Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НЕ ПИША
web
Отказваме.
Отказваме да слушаме.
Виси отгоре ни кукичка,
отдолу - наквасила се е мрежата.
Хваща ни китът -
потънали
в океана на дреболиите -
като детски играчки,
изхвърлени в локвата, в корема
на човешкото пораснало неблагоразумие.
Вчера щяхме да изплуваме,
но държим да сме котви -
сами разпнати на въжетата
се лъжем,
че се притежаваме.
Отказваме.
От толкова отказване
не знаем важи ли отказът.
Вали. Виси отгоре, на кръст,
вечно, облака.
Отдолу е празнината и в нея -
Йона размишлява:
дали да слушаме, или да чуем
как се удрят рибите
в стените на аквариума.
Оказа се,
същината ни е стъклена,
тясна илюзия,
когато е отречена.
Иначе: лъжа или истина,
локва си е локвата,
понастоящем
от хора обитаема.
И да, понякога сме невидими,
по чужда привилегия.
И не, отричаме,
че сме нехранимайковци:
сбъркани, ненадеждни, за нещастие
прописали. Отказваме
думите. От години
все ги отказваме. Нищо.
Вземете си привилегиите,
оставете ми
сили за дишане.
Нали понякога сме китове
от пластмаса - погълнати
от Йона, невръстния,
в градината.
И ние като него: недорасляци,
за щастие,
понякога се отказваме
от собственото си присъствие,
да не пречим на нощта
да преобръща
вълните в истини.
Простете за дъжда, после
за кукичките
между редовете, мили мои
удавници, мореплаватели
в струи
от тъмносиви листове.
Не слушайте - чуйте
как се пука аквариума:
на дъното
диша алегория, над нея
стои детето
и отказва, и отрича,
за да не остане
завинаги в локвата.
© Александър Хр. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2021, № 2 (255)
|