ПО ДИРИТЕ НА "ИЗГУБЕНАТА" БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Трето издание на “История во кратце о болгарском народе славенском” на йеросхимонах Спиридон Габровски

Йонко Бонов

web

Удовлетворяващо е, че през последните двадесет и две години “История во кратце о болгарском народе славенском” на йеросхимонах Спиридон Габровски (наричан още Рилски) има вече трето издание. Тази характерна за Българското възраждане творба и нейният достоен автор очевидно предизвикват професионалните интереси на анализатори и преводачи в нашето съвремие. Доказателство за това е юбилейното фототипно издание на книгата от 1992 г., посветено на 200-годишнината от създаването й, с предговор и студия на проф. Боряна Христова. През 2000 година “История во кратце...” беше отпечатана в превод и с предговор от Минчо Минчев.

Настоящото издание от 2013 г. респектира с пространния си монографичен предговор, с изчерпателните си бележки след основния текст, дело на нашата сънародничка доцент Татяна Яруллина ал-Булгари. Любопитното е, че родовите корени на авторката, представяща тази ключова книга на Националното ни възраждане, водят началото си от древен волжкобългарски род. В научното си творчество тя изследва широк кръг проблеми, свързани с историята, културата и езика на древнобългарския етнос, който сега населява поречието на Волга, Сибир и планините на Кавказ.

В предговора си, представящ “История во кратце...” на Спиридон Габровски доц. Яруллина анализира пространно и задълбочено този изключително съдържателен и ценен исторически и литературен паметник, създаден през 1792 г. В своя труд тя се основава на студията на проф. Васил Златарски, издал Историята... на йеросхимонаха книжовник в далечната вече 1900 година, както и на труда на проф. Боряна Христова.

Доц. Яруллина обръща внимание на многобройните исторически извори, ползвани от отец Спиридон, спира се на повлияването му от всеотдайния и вдъхновен негов съвременник отец Паисий Хилендарски. Разглежда живота и дейността на отец Спиридон като последовател на забележителния духовник Паисий Величковски.

Всъщност доц. Татяна Яруллина обръща внимание на една съществена страна от дейността на Паисий Величковски. Той възражда традициите на исихазма и аскетизма. Авторката се спира на малко известния факт, че манастирът Нямцу, където Паисий Величковски довежда свои последователи, сред които е и йеросхимонах Спиридон Габровски, намиращ се недалече от град Яш, е основан от трима български монаси в края на ХІV век. Изследователката си задава основателния въпрос защо все пак духовната диря на този светец Паисий Величковски е толкова трайна, а паметта му толкова се тачи. Може би защото той става основател на мощно духовно движение, наречено “старчество”. След неговата смърт последователите му заминават за Русия и там основават знаменитата Оптина пустиня – известна и като духовен извор за Гогол, Толстой и Достоевски.

Доц. Яруллина цитира архимандрит Павел Стефанов, според когото движението на отец Паисий Величковски може да бъде наречено неоисихазъм.

Авторката обръща внимание на това, че отец Спиридон Габровски е убеден в трако-илирийския произход на българите. Впрочем според него този кръг балкански народи е покръстен от първовърховните апостоли Петър и Павел. В монографичния си предговор тя припомня, че такава е и теорията на Ганчо Ценов за произхода на нашия народ. Авторката търси ключ към необяснимите данни на отец Спиридон Габровски за праисторическите български династии и техни владетели в публикувания извор на волжките българи “Джагфар тарихъ” от Бахши Иман, където Балканите се представят като една от най-древните прародини на българите. Там се споменава за присъствието на древните ни сънародници в Крит, Микена и Троя.

Доц. Татяна Яруллина разглежда основно аргументите на отец Спиридон за неговата илирийска теория. Този неин изследователски ракурс, насочен към разгадаване кодовете на българската прародина, придава новаторски характер на монографията й.

Анализаторката прави кратка характеристика на стилистичните особености на “История во кратце о болгарском народе славенском”, изтъквайки езиковите особености на творбата, разглеждайки причастността на отец Спиридон към словесното богатство на българския народ.

Както своите предшественици, проф. Васил Златарски и проф. Боряна Христова, така и доц. Татяна Яруллина се спира подробно на синкретичния облик на труда на отец Спиридон Габровски – типична особеност на книжнината ни от ранния период на Възраждането ни. Тогава, когато не са обособени все още литературните жанрове в нашата книжовна традиция, техни елементи се смесват в едно произведение. Както при отец Паисий Хилендарски, така и при отец Спиридон Габровски са преплетени в синкретична общност повествование, публицистика, историография, дори различни омилетични видове – проповед, беседа и др. Проф. Боряна Христова отбелязва, че в Историята на отец Спиридон липсвали патосът и публицистичният жанр, че това е напълно оригинален и самостоятелно композиран труд. Това е пресилена и неточна оценка, предизвикана от намерението да бъде идеализиран от наша съвременна гледна точка.

“История во кратце о болгарском народе славенском” на отец Спиридон Габровски не прави изключение от следваната през онова време историческа композиционна рамка в Русия, Сърбия, Гърция, Румъния и др. Историята на отец Спиридон на свой ред е в руслото на синкретичната в частност българска книжнина. Впрочем подобна тенденция към вече съзнателно търсен синкретизъм можем да открием и в съвременната литература, в полето на която излизат от печат, къде по-успешно, къде не дотам сполучливо сложни по своята жанрова характеристика произведения. Най-голямата личност на българския синкретизъм си остава безспорно първопроходецът отец Паисий Хилендарски със своята “История славянобългарска”. Той е и най-добър пример за това как синкретизмът в литературата може да остане с несравнимо по своята пълноценност звучене. Отец Спиридон Габровски явно е повлиян от тази тенденция, още повече че сам е пряк последовател и един от преписвачите на Паисиевата история. Йеросхимонах Спиридон пренася духа на хилендарския монах, факлоносец на Българското възраждане, и в своята книга.

Тук е мястото да припомним лекцията на нашия голям литературен критик, историк и естет проф. Боян Пенев, посветена на Историята на отец Спиридон, поместена в том първи на неговата четиритомна История на новата българска литература. Интересни са паралелите, които той прави между трудовете на отец Паисий и отец Спиридон. “У Паисия идеализацията на миналото е много по-издържана и по-обмислена, отколкото у Спиридона – отбелязва проф. Боян Пенев. – Паисий си задава много по-широки и определени цели, отколкото Спиридон. Пише българска история, защото скърби, че историческото минало на неговия народ е забравено, Паисий си поставя една по-далечна цел; чрез историята той иска да пробуди национално съзнание у своите еднородци и да ги отбие от пагубната посока на гръцкото влияние. Неговата главна цел е да накара съотечествениците си да познаят своя род и език – продължава проф. Пенев. – Онова съзнание, на което отец Спиридон дава израз в своята История, е от много по-ограничени размери. У Спиридона самата идеализация на историческото минало е цел, той спира на нея, у Паисия, напротив, тя е средство да се обърне към съвременния нему българин, да съпостави неговото сегашно положение с историческото минало...”

Макар че ползва много повече исторически извори, отец Спиридон на свой ред също не може да достигне нивото, постигнато от отец Паисий Хилендарски. Трябва да си даваме сметка, че двамата духовници и писатели са личности с различен темперамент, с различен начин на работа, с различен подход към книжнината. Макар че в своя предговор отец Спиридон, в стила на средновековен книжовник, воден от духовно смирение, изтъква, че не знае достатъчно правописа, че не е научен, е всъщност високоерудиран за времето си книжовник изследовател на нашата история. Същевременно е един от първите помощници на отец Паисий Величковски. В манастира Нямцу, където се събират около 700 монаси, отец Спиридон е сред най-доверените духовници на Паисий Величковски, който му възлага преписване и съставяне на различни богослужебни книги, изпраща го на мисии да предава негови послания. По-късно отец Спиридон се проявява и като писател агиограф - преписва житие на свети Теодосий Търновски, съставя и негова служба като за светец. Това са книжовни занимания, изискващи много време, сили, последователност и търпение – изобщо потребни са интелектуални усилия, присъщи за последователен учен.

“История во кратце о болгарском народе славенском” на отец Спиридон Габровски далече няма популярността на “История славянобългарска” на отец Паисий Хилендарски. Известен е само един препис на книгата на йеросхимонах Спиридон, направен през 1819 г. от габровеца Петко поп Манафов. Проф. Васил Златарски съобщава, че за труда на отец Спиридон става дума в научния свят през 1869 г. Тогава, на 14 февруари, в деня, посветен на 1000-годишнината от смъртта на свети Кирил, известният славист Хилфердинг я представя на славянското дружество в Санкт Петербург. Хилфердинг взема книгата на отец Спиридон Габровски или недалеч от Брегалница, или от монасите в Рилския манастир.

В своята История отец Спиридон се придържа към така наречената богословска школа, тоест отдава страданията на българския християнски народ, включително и падането под османско владичество, на Божието провидение и наказание заради натрупаните грехове. Всъщност това е типичната логика на събитията, преминаваща като златна нишка през целия Стар завет в Библията – страданията на избрания еврейски народ са наказание заради техните грехове пред Всевишния. Отец Спиридон изтъква тенденциозно произхода на българския народ и на славянството като цяло от Мосох, пряк потомък на Ной, а народът ни, убеден е той, е един от първите християнски народи, което също би могло да се приеме като признак за привързаност към богословската школа. А какъв би могъл да бъде друг един книжовник богослов, и то през онова време? Впрочем като продължение на темата за “История во кратце о болгарском народе славенском” би било полезно да има задълбочено теологично изследване за йеросхимонах Спиридон Габровски като представител на богословската школа.

Заслужава да обърнем внимание на пространните и изчерпателни бележки на доц. Татяна Яруллина, публикувани след превода й на Спиридоновата история. Сами по себе си те са сериозен и последователен научен труд с безспорен приносен характер. Плод са на дългогодишна работа и нареждат доцент Татяна Яруллина сред талантливите изследователи на Българското възраждане.

© Йонко Бонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2014, № 5 (174)