ОЦЕНКАТА НА АЛЕКСАНДЪР ТЕОДОРОВ-БАЛАН ЗА ПРИНОСА НА Ю. ВЕНЕЛИН КЪМ ИЗГРАЖДАНЕТО НА НОВОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК¹

Камелия Колева-Иванова

web

Първото съчинение, което полага основите на изследванията върху историята на новобългарския книжовен език (НБКЕ), е недовършеният труд на българския езиковед Александър Теодоров-Балан "Към историята на българския език. Български книжовен език и правопис", публикуван в Периодическо списание през 1890 г. (Теодоров-Балан 1890а: 242-286; 1890б: 511-542; вж. също Теодоров-Балан 1987: 45-102). А. Теодоров-Балан е един от най-авторитетните български езиковеди от края на XIX и началото на ХХ в. Българският учен посвещава на Ю. Венелин втората част от труда си, като отрежда на руския учен от украински произход основополагащо място в българското езиково строителство.

Името на Ю. Венелин се споменава още в предговора на Балановия труд във връзка с включеното в списъка на липсващата литература съчинение под номер 2 "Некоторыя черты путешествия по Болгарии"². А. Теодоров-Балан го нарежда по важност веднага след първото издание на граматиката на Христаки Павлович "Граматика Славеноболгарска" (1836) и преди "Няколко мисли за блъгарский език" от Н. Геров (Теодоров-Балан 1890а: 245). Още тук името на Ю. Венелин се нарежда между най-авторитетните български възрожденци и езикови строители.

Основната задача, която си поставя А. Теодоров-Балан в студията, е да проследи въпроса за развитието на българския книжовен език и правопис чрез достъпната по това време литература (Теодоров-Балан 1890а: 244). Според езиковеда централно място във всички въпроси на българския език заема правописът. Това води дотам, че правописът се разглежда като неразделна част от понятието книжовен език и дори се отъждествява с него³. Като се позовава на мненията, които открива в предговорите на почти всяка българска книга, Балан очертава три възгледа за книжовен език и правопис през втората четвърт на 19. в.: славенски, български и българо-руски.

1. Славенският възглед се застъпва за запазването на графиката на черковнославянския език, както и на някои глаголни и падежни форми, които да заместят определителния член.

2. Българският възглед споделя схващането, че правописът и формите трябва да бъдат основани върху живите български говори и избрани на етнографически (фонетически) принцип, т.е. да се изберат най-разпространените или най-подходящите форми.

3. Българо-руският възглед дава правото на езика да използва някои букви и белези за специфични звукове и запазва определителния член. Мерило на правописа и на някои форми на имената е руският (а не черковнослявянският!) език.

Балан подчертава, че българските писатели не са били строги привърженици на единия или другия възглед, а често са приемали и някоя "преходна посока". Разширението на втория и появата на третия възглед българският езиковед свързва с повишаване на образователния ценз на българските писатели⁴.

За родоначалник на славенския възглед Балан поставя Паисий Хилендарски и написването на "История Славеноболгарская" (1762). За негови последователи посочва Христаки Павлович във второто издание на "Граматика славеноболгарска" (1845); Константин Фотинов в сп. "Любословие" (1844-1846); Михаил Кифалов Тетевенеца с превода на Венелиновото съчинение "Заради возрождение новой болгарский словесности или науки" (1842); П. Г. Пиперов в превода "Приключения Телемаха" (1845).

От този възглед в посока към българската школа се отклоняват: Константин Огнянович в превода на "Житие светого Алексия человека Божия" (1833); Неофит Бозвели и Емануил Васкидович в "Славеноболгарское детоводство" (1835) и Неофит Рилски в "Болгарска граматика" (1835). Последният принадлежи по право на славенската школа, но се отличава от нея, като обръща повече внимание на чертите на българския говор и не гледа с такава ограниченост на черковнославянския език, т.е. стои между славенската и чистата българска школа (Теодоров-Балан 1890а: 264; 266).

За родоначалник на българския възглед Балан поставя Софроний Врачански, а негови последователи са Петър Хаджи Берович (д-р Петър Берон) и Рибния буквар (1924), Анастасий Стоянович Кипиловски и неговия превод на "Священное цветособрание" от Гибнер (1825); "Календар" на Цвятко Панагюреца (ок. 1820); Хаджи Йоаким (Кърчовски) в "Амартолон сотириа" (1814), "Митарства" (1817) и "Различна поучителна наставления" (1819), Васил Априлов.

Родоначалник на българо-руския възглед е Юрий Венелин. Според Балан до появата на Венелиновите възгледи въпросът за езика в българската книжнина се развива само в две посоки - българска, следвана от последователите на дамаскините, и славенска, следвана отпоследователите на черковнославянския език (Теодоров-Балан 1890а: 256; 1890б: 513, 537).

Балан търси причините за заблудите на славенската школа в отказа да се следва естественото развитие на езика. В своята студия българският учен проследява промените във възгледите на Христаки Павлович Дупничанин, най-отявления привърженик на славенската школа. Първо издание на "Граматика славеноболгарска" (1836) е "с лек преход към българо-руската школа", а аритметиката му (1833) се придържа към чертите на българския възглед (Теодоров-Балан 1890а: 251). Във второто издание на граматиката (1845) Христаки преминава на страната на славенския възглед и изказва любопитни разсъждения върху "просташкия "български" език. Просвещава младежта в ненавист към най-характерните белези на българския език (юсовете и определителния член). Балан стига до извода, че причина за тези заблуди са възгледите на Венелин за българския книжовен език и правопис и влиянието, което руско-украинският учен оказва върху българските книжовници. Балан базира тези заключения предимно върху писмата, разменени между Ю. Венелин и В. Априлов. Оценката на българския лингвист е показателна със следващия цитат: "с името си (Венелин) задържаше за дълго време и след своята смърт естественото развитие на възгледите", достигнати от Н. Рилски и българската школа (Теодоров-Балан 1890а: 275).

По отношение на устройството на българския книжовен език, подобно на славеношколците, Венелин схваща българския език като пряк потомък на старобългарския (т.е. на черковнославянския, смятан погрешно за старобългарски език, а не за негова руска редакция), но докато славенската школа се опира по-нататък изключително върху черковнославянския език, Венелин защитава своите схващания за книжовната форма на българския език въз основа на руския език. Преди всичко става дума за правото на съществуване на определителния член в българския книжовен език (БКЕ). И Павлович, и Венелин защитават тезата, че определителният член е непотребен за БКЕ, но Павлович го премахва, защото го няма в черковнославянския език, а Венелин го отхвърля по образец на руските писатели, които са го пренебрегнали в своята книжнина, въпреки наличието му в някои говори в Казанско, Пензенско, Нижегорско (Волжките българи). Злочестият навик на простия народ да слага към всяка дума "атъ, та, то" според чуждия учен е причина българският език да губи правилните форми от склонението и го прави неспособен да създава рими (Теодоров-Балан 1890б: 518-519).

Балан проследява как възгледите на Венелин за КЕ се отразяват върху българските книжовници. Благодарение на авторитета на Ю. Венелин и влиянието му върху българските книжовници и най-вече върху Христаки Павлович, последният се отказва окончателно от членовете при редакцията на Паисиевата история под името "Царственик" (1844) и второто издание на "Граматика славеноболгарска" (1845) (Теодоров-Балан 1890а: 252). Става дума за похвала на Венелин в "Заради возрождение новой болгарской словесности" (1842: 97) по повод изхвърляне на членовете от Дупничанина. Дотогава Христаки е гонител само на ат и го замества с о. Балан прави този извод въз основа на "Филологическо преуведомление" на Н. Рилски.

Възгледите на Венелин се отразяват и върху В. Априлов, който по принцип е последовател на българската школа. В писмо до Венелин Априлов споделя схващане, подобно на Христаки Павлович и К. Огнянович, за премахване на определителните членове. Това от руския учен се приема похвално (1968: 92).

Във връзка с превода на Венелиновото съчинение "Заради возрождение новой болгарской словесности" преводачът Михаил Кифалов Тетевенец, изрично подчертава, че следва съветите на Венелин, Априлов и Огнянович, и предпочита славянските падежи пред българските членове (с. II) (Теодоров-Балан 1890б: 536).

Не всички книжовници обаче приемат безкритично мнението на Венелин. Неофит Рилски в писмо да Райно Попович пише, че вместо да съветва книжовниците да изхвърлят членовете, Венелин по-добре да беше съветвал да се намери начин те да се обединят, тъй като и пророк Илия да слезе, пак няма да успее да ги извади от устата на народа⁵.

На другия довод на Венелин против определителния член - липса на благозвучие и невъзможност за съставяне на български рими - шеговито отговаря шуменският учител С. Изворски със стихотворение и акростих "Изворски доказва не става ли" (Теодоров-Балан 1890б: 522).

Българският учен Балан заключава, че привържениците на българо-руската школа не вземат под внимание възгледите на Венелин за устройство на БКЕ и най-вече за определителния член.

Балан проследява и възгледите на Венелин за устройство на българския правопис.Руско-украинският учен говори за необходимостта от изграждане на нормативна граматика на българския език на широка говорна основа и се възмущава, че всеки български писател пише на свой диалект⁶. Възниква въпросът как да се отстрани от българската книжнина правописното разноречие не само между двама наши писатели, но и в практиката само на една личност. Ученият прави "критически опит" за общ правопис на българския език въз основа на етимологията (Теодоров-Балан 1890б: 527). За това Балан съди от няколко бележки, в които Венелин обсъжда правописните похвати на известни български писатели. Чуждестранният учен се води по аксиомата, чеправописът и изговорът са две различни неща. Поради ограничените данни, с които разполага⁷, Венелин приема следния принцип: еднаквите явления в говорите, при които има съгласие и с черковнославянския език, се приемат за правилнии се въвеждат в правописа; ако еднаквите явления в говорите не се съгласуват с черковнославянската етимология, тогава и правописът не ги приема, а ги преправя по руски (черковнославянски) образец. По този начин българският правопис се поставя на руска почва исе създава третият българо-руски подход към правописа. Балан критикува Венелиновата етимология като "лъжовна", тъй като етимологичният му принцип не се опира върху обстоятелственото изучаване на българския език и върху сравнителната етимология, а върху практическото знание на някои славянски езици и оная етимология, която му открива езикът на черковните книги съгласно с руския език (Теодоров-Балан 1890б: 531-532). По този начин е възможно да се отхвърлят като неправилни езикови явления, които имат славянски произход.

Приносът на Венелин за устройството на НБКЕ според А. Теодоров-Балан се изразява в следното. До появата на Венелин книжнината се развива в българска и славянска посока. Венелин създава трети подход към изграждането на НБКЕ - българо-руския, в което според Балан се изразява и приносът му за българското езиково строителство. Неофит се появява по-късно и се опитва "да придаде затвърдялата правилност от черковнославянския език на подвижното разнообразие от българските говори" (Теодоров-Балан 1890б: 537), т.е. да оспори правилността на черковнославянския език за сметка на българските говори. Чрез посредничеството на Неофит почвата на черковнославянската школа се подронва, а новобългарската посока се сдобива с някои здрави критерии, които могат да й спечелят окончателния успех. Това според Балан е и естественият път на развитието по въпроса. Разпространението на мнението на Венелин забавя възтържествуването на българската посока с няколко десетилетия. Венелин подтиква вместо към освобождаване от черковнославянщината, към сближаване с българщината и преминаване "още през чистилището на една българо-руска посока". Някои писатели харесват у Венелин това, че изхожда направо от българската реч и всичко разноречиво излага с помощта на етимологията и черковнославянския език. "Под натиска на Венелиновото име" (Теодоров-Балан 1890б: 539) славенската школа просъществува до 1850 г. (дотогава върви успоредно с българската), след което се прелива напълно или в българската, или в българо-руската; изоставя се възгледът на Неофит, както и този на българската школа, и се следва схващането на българо-руската школа, чийто родоначалник е Венелин. Приведени според етимологичния му принцип, част от езиковите явления преминават като чисти български особености, а други взимат руски особености под старобългарски и общославянски предлог. Субективният принцип на преценка дали дадени явления са правилни или неправилни и недостатъчното познаване на диалектните разновидности на българския език, води до противоречия в българо-руската школа. Така от нея се отделят два клона: едните се съобразяват с черковнославянските паметници, т.нар. руски клон, а другите се съобразяват направо със старобългарските паметници, т.нар. български клон, който клони към Неофитовото славено-българско разбиране. Двата клона вървят заедно до 1860 г., след което руският клон замира. От българския клон се развива чистата българска школа. Клонът отделя от себе си две части - етимологическа, която дава по-голяма роля на старобългарската етимология, и фонетическа, която се съобразява и с новобългарската фонетика (Пловдивска и Търновска школа през третата четвърт на 19. в.). По-голям успех има втората.

Става ясно, че макар и критичен по отношение на Венелиновите възгледи за БКЕ и правопис, Балан отрежда на руско-украинския учен водещо място в историята на НБКЕ. Според българския учен именно на Венелин дължим преодоляването на трудностите, които стоят пред българските книжовници, желаещи да изградят език на народна основа, но да запазят връзката с миналото. За Балан Венелин е "Най-вещият по българската история, по българското образование и език мъж" (Теодоров-Балан 1890б: 519). В този смисъл Балан дори пренебрегва приноса на "слабоукия" Неофит (Теодоров-Балан 1890б: 521) и Богоровата "Първичка българска граматика" (1844). Досега не е известен друг труд на Балан, в който да присъства Венелин (Ишутин 1998), и въпреки че някои моменти от разглежданата студия са спорни, мястото, което се отрежда на Ю. Венелин не е случайно. Не без значение е и фактът, че студията е писана в период, когато българският език претърпява поредното силно руско културно влияние. Безспорен е приносът на Венелин за българския език и дух, за българската култура. Именно Венелиновите "Древніе и нынешніе болгаре" през 1831 г. насочват мислите на В. Априлов за работа в посока просветата на българския народ и заедно с Н. С. Палаузов откриват прочутото Габровско училище (1835) по европейски образец, в което за учител е назначен младият йеромонах от Рилския манастир Неофит⁸. Затова и Балан му отрежда заслуженото място на водач.

БЕЛЕЖКИ

1. Доклад от студентски и докторантски научни четения "Делото на българолюбеца Юрий Иванович Венелин", посветени на 210-годишнината от рождението на учения, под ръководството на проф. д-р К. Вачкова, 04.12.2012, Шумен. [обратно]

2. Извадки от пътния дневник на Ю. Венелин са публикувани от Безсонов(1857) и Въжарова (1960б: 86-87, 1960а: 87-90). [обратно]

3. Тези изводи са направени в период, когато пред българските книжовници стои нерешен проблемът за българския книжовен правопис. [обратно]

4. Следователно А. Теодоров-Балан прилага социолингвистичен критерий при изграждането на своята класификация. Понастоящем научната дисциплина ИНБКЕ е приела друга терминология и историята на книжовноезиковите школи е обновена съгласно постиженията на учените в областта (Схващания 1989: 86-94). [обратно]

5. "Знае ли (Венелин) защо болгарский язик не ще да стои во веки без членовете? И мни ми ся, макар и пророк Илия да слезе, пак не ще да ги извади и да научи народат другояче... Не требуваше ли да ни советува (Венелин) да ги согласиме в едни? Но да ги изгониме совсем, аз на това мнение во веки веков неможем да ся согласим" (по Теодоров-Балан 1890б: 520). [обратно]

6. Венелин съставя "Грамматика нынешнего болгаркого наречия" (1834), която обаче по финансови и др. съображения остава неиздадена и непозната за българските възрожденци, макар и високо оценена от Востоков. Граматиката е издадена едва през 1997 г. в оригинал от Института за славяноведение и балканистика към Руската академия на науките под ръководството на руския българист Григорий Куприянович Венедиктов. През 2002 г. е издадена на български език от колектив: проф. П. Пашов (редактор), проф. Бл. Блажев (преводач), проф. Хр. Първев (въвеждаща статия) (Вачкова 2008: 287-288). За съдържанието на граматиката Балан се позовава на казаното от самия Венелин в различни произведения и на Безсонов. [обратно]

7. Венелин познава граматиките на български език от Васил Ненович (ръкопис), Н. Рилски и Хр. Павлович-Дупничанин; Кипиловски също подготвя граматика, която след обсъждане с Венелин остава неотпечатана; служи си и с незначителен брой книги, които са написани на преработен според определен възглед език, а лични наблюдения има само върху източното наречие, за особеностите на западните и македонските говори знае съвсем малко. [обратно]

8. За основаването на Габровската гимназия вж. Априлов (1968: 21, 33, 77, 91, 107, 123); Априловите и Палаузовите писма до Венелин вж. у Венелин (1838). Срв. П. Р. Славейков (1866). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Априлов 1968: Априлов, В. Съчинения. София, 1968.

Безсонов 1857: Безсонов, П.Некоторыя черты путешествия Ю. Ив. Венелина в Болгарии. Москва, 1857, 40 с.

Вачкова 2008: Вачкова, Кина. Типологична характеристика на българския книжовен език (Възрожденски период). Шумен: Еп. К. Преславски, 2008.

Венелин 1838: Венелин, Юрий. О зародыше новой болгарской литературы. Москва, 1838.

Венелин 1842: Венелин, Юрий. Заради возрождение новой болгарской словесности. Букурещ, 1842.

Въжарова 1960а: Въжарова, Ж. Извадки от ръкописния дневник на Ю. Венелин: Дава сведения за старини в България: Търново, Силистра, Русе и др. // Въжарова, Ж. Руските учени и българските старини. София, 1960, 87-90.

Въжарова 1960б: Въжарова, Ж. Извадки от ръкописния дневник на Ю. Венелин: Сведения за старини във Варна, с. Крън и др. // Въжарова, Ж. Руските учени и българските старини. София, 1960, 86-87.

История 1989: История на новобългарския книжовен език. Отг. ред.: Е. Георгиева, С. Жерев, В. Станков. София: БАН, 1989.

Ишутин 1998: Ишутин, В. В. Юрий Иванович Венелин (1802-1839): библиографический указатель литературы за 1828-1994 гг. // Ю. И. Венелин в Болгарском возрождении. Отв. ред. Г. К. Венедиктов. Москва, 1998, с. 148-204.

Славейков 1866: Славейков, П. Р. Габровското училище и неговите перви попечители. Цариград, 1866.

Схващания 1989: Схващания за изграждането на книжовния език. Книжовни школи - Новобългарска, Черковнославянска и Славянобългарска. // История на новобългарския книжовен език. Отг. ред.: Е. Георгиева, С. Жерев, В. Станков. София: БАН, 1989.

Теодоров-Балан 1890а: Теодоров-Балан, Александър. Към историята на българския език. Български книжовен език и правопис. // Периодическо списание, 1890, кн. ХХХII-XXXIII, с. 242-286.

Теодоров-Балан 1890б: Теодоров-Балан, Александър. Към историята на българския език. Български книжовен език и правопис. // Периодическо списание, 1890, кн. ХХХIV, с. 511-542.

Теодоров-Балан 1987: Теодоров-Балан, Александър. Избрани произведения. Под ред. на Венче Попова, Боян Вълчев. София: Наука и изкуство, 1987.

© Камелия Колева-Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2013, № 4(161)