на Ваня Овчарова - "Естет съм, не хулиган", публикувано в сборника "Балада за Виктор Пасков" (София, 2015), посветен посмъртно на писателя, авторът изразява убеждението си, че този живот си заслужава да бъде живян само заради любовта¹ и честта (Овчарова 2015: 129). Именно тази житейска философия писателят споделя убедено в повествователните си мисловни експерименти, посветени на темата за любовта. Бихме могли да допълним, че темата за честта присъства почти във всичко, излязло изпод перото на Пасков - и в "Балада за Георг Хених", и в "Германия - мръсна приказка", и в "Аутопсия на една любов", и в "Мартина".

Една от водещите и важни идеи, които изследването си поставя, е да бъдат откроени приликите и разликите между провокативния и противоречив роман "Аутопсия на една любов" и също толкова контроверсната новела "Мартина". Настоящият анализ ще си позволи да припомни онези приближавания по линията/модела/архетипа на влюбения и отдаден на една жена мъж, готов да чака, да създава, дори и да въобразява своята любима, които, макар и във видимо неблизки по своята стилистика повествования, се засрещат именно през поведенческите практики на мъжа, носител на обсебващо любовно чувство. И в "Мартина", и в "Аутопсия на една любов" откриваме сходни модели на изградените образи на фаталната жена, която в крайна сметка сякаш остава завинаги непостижима в своето загадъчно съвършенство. И по-важното - нейната енигматичност е онази нестихваща провокация за мъжа, която го държи в постоянно напрежение и същевременно с това го спасява от баналното на едно и същото, разкривайки му един различен (и обновен) свят - този на съдбовно и безвъзвратно влюбения човек, готов на всякакви жертви в името на своята любов.

Антитези на любовта в повестта на Виктор Пасков "Мартина"

Яхвистката теология е пронизана от поредица несъответствия между човешкото и божественото,
толкова радикални и категорични, че пораждат явлението епистемологична пропаст.
Милена Кирова, "Героичното тяло. История и мъжественост в Еврейската Библия" (2017)

Историята през последните хилядолетия непрекъснато ни дава основания за убеденост в умишленото замаскиране, пренаписване и пренареждане на модели за живот, в които удобно прилепват религии, философии и разнообразни стратегии за подчинение на човека. От друга страна, човекът, макар да изменя времето си на рождение, не променя особено ролята си на жертва. В този смисъл, можем да приемем историята на библейския Йов като разказ за бунта, един от малцината, неприличащи на Другия, ближния мъж, който чрез публичното си оразличаване като (не)човек, си позволява не само да задава въпроси на Бог, но и да изисква към отговори, да създаде условия за диалог. Текстът няма за задача да провокира библеистите и тълкувателите на текстове от Еврейската Библия, които описват Йов като типично подчинителна и подчинена на Бога личност, "отдадена Му безпрекословно" (Кирова 2017: 318). В бъдещите разсъждения ще се опитаме да систематизираме защо разграничаваме и отделяме божественото като експериментално, т.е. като игра на разума в повестта "Мартина" от Виктор Пасков. Още в началото на наратива отношенията между Бог и Йов са заявени като интелектуално предизвикателство. Впрочем те остават под формата на мисловна провокация в цялата повест "...отдаден на онази прелестна духовна игра, в която двамата с бог се мъчеха да изяснят статуквото: кой е обвинител и кой обвиняем" (Пасков 2005: 58). Любовта, представена чрез образа на Мартина, ще бъде разгледана като основа, през чиято липса се моделира сюжетът на текста. Целта е да се направи опит за друг поглед върху библейския интертекст, вмъквайки го в дискурса на любовта, избран от Виктор Пасков за основна художествена линия в повестта "Мартина". Интересни са и копнежите по изслушване, за които и Бог, и Йов свидетелстват, и доколко нравствено-поучителната половина на сюжета служи за определяне и обозначаване на понятия като страдание, истина, вяра и любов. Тук отново бихме си послужили със съмненията относно валидността на определени категории и тяхното прекодиране в света (поне този, който смятаме, че познаваме/обитаваме днес). Важно е да отбележим, че "Книга на Йова" е крайно противоречива. От една страна, се налага "внушението, че няма такъв човек, чиито качества могат да се сравнят с качествата на Бог" (Кирова 2017: 69), а от друга - сами разбираме, че поставянето на Йов за противник, за цел на "себе си", автоматично снема божествеността и поставя отношенията между двамата с еднакъв старт в постигането на алтернатива за истина. И друго - навсякъде в библейския текст Йов е категоричен в правотата си, макар да ни се натрапва като благодарен. Благодарният човек не би посмял да се противопоставя и да влиза в диалози, ако не е убеден в божествената непълнота и незавършеност. Богобоязливият човек не проклина дните си така естествено, както прави Йов: "След това отвори Иов уста и прокле деня си./ Па начена Иов и рече:/ да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!" (Иов. 3:2). Старозаветният текст за Йов напомня за наличието на един самотен, скучаещ и недобър Бог, който провокира човеците, за да се установи като наличен, за да бъде. Несигурен и съмняващ се - недооценен е Бог и затова не спира да диалогизира с Йов, за да се актуализира и огледа чрез Другия. В повестта "Мартина" Виктор Пасков е снел библейските архетипи власт - подчинение - неподчинение, поставяйки отношенията между Бог и Йов в един почти карнавален сюжет, където са позволени всякакви трансформации и преструктурирания на "Книга на Йова". Пример за това можем да открием както в нескритата ирония, с която Йов се включва в отговорите си към божеството, така и в публичната смърт на Бог, която като че ли предопределя явяването на Мартина в материалния свят на село Я.

Накратко ще вмъкнем и книгата на Карл Густав Юнг "Отговор на Йов", за да видим как тя кореспондира с библейската "Книга на Йова", а след това и с текста "Мартина" от Виктор Пасков. Дали уподобяването на един образ в различни сюжети би бил предпоставка за говорене, обвързано с митологеми, конструиращи и придържащи всяка религия, и доколко предизвестения прототип (Бог) се вписва, адаптира и функционира в българската съвременна проза от 80-те и 90-те години на XX век? Отговорът, разбира се, не може (и не бива) да бъде еднозначен, но колкото и да се опитваме да полагаме творчеството на Виктор Пасков в двете почти едновременно развиващи се тенденции от последното десетилетие на XX век - неоавангарда и постмодернизма, толкова повече се потвърждава неговият митопоетичен замах и универсалност на посланията. Материалността и духовността се опитват да съжителстват едновременно в белетристичните му произведения и сякаш стереотипът в представата, че няма как да разберем трайното и вечното в изкуството, без да сме преживели личното си битийно разочарование, важи с пълна сила в световете, които писателят изгражда в своята проза.

Нека да повторим - сюжетът на повестта разпознава Бог като периферен, но необходим за особената субстанция, владееща повестта от началото до края - онази, която някои наричат любов, а други - душа. Именно чрез неговото отсъствие става възможно присъствието на Мартина.

В "Коментар върху Платоновия Пир за любовта" Марсилио Фичино набляга на тезата, че любовта е преди всичко необходимост на духа, а не толкова потребност на тялото. Близки са и идеите, изведени чрез общуването между Йов и Мартина в разглеждания Виктор-Пасков текст. В края на повестта любовта между двамата е изведена като блаженство във вечността - в съвършеното сливане на героите в чистите образи на красотата:

Любовта е духовна потенция и тя е такава не просто защото плътта е греховна, а поради това, че тъкмо духът, а не тялото, е в състояние да съхрани божествената природа на Ерос. Любовта е наистина жажда за вечност, едновременно неутолим копнеж и блажено притежание на съвършената в своето вечно сияние красота (Фичино 1993: 16).

Откриваме сходни послания и в повестта "Мартина" от Виктор Пасков, където чрез пренаписването на старозаветни послания, вложени в образа на Йов, и идеята за женствеността, въплътена в образа на Мартина, е изградена и осъществена архитектониката на любовта-вечност, която успява да преодолее всяко тление, опазвайки първичната си чистота. В повестта не бихме могли да търсим притча за преобразяващото въздействие на дълбоката човешка обич, а по-скоро един вечно актуален коректив на битието, което ражда и поражда завист и злоба, а с това и отдалечава любовта от живота на хората.

Текстът "Мартина" прави своеобразно антиутопично завръщане при изворите на света, в който земята ражда всичко друго, но не и любов. Село Я. е избрано за топос на повествователната линия - място на злото, разрухата и отчуждението. Там хората постепенно чезнат, губейки човешкото в себе си: "Но главното нещастие е, че в тях кипи необуздана омраза един към друг. Процесът е необратим" (Пасков 2005: 56). Необратимият процес се увеличава с всеки изминал ден поради липсата на Мартина - онази субстанция, която ще осмисли отново дните им, ще върне децата им в селото, ще промени света им, защото е въплъщение на любовта. Ще отмени злото и ще ги направи отново чисти и добри. Мартина е представена като непрекъснато изплъзващ се и променящ се образ фикция, който е способен да трансформира и преструктурира действителността. Тя ту е единствено и само в Йов - безтелесна духовност, която го изпълва и го противопоставя на Бог, ту материализираща се в селото пред погледите на освирепелите му обитатели красавица, провокираща (и задълбочаваща) техните липси. Дефицитът на любов се оказва най-видимата и най-проблемната липса в село Я. Интересното е, че макар и загубили човешкия си облик, селяните осъзнават своя основен недоимък, и именно той се превръща в най-голямата им цел - да изземат Мартина - материална и духовна едновременно - от Йов.

Можем да четем и осмисляме повестта "Мартина" като кратък наръчник за това в какво се превръщаме, когато живеем извън любовта като единствен смисъл в битийния ни път - в освирепели и зли същества, подобни на описаните жители от селото, които независимо от обезличаването си, пазят паметта за онова, което ще им помогне да бъдат отново онези, които са били някога. Любовта е видяна като животворно и единствено по рода си преживяване, което освен че връща човешкото на хората, е в състояние да възобнови и възкреси живота - да насели малкото селце обратно с напусналите го обитатели и да го превърне в мечтано (и утопично) място на хармония, взаимност и разбирателство. Затова са герои като Йов и Мартина - за да ни измъкнат от обичайното и всекидневното, доказвайки, че любовта е алтернативата и спасението срещу посредствеността и хаоса; че без нея животът губи своя смисъл - не струва нищо:

Искат, когато затворят очи, близка ръка с тъга и обич да склопи клепачите им. Искат смисъл. Искат любов. Искат Мартина. И затова са готови на всичко (Пасков 2005: 78).

Мартина се появява като част от мъжката фантазия, преобразува се в телесност, осъществена от хипертрофия на пожелаването ѝ (от всички), а в края на текста отново се завръща в химерното си безвремие, но заедно с Йов. Така от женски образ, съставен и сгъстен от мъжа, Мартина прибира в себе си конструиращия я мит в някакво лично свое отвъд(но), в което допуска идеята за единствения мъж. Замисляли ли сме се, че Йов непрекъснато изговаря Мартина сякаш умишлено доказва, че стои не само морално и ценностно, но и материално по-високо от селяните. Той е единствен в притежанието ѝ и много добре го осъзнава.

Бихме могли да тълкуваме селото с неговите жители, оборът, където се намира Йов, Тинк, Тонк и Танк, богът на скорпионите и самият Бог като образи декори, без които играта-любов между Йов и Мартина не би имала възможност да функционира, да се материализира и дематериализра. Нека имаме налице и една друга гледна точка, която открива Мартина като противоположна на Бог: "Мартина е обратното на бог" (Пасков 2005: 92). Именно нейното присъствие предполага отсъствието на божеството. Пасков преобръща мита за Бог като любов. Точно обратното е - казва ни текстът "Мартина" - когато Бог умира, се появява любовта. В повестта Йов изковава едно непрекъснато разрастващо се усещане за липса, което тормози в еднакви размери и Бог, и селяните. Можем да приемем, че завиждащият Бог отнема любовта на хората. Той е онова самотно, непълно божество от старозаветния текст, което предизвиква Човека по белезите на своите липси. Каква по-голяма липса от тази на любовта! Разбира се, проблемът за оглеждането и по-точно - отразяването, е проблем, който може да бъде приет като вече добре познат спрямо библейския текст, анализиран от Юнг и вмъкнат като условие - закачка от писателя Виктор Пасков. Защото в повестта "Мартина" освен преобръщане на старозаветни текстове, присъства и пародиране на завети. Мисълта създава Мартина и кара погледите на селяните да полудеят от сътворението си, да нарушат предписанията на разума и да преследват неистово образите, които погледът създава. Виктор Пасков е наясно, че вярата е изобретение на ума, което предполага сходна неуравновесеност и у човек, и у Бог, започнало колкото като драматичен, толкова и като налудничав диалог в старозаветната "Книга на Йова".

И все пак функцията на Мартина в едноименната повест остава в символното, в онова състояние във времето и в пространството, което е винаги в очакване да се прояви в света като идея, за да му върне (и възвърне) отново надеждата, че е възможен, наличен и споделим - разбира се, единствено чрез любовта. Бихме обобщили, че употребата на образа на Мартина в повестта е избрана най-вече като алтернатива на живота и пребиваването в битието - онази така необходима илюзия на човека, която придава стойност и смисъл на живеенето. Защото: "любовта е смъртоносно ужилване с щастие. Защото не е страшно да умреш с нея. Страшно е да се живее без нея" (Пасков 2005: 110).

Макар и да обвързваме писателя Виктор Пасков с познатия дуализъм на прозата му (а и не само), нека опитаме да четем повестта "Мартина" през оптиката на шанса - любов, с който тя би обдарила всяко бъдеще. Убедена съм, че самият автор не би потвърдил скрития идеализъм в подобни анализи, но в чистотата на цялото му творчество би ги съотнесъл към майсторството - онзи единствен наличен шанс, с който все още разполагаме.

Алхимия на любовта
Опити върху романа "Аутопсия на една любов" на Виктор Пасков

В своите "Изследвания върху любовта" Хосе Ортега-и-Гасет смята, че Спиноза: "не е догледал добре: да обичаш, не е радост" (Ортега-и-Гасет 2005: 60). Но не бихме могли да си позволим крайно категоризиране и "заключване" на понятията за любов във финална определимост. Колкото и да са различни по своята епоха, провокации и стратегии, те се включват в общата история на любовното чувство, което непрекъснато ни дава поводи да смятаме неговата изчерпаемост и предвидимост за невъзможни. Ортега-Гасет отбелязва, че в любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуално емигрираме към обекта: "И това непрекъснато състояние на емигриране означава да се обича" (Ортега-и-Гасет 2005: 61-62). Откриваме сходни емиграции - духовни и телесни - в един от избраните Виктор-Паскови романи - "Аутопсия на една любов", където любовта на Чарли към Ина хиперболизира в своята непрекъснатост, превръщайки се на моменти в параноидно-психична зависимост, която се отдалечава от обичайните любовни романови описания на сексуални сцени, характерни за разглеждания повествователен наратив. Изобщо целият роман е изграден едновременно върху метафората за аутопсирането на любовта и ясното съзнание за тази невъзможна цел - любовта не може да бъде обгледана в цялост, да бъде завършена и обяснена; тя е винаги нова история по стари мотиви (курсив мой, Л.Д.).

Културният теоретик Дени дьо Ружмон обръща специално внимание на мита в книгата си "Любовта и Западът". Авторът е убеден, че той (митът) въздейства навсякъде, където хората мечтаят за любовната страст като за идеал и: "не се плашат от нея като от смъртоносна треска" (Ружмон 2003: 23). Според него митът се подхранва от самия живот на хората, които вярват, че любовта е съдба. Ружмон определя съвременния човек като човек на страстта, който: "очаква от фаталната любов някакво откровение за него самия и за живота въобще" (Ружмон 2003: 280). Можем да открием тематично близки белетристични послания, изведени нееднозначно и в избрания за основа на настоящото изследване роман на Виктор Пасков "Аутопсия на една любов". Любовта, видяна като окончателно преобразуваща живота на главния герой, се осмисля и променя изцяло през поведението, мислите и нагласите на Ина към нея.

В "Гласове на българските писатели", част от фонотеката на архива на Българското национално радио, писателят Виктор Пасков споделя в няколко минути идеята за написването на романа. Разбира се, основна е линията, която преминава през целия текст - тази за връзката между джаза и любовта, за онова слушане със сетивата, които отключват Абсолютния тон и доказват, че джазът всъщност е: "модифициране на любовта и обратно - любовта би могла да бъде една джазова вариация" (Пасков 2018-2020). Писателят дори слага знак за равенство между двете. Той смята, че при него Абсолютният тон се е появил/родил при писането на романа - само за няколко месеца успява да създаде произведение от почти 400 страници.

В едно интервю за сп. "Ева" Пасков споменава думата "скандално" за историята в "Аутопсия на една любов". Но това сякаш е повече рекламен трик - провокация към читателите и предизвестяване на критически недоволства, отколкото признание за целенасочена идея към възмутителните за добрия вкус сексуални сцени, описани в сюжета на книгата.

Романът на Виктор Пасков "Аутопсия на една любов" е книга възхвала на любовта, която иска да я опази в паметта ни чрез словото. Той представлява една своеобразна карта на взривното чувство, по която читателят постепенно се ориентира в идеите и посланията, изразени чрез прозаичния текст. Впечатление прави умишленото игнориране на "битовата любов" за сметка на опита да се изгради идеал за отношенията между един мъж и една жена, които надмогват обичайното, излизат от тесните рамки, в които социалното (и възпитанието) поставят човека. Белетристичното произведение поставя на фокус както преосмислянето на любовта, така и в някаква степен връщането на един позабравен неин статут - този на свещеността ѝ, който я поставя встрани от фабриките на симулативната реалност, в които живее човекът² на XXI век.

Рецензиите за книгата са полюсни - от негативния, а и на места незрял текст на Ангел Игов до твърде положителната оценка на Иванка Денева³. Според Игов: "сюжетът не е конструкция, от която тръгва романът" (Игов 2006). Той дори го определя като безсюжетен, търсещ (и ненамиращ) сюжета си в разгръщащото се повествование. От друга страна, ако приемем, че липсата на сюжет се синонимизира с думата "безтемие", то няма как да не опровергаем подобна теза. Романът артикулира темата за любовта през избраните от Пасков нейни проявления/ подтеми - музиката, секса, приятелството, а в края дори и смъртта. Вероятно думите на Борхес, свързани със сюжета на даден роман са убягнали на младия тогава литературен критик, но ще ги вмъкнем в настоящия текст, защото звучат уместно в защита на изплъзващия се сюжет в романа "Аутопсия на една любов":

В по-обемни книги сюжетът не може да бъде нищо повече от претекст или отправна точка. Той е важен за създаването на творбата, но не и за насладата от четенето. Това може да се наблюдава при всички жанрове (Борхес 2018: 119).

Виктор-Пасковият роман сякаш побира в себе си Аристотелевата философия, обвързана с разбирането му за съвършения живот, носещ на човека благата на духа, на тялото, на силата и на здравето:

Древният коментатор Диоген Лаерций резюмира приблизително точно възгледа на Аристотел: "Той приемал за крайна цел ползването на добродетелта в съвършения живот. Щастието - казвал той - е съвместното пълно ползване на три рода блага: първо по значение, това са душевните, второ, това са телесните, като здравето, силата, красотата и други подобни и, трето, това са външните блага - богатството, знатността, славата и други от този род" (V, 30) (цит. по Аристотел 1993: 14).

Обратно на Шопенхауровото твърдение, че любовта е: "само стремеж към живота на вида, нужда да се продължи расата в ущърб на измамните и минутни радости, които човек изпитва" (Шопенхауер 1991: 7), романът на Виктор Пасков "Аутопсия на една любов" умножава значенията на любовното чувство през синхронността между сексуалното и духовното. Повествованието условно може да бъде разполовено на две основни части - животът на главния герой Чарли с Ина и преживяването, което трудно би могло да се определи като живот, без нея. Текстът е изграден върху ретроспективен модел, връщащ непрекъснато миналото в настоящето и обратно - продължаващ нишката на сегашното само и само, за да докаже нейната невъзможност и несъстоятелност без символичното (през спомена) на онова, което е било - невероятната любов с Ина. Със своята съмнителна завършеност, която ще припомним в настоящата студия, с аморфността си и преливането на романовите времена "Аутопсия на една любов" се вписва в модерното белетристично писане от последните тридесет години, което е част от традицията на постмодернизма в съвременната българска литература.

Аспекти на сексуалността и аспекти на любовта в романа "Аутопсия на една любов" на Виктор Пасков

Неудовлетвореността и страданието ще ни съпътстват винаги,
ако възложим надеждите си за любовно единение единствено на плътта си.
Фичино, "Коментар върху Платоновия пир за любовта (1993)

В "Никомахова етика" Аристотел систематизира възгледите си за любовното споделяне като търсене на съвършенство и блаженство у Другия, чието постигане зависи и се осъществява чрез него. Сходни са и посланията на романа "Аутопсия на една любов", където любовта между Чарли и Ина е представена като своеобразно излизане от себе си, неочаквано и за самите тях - едно откровение на личността чрез присъствието на любимия. И естествено влечение, и екстатична любов, и духовна близост и отъждествяване с Другия.

Според Виктор Пасков обвързаността между джаза и секса е в това, че и двете представляват начини на мислене, но онова, което не може да се открие в нито един прочит, са липсващите общовалидни определения за джаз и за секс: "Едно от значенията на думата "jass", откъдето идва "джаз", е "сексуална възбуда". От началото на миналия век до този момент стотици музиковеди се опитват да дефинират какво точно е джаз. Но той им се изплъзва" (Йолова 2005).

Хрумвало ли ти е някога да погледнеш на жената като на музикален инструмент?... Ти знаеш, че съм един добър инструмент. Това, което не знаеш, е, че съм благороден. Майсторски. Аз съм шедьовър, Чарли... Така че аз съм един страхотен инструмент, който търси своя страхотен изпълнител (Пасков 2009: 35).

Същевременно с това Ина е показана като променяща се чрез споделеното любовно чувство - от освободена жена - шедьовър, тя се превръща в скъпо, необходимо и емоционално откликващо същество за Чарли. Важно е да отбележим как именно чрез силата на споделената и споделима любов са възможни всякакви духовни трансформации, които връщат наново залинели таланти, творчески изолации и съмнения относно мъжествеността, изпитвани от субекта в нейно отсъствие. Липсата на любимата свидетелства за прекъсване както на обичайните човешки ангажименти, така и на професионалните задължения. Пример за това можем да видим в скорострелно премахната блокада в свиренето, която се оправя с пристигането на Ина в Берлин. За Чарли животът рестартира наново благодарение на обсебващата любов - този взрив на духа и на ума, връхлетял върху тях: "Когато попаднахме с Ина за първи път в света на изживяванията, бях като вцепенен. После гневен и ревнив. После примирен, любопитен и накрая обсебен" (Пасков 2009: 178).

Подкрепа на изложените тези можем да открием отново в "Коментар върху Платоновия Пир за любовта" на Марсилио Фичино, където той казва, че всеки път, когато двама са обзети от взаимна любов, единият живее в другия, а другият - в него: "Тези хора се превръщат взаимно един в друг и всеки отдава себе си на другия, за да го приеме в себе си" (Фичино 1993: 45). Споделеността и възвисяването, което постигат героите на Виктор Пасков чрез секса, е съпътстващата телесна проява на онази магия, която трансформира битието им в любовно. С присъствието си Ина му помага да оздравее, да чуе отново абсолютния тон: "...и изведнъж в мен звънна вътрешният звук и аз чух абсолютния тон, като любовен зов на елен в скрежна Лапландия, като златен тромбон в изумрудени небеса..." (Пасков 2009: 142). И обратното - видян през отсъствието на любовта, талантът бързо залинява, изчерпва се, блокира, а той се превръща в един изхабен човек, стоящ на предела на силите си:

Прибирах се вкъщи пеша, без да виждам хората, колите, автобусите и сградите. Без да внимавам за светофарите. Още не можех да осъзная как всички усилия, целият живот, любовта ми към занаята, към театъра, отношенията ми с колегите - всичко, всичко може да се сгромоляса в един-единствен миг.

Блокада (Пасков 2009: 128).

Рефлексиите и психологическите бездни на съзнанието на съвременния човек са въплътени в образа на Чарли. Лишеното от смисъл настояще, изпълнено с алкохол, дрога и мнима утеха със Сара, е противопоставено на близкото, щастливо и споделено с любимия човек минало на две години безпаметна страст. Сегашното е изградено върху фона на липсващата любов, чиято неналичност действа деструктивно на героя. Той е изгубил не само ориентирите в живота си, но и самоличността си: "Това лице не е мое. То е подменено..." (Пасков 2009: 7). Авторефлексиите у Чарли се усилват и кристализират чрез емоционалното му състояние, изпълнено с апатия, с безразличие и с морална отпадналост. Отсъстващият Друг, изграден чрез образа на любимата, е поводът за скорострелната деградация на героя. Любовта освен възвисяване, е и голяма лична болка, която обезсмисля битието и в някакъв смисъл създава своеобразно небитие, което изглежда без възможност за промяна:

...Ужасната ѝ огромна липса. Невероятно самотен съм. Страхувам се от смъртта... Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, нямам стремежи, нямам смисъл (Пасков 2009: 13).

Поведението на Чарли, неговото отчаяние и страдание, напомнят повече за едно женско преживяване на влюбването и любовта, на една свръхнасоченост и концентрираност към липсващия обект. Хосе Ортега-и-Гасет отбелязва, че именно влюбената жена е податлива на отчаяние, защото "ѝ се струва, че никога няма пред себе си в абсолютната му цялост мъжа, когото обича" (Ортега-и-Гасет 2005: 117). В разглеждания роман е обратното - любовно зависимият мъж не може да изгради наново света си без своята любима; действителността се превръща в едно провалено пространство, което престава да конструира смисли. Обсебващата любов се разраства до крайност, когато Чарли остава сам. Дните му преминават в един постоянен опит за мнимо диалогизиране с Ина. Независимо от нейното физическо и сякаш окончателно отсъствие от живота му, Пасковият герой непрекъснато ѝ задава въпроси, изпълнени почти изцяло с упреци и самоунижение. В текста са размити моментите между окончателното заминаване на Ина, връзката му със Сара и едновременно с това - пропадането му в алкохолни и наркотични опиянения. Включването на Сара в наратива на "Аутопсия на една любов" е осъществено единствено поради желанието на автора да подчертае единствеността на Ина, нейната уникалност и незаменимост в света на настоящето. Образът на Сара е умишлено противопоставен, огледално противоположен на този на Ина. Разговорите с нея (със Сара), ако можем въобще да наречем състезанията по "еманципация" разговори, са принизени до нивото на евтина посредственост и раздути изкуствени клишета. Симпозиуми, икономическия растеж равностойно и еманципирано бъдеще и какви ли не синонимизиращи явления и понятия присъстват в малкото им споделимо съвместно време извън секса. Чарли преповтаря най-еротичните моменти, преживени с Ина, със Сара, но резултатът е един - сексът, осъществяван без любов, е изпълнен с познати ритуали, които не носят удовлетворение. Настоящето на героя се оказва невалидно, иззето изцяло от миналото. Правят впечатление множеството автомазохистични повторения на субекта, макар да знае, че няма как да създаде наново любимия образ, независимо от непрекъснатото актуализиране на щастливата минала споделеност. Невъзможността за измъкване на Аза от капсулираността и депресията усилват усещането за безсмислие и окончателен провал на битието.

Оставеният извън любовта човек загубва всичко - това ни казва романът на Виктор Пасков. Той сменя собствения си вид и не може да припознае себе си - изтъкан е от липси. Едва ли е случайно обяснението - предупреждение, обвързано с любовта, което Ина отправя към Чарли. Размислите ѝ се оказват своеобразно пророчество и същевременно с това дълбока и изстрадана житейска философия, която е и нейното обобщение за любовта: "А колкото до любовта... трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение" (Пасков 2009: 139).

Любовта и смъртта - обща история

Хосе Ортега-и-Гасет оприличава любовта като мистериозен стремеж да разтвориш своята индивидуалност в другия. Според него насладата в любовта се състои в това да се чувстваш метафизично проницаем за друга индивидуалност: "така че само в сливането на двамата, само в една "индивидуалност от двама" тя намира удовлетворение" (Ортега-и-Гасет 2005: 83). В разглеждания Виктор-Пасков роман "Аутопсия на една любов" са заявени алтернативи на необятността на любовта дори и след физическия край на героите - сюжетът ни представя общата история на любовта и смъртта през символичното умиране, което предоставя възможност на Чарли и Ина да се слеят като духовни субстанции в небитието. По този начин те се вписват в традицията в писането за любовта (пример за това можем да открием в Пенчо-Славейковата балада "Неразделни"), която пресъздава модела за метафизичната обреченост между Аза и Другия, които след смъртта изгубват своята битийна индивидуалност, съединявайки се завинаги в един всевечен образ на любовта, побеждаваща битието и неговата неизбежна материалност:

Защо, Чарли? Защо трябва да знаеш? Спомни си: любовта е дълга болка и смирение... Съвсем скоро ще сме заедно. Обичам те, ти си мой единствен мъж до края на живота. Моля те, бъди жив и здрав за мен, моля те. Ще отида с теб накрая на света. Обичам те. Вярвай, че пак ще сме заедно! Много ми е мъчно, но това не е краят, Чарли! (Пасков 2009: 378).

Романът "Аутопсия на една любов" обследва етапите на любовта, разкривайки множеството възможни нейни проявления в една връзка - както сексуалното привличане и страстта, така и духовната близост и сливане с любимия. Във финала това отъждествяване е пренесено и в смъртта - Чарли и Ина остават завинаги заедно. Още в началото на романа е заявена позицията на героя относно обвързаността между сексуалното изживяване и смъртта. Във финала описаното състояние на сливане с универсума се припокрива с предложената идея за вечност и споделимост на любовното чувство и в/след смъртта:

...аз почувствах и преживях обратната страна на секса, която - сега знам със сигурност, знам го с всичките сетива! - е смъртта. И не онази страшната, грозната, неприемливата смърт, от която всички се ужасяваме, а светлата, доброволна и желана, добрата смърт, сладострастната смърт - като разтваряне в универсума, като пътешествие към ядрото на Слънцето, като изпаряване в етерното пространство... (Пасков 2009: 29).

Лудвиг Фойербах смята, че отъждествяването на Аза като такъв е възможно единствено чрез оглеждането в Другия. Според него без това знание не е възможно самоопределянето и автоназоваването. Единствено чрез образа на Другия ние можем да придобием рефлексия за себе си:

Аз съм Аз само чрез Теб и с Теб. Аз съзнавам себе си само затова, защото Ти противостоиш на моето съзнание като видим и осезаем Аз, като друг човек. Мога ли да зная аз, че съм мъж и какво е мъж, ако не ми противостои жена? (Фойербах 1958: 636).

Романът "Аутопсия на една любов" изговаря и потвърждава Фойербаховата теза за неразрушимата връзка между Аза и Другия. Любовта е видяна освен като невероятна възможност за познание и потвърждение на отделния индивид, но и като надежда, която спасява човека от неговата битийна несъстоятелност и съдбовна обреченост.

Заключение

Любовта като знание за различието е вечно актуална тема в художественото слово. Разбира се, неизменни са и уговорките за нивата на нейните "употреби'' в съвременната българска литература. Свидетели сме на множество автори, които, използвайки темата като ключ към бързи изяви, пренебрегват множество от важните ѝ послания в художествените опити за осмисляне, обяснение и в някаква степен, възхвала на любовта. Психологията на естетиката, обобщението на същността на нещата, смесването на реалното с фантазията полагат прозата на Виктор Пасков в стилистиката на едно проблематично изследване на човека, човешкото и неговите любовни проявления. Навсякъде в текстовете му личи усещането за реалност, но то се оказва уловка - действителността е условна; тя служи за фон, благодарение на който са въведени големите теми за любовта, изкуството и красотата. Авторът съумява да реабилитира по нов начин "клишетата" в писането за любовта, показвайки света контрастно - както в неговата материалност, така и в напълно осъществената духовност, която субектът съумява да изгради чрез любовното съпричастие. Разкриването на голямата тема за любовта живот и отъждествяването с Другия е поднесено чрез многопластово експониране нивата на възприятие, осмисляне и пребиваване в и чрез нея (любовта). Чрез различните вариации на любовта Виктор Пасков съумява да разкрие рефлексиите и психологическите бездни в съзнанието на съвременния човек, търсещ сякаш безкрайно своята самоличност в света. Темата за различните проявления на любовта в прозата му е мотивирана и продиктувана от необходимостта неговото творчество цялостно да се концептуализира и контекстуализира през обичта като лайтмотив в избраните за тази цел белетристични произведения - повестта "Мартина" и романът "Аутопсия на една любов".

Досега липсва по-обхватно, цялостно и системно изследване на проблема за любовта в творчеството на Виктор Пасков в контекста на литературноисторическата рецептивна традиция. Настоящият текст си постави за задача именно тези цели - да открои, допълни и изясни онези примери от произведенията на писателя, които полагат любовта като основа за живеене и осмисляне на обитаемия от нас свят.

БЕЛЕЖКИ

1. "Случвало ли ви се е любовта да влезе с тояга в душата ви и да почне да руши всичко наред? - И още как! И не с тояга, а с гаубица да ми разстреля душата. От опит знам, че тогава се раждат най-светлите и нежни опуси за любовта... И обратното - щастливият човек не е способен да възпее любовта талантливо..." (Пасков 2015: 129). [обратно]

2. Тук няма да отбелязваме биографичните елементи в романа, които впрочем присъстват в цялата белетристика на Виктор Пасков, нито характерното за произведенията му вмъкване на авторови разсъждения за социалната несправедливост в обединена Европа, пряко обвързана с политическата демагогия. Именно те допринасят за душевния срив на истински талантливите хора, които сякаш нямат място в този свят на злото, циничното и безчестното. Но това е друга тема. [обратно]

3. "След "Балада за Георг Хених" и "Германия - мръсна приказка", и новата книга на Виктор Пасков се открои сред значимите художествени постижения на българската и европейската литература" (Денева 2005).

4. "Истината е, че никоя друга досега не бе успявала като нея да ме накара да изпитам безсъзнанието, пълната самозабрава и екстаза" (Пасков 2009: 28). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Аристотел 1993: Аристотел. Никомахова етика. София, 1993.

Борхес 2018: Борхес, Хорхе Луис. Нови разследвания. София, 2018.

Дамянов 2012: Дамянов, Красимир. Студентът по хармония. (Балада за Виктор Пасков). София, 2012.

Денева 2005: Денева, Иванка. Дуендето на музиката и обичта в "Аутопсия на една любов" от Виктор Пасков. // LiterNet, 20.12.2005, № 12 (73) <https://liternet.bg/publish11/iv_deneva/kritika/v_paskov.htm> (29.09.2020).

Игов 2006: Игов, Ангел. Аутопсия на една обида. // Култура, № 32, 2006 <http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/12096> (29.09.2020).

Илиева 2008: Илиева, Лилия. Виктор Пасков. // Ева, 20.02.2008 <https://eva.bg/article/899-Viktor-Paskov?fbclid=IwAR0A3wYq3xqk-syzkFRK_tUAYdkaf7iXXRzWA3r1Ssh4h8GufRvKwCTvjpc> (29.09.2020).

Йолова 2005: Йолова, Ива. Виктор Пасков: Кой политик е изкарвал сълзи в очите на човечеството, освен на гняв и ужас? // Площад Славейков, 02.10.2018 <https://www.ploshtadslaveikov.com/viktor-paskov-koj-politik-e-izkarval-salzi-v-ochite-na-chovechestvoto-osven-salzite-na-gnyav-i-uzhas> (29.09.2020).

Йолова 2015: Йолова, Ива. Животът като джем сешън. // По думите ще ги познаете. София, 2015.

Кирова 2017: Кирова, Милена. Героичното тяло. История и мъжественост в Еврейската библия. София, 2017.

Овчарова 2015: Овчарова, Ваня. "Естет съм, не хулиган". Интервю с Виктор Пасков. // Балада за Виктор Пасков. София, 2015.

Ортега-и-Гасет 2005: Ортега-и-Гасет, Хосе. Изследвания върху любовта. Велико Търново, 2005.

Пасков 2005: Пасков, Виктор. Мартина. // Пасков, Виктор. Алилуя. София, 2005.

Пасков 2008: Пасков, Виктор. Гледната точка на Гоген. София, 2008.

Пасков 2009: Пасков, Виктор. Аутопсия на една любов. София, 2009.

Пасков 2018-2020: Пасков, Виктор. Гласове на български писатели, 11.01.2006 (Аудиофайл). // Речник на българската литература след Освобождението, 2018-2020 <http://dictionarylit-bg.eu/%D0%A4%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0> (29.09.2020).

Ружмон 2003: Ружмон, Дени. Любовта и Западът. София, 2003.

Спиноза 2015: Спиноза, Бенедикт. Психология на чувствата. София, 2015.

Стефанов 2916: Стефанов, Валери. Поетика на любовта. София, 2016.

Фичино 1993: Фичино, Марсилио. Коментар върху Платоновия Пир за любовта. София, 1993.

Фойербах 1958: Фойербах, Лудвиг. Избрани произведения. Т. 1. София, 1958.

Шопенхауер 1991: Шопенхауер, Артур. Що е любовта? София, 1991.

Юнг 2014: Юнг, Карл-Густав. Отговор на Йов. София, 2014.

© Лора Динкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2020, № 9 (250)