ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: "КАКВОТО ЗНАМ, ТОВА И ПИША"

Дора Колева

web

Процесът на горестен размисъл, на самоанализ и самосъд, на равносметки и пророчески ясновидства, познат ни от късната лирика на Любомир Левчев, с още по-голяма интензивност на поетическото напрежение продължава и в стихосбирката "Тъжна светлина" (2013). За поета е важно с безпощадно строги очи да се вглежда в личния си път, защото го осъзнава като неотделим от кръстния път на Родината, като органична част от духовната история на времето. И тук този процес се извършва от позицията на най-високата мярка за твореца - да бъде самия себе си. Определил своя знак за идентичност: "сам, докъдето се простирам" ("Окончания", 2006), лирическият субект настойчиво варира същия мотив: "Но само сам./ И все по-сам.", "Този лабиринт е мой./ Той има много изходи,/ но вече няма вход." Без външни опори, свободен от зависимости, той може да разчита единствено на себе си в опасното боравене със словото, с неговия смисъл.

Естетическото разбиране за творческата личност като център на художествения свят, като единствен събеседник, заставащ с лицето си пред читателя, е присъщо на поетиката на Левчев, но тук то е подчертано чрез въвеждащото място в книгата на стихотворението "Словесен портрет". Провокирано от художествен факт, чиято достоверност се потвърждава от репродукцията върху корицата: "Моят приятел Марк МакКей,/ ме нарисува/ върху дъска, изхвърлена от прилива/ след корабокрушение", стихотворението е възприемане-тълкуване на изобразеното, но и негово развитие и допълнение. Същевременно то свидетелства за тъждеството между поета и неговия лирически герой.

Вглеждайки се в образа си, такъв, какъвто е сътворен от приятеля-художник, поетът е привлечен от двата многозначителни детайла: "този коловоз между веждите" - знак за постоянна, напрегната мисъл, и "това трето око" - окото на ясновидството, което творците придобиват в резултат на преживени страдания. Самото обстоятелство, че го е нарисувал върху изхвърлена от прилива дъска след корабокрушение, вече има символичен смисъл; изразява замисъла на художника да акцентира върху личното крушение на идеалите, свързано с драматични исторически преломи. Но идеята за "третото око" като око на сърцето, в което се таи светлината на човека, дава възможност на поета да осъществи прехода от темата за катастрофизма към темата за живота с неговите най-силни, девети вълни, с неговите действителни ценности: надеждата, дръзновението, любовта. Само чрез любовта отделният човек се свързва с другите хора и със стройността на всемира. Съвсем в стила на Левчев лично-интимното прелива в универсалното и вечното. На поета му е нужен този плацдарм - позицията на любовта и всемира в стремежа си към истината за съвременния свят, за пътя на Родината и на своето място в него. Като творец с богата духовна памет той знае, че съвременният човек - продукт на цялата световна история, изживява наследени комплекси, които, макар и трансформирани, са не по-малко страшни и травмиращи. С чудовищно постоянство се повтарят явления с техните едни и същи причини. Когато лирическият герой изповядва: "Аз - Цар Едип/ не виждам вече прохода", "Аз -/ старият крал Лир,/ началото си търся,/ а долавям края...", той всъщност се обръща към културната асоциативност на читателя. Включените архаични имена таят памет за жестоки събития с вечен, непреходен смисъл. Чрез напомнянето за Сфинкса от античния мит поетът насочва към въпросите, "които нямат отговор" в днешната действителност - за дехуманизацията, за презрителното отношение към миналото, към Майката - Земя, които, като непрестанно боляща мисъл, органично преминават от една негова книга в друга.

Във времето, разделено на "след и преди", поетът прозира, че до истината може да се стигне само в едновременното движение в двете различни времена, в амалгамата на различните чувства. В резултат от такова световиждане се ражда жанровият синтез на елегия и възхвала, каквото е стихотворението "Прощална ода за слабите ангели". То отвежда към началото на личния авторов път, белязано от знака на "слабите ангели", тоест от безусловната вяра във висши невидими начала, в хармонията на света, в идеала за любовта и братството. Този непреводим в световните езици идиом, се оказва непонятен, поради което и излишен, в новото българско време, осъден да умре с цялата си романтична символика. Противно на онези, за които "слаби ангели" -/ това не е/ най-ласкавата диагноза", поетът идентифицира с тях най-прекрасната част от живота си. Те са внесли в съзнанието и в преживяването му на света и човека критерия за безкрайност, окриляли са порива му "към звездите... мои". Явен е намекът за първата стихосбирка "Звездите са мои" (1957), а в паузата е притаен драматизмът на някогашния въпрос: "Не вярвате ли?", не по-малко актуален и днес. Тонът на признателност градира до степен, когато словото зазвучава библейски скръбно и патетично:

Прекрасно избледнели,
символи на лудостта ми,
не зная как да ви благодаря.
А как желая
поне веднъж,
поне накрая
вашата роля аз да изиграя.
Да ви подам ръка.
А с другата
да вдигна огнения меч
и да целуна
с прощални устни пламъка двуостър.
И Фра Анджелико да нарисува
как преминаваме прегърнати по моста.

"Огненият меч и пламъкът двуостър" припомнят Христос от "Откровението" на Йоан: "от устата му излизаше двуостър меч; и лицето му светеше както свети слънцето в силата си". А за да потвърди божествената святост на "слабите ангели" поетът призовава не другиго, а духа на художника-монах, предоставяйки му обект за поредното "Благовещение".

"Мостът" ("По стария Понт ньоф/ с каретата на Блез Паскал/ пак някаква епоха си отива"), намиращ се във връзка с другите символи в книгата: "пътят", "прагът", "вратата", изразява концепция за диалектическа връзка с миналото - в любов към него, но и в полемика с него. Колкото и силна да е привързаността към крилатите безумия на младостта, поетът вече е изказал догадката: "Допуснахме някаква грешка" ("Окончания", 2006). В процеса на познание и самопознание "третото око" провижда зависимост между фантазията на света, която "лъска обувките на времето", и индивидуалната човешка фантазия, на която вятърът на времето нашепва "подарени думи". Безсилен да я обясни докрай: "Бях твърде малък, за да зная/ коя е Тя", "Сега,/ когато съм по-стар от себе си/ нима знам нещо повече за Нея?", но самото обстоятелство, че не може да я побере във формулировка, че я изписва с главна буква, означава, че фантазията е нещо значително, някаква важна субстанция на душата, която не може да се обясни, а само да се почувства. Затова е нужно да се внимава с нейната обсебваща власт: "Деца, пазете се от чувствата,/ които си играят с вас./ Пазете тишина". В тишината на вслушването се изостря и изяснява погледът, обажда се вътрешният глас.

Излязъл на пътя, "който слиза от сияйните илюзии,/ за да влезе в калната реалност", поетът не може да се ориентира, не може да свери спрелия си часовник. Чувството за самота и изгубеност ражда раздвоението: "моят вътрешен глас/ разпитва себе си". С лично-трагичен отблясък възникват най-болните въпроси на времето. В цялото си творчество поетът е утвърждавал идеята, че освен Земя, има Небе, че само като земно-небесно същество човекът може да постигне пълнотата и смисъла на живеенето. Затова не може да се примири с двуизмерната реалност, в която "time is money" е единствен жизнен принцип, "мечтите са убити с нож за хляб", а някакъв Призрак е измислил "приликата между диамант и свобода". Духът на съмнение и печал диктува мрачни образи: "вятър в пустинята", "онемяла камбана", "угаснала свещ"; свободата е "призрачна", сънят е "страшен сън", пророкуващ за Страшния съд. Приказната стилистика: "77 омагьосани врати" прави реалността още по-болезнено реална: "Отварям:/ Влизам в изоставени пространства./ Дом/ или крепост,/ или храм -/ вече е все едно...". Думи по външна или по смислова близост се събират, за да изразят трагично-сатирична ирония: "проход или преход", "полусън или полусмърт", "Буря събира бурени без корени". Като някакво познание за дарбата идва откритието: "моят почерк се променя". Поетът говори за ставащия все по-трудно четлив ръкопис, но всъщност става дума за философско-поетическия стил, за художествения почерк, чиято задача е да въплъти все по-затруднената, биеща се в "крайности" мисъл. Потресаващо прям израства въпросът, изразяващ най-страшната за всеки творец духовна драма:

А щом сам себе си
не мога да разчитам,
на какво да разчитам?
Да поникна отново
като кътник - мъдрец,
безполезно болезнен?

Въпреки премълчаните или неволно изпуснати признания за умора, за оскъдняващи надежди, в движещия се свят на книгата продължава да заявява за себе си зададената в началото тема за любовта и всемира. Стихотворението "Деца събират есенни листа" може да се прочете като синтез на Яворовите мотиви: "Деца играят вън" и "лист отбрулен". Без всякакъв рисунък, стихотворението трогва със скритата мелодия на живия вибриращ глас с неговите оттенъци на мекота и нежност към чистия възторг на детството, което не знае за смъртта, и на тъга поради природния закон, на който еднакво са подвластни листа и хора. Носещ мотива за течението на времето, рефренът поддържа особения ритъм и тон на чувството. Стихотворението можеше да завърши с това идейноемоционално внушение, като нов вариант на Яворовата безутешност, но с дух, устремен към третото измерение на света, поетът превключва темата за житейския кръговрат, за познатия "спектакъл" в друг, "обратен ред", според който времето си отива, но претворено в красота, то се съпричастява с всемира, където "началото и краят се прегръщат".

Да показва небесното като явило се тук, на земята - с тази естетическа цел Любомир Левчев влиза в поезията. Чувствителен към красотата, където и да я открива - в деца, цветя, птици, в човешките взаимоотношения и дела, той й се прекланя, а тя импулсира у него сътворяващото слово. Особено го вълнува тайната, съдържаща се в художествените светове на големите майстори; тя го кара да вярва, че дарбата е Божи дар, че изкуството се ражда в сътворчеството с Бога. Стихотворението "Теодосий" не е разсъждение за изкуството, а негово преживяване, потъване "в съзерцанието и екстаза", когато душата изпитва потребност да плаче и се моли пред Бога, чиято явност осъзнава в божественото свирене. На фона на хармонията поетът премисля собствената си дисхармония. Разколебан във възможността да създаде катарзисно изкуство, той не забравя девиза на своя "двустранен трон": "в начале бе слово./ А в края -/ последна дума". През целия ход на книгата преминават: "последен път", "последна капка", "последни надежди", "последен вестник", "последно желание".

Последната дума е в последното стихотворение, дало заглавието на стихосбирката, която се гради като цялостна книга, като лирична поема с единен замисъл. Зададената главна тема в началото, нейното подхващане в следващите стихотворения, взаимодействието и съотнасянето й с други теми, преминаването на постоянни образи-символи - целият този процес бележи мъчителното вървене към финалното обобщение. Във времето, когато и "тънкият месец като блуден син/ се връща вкъщи", за да признае, че няма Небе, няма трето измерение, когато липсващият идеал "претопява" изконни опори и ценности, поетът чувства, че трябва да отхвърли изкушаващите гласове на "слабите ангели": "Не е ли по-добре/ да вдъхнем/ малко кураж/ на тези излъгани надежди,/ на това отчаяно битие?", за да приеме друго творческо поведение:

Каквото знам,
това и пиша.
Светлината е тъжна.
Римите са виолетови.
Стихът е зъл.

Слети в едно, знанието и интуицията предчувстват заплаха от историческо възмездие. В древността възмездието се възвестявало от пророците. Със своето "трето око" ("Очите ми са слепи, но душата вижда") поетът прозира днешната повеля на любовта, на призванието и дарбата: с "виолетови рими" (в момента на страданието Христос е с виолетова дреха) и със "зъл стих" да предупреждава и да бие замлъкналата камбана.

© Дора Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.06.2017, № 6 (211)