|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПАЗАЧДарина Денева Все още живея там, където беше първото ми училище. Къщите, улиците и дървета около него се менят, а то си остава едно и също - буца сгъстено време в центъра на селото. Всяка седмица го заобикалям, без да му обръщам внимание. Винаги си е тук - най-добрият пазач на 7 години от живота ми. През летните ваканции обаче започва да ме мъчи носталгия. Тогава и двата входа на двора са отворени и през него може свободно да се минава. Най обичам да идвам в горещите юлски следобеди, когато няма никой. Влизам през централния вход. Не се случва нищо особено, само нажеженият въздух леко потрепва. Ето ги моите 7 години - никъде не са отишли, никой не ми ги е взел. Между плочките на пътеката растат глухарчета с вълни избуяла трева от двете страни. Сядам на една счупена пейка. Паметникът до входа се е килнал настрани, с увиснали по него изсъхнали цветя. Изкривените баскетболни кошове на спортната площадка изглеждат по-ниски. Мазилката на фасадата се лющи толкова обилно, че имаш чувството - като падне и последният слой, под него ще се открият коридорите и класните стаи. Асфалтът е остарял. От единия край на двора до другия минава голяма пукнатина - земята предупреждава, че всеки миг може да се отвори и да го погълне. В телената ограда зеят големи дупки. Чувам звън и се сепвам - нали е ваканция? Обръщам се и виждам едно бяло козле. Давам му няколко бонбона, то подрънква още малко със звънчето и се отдалечава. Освен него от външния свят тук са успели да проникнат мухи, пеперуди плюс няколко облака, които се задържат 2-3 минути и тръгват навън към поляната.
© Дарина Денева |