ИМЕНА СЪС ЗНАЧЕНИЕ ВЪЛК В БЪЛГАРСКАТА АНТРОПОНИМНА СИСТЕМА

Зоя Барболова

web

УВОД

Въз основа на един, макар и бегъл, поглед върху антропонимните системи на различни народи от евразийския и североамериканския ареал се установява, че едва ли има такава, в която да не се съдържат лични и/или фамилни имена, образувани от апелативи със значение ‘вълк’ или от съответните основи. Тази традиция води началото си от античността, когато различни божества, митични герои и владетели били назовани с имена или са имали прозвища, в мотивиращата основа на които е залегнало названието на хищника вълк като, напр.: ст.гръц. богове Зевс и Аполон са известни с определението Ликейски (гръц. Λύκειος), едно от тълкуванията на което е ‘убиец на вълци’ (Старогръцко-български 1943: 478), синът на Аполон и парнаската нимфа Корикин се нарича Ликор ‘вълчи вой’ (Агбунов 1993: 186); имената на жреца на Аполон Лаокоон и на първия цар на Аркадия Ликаон означават ‘човек-вълк’; Ликург (Λυκόοργος // Λυκοΰργος) е личното име на митичния цар на едоните и на законодателя в Спарта през 884 пр.н.е., и т.н. В римската митология Луперк (Luperkus < lupus ‘вълк’) първоначално е бог-покровител на вълците, а по-късно - на стадата и овчарите, а неговият женски ипостас - богинята Луперка (< лат. lupa ‘вълчица’), е обожествената вълчица, откърмила братята Ром и Ремул; Бхима, герой-войн от древноиндийския епос "Махабхарата" има прозвището Врикодара ‘вълчи търбух’ (Напърт 1994: 72); митичният основоположник на ханската династия при древните тюрки е Ашина ‘благородният вълк’; бащата на героя от тюркската епична поема "Алпамъш" се нарича Байбури, букв. ‘господин вълк’ (вж. по-долу), и т.н. И както много други митоними и тези в даден момент започнали да се използват за именуване и на хора, т.напр. името на една тракийска принцеса е Харпалика ‘грабливата вълчица’, а на баща й - тракийски цар, е Харпаликос, чието име явно също означава ‘грабливият вълк’; прякорът на грузинския цар Вахтанг І Горгослани, означава ‘вълкоглав’. Априори представените митоними и антропоними подсказват, че става въпрос за един изключително архаичен архетип, за който се предполага, че е възникнал на обща митологична основа като единен възглед за положително отношение към този хищник у различни народи в древността.

Тази ситуация предизвиква любопитство, още повече като се има предвид, че днес се гледа на вълка с неприязън и страх като на жесток, алчен и зловреден хищник, възприет в християнските вярвания за символ на мрака, зимата и дори на смъртта и идентифициран с дявола (Българска 1994: 72; Приор 1993: 30), поради което апостол Павел сравнява еретиците със "свирепи вълци" (Новият 1995). В по-нови времена се асоциира с разбойник, грабител, а в приказките за животните се представя като най-глупавото и наивно животно. Би могло да се допусне, че имената със значение ‘вълк’ в по-далечни времена са били защитни в смисъл, че чрез тях родителите се надявали да заблудят вълка като ипостас на дявола. В далечния езически период обаче това е една от най-митологизираните и най-почитаните твари. Запазените у различни народи митични легенди, етнографски и фолклорни сведения показват, че някога вълкът е бил издигнат в култ, а някои фрагменти от езическите възгледи по отношение на него, под една или друга форма, се запазват и след приемането на новите религии.

Обобщавайки образа на вълка в различни култури и епохи, се оказва, че той е амбивалентен и мултифункционален митичен образ. Преди всичко вълкът е бил обявен за свещен, божествен, което при тюрките намира израз в названията на митичния вълк в легендите, където се определя като Благородния Бял Вълк или Кек Курт // Gök kurt (където кек /тур. gök/ ‘небе и небесносиньо’, а курт /тур. kurt/ ‘вълк’, т.е. букв. ‘небесен вълк’), но всъщност означава ‘светлозарен, божествен вълк’, както и boz kurt // boz börü ‘свещеният вълк’ (Фасмер 1986: 199) (днес букв.: ‘сивият вълк’). Същото е било значението и на бълг. сура вука (днес букв.: ‘сив вълк’), което е реминисценция или на тюркския boz kurt // boz börü или на бълг. и рус. Змей Горянин и срб. Змей Огнен Вълк (Змаj Огаени Вук)¹. Същевременно Белият вълк (Белый волк) в руската митология е горският цар или едно от неговите превъплъщения, а белият му цвят го определя като свръхестествено същество. Впрочем епитетът Ликейски (гръц. Λύκειος) може да се интерпретира и като ‘лъчезарният (прен. божественият) вълк’. Идентификацията му с огнения змей при славяните и появата му в митологиите на различни народи вместо коня или елена във връзка със слънцето², го определя като един от зооморфните соларни символи.

Според достигналите до нас генеалогични легенди, вълкът е тотемно животно, т.е. явява се като митичен прародител на различни народи и спасител или възпитател на бъдещи царе и основоположници на династии³. Като такъв често изпълнява функцията на помощник на покровителстваните от него народи и техни герои в трудни моменти⁴.

Към тотемическите и небесно-божествените типологични черти от характеристиката на вълка при различните народи се прибавя ролята му на символ на мъжкото начало. Това схващане е съхранено и ярко изразено при тюрките, които след непосредственото раждане на дете питат: "Вълк ли се роди, или лисица". Той символизира силата изобщо, поради което украинците, когато малкото на едър добитък се ражда нормално, казват примерно: "Това не е теленце, а вълче" (Гуцалов 2005). В пряка връзка с тази му функция е архетипната представа за агресивната му и войнствена същност, което налага аналогията на вoйна с вълка. "Богът-войн-вълк е много характерна фигура в индоевропейската митология - скандинавският Один може да се превръща във вълк, това животно е една от хипостазите на персийския Веретрагана, римският Марс е тясно свързан с вълците." (Маразов 1994: 34). Подобна ситуация има и при грузинците (Мифы 1987: 242). "Тракийският Арес <...> имал облик, име и поведение на вълк" (Маразов 1994: 47)⁵. Вълкът е всеобщ символ на войнската слава, смелост и агресивност (Федосеенко 1995: 51), поради което обикновено самите вoйни изобщо се възприемали като вълци. За индоеврорейския герой-войн той е емблемно животно и затова ритуално войнът се маскирал като вълк (напр. троянецът Долон от "Илиада" ходи на разузнаване, наметнат с кожа от сив вълк); във военните действия вълча кожа замествала щита; токите на коланите при тракийските вoйни са във вид на вълк и т.н. (Маразов 1994: 36). Тюрките също изобщо се въприемали за вълци, затова, когато влизали в атака, виели като вълци. Според китайските източници понятието "тюркски хан" и "вълк" са синоними, което най-вероятно е отражение на самовъзприятието на тюркските ханове (Гумильов 2002: 28).

Всичко това е в пряка връзка със съществувалите някога мъжки вълчи общества, които по същество са сдружения на военната аристокрация или на вòйните изобщо. За посвещението на младите вòйни И. Маразов съобщава, че "Когато идва времето да бъде посветен, младежът напуска дома и селището (културния свят) и отива в лиминалната зона - планините и горите (дивия свят), поради което при персите получава названието mairo ‘див’. <...> младите вoйни живеят и действат обединени в групи, които напомнят за вълчата глутница и на редица места носят това название <...>. Хетският цар Хатусилис се обръща към мъжете-вoйни от народното събрание, за да им представи своя наследник и препоръчвайки им да вземат младия владетел във военен поход, завещава: "Нека да бъде вашият род единен като вълчия" (Маразов 1994: 34). Военните общества, ритуалното посвещение или инициация са характерни и за скитите; в иранските текстове се съобщава за "вълци на два крака" (Бедненко 2002-2006; Мифы 1987: 242; Гуцалов 2005 и др.). Като войнски символ вълкът се явява върху воинските инсигнии: Хуните украсявали бойните си знамена с вълча глава, забита на върха им, а на тюркските знамена със златни нишки се изобразявала вълча глава. Знамена с изображения на вълча глава имали и някои поделения в иранската войска (Фирдоуси 1977: 285). "Заслужава да се отбележи, че знамената или отличителните знаци (signa) на римските легиони са били украсени също с животни на върха, като вълк, глиган, кон, орел, минотавър, а по-късно със змия от коприна" (Бешевлиев 1981: 44), според скандинавските саги, на входа на Валхала (др.-сканд. Valholl; др.-исл. Valhöll)6, е окачена вълча кожа (Легенды 2007) и т.н. Всички тези данни предполагат, че военната символика на вълка води началото си от глъбините на историята.

Вероятно в един по-късен етап като вълци се самоопределяли не само вoйните, а цели племена. Това намира израз в техните етноними. С тях се самоидентифицират башкирите, чийто етноним  башкорт означава ‘главен вълк’, а първите му носители, поставили началото на огузкия клон на тюрките. Етнонимът буряти се свързва с названието за вълк бури в езика им. С този апелатив се свързва и името на споменаваното в руските летописи от ХІІ в. племе (или орда) бурчевичи (Плетньова 1990: 102). Едно от славянските племена се назовава Vlci (Нидерле 2000: 304). Страбон съобщава, че даките наричат себе си δάοι ‘вълци’. Въз основа на това възниква една от версиите за етимологията на етонима даки, който се извежда от фригийското название δάος ‘вълк’ = дак. δάοι, Davus ‘вълци’ (Георгиев 1977: 45; Eliade 1972: 1-20 цит. по Маразов 1994: 33; Иванова 2000: 10). Същевременно по звучене този етноним е по-близък до иранската лексема dahae, която също означава ‘вълк’. Ако това е вярно, то вълкът е "прародител", т.е. тотемно животно и на даките. Но Страбон разказва и за едно номадско племе daoi в Прикаспието към края на І в. пр.н.е.-началото на І в. сл.н.е., което гърците наричали и daai, а някои латински автори - dahac, което се извежда от иран. dahaе ‘вълк’ (Гуцалов 2005). Родоначалник на митичните нарти е осетинският епически герой Wǽrxǽg (Уæрхæг, Уархаг) ‘вълк’ (Абаев 2003). В една от скандинавските саги бессерките са наричани "ulfhedinn" ‘<хора с> вълчи кожи’; смята се, че мотивацията на названието saka haumavarka, под което е известно едно сакско племе, е "‘тези, които се превръщат във вълци (varka), когато изпаднат в екстаз, след като са пили сома (hauma)’ или ‘вълци хаоми’." (Гуцалов 2005) и т.н.

В български баяния "вълкът се явява като космически модел" (Георгиева 1993: 56), което несъмнено се свързва с вярванията на прабългарите - подобно на орела вълкът бил възприет у тюрките като медиатор между трите свята. Явно в тази връзка е и вярването, че всеки шаман може да се превъплъти във вълк. Според българските предания тази способност притежавал и Боян Магьосникът, синът на цар Симеон. С метаморфозата човек-вълк е свързано и поверието за вълколаците (Българска 1994: 75-76; Славянские 1995: 418-420). В представите на някои народи вълкът изпълнява ролята на страж на подземния свят⁷ и пътеводител в царството на мъртвите, т.е. той е посредник между света на живите и мъртвите. Това обяснява и аналогията му с вампир. Същевременно сред някои славянски народи съществува представата за вълка като унищожител на демони (Гура 1997: 122-159). Така например украинците вярват, че ако гръмотевицата и вълка не унищожават дяволите, те ще станат толкова много, че няма да се вижда земята. Въпреки че българите причисляват вълка към нечистите сили и под влияние на християнската религия той често се асоциира с дявола, свързва се с мъглата, мрака и т.н., съществуват и езически поверия, според които той е най-големият враг на дявола и другите зли сили; с него се плашат болестите. Вярвало се също, че е на добро, на щастие и е знамение за голяма плодовитост при овцете през идната година, ако вълк се промъкне незабелязан в кошара и успее да грабне овца (Маринов 1994: 133). По същество това се приемало като своеобразно жертвоприношение. Широко разпространено е поверието при източните народи, че ако вълк се изпречи на пътя, или пресече пътя на човек, това ще му донесе късмет, щастие, благополучие (Бедненко 2002-2006).

С култа към вълка-войн и ролята му на медиатор са свързани някои празници в древността: Херодот съобщава, че всяка година неврите се превръщат във вълци. Предполага се, че това е ритуал, свързан с намятане на вълчи кожи и поставяне на вълчи маски, който се извършвал ежегодно в определено време. Вероятно по тяхно подобие били провеждани римските Луперкалии през февруари и славянските Вълчи празници, чествани от българите през периода 11-17 (или 19; 21) ноември и първите три дни на февруари⁸.

Изнесените факти водят до извода, че някога вълкът имал "огромно култово, ритуално и социално значение" (Харитонов 2009: 2 гл.). Трудно е да се каже кога е възникнал култа към вълка, но без съмнение, това е станало в предисторическия период. Смята се, че първите негови наскални изображения са от неолита, когато понятията "куче" и "вълк" още не са се разграничавали както в митологиите, така и в рисунките и в човешкото съзнание (Иванов 1975: 400). Явлението определено е възникнало още в периода преди да се пристъпи към одомашняването на животни, което според М. Елиаде започва през мезолита (Елиаде 1997: 47). Идентифицирането на двете животни е продължило доста дълъг период от време, дори след тяхното разграничаване, което е видно не само от данните в различни култури, но и от смесването на техните названия (Гамкрелидзе, Иванов 1984: 2, 590; Иванов 1975: 400)⁹.

*

Без да са изчерпателни, представените данни очертават един достатъчно ясен фрагмент с образа и митологичните функции на вълка в картината на света през различни исторически епохи. Тя показва, че тук не става въпрос за заимстване, а за еднакви логически асоциации, свързани с природата на вълка.

Всичко това обяснява и повсеместното наличие на т.нар. "вълчи" имена и тяхната устойчивост през вековете. Възникнали първоначално като епитети, прозвища, титли, те постепенно преминават в сферата на антропонимията. Обикновено личните имена със значение ‘вълк’ се формират по лексико-семантичния словообразувателен способ, т.е. съответният апелатив се трансформира в nomen proprum, което впоследствие става основа за образуване на други антропоними. Такъв е пътят на формирането им и в български език. Тук обаче има една друга интересна ситуация - в българската антропонимна система се явяват собствени имена за лица не от една, а от няколко лексеми със значението ‘вълк’. И това е естествено, като се има предвид, че етногенетичният състав на българите се образува от различни далечнородствени и неродствени народи, в чиито култури трайно присъства култът към вълка. Това дава възможност за възприемане и използване на названията за вълк в техните езици за формиране на антропоними. Някои от тях са непрозрачни, със замъглена през вековете вътрешна структура и вероятно поради това производните от тях лични имена постепенно са изчезнали от употреба. За щастие, повечето са се съхранили в съответните фамилни имена. Други, поради загубата на семантиката, явно, непонятна дори за част от племената или поради наличие на омофония с разнозначни действащи лексеми, са преосмислени и са приели тяхното значение. Тези обстоятелства затрудняват разкриването на вътрешната им структура не само в синхронен, но и в диахронен аспект.

Сред производните български антропоними се явяват и итересни форманти, някои от които биха могли да се тълкуват като лексеми, които някога са съществували самостоятелно, които с течение на времето са престанали да функционират, но са се запазили под формата на суфиксоиди, по-точно на антрополексеми, тъй като се срещат само при личните имена и техни деривати. На тези проблеми се отделя специално внимание в изложението по-долу, като за целта се прилага комплексният метод на лингвокултурологията.

Процесът на анализа протича на фона както на гореизнесените, така и на други екстралингвистични факти, в които прозират митологичните вярвания, залегнали в реални исторически ситуации и породили трайната традиция родителите да именуват децата си с "вълчи имена".

АНАЛИЗ НА АНТРОПОНИМИТЕ СЪС ЗНАЧИНИЕ ‘ВЪЛК’

1. Личното име Вълк и неговите производни

За всеки говорещ българския език е ясно, че мъжкото лично име Вълк е образувано по лексико-семантичен начин чрез трансформация на апелатива вълк в антропоним. Той вече не е актуален в съвременната българска антропонимия, както и някои от неговите производни, особено тези, които са белязани с диалектни фонетични особености. Част от тях са съхранени само в съответните фамилни имена. Те са ясно доказателство, че това са архаични формации, а апелативът вълк през хилядолетията е бил в ролята на продуктивна мотивираща основа, при това не само при българите, а и при другите славяни, където са използвани съответните фонетични варианти на основата. Това, от една страна, доказва, че славяните не прават изключение от другите евроазийски народи като кръщават децата си с названието на това хищно животно, а от друга - това е едно от свидетелствата за култа и на славяните към него в езическия период.

Активните и пасивни антропоними с мотивираща основа ‘вълк’ формират едно значително по своя обем антропонимно гнездо в български език, центърът на което е името Вълк (ХV в.) // Влък > Вълко (ХV в.) (> ж. Вълка (ХV в.), Вълкя > Влъкна; ф. Вълков // Влъко // Вулко // Волко (> ж. Вълка; Волка); Вълкан (ХІІІ в.) (> ж. Вълкана (ХІІІ в.) > Вълканка; ф. Вълканов) // Вукан (> ж. Вукана) > Вълканко > Вълканчо; Вълкун; Вълкас (ХІ-ХІІ в.) > Вълкасан (ХV в.); Влъксàн (ХІІІ в.) // Вуксàн; Вълкадин (ХVІ в.) > Вълкадинчо // Вукадин // Вълкодин (> ж. Вълкодина); Вълкаш (ХV в.) > Вълкашин (ХV в.) // Вукашин; Вълком; Вълкота (ХV в.); Вълкуш (ХVІ в.) (> ж. Вълкуша (ХV в.) > Вълуша); Вълчо (ХІІІ в.) (> ж. Вълча; ф. Вълчев) > Вълчко // Влъчко (> Влъчка) > Влъчкун; Вълчан (ХVІ в.) (> ж. Вълчана > Вълчанка; ф. Вълчанов); Вълчин (ХІІ в.) (> ж. Вълчина) > Вълчинко (> ж. Вълчинка) > Вълньо, Вълню; Вълче (ХІV в.) > Вълчей (ХV в.); Вълчек; Влъчкун; (умал. от Вълкан или Вълчан); Въло (ХVІ в.) (> ж. Въла, Въля; ф. Вълов) > Въльо, Вълю (> ж. Вълушка); Въле (ХVІІІ в.); Въйо; Въли (> ж. Вълина > Вълинка; Вълиана); *Вълеш > Вълешко; Вуло; Въко (> ж. Въка); *Вук > Вуко (> ж. Вука; Вукица); Вукал; Вукан (< ж. Вукана); Вучо > Вучко (< ф. Вучков) и сложните имена Вълкомир (ХVІ в.); Вълкослав (ХV в.) // Вукослав (> ж. Вукослава); Вукосав (> ж. Вукосава) и Вълкострел (ХІV в.).

Многобройните фонетични варианти на антропонимите са отражение на фонетичните варианти на апелатива вълк в различните диалекти (влък, волк, вък, вук, които са реплики на стб. ) и говорят за широкото разпространение на имената с тази мотивираща основа в българската езикова територия (Български 1971: 205-206). Те са свързани предимно с групата ъл // лъ, която се проявява и като ол // ул: (Волко, Вулко), а при Въйо като ъй: ъл > ъй, т.е. л ~ й (както при зеле ~ зейе). В някои случаи групата се разпада като понякога изпада л, т.е. ъл > ъ (Вълко ~ Въко), а друг път - ъл > у (Вълко ~ Вуко // Вучо).

Морфонологичните прояви са свързани с това, че понякога к ~ ч (Вълко ~ Вълчо) или изпада, т.е. к ~ ø (Вълко ~ Въло).

По-голям интерес тук представляват словообразувателните формации и най-вече някои от афиксите, които още в писмените източници от миналите векове се срещат спорадично.

Вариантите Вълко и Вуко са десемантизирани звателни форми на Вълк, респективно на нерегистрираното в български Вук (но особено популярно в сръбски и други южнославянски езици). Останалите варианти, завършващи на -о, също са неутрализирани звателни форми, а тези на -’о; -ю /’у/ (Въльо, Вълю)или -е и -и (Въле и Въли), са умалителни от съкратени звателни форми на Вълко, които през вековете също са приели статут на нормативни имена.

Освен като фонетичен вариант, Вълчо може да се разгледа и като производно с умалителния суфикс -чо, т.е. Въл/к/ + -чо, с който са образувани и други имена от същата коренна дума. С гальовно-ласкателна конотация са и всички останали производни на -чо. Преходът к ~ ч при Вучко и при вторично умаленото име Вълчко с фонетичен вариант Влъчко (< Вълчо) се предизвиква от умалителната наставка -ко, която участва във формирането и на други умалителни производни. От синхронен аспект МЛИ Вълешко също е умалителна форма на -ко, както Требешко от Требеш, въпреки че самостойно име Вълеш не е регистрирано.

Част от словообразувателните наставки, с които са формирани неутралните в емоционално отношение МЛИ от Вълк // Вук са характерни за традиционното образуване на производни лични имена в български език. Суфиксите: -ан (Вълкан // Вълчан // Вукан); -ин (Вълчин); -ун (Вълкун като Гостун, Градун); -ек (Вълчек - Божек, Бундек), -ал (Вукал - Братал); -уш (Вълкуш - Мануш, Паруш) създават продуктивни словообразувателни типове в българската антропонимна система, въпреки че някои от тях вече са в пасивния фонд, напр.: -ей се открива в имена като Белей, Белней (запазено във ФИ Белнейски), Богатей, Браней, Галей и др., но с този завършек днес е само чуждото име Андрей, а личните имена с наставката -ота, която явно някога е била много продуктивна (Белота, Босота, Доброта, Драгота, Левота, Страхота, Тихота), отдавна, може би от векове, не функционират. Без съмнение, това е архаичен славянски афикс, както и имената, образувани с него. Неговата основна функция обаче е да образува абстрактни съществителни имена от женски род с основи от прилагателни като: висота, доброта, красота, лекота, сивота и т.н., които някога са имали способността да се трансформират в антропоними. По аналогия с тях впоследствие суфикс -ота е започнал да се прибавя и към съществителни при образуването на nomina propria, приемайки функцията на антропонимен суфикс.

Подобна е ситуацията със суфиксите -еш и -иш, които често се явяват в конкурентна употреба (напр. Вадеш и Вадиш), но въпреки това те не са успели да се утвърдят в съвременната българска антропонимия. Някои обстоятелства, които се изнасят по-долу (вж. т. 2), дават основание да допуснем, че е възможно тези афикси да са от неславянски произход. Що се отнася до антропонимът Вълкашин, от синхронен аспект то е производно от Вълкаш + ин, но от диахронна гледна точка би могло да е и обратното, т.е. Вълкаш да е съкратен вариант от Вълкашин, което евентуално би могло да се интерпретира като сложно име с втора част шин, ашин (вж. т. 5). Афиксът -ас се открива в няколко имена, едно от които е Куртас, поради което и на него по-долу се отделя повече внимание (вж. т. 2; т. 3.4).

Трудно е да се приеме, че Вълком е съкратено от Вълкомир (както и за Радом от Радомир и др.под.). По-скоро тук -ом е ст.бълг. морфологичен афикс за инструментален падеж, в значение ‘с, със’. Следователно вътрешната структура на Вълком е ‘с вълка’, т.е. ‘да бъде <приятел, другар> с вълка’ (респективно Радом ‘<да живее> с радост’).

Двойна и дори тройна интерпретация има името Вълкасан // Влъксан // Вуксан (последният вариант е особено популярен при сърби и хървати): то най-вероятно е формирано от Вълкас + -ан, но би могло да е сложно име, съставено от Вълк и сан, където вторият компонент би могло да е прабългарската дума сан ‘висок чин в държавната йерархия или на група от обществото’. При това положение вълк (вук) има преносно значение ‘член на общността на "вълците"’, което означава, че в мотивацията на името Влъксан (Вуксан)е залегнало желанието на родителите чедото им ‘да заеме висок чин в обществото на "вълците", т.е. на военните’. Вътрешната структура на това име е във връзка с архаичните военни традиции и представите за вълка, и особено за вълчата глутница като единна воинска дружина при евроазийските народи. Основание за тази хипотеза дава наличието на лексемата сан като основа на името Сано (> ж. Сана и умал. Сани, Санко), което едва ли е съкратено от Роксан/а/, както твърди Н. Ковачев. По-скоро това е старинно име-титла, което днес се отнася към имената от семантичния кръг ‘високопоставена личност’ като Господин, Бейо, Везирка, Султан/а/, Царин/а/ и т.н., с които родителите пожелават на детето си да се издигне в обществото и да заеме висок ранг¹⁰. Следователно Влъксан (Вуксан) най-вероятно е старинно хибридно име, съставено от слав.-бълг. Вълк + праб. сан, а у другите южни славяни е заемка от български. Това се отнася и за името Вълкасан, където двете основи се свързват посредством съединителната гласна а.

За етимологията на компонента -сан обаче има още няколко версии: 1) той би могъл да е съкратен вариант на използваните в казан.татар. антрополексеми исан "тюркско-татарското Жив, здрав, благополучен" и при това тълкуване Влъкасан // Вуксан означава ‘благополучен вълк’; 2) от араб. сана ‘ярка светлина, сияние’ (Татарские 2006-2013) или 3) просто е фонетичен вариант на компонента -шан в Драгшан (> Драгушан) или Шано (Шанко) на който ще се спрем специално по-долу. Преходът с ~ ш при прабългарските думи е познато явление и най-популярният пример за това е сазан > шаран. Този преход се среща и в други неславянски имена, напр.: Параскев/а/ ~ Парашкев/а/.

Привлича вниманието и завършекът -дин на името Вълкадин // Вукадин и Вълкодин. Според Й. Заимов тези вариантни имена са образувани по аналогия на Костадин; Константин (Заимов 1985: 57). С форманта -дин /-тин/ обаче са формирани старинни български имена, които условно могат да се класифицират по следния начин: а) от прилагателни: Грубадин (< груб), Миладин / Милодин (< мил), Милкодин (< Милко); б) от съществителни: Миродин (< мир), Сенадин (< сено), Синадин (< син), Славодин (< слава) и в) от глаголи: Могодин (< мога), Стоядин (< стоя). Към тази група се отнасят и някои имена с неясна етимология като Акиндин и Варадин, което съвпада с името на гр. Варадин в Румъния, което се извежда от унг. var ‘град, варош’ + -адин (Ковачев 1995: 97) или Бурнатин, което В. Стоянов извежда от тюрк. burun ‘нос; човка, клюн; високомерие, надменност’, а също и Калудин (Ковачев 2000: 243), които явно са с основи от чужд произход. Тук трябва да се подчертае, че някои от квалифицираните по граматичната характеристика на основата имена, също са със съмнителна етимология. При словообразувателния анализ по метода на двоичната система, дясната страна при тези имена е съответно -адин и -один, които от синхронен аспект несъмнено са разширени варианти на форманта -дин (-тин), но при разчленяването на думата от диахронен аспект -а- и -о- биха могли да се приемат за съединителни гласни при двуосновни словообразувателни формации. Това е един от признаците на сложните имена. На тази мисъл навежда и името Дино, което се приема за съкратено от Господин, Костадин и др.под. (Ковачев 1995: 180; Заимов 1985: 87). Но едва ли и рум. Dino, Dinu, Dinul има същият произход. Съмнителна, но значително по-приемлива е версията на В. Стоянов, който по отношение на етимологията на името Семадин допуска, че то е съставено от араб. лексеми semā’ ‘небе’ и dīn ‘вяра’. Думата дин със същото значение е стара заемка в тюркските езици, където често влиза в ролята на антрополексема.

Интерес със своя завършек представлява и МЛИ Влъчкун. При двоичното деление и тук основата е един от вариантите на вълк - влък с редуване к ~ ч пред краесловната морфема -кун. Според Й. Заимов този словообразувателен вариант е образуван от Влъчко + -ун (Заимов 1988: 53). Изглежда правдоподобно, но тук трябва да се има предвид, че в българската антропонимна система се откриват лични и фамилни имена с основа Кун: МЛИ Куно, ЖЛИ Куна и ФИ Кунев/а/. Н. Ковачев смята, че те са получени чрез съкращаване на имена като Бекун, Петкун, Цекун, Милкун, Якун (Ковачев 1995: 296). При всички тези антропоними се отделя суфиксът -ун, с който се образува и името Вълкун, а може би има или е имало и нерегистрирани варианти като *Влъкун или *Влъчун. Това навежда на мисълта, че Влъчкун би могло да е сложно име, съставено от думите вълк + кун с разподобяване на получилото се звукосъчетание -кк-. Вторият компонент не се среща като самостоятелна лексема, но като такава тя се открива в татарски, където кун има две значения "1. Солнце. 2. Название древнетюркского племени кун ~ хун (гунн)", но се използва и като МЛИ, от което са образувани много други антропоними: Кунбай, Кунбак, Кунбика, Куннур, Кунчура и т.н., при които се приема, че значението на основата е ‘слънце’ (Татарские 2006-2013). От същата основа е името Кунай, за чието значение и образуването му има няколко версии: "1. Гордый. Это имя встречается в книгах переписи населения казанских татар XVI века. 2. По мнению Т. Джанузакова, казахское составное имя Кунай образовано из компонент кун (солнце) + ай (месяц). 3. В ногайском, казахском, киргизском языках слово кунай (куна + ай) означало "радость". Сохранилось у казанских татар и казахов в фамилии Кунаев. Эта фамилия встречается также у русских" (Татарские 2006-2013), а в казах. Кунтуар < кун ‘слънце или ден’ + туар ‘настава или настъпва’ (Казахские б. г.). Под облика KÜN със значение ‘слънце’ думата е засвидетелствана още в ст.тюрк, където функционира и като собствено име (Древнетюркский 1969: 326-327). Прави впечатление, че в българската антропонимна система също се откриват имена с мотивираща основа от лексемата слънце: Слънчо, Слънчезар // Слънчозар, Слънко, Слънчил, а в името Хърс // Хръс и производните от него е съхранено едно от имената на славянския бог на Слънцето. Тези факти дават основание хипотетично да допуснем, че компонентът кун в българските антропоними е прабългарското название за слънце. Следователно, при тази постановка структурата на МЛИ Влъчкун е сложна, т.е. то е композирано от две думи - вълк + кун, при което вътрешната му структура буквално означава ‘слънчев вълк’. Това не е странно, като се има предвид, че вълкът е култово животно и един от слънчевите символи при българите. Тази семантика на името е в близка семантична връзка с тюрк. boz kurt и boz börü ‘свещеният вълк’, което говори за архаичните вярвания, заложени в мотивацията на това име и за наличието на думата кун в старобългарски.

От друга страна, не е изключено етнонимът хун/и/ в прабълг. да е звучал қун (кхун) и именно с това си значение лексемата да участва при формирането на антропоними, още повече, че за българската именна система формирането на отетнонимни лични и фамилни имена е една от традициите (напр.: Куман/ов/, Гърков, Влахов, Сърбов, Франков и т.н.). Обичаят да се образуват епоними от етноними и обратното е още по характерен за тюрките. При тази ситуация вътрешната структура на МЛИ Влъчкун е ‘вълкът хун или по-скоро хунът вълк’. Но тук трябва да се има предвид и обстоятелството, че етнонимът хун също означава ‘слънце; ден’ (< ст.тюрк. kün > кирг. күн; тур. güneş ‘слънце’ и т.н.). Следователно и при такава интерпретация името също е хибридно и заедно с Влъксан са формирани в рамките на старобългарския (славянобългарския) език. Тези имена са свидетелство, че в даден момент една от етническите групи (най-вероятно прабългарите) са били билингви.

Имената Вукослав и Вукосав без съмнение са сложни, като първото е образувано от Вуко + Слав¹¹, а второто име се приема за съкратен вариант на първото, но то би могло да е от Вуко + Сав/а/, което също се среща като самостоятелно име.

2. Личното име Курт и неговите производни

Под облика името Курт е записано в Именника на българските ханове на мястото на хан Кубрат. Затова Б. Симеонов твърди, че Курт е личното име на този владетел на Волжска България и се съгласява с мнението на Г. Фехар, че то произхожда от хуно-алтайската дума qurt ‘вълк’ (Симеонов 2008: 146), което днес принадлежи към лексикалните системи на някои тюркски езици kurt (тур.), курд (азерб. > кьурт в ерс. диал.) и др., а под облика корт е заето в бурятски¹². По-късно в житието на св. Кл. Охридски се споменава, че по времето на княз Борис І управител на областта Котокия (в Македония) е бил някой си Курт. Това име и производни от него сравнително често се срещат в османските регистри през ХV и ХVІ в. В българската антропонимия Курт (< курт ‘вълк’) се явява център на антропонимното гнездо: Курт /Х в./ (> ж. Курта; ф. Куртев; Куртов /Куртовци/ > Куртович) // Курд /ХV в./ (> ф. Курдев; Кэрдов) > Курто (> ж. Курта; ф. Куртин) // Куртьо // Куртю // Курдо > Курте // Куртй /ХVІ в./; Курти (> ж. Куртияна; ф. Куртев); Курчо; Куртел (> ф. Куртелов, Куртелев); Куртан (> ф. Куртанов) // Курдан; Куртин > Куртинко, Куртас; Курден // *Куртен (> ж. Куртйна); > Куртенко (> ж. Куртйнка); Куртън (> ж. Куртина); Куртеш; Куртъш и (?) съкратените варианти Куто (> Кута) // Кутьо, Кутю > Кути. Днес името Курт се пази предимно във ФИ.

Прави впечатление, че въпреки многото турцизми в българския език и наличието на анропонимно гнездо с мотивираща основа от курт, тази дума не съществува в българската лексикална система; не е регистрирана дори и в диалектите, където би могла да бъде заета от турски език. Открива се само в производната диалектна лексема куряк ‘вълк’ (Тимошки р-н), която явно е аугмтатив и може би е натоварена с негативна конотация. Във ФИ Куртаров е съхранена производната лексема *куртар със значение ‘вълчар (?) или ловец на вълци’ (Илчев 1969: 286). Подобна е ситуацията в татарски, където названието за вълк е бүре, а апелативът курт липсва, но е съхранен в няколко лични и фамилни имена: Курт > Куртай (> ф. Куртаев); Курташ (> ф. Курташов) (Татарские 2006-2013). Този антропоним и производни от него се откриват и при други тюркски (башкири, узбеки, при мамелюките¹³ и др.) и нетюркски народи (мордови, буряти, руснаци /само във ФИ/ и т.н.), но лексемата курт // курд днес е характерна само за огузката подгрупа на тюркските езици, където най-често се среща МЛИ Курт, а в турски има и много деривати (Gençosman 1995: 223). Вероятно това е свързано с табуирането на това название при другите тюрки и замяната му с евфемизми. В ролята на евфемизъм изглежда е влязла и славянската дума вълк при прабългарите, след формирането на славянобългарската държава.

Както е видно, част от производните имена са образувани по образец на дериватите от Вълк, като са използвани предимно традиционни български словообразувателни модели и форманти. Тук интерес представляват дериватите с афиксите -еш, -иш и най-вече -ас.

В българската антропонимия, освен Куртúш, със суфикс -иш са образувани и други старинни имена като Батиш, Гладиш, Гостиш (явно от същата основа с Госташ и Гостун), Мариш, Станиш, Танкиш, Твърдиш, Тетиш, което означава, че някога е бил активен и, както изглежда, твърде продуктивен в българския език. Към пасивния фонд се отнасят и имената с наставката -еш: Кýртеш, Андреш, Балеш, Белеш, Болеш, Бунеш, Вадеш и др. Произходът на тези форманти не е ясен (както и на някои от основите), но в старотюркските паметници е регистрирана думата iš ‘другар, приятел; сподвижник’ с вариант eš (Древнетюркский 1969: 184; 214). Тя е съхранена в казан.-татар., където е приела ролята на антрополексема, т.е. използва се за формиране на сложни антропоними като вариантът -иш може да бъде както първи, така и втори компонент, без да променя значението, напр.: Ишкильде = Кильдеиш и Кильдеиш ‘родило сe (появило сe) e дете, което ще бъде другар, приятел, помощник’, а -еш /-ш/ винаги е втори компонент и като такъв е в конкурентна употреба с -иш¹⁴: Бииш ~ Биеш = Бигиш, Бигеш, Бигаш < Би/г/ ‘княз, господин’ + иш ‘другар, приятел, момче’ (курсив, З.Б.) (Татарские 2006-2013), т.е. ‘приятел или син на княз (бек)’. Тази антрополексема в татарски се прибавя и към МЛИ, образувани от названия на животни, сред които са Ишбарс "тюркско-татарское Иш (ровня, друг, товарищ) + барс (барс, тигр)" и Буриш "древнетюркско-татарское; обрядовое имя Друг (сын) волка" (Татарские 2006-2013). Чрез варианта ыш (ış) тя се явява и в МЛИ Чаныш - еднозначно с Куртиш и Буриш. Следователно Куртиш и Куртеш са сложни имена, чиято вътрешна структура е ‘син (или приятел) на вълка’. Всичко това дава възможност да се допусне, че и в българските имена суфиксите -иш и -еш са еднозначни, и да се предположи, че са част от езиковото наследство на тюркскоговорящи етнически групи в конфедерацията на Кубратовите, респективно, Аспаруховите българи. Явно ст.тюрк. лексема еş // iş (ış) е приела функция на на антрополексема, а по-късно се е превърнала в умалително-ласкателен афикс¹⁵. Това означава, че МЛИ *Вълеш е еднозначно с Куртиш и Куртеш, които в българската антропонимна система са функционирали заедно с Курт още в езика на прабългарите, а не са формирани на славянобългарска почва.

Що се отнася до форманта -ас, той също се среща спорадично в по-старите слоеве на българската антропонимия (Балас, Белас, Калкас, Вълкас), понякога с вариант -ес: Чанес (вж. т. 5.1.). В този случай би могло да се допусне, че суфиксът е тюркски по произход, т.е. възможно е Куртас да е формирано по аналогия на имена като Манас ‘главен герой в едноименния киргизски епос’; казах. имена Жарас ‘да е годен’; Барлас ‘богатырь, храбрый, знатный (от монгол.)’ и т.н. Но много е възможно компонентът -ас да е кумански вариант на казан.-татар. суфикс -аш /-ш/ за образуване на гальовни обръщения, който същевременно означава и ‘син; младши’, както е в Курташ "Старинное имя, образованное присоединением к слову курт (волк) антропонимического ласкательно-обращательного аффикса -аш" (Татарские 2006-2013). За това тълкуване дава основание обстоятелството, че преходът на краесловно -ш в -с е един от фонетичните закони в някои групи тюркски езици, напр.: тур. taş ~ казах. тас ‘камък’; тур. yoldaş ~ казах. жолдас ‘приятел, другар’ и т.н. (вж. и т. 3.4.). Това явление, както и варирането на гласните, се открива и при имената Аспарух ~ Исперих // Испор (и чув. Аспар, Испер, Еспер, Ашпар, Йашпар, Ишпар), където компонентът ас // аш заема първа позиция. Това от своя страна показва, че ас е лексема, която се използва за образуване на сложни лични имена¹⁶.

Има още една вероятност - -ас би могло да е съкратен вариант на казах. прилагателно жас ‘млад’ с функция и на антрополексема, което е близко по семантика на суф. -аш, напр.: Айжас (< ай + жас /джас/) буквално ‘млад месец, т.е. новолуние’ (Казахские б. г.). В такъв случай Куртас е съкратен вариант на Куртджас, чиято вътрешната структура е ‘млад вълк’, като евентуалното изпадане на дж е станало на славянобългарска почва, тъй като африкатът дж не е свойствен за славянските езици. Във всеки случаи това обяснява повторението на този суфикс при гръцкото предаване на някои от тюркските имена. В двата случая Куртас и Вълкас се явяват еднозначни.

*

В българската антропонимия съществува и една група антропоними, съзвучни с някои от производните на Курт. Такива са: Корто > Корте > Кортеш (ХV в.) и Кордо > Корде; Кордьо, Кордю; Кордан (ХVІ в.); Кордин; Кордул; Кордун. Те се извеждат от Коро, а то от Каро + то < гл. карам се ‘коря строго, мъмря’, т.е. "пожелателно име - да бъде строг в преценките си, да бъде добър съдник" (Заимов 1988: 118), което изглежда съмнително. Тези имена не са отбелязани при Н. Ковачев, а според Н. Иванова и П. Радева, формите с д са производни "От старобългарското коръда, кордъ "вид меч" " (Иванова, Радева 1985: 154), което изглежда по-правдоподобно. Но не бива да се изключва вероятността тези имена да са фонетични варианти на съответните производни формации от лексемата курт, позната в някои езици и под облиците курд и корт.

3. Антропоними с коренната основа бор- // бур-

В българските ономастикони са представени значителен брой имена с тези корени, които, според тълкуването на авторите, формират две антропонимни гнезда. В тях се твърди, че имената с основа бор- са производни от името Боро, което от своя страна е съкратено от Борис, а то - чрез съкращаване от сложното име Борислав. По принцип се приема, че в това антропонимно гнездо: "Простите имена са образувани чрез съкращаване от сложните, чиято първа съставка се свързва със значението на глагола боря се" (Иванова, Радева 1985: 107). При такова тълкуване ономастичното гнездо с основа бор- заедно с успоредните производни женски и фамилни имена има следния вид: Борислав > Борис (ІХ в.) // Бориз (> ж. Бориса // Бориза > Бориска; Борисана; ф. Борисов) (> Бориш (> ж. Боришка; ф. Боришев) > Бориско (ХІІІ в.) (> ж. Бориска; Борисков) > Боро (> ж. Бора > Борица) // Борьо (> ж. Боря) // Борю (> ф. Борюв) > Борой (> ф. Бороев) // Боруй (ХІІІ в.); Борльо // > Борлю; Борньо // Борню; Боре /ХVІ в./ (ф. Борев) > Борен (ХVІ в.) (> ж. Борена (ХІІІ в.)); Борко (ХVІ в.) (> ж. Борка; ф. Борков) > Боркан > Борчак (> ф. Борчаков); Борчин (ХV в.) > Борчо (> ж. Борча) > Борче (> ф. Борчев); Борно (> ж. Борна); Борован (> ж. Борована; ф. Борованов) > Борованко (> ж. Борованка); Боревин; Борота; Борун (ХV в.) (> ф. Борунов); Боруш; Боран (ХVІ в.) // Борян (ХV в.) (> ж. Борана // Бораня // Боряна; ф. Боранов; Борянов) > Боранко (> ж. Боранка; ф. Боранков) > Борянко (> ж. Борянка; ф. Борянков) > Борянчо (> ж. Борянчица); Бори (Бория > Борийка; ф. Бориев) > Бориан (> ж. Бориана // Борияна > Бориянка; ф. Борианов, Бориянов); Борик (ХV в.) (> ж. Борика; ф. Бориков) > Борич (> ж. Борица; ф. Боричев) > Боричо; Борил (ХІ в.) (> ж. Борила; ф. Борилов) > Борило > Борилко (ХVІ в.) (> ж. Борилка; ф. Борилков); Борин (ХVІ в.) (> ж. Борина; ф. Боринов) > Боринко (> Боринка).

Същевременно при тълкуването на някои от простите имена се откриват колебания като напр., че МЛИ Борико е успоредно на ЖЛИ Борика, което би могло да е производно от апелатива борика ‘строен бор; вид бор или отделно борово дърво’ (Заимов 1988: 29; Ковачев 1995: 83); Ст. Илчев представя две омонимни имена със звучене Боро, като едното извежда от бор, а другото приема за умалително на Борис (Илчев 1969: 84); една от версиите за Борно е, че е успоредно на ЖЛИ Борна, за което се предполага, че е съкратено от съществителното борина; за Боран също има две версии - че е производно от Буран с преглас о ~ у или от Буро (Ковачев); някои предпазливо отделят Борис от тази група (Иванова, Радева 1985: 107), но без да дават каквато и да е от многобройните етимологии (Симеонов 2008: 177; Добрев б.г.) за това име и т.н.

За имената с основа бур- се приема, че са производни от апелатива буря, поради което за ядро на словообазувателното гнездо се явява ЖЛИ Буря // Бура (> ж. Бурица /ХVІІ в./) и успоредното МЛИ Буро (> ф. Буров; Буровски) // Бурьо, Бурю > Буре (> ф. Бурев) > Бурен (> ф. Буренов; Буреновски) > Буренко (> ф. Буренков); Буран (ХVІ в.) (> ф. Буранов; Бурановски) // Бурян (> ж. Буряна > Бурянка; Бурянски); *Бури (> ж. Бурияна, Бурица; ф. Буриев); Бурил (> ф. Бурилов) > Бурилко (> ф. Бурилков) > Бурилчо; Бурин (> ж. Бурина > Буринка; ф. Буринов) > Бурно (ХVІ в.) (> ф. Бурнов) > Бурньо // Бурню > Бурне (> ф. Бурнев); Бурко (ХVІІІ в.) (> ф. Бурков; Бурковски) > Бурчо (> ж. Бурча; ф. Бурчов) // Бурцо // Бурхо > Бурче (ХVІІІ в.); Бурчин. Тук също се допускат и други тълкувания, напр., че някои от имената с основа бур са получени чрез редукция на коренната гласна о; че може да са производни от съществетелното бурен ‘плевел’ или от прилагателното бурен ‘буен’, преосмислени по апелатива буря (Илчев 1969: 94; Иванова, Радева 1985: 110-111) и т.н.

Безспорно имената от двете групи са старинни и в тези случаи обикновено основите могат да се отнесат към различни думи или да се приемат за фонетични варианти, тъй като няма никакви конкретни указания за произхода. Семантиката на коренните им основи е замъглена, поради което с течение на времето, ако не всички, то някои от тях са били преосмислени и днес се идентифицират с глагола боря се, съществителните бор, буря, бурен, борина и прилагателното бурен в значение ‘буен’. Колебанията при интерпретирането както на словообразувателната, така и на вътрешната им структура правят несигурни представените етимологии. Това налага те да се анализират отново, като се имат предвид не само чисто лингвистични, а и някои етнолингвокултурологични дадености.

3.1. Сред тези имена априори се открояват МЛИ Боран и Буран и техните производни. Второто име съответства на диал. лексема буран ‘силен летен вятър’ (Габровско), която е позната и в руски език наред с МЛИ Буран и ФИ Буранов. Твърди се, че апелативът буран е зает в двата езика от тур.-татар. (Български 1971: 90). За руски, където това име също е познато, вероятно е така, но за български едва ли. Под фонетичните облици боран и буран, едновременно или поотделно, този апелатив се среща в редица тюркски езици, включително и в турски (boran // buran), от които са образувани еднозначните лични имена Boran и Buran, функциониращи едновременно като мъжки и женски (Gençosman 1995: 50). Думата води началото си от монг. боруган. За разлика от лексемата буран, която е регистрирана само в едно селище, вариантното МЛИ Буран // Боран // Борян, съхранено и във вариантните ФИ Буранов, Боранов и Борянов, в български има значително по-широко разпространение - среща се в различни краища на езиковата територия. Това означава, че някога и произвеждащата лексема е била позната с двата си варианта в български език, но с течение на времето е преминала в пасивния лексикален фонд. Една от причините за това би могло да е нейното табуиране, тъй като в българската митология лятната вихрушка се възприема като танц на вили и самодиви. Подобна ситуация се открива в киргизкия фолклор, където буранът (бороон ‘силна буря’) се идентифицира с враг (Юдахин 1965: 147), т.е. със злите сили. Това навежда на мисълта, че първоначално името е било обредно-защитно, в което е залегнало и пожеланието ‘детето да придобие неземна сила, т.е. да е силно като митичните същества, та да може да им противостои’. Личното име Буран и неговите производни Буранбай, Бурангул // Буранкул, Буранчи, Бураншах, Буранша (от които са формирани и ФИ Буранов, Бурангулов) в казан.-тат., а също и при казахите Буран > Буранбай, до неотдавна били считани за обредни и се давали на дете, родено по време на буря (Татарские 2006-2013; Казахские б.г.). Производните имена Буранбай и Бурангул се откриват и при башкирите, а заедно с Буран са широко разпространени в тюркските езици, откъдето ФИ Буранов прониква в руската антропонимия. Прави впечатление, че самостоятелно или като първа основа на сложни имена, Буран се среща при народите, които са били в тесни контакти с прабългарите и куманите или са техни наследници. Това от своя страна говори за архаичността на името, въпреки че в българските източници е регистрирано за първи път едва през ХV в. и то под облика Бурян, получен или контаминация на тюрк. боран // буран (< монг. borugan) и слав. буря или е по-стар български вариант, повлиян по-късно от турските облици. Следователно антропонимите Боран // Борян (> ж. Борана // Бораня // Боряна; ф. Боранов; Борянов) > Боранко (> ж. Боранка; ф. Боранков) > Борянко (> ж. Борянка; ф. Борянков) > Борянчо (> ж. Борянчица) и Буран (> ф. Буранов) // Бурян (> ж. Буряна > Бурянка) формират самостоятелно словообразувателно гнездо с мотивираща основа тюрк. апелатив боран // буран и в българската антропонимия най-вероятно е част от лингвистичното наследство на прабългарите.

3.2. Най-значимата по обем група имена с коренната основа бор- // бур- също ни отвежда в глъбините на историята. Като ядро на това антропонимно гнездо се очертава МЛИ Боро // Буро. В руската антропонимия от същия корен са образувани ФИ Буров, Бурцев, Бурцов, Бурый, Бурых, Буряков, Буряченко, Бураченко, които се извеждат от прилагателното бурый и съществитлното бурец ‘човек с тъмноруса коса’ (Русские 2000-2010а). Тази коренна основа с архисема ‘цвят’ се открива както в европейските, така и в редица азиатски езици, но надделява мнението за алтайското начало (Фасмер 1986: 249). В потвърждение на тази хипотеза идва името Боро (Boro), което е съществувало в антропонимията на унгарските кумани и се извежда от печен. лексема boru ‘тъмносив’ (Стоянов 2000: 241). Разглеждайки и фиксираното в турските регистри българско име Борчо, авторът смята, че то е свързано с тюрк. МЛИ Борч, "откъдето би могла да възникне и формата Борч-о" (Стоянов 2000: 240). Пак там той изброява още няколко исторически имена: Борз или Борч (Borz, Borč), под което е известен кумански княз, покръстен през 1227 г. заедно с 15 000 съплеменници при унгарския княз Бела; унгарската фамилия Borchol от комитата Temes; вариантите Borča, Borce, Borcea, са регистрирани в средновековни румънски документи. Въпреки това В. Стоянов е склонен да приеме славянската етимология на многобройните български имена с основа бор-.

В този ред на мисли възниква аналогията с ФИ Боров в Ингушетия, което явно съхранява МЛИ Боро. От друга страна, се явява перс. прилагателно būr // bōr ‘буры; рыжый; желтый’; осет. būr // bor ‘желтый’ и ‘латун’ (būr xor // bor hwar ‘просо’ - букв. "желтый злак" и др. производни)’; кавк. /сван./ burğwa ‘темно-рыжий (бык)’; агул. buref ‘серый; коричневый’; пам. язг. bər; рус. бурый ‘кафяво’ (най-вече за кон) и буро (в ироничните руски фразеологизми: Серо-буро-малиновы в крапинку ‘Сиво-кафяво-малиново на капки’ = Ни сиво, ни буро, ни то, ни се ‘неопределен цвят’), а също и с монг. boro, тюрк. bora, boro, boz ‘цвета земли; серы’ (но и qəzəl-boz ‘рыжий, буланый /о лошади/’) (Абаев 1958: 271). Семантичната ситуация при коренната дума būr // bor е почти идентична с тази на бълг. диалектно прилагателно сур, използвано като синоним на няколко цвята: ‘сив (обикновено за животно)’; ‘светлосив’; ‘ръждивокафяв’; ‘светлокафяв, бежов’; ‘сиво-зелен (като неузрелите житни класове)’; ‘рус (за човек)’ (Български 2010: 287) и тюрк. сур (сүр, сўр, зÿр; сўры, хўр, хўрў, хоор, сăр // сăрă и др.), където също е прилагателно с архисема ‘цвят’, като в съответните езици също означава различни цветове: ‘1) сиво, 2) ‘светло синьо; сиво-синьо’; 3) сивокафяво; тъмен цвят с червеникав оттенък; 4) кафяво и светлокафяво; 5) светлокафяво, жълто-кафяво; златисто (за каракул), 6) рижо, рижевато’ (Этимологический 2003: 336 (под су:р); Федотов 1996: 7, 29 и др.), а също ‘проблясък, искра’ (Радлов 1911: 765). Авторите на "Этимологический словарь тюркских языков" са склонни да приемат мнението на И. Лауде-Циртаутас, която предполага, че сур се отнася към по-старо суру (Этимологический 2003: 336). Според същия речник думата не е тюркска, като се допуска евентуално монголски произход от *saγur // *saγar > saγaral ‘сив, пепеляв (за цвят)’ и чрез тюркските езици е заета в персийски, където s ~ b, т.е. в осет. и перс. на сур ‘цвят’ съответства прилагателното būr, което се явява словообразувателен компонент в сложните осет. митоними Būr-Ęrtxūron ‘бог на огъня’ и Būrxoraly ‘бог на урожая’ и в името Būrxoraly // Borxwarali - дублет на митонима Xory Wacilla. А за името Būręfęrnyg, под което е известен един от главните герои в нартовския епос, В. И. Абаев приема наличие на етногенетична връзка с монг. boro // soro (Абаев 1958: 272), т.е. монг. *saγar > sur > bur // bor, като последният вариант е съхранен в названието на митичният прародител на Чингиз хан Борте Чино, което днес се превежда като ‘сивият вълк’¹⁷, чието първично значение явно е ‘блестящият, т.е. божественият, свещеният вълк’¹⁸. Това се потвърждава и от името на съпругата на Чингиз хан Борте Уджин, като Уджин < кит. Фу-жен е "‘млада жена’ - от благороден произход" (Федотов 1991: 180), а семантиката на борте не е дадена, но едва ли означава ‘сив/а/’. Всъщност в тюркските езици също се срещат варианти на сур с б: бур и буз, които са си разпределили в даден момент ролята при обозначението на конкретни цветове. Това е видно примерно в узбекски, където бурул ‘рижав’ (< бур) и бўз ‘сив, бял’, а в казахски думата боз ‘землисто-серый; кавыль; светло-пепельный; светло-серый’ битува заедно със сұр ‘серый; бледный’ (Бектаев 2001: 103, 424). Вариантите боз ~ бор (< бур) без съмнение са резултат от наличието на характерното за тюркските езици фонетично явление ротацизъм (р ~ з). Под облика буз ‘бледо сиво; сребристо’ думата е позната и в татарски, където краесловното з е белег за езиците от огузката група¹⁹. Следователно иран. būr // bōr; bur // bor < /пра/ бълг. < бур // бор < монг. Boro²⁰. Този факт показва, че двете думи в български са онаследени от различни племена, като формите с р определено са от прабългарската група езици, което предполага, че и в иранските езици е заета от тях. Имайки предвид широкото разпространение на таза коренна дума в различни езици, В. И. Абаев констатира, че коренната дума būr е от "евроазийски субстрат" (Абаев 1958: 272). Ст. Младенов също допуска, че това е архаична дума с арио-алтайски произход, като от същия корен с други отгласни степени са и славянските прилагателни сив и рус. серый, а също и бълг. сяра (рус. сера) (Младенов 1941: 418), чието първично значение е ‘бял, сияещ, блестящ’ (по-подробно вж.: Барболова 2012в). Като аргумент в случая можем да добавим и това, че освен в антропонимите, този корен е запазен в български чрез названието за забрадка бурана. Всичко това дава основание да се предположи, че мъжко-личните имена Боро // Буро (днес предимно във ФИ Боров, Буров) и многобройните производни от тях са синоними на българските имена Суро < Сур > Сурай > Сурек > Сурил > Сурин и др.под. (Заимов 1988: 212). Със същото значение са ст.тюрк.-татар. имена, запазени в казан.-татар. Сарычик (сары ‘жълт, златист’ + -чик); Сарытай (сары + тай ‘жеребче’) и др. Семантично тези имена явно съответстват на славянските Рус > Русо > Руси > Руско и т.н. (> Русев) или Свето, Светли, Светлин, Светльо, Светлозар. Изглежда, че Рус/о/ е славянска калка на Сур/о/ и Бур/о/, въпреки твърдението на българските ономасти, че последното е производно от апелатива буря с пожелание детето да порасне силно като буря. Като аргумент, че вътрешната структура на имената от тази група е ‘светъл, рус’ се явяват МЛИ Борован > Борованко и Боревин, които несъмнено са образувани респективно от производните прилагателни боров (като боз > бозов) и борев (като оранж > оранжев), където суфиксите -ов и -ев имат факултативна роля, тъй като не променят значението на първичната лексема. Специализираните антропонимни наставки -ан и -ин допринасят за субстантивацията на прилагателните и трансформацията им в антропоними. Най-вероятно по аналогия на Русен (Рус + -ен) е формирано името Бурен (Бур + -ен), т.е. с наставката -ен, една от функциите на която също е да образува прилагателни имена, които в случая са субстантивирани и трансформирани в лични имена - един характерен похват за формиране на лични имена в българската антропонимия (Милен, Росен, Свилен).

При тази интерпретация се оказва, че коренната дума бор // бур е архаичен фонетичен вариант на прилагателното сур в различни арио-алтайски езици, където се проявява и с други облици, но винаги със значение някакъв цвят и първично значение ‘блестящ/ият/’, което претърпява семантичен развой в няколко посоки: ‘блестящ; божествен’ > ‘вид цвят’ или ‘свят, свещен’ и т.н. (Барболова 2012в). В последното си значение участва и при формирането на лични и митологични имена.

На славянобългарска почва от тази дума се формира антропонимно гнездо с ядро Боро (> ж. Бора > Борица; ф. Боров) > Борьо (> ж. Боря) // Борю (> ф. Борюв) > Борльо // > Борлю; Борньо // Борню; Боре (ф. Борев) > Борен (> ж. Борена); Борко (> ж. Борка; ф. Борков) > Боркан > Борчин > Борчо (> ж. Борча) > Борче (> ф. Борчев); Борно (> ж. Борна); Борован (> ж. Борована; ф. Борованов) > Борованко (> ж. Борованка); Боревин; Борота; Борой; Боруй; Борун (> ф. Борунов); Боруш; Буро (> ж. Бурица; ф. Буров) (> Бурьо, Бурю) > Буре (> ж. Бурица; ф. Бурев); Бурен (> ф. Буренов) > Буренко; Бурин (> ж. Бурина > Буринка; ф. Буринов) > Бурно (> ф. Бурнов) > Бурньо // Бурню > Бурне (> ф. Бурнев); Бурко (> ф. Бурков) > Бурхо, Бурцо, Бурчо > Бурче. Значението на основата е ‘светъл, блестящ, бляскав’. Въз основа на дадените по-горе данни се налага изводът, че МЛИ Боро и Буро са еднозначни варианти. Трудно е да се каже с точност как са попаднали в българската антропонимна система - чрез аланите или са още по-старо наследство от хунската епоха. Тези имена доказват, че някога в българския език успоредно са функционирали прилагателните сур и бур // бор, които водят началото си още от арио-алтайската общност, а имената Боро и Суро не е изключено да са преки реплики на монг. прилагателни боро // соро.

Мимоходом В. Стоянов допуска и вероятността за връзка на тези имена с кипч. апелатив börü ‘вълк’ (Стоянов 2000: 240-242), рефлекс на което би могло да е и МЛИ Боро като метафорично образувание именно от този апелатив. Със сигурност може да се каже само, че антропонимите с основа бор- не са производни от глагола боря се, нито от апелативите борика или борина, както и тези с основа бур- не са от буря. Връзката им с тях би могла да бъде само поради преосмисляне или иначе казано - по народна етимология, след като изконното им значение е било забравено, поради каето е станало неясно.

3.3. На пръв поглед МЛИ *Бури и Бори се възприемат като деминутиви на Боро и Буро. Но запазването на фонемата и пред суфикса при производните имена Бория > Борийка; Бориев; Бориан (> ж. Бориана // Борияна) > Бориянка; ф. Борианов и *Бури (> ж. Бурияна; ф. Буриев) едва ли е случайно. По-скоро обратното. Някои исторически факти навяват на мисълта, че и тук става въпрос за друга основа.

Позовавайки се на сведения, дадени от Менандър и Й. Макварт (1938), Л. Гумильов представя съчетанието Бури-хан като титла на един утигурски княз - син на Тобо-хан ("<...>, носившему титул Бури-хан"), а под линия (инд. 1) обяснява: "Бури - волк. Этот князь назван Менандром Бо-ханом. Он был во главе утургуров, когда они взяли в 576 г. Боспор, так что надо полагать, что его ставка была на Кубани" (Гумилeв 2002: 66). Според В. Бешевлиев, първата част на сложните титли бири багаин и бори тархан, използвани в първите векове на Първото Българско царстрво, са еднозначни и "могат да се свържат с тюркската дума за вълк büri, ..." (Бешевлиев 1981: 44). Тази хипотеза той обосновава с генеалогичния мит за произхода на тюрките от вълчица, поради което "На върха на техните знамена са поставяли златна вълча глава. Техните гвардейски офицери се наричали фу-ли (т.е. бьори)." (Бешевлиев 1981: 44). Основавайки се на китайски източници и позовавайки се на различни автори, във връзка с тази титла Ю. А. Зуев се съгласява с О. Прицак, че "транскрипцията на китайската дума фу-линь (PIU-LIEN) е идентична с архаичната лексема BŐRIN "вълк" и съответства на древнотюркската BŐRI "вълк" (Зуев 1998: 158). Той изрежда и други исторически титли с този компонент, регистрирани в китайските източници: "В 572 г. Таспар-каган назначил своего младшего брата Жу-даня предводителем западного улуса и дал ему имя-титул <...> Бу-ли (B’UO-LJIE) - Бори-каган. <...> В 629 г. был известен "военный предводитель обособленного улуса" Бори-шад (Були-шэ) <...>, а через непродолжительное время этим же званием обладал тюркский наместник в покорённом огузском племени си на восточных склонах Большого Хингана <...>. Сообщается, что младший брат западнотюркского Ашбара-Териш-кагана, Бори-шад (Боли-шэ), в 636 г. "охранял" зависимое тохарское государство Агни (Яньци, Карашар) <...>, а отцом западнотюркского Хэлу-кагана был *Эр-бори-шад-йакуй-тегин (И-були-шэ-егуй-тэлэ) <...>. Бори-шадом (Булишэ) был сын марионеточного западнотюркского Бучжэнь-кагана, Хусрау (Хусэло), получивший ряд придворных чинов на танской службе, а впоследствии сам ставший каганом <...>". Въз основа на тези факти същият автор стига до извода, че "В рассмотренных случаях прослеживается общая закономерность: титул бори "волк" был присущ определённой возрастной категории, он присваивался младшему брату царствующего кагана, будущему или возможному претенденту на каганский престол." и същевременно "Сходными знаками записал летописец имя Фули - *Бори малого предводителя-хуньми древних усуней, происхождение которых связывалось с мифической прародительницей-волчицей." (Зуев 1998: 158), т.е. по това време, наред с титлата бори, давана на по-младия брат на хана, определен за наследник на ханския трон, при тюрките е съществувало и личното име Бори. То се открива като първи компонент в съставното име Бури Буху, регистрирано в "Тайната история на монголите" (Федотов 1991: 76, 179), като втори компонент в състава на сложното име (или име-титла) Албури - бащата на хан Кубрат (Иман 2001: 14, 16-17) и в титлата на кипчакските предводители елбури²¹. Н. Будаев съобщава, че при нахлуването на тимурските орди в страната Буриберди (заемала територията на днешните републики Карачаево-Черкезия и Кабардино-Балкария), владетел бил Бурикан (Бури ‘вълк’ + кан ‘хан’). Според същия автор "името на эмир Саладин звучи Музафардин Кек Берю - победоносният (арб.) + небеснен + вълк (общ. тюрк.)" (Будаев б.г.). Приемането на титлата за име при тюрките е стара традиция, поради което често техните исторически личности остават в историята с името-титла, което показва техния статут в обществото. Както казва Л. Гумильов "Тюрки не носили одного и того же имени от рождения до смерти, как европейцы. Имя тюрка всегда указывало на его положение в обществе. Мальчиком он имел кличку, юношей - чин, мужем - титул, а если был хан - то титул менялся согласно удельно-лествичной системе" (Гумильов 2002: 103). Впоследствие титлата-име Бори // Бури се утвърждава като обредно лично име сред монголите и тюрките, което е свързано с култа към вълка-прародител при монголите и вълчицата-прародителка при тюрките. Името Борю ‘вълк’ е съхранено при кримските караими, а при казан.-татар. Бури (< бүре) и производните от него Бурибай, Бурикай, Бурихан, Байбури се дават на дете, родено със зъб (Татарские 2006-2013). Този обичай е съхранен и при узбеките (узб. Бури), а при киргизите, когато в семейството се раждат само момичета, родителите назовават поредното родено момиче Бөрүлча (< Бури + уул ‘син’ + ча ) ‘нека се превърне в син’, като апелативът бөрү е и епитет за богатир; казах. лично име Борибай (бөрi + бай) означава ‘важен богатир’ или ‘герой’, като днес бөрi символизира също изобилие, богатство (Казахские б. г.) и т.н. ФИ Бориев съществува в тюркм., узб., кабард.-балк. и др., Бюриев - в калм., Буриев - в татар., казах. и т.н., откъдето са заети в рус. и укр.

Въз основа на друг тюркски обичай - трансформирането на етноним в епоним и обратно, а също и за назоваването на племето или отделен човек с название на тотемно животно - В. В. Радлов смята, че бурджген е етноним на узбекско племе. Както вече се спомена, апелативът бури е фиксиран в името на страната Буриберди с владетел Бурикан (Будаев б.г.). Според С. А. Плетньова етнонимаът бурчевичи, под който е известно едно от куманските племена през ХІІ в., също е свързано със ст.тюрк. название за вълк böri, т.е. "бурчевичи - вълци", "а територията, заета от тази орда, може да се локализира на река Вълча - приток на Самара (ляв приток на Днепър)" (Плетньова 1990: 102). Предполага се, че руското название Волчьей на тази река е "калка на тюркския хидроним Бури-су, Бори-су"; "един от притоците на Терека също се нарича "Бори", "Боричик" (волк, волченок)" (Будаев б.г.). Според Бахши Иман, тюркското название на р. Днепър е Бури-чай (Иман 2001: 357), а в епичната поема "Сказание за дъщерята на хана" на Ш. Бащу тя е назована Тун Бури по името на алп Бури ‘бог на войната (който завличал жертвите си на нейното дъно)’ (Бащу 1997: 156) Тези факти се приемат като индикация за локализацията на племето бурчeвичи.

Вероятно могат да се намерят и други подобни сведения, но и без тях вече е ясно, че в основите на тази група български антропоними е залегнал апелативът бори // бури ‘вълк’. Докато названието за вълк курт е характерно за огузката група, то бори // бури под различни фонетични облици се е наложило в повечето езици от другите тюркски групи, напр.: в ст.тюрк., чагат., хивин., тюркм., казах., кирг. böri; тув. бөрү; камык. (отем.) бору; карач.-балк. bërü; татар. и башк. бүрe; узб. бўри; уйг. pöri; ж. уйг. перi; алт., тел., леб., койб. pörü; хак. пўўр и т.н. В български език обаче, както курт, така и апелативът бури не е съхранен.

По отношение произхода на думата böri обикновено се приема мнението на В. Банг, според когото тя "не може да се обясни с помощта на тюркологически средства, тя има индоирански прототипи", поради което смята, че това е архаичен евфемизъм за вълк, зает от иран. езици, евентуално от зап.осет. beræg, изт.осет. biræg, авест. vəhrka-, перс. gorg ‘вълк’ (цит. по Зуев 1998: 158; Фасмер 1986: 168; Татарские 2006-2013). Вероятно е така, но все пак смущава широкото разпространение на тази лексема в тюрк. езици. Колебанието на В. Абаев по отношение на иранския произход, също насочва към монголските езици. Иранска или монголо-тюркска, явно в български (т.е. прабългарски) тази дума е съществувала под облиците бори и бури, които са се съхранили само в антропонимията, а едно от названията за вълк в ст.монг. - боро, напълно съответства на бълг. МЛИ Боро, което дава основание да приемем, че в този си вид името е било използвано от прабългарите или част от тях, далеч преди основаването на Дунавска България.

3.4. Най-вероятно към това антропонимно гнездо се отнасят и имената Борис, Борик, Борил // Бурил, Борин, явно формирани от апелатива бори // бури + -ис (респективно -ик, -ил, -ин), като в процеса на словообразуването едната от двете гласни и (от основата или от суфикса) отпада. Но те биха могли да се отнесат и към групата на имената с основа бор // бур ‘блестящ (излъчващ светлина), светъл > свят, свещен’ със същите суфикси. Всъщност това е вътрешната структура и на бори ‘вълк’, поради което двете групи са в пряка генетична и семантична връзка. Това се дължи на обстоятелството, че вълкът е свещено животно поради това, че преди всичко е един от соларните символи, които по принцип са блестящи, т.е. излъчващи светлина или са с ореол. Всичко това показва, че названията за вълк с основа бор // бур са възникнали като евфемизми, получени чрез трансформиране на прилагателното в съществително.

Формантът -ис в МЛИ Борис налага да се обърне специално внимание на това име, което отдавна е обект на изследване на езиковедите и историците не само заради това, че то е езическото име на един от най-великите български владетели, но и поради замъглената му вътрешна структура. Както вече се спомена, има няколко етимологии за това име: славянска (съкратено от Борислав), монголска (от монг. bogori ‘малък, нисък’), тюркска (от тюрк. bars ‘тигър’) и иранска хипотеза (от перс. и осет. bōr ‘жълт, риж, червеникав’) (Симеонов 1972: 76-77). Преобладават привържениците на славянската хипотеза. Въпреки това иранската версия, която "се основава на ирански имена като Βορυς, Βορασπος, Βωρακος, които се извеждат от перс. и осет. bōr ‘жълт, риж, червеникав’." (Симеонов 2008: 179) изглежда по-правдоподобна (за bōr вж. т. 3.2.). Убедителна е и тюркската версия на И. Добрев (Добрев б.г.), според когото семантично името се свързва с понятието ‘тигър’. Тя може да се подкрепи със сложните имена Барисби в карач.-болг. и Албарисъ в чув., чието значение не е обяснено в ползваните източници, но в казах. Байбарыс ‘дете, родено в годината на тигъра’, компонентът барс се тълкува като ‘тигър’. Същата основа се открива в митонима Алп Барис ‘бог на възмездието’ в прабългарската митология (Бащу 1997: 132; 156). Наличието на гласните и и ы в краесловната морфема при тези имена обаче не намират задоволително обяснение. Освен представените от Ив. Добрев езикови аргументи, тук се има предвид и традицията на тюрките да назовават децата си с имена от апелативи, отнасящи се към фауната, като сред тях най-популярни са имената със значение ‘лъв’ (Аслан, Арслан), ‘тигър’ (Барс), ‘вълк’ (Курт, Бори, Бури и др.). В българската антропонимия Аслан е съхранено във ФИ Асланов (Арсланов), звателната по същество форма Барсо (Стоянов 2000: 214) е реплика на ст.тюрк. Барс (запазена във ФИ Барсов), а Бори // Бури (и Курт) се откриват непроменени. Това означава, че българинът ясно е разграничавал Барс от Бори, което е основа и на производното име Борис²². Апелативът бори е съхранен и чрез първия компонент на титлата бори таркан, който без съмнение означава ‘вълк’. Следователно името Борис не може да се изведе от барс, още повече, че по звучене то напомня хакаските и алтайски ЖЛИ Борос, Борош (и дори Бырыс). Същият завършек -с /или -ис/ се открива в българските исторически имена Иратаис, Корсис, Мармаис, Негавонаис, Турдачис, а също и при по-новите Владис, Станис и др., които се тълкуват като съкратени респективно от Владислав и Станислав (Заимов 1988). Те, както и Борис обаче имат и варианти с краесловно -ш и -ч вместо -с: Бориш²³, Владиш, Станиш (> ф. Станишев) и Борич (съхранено днес във ФИ Боричев), Владич и Станич. Обяснението, че последните са формирани съответно от имената Влад и Стан + иш, респективно -ич е приемливо, но това означава, че Бориш и Борич също са формирани по този начин, т.е. Бори + /и/ш или Бор/о/ + -иш; Бори + -/и/ч). Това съвпада с изказаната по-горе хипотеза по отношение на произхода и семантиката на името Куртиш, което се открива и в татар., където е еднозначно с Буриш и Чаныш, от което следва, че и бълг. име Бориш е сложно по състав и означава ‘син (или приятел) на вълка’, а също и това, че е съществувало още в прабългарски. Значението на формантът -иш в тези случаи съвпада до голяма степен с това на притежателния суфикс -ич в южно- и източнославянските антропонимни системи, където е специализиран за образуване на патроними и всъщност означава ‘син на’. Това явление е отразено още в славянската митонимия, където, напр.: Сварожич означава ‘син на Сварог’. Имайки предвид успоредната употреба (вероятно в условия на конкуренция) на вариантни форми със -с и -ч в татарски, напр.: при деминутивния суфикс -кас ~ -кач (Аюкач // Аюкас - аю ‘мечка’), и прехода -ш ~ -с в казахски (вер. в кипчакските езици изобщо - вж.: т. 2 /при Куртас/) би могло да се приеме, че имената Борис, Бориш и Борич в български са различни облици на едно име, а суфиксоидът -ис е вариант на -иш, респективно на -ич. Тази ситуация се открива и при редица други старинни имена, напр.: Балас ~ Балаш ~ Балач. Регистрираното в османските източници българско име Борсо е звателна форма на Борис. Българските имена Бори (Бури) и Бориш съответстват на татар. Бури ‘вълк’ и Буриш "обредно име ‘приятел (син) на вълка’" или ‘като вълк, подобен на вълк’. Наличието на гласната о подсказва, че българският вариант е по-стар, а наличието на вариантите ис и иш, заедно с Бори и *Бури (> Буриев) са още едно доказателство за наличието на различни тюркски диалекти в прабългарската общност - вер. булгарско-кипчакски и огузки.

Че ис е вариант на иш се потвърждава от още една ситуация. Татарското име Ишбул, което се тълкува като ‘Да стане помощник; спътник’ (бул- (// бол-) ‘да бъде, да стане’), явно, съответства на българското Исбул и чрез него то може да се обясни. Това одначава, че прабългарският елемент ис (= татар. иш) също е дума, която се използвала като антрополексема, която може да заема както първа, така и втора позиция при формирането на сложни двуосновни лични имена. Това е видно при татар. имена като Булдыиш ~ Булдыш // Ишбулды "Родилась ровня, пара (т.е. ребенок)" (Татарские 2006-2013), при които двете основи си разменят местатата без това да променя семантиката. Подобна е ситуацията при бълг. антропоними Борис и Испор, където компонентът ис съответства на татар. иш. Компонентът ис се открива при чув. имена: Албарисъ (ал + бар/с/ + ис), Албарыска, на карач.-балк., Барисби (Бар/с/ ‘тигър’ + ис + би²⁴) и др.под. Явно, името Борис е било познато и разпространено в /пра/българската група на тюркските езици.

Представените аргументи опровергават твърдението, че името Борис не може да бъде "образувано посредством много редкия суфикс -isъ" (Добрев б.г.). Всъщност И. Добрев е прав дотолкова, доколкото компонентът ис не е суфикс, а фонетичен вариант на ст.тюрк. дума iş (// es // eş) ‘другар, приятел, сподвижник’ (Древнетюркский 1969: 214 (iš II)), която е приела функцията на антрополексема и поякога се тълкува и като ‘син’, както е при казан.-татар. Ишбарс ‘приятел (син) на тигъра’²⁵. При това положение вътрешната структура на името Борис е ‘приятел (син) на вълка’.

Следователно мотивиращата основа на имената Борис (> ж. Бориса // Бориза > Бориска; Борисана; ф. Борисов) > Борсо; Бориско (> ж. Бориска; ф. Борисков), регистрирана и в Борич (> ж. Борица; ф. Боричев) и Бориш (> ж. Боришка; ф. Боришев) е бори (или бури, боро) ‘вълк’, е лексема, която днес не съществува в български, но може би е функционирала в някой от езиците или диалектите на прабългарската общност. В такъв случай тази словообразувателна верига е клон от антропонимното гнездо, представено по-горе в т. 3.3.

3.5. Старотюркският апелатив böri ‘вълк’ има и вариант pöri. Тази ситуация, както и наличието на компонента ис насочват вниманието към Испор един от вариантите на името на основоположникът на българската държава. Както при Борис, така и при името Испор се забелязва от една страна наличие на компонентите бор // пор и ис, а от друга - нарушение на вокалната хормония, която, от тюркска гледна точка ясно показва, че то е двуосновно. Основата ис ‘приятел, другар’ вече е ясна, а втората - пор/и/ е идентична с уйг. pöri = ст.тюрк. böri ‘вълк’. Вариантът böri е резултат от озвучаването на пратюркското начално п (~ б), съхранено днес в чувашки, хакаски и шорски като "относително силно глухо п", а колебанието б ~ п се среща спорадично и се приема за особеност на някои тюркски диалекти (Щербак 1970: 93). Това означава, че първичният, изконният облик е pöri, а böri е негов утвърдил се в повечето тюркски езици вариант. В прабългарски б’ и п’ > б и п, т.е. затвърдяват. Следователно вътрешната структура на Испор е ‘приятел (другар) на вълка’ както при Борис. До този извод стига още Г. Фехер (1929: 132-138). При това положение Борис - букв. ‘вълк-приятел // вълчи приятел’) и Испор - букв. ‘приятел-вълк // приятел на вълка’ са еднозначни.

От това следва, че името Испор, регистрирано в българската апокрифна литература, е първичен, т.е. това е автентичното име на владетеля, което по-късно изглежда е било уподобено с алан. име Аспар²⁶ ‘конник’ > Аспарух (заето и в чув.) (?) ‘белият конник’ (Симеонов 2008: 155). На тази мисъл навеждат редица подобни чувашки имена: Ашпар, Ешпар, Испар, Ишпар, Еспер, Испер, Ишпер и др. от езичаската епоха, където са функционирали наред с Аспар и Аспарух (Магницкий 190: 47-48, цит. по Симеонов 2008: 154; Мишши 2008).

Изброените имена, за повечето от които се предполага, че са хунски (Симеонов 2008: 154), разкриват ситуация, при която се наблюдава по-скоро трансформация (на фонетично ниво), отколкото диференциация. За стремеж към семантична диференциация биха могли да се приемат вариантите Еспер, Испер, Ишпер, които не е изключено да са се асоциирали със съхранената в тур. дума esperi < осм.-тур. isperi, işperi doğan, işbäri, äspäri doğan ‘вид сокол, който трудно се поддава на дресиране’. Имайки предвид, че монограмът върху гърдите на сребърният орел от вознесенското съкровище се разчита от О. Прицак като Еспер ‘сокол (орел)’ (Костов 1998: 31-32), може да се допусне, че това е оригиналното име и на владетеля му. Но в такъв случай словосъчетанията işperi doğan и äspäri doğan са съставени от дублетни лексеми, т.е. букв. ‘сокол сокол’, което е съмнително. По-скоро те са изафетни конструкции, при които първата част означава ‘приятел (син) на вълка’, поради което вътрешна структура на това съставно название би трябвало да е ‘сокол, приятел на вълка или сокол, вълчи приятел’, което оправдава лексикалното значение на тези съставни названия. Подобно по семантика е сканд. име Арнолв ‘вълк орел’. При това обстоятелство се налага да приемем, че Испор е изконно българско име. Имайки предвид също, че Аспарух е син на хан Курт ‘вълк’ Кубрат, не е изключено то да означава иминно ‘син на вълка’. Всъщност тук се открива една стара традиция при прабългарите, което е видно от генеалогичната линия: Испор ‘приятел (син) на вълка’ е син на Курт (Кубрат) ‘Вълк (Обединител)’, чийто баща е Албури ‘първи (главен) вълк’. Подобна ситуация се наблюдава при династията на управляващите Първия Тюркски каганат, която се възприемала като династия на Вълчицата (Зуев 1998: 158).

Тази традиция се проявява по-късно при българските ханове Персиан и неговия син Борис, които, явно, също се смятали за синове на вълка - тотемното животно на прабългарите. На тази мисъл навежда обстоятелството, че МЛИ Испор и Еспер разкриват два фонетични варианта на коренната основа pör-: пор- и пер-. Вариантът пер- се открива в ханското име Персиан // Пресиан, което едва ли има нещо общо с етнонима перси и славянския митоним Перун. Тук явно се разкриват междуезикови омофонни коренни морфеми. За компонента -ис- може да се допусне, че е резултат от метатеза, т.е. Перси < Пер + ис + -йан. Що се отнася до компонента йан (ян), той може да се изведе от ст.тюрк. глагол jan- ‘който заплашва, плашещия’, при което семантиката на името Персиян е ‘плашещият (страшният) син на вълка’. Както изглежда, в прабългарски заедно с бори // бури са функционирали и вариантите пори // пери (< уйг. pöri // ж. уйг. peri, хакас. пўўр /pǖr). Следователно имената Борис (букв. ‘вълк-приятел // вълчи приятел’), Испор (букв. ‘приятел-вълк // приятел на вълка’) и Перси = Борис (> Персиян) са еднозначни, въпреки разменените места на структурните компоненти и техните фонетични варианти. И тъй като владетелите Испор и Борис са синове на ханове с вълчи имена - респективно Курт и Персиан, то в тези случаи компонентът ис означава ‘син’, т.е. Испор ‘син-вълк’, а Борис ‘вълк-син’.

Използването на различни варианти на коренната основа, от една страна, е свързано с наличието на няколко тюркски племена в прабългарската общност, а от друга - вероятно със забраната за произнасяне на точното название на тотема. За това говори обичаят при чувашите, които никога не изричат истинското название на вълка, възприет за техен тотем и божествен покровител на добитъка (Денисов 1959: 27).

Всичко това дава основание да се допусне, че вариантът pеri ‘вълк’ е залегнал в основата на МЛИ Перо - звателна форма от Пери и производните от него, като Перко (= Вълко), Перчо (Вълчо), Перьо (Въльо), Перух (по аналогия на Аспарух /?/), Перим, Перло (по модел на Въло); съответните женски имена Пера, Перка и т.н., освен ако семантично те не са свързани със славянския корен пер- в Перун или с трак. per (por // por /πορις, πορας/ ‘момче, син’ (Дуриданов 1976: 79; Георгиев 1977: 43).

3.6. Коренната основа бор участва при формирането и на сложни имена като в едни случаи заема първа позиция: Бордна (< Бора + Дена); Боривой // Боревой ‘да побеждава вoйните’; Боригняв, Боримир (> ж. Боримира > Боримирка; ф. Боримиров) > съкр. Борим (> ж. Боримка); Борислав (> ж. Борислава > Бориславка; ф. Бориславов) > Бориславчо; Борисав (> ж. Борисава; ф. Борисавов); Борислов; Боромир, а в други - втора: Болебор, Вишебор, Властибор, Войбор, Всебор, Градобор, Домабор, Жидибор, Желибор, Лютобор, Правдобор, Предбор, Радобор, Ратбор, Ратибор, Славибор, Собебор, Чедобор, Чудобор (Иванова, Радева 1985: 106). Подобна ситуация се открива в татар.: Башбури, Байбури, Бурибай, Бурикай и Бурихан (Татарские 2006-2013).

*

Видно е, че тези имена също са архаични и обединението им въз основа на компонента бор- ‘< боря се’ е твърде рисковано. Едва ли във всички тях е залегнало само едно от значенията на бор /бор-; бур, бур-/, и ако е така, кое е то? Трудно е, ако изобщо е възможно, от днешна гледна точка да се диференцират тези еднакви или близки по звучение основи и да се определят значенията им в отделните имена. Неправдоподобно е напр. Вишебор да се изведе от ‘висш и борба’; по-логично изглежда значението ‘висша, божествена светлина’. Възможно е името Радобор да е дублет на Радосвет. Едва ли името Боримир някога е означавало ‘борец за мир’. По-скоро тук е запазен монголския фонетичен вариант на апелатива боро ‘вълк’, а компонентът мир е преосмислен вариант на старата славянска лексема мер ‘велик, славен’. При това положение Боримир е еднозначно с Вълкомир (< *Вълкомер), първичната вътрешна структура на което е пожеланието детето да стане ‘велик, славен вълк (войн)’. Изглежда най-логично значението на Боригняв да е ‘вълчи гняв’, освен ако лексемата гняв не е имала и друга семантика. Някои от тези имена могат да се интерпретират поне по два начина. Така напр. Борислав съответства на Вълкослав // Вукослав, но и на Светослав. Много е вероятно вътрешната структура на Чедобор и Чудобор да е ‘светло чедо’, съответно ‘чудна светлина’ (*Чудосвет), но по-вероятно е да означават ‘чедо-вълк (войн)’ и ‘чудо-вълк (войн)’. Името Боркан би могло да се означава ‘светлейшия (или свещения, светия) хан’ (= татар. Акхан ‘белият, светлият, чистият + хан) - въз основа на култа към легендарната вълчица-прародителка или - ‘вълкът хан; ханът вълк’. Но ако приемем, че в български това име е производно от Борко, което днес се използва предимно като умалително на Борис, то Буркан придобива друга вътрешна структура - Борко + ан. В казахски също се открива името Буркан = татар. Бурган, което обаче се приема за стара заемка от арабски със значение ‘доказателство, аргумант, причина’, но в татарски съществува и името Бурихан "древнетюркско-татарское; обрядовое имя; фольклор Бури (волк) + хан", което се среща в татарски епически поеми (Татарские 2006-2013) и е близко по значение на казах. Борибай < бори ‘вълк’, което при имената приема значение ‘герой, богатир’ + бай ‘богат и/или уважаван човек’ (< ст.тюрк. baj ‘богат, щедър’). По всяка вероятност българското име Буркан е вариант на казах. Бурихан.

Не на последно място трябва да се има предвид и това, че не е изключено в някои случаи коренната основа бор // бур да идва от трак. βουρ, βυρα (= алб. burrë) и дори buris (boris) ‘мъж’ (Дуриданов 1976: 74; Георгиев 1977: 42).

Примерите ясно показват, че тук става въпрос за архаични имена, някои от които са наследени от прабългарския език, други са хибриди, формирани на славянобългарска почва още в първите векове от съществуването на Българската държава, а част от тях са преосмислени до такава степен, че етимологията им днес представлява трудност дори за специалистите. Тези еднакви или сходни във фонетично отношение думи-основи явно взаимно са си влияели на семантично ниво още в общността на прабългарите, а по-късно, са се насложили и значенията на други омофонни думи. Така тук се е получила не само вътрешноезикова, но и междуезикова адидеация, поради което още преди няколко века първичните значения на прабългарските лексеми бор // бур и бори // бури са били замъглени. Преосмислянето въз основа на адидеацията е и вид адаптиране към езика на следващата епоха чрез способите на народната етимология. По този начин, както при обикновените лексеми, така и при личните имена има такива, които през вековете се запазват непроменени по отношение на фонетичната си и семантична структура, други търпят частични развойни процеси, а трети се променят до неузнаваемост. Затова тези сложни лични имена също изискват специално изследване от диахронен аспект и след това да се преразпределят по съответните гнезда с корен бор- // бур-.

4. Личното име Варо и неговите производни

В българската антропонимна система съществува една група антропоними от основа вар-: МЛИ Варо /Варьо, Варе/ (> ж. Вара; ф. Варев; Варов), производните от него Варко (> ж. Варка; ф. Варкин) > Варчо (> ф. Варчев, Варчов) > Варчул > Варул (> ф. Варулев); Варсин и Варуш. Според Й. Заимов Варко е умалително на Варо, произхождащо от ЖЛИ Варка, което на свой ред е умалително от Вара, а то - съкратено от Варвара. В следващата речникова статия той представя Варо като съкратено от старинните имена Гостивар и Боловар (Заимов 1988: 44). Ако се съди по тълкуването на името Гостивар ‘който бърза, готов е да приема гости; гостолюбив’, то авторът извежда компонентът -вар от глагола варкам ‘бързам’ (Заимов 1988: 68). Н. Ковачев се придържа към първата версия, т.е. Вара (> Варо) < Варвара; Варка < Варварка (Ковачев 1995: 97-98). Към тази група имена вероятно се отнасят и Вардин // Варадин > Варадинчо // Варадил (> ж. Варадина > Варадинка; ф. Варадилов), като Варадин се смята за вариант на Верадин, производно от Веро + адин, а Веро - от ж. Вера (Вяра). Близък по фонетичен състав е и коренът на имената Вардо (> ж. Варда) > Варде; Вардин; Варден (> ж. Вардена > Варденка), Вардол; Вардул, които етимологично наистина биха могли да се свържат с глагола вардя ‘пазя’ (Заимов 1988: 44; 48). Възможно е основата на името Варсама също да е от Варо, но завършекът -сама създава трудности при обяснението, поради което ще се присъединим към констатацията "антропоним с неясна етимология" (Стоянов 2000: 244).

Връзката на тези антропоними с името на християнската мъченица Варвара е логично и вероятно в някои случаи е така. Но фактът, че понятието вълк в скитски се нарича varka (Дремин 2006) < авест. vəhrka- (> унг. farkas), насочва мисълта ни към хипотезата, че тези български имена всъщност водят началото си още от скитския период, т.е. далеч преди формирането на славянобългарския език. Явно с течение на времето семантиката им е била забравена, а след приемането на християнството, подобно на много други езически имена, са били преосмислени. Това е едно от свидетелствата за тесните етнолингвистични контакти със скито-сарматите. Възможно е също то да е наследство от друго иранско племе, участвало в конфедерацията на прабългарите заедно с аланите или просто е вариант на осет. berg, което има общ произход със скит. varka, но все пак по-скоро е реплика на последното.

Основание за тази хипотеза дава наличието на българската диалектна дума варйин ‘годеник’, регистрирана в Шуменско (Добрев 2005: 404). Този обреден термин се отнася към един старославянски сватбен обичай, според който всяка от двете страни в сватбата по отношение на другата е "вълча", т.е. чужда. А. В. Гура уточнява, че "волком" называют и дружину жениха, и всю невестину родню на свадьбе у жениха; в причитаниях "волками серыми" невеста называет братьев жениха, а в песнях родня жениха называет невесту "волчицей". С ВОЛКОМ, ищущим себе добычи, символически может соотноситься и сам жених, добывающий себе невесту (Гура 1997: 122-159). Това е отразено и в руския песенен фолклор, където годеникът също се асоциира с вълка. В хумористичните руски песни вълкът е носител на еротическа символика. Всичко това дава основание да приемем, че вътрешната структура на обредния термин варйин е ‘вълк’²⁷.

Всъщност изходният апелатив най-вероятно е варй (вари), а -ин е суфикс за формиране на имена за лица от съществителни (nomina actoris), като често се използва и за адаптиране на чуждици от същата словообразувателна категория към българския език като напр.: арнаутин, болярин, комитин, хайванин, чобанин и т.н. Това е станало на славянобългарска езикова почва, но думата варй (вари) навлиза в езика ни посредством прабългарите. Това предположение се потвърждава от сходното на българското ЖЛИ Варика с чув. Варикке (Мишши 2008), което налага мнението, че в центъра и на това българско антропонимно гнездо е залегнала лексема, останала от епохата на прабългарите, евентуално заемка от някое скитско племе28. Трудно е обаче да се каже кой от антропонимите - ЖЛИ Варка, което е запазило облика на скитския апелатив varka, или МЛИ Варо (вероятно звателна форма от Вари < вари), заето от друг скитски диалект - е първичният антропоним, послужил за образуване на останалите имена. Под различни облици този корен се явява в названия за понятието ‘вълк’ и в други индоевропейски езици. Той е съхранен и в прозвището на Бхима Врикодара - герой-воин от древноиндийския епос "Махабхарата".

Топонимът Варик и членуваната форма Варико ‘ниви в землището на Дели махала и Кесиджи чифлик във Вальовишко’ (Заимов 1982: 82)²⁹, подсказва, че апелативът, от който са образувани имената с корен вар-, е вари или варик. Би могло да се допусне също, че вариантът вари/к/ на скит. varka всъщност е тракийското название за вълк. Използването му за формиране на обреден термин подсказва, че той не се е възприемал за чужд, а по-скоро това е архаична дума, запазена и след пославянчването на траките.

Въз основа на изнесените данни може да се твърди, че основите бор- // бур- и вар-, отнасящи се към понятието ‘вълк’, имат общо начало, което явно е възникнало в предисторическата арио-алтайска епоха. В ранния славянобългарски език тези варианти навлизат като заемки от езиците или диалектите на различни племена, участвали във федерацията на прабългарите. С течение на времето те са били преосмислени и приравнени семантично към еднакви по звучение, но различни по семантика основи на славянски лексеми.

По отношение на компонента -дил е трудно е да се каже дали е фонетичен вариант на -дин или е самостоятелен формант. В сферата на хипотезите би могло да се допусне, че вътрешната структура на името Варсин е ‘вълчи син’ (= Борис).

5. Личните имена с основа чан-, чин-, чон- или шан-, шин-, шон

От тези коренни основи в българската антропонимия се формират няколко групи лични имена, които се срещат спорадично, но се пазят във ФИ. Те са с неясен произход и семантика, поради което са обект на различни интерпретации. Тези основи биха могли да се приемат за фонетични варианти. Въз основа на началната съгласна - ч или ш - те се разделят на две групи, които допълнително се подразделят взависимост от отгласната степен на коренната гласна. Антропонимните гнезда, които те формират, са:

5.1.1. МЛИ Чано (> ж. Чана; ф. Чанов) // Чаньо, Чаню > Чане (ХVІІІ в.) (> ф. Чанев); Чани (> ж. Чанита); Чанко (> ж. Чанка; ф. Чанков) // Чанкьо // Чанго > Чанчо; Чанес; Чанок. Приема се, че Чано е съкратено от Вълчан (Заимов 1988: 242; Ковачев 1995: 562; Илчев 1969: 535) или е от основа Ча- като Ча-ко, Ча-ло (Заимов 1988: 242), без да се даде семантиката на коренната морфема ча-. В. Стоянов допуска връзка с думата чан < тур. çan ‘звънец; камбана’ (Стоянов 2000: 286), но тя битува само в българските родопски говори, а тези имена и особено фамилните са разпространени върху цялата българска територия. В рус. чан и чанак (последната се среща и в български диалекти) ‘дървена или метална каца’ също е от тюркските езици, но и тези апелативи едва ли биха могли да се свържат с името Чано. Близко по звучение до това име е първият компонент на съставното ‘собствено име и титла на китайски военачалник’ Čaŋ senüŋ, регистрирано в ст.тюрк. паметници (Древнетюркский 1969: 139). В китайски обаче лексемата чан (čan) означава ‘блестящ’ (Чжао 1957: 764), което би могло да е заето под формата на евфемизъм в тюркските езици за вълк.

Всички тези версии изглеждат повече или по-малко неправдоподобни при наличие на обредното МЛИ Чан ~ Чон в татарската антропонимия, което се смята за ст.монг. със значение ‘вълк’. То се дава на момче с пожелание ‘да бъде като вълк, да плаши враговете и злите сили’. От него е формирано МЛИ Чаныш, а също и редица сложни МЛИ: Чанчура, Чанбай (запазено при сибирските татари във ФИ Чанбаев, Чамбаев); Чанбарс ~ Чанбарис (последното се открива и при башкирските мишари (тюменци), както и ФИ Чанбарисов); Чанбулат (Чабулат, Чамбулат); Чангул ~ Чанкул или Сяньсяньчань и в историческото име Сърчан - кумански хан (1201), брат на хан Отрок (Атрак), прогонен от Владимир Мономах в Грузия (Стоянов 2000: 278) (където сър вер. = казах. сұр ‘сив, блед’, с първично значение ‘блестящият’), т.е. Сърчан ‘блестящият (слънчев, небесен) вълк’. Навсякъде компонентът чан означава ‘вълк’, чиито дублети са Курт, Бури, Кашкар, които също се явяват и като антрополексеми - Куртай, Бурибай, Кашкарбай и т.н. (Безертинов 1997: 435-436; Татарские 2006-2013). Вероятно това е значението и на основата чан- в чув. имена Чантай, Чантăр, Чантриса, Чантупай, Чантуш, Чаный.

5.1.2. Към групата антропоними с основа чин- се отнасят антропонимите Чино (> ж. Чина; ф. Чинов) // Чиньо, Чиню, Чине (> ф. Чинев) > Чинко (> ж. Чинка; ф. Чинков) // *Чинчо > Чинчин (Чинчинов); Чинто (> ф. Чинтов) > Чинтул (> ф. Чинтулов). Според Й. Заимов Чино е съкратено от имена като Белчин, Бойчин, Райчин, а Н. Ковачев го свързва с диалектния роднински термин чина ‘стрина’. Този корен се открива в името на митичния вълк Борте чино ‘сивият вълк’, от който, според генеалогичните легенди, водят началото си монголите (вж. по-горе, т. 3.2.) и в титлата-име Чингис хан на основателя на Велика Монголия (в което се появява и компонентът -ис). Основата на Чинту/л/ се покрива по звучене с тази на чув. имена Чинтук и Чинтукан, Чинтупай, а с основа чин- в чув. са и: Чинай, Чиней, Чинкей, Чинтак, Чинтăй, Чинаккай, Чинаппар, Чиниккар, Чинпăлат, Чинпулат.

5.1.3. Н. Геров е регистрирал в своя речник МЛИ Чон и успоредното ЖЛИ Чона (Геров 1978: 559). В българските ономастикони Чон не е отбелязано, но, наред с Чона са дадени и други негови деривати, повечето от които се срещат само в регистрите от миналите векове. Цялото гнездо има следния вид: Чон (> ж. Чона > Чоница) > Чоно (ХVІ в.) // Чоньо (> ж. Чоня; ф. Чонов) > Чоне (> ф. Чонев); Чонко (> ж. Чонка; ф. Чонков) > Чончо (> ф. Чончов); Чонин; Чонто (> ф. Чонтов) > Чонте (> ф. Чонтев).

Името Чоно се извежда от основата Чо- като Чочо, Чоко, Чоло (Заимов 1988: 245) или се приема за видоизменено от Цоно, Шоно (Ковачев 1995: 564), като семантиката и тук липсва. Освен при българите, името Чон се открива при татарите и калмиките, където се извежда от ст.монг. апелатив чон ‘вълк’, а, както вече се спомена, нормативното книжовно название за вълк в съвременния монг. е чоно, което напълно съвпада с бълг. име Чон/о/. Чоно ‘вълк’ е името на прародителя на чонорудските буряти. Вероятно от същата основа, с редукция на о, са в чув. Чунай, Чунтай, Чунтер.

От дистанцията на времето е трудно да се каже кой от монголските облици е първичен и защо тази лексема се явява с различни отгласни степени на коренната гласна. Можем само да предположим, че това са диалектни варианти или са резултат от евфемизация.

5.2. Същото би могло да се предположи и за антропонимите с начално ш вместо ч (или обратното ?) в българската антропонимия, за които някои етнолингвистични обстоятелства дават основание да ги приемем за фонетични варианти. Въз основа на коренната гласна те се обособяват в следните групи:

5.2.1. С коренната основа шан- са антропонимите: Шано (ХVІ в.) (> ж. Шана, Шанула; ф. Шанов) // Шаньо (> ф. Шаньов) // Шаню > Шане (> ж. Шанета; ф. Шанев); Шани > Шаник; Шанко (ХVІ в.) (> ж. Шанка; ф. Шанков) // Шанго (> ф. Шангов) > Шанчо (> ф. Шанчев); Шанто // Шандо > Шандун. Смята се, че Шано е получено от последната морфема на имена като Душан, Вишан, Тишан, Трошан, т.е. чрез съкращаване на имена със суфикс ан- и предходно -ш- (Заимов 1988: 247; Ковачев 1995: 565) или, че е видоизменено от Александър, като Шани се приема за гальовна форма на Щилян, Стефан и др., а Шаньо (Шаньов) - за антропонимизиран прякор със значение ‘шантав човек’ (Илчев 1969: 551-552). Значително по-приемливи са няколкото етимологични версии на В. Стоянов, сред които най-достоверна изглежда връзката на Шано с тюрк. šаn ‘слава, известност, репутация, бележитост; добро име, достойнство’ < перс. šān ‘престиж, достойнство; положение, сан, ранг’ < араб. šā’n ‘достойнство, важност, значение’ (Стоянов 2000: 294-295). Това се потвърждава чрез значението на някои сложни имена в тюрк. езици като: Шанбек (< шан ‘славен’ + бек ‘господар’); Шанкильде ‘дойде слава’, т.е. ‘роди се момче, което го очаква слава’, Шангул ‘прославен, знаменит слуга на Алах’; Шанчура ‘славен труженик или войн’, което се среща и при марийците (Словарь 2000-2010), или Бакшан ‘нека се роди авторитет, слава’ (началото на XVII в.). Вероятно ‘слава’ е значението на мотивиращата основа на името Шанки, регистрирано през ХVІІІ в. в Грузия в областта Квено Картвели, където живеели немалко тюрки (Гильденштедт 2002: 173) и на Шанка - една от знатните фамилии сред черноморските казаци³⁰. С основа шан- е чув. име Шанар и сложните имена Шанкарей, Шантерек, Шан-Шаккай, вътрешната структура на които не ни е известна. Антропоними с тази коренна основа се откриват и в различни нетюркски езици³¹, но те едва ли имат нещо общо с българското име Шано.

Съдейки по заглавието на прабългарския епос "Шан къзъ дастанъ" ‘Поема за дъщерята на хана’, то шан = хан. Впечатлява и името Кучук-Шанко, чийто носител е един от най-важните кабардински князе през ХVІІІ в. (Мизиев 2000), където първият компонент кучук в карач.-балк. означава ‘кутре; вълче, лисиче’. Нелогично е обаче името на един княз да означава ‘славно кутре’.

Коренът шан- е залегнал в ст.татар. МЛИ Ашан, познато и като етноним. Твърди се, че то е ст.монг. и е синоним на апелатива ашин ‘вълк’: "В V веке князь Ашин - представитель одноименного рода - заложил основы древней орды Тюркют. Данное имя сохранилось в фамилии Ашанов. Синонимы: Бури, Кашкар, Курт, Чан." (Татарские 2006-2013). Еднозначно е и МЛИ Ашит, което казанските ономасти смятат за "монгольско-булгарско-татарское; этноним; географический термин" и предполагат, че това е формата за мн.ч. на названието на ст.тюрк. род Ашин ‘вълк’, белег за което е окончанието -т., т.е. това е събирателно име: Ашит ‘Ашинови’ и допускат, че: "одна часть этого рода в IV-VII веках в составе древнетюркских племен (гунны, тюрки, тургеши и др.) переселилась на территорию Заказанья нынешнего Татарстана и увековечила свое имя в названии реки Ашит. От него произошли названия деревень Иске Ашит (Старый Ашит), Яна Ашит (Новый Ашит), Ашитбаш. Данное имя встречается в эпитафиях на булгарских надгробных камнях. Имя Ашит (фамилия - Тарзимин) зарегистрировано в 1834 году в материалах "Ревизские сказки" (Казанская губерния)" (Татарские 2006-2013). Позовавайки се на различни автори и източници Л. Гумильов потвърждава тази хипотеза. Според него "...Ашина (т.е. племето Ашина - бел.м., З.Б.) в 439 г. перешли на северную окраину Гоби. Слово "Ашина" значило ‘волк’. По-тюркски волк - бури, или каскыр, а по монгольски шоно/чино. "А" - префикс уважения в китайском языке. Следовательно, "Ашина" значит ‘благородный волк’ <...>. Не подвергшееся китаизации слово сохранилось в арабской записи этого имени Шанэ <...>." (Гумильов 2002: 28). Ашина е името на един от десетте синове на митичната вълчица (според тюркската генеалогична легенда - най-малкият, който, след победа в състезание с братята си, поема управлението на тюркското племе и става основоположник на династията Ашина). Това е името и на други тюркски династии. Тези аргументи изглеждат правдоподобни и при това положение Кучук-Шанко би трябвало да означава ‘малкият (младият) вълк или синът на вълка’ (където кучук = тур. кючюк /küçük/ ‘малък’). При тази ситуация явно семантиката на бълг. име Шано също е ‘вълк’.

Възможно, но все пак малко вероятно е Шано да е във връзка с кит. название за планина (шан), което е съставна част на китайските собствени имена на много планини (срв. Тян шан ‘Небесните планини’), т.е. Шано би могло да е равнозначно на Балкан и Горан.

5.2.2. Коренната основа шин- се открива при българските антропоними Шино (> ж. Шина (ХVІІІ в.); ф. Шинов) // Шиньо (ХVІ в.), Шиню, Шине (ХVІ в.) (> ф. Шинев) > Шинко (> ж. Шинка; ф. Шинков) > Шинчо; Шинол (> ф. Шинолов), но се свързва с крайната морфема при имена като Вълкашин, Доброшин, Петрошен и др.под., като значението на този компонент не се коментира (Илчев 1969: 336; Заимов 1988: 247; Ковачев 1995: 567). Далеч по-вероятна е не само фонетичната, но и семантичната идентификация с основата на историческото тюрк. име Ашина. Вероятно и чув. Шинер и Шинач са наследници на ст.монг. и тюрк. апелатив шина ‘вълк’, което, според Л. Гумильов, има и вариант шэни (Гумильов 2002: 94).

5.2.3. В един надпис върху мраморна колона от Плиска се разчита антропонимът Шун, чийто носител е заемал високата длъжност жупан таркан и е от рода Кюригир (Бешевлиев 1981: 145). Това име е съхранено в производните Шуно // Шоно (> ж. Шуна // Шона; ф. Шунев, Шунов) // Шуньо // Шуню > Шунко; Шони > Шонко (> ж. Шонка // Шунка; ф. Шонков), въпреки твърдението, че вариантите на шун- са получени чрез съкращаване на имена като Рашун, Пешун и др.под. (Заимов 1988: 248; Ковачев 1995: 268), а тези на шон- - от имена като Мишон (Ковачев 1995: 268). Че тези имена семантично също се свързват с понятието ‘вълк’, е видно от факта, че в ст.монг. названието чоно има и вариант шоно, което е запазено в бурят. антропоним Шоно и казах. Шона, които битуват и в български. В този случай едва ли става въпрос за адидеация.

5.3. По-горе във връзка с етимологичните версии на българските ономасти бяха представени редица имена, завършващи на -чан, -чин, -шан, -шин. Всъщност те са много повече, особено тези на -чин. Но днес само няколко от тях като Вълчан, Дойчин, са в употреба. Някои от тях най-вероятно са образувани от антропонимни основи, завършващи на -ч (< -ко) или на -ш (< -шо /-хо/)+ суф. -ан, -ин, примерно по моделите:

Вълко > Вълчо > Вълчан
Мирко > Мирчо > Мирчан
Бойко > Бойчо > Бойчан

и

Стойко > Стойчо > Стойчин
Пенко > Пенчо > Пенчин
Бойко > Бойчо > Бойчин // Бойшин

или

Добруш > Добрушан
Тихо, Тишо > Тишан

и

Рашо > Рашин
Радуш > Радушин
…………………

Но има и такива, които биха могли да се интерпретират като образувани по един по-стар модел, а именно чрез формиране на сложни лични имена от основи на съществителни и прилагателни + чан, чин, шан, шин, от които по-късно произлизат формациите на -чо, т.е. Байчан // Байчин (Бай + чан /чин/) > Байчо, където бай е ‘господин, господар; уважаван човек’ (< тюрк. baj ‘богат/аш/’), а чан // чин ‘вълк’ (< монг. чан // чон // чино). На тази мисъл навеждат лични имена, чиято структура съответства на старотюркски имена като напр.: Ерчин (архаично прабълг. име) < ер (тюрк. er ‘мъж; съпруг’) + чин, което по семантика и структурен модел съвпада със ст.тюрк. МЛИ Er böri (Древнетюркский 1969: 175). Много по правдоподобна изглежда вътрешната структура, изведена по този модел и на редица имена, особено с първа основа от прилагателно като: Велчин ‘велик вълк’, Вранчан и Вранчун (с лабиализация на а след ч) ‘черен вълк’, Добърчин ‘добър вълк’, Добришин > Доброшин ‘добрият вълк’, Драгшин ‘драг, любим, обичан вълк’, Лепчин ‘истински вълк’ (ст.тюрк. lep /< санскр.?/ ‘истински’), преосмислено по слав. леп ‘хубав, красив’. Тези имена дават основание да се допусне, че вътрешната структура на МЛИ Мирчан е ‘велик вълк’, а на Малчан е ‘малкият вълк’, т.е. едва ли има семантична връзка с глагола мълча или прозвището Малчо. Не малко имена са образувани по този начин и с първа основа от съществетелно: Братучан ‘брат на вълка, вълчи брат’, Воишан // Войчин ‘войн-вълк или войнствен вълк’, Дракшан // Дракшин ‘змей вълк’ (< гр. дракон (δράκων), ‘мит. огнен змей’ или рум. драк (drak) ‘дявол’) или от бълг. дракос ‘вампир’ + чан, т.е. ‘вампир-вълк’. Според Д. Табаков СИ Каспичан е съхранило етнонима каспии, чийто носител е племе, обитавало земите на юг от Каспийско море (Табаков 1999: 240), част от което е участвало във федерацията на прабългарите. Той не тълкува компонента чан, но, ако се приеме горната версия, то Каспичан означава ‘каспийски вълк’.

Гласната между двете основи е съединителна, но в някои случай би могло да се допусне, че вторият компонент е ашин // ашан, напр.: Вълкашин, където понятието ‘вълк’ се удвоява (?) както вероятно е и в Борчин, освен ако в този случай бор не означава ‘блестящият, божествен, свещен’, Браташан ‘брат <на> вълк’ или Драгошин ‘драг вълк’, Велкушин ‘вер. велик ашин ‘вълк’ (с лабиализация на а /> о, у/)’. В тези имена е възможно да е съхранено името на ханските родове Ашин/а/ при някои тюркски племена).

Примерите показват, че названията за вълк чан/о/, чин/о/; шан/о/, шин/о/, както и бор/и/, бур/и/; пор/и/, пер/и/ са се използвали за формиране на сложни имена, като заемат предимно втора позиция, т.е. превърнали се в суфиксоиди, а значението на изходната лексема е забравено. В началословие чан/о/ се открива само при името Чанимир, което без съмнение е еднозначно с Мирчан ‘велик, славен вълк’ (където мир < мер ‘славен, велик’). Сложно име с начален компонент чан е и явно старинното тюркско лично име Чанес, където ес означава ‘ум, разум’ (казах.), т.е. ‘вълк с ум, умен вълк’. Този модел напълно съответства на тюркския способ за формиране на сложни имена. Той обаче се открива и в скандинавските езици, напр.: Ульв ‘вълк’ > Лейдолв ‘водещ вълк; главен вълк’, Модольв ‘храбрый вълк’, Раудулв ‘риж вълк’, Снеулв ‘снежен волк’, Тьостолв ‘упорит вълк’, Виголв ‘сражаващият се вълк’, Ендолв ‘вълк - противник, враг’ (?), Арнолв ‘вълк орел’ (Бедненко 2002-2006) или ст.герм.: Волф ‘вълк’ > Волфганг ‘движещ се, като вълк’, Адолф ‘благородния вълк’, Рудолф ‘червеният вълк; вълча слава’, нем. Волфрам ‘вълчья пяна’, англ. Рандольф (Randolph) букв. ‘вълк със щит’ (Словарь 2000-2010) и т.н., които до известна степен изразяват връзка с мъжките военни общества.

Тази ситуация предполага, че компонентите пред чан, чин, шан, шин също са тюркски, но с течението на времето са били калкирани, преосмислени и уподобени с омофонни или еднозначни думи в славянобългарския език (домашни или архаични заемки с определено значение). Такова вероятно е името Текшан, в което основата тек- не може да се обясни чрез славянските езици, но може да се идентифицира със ст.тюрк. tek // teg ‘подобно на’ ‘до’ (Древнетюркский 1969: 550, 546), т.е. в това име е залегнало пожеланието ‘да бъде <като> вълк / да стигне до вълк, т.е. да заема висок пост в обществото’, като в този случай се има предвид титлата ‘вълк’. Аналогично е значението на тези компоненти и в имената Братошин ~ Братошан ~ Братешан ~ Братучан, вер. ‘братът вълк’, където о е диалектен облик на членната морфема за м.р., която в Братучан търпи пълна редукция, а в Братешан се делабиализира. МЛИ Братохан подсказва, че и в другите имена с първа основа брат- вторият компонент означава някаква титла, което е свързано с военната символика на вълка. Ст.тюрк. лексема tek // teg обаче има и други значения, едно от които е ‘само, единствено’, което означава, че името Текшан е еднозначно със Собешин (< стб. - твор.пад. ‘себе си’?), като компонентът собе е калка на тек, т.е. най-вероятно вътрешната им структура е ‘вълк единак’. Този и други подобни случаи са свидетелство, че вероятно не малко от жителите на България през първите векове са били билингви. А в имена като Добрачин ~ Добрашин, Добрешан ~ Добрешин; Добришан ~ Добришин рефлектират диалектни особености.

6. Фамилното име Джанаваров

Това име е двуосновно, като първата основа е джан (саn), а втората - също е вар. Й. Заимов извежда антропонима от диалектната лексема джанавар, която според него означава ‘лют, свиреп’ (без да определя географската й локализация) (Заимов 1985: 271). С това си значение персийската по произход дума е заета в български от турски език (canavar), където има няколко значения: ‘1. звяр; 2. прен. много жесток, свереп човек; 3. чудовище, изверг, изчадие; 4. кръвожаден, безжалостен)’ (Ванчев, Гълъбов... 1962: 81). Но названието джанавар /гаг. и азерб./, джанивар /дарг./ и джанавур /лезг./ означава ‘вълк’ (букв. ‘душа на вълк // вълча душа’, т.е. ‘жесток като вълк’). Липсата на това значиние в турски език показва, че думата джанавар в гаг. е архаична пряка заемка от някой ирански език или диалект, с вътрешна структура ‘вълча душа’.

7. Фамилното име Каскиров

Това име, както и личното име Каскир, не е ригистрирано в ономастичната литература, отразяваща българските антропоними. Дори в интернет то се открива само в един блог (с профил на "Георги Каскиров /Georgi Kaskirov. Мъж 21 г. България, София.../"). Същевременно под облика Кассир (< Каскир /к ~ с/ < Кашкир < Кашкар) това име е съхранено и е често срещано в с. Московей, Молдова при преселници от с. Роза, Ямболско през 1829-1830 г.³²

ФИ Каскир е сравнително по-познато в руската ономастика, където функционира заедно с вариантите Кашкарев, Кашкаров, Кашкиров, които се смятат за заемки от тюркските езици. Според Н. А. Баскаков Кашкаров // Кашкарев е име на дворянски род от ХVІІ в. Той го извежда от тюркската дума качкар (кошкар, кашкар) ‘овен за разплод’ (Баскаков 1979: 218). Но А. Х. Халиков съобщава, че значението на тази дума в Прикамието е ‘стар вълк’ и предполага, че селищните имена Кошкалово и Качкарово са доказателство, че този руски род произхожда от тази област (Халиков 1993: 81). Тази версия се потвърждава в антропонимните системи на някои тюркски езици, където е съхранено личното име Кашкар // Кашкыр (> Кашкарбай) (татар.); Кашкир (> Кашкирбой (узб.); Кашкăр (чув.), за което ономастите от Татарстан смятат, че произхожда от лексемата кашкăр - чувашкото название за вълк, чиито фонетични варианти функционират със същото значение и в каракалп. каскър, казах. қасқыр (= бөрi), кирг. карышкыр (= бөрү). Вероятно ‘вълк’ е значението и на названието на главния град на Караханидското ханство Кашкар // Кашгар, запазено във ФИ на най-стария тюркски филолог Махмуд Кашгари (букв. Кашгарски, т.е. от Кашгар). Това показва, че ФИ Каскир // Кассир в българската антропонимия е архаично. Явно то води началото си от тюркските езици в Централна Азия и е навлязло в славянобългарския език посредством езика на прабългарите. Наличието на апелатива кашкăр в чувашки дава основание да приемем, че именно това е било основното название за ‘вълк’ в прабългарски. Изглежда, че и то, както останалите названия, е било табуирано при това в доста ранен период от българскта история, за което говори и фактът, че дори антропонимите от него вече се срещат спорадично, при това само под формата на ФИ.

В български език е регистрирано и ФИ Касиров, което се извежда от остар. *касир ‘касиер’ или се свързва с ФИ Касъров, което се предполага, че е производно от тур. kısır ‘бездетен, безплоден’ (Илчев 1969: 245). По-вероятно изглежда Касиров да е съкратен фонетичен вариант на Каскиров, а не от Касъров, но не е изключено да е производно от нерегистрираното в български МЛИ Кайсар, съхранено в казах. със значение ‘смел, храбър, упорит’.

Привлича вниманието и ФИ Касибуров, в което вероятно се схранява МЛИ (или прякор) *Касибур, което несъмнено е сложно. В неговата словообразувателна структура се открояват основите каси и бур. За първата би могло да се допусне, че е съкратен вариант на *каскир // каскър ‘вълк’, но тя съвпада и с казах. име Каси - диалектен вариант на араб. име Касим, Касым, чиято вътрешна структура е ‘този, който дели, разпределя, раздава или който разделя нещо с някого’. Във втората основа се разпознава лексемата *бури ‘вълк’ При това положение изглежда, че *Касибур е старинна военна титла, означаваща ‘раздаващият вълк’ (където "вълк" е с вторично значение ‘войн’), трансформирана в лично име.

8. Личното име Лупо

Личното име Лупо има ниска честотност в българската антропонимия (Ковачев 1995: 318), както и производното ФИ Лупев, за разлика от ФИ Лупов, което и днес се среща сравнително по-често. То е заето от румънски, където има облика Lupu и е производно от апелатива lup ‘вълк’, който е рефлекс на лат. lupus, но би могло да е от името на календарния светия *Луп. Думата луп обаче със значение ‘вълк’ в бъгарски език не е регистрирана. От МЛИ Лупо са образувани имената Лупан (> ф. Лупанов) и *Лупаш, съхранено в умалителното име Лупашко и ФИ Лупашков (Илчев 1969: 308).

9. Мъжкото личното име Лико

Етимологията на това име като съкратено от Велико и съответното ЖЛИ Лика от Велика (Заимов 1988: 139; Ковачев 1995: 310) е съмнителна. По-скоро в основата му е залегнало гръц. λύκος ‘вълк’, отразено в гр. имена Ликарион ‘подобен на вълк; вълче’ и Ликаон ‘човек-вълк’. Този апелатив участва в състава и на името на трак. цар Харпаликос ‘грабливият вълк’ и неговата дъщеря Харпалика (Χαρπαλύκε) ‘грабливата вълчица’, което навежда на мисълта, че ликос е названието за вълк и при траките. Тези антропоними дават основание да се допусне, че Лико е архаично тракийско лично име. Производни от него са имената Ликан, Ликин, Ликован и Ликоман. Не е ясно дали тези антропоними са формирани на славянобългарска езикова почва или в този си вид са наследени от траките. Формантите -ан и -ин са характерни за българската антропонимия, но -ван е неясен компонент. Възможно е той да е вариант на -ман, който се среща при тюркски имена, където се предполага, че е от перс. ман/д/ ‘обладател, владетел’ (Татарские 2006-2013) или от араб. манн ‘човек’ (Казахские б. г.). В качеството си на основа този компонент се открива в български имена като Манол, Маноил, Мануш, Манкул, Маной, за които се предполага, че са във връзка с гр. Манолис.

Фамилното име Ликов/-а, -и/, което днес е по-разпространено от личните имена Лико и Лика и техните деривати, има вариант Ликьов, а МЛИ Ликоман е съхранено във ФИ Ликоманов/-а, -и/.

Вече спорадично се среща и МЛИ Лако, успоредното ЖЛИ Лака и ФИ Лаковски. Сравнително по-голяма честотност има ФИ Лаков, в което Лако продължава да се съхранява. По въпроса за произхода на това лично име няма единство. Към мнението на Ст. Илчев, че то е "видоизменено от Лазар" (Илчев 1969: 296), се присъединява и Й. Заимов, който, неизвестно по какви причини допуска, че би могло да е и от Рад (Заимов 1988: 135), а според Н. Ковачев, то е съкратено от Лалко (Ковачев 1995: 301). Тези предположения не са убедителни. Изхождайки от старогръцкия митоним Лаокоон би могло да се допусне, че личното име Лако е просто по-стар вариант на Лико. За приемането на това решение обаче са нужни още доказателства.

10. Мъжкото личното име Дако // Даки

В българската антропонимия има една група имена с коренна основа дак-: Дако (> ж. Дака; ф. Даков) > Дакаш; Дакол и Даки. За Дако и Даки няма единна етимология. Твърди се, че Дако е от Дано + -ко (Заимов 1988: 78) или от Йордан, Йордаки (Ковачев 1995: 159-160). Според Й. Заимов Даки е съкратено от Йордаки (умал. от Йордо < Йордан) и формирано по аналогия на имена като Петраки, Янаки. Тази версия приема и Н. Ковачев, но дава и още една - допуска, че е съкратено от Димитър. Формантът -аки не се обяснява, но той най-вероятно е от гръцки, откъдето са го заели крайдунавските власи: Петраки, Димитраки, Кръстаки и т.н. Какъвто и да е неговият произход и значение, този антропонимен суфикс едва ли има нещо общо с тези имена.

По-горе се отбеляза съобщението на Страбон, че етнонимът даки е с вероятно значение ‘вълци’. Засега няма достатъчно аргументи, за да се твърди, че в антропонимите Даки и Дако рефлектира този етноним, но имайки предвид както екстралингвистичните факти, така и интерпретацията на другите изнесени имена със значение ‘вълк’, би могло да се предположи, че това е възможно. За сега можем да се опрем само на твърдението на И. Маразов, че "Много герои, местности и дори племена носят имена, производни от названието за вълк." (Маразов 1994: 138). Коя е обаче лексемата, означаваща ‘вълк’ при траките и само една ли е била или всяко племе си е имало свое название за този хищник, остава загадка. Със сигурност се знае само, че богът на войната при тракийското племе крестони (населявало земите на днешна Югозападна България) е с вълчи образ и се нарича Кандāон. Смята се, че неговата семантика е ‘удушвач на кучета’, т.е. ‘вълкодав’ (Кратка 1993: 135) или ‘кучедавец’ (Маразов 1994: 33). Несъмнено това е сложно име, първата част на което се извежда от лат. canis ‘куче’, а втората - dāon, както се спомена по-горе, е трако-фригийска дума за ‘вълк’, т.е. куче-вълк. Компонентът кан обаче би могъл да се изведе и от лат. candeo // canduī ‘блестящ, бял’ < candied ‘блестя’ (Войнов, Милев 1990: 94-95) и при това положение вътрешната структура на Кандāон е ‘блестящ (бял, свещен) вълк’, което изглежда по-логично, тъй като в митологичен аспект прилагателните-епитети блестящ, бял = божествен. Това значение съответства на посоченото по-горе тюрк. съчетание boz kurt // boz börü ‘свещеният вълк’.

В този ред на мисли би могло да се допусне, че личното име на българския фолклорен герой Дан Войвода и едноименната личност в румънската история е контрахиран вариант на dāon. Поне докато не се появи по-логична етимология.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Днес в българския език, включително и в диалектите, се използва само славянското название вълк за това животно. Изнесените по-горе антропоними предполагат, че техните мотивиращи основи в миналото са били лекскикални дублети на вълк, въпреки че не е известно дали те са функционирали като заемки и в новоформирания славянобългарски език. Със сигурност може да се твърди само за наличие на апелатив от корен вар-, без да е ясно точно какъв облик е имал - вари (варй), варин, варка или друг словообразувателен вариант. Възможно е другите апелативи със значение ‘вълк’ отдавна да са били обявени за табу, без това да се е отнасяло за антропонимите, благодарение на което са се съхранили до днес. Името вълк също е било табу, но само в определени моменти и с обредна цел. Това е ставало най-вече по време на Вълчите празници, посветени не на един конкретен вълк, а на митичната вълча глутница, която в по-ранен етап е била символ на мъжките военни общества. Може би всеки вълк от тази глутница е имал свое собствено име, но до нас са стигнали само имената на водача им, а според други - на последния и най-страшния вълк: Куцулан, Клекучан, Кривулян или Натлап, Натлапан и на най-лошия след него вълк - Ромелан. Не е изключено в даден момент, когато вълкът е започнал да се идентифицира с дявола, това да са били ефемизми за вълка изобщо. Интересни са руските евфемизми за вълк: зверь, серый, кузьма, бирюк, лыкус, укр. скаменник, малий и др. Названията бирюк и лыкус показват, че чуждите названия могат да се използват като евфемизми и може би именно с тази функция са били натоварини още при заемането им. Вероятно, поне в първите векове от създаването на България, някои от многобройните апелативи със значение ‘вълк’ в славянобългарски са били заети и използвани със същата цел.

Същевременно може да се допусне, че личните имена от дадена основа са заети самостоятелно, т.е. без лексемите, залегнали в техните основи, но от друга страна, би могло да се предположи, че са имали ограничена употреба и че твърде рано са били табуирани. Във всеки случай разнообразието на анализираните имена (ако са верни представените етимологични версии) преди всичко ярко свидетелстват за етническите компоненти, формирали съвременния български народ: тюрко-монголи, в чиято маса още в хунския период са се влели ирански племена (алани, скити и др.) и славяни, които още преди съюза си с прабългарите са претопили романизираните траки, останали по земите на Мизия и Тракия, чиито наследници са и румънците, които от древни времена също са имали тесни лингвокултурни контакти с гърците и други скитски племена. Прави впечатление, че тюркските или навлезлите чрез тюркските езици антропоними преобладават. И това е нормално, като се има предвид, че в продължение на векове след образуването на Дунавска България, периодически са се вливали нови племена от тюркски произход - кумани, печенези, татари. Не бива да се забрави и за по-ранните политически, а вероятно и културни връзки с аварите, част от които може би също са се влели в общата маса на славянобългарите. Този синтез от многобройни родствени и неродствени племена обяснява наличието на толкова много имена с основи от апелативи със значение "вълк", а също и разнообразието от фонетични и словообразувателни варианти и начини на образуване на производните формации, които често отразяват и някои особености на техните езици, както и на фонетичната адаптация на имената към славянобългарския език.

От друга страна, антропонимите със значение ‘вълк’ несъмнено говорят за тъждествена мотивация, основаваща се на типологични езически вярвания, свързани с култа към вълка, познат в многобройни лингвокултурни системи, развили се в различни времена и на отдалечени едно от друго пространства. Както екстралингвистичните данни, така и митологичните или исторически образи, носителите на имена, прозвища, епитети или титли със значение ‘вълк’, повече или по-малко са свързани с два основни етапа от еволюцията на този култ: а) първичното възприемане на вълка като тотемно животно и б) военната символика на този хищник, чиито свойства се приписват на бога на войната в различните митологии. Въз основа на това носители на "вълчи" имена-прозвища или имена-титли първоначално са вождове на племена, герои в епическите поеми, пълководци във времена, когато образът на вълка се е възприемал като "образ идеального воина, концентрирующий в себе черты, необходимые для настоящего бойца. Волк стал символом силы и доблести воина, главным его помощником." (Харитонов 2007-2009). Значително по-късно тези титли, прозвища или епитети се трансформират в действителни антропоними, които се пренасят върху членовете на войската и едва накрая се приемат като пожелателни и едновременно с това защитни мъжко-лични имена с масова употреба. Този универсален обичай разкрива един аспект на първичен общочовешки мироглед, според който култът към вълка формира архаичен конфесионален архетип, намерил ярък израз в българската антропосфера, където многобройните и разнообразни по своя генетичен произход "вълчи" имена илюстрират наличието на синтез на различни етнолингвокултурни системи. А чрез хибридните формации се разкриват способностите на езика да присвоява чужди имена и лексеми и да ги използва при формирането на нови имена в качеството на свои.

Както е видно от анализите, днес не е ясно точното, т.е. цялостното значение на всички разгледани в работата производни имена, което се дължи на изчезналото значение на някои завършеци, т.е. финални морфеми, които не винаги са суфикси. Определено обаче всяко от тези имена е съдържало пожеланието новороденото, особено ако е момче, по нещо да прилича на вълка: ‘да бъде здраво и силно като вълк’, в по-ранни епохи - ‘да бъде, да стане "вълк", т.е. велик войн’ или просто ‘да бъде защитен от вълка’, тъй като сами по себе си имената с основи от апелативи със значение ‘вълк’ се смятали и за защитни.

В българската, както и в другите антропонимни системи съществуват много имена с неясна семантика или със съмнителни етимологии. Основната причина за това е, че те се разглеждат изолирано и само от чисто лингвистичен аспект, като обикновено се търси значението на основата и към коя домашна или чужда дума се отнася. Рядко се прибягва дори до разглеждане на антропонимни гнезда и анализиране на имена с еднозначна основа. Сравняване с чужди антропонимни сфери също не се прави, а при явно заети имена само се отбелязва съответното чуждо име, ако е известно, като най-често това се отнася за тези с библейски произход. Известно е, че колкото е по-неясно и по-сложно за етимологизиране едно име, толкова по-архаично е то и толкова по-далеч трябва да се погледне не само в лингвистичното, но и в историко-географското пространство, и в по-долните културни слоеве. В случая към аргументите могат да се добавят и още много топоними, хидроними и др.под. както от българската, така и от други ономастични системи, но въпреки че потвърждават предложените етимологични хипотези, те се пренебрегват, тъй като не допринасят нищо повече към казаното. В една или друга степен разгледаните антропоними доказват, че антропонимията е едно от важните звена в културната антропосфера, като същевременно са свидетелство за способностите на езика да съхранява не просто лексеми от различни епохи, но и чрез тях да се доказва и разказва за отдавна забравени особености в етнокултурните системи, за общото и различията мужду тях, за наличието на антропологичен синкретизъм при формирането на един народ от различни етнолингвокултурни общности, а също и за генезиса на някои от тях.

БЕЛЕЖКИ

1. Отнасят се към прекрасния герой-вълк, който "се разяжда от Огнения змей, на светло се появява в човешки облик, облечен "в риза" или с "вълча козина" - предзнаменование за необикновен произход..." (Мелитински 1990: 221). [обратно]

2. Той често съпътства или преследва бога на Слънцето. Като спътник на бога на слънцето се проявява още в египетската митология, където "... бог Упуаут (Вепуат), чьим священным животным был волк, со времени возвышения культа солнечного бога Ра становится спутником бога солнца, сражающимся с противником Ра - змеем Аполон. Культовым городом бога Упуаута был Сиут (а по-гречески Ликополь, что означает буквально "Волкоград") (Легенды 2007). Вероятно това е първичната митологична роля на вълка, която по-късно се изземва от елена и коня, а той поема нови функции. Аполон получава прозвището Ликейский, тъй като, от една страна, е пазител от вълци, а от друга - самият той се явява като вълк. Паралел на вълка със съответника на Аполон, като бог и на изкуствата, се открива при ацтеките, където виещият вълк е Богът на танца (Купър 1993: 32). С вълка се идентифицирали и боговете гръмовержци, напр.: на етруски вази са изобразени с глава на вълк. Образът на вълк приема и славянският гръмовержец Перун, когато гони облаците, закриващи слънцито (Афанасиев 1994: 736). При скандинавците "Согласно древним сагам, один свой глаз Один потерял, и в источниках есть намек, что Солнце и является глазом этого бога.". За викингите вълкът е "однозначно зверь Одина, верховного божества" (Легенды 2007). [обратно]

3. Това е особено характерно за хуните, древните монголи и тюрки. Според китайски източници един хунски шанюи, посветил на Небето (? Тангра // Тенгри) двете си неземно красиви дъщери. Затова ги затворил в една висока кула, но след четири години един стар вълк се добрал до нея и започнал денонощно да охранява сестрите. Малката сестра решила, че идването на вълка е добра поличба, слезнала при него и му станала жена. От тяхното потомство възникнала цяла държава. Вариант на този мит е намерил израз в сюжета на една българска приказка от Охридско (записана от К. Шапкарев), в който съществен момент е бракът на девойката Тентелина с вълк (Георгиева 1993: 56, 97).

Според друга легенда родоначалници на някои монголски племена (включително и на рода на Чингиз хан) са вълк и сърна. Прародителят на чонорудските буряти е момче на име Чоно ‘вълк’, което е отгледано от вълци. Според митологичните предания на телеутите техните прародители са вълк и дъщерята на хунския шанюи. В алтайската приказка "Ак тайчи" ‘Белият вълк’ (т.е. ‘свещеният вълк’), спасява новородено момче от господаря на подземния свят и го отнася в една пещера, където го храни с мляко на кошута. Вълкът е прародител на старотюркското племе гао-гюйци (Гуцалов 2005). Вълкът е тотемно животно и при чувашите. Японците също смятат, че техни прародители са някакво подобно на вълк същество и една богиня (Вълк б.г.). Като тотемно животно вълкът се явява и при североамериканските индианци. Според една тяхна легенда синът на вожда на едно от племената им бил похитен от вълци (Мифы 1991: 242).

В старотюркската генеалогична легенда, позната в няколко варианта при различни тюркски народи, се разказва как след една битка с вражеско племе, единственото останало живо момче, макар и осакатено, било намерено и отгледано от една вълчица, която впоследствие става негова съпруга и му ражда десет синове, които по-късно поставят началото на десетте тюркски племена. Затова "Правящая коалиция Первого Тюркского каганата считалась династией Волчицы <...>, символом которой являлось знамя с изображением волчьей головы в позолоте над ставкой-ордой кагана; ордынские лейб-гвардейцы последнего также назывались фули/бори - якобы в память о происхождении от волчицы..." (Зуев 1998: 158). Това обяснява защо за тюрките този хищник се приема за свещен. Тази легенда намира израз и в казахската приказка "Джигит и вълчица". Някои народи вярвали, че праотецът-вожд на племето се явява в образа на вълк.

Мотивът за вълчицата-кърмилница е разпространен и при индо-европейските народи. От вълчица е отгледан легендарният персийски цар Кир (Мифы 1991: 242). Според осетинския епос за нартите героят Сауайя е откърмен с вълче мляко. Всеизвестна е древноримската легенда за капитолийската вълчица, откърмила близнаците Ремул и Ромул - основателите на Рим. Митологизираният образ на вълка е имал значима роля в митологиите на траките и "народите от Източоното Средиземноморие. Ликоон е човекът вълк, който създава Ликосура (Планината на вълците) <...>. Във вълчица се превръща Лето, <...>, за да роди близнаците. Тя дава и името на Ликия заради помощта на вълците, когато ражда близнаците там" (Гергова 1996: 86-87), а един от близнаците е Аполон-вълкът. Внучката на Зевс Акале пък родила син от Аполон - Милет и го скрила в една гора, където също бил откърмен от вълчица, а по-късно става основател на град Милет (Легенды 2007). [обратно]

4. Според една старотюркска легенда небесният вълк е помагал на легендарния основоположник на тюркския етнос Огуз хан в завоевателните му войни. За първи път се явил преди битката му с Урум хан, когато: "Ранним утром в куриган Огуз кагана проникло сияние светлое, как ден, из него вышел сиво-шерстый сиво-гривый высокий волк. Этот волк стал перед Огуз-каганом и обратился к нему с речю: "О, Огуз! Ты намереваешься теперь идти против Урума; я, Огуз, хочу служить тебе!" (Радлов 1893: 24). В преданията на югоизточните башкири се разказва за това, че те първоначално живеели по долното течение на Сърдаря и Северното Приуралие, но веднъж когато по време на придвижването си от едно място на друго се заблудили, един вълк се появил и им помогнал да се измъкнат от пустинята. Аналогични предания се откриват в митологиите на татарите, турците и чувашите (Гуцалов 2005; Гура 1997: 122-159 и др.). Според едно предание литовският княз Гедиминас основал столицата си на място, показано му от появилия се в съня му железен вълк (Гуцалов 2005).

В приказките на много народи - тюркски, монголски, угро-фински, тувински и други, срещнатият по пътя вълк помага на героите като им оказва безкористна помощ и всячески им съдейства при извършването на техните подвизи. Вълшебен вълк мигновено пренася героите до двореца на златната птица или до царството на девицата. С подобен сюжет са и някои руски приказки, сред които и най-популярната Жар-птица, в която не конят, а сивият вълк помага на главния герой Иван-царевич да изпълни поставените му задачи (Жар-птица 1994: 4-16). Вероятно на това се дължи поверието, че да срещнеш вълк е на добро. [обратно]

5. Името му е Кандāон (за значението вж. по-долу). [обратно]

6. Жилище, дворец в митичния скандинавски град Асгард, предназначен за душите на падналите в боя вoйни, където ги отнасят валкириите (девици-богини), начело с богинята на любовта Фрея, които помагали на героите в битките, а във Валхала им прислужвали по време на техните пирове (Светланова 1995: 30). [обратно]

7. Хадес - властелинът на света на мъртвите в гр. митология, е облечен във вълча кожа, а етруския бог на смъртта бил с вълчи уши (Приор 1993: 30). [обратно]

8. Някои сведения говорят за вероятно по-ранен отзвук на военните посвещения при южните славяни, когато "през определени дни (Св. Георги, Св. Лучия и др.) хората обличали вълчи кожи, живеели в пещери и се хранели със сурово месо" (Георгиева 1993: 205). [обратно]

9. Вълците, придружаващи Один, често се приемат за кучета; рус. съществително хорт ‘вид ловджийско куче’, в някои диалекти означава ‘вълк’; едно от табуистичните имена за вълк при буряти и хакасци е степно куче, бурятите го наричат също небесно куче или кучето на бога и др. [обратно]

10. Това е архаична тюркска традиция, съхранена в редица съвременни тюркски езици, където титлите хан, бай, бек, би и заемките шейх, мурза, мир (съкратено от емир) и др.под. са се превърнали в антрополексеми, които могат да бъдат както първи, така и втори компонент, напр.: Ханбулат // Канбулат < Хан (кан) + булат (първокачествена стомана)" = Булатхан. Според ономастите в Татарстан, сред имената, образувани по този модел в казан. татар. има такива, които водят началото си от древните българи (булгари, прабългари), сред които са и няколко имена на ханове, напр.: Хансуар ‘булгарско-татарское Хан суварского княжества (булгарское княжество на Средней Волге, образовавшееся в Х веке)’; Алмасхан ‘древнетюркско-булгарское; историческое Алмас <...> + хан. Имя хана волжско-камских булгар, жившего в Х веке" с вариант Арсланбек в казан.татар; Крымбай (Крым + бай), където крым се определя като "древнетюркско-булгарское; историческое. В древнетюркском языке слово корум употреблялось в значении: 1. Разбросанные камни, обломки скал, валуны. 2. В переносном значении: несметное количество скота. Это имя было в употреблении у татар во времена Казанского ханства. ...", а бай е "хозяин; состоятельный, влиятельный человек, господин"; Алтынбек "булгарско-татарское; историческое Алтын (золотой) + бек (господин). Имя одного из сыновей последнего булгарского хана Габдуллы’ (Татарские 2006-2013). Тези антрополексеми образуват антропоними и с названия за животни, напр.: Барсбек "древнетюркско-татарское Барс (барс, тигр) + бек (господин)"; Барсби "древнетюркско-татарское Барс (барс, тигр) + би (князь, господин). Князь (бек, господин), подобный тигру. Срав.: "Бибарс" (Татарские 2006-2013). [обратно]

11. Вторият компонент съществува и като самостоятелно име - Слав, регистрирано още в ХІ-ХІІ в. (Заимов 1988: 200), но днес се среща повече в сложни имена като Радослав, Доброслав, Мирослав или Славомир, Славибор и др., поради което то се интерпретира като съкратено от тях. [обратно]

12. Близко в звуково отношение е и рус. хорт ‘куче’/‘вълк’, а значението на Хорт в славянската митология е ‘слънчев вълк’ (сродно с бога на слънцето Хорс /заето от иран./) или просто ‘вълк/куче’, което се проявява като вятър, съпътстващ Змея-Горянин при неговите битки (Ладыгин, Ладыгина 2003). Това доказва че някога вълкът е бил соларен символ и при славяните. То се открива и в руското ФИ Хортов/а/. Най-вероятно името на митологичния Хорт е фонетичен вариант на Хорс, а промяната би могла да е свързана и с евфемизацията. Но това навежда на мисълта, че и тюрк. курт // корт са евфемизми на друго табуирано название за вълк. При тази ситуация остава под съмнение тюркския произход на апелатива курт // корт. [обратно]

13. Курт-бей е името на личния телохранител на последния египетски султан Туманбай (< курт ‘вълк’ - бей ‘княз’) (Будаев б.г.). [обратно]

14. Във функцията си на антрополексеми иш и еш изразяват различни значения - приятел, близък човек: Караиш < Кара ‘силeн’ + иш ‘добър приятел’; подобен на (като), равен: Ишбулат < Иш + булат ‘стомана от най-високо качество’, т.е. ‘подобен на (като) висококачествена стомана’; ‘дете, син’: Ишбар "тюркско-татарское Есть (имеется в наличии) ребенок, который увеличит семью"; Кутлыиш "тюркско-татарское Кутлы (счастливый, благополучный) + иш (друг, товарищ, ребенок). Диалектальные варианты: Кутлыш, Кутиш, Кутыш"; Ишбирде "тюркско-татарское Бог дал сына, помощника, пару. Срав.: Бирдеиш"; ‘семейство’: Ишем ~ Ишим "тюркско-татарское имя, образованное путем присоединения к слову иш ("ребенок", "семья") ем, им"; ‘помощник’: Кулиш "тюркско-татарское Кул (раб божий, товарищ, спутник; работник, хлебопашец, воин) + иш (помощник, спутник, ребенок)"; ‘двойка (= чифт; стб. оба), равностойни’: Ишсултан "тюркско-татарско-арабское Иш (ровня, друг, товарищ) + султан. До начала ХХ века употреблялось казанскими татарами в качестве мужского и женского имен"; Ишбика "тюркско-татарское Иш (пара, ровня) + бика (девушка; дама, госпожа). Та, которая своим появлением увеличила семью (о родившейся девочке)"; Тюреш ~ Тюриш "древнетюркско-татарское; обрядовое имя Тюра (където тюра е древнетюркско-татарска дума със значение ‘началник, ръководител; повелител’ (обяснение - ЗБ) <...> + иш (пара, ровня; товарищ, друг; близкий человек). Давалось мальчику с пожеланием стать большим человеком, руководителем. Сохранилось у татар-мишарей (мещеряков) и сибирских татар в фамилии Туришев" (Татарские 2006-2013). [обратно]

15. С тази антрополексема се образуват и ЖЛИ като: Ишбика "тюркско-татарское Иш (пара, ровня) + бика (девушка; дама, госпожа), а някои имена с иш са едновременно мъжки и женски, напр.: Ишсултан "тюркско-татарско-арабское Иш (ровня, друг, товарищ) + султан. До начала ХХ века употреблялось казанскими татарами в качестве мужского и женского имен" (Татарские 2006-2013). [обратно]

16. Тук трябва да се има предвид, че по принцип формантите са наследници на архаични лексеми, които са излезли от употреба, но са приела функцията на афикс или окончание. Някои от тях са добре известни на тюрколозите, но има и такива, които все още не са разгадани. [обратно]

17. На това название в българските диалекти съответства словосъчетанието сỳра вỳка с неясно, но вероятно значение ‘сив вълк’, което първоначално също е означавало ‘свещен (блестящ, слънчев) вълк’. [обратно]

18. Според "Тайната история на монголите" основоположниците на рода, от който произхожда Чингис хан, са Борте Чино ‘сивият вълк’ и Гао (Хо) Марал ‘красивата (рижата) сърна’. Предполага се, че тези имена са отражение на митологичните прародители на монголите и техните тотемни животни - вълкът и сърната, за които се разказва в различни генеалогични легенди и писмени източници (Федотов 1991: 39; 178; Неклюдов 1990). [обратно]

19. Въпреки че е огузка, тази форма се открива в основата или като антрополексема при сложни лични имена и в кипчакските езици, напр.: татар. Бузяк (> Бузяков) "Образовано путем присоединения к слову буз (беловато-серый) уменьшительно-ласкательного аффикса -як"; в сложни старинни обредни лични имена Бузтиряк - обредно име ‘серебриста топола’; Бузтимер - обредно име ‘беловато желязо’ (= Актимер) и др. (Татарские 2006-2013); казах. "Бозжан (< боз 1) светлый, светло-серый, светло-пепельный; 2) юноша, молодой + перс. жан). Слово жан ‘дыхание, душа, жизнь’. В казахском языке этот термин используется также как ласкательная форма)", а "Красивых, светлых джигитов называют бозжигит" (Казахские б.г.) и пр. Ако се съди по значението на тюркските словосъчетания boz kurt и boz börü, които буквално означават ‘сивият вълк’, но първичното им значение е ‘свещеният вълк’ (Фасмер 1986: 199), то и бур // буз в антропонимите също първоначално са означавали ‘свещен, благороден, светлозарен’. Прилагателното боз (< бозав) със значение ‘сив или бежов’ съществува и в български език, но това е сравнително късна заемка от турски. [обратно]

20. В различни езици думата съществува и под други облици, развити от бор // бур, напр.: vǖr /пам.ш./, vūr /пам.м./, vur /ягн./ с преход b > v или morњ ‘коричневый’ /ср.осет./, mura ‘бурый’ /груз./ и т.н. с преход b > m (Абаев 1958: 271) и др. [обратно]

21. Компонентът ал // ел е тюркска титла, някога се е поставял пред имената на владетелите или на някои титли, означавайки първостепенното им място в държавната, племенната или военната йерархия, а днес е приел функцията на антрополексема (Барболова 2011: 87-89; 2012б). [обратно]

22. Тук от значение е и фактът, че в дагестанските езици се откриват различни фонетични облици на тюрк. барс ‘тигър’ като барз /инг./, барзц /чеч./, барцI /лак./ и др.под., но със значение ‘вълк’, т.е. смесване на апелативите става в нетюркски езици, където тази лексема е заета. [обратно]

23. Този вариант за първи път се среща в московския препис на Манасиевата хроника. [обратно]

24. Където, както в татар. "би ~ бик ~ бек със значение "княз, повелител, началник, ръководител, глава, стопанин, господин", първоначално се употребявали като древнотюркски военни термини и с течение на времето се превърнали в антрополексеми, активно използвани при образуването на сложни тюркски имена. Старотатарската дума бик ("бек, княз, повелител, началник, господин") е омонимична по отношение на лексемата бик ("крепкий, здоровый; твердый")" (Татарские 2006-2013). [обратно]

25. Хищникът барс - вид тигър (както и лъва), е едно от тотемните животни при древните тюрки, като същевременно, подобно на вълка и лъва, е символ на сила, могъщество и власт. [обратно]

26. Регистрирано още в V в. като част от името на един от пълководците на византийската войска Флавий Ардавур Аспар (- 471 г.), чиято етническа принадлежност е спорна. Предполага се, че по произход е алан. или гат. (някои допускат, че е африканец), а по вероизповедание - арианин (Аспар 2013). Тази ситуация, както и наличието на Аспар, многобройните му варианти и производното Аспарух в чувашки, подлагат на съмнение аланския произход на тези имена. Собственото име Флавий на пълководеца не отхвърля априори версията за хуно-българския му произход. Имайки предвид, че по това време хуно-българите вече са в Европа, Флавий може да е потомък на някои хуно-български войн, минал по-рано на страната на Римската империя. [обратно]

27. Подобна ситуация се открива в тюркските сватбени игри, една от които е надбягване с коне и се нарича къз бъри ‘девойка вълк’. В един от вариантите девойката, която ще се жени, се надпреварва с кандидат-женихи, които се надпреварват кой пръв ще я хване, а тя трябва да се омъжи за този, който е изпреварил всички. Но ако не я хванат до определеното място, девойката-вълк се връща и става преследвачка. Докато джигитите преследват девойката, наблюдателите казват: "Овчарите гонят вълчицата", а когато тя ги преследва - "Вълчицата гони овните" (Венедиков 1995: 110-111). Без съмнение, образът на девойката-вълк при тюрките е реминисценция на вълчицата-прародителка. И. Венедиков намира редица общи черти между фолклорния образ на българската девойка-юнак, която също се състезава със своите кандидат-женихи, и тюркската девойка-вълчица, въз основа на което допуска, че тези два образа имат общ произход (Венедиков 1995: 110-111). [обратно]

28. Въпреки етимологията на В. Абаев, който свързва чув. име Варикка с осет. дигор. wærikkæ ‘агънце’ и осет. ирон. uær, uærыkk ‘агне, овен’ < Warika, Wariyaka, и М. Фасмер, който го извежда от авест. varia ‘по-добър, по-хубав, желан, предпочитан’. [обратно]

29. Въпреки че Й. Заимов извежда топонимите от вар ‘варовик’ + наст. -ик. Други топоними, които наистина са производни от вар: Варница, Варниците в същия район, подсказват, че тук става въпрос за различен произход. [обратно]

30. "... эта фамилия ведет свое происхождение от околичных шляхтичей со Станиславовщины (Галиция). В 1791 году в Войске верных казаков черноморских в Приднестровье служили: Григорий Шанка, полковой есаул и армии поручик, Корнилий Шанька, полковой хорунжий и армии прапорщик, и Михайло Шанка, старшина, не имевший армейского чина. От последнего, ставшего на Кубани войсковым старшиной, и происходят старощербиновские Ляхи (Шаньки). Так, за 1835 год по Старощербиновскому куреню находим малолеток Прокофия Михайловича (14 лет) и Петра Михайловича Ляхов (Шанек)." (Гильдебрандт 2008; Орлов 1890: 181). [обратно]

31. Особено при индийците, напр.: ст.инд. ж. Шанта ‘умиротворена, спокойна’ и Шанти ‘спокойствие, покой’; санскр. и циг. Шанита ‘спокойна’ и м. Шандар ‘горд’, Шанкар и Шанкара ‘създаващ успех, късмет’, инд. поет Шанку; егип. ж. Шани ‘забележителна’ (Словарь ЛИ); изт. кит. династия Шан, Шанвай, Шанкоа, Шанка в поезията на бохайския поет (Белых 2006-2013) и т.н. [обратно]

32. По сведения на Снежана Кассир - родена в това село - носители на ФИ Кассир са около половината от жителите в това селище. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Абаев 1958: Абаев, В. И. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том 1. Москва-Ленинград, 1958.

Абаев 2003: Абаев, В. И. Нартовский эпос осетин. // Дарьял, 13.05.2003 <http://biblio.darial-online.ru/text/Abaev_V_I/index_rus.shtml> (21.04.2013).

Агбунов 1993: Агбунов, М. Античные мифы и легенды. Мифологический словарь. Москва: Микис, 1993.

Аспар 2013: Аспар. // Википедия 2013 <http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%BF%D0%B0%D1%80> (21.04.2013).

Афанасиев 1994: Афанасьев, А. Поэтические воззрения славян на природу. Том 1. Москва: Индрик, 1994.

Барболова 2011: Барболова, З. Произход и семантика на историческото име АЛЦЕК / АЛЦЕКО и/или АЛЦИОК. // Многообразие в единството. София: СУБ, 2011, № 1, с. 87-91.

Барболова 2012а: Барболова, З. Етноспецифични белези в българската фразеологична система. // Магията на думите. Езиковедски изследвания в чест на проф. дфн Лилия Крумона-Цветкова. София: АИ "Проф. М. Дринов", 2012, с. 370-378.

Барболова 2012б: Барболова, З. Лични имена с начален компонент ал- в българската антропонимна система. // Електронно списание LiterNet, 29.10.2012, № 10 (155) <https://liternet.bg/publish28/zoia-barbolova/al.htm> (21.04.2013).

Барболова 2012в: Барболова, З. Митологично-семантичната структура и произходът на прилагателните сур и сурва в български език. Варна: Електронно издателство LiterNet, 13.03.2012 <https://liternet.bg/publish28/zoia-barbolova/sur-i-surva/index.html> (21.04.2013).

Баскаков 1979: Баскаков, Н. А. Русские фамилии тюркского происхождения. Москва: Наука, 1979.

Бащу 1997: Бащу, Микаил ибн Шамс Тебир. Сказание за дъщерята на хана (епосът на прабългарите). София: Агато, 1997.

Бедненко 2002-2006: Бедненко, Галина. Образ Волка у индоевропейцев. // Энциклопедия культур, 2002-2006 <http://ec-dejavu.ru/w/Wolf.html> (21.04.2013).

Бектаев 2001: Бектаев, К. Большой казахско-русский, русско-казахский словарь. Алмати: Алтын Казына, 2001.

Белых 2006-2013: Белых, Александр. Поезия  Царства  Бохай (В изложении Александра Белых). // Сетевая словесность, 2006-2013 <http://www.netslova.ru/belyh/bohay.html> (21.04.2013).

Български 1971: Бълтарски етимологичен речник. Том 1. София: БАН, 1971.

Български 2010: Български етимологичен речник. Том 7. София: БАН, 2010.

Бешевлиев 1981: Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници. София, 1981.

Будаев б.г.: Будаев, Н. Западные тюрки в странах Востока. Часть 3: Личные имена мамлюков. // Buday.narod.ru, б.г. <http://buday.narod.ru/gl3.htm> (21.04.2013).

Българска 1994: Българска митология. Енциклопедичен речник. Съст. А. Стойнев. София: "7М+Логис", 1994.

Ванчев, Гълъбов, Класов и др. 1962: Ванчев, Н., Гълъбов, Г., Класов, Г., Попов, Т., Шанов, В., Турско-български речник. София: Наука и изкуство, 1962.

Венедиков 1995: Венедиков, И. Златния стожер. Стара Загора: Идея, 1995.

Войнов, Милев 1990: Войнов, М., Милев, Ал. Латинско-български речник. София: Наука и изкуство, 1990.

Вълк б.г.: Вълк (митология). // Уикипедия, б.г. <http://bg.wikipedia.org/wiki> (21.04.2013).

Георгиев, 1977: Георгиев, Вл. Траките и техният език. София: БАН, 1977.

Георгиева 1993: Георгиева, Ив. Българска народна митология. София: Наука и изкуство, 1993.

Гергова 1996: Гергова, Д. Обредът на обезсмъртяването в Древна Тракия. София: Агато, 1996.

Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Том 5. София, 1978.

Гильденштедт 2002: Гильденштедт, И. А. Путешествие по Кавказу в 1770-1773 гг. Санкт-Петербург: Петербургское востоковедение, 2002.

Гамкрелидзе, Иванов 1984: Гамкрелидзе, Т. В., Иванов, В. В., Индоевропейский язык и индоевропейцы. Реконструкция и историко-типологический анализ праязыка и протокультуры. Том 2. Тбилисси: Тбилисский университет, 1984.

Гильдебрандт 2008: Гильдебрандт, Владимир. Две черноморских казачьих фамилии Ткаченко, происходившие от двух разных шляхетских родов Речи Посполитой. Москва. // Проза.ру, 2008 <http://www.proza.ru/2009/02/28/850> (21.04.2013).

Гумильов 2002: Гумилев, Л. Древние тюрки. Ральф-Москва: Айрис-Прес, 2002.

Гура 1997: Гура А. В. Символика животных в славянской народной традиции. Москва, 1997.

Гуцалов 2005: Гуцалов, С. Ю. Волчье Племя. Волк в мифологии различных народов. // Дарьял, 2005, № 1 <http://www.darial-online.ru/2005_1/gutsalov.shtml> (21.04.2013).

Денисов 1959: Денисов, В. Религиозные верования чуваш. Историко-этнографические очерки. Чебоксары, 1959.

Добрев б.г.: Добрев, Ив. Прабългарското име на княз Борис Кръстител. // Bulgarian Names of Eastern Languages Origin, б.г. <http://bolgnames.com/text/Boris.html> (21.04.2013).

Добрев 2005: Добрев, И. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София: Рива, 2005.

Дремин 2006: Дремин, Г. "Скифо-сарматские" наречия и "скифский" словарь В. И. Абаева. // Kladina.narod.ru, 2006 <http://kladina.narod.ru/dremin/dremin.htm> (21.04.2013).

Древнетюркский 1969: Древнетюркский словарь. Москва-Ленинград: Наука, 1969.

Дуриданов 1976: Дуриданов, Ив. Езикът на траките. София: Наука и изкуство, 1976.

Елиаде 1997: Елиаде, М. История на религиозните вярвания и идеи. София: Христо Ботев, 1997.

Жар-птица 1994: Жар-птица и другие сказки. Москва-Нижний Новгород, 1994, с. 4-16.

Заимов 1982: Заимов, Й. Местните имена мужду Долна Струма и Долна Места. София: БАН, 1982.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София: БАН, 1988.

Зуев 1998: Зуев, Ю. А. Древнетюркская социальная терминология в китайском тексте VIII в. Алматы-Москва, 1998, с. 153-161.

Иванова, Радева 1985: Иванова, Н., Радева, П. От "А" до "Я". Имената на българите. София: Народна младеж, 1985.

Иванова 2000: Иванова, К. Хр. Актуални реалности на националния въпрос и малцинственият проблем в Румъния (1989-1997). София: Проф. Марин Дринов, 2000.

Иванов 1975: Иванов, В. В. Реконструкция индоевропейских слов и текстов, отражающих культ волка. // Известия АН СССР. Серия литературы и языка, Том 34, 1975, № 5, с. 400.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилни имена у българите. София: БАН, 1969.

Иман 2001: Иман, Бахши. Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей. Том 1. София: Огледало, 2001.

Казахские б.г.: Казахские имена. Мужкие имена. // Сборник казахских имен, 2007-2009 <http://attar.kz> (16.10.2012).

Кратка 1993: Кратка енциклопедия: Тракийска древност. Отг. редактор Д. Попов. София: Аргес, 1993.

Ковачев 1995: Ковачев, Н., Честотно-етимологичен речник на личните имена. Велико Търново: ПИК, 1995.

Костов 1998: Костов, Г. Погребението на хан Аспарух в светлината на археологическите данни. София: Легиста-Костова, 1998.

Купър 1993: Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София: Петър Берон, 1993.

Ладыгин, Ладыгина 2003: Ладыгин, М. Б., Ладыгина, О. М. Краткий мифологический словарь. Москва: НОУ "Полярная звезда", 2003.

Легенды 2007: Легенды новруза. Нурани. // Онлайн версия общественно-политического обозрения Азербайджана "Эхо", 29.03.2007 <http://www.echo-az.com/archive/2007_03/1533/istoriya01.shtml> (21.04.2013).

Магницкий 1905: Магницкий, В. К. Чувашские языческие имена. Казань, 1905.

Маразов 1994: Маразов, И. Митология на траките. София: Секор, 1994.

Маринов 1994: Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София: БАН, 1994.

Мелитински 1990: Мифологический словарь (гл. ред. Е. М. Мелетинский). Москва: Советская энциклопедия, 1990.

Мизиев 2000: Мизиев, И. М. Генеральские подарки и карачаевские проводники. // Следы на Эльбрусе (Из истории горного туризма и отечественного альпинизма). 2000.

Мизиев б.г.: Мизиев, И. М. Генеральские подарки и карачаевские проводники. // Балкария и Карачай, б.г. <http://www.balkaria.info/library/m/miziev/sledy/sledy8.htm> (21.04.2013).

Мишши 2008: Мишши, Ю. Чăваш ячĕсем. Чувашские имена. Шупашкар, 2008. // Wikisourse, 2008 <http://wikisource.org/wiki> (21.04.2013).

Мифы 1991: Мифы народов мира. Том 1. Москва: Советская энциклопедия, 1991.

Младенов 1941: Младенов, Ст. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. София: Христо Г. Данов, 1941.

Напърт 1994: Напърт, Дж. Енциклопедия индийска митология. София: Абагар, 1994.

Неклюдов 1990: Неклюдов, С. Ю. Борте-Чино. // Мифологический словарь. Гл. ред. Е. М. Мелетинский. Москва: Советская энциклопедия, 1990, 672 с.

Нидерле 2000: Нидерле, Л. Славянские древности. Москва: Алетейа, 2000.

Новият 1995: Деянията на апостолите 20:29. // Новият завет на нашия господ Исус Христос и псалмите. София: Плеяда, 1995.

Орлов 1890: Орлов, Н. А. Штурм Измаила Суворовым в 1790 году. Санкт-Петербург, 1890.

Плетньова 1990: Плетнева, С. А. Половцы. Москва: Наука, 1990.

Приор 1993: Приор, Ж. Универсалните символи. София: Гутуранов и син, 1993.

Радлов 1893: Радлов, В. В. К вопросу об уйгурах. Санкт-Петербург, 1893.

Радлов 1911: Радлов, В. В. Опыт словаря тюркских наречий. Том 4. Част 1. Санкт-Петербург, 1911.

Русско-татарский 1997: Русско-татарский словарь. Под ред. на Ф. А. Ганиев. Москва: Инсан, 1997.

Русские 2000-2010а: Русские фамилии. // Академик, 2000-2010 <http://dic.academic.ru/dic.nsf/lastnames/1698> (21.04.2013).

Русские 2000-2010б: Русские фамилии. // Академик, 2000-2010 <http://dic.academic.ru/dic.nsf/lastnames/1727> (21.04.2013).

Светланова 1995: Скандинавска митология. Адаптация Ю. Светланова. София: Литера Прима, 1995.

Славянские 1995: Славянские древности. Этнолингвистический словарь. Под редакцией Н. И. Толстого. Москва: Международные отношения, 1995.

Словарь 2000-2010: Словарь личных имен. // Академик, 2000-2010 <http://dic.academic.ru/contents.nsf/personal_names/> (21.04.2013).

Симеонов 1972: Симеонов, Б. Произход на личното име Борис. // Родна реч, 1972, № 9, с. 76-77.

Симеонов 2008: Симеонов, Б. Прабългарска ономастика. Пловдив: Фондация "Българско историческо наследство", 2008.

Старогръцко-български 1943: Старогръцко-български речник. София: Печатница "Книпеграф", 1943.

Стоянов 2000: Стоянов, В. История на изучаването на Codex cumanicus. Кумано-печенежки антропоними в България през ХІ в. София: Огледало, 2000.

Суперанская 2006: Суперанская, А. В. Словарь русских личных имён. Москва: Эксмо, 2006.

Табаков 1999: Табаков, Д. Хоризонтът на познанията. Българите през вековете. София, 1999.

Татарские 2006-2013: Татарские имена, значение татарских имен. // Генеалогия и архивы, 2006-2013 <http://ufagen.ru/tatar_imena> (21.04.2013).

Фасмер 1986: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Москва: Прогрес, 1986.

Федосеенко 1995: Боги и люди древнего мира. Краткий словарь. Сост. В. М. Федосеенко. Москва: Евгений, 1995.

Федотов 1991: Федотов, А. Предговор на Тайната книга на монголите. София: Наука и изкуство, 1991.

Федотов 1996: Федотов, М. Р. Этимологический словарь чувашского языка. Том 1. Чебуксары, 1996.

Фехер 1929: Фехер, Г. Остатъци от езика на дунавските прабългари. // Известия на българския археологически институт. София, 1929, кн. 5, с. 132-138.

Халиков 1993: Халиков, А. Х. 500 руски фомилии от българо-татарски произход. София: Съюза на българските общности, 1993.

Харитонов 2007-2009: Харитонов, М. А. Образ волка в раннем искусстве кочевников: его культовая и социальная значимость. // Социокультурные аспекты зооморфной символики нородов Центральной Азии. ВИК "Каганат", 2007-2009 <http://kaganat.ru/articles/section6/text1076/index.php> (21.04.2013) .

Чжао: Чжао, И. Гайюй цункао (Собрание дополнительных разысканий, расположенных по порядку). Шанхай, 1957.

Щербак, 1970: Щербак, А. М. Сравнительная фонетика тюркских языков. Ленинград: Наук, 1970.

Этимологический 2003: Этимологический словарь тюркских языков (Общетюркские и межтюркские лексические основы на буквы Л. М. Н. П. С). Восточная литература. Москва: РАН, 2003.

Юдахин 1965: Юдахин, К. К., Киргизско-русский словарь. Том 1. Москва: Советская энциклопедия, 1965.

Gençosman 1995: Gençosman, K. Zeki, Milenyum Çocukları İçin Türk Isimleri Sözlüğü. Istanbul: Tempo Yay., Tarihsiz, 1995.

СЪКРАЩЕНИЯ

авест. - авестински

агул. - агулски

азерб. - азербайджански

алб. - албански

алт. - алтайски

англ. - английски

арт. - алтайски

арб. - арабски

башк. - башкирски

бур. - бурятски

бълг. - български

гаг. - гагаузки

груз. - грузински

гръц. - гръцки

др.-исл. - древноисландски

др.-сканд. - древноскандинавски

егип. - египетски

ж. - женско име

ЖЛИ - женски лично име

ж.уйг. - <езикът на> жълтите уйгури

инг. - ингушетски

инд. - индийски

иран. - ирански

кабард.-балк. - кабардино-балкарски

кавк. (сван.) - кавказки (свански)

кадан.-татар. - казански-татарски

казах. - казахски

калм. - калмикски

камик. (отем.) - камикски език (отемишски говор)

каракалп. - каракалпакски

кипч. - кипчакски

кирг. - киргизки

кит. - китайски

койб. - койбалски (диалект)

лак. - лакский

лат. - латински

леб. - лебединский (диалект)

м. - мъжко име

МЛИ - мъжко лично име

монг. - монголски

нем. - немски

общ. тюрк. - общотюркско

осет. - осетински

осет.дигор. - осетински дигорски

осет. ирон. - осетински иронски

осм. тур. - османотурски

пам.м. - памирски-мунджански

пам.ш. - памирски-шугнански

пам. язг. - памирски язгийски

перс. - персийски

прабълг.; /пра/бълг. - прабългарски

прен. - преносно

рум. - румънски

рус. - руски

санскр. - санскритски

СИ - селищно име

скит. - скитски

слав. - славянски

срав. - сравни

срб. - сръбски

ср.осет. - средно осетински

стб. - старобългарски

ст.герм. - старогермански

ст.монг. - старомонглски

ст.-тюрк. - старотюркски

съкр. - съкратено

татар. - татарски

тел. - телеутски

трак. - тракийски

тув. - тувински

тур. - турски

тюрк. - тюркски

тюркм. - тюркменски

узб. - узбекски

уйг. - уйгурски

укр. - украински

унг. - унгарски

ф. - фамилно име

ФИ - фамилно име

хак. - хакаски

хивин. - узбекохивински

циг. - цигански

чаг. - чагатайски

чеч. - чеченски

чув. - чувашки

ягн. - ягнобски

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2013, № 4 (161)