"НАБЛЮДАТЕЛИТЕ" НА КОНСТАНТИН ИЛИЕВ В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР, ИЛИ ОПТИМИСИТИЧНО ЗА СЪВРЕМЕННИЯ ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР

Камелия Николова

web

---

"Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното" от Константин Илиев

Режисура Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов, костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, фотограф Стефан Н. ЩеревС участието на: Цветан Алексиев (Станимир), Христо Петков (Хаджи Станьо), Илиана Коджабашева (Жената), Мартин Димитров (Мъжът), Кире Гьоревски (Димитър Общи), Стефания Колева (Ненка Павловица), Ненчо Костов (Васил Левски), Леарт Докле (Христо Ботев), Павлин Петрунов (Влахът), Елена Телбис (Влахинката), Ана Пападопулу (Гана Попатанасова), Йосиф Шамли (Ф. М. Достоевски), Благовест Благоев (Сергей Нечаев), Димитър Николов (Имануел Кант), Емил И. Марков (Гарибалди)

Премиера: 22 декември, 2018, Народен театър "Иван Вазов", Камерна сцена

---

 

Премиерата на най-новата пиеса на Константин Илиев "Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното" (2015) се състоя в самия край на миналата година, на 22 декември, в Камерната зала на Народния театър. Тук последният засега текст на големия български драматург намира своята много силна първа среща с театралната сцена и с публиката. В майсторския режисьорски прочит на Явор Гърдев пиесата убедително присъства с трите си основни нива - философско, политическо и театрално.

"Наблюдателите" продължава разсъжденията на Константин Илиев върху няколко ключови теми, с които се занимава цялата му драматургия. Това са преди всичко темите за живота и смъртта (по-точно - за краткия миг на човешкия живот и за безкрайната вечност, която го обгръща) и за смисъла и същността на опитите този кратък миг живот, отреден на човека, да бъде подобряван, като авторът се концентрира върху две базисни прояви на подобни опити - революциите в качеството им на проекти за радикално преустройство на обществото и личностното самоусъвършенстване на отделното човешкото същество.

Цветан Алексиев (Станимир) в сцена от спектакъла, фотограф Стефан Н. Щерев

Представата за своеобразната театралност на човешкото битие e смислов център на текста и отправна точка, от която Константин Илиев изгражда драматургията му. Човекът се появява само веднъж на вселенската сцена и желанията, страданията и греховете му в този кратък отрязък от време са обект на наблюдение от всички негови предшественици както докато ги преживява, така и след това, в безкрая на "отвъдното", когато мимолетният му живот е обречен на вечно завръщане пред неговите и пред техните очи, на вечно о(б)съждане и осмисляне. Идеята за вечния съд, за безкрайно повтарящото се гледане на земните "дела" на хората, извършени в краткия миг на живота им, авторът находчиво представя чрез образа на главния персонаж Станимир (Цветан Алексиев), който е съдия в малък съвременен български град, току-що получил масиран инфаркт, докато копае да търси злато в двора на стара чорбаджийска къща. Едва "новопредставил се" отвъд, той се изправя срещу нейния собственик отпреди 150 години Хаджи Станьо (Христо Петков), скрил парите, оказали се злополучната открадната сума от Димитър Общи, довела до залавянето на Левски и смъртта на много негови сподвижници. Срещата между двамата отваря нови и нови появи на български национални герои, на емблематични философи (Кант) и писатели (Достоевски), на мъже и жени, които го съдят за най-тежкия му грях - подписването на документ, позволил изсичането на вековни гори, но и разказват своите истории, за да бъдат съдени от него.

Това е най-интертекстуалната пиеса на Константин Илиев. В нея авторът включва исторически факти, откъси и препратки към други, свои и чужди, литературни произведения, образи икони и клишета от учебниците и уикипедия, за да повтори убеждението си, че революциите и радикалните проекти за промяна на обществото няма да направят човека и неговия житейски дял по-добри, защото "душата му си остава същата", разпъната между доброто и злото. Пътят е единствено неговото собствено самоусъвършенстване.

Режисьорското решение на Явор Гърдев плътно следва текста на Константин Илиев. Няколкото малки съкращения, които са направени, вероятно съвместно с автора, са много точни и изцяло в духа на избраната драматургична стратегия, целяща максимална лаконичност и концентрация на действието в образите на персонажите и в интензивния дебат между тях. Всъщност нека повторя това, с което започнах - постановката е щастлива среща между режисьора и драматурга. Увлечено потопен и изцяло верен на пиесата, Явор Гърдев се стреми да проникне дълбоко в нейния свят и да го представи максимално въздействащо на сцената. Той изгражда изключително прецизна и експресивна словесна и движенческа партитура на персонажите и на представлението като цяло.

Особено важен за цялостното построяване на спектакъла е неговото пространствено решение. В логиката на драматургичната и режисьорската концепция Никола Тороманов създава ярък, крайно лаконичен и силно въздействащ визуален образ. В центъра на кръговидната Камерна зала на Народния театър той поставя кръгъл черен отвор, издигащ се от подиума на около половин метър и напомнящ едновременно за дупката, изкопана от съдията Станимир в търсене на златото; за нещо като маса/легло, на което прекарва живота си; както и за гроб(ът му) и вход към отвъдното. В тази дупка/легло/гроб/вход към вечността персонажът стои почти през цялото време на спектакъла. От нея той разговаря с останалите "наблюдатели", на нейните ръбове се случват (представят) спомените от краткия му живот, в нея накрая започва безкрайното му изкупление - да копае и засажда вечно дърветата, изсечени в земното му битие с неговия подпис. Така както Левски вечно вари неизядения ошаф на убитото от него момче, Димитър Общи мие краката на избитите заради неговите признания възрожденци и Хаджи Станьо го кара с каруцата си до Дунава. Освен като сакрален проход между световете, тази отвор е и постоянната сцена, на която Станимир вечно ще извършва своето "дело" пред насочените към него очи на зрителите/наблюдателите му.

Цветан Алексиев (Станимир) и Илиана Коджабашева (Жената)
в сцена от спектакъла, фотограф Стефан Н. Щерев

Както текстът, така и режисьорският прочит на Явор Гърдев очакват много от актьорите. Веднага трябва да кажа, че те особено добре оправдават това очакване. Преди всичко режисьорът е направил изключително точен и изобретателен, понякога неочакван, но убедително потвърден в представлението, подбор на изпълнителите. Целият екип се справя много професионално и креативно, като непременно бих искала да подчертая ярките постижения на Христо Петков, Кире Гьоревски, Стефания Колева, Ана Пападопулу, както и на Ненчо Костов и Леарт Докле в трудните роли на Левски и Ботев, и не на последно място - на Цветан Алексиев като съдията Станимир.

Безспорно в първата си поява на сцената в спектакъла на Явор Гърдев и Народния театър новата пиеса на Константин Илиев намира много силна театрална реализация, а публиката се среща с едно истинско произведение на съвременния драматичен театър.

© Камелия Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2019, № 3 (232)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 6, 13.-19.02.2019, с. 8.