ДРУГИТЕ НАРОДИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИТЕ СПОРЕД УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Зоя Барболова

web

Увод

Опозицията свой-чужд е културно-философска категория, възникнала въз основа на наблюдения върху заобикалящия човека свят, неговите възприятия и интерпретациите на получената информация. В широкия спектър от прояви в опозиционната категория свой ~ чужд значимо място заема антропоцентричната част, а в нея - отношението на един народ към друг, в чиято основа са представите на даден народ за другите, чрез които той си изгражда колективните образи на отделните народи, сравнявайки ги със себе си. В една или друга степен за всеки народ тя е културноспецифична и до голяма степен формира съществени щрихи в неговата картина на света. В този смисъл тя маркира знакови компоненти в народопсихологията, формира спецификите в менталността на даден народ и създава условия за сравнение, при което даден народ открива както приликите, така и различията преди всичко в езика, а по-късно в нравите и обичаите на други родствени и неродствени народи. Така "Представите за чужденеца са неизменна част от самоидентификацията на един етнос. Чрез тях се градят и моделите на собственото определяне, на базата на съпоставки, които могат да бъдат толерантни или агресивни." (Костова-Панайотова 2007). Установените в течение на хилядолетия контрасти в сравнително-съпоставителните характеристики на народите създават противопоставянето наше ~ ваше, формирало с течение на времето бинарната опозиция свое ~ чуждо, разделящо обществото на свои ~чужди, на ние ~ вие (те) - основната опозиция в социокултурната организация на човечеството, останала актуална и днес.

Още в предисторическите времена племената едва ли са живели изолирано. Затова процесите, свързани с тази бинарна опозиция явно са започнали още в най-дълбока древност от съществуването на човека, когато в муждуплеменната комуникация са проличали преди всичко лингвокултурните различия. Съвместното съжителство им е дало възможност отблизо да се наблюдават и да изградят свое колективно мнение и характеристики на обобщаващите образи на тези народи, въз основа на което, от една страна, са създали своето отношение към тях, а от друга - са имали възможност да опознаят по-добре себе си и разграничавайки се от другите, да се самоидентифицират. Това е едно архаично социално явление, за което Г. Гачев казва, че "С развитием народонаселения Земли и учащением контактов начинается работа сравнивания. В ее ходе вытесывается как образ других народов, так и свой собственный. Национальное сознание неотделимо от работы познания других народов" (Гачев 1995: 12). Но първоначално всичко това вероятно е било много по-просто и се е свързвало предимно с понятията приятел ~ враг. При това не рядко при различни обстоятелства приятелят може да стане враг и обратното. Историята дава много примери за това, че често едно племе се е разделяло, формирайки два нови клона, развили се впоследствие в самостоятелни народи, които не винаги оставали свои. В други случаи генетически различни племена изцяло или частично се сливали и по този начин през хилядолетията се формирали нови народи, всеки от които имал своя територия и език, политико-икономически особености, религия и самосъзнание. Несъмнено, отделните племена, независимо от това какви отношения са поддържали между себе си - приятелски или враждебни, взаимно се наблюдавали и опознавали, като част от заобикалящата ги среда или като част от общата картина на света. При различните взаимоотношения между съседните племена, впоследствие народи, те установявали общото и различното между себе си. Колкото повече са приликите от различно естество (антропонимичен тип, общи черти в лингвокултерните системи) между народите, толкова повече те се явяват признак за единен произход, за принадлежността им към един първичен етнос. Приликите на индивида с дадена общност и днес дават възможност на всеки да се самоидентифицира като член на даден етнос, възприет за "свой", тъй като той обитава и свободно се ориентира в общата "собствена" територия, езикът на етноса е и негов, изповядва същите митологично-религиозни вярвания и добре се вписва във формиралото се през хилядолетията културно пространство на съответния народ.

Различията от своя страна, обосновали идентификацията на представителите на другите етнически общности, се възприемат като "не свои", т.е. те са други и следователно "чужди". Територията, езикът, материалната и духовната култура се явяват като обективни разграничителни компоненти, които издигат семиотичната граница между отделните народи, изразена най-силно в сферата на аксиологичната опозиция свое ~ чуждо, която от своя страна се опира на представата за добро и зло. Наивната аксиология поставя от едната страна на границата пространството, което "определяется как ‘наше’, ‘свое’, ‘культурное’, ‘безопасное’, ‘гармонически организованное’ и т.д.", а от другата - "‘их-пространство’, ‘чужое’, ‘враждебное’, ‘опасное’, ‘хаотическое’" (Лотман 1996: 175).

Освен обективни, съществуват и субективни фактори, които допринасят за определяне отношението на даден народ към другите. Според Ю. С. Степанов, "...эта сфера, "Свои" - "Чужие", как раз такая, где само противопоставление создается не только объективными данными, но и их субъективным отражением в сознании" (Степанов 2001: 127). И сред тях основно място заема степента на познанията, компетенцията за другите, както и представата за добро и зло в колективното съзнание на различните етнически общности. Контрастните оценки за себе си и другите са свързани с обстоятелството, че своето е добре познато, ясно, разбираемо, приемливо, то е свойствено за всички индивиди в дадена народностна общност и то винаги е добро. Това именно поражда спокойствие и безпрепятствена ориентация не само в териториалното, но и в лингвокултурното пространство. Чуждото - напротив, то е непознато, неясно, неразбираемо, свързано е с редица неприемливи и несвойствени фактори и ситуации, които, в зависимост от знанията за другите и на фона на своите възгледи, пораждат известен страх, неодобрение, присмех и други негативни конотации и поради това се смята за лошо. То е неприемливо, тъй като противоречи на неговите представи за правилно, добро, красиво и други компоненти в неговата ценностна система. Рядко чуждото се оценява положително, но дори и тогава то определено създава дезориентиращи, объркващи възприятия, а в процеса на комуникация възникват и комплицирани поведенчески ситуации. Всички тези обстоятелства са предпоставка за възникването на представите на един народ за друг и съответно отношението му към него, за създаването на колективните ментални стереотипи.

От друга страна, въз основа на тези представи човекът съзнателно или несъзнателно на когнитивно ниво е разделил света на две сфери, като в едната се намира той самият и там е "топло", "светло", "приятно" а в другата е разположено всичко, което не му принадлежи или към което той не принадлежи и където за него е "студено", "тъмно", "неприятно". Принадлежността към едната или другата "сфера", т.е. към една или друга етническа общност е обективна даденост, човек се ражда като неин член и съзнателно се идентифицира като неин представител. Той притежава най-важните признаци на етноса - език и култура, които от своя страна формират неговото самосъзнание, т.е. той е носител на езика на своята общност, споделя присъщия й манталитет, менталност и нравите й, "разтваря се" в нейната наивна картина на света, въз основа на което той "плува свободно" в границите на това лингвокултурно пространство.

Съвкупността от съответните представи, чувства, езикови и поведенчески стереотипи и възприятията, единни за членовете на дадено общество по отношение на други народностни общности, образуват система в неговото лингвокултурно пространство. Обобщеният ментален образ на един народ в колективното съзнание на друг обаче определено е условен - той е изграден върху повърхностни наблюдения и е наситен с емоционално-оценъчни конотации, често породени от историческата ситуация, от това дали съответните народи са в приятелски или враждебни отношения, т.е. от политико-икономическото положение и йерархичното им ситуиране в тях или други обстоятелства. Това ясно е изразено през последния век от османското робство в българската история, когато за българите колективният образ на руснаците - обобщен в образа на дядо Иван, който по всеобщо убеждение непременно ще им помогне да се освободят, се противопоставя на турците-поробители, и на гърците, които се стремели да ги привлекат и приобщят в лоното на тяхната духовна култура и по този начин да ги обезличат. В колективното съзнание на българите обобщеният образ на първите несъмнено е идеализиран, те са братушки, а на вторите - демонизиран - те са "злодеи и сатани". И това са субективни оценки, отразяващи възприятието на когнитивно ниво за другия народ в определен исторически период. Това е свързано до голяма степен и с отношението на другия народ, който проявява приятелски или враждебни чувства, влиза в ролата на приятел или враг.

Наред с колективната има и индивидуална категоризация на другите народи: "Различия в понимании маркеров "своего" и "чужого" зависят также от социальной функции и предыстории конкретного индивида" (Кашкин 2004: 49-62). Нека си спомним повестта "Българи от старо време" на Л. Каравелов, в която авторът живописно представя спора на своите герои хаджи Генчо и дядо Либен, представители на тогавашната "интелигенция", за това руснаците или англичаните са по-велики, като всеки изнася "солидни" аргументи, според почерпени от дочута оттук-оттам информация. След Освобождението в известна степен този спор се превръща в национален и разделя българската интелигенция на русофоби и русофили (като по-този начин опозицията ние ~ вие се пренася във вътрешноетническото пространство) - ситуация, която се повтаря през последните 20 години предимно сред управляващите.

Информацията на хаджи Генчо и дядо Либен не е получена от преки наблюдения, а е предадена или препредадена от други източници. Понякога представата за другия народ дори идва от предишни поколения - например представата за черкезите и татарите, които в миналото се причислявали към турците. В тези случаи се поражда т.нар. митологема, която се основава на стари, често пристрастни представи, отразени в отдалечили се от реалността и съответната епоха предания и легенди. Чрез тези митологеми общонародните ментални стереотипи се внедряват в народната култура, където по същество образите се възприемат като реални, но всъщност като цяло те са необективни и, ако би могло да се сравнят с нещо, то те са карикатурни графики на обективните образи. И колкото по-отдалечен и по-непознат е един народ, толкова по-нереални са представите за него и характеристиките на неговия колективен образ. Докъм средата на ХХ в. например представата на българите за китайците е, че това са ниски на ръст хора, отнасящи се към расата на жълтокожите, които живеят до 40-45 години, поради което се женят много рано. С натрупването на информация за тях, особено през втората половина на ХХ в., тази митологема се разбива. Нещо повече, знаем, че днес, записаният като най-висок чавек на планетата в рекордите на Гинес е китаец. Успоредно с това, икономическият възход на Китай през последните десетилетия и натрупалите се междувременно знания за богатата китайска култура както в миналото, така и днес, пораждат нова митологема, според която, макар и с неохота, китайския народ се величае. Това е случай, който показва, че стереотипите, свързани с представите за другите, освен че са нереални, с течение на времето се менят, че по-задълбоченото знание за другия днес постепенно разрушава целостта на старите и създава нови митологеми. Всъщност би могло да се каже, че те продължават да съществуват, но се актуализират, вследствие на което понякога приемат противоположна аксиологическа насока. Този пример показва, че освен чрез преки контакти и наблюдения, колективният образ на даден нород може да се изгради и индиректно, чрез получена по различни други пътища информация. Ясно е, че колкото по-отдалечен, както в териториално отношение, така и в историко-куртурното пространство е даден народ, толкова по-непознат и респективно по-чужд е той. Дори и днес, когато човечеството разполага с мощни информационни средства, до голяма степен народите остават чужди помежду си, независимо дали отношението е положително или отрицателно. Затова и в единия, и в другия случай "Различието продължава да носи в себе си латентна враждебност. Въпреки желанието да вярваме, че разбираме Другия, че той ни разбира, езиците на разбирателството са несъмнено много по-неясни, артикулирането на единството - винаги - закъсняло спрямо политиките на различието." (Костова-Панайотова 2007).

Следователно, обобщеният ментален образ на "другия" се изгражда както от обективни, така и от субективни фактори, които не са в състояние да изградят един напълно реален образ на характеризирания обект, но чрез тях се формира реалното отношение на един народ към друг в даден исторически момент, въз основа на данните, с които той разполага.

*

Всичко това нямира ярко отражение в езика, който е изградил свои инструменти, чрез които да изрази, съхрани и предаде народното отношение, мисли и чувства към другите в даден момент. В ролята си на репрезентатор на своеобразните когнитивни модели, той дава израз на наивната картина на света, част от която е опозицията "свой ~ чужд" и в частност противопоставянето ние ~ те. Именно поради това често в езика се съдържат или чрез него се разкриват редица представи, образи, концепти, съдържащи се в колективното съзнание. В една или друга степен те са закрепени за езиковите структури, давайки израз както на мисълта, така и на чувствата. Езикът несъмнено е един от основните способи за организация на действителността в човешкото съзнание и поради това формира светогледа на носителя на съответния език. Това обстоятелство преди всичко обяснява какво означава да принадлежиш към дадена етническа група и нейната лингвокултурна система.

Най-често езиковата репрезентация и идентификация на друг народ¹ са свързани с етнонимите, които по същество представляват лексикализирани термини, всеки от които означава конкретен народ, етнос, племе и т.н., т.е. те репрезентират етническата идентичност. Самоназванието на една етническа общност (ендонимът) или названието, дадено й от други (екзонимът) е първият знак, който поставя границите между различните этнически общности и по който те се обособяват в отделни етнически обществени групи. Чрез този словесен символ, всеки човек естествено и априори се отъждествява със "своите" и се разграничава от "другите". Последните от своя страна безпогрешно го отнасят към конкретна етническа общност или към "чуждото", според изградените принципи, като същевременно "Они тоже являются средством этнической мобилизации, поскольку позволяют апеллировать к идее этнической или государственной общности" (Джахангирянц, Иванов, Колотухина 2003-2012). Това са езиковите средства за съсредоточаване и съхраняване на информацията за другите народи в колективното съзнание. Те съдържат в концентриран вид обобщената характеристика на националната личност на съответния народ. Въз основа на обобщените колективни мнения за отделните народи се изграждат менталните стереотипи, определящи и общоприетото отношение на съответния етнос към един или друг народ. Те се експлицират от етнонимите, които от своя страна се явяват вид езикови стереотипи.

Сами по себе си, като лексикални единици, етнонимите са неутрални в емоционално-експресивно или аксиологическо отношение. Те имат преди всичко денотативна функция, т.е., подобно на всички лексеми, и те притежават знаков характер, но служат предимно като средство за словесно означаване на съответните народи. Тези названия или самоназвания са възникнали в далечното минало и често представляват етимологическа трудност. В редица речеви ситуации обаче под формата на сравнение или метафора, те изразяват иронично отношение, хипербола и др.под. Това означава, че етнонимите притежават тропически потенциал и в случаите, когато той се проявява, те получават допълнителна експресивно-оценъчна конотация, а понякога изцяло променят значението си. Такива са напр. случаите като: Той много се е променил - станал е истински англичанин, т.е. ‘джентълмен’ и Той е голям турчин, т.е. ‘1) ревнивец; 2) твърдоглавец, инат’, или След тази диета ще станеш французойка ‘слаба, с изящна фигура’. Примерите показват, че тези вторични названия всъщност са приели функцията на еталони, на вид мярка, представена във вид на образ с експресивна обагреност, като конотациите могат да бъдат както с положителна, така и с отрицателна насоченост.

Някои етноними имат дублети, напр.: евреите са известни и под етнонимите чифути и жидове, румънците се наричат власи, германците са немци, албанците са и арнаути и т.н. Тези имена често са екзоними, т.е. те са дадени от другите народи, които, в една или друга степен, отразяват някаква "екзотична", според другите, тяхна черта. В български език те не са толкова много, както в руски (вж.: Смоленский 2008), но въпреки това те са достатъчно, за да не останат незабелязани. Несъмнено при тях емоционалните и аксиологични конотации се проявяват в по-голяма степен и обикновено са с пейоративна обагреност. Още по-емоционално наситени са прозвищата като напр. мамалигари (< рум. mamaligă ‘качамак’) за румънците, шваби за германците, катунари, мангали и др.под. за циганите и т.н., които по принцип са с низходяща експресивна наситеност. Някои изследователи ги определят като експресивни етноними. Обобщавайки мненията по този въпрос, А. И. Грищенко твърди, че това са "номинативные единицы с семой ‘народ’ или ‘представитель народа’, маркированные как эмоционально-оценочные (при наличии нейтральных литературных синонимов) с широким диапазоном оценки: от возвышенно-поэтической (россы ‘русские’, Huns ‘немцы’) до уничижительной (чурка ‘выходец из Средней Азии’, kike ‘еврей’). Последние в западной традиции принято называть этнофолизмами (ethnophaulisms), этническими кличками (ethnic slurs): <...>. Кроме того, для данных единиц применяются термины прозвищные этнонимы <...>, пейоративные / экспрессивные псевдоэтнонимы <...>" (Грищенко2007: 40). Експресивно-оценъчните конотации разкриват отношението на даден народ към друг, възникнало както въз основа на неговите ментални характеристики, включващи интелектуалните, духовните и волевите му качества, така и във връзка с външния вид на неговите представители, а също и с особености от бита или културата им като цяло. На същия принцип тези етноними понякога участват като компоненти на устойчиви словосъчетания, като по този начин повишават степента на негативната експресивност.

*

Други механизми, чрез които езикът обикновено предава аксиологичното отношение на един народ към друг, е народното творчество и документалната и художествената литература. Не малко данни в това отношение се съдържат и в отделни езикови единици. Някои черти от тези аксиологични и емоционални характеристики се откриват във фразеологизмите, паремиите и други устойчиви словосъчетания, които експлицират съществени ментални стереотипи, свързани с отношението към другите народности. Съхранените в тях знания се съдържат както във вътрешната структура, така и в компонентите, съставящи лексикалната структура на устойчивите словосъчетания. Тези езикови формации, които поради широката си известност и употреба, както и заради специфичната им експресивно-оценъчна характеристика, от гледна точка на лингвокултурологията се приемат за прецедентни изказвания, разкриват и съществени езикови стереотипи² в българската етническа картина на света.

Обикновено в образа на "другите" се откриват най-вече отрицателните черти (от гледна точка на собствените аксиологически канони), които предизвикват негативно отношение. Прави впечатление, че в устойчивите словосъчетания също са отразени предимно негативните качества на другите народи, съобразно нормите на българската аксиологична система. Устойчиви словосъчетания, в чиято вътрешна структура е залегнало някакво положително качество от обобщаващия образ на един или друг народ и респективно експлицира положително отношение към него, са спорадични и понякога имат регионална употреба. Това обстоятелство още един път утвърждава, че своето се възприема като нещо по-добро и се противопоставя на чуждото, което се смята за по-лошо.

Въпреки това, сравнявайки се с другите и на фона на съставените за тях характеристики, всеки народ успява да види и своите недостатъци и да се надсмее над себе си, изразявайки това в друга група устойчиви словосъчетания, съставени със средствата на неговата езикова система. Българите също не правят изключение. Какво мислят за себе си, как се възприемали, мнението им за другите и взаимоотношенията им с тях в миналото е обект на изследване в тази работа.

Устойчивите словосъчетания бяха избрани за предмет на изследването, тъй като в тях най-ярко е отразена експресивната самооценка на българина и оценката му за някои от народите, с които той е влизал във взаимоотношения. В тези устойчиви словосъчетания е отразен националият мироглед, израз на своето, чрез дистанцирането си от чуждото, а "Своеобразие единиц данной тематической группы состоит в том, что компоненты - названия иностранцев являются семантическим центром языковых образований, именно они подвергаются фразеологизации и включаются в сложные семантические процессы" (Георгиева 1998: 280). Чрез тях най-ясно се реконструират основните черти от представата за чуждата национална личност в съзнанието на българина в един по-стар слой на неговата картина на света, тъй като, макар и да се употребяват понякога и днес, все пак те са създадени в отдавна отминали времена. Тези прецедентни текстове подкрепят тезата на В. А. Маслова, според която "Язык <...> путь, по которому мы проникаем не только в современную ментальность нации, но и в воззрения древних людей на мир, общество и самих себя. Отзвуки давно минувших лет, пережив века, сохраняются сегодня в пословицах, поговорках, фразеологизмах, метафорах, символах культуры и т.д." (Маслова 2001: 3).

Целта да се разкрие отношението на българите към другите народи и към себе си се постига предимно чрез методите на когнитивната лингвистика. Така най-лесно може да се разкрие обобщеният единен образ на другия в съзнанието на даден народ, в който се съчетават настоящи и предишни представи за него, оценки и базиращото се на тях отношение, съхранено в езиковите формации и употребата им.

*

От създаването на България през 680-681 г. до днес българите са поддържали връзки или са съжителствали с различни народи, но не всички са намерили израз в устойчивите словосъчетания или, може би, някои от тях са забравени. Най-тесни и дълговременни, естествено, са контактите им с техните съседи - сърбите, гърците, турците и власите, които са предпоставени от териториалната им близост. В продължение на много векове те са били в неразривна връзка и с други народи като евреите, арменците, циганите, албанците, които са мигрирали тук и са формирали свои етнически общности в границите на държавата. Спорадични и индиректни контакти българите са поддържали и с другите славяни. Контактите именно с тези народи са намерили по-голям или по-малък израз в устойчивите словосъчетания в български език. Спорадично се споменават и някои европейски народи при това в по-ново време, което означава, че за българина през миналитите векове те са били не само чужди, но и изобщо непознати и поради това те не са имали някакво определено към тях отношение.

1. Другите славяни - най-близките роднини на българите

Етническата самоидентификация може да се постигне само в процеса на сравнението с другите народи. Несъмнено първият признак, по който настъпва разграничението на ние и те, е езикът. Не случайно едно от значенията на думата език в старобългарски е ‘народ’. Той се възприема като обективна даденост, като родилен белег, въз основа на който всеки индивид се причислява към обществото на един или друг "език". Колкото по-близък, по-понятен е езикът на другите, толкова по-тясна и дори размита е разделителната граница при опозицията свой ~ чужд. Това е ясно изразено в системата на българските прецедентни изрази, където само спорадично се откриват такива, в чиято структура участват етноними, означаващи славянските народи.

Облеклото несъмнено е вторият етнически маркер в миналото (а понякога и днес), по който хората се идентифицирали. Старославянският израз По облеклото те посрещат - съхранен до днес и при източните славяни, е свързан именно с обстоятелството, че по националния костюм народите се разграничавали и всъщност взаимно се посрещали според това дали са в приятелски или враждебни отношения. Известни различия в националните костюми на българите и другите славяни съществуват, но те не са обект на присмех. Единствено стереотипът на обличане при хърватите е впечатлявал българите и е предизвиквал тяхното неодобрение, което е отразено в изразите: Ай, какъв е арватин! // Ух, какъв хърватин # Какъв ходи като хърватин # Повлякъл са като хърватин ‘нестегнат, развлечен’.

Маниерът на поведение е друг съществен признак за разграничението свой ~ чужд в процеса на културния диалог. Изграден през вековете, маниерът на поведение на един народ е следствие на комплекс от различни фактори. Преди всичко той е подчинен на колективното възприятие на света около него, изразено в неговата система от езически и религиозни вярвания. Въз основа на тях са изградени колективните естетически и аксиологически критерии в културната система на даден народ. В това отношение българите явно не се различавали от другите славяни, поради което ги приемали ако не като свои, то поне като много близки до себе си. Ето защо те не са били обект на присмех. Съдейки по системата на устойчивите словосъчетания, единствено към хърватите българите са изразявали известно негативно отношение. Освен представените по-горе, регистрирани са и изразите: Рови като харватин ‘когато децата ядат нечисто и ровят’ # Лапа като хърватин, в които българинът е отразил неодобрението си към начина, по който те се хранят. Най-вероятно неприязънта към хърватите е на конфесионална основа, т.е. породена е от факта, че те се отнасят към католическия клон на християнската религия³. Трудно е да се твърди, но все пак не е изключено под етнонима хървати българите да са включвали и другите западни славяни, при които католицизмът също е възприет като държавна религия. Този факт е определил негативната конотация в етностереотипа хърватин при българите.

Устойчивите словосъчетания: Пиян като казак. # Напил се е като руски казак. # Нарязах се като казак. # От пиян казак и от тавръс ‘трезвен’ турчин господ да те пази, вероятно са от времето на руско-турските войни, в които обаче казакът не се отъждествява с всички руснаци, а само с една отделна етносоциална група. На казака през това време се противопоставя всемогъщият Дядо Иван - обобщеният образ на руснаците, ласкаво наричани братушки. В този експресивен "етноним" е залегнала надеждата на българина по време на османското робство, че руснаците ще го освободят от оковите на игото. И това е породило положителните конотации, съпътстващи етнонимния стереотип руснаци. На това отношение не са попречили и заселилите се в българските земи на Османската империя през 18. в. старообредци, формиращи тук малка етноконфесионална общност (Анастасова 1988: 275).

Всъщност едва през втората половина на ХХ в. се явява устойчивото словосъчетание <Като> руска група, изразяващо насмешка към чувството за колективност у народите от СССР, изразено в това, че се движат компактно. Смесени чувства са залегнали в израза Руска машинка, чрез който българинът изразява мнението си, че руснаците не държат особено на дизайна при производството на технически средства, а наблягат на здравината, удобството и сигурността.

И това е всичко. Други изрази, отразяващи някакво отношение на българите към славянските народи, не са регистрирани. Това обстоятелство само по себе си говори, че те ги отнасят към групата на своите, разбирано в широкия смисъл на думата. Дори към сърбите, с които в определени исторически епохи са воювали, българите не са ги приели за чужди. Родовата памет тук явно оказва своето влияние, както и осъзнатата максима, че кръвта вода не става, в която българинът е дълбоко убеден. Несъмнено тук е в сила и констатацията Брат брата не храни, горко му, който го няма. Всичко това фактически размива поляризацията свои ~ чужди и отразява изкристализиралата в житейската практика народна убеденост, че политиците и тяхната политика не могат да нарушат дълбоко залегналите в колективното съзнание ментални стереотипи, изградени въз основа на добрите взаимоотношения между народите с генетична връзка още във времената на тяхната общност.

Днес в България живеят около 15 000 руснаци. Трябва да се подчертае, че в обхвата на този етноним българите и до днес включват и другите източни славяни - украинци и белоруси. Все още в колективното съзнание на българина Беларус и Украйна са неразривна част от Руската федерация.

*

Не така стои въпросът за отношението на българите към другите - неродствените народи, етнически или религиозно чуждите. Опозиционната дихотомия свой ~ чужд при тях, както и при "религиозно чуждите" е много ярко изразена и полосата на разделителната граница в някои случаи е максимално широка.

2. Турците - многовековен враг на българите

Турците са най-голямата малцинствена етническа група в България - при преброяването през 2001 като такива са се определили 746 664 души. Тя се обособява след освобождението ни от османското владичество. По-компактни групи от турското малцинство са разположени в някои североизточни и югоизточни райони на страната.

До нахлуването им на Балканския полуостров едва ли тук се е знаело много за турците. Но стремителната им военна агресивност вероятно още в самото начало е пораждала негативни емоции у балканските народи спрямо турците. След окончателното падане на България под османско иго през 1393-1397 г. между българи и турци се установява трайна пряка връзка, която по-късно се изразява в съвместното им съжителство не само в границите на Османската империя, но и в някои нейни райони, а често и в общи селища, някои от които съществуват и до днес. Това предполага добра възможност да се наблюдават и опознават от непосредствена близост, да откриват общото и най-вече различията помежду си.

Същевременно неравнопоставените позиции на двата народа в течение на пет века - на българите като поробени и на турците като поробители, естествено предопределя враждебния характер на техните взаимоотношения. Йерархическата поставеност на два народа е ситуация, при която опозицията свой ~ чужд намира най-силен израз и максимална поляризация. Още повече, когато става въпрос за многовековна продължителност на тези обстоятелства и когато това е свързано с проява на високомерие и жестокост от страна на поробителя.

Сведенията от това време, отразяващи различните аспекти във взаимоотношенията между турци и българи, са съхранени в българската историография и литература. Обширен отзвук те намират в българския фолклор. Индиректно, за турската не само военно-политическа, но и културна инвазия в България през петвековното отоманско иго напомнят и многобройните турцизми в българския език, значителна част от които са активни и днес.

Колективното отношение на българите към турците, макар и в синтезиран вид, е най-ярко предадено чрез редица устойчиви словосъчетания в българския език. Тези кратки по форма прецедентни текстове, точно отразяват неприязънта на българите към турците. Чрез своята емоционална наситеност те придават ярка колоритност на негацията в характеристиката на турчина, заемащ статуквото на господар, в очите на българина, явяващ се в качеството си на слуга.

Разбира се, за всеки народ състоянието на зависимост е непоносимо. В това отношение и българите не са правили изключение. Периода от 1393 до 1878 г. те са приемали не просто като състояние на зависимост, а като робство, въпреки че робовладелство на Балканите фактически от много векове преди това не е имало. И до днес сред българите той е популярен под названията турско иго и турско робство. Фразеологизирани изрази като: От бога сме добре, от турците сме зле, които, несъмнено, в началото се използвали в буквалния си смисъл, говорят за това, колко болезнено българите са приемали зависимостта си от Османската империя.

Според устойчивите словосъчетания, основното средство за потисничество, което са използвали турците, е силата, по-точно военната си мощ. Това е очевидно в изрази като: Турска сила - българска неволя. Всъщност прилагането на физическо насилие е една от най-характерните черти в колективния образ на турците и най-ярко отразява отношението им към българите: Българинът е на турчина тъпана. По това си качество те се отличават от другите, не по-малко значими врагове на българите по това време - гърците и духовниците, особен гръцките. Тази конкретизация намира израз в поговорките: Турците със сила, гърците с книга докарали са ни до този хал. # Турчин със сила, поп с молитва, за нас нищо не остана. # Турчин и калугер са двама върли обирници - един със сила, други със молитва.

Символ на турската сила става турският ятаган - устойчиво словосъчетание, синоним на турско робство. Ужас е всявала турската сабя, с която турците безцеремонно убивали непокорните. От това време е останала пословицата Покорна главица остра сабя не сече, където прилагателното турска е заменено с остра. Нещо повече, отрязаните глави турците забивали на колове и разнасяли по селата за назидание. Те ги носели с високо вдигнати глави, което явно показвало колко се гордеели с деянията си. За високомерието им в тези случаи напомня фразеологизмът Дигнал глава, сякаш че глава носи. // Вирнал глава, сякаш глава носи (с който българите се надсмивали на своите сънародници, които имали неоснователно самочувствие и се надценявали). Същевременно за българина тази ситуация е била безкрайно унизителна, поради което той си пожелавал само: Тъй да ма турска сабя не порази. Остротата на турската сабя се превръща в еталон, който се използва в метафоричните изрази: Женски език от турска сабя по-остър. // По-тежък е зъл език от пет турски саби.

Високомерието на турците, изградено въз основа на самочувствието им на господари и пренебрежителното им отношение към българите, изразено в устойчивите словосъчетания: Българска глава кофа за катран и На българина мъка дай, им давало основание да ги наказват дори без причина, просто за това, че не са турци, или по-скоро, че не са мюсюлмани, което те също смятали за свое превъзходство: Първио ти кабахат ‘вина’, защото не си турчин <си гяурин>.

Всичко това дало основание на българите да приемат турчина като символ за лош човек. Затова, когато искали да изразят колко лош е някой, българите използвали сравненията: По-лош от турчин. // От турчин по-лош. # Без време гост от турчин по-лош. Нещо повече, въз основа на тяхната жестокост, турците били идентифицирани със зли кучета и вълци: Турчин и куче все /се/ едно е. # Ако в гора - вуци, ако в село - турци. // В гори вуци, в село турци. За българите по това време всички турци са носители на неприятности: Ахмед, Мехмед, се за захмет ‘неприятност’, но констатацията: Голобърдски вуци и радомирски турци по-лоши не биват, показва наличие и на степенуване. Мотивацията на тази поговорка днес не е ясна, но би могло да се допусне, че в Радомирско българите са били най-непокорни, поради което и тамошните турци са проявявали най-голяма жестокост. Необузданата агресивност на турците естествено е предизвиквала страх у техните подчинени. Дълго време след Освобождението продължавал да се използва фразеологизмът: Ни дават турците ‘неоснователна причина някой да не направи нещо’. Тук прозира още и зависимостта на българите от турците, тяхната ярка неравнопоставеност, както и обстоятелството, че за поробените е имало редица забрани. Страхът от турците е изразен и в ироничния фразеологизъм: Да се не карат турците, като го свършим, т.е. всичко трябва да се направи така, че турците да нямат повод да се гневят на своите подчинени.

Освен военно-политически, българският народ и икономически е бил зависим от турците. В исторически план е добре проучена и описана сложната и грабителска данъчна система на Османската империя. В устойчивите словосъчетания тази ситуация също намира израз, но обикновено в тях се подчертава, че турците не са единствените "обирници": Турчин и калугер са двама върли обирници - един със сила, други със молитва. # Турчин видиш ли, пари иска; други видиш ли - и той пари. Най-жестокият от всички данъци, който предизвиквал най-голямата трагедия на българите по това време - кръвният, т.е. вземането на българските деца за елитната еничарска турска войска, е фиксиран във втората част на израза: Да ти не знае грък парите, ни па турчин децата. Изобщо ситуацията в тези времена e такава, че българите предпочитали да се крият от турците: Турчину са не показвай, гръку са не подмазвай., като по този начин засилвали изолацията си от тях.

Естествено, при подобни враждебни обстоятелства не е възможно два народа да поддържат приятелски отношения. И въпреки това, изглежда че опити за сприятеляване между отделни индивиди от двата народа са правени, но това не давало положителни резултати за българите. Въз основа на опита си те стигнали до извода: На турчин достлукът ‘приятелството’ му е на коляно. // На турчина достлука на коляното му, т.е. за турците приятелското чувство е непознато, или поне не се проявява по отношение на българите. Тази черта от характера на турците явно много е впечатлявала българите, които особено държели на приятелството, което е видно от израза: На турчин дай горчиво кафе, на българин чаша вино и достове ‘приятели’. Тази констатация определено ги е плашела, което обяснява не само наличието и на други поговорки, отнасящи се до това качество на турците, но и императивния им тон: С турчин дост не ставай! # Недей има турчин приятел! // Турчин приятел недей има! # Турчин побратим, калугер девер и френк ортак не факяй! По всяка вероятност в тези изрази е фиксиран болезненият опит на българите от лукавството на турците, който превърнали в дидактическа норма и предавали на своите деца. Под формата на категорична забрана те не им позволявали да общуват отблизо с турците, защото на тях не можело да се вярва: На вакоф и на турчин не ветуай. Дори не бивало да им се обещава каквото и да е, тъй като са злопаметни. Във връзка с това българинът назидателно съветвал: На турчин и на калугер не се вричай за нищо, ако щеш да си мирен. # На калугер милостиня и на турчин оно вречи, не забравя, което означава, че ако обещанието не се изпълнявало, то българинът бивал жестоко наказан.

На пръв поглед паремиите: Турчин не ядва баница, ако българина не яде лайнца ‘лайно’ и Дор не яде християнина ланца ‘лайна’, турчин не яде халва. // Дур не ядит рисянин ланя - турчин не ядит алва, фиксират склонността на българина и християните изобщо към предателство. Свързвайки ги обаче с паремиите в горния абзац, става ясно, че краткотрайното "приятелство" на турците е било свързано с извличане на важна за турските власти информация. Вероятно след получаването на нужните сведения, турчинът прекратявал "приятелството". Явно, най-лукави в това отношение са били старите турци, натрупали през годините опит, за което съдим по поговорката Стар турчин талим (а.-т. talim ‘учение, обучение’) не учи и най-вече по първата част на посланието: Пази са от стар турчин и от млад българин. Лукавството, хитростта на турците е регистрирана и в израза: Турците с памук бръснат челяка.

Поляризацията в отношенията между турци и българи се засилва от още един съществен фактор. Завоевателите, завладели за сравнително късо време територията на българската държава, пристигат със своята култура, непозната на Балканите и в Европа. Преди всичко те принадлежат към ислямската религия - конфесия, за която българският народ първоначално нищо или почти нищо не знае, както и за самите турци. За средновековието това е от изключително значение, тъй като религията определя основните нормативни пунктове в аксиологичната система на народа, въз основа на която се регулират мирогледа, нравите, обичаите на съответната народност и се оформя облика на етнонационалната личност. Следователно при нахлуването на турците на Балканите се извършва сблъсък не само на две конфесии, но и на цели, съвършено различни, етнолингвокултурни системи. Това обстоятелство вероятно е предизвикало културен шок у българите. Екстремалната среща с този народ, който изповядва непозната вяра, говори непонятен език, със странните за европейските народи особености на материалната и духовната си култура и, освен всичко, притежаващ огромна военна сила, несъмнено в началото е предизвиквала ужас у българите. Всичко това отдалечава още повече полюсите в опозицията свой ~ чужд при българите и турците и увеличава размерите на барикадата между тях. При тази ситуация и едните, и другите не проявяват толерантност по отношение на религиите си и взаимно се определят за безверници. Турците наричат християните гяури, а българите от своя страна твърдят: Турчин вяра няма. # Турчин вяра има ли? // Турчин вяра няма ли? или ако все пак я има, то: Турците са куча вяра. Дори и по-късно, когато започва доброволното или, по-често насилствено ислямизиране, българите продължават да проявяват своята неприязън към мохамеданството. Приели в една или друга степен политическата и икономическата си зависимост, вероятността от приемането на турската вяра е всявало ужас у българите, поради което те искрено се молели: Токо турска вяра да не вярвам. # Токо да са не кланям, дето турци са кланят. Негативното отношение към мюсюлманството е изразено и в пословицата: Гяура ейлик, шейтана кандил ‘На гяурина добро <да направим>, на дявола кандило <да запалим>’, където без съмнение шейтан ‘дявол’ е метафоричен образ на турчина. За засилване степента на негация са използвани турски думи. Заради възприемането на полумесеца за турски символ, българите започват да пренебрегват старите си езически схващания за луната като сестра или брат на слънцето, която преди това обожествявали⁴. Нюанс на по детски наивна обида се долавя в твърдението им: Месечината - турска помощница.

Конфесионалното противопоставяне в случая има огромно значение за българския народ. По принцип общото вероизповедание допринася за по-лесното сливане на два етноса както в генетично, така и в лингвокултурно отношение, а пет века са напълно достатъчни за подобен процес, дори ако съответните народи изповядват различни религии, както е в нашия случай. Този най-съществен диференциращ фактор засилва изолацията между двата народа, благодарение на което българите успяват да съхранят своята етническа и лингвокултурна идентичност.

С течение на времето обаче българите постепенно опознавали своя враг-господар. Като съществена черта от характеристиката на колективния образ на турците, те изтъкват тяхната упоритост, неотстъпчивостта им. Фразеологизмът турски инат е в употреба и днес. Следа от онова време е и фразеологичната единица голям турчин (в изрази като напр.: Той е голям турчин), която означава, че човекът, към когото се отнася, освен инат, притежава и други негативни черти в характера си - жестокост, ревност, строгост, сприхавост и др.под., които турците изразявали дори по отношение на жените си. Подобна е вътрешната структура и на фразеологизма Нося чалма на главата си ‘консервативен съм в отношенията със съпругата ми’. Всъщност тези устойчиви словосъчетания са обобщен израз на негативното отношение на българина към неговия основен враг по това време. Той се възприема изцяло като отрицателен образ, който в никой случай не е и не може да бъде обект на подражание.

Познанията за турците давали възможност на българите да откриват начини за борба срещу тях. Търсейки непрекъснато разликите между себе си и другите, българинът разбира, че ислямът забранява алкохола, поради което турците предпочитали кафето, което е видно в поговорката: На турчин дай горчиво кафе, на българин чаша вино и достове ‘приятели’. Затова те нямали опит в пиенето на спиртни напитки и бързо се напивали. И така българите започнали да използват ракията като оръжие. Те искали и, вероятно, търсели начини да заставят турците да се пристрастят към нея, защото така, те ставали грешници. Съобразно менталността в тази епоха, българите смятали това за едно от жестоките си отмъщения. Вярвайки в силата на клетвата, те наивно (от днешна гледна точка) съветвали: Кълни турчина да пропие ракия. # Ако та е яд на турчин, кълни го да пропие ракия. // Яд ли та е на турчин, моли бога да пропие ракия. # Искаш ли на турчин злото, благославяй го да пропие, защото, освен че ставал грешник, когато е трезвен, турчинът е свиреп: От пиян казак и от тавръс ‘трезвен’ турчин господ да те пази, а в пияно състояние е "обезоръжен", т.е. бивал безсилен и тогава българите си позволявали явно да се подиграват с него: Пиян турчин - бясна свиня, ой Коладе, мой Коладе. // Ой Коледо, мой Коледо, пиян турчин - бясна свиня⁵. Пияният турчин бил не само смешен, но и жалък: Ще го стъпчи като пиян турчин лайното си. Изглежда в такива случаи българите изпитвали някакво морално удовлетворение.

Колкото повече опознавали турците, толкова по-малко българите се страхували от тях и започнали да им се подиграват. В пословицата: Турски ясак (т. yasak ‘забрана’) ден и до пладне държи е фиксирана една съществена черта от колективния образ на този чужденец - непостоянството. Това му качество е давало възможност на българина да не спазва стриктно турските заповеди. Нещо повече: турците са жестоки и силни, но не са смели: Келевите турци първи са юнаци. Степента на тяхната страхливост още по-ярко е осмяна в поговорката: Турчино, кукурчино, недей ходи у дома, че имами лош петел. Всъщност вътрешната структура на тази пословица вече не е много ясна, но тя определено изразява друго негативно качество на турците, от което българите се възползвали.

Към характеристиката на турците българите добавили мързела им: На турците вървежа да избикалят мъчнежа, склонността им към веселби, пируване, удоволствия: На турците гидиша ‘отиване, работа, дейност’ да си гледат джюмбюша. # Турчинът гледа три работи: гърбът си, гърлото си и кефът си. Чревоугодничеството на турците е изразено в твърдението: У турчин се наiаш, у бугарин се напи. По време на гуляите те не представляват опасност за другите народности и дори проявяват снизходителност към тях: Да ядат агите, да са смеят циганите. Но през време на мохамеданските пости, когато няма право да яде и пие до насита, турчинът е сърдит, ядосан и дори страшен: Кисел като турчин през рамазан. // Терекелия ‘терекия - лют, кисел, пристрастен’ като рамазанлия турчин. На познанията върху религиозните обичаи на турците е подчинено и сравнението: Седи като рязан турчин, в което от една страна е изтъкнат социализиращият обред обрязване, а от друга - характерният за турците мързел. Според българите, със склонността на турците към разгулен начин на живот е свързано и многоженството им: Забогатее ли турчин, жена си зима, а българина - къща прави. // Турчин като забогатее - жена зима, а българин - къща прави. // Кога турчин проболярее - жени зема, а българин - къщя прави., което за моногамните българи (и другите християни) също е неприемливо; то стои извън неговите морални норми, поради което се осмива. Индиректно тези устойчиви словосъчетания изразяват самочувствието на българина като по-умен от турчина⁶.

Присмех у българите предизвиквали и други турски обичаи, отнасящи се към техния бит. В редица случаи, през погледа на българите, турците дори изглеждали като глупаци, което им давало основание да се подиграват с тях: Турците с кола зайци ловят. // Турчино със кола зайци лове. // С кола зайци ловят (за турците). # Като няма кокошка, турчину и сврака яваш. Още по-глупави в очите на българите изглеждали туркините, което ясно е изразено чрез алогичността в следващия прецедентен текст: Турчин просо купува, кадъна му хортува: "Що ти й, аго, това просо, малко ли си нямами, пълно гърне до гърло, няма вътре ни зърно". Убедени в презумпцията, че турците са глупави, българите се опитвали да ги надхитрят, когато това е било възможно. Част от българите знаели турски - въведен като основен език в империята, но често на пазара, когато са се провинявали, твърдели, че не разбират и така се спасявали от наказание: Турски не знам и стовните не дам⁷. Това е бил един от способите им за самозащита. Даже когато били добре, българите се престрували пред турците и им се оплаквали. Именно това се открива в израза: На турчин поплачи се, на приятел пофали се, където, отново чрез дидактичен тон, е подчертано, че турчинът не иска българинът да е добре, а когато е зле ,би могъл да прояви снизхождение. Дори в такива фразеологизми като: Знаете ли какво чудо станало? - Кадията са потурчил. // Потурчил са пашата ‘нищо не е станало, нищо ново’ # Хахамбашията станал чифутин ‘нищо не е станало (тъй като това не е възможно)’ # Прокопсал като турски цар на самар ‘не е успял, нe e сполучил’, които сякаш изразяват неутрално отношение към турците, се улавя пренебрежение към тях. Индиректно те ни подсказват отношението на българите към турците: "Да, властта, силата е в ръцете им, но не са по-умни от нас, те са глупави и смешни". Презрение към тях и чувство на превъзходство у българина прозира в израза: Турците го не щат и ний го не саками, т.е. ‘ние не сме по-лоши от турците’. Въз основа на своите наблюдения и сравнявайки се с другите, българинът стига до извода, че той самият е далеч по-достоен не само от турчина, но и от персиеца: Турчин и аджемин (аджемии) (acem ар.-тур. ‘персиец’) - едно лайно раздвоено. Това е отразено и в други фразеологизми, представени по-долу.

Противопоставянето свое ~ чуждо се открива и в редица други случаи, свързани с нравите и обичаите на двата народа. Специфичният за турците начин на сядане с кръстосани крака, фиксиран в клетвата Във гърне турски да седне, определено е впечатлявал българите. Наблюдавайки турците и сравнявайки ги със себе си, те са забелязали и различията в двете кухни, напр.: Турците трахана⁸, а българите кубус (?)⁹ и сланина ‘всеки си има предпочитание’. # Турците кажат: "Тархана е", а българите: "Кубус и сланина" ‘у всеки свое виждане’.

Външният образ на турчина е слабо засегнат в системата на българските устойчиви словосъчетания. При това се изтъкват само някои части от облеклото му. Като най-характерен материален етнически белег се определят специфичните за турците шапки и на първо място чалмата, която носели техните ходжи - А чалма, а турчин. По този признак българите им дали прякора чалмари. Носенето на чалма е признак и на потурчените българи, които се големеели. Те били обект на присмех от сънародниците им: Кога турчин, кога чалма?. Другата шапка, характерна за империята, е фесът, който носели и българските големци, а и такива, които се големеели без основание, поради което също им се присмивали: Голям фес, ама празен ‘за глупак, който се големее’ # Не е у феса, а у свеса ‘няма значение дали си турчин, а дали си разумен’ # Ще ми накриви феса ‘нищо няма да ми направи, няма да ми навреди’ # Разправяй на феса ми ‘не ти вярвам’ и др. Заради зелената униформа на войската им, българите им се надсмивали на турците, давайки им други обидни прякори, зелен гущер, зелено парцалче или просто зелените, някои от които са съхранени в изразите: Зелените (турците) с памук бръснат челяка # Ще плачем за зелено парцалче - т.е. за турците. Тези прозвища се използвали в някои райони като експресивни етноними. Най-впечатляващата дреха на турската жена била фереджето. И днес се използват изрази като: Ще си сложа фередже // Да не искаш да си сложа /сложи/ фередже, отправени към ревнив мъж или някой по-консервативен човек. Бедните турци също носели цървули, но за разлика от нашите, които са от свинска кожа, техните били от кучешка: Потурчила са Мара да не носи свински цървули, а тя обула кучешки, което също е повод за подценяване и отричане на всичко турско. По този начин също се подчертава отличието, както и това, че своето е по-добро, има по-висока стойност от чуждото. Вероятно в началото са били странни и други части от облеклото на турците, но някои от тях по-късно българинът сам възприел заедно с техните названия, напр.: аба - Виж му ума, та му крой аба. # Лай на аба и т.н.

Опознали врага си, българите придобиват самочувствие и нивото на моралната борба срещу него постепенно преминава във физическа. В отмъщението си българите не били по-снизходителни към турците. Те започнали да проявяват същата жестокост. Има ли бугарин инсаф ‘1) справедливост, безпристрастие; 2) съвестност, съчувствие, милосърдие, състрадание’, преповтаряли българите констатацията на турците за тях. Взаимната омраза все повече ожесточавала противоборството. Враждата стига до степен "на живот и смърт", индиректно изразена във фразеологизма Спи като заклан турчин ‘спи дълбок сън’. Че българинът определено е желаел дори смъртта на турците, напомня съхраненият до днес фразеологизъм Да спи зло под камък ‘да не се случва нищо лошо’, където под зло се разбирало ‘турчин, турци’. В онези времена той звучал като клетва, с която българите изразявали своето искрено желание турците не само да умрат, но и да бъдат заровени така, че даже духът им да не може да излезе. Мотивацията на това желание разкрива изразът: Ако турчин загине, були либе не гине, т.е. ако турските мъже умрат, българските ще живеят.

Същевременно българите са откривали и някои положителни качества у турците. И до днес например, в Ломско се използва сравнението: Чиста като туркиня или При нея е чисто като при туркиня, където се изтъква любовта към чистота и красотата на турската жена, т.е. за българина туркинята е образец за чистоплътна жена. Навярно е имало и много други устойчиви словосъчетания, които са отразявали положителни черти от колективния образ на турчина, които не са регистрирани и вече са безследно изчезнали. Това обяснява и обстоятелството, че по оценъчната скала на българите турците не стоят на най-ниската степен. С по-голямо презрение те се отнасяли към циганите: По-добре да те ритне турчин със здрав цървул, а не циганин със съдран. Чрез отрицанието във фразеологизмите: Секи турчин не е за везир и Ако се турчиш, барем кадиiа да станеш, а не пъдар!, всъщност българинът подчертава, че и сред турците има както недостойни, така и достойни за уважение хора. Идеята, че няма особена разлика в чисто човешки план между турците (в случая по-скоро мюсюлманите) и гяурите (т.е. християните) се улавя и във фразеологизма Да се турчиш ли, да се кавуриш ли ‘израз, отправян към този, който е причинил вреда на друг’.

Освен всичко това, оказва се, че и турците от своя страна не са оценявали българите като най-низши. Не към българите, а към циганите и те проявявали най-голямата си жестокост и пренебрежение. Особено страшни са били бирниците, които събирали данъци от циганите. От тях и българи и цигани се страхували повече, отколкото от висшите турски чиновници и от султана дори: Ако е ага, цигански харачер не е, я!, т.е. "Не е като цигански харачер страшен, и аз не съм като циганин, че да ме е толкова страх от него. Много се приказва за произволите на циганските харачери и за големия страх на циганите от тях. До къде 1840 г. харачите на циганите ги закупуваха и ги беряха особено някои аги, които злоупотребяваха и измъчваха всякак горките цигани. До началото на издихающето столетие така е било и с българите" (Славейков 1954: 93) // Ако е цар, цигански харачер не е, я! # Разхожда се като цигански хараччия, докле още не е събрал харача. # Пробоял като цигански харачерин. # Перчи са като цигански араччия. # Лежи като цигански хараччия.

За това, че не всичко чуждо е непременно лошо, че врагът може да е притежател и на положителни качества, говорят различни фактори и най-вече влиянието на турската култура върху българската. Многобройните термини или т.нар. културни заемки, ярко отразяват една друга картина, а именно, че българите не само са оценявали, но и са възприемали това, което са смятали за положително у своите врагове.

И все пак - и днес, в моментите, когато се сблъскват с проява на някаква несправедливост, безнаказано своеволие (напр., от страна местните и други управници; хулигански прояви и др.под. ситуации) и други негативни обществени явления, българите възкликват: По-лошо от турско! // От турско по-лошо! - така накратко те характеризират трудното си житейско състояние през петте века на турското владичество.

От друга страна, още в онези времена българинът съзнавал, че за това били виновни не само турците. В определен момент в съюз с тях влизат татарите и черкезите. Прави впечатление обаче, че освен: Бягайте змии и гущери, че идат татари да ви мерят с кантари ‘така викат на Благовец, когато пъдят змиите и гущерите’, други прецедентни текстове, отнасящи се към тези етнически групи не са регистрирани. Това доказва, че те били причислявани към турците. Към тях естествено се отнасяли и турските банди на даалиите и кърджалиите, за които откриваме само един фразеологизъм: Нападаме като кърджалии, а също и еничарите, които, както е известно, не са етнически турци.

Особено силна неприязън обаче изпитвали българите по това време към гърците. Някои от горе изнесените прецедентни изказвания показват, че те ограбвали българите заедно с турците. Но много по-страшна в случая била духовната зависимост от гръцката църква, под чиято патриаршия се намирала българската църква. А създадените по-късно гръцки училища безпрепятствено привличали и погърчвали българската младеж. Редица паремии и фразеологизми като: Турците със сила, гърците с книга докарали са ни до този хал. # В конаците турци владеят, а в черквите гърци виреят. # По-харно да си от турчин измучен, а не от гръка изучен., и много други, подробно разгледани по-долу и в самостоятелна статия (Барболова2006: 727-732), ясно отразяват осъзнатия от българите стремеж на гърците да ги погърчат чрез своята духовна култура. Това обстоятелство обяснява защо до голяма степен българите изпитвали към тях по-голяма нетърпимост отколкото към турците.

Живота на българския народ усложнявали и някои социални групи сред българското общество. Освен онези от чорбаджиите, които били в съюз с турците, особена неприязън предизвиквали потурчилите се доброволно сънародници, за което напомнят устойчивите словосъчетания: Куга стана турчин, куга зави чалма! // Откоа стана турчин, откоа върза чалма? // Кога турчин стана и чалма съдрана. На свой ред и част от българските духовници - попове, калугери и т.н., също допринасяли за "този хал": Турчин със сила, поп с молитва, за нас нищо не остана. # Турчин и калугер са двама върли обирници - един със сила, други със молитва. # На калугер милостиня и на турчин оно вречи, не забравя. Нещо повече, техните деца най-лесно ставали вероотстъпници: Попски син най-лесно са турчи.

*

Петвековната ситуация на зависимост и най-вече на общуване с поробителите не може да се забрави лесно и бързо. Следи от това време са и някои от изнесените устойчиви словосъчетания, които продължавали да се използват още известно време след Освобождението. Такъв е например фразеологизмът: Върви ми напред като турски рамазан ‘не ми върви’. А изразът Турците за 500 години научиха да изядът на камилата палдъма, а българите за пет години ще погълнат камилата със самаря, чрез който българинът се самоиронизира и показва осъзнатата проява на алчността си (явно, по времето на първоначалното натрупване на капитали), най-вероятно е създаден след Освобождението. Такъв е и фразеологизмът Ако ще и турско да стане ‘непременно на всяка цена ще направя това, което съм намислил’, който същевременно изразява представата на българина за възможно най-лошото нещо, което би могло да се случи с народа му.

Единици обаче от изнесените устойчиви словосъчетания се употребяват до днес. Сред най-популярните са: Минава като през турски гробища ‘безцеремонно, невнимателно’ или Минава като покрай турски гробища ‘без внимание, с безразличие, без да забележи нещо или някого’ # Отивам на турската баня ‘никъде’ # Когато свиня влезе в джамия ‘никога’. Други са променили семантиката си като напр.: Ходя по ален фес, който първоначално е означавал ‘вярвам, доверявам се или се подмазвам на турчин’, а днес - ‘не си гледам работата, шляя се, губя си времето и не се притеснявам’, а трети вече наред със семантичните, търпят и структурни променени: Фиря зайци с араба. ‘1. върша работата си с хитрост; 2. не знам какво да правя, чудя се какво да правя’, чийто първообраз е изразът: Турците с кола зайци ловят ‘турците са глупави’ и т.н. В една или друга степен у тях прозира някаква негативна експресивна оценъчност, с която са били натоварени. Днес обаче те по-скоро изразяват избледнели, размити спомени от културата на турците в колективната памет на българина, известни познания за нравите и обичаите на този народ, с който са били принудени да съжителстват в продължение на много векове.

От друга страна, повечето от представените тук устойчиви словосъчетания първоначално се употребявали в буквалния си смисъл. Поради това чертите от колективния портрет на националната личност на турците и отношението на българите към тях са експлицирани предимно в повърхностната структура на прецедентните изрази и лесно се извличат. С течение на времето обаче някои от тях са променили семантиката си или са приели допълнителни семантични нюанси. И именно тези, при които се е формирала вътрешна структура, са се съхранили до днес. Останалите загубват своя смисъл и стават излишни. Съществена причина за това е промяната в обществено-политическата ситуация на българите и преди всичко частичното освобождение, а впоследствие и придобиването на независимостта на България от Османската империя.

Времената са се променили, взаимоотношенията с останалите в България турци, чиито наследници днес представляват значителна част от гражданите на страната, също са на друго ниво. И въпреки че границата между свое и чуждо, Ние и Те, свързана с презумпцията, че Те не са като нас, Те са други и т.н., не е изчезнала, все пак тя е значително размита. Единствено конфесионалните различия поддържат дистанцията между двата етноса, въпреки че и в това отношение консервативността е намаляла както при християните, така и при мюсюлманите. Това предизвиква и проявата на една изключителна религиозна толерантност, която ярко се изразява при съвместното строене на джамии и черкви. Двата народа вече не се възприемат като смъртни врагове и живеят в мир. Всъщност сближаването на народните маси е започнало още по време на Турската империя, когато и едните, и другите са понасяли тиранията на имащите власт и богатство. Едно от най-ярките свидетелства за това е организираното в началото на 15. в. от турския писател, философ и общественик Бедредин Симави въстание против Високата порта, един от районите на което е Добруджа. А днес отношенията между българи и турци се изострят само тогава, когато политиците създават екстремни ситуации, чрез които се подклажда огъня на враждата. По-характерни обаче са случаите, при които турците и българите взаимно си помагат в ежедневието. Те заедно празнуват религиозните си празници, споделят всеобщи радости и несгоди.

Устойчивите словосъчетания обаче съдържат и съхраняват елементи от народната памет, фиксират онези най-ярки моменти, чрез която ние можем да изведем ретроспективния образ на турчина от гледна точка на българина от епохата на Османската империя и нашите взаимоотношения с него по това време. Като обобщение се налага изводът, че взаимоотношенията между българите и турците в миналото имат политически и религиозен характер, а в чисто етнически аспект би могло да се приеме, че те се определят в рамките на добросъседското съжителство, особено през ХХ век. И въпреки това, когато българинът спомене етнонима турчин, основното значение ‘член на турската етническа общност’ в съзнанието му все още, волно или неволно, се придружава от негативни конотации. Макар и значително избледнели през последните десетилетия вследствие на историческите промени, те поддържат основните рамки на стереотипното отношение, което в определени моменти се съживява и затруднява комуникацията. Затова в българската картина на света концептът "турчин" все още е в сиви краски, които изразяват отрицателна емоционална оценка.

3. Гърците - по-лоши и от турците

Преките контакти между българи и гърци датират от момента на стъпването на славянските племена и прабългарите на Балканския полуостров. Както е известно от историята, те се осъществяват предимно чрез поредица от войни между Византия и новосъздадената българска държава в продължение на многовековен период. Това обуславя оформилите се враждебни взаимоотношения, които особено се засилват след падането на България под византийско робство. Непрекъснатият стремеж на гръцкото духовенство към господство над българската черква, въз основа на общата им конфесионална принадлежност, поддържат враждебния характер на техните взаимоотношения и по време на Османската империя, в чиито граници попадат както тогавашната Византия, така и България. Нестихващата омраза на българите към гръцкото духовенство, продължила до края на Българското възраждане, се пренася и върху гръцкия народ.

Трайното негативно отношение на българите към гърците през тези периоди е намерило отражение в редица фразеологизми и паремии, регистрирани в трудовете на нашите възрожденци. Сега те ни дават възможност да надникнем в историята и да се опитаме да реставрираме представата на българите за гърците до края на XIX век.

Преди това обаче трябва да отбележим, че освен с етнонима гърци (< γραικός), този народ е известен в литературата и с названието елини (< гр. έλληνες), както те сами се наричат. Този ендоним обаче се свързва предимно с гърците от античния период. През ранното средновековие приемат етнонима ромеи (< нгр. ροωμηός,ροωμιός), с който се означава тяхната принадлежност към Римската империя. По-късно, когато Източната част на Римската империя се отделя под названието Византия и като основни нейни жители, те биват назовавани и византийци. За обикновения българин обаче техният идентификационен словесен знак винаги е бил и си остава етнонимът гърци // гръци // грьци. Затова (с незначителни изключения) само той се използва в прецедентните изрази.

И така, от устойчивите словосъчетания разбираме, че за българите гърците са преди всичко народ с толкова лош нрав, че: Дето стъпи грък, трева не никне. Поради това те ги сравняват с едно от най-хищните животни в региона - вълка: Грък като вълк. # Бог да пази от влашки вълци и от беломорски гърци! # В гората вълци, а в града гърци. Тази неприязън българинът изпитвал най-вече към представителите на гръцкото духовенство, които по време на Османската империя си присвоили правото да владеят и управляват българската черква. Така България се оказва под двойно робство: В конаците турци владеят, а в черквите гърци виреят. Българите добре са разбирали, че Турците със сила, гърците с книга докарали са ни до този хал. Но духовното робство се оказало по-тежко от политико-икономическото: По-харно да си от турчин измучен, а не от гръка изучен. Затова, освен с вълците (В гората вълци, в черквата гърци), българите оприличавали гръцките свещеници с най-голямото възможно бедствие за онези времена - болестта чума, която, според народния мироглед, е един от най-страшните демонични образи: Черна чума и гръцки калугер - двоица братя.

Известно е, че България приема вярата си от Византия, поради което двете държави конфесионално принадлежат към православния християнски клон. Въпреки това за българите синоним на грък става миша вяра. Това едва ли се дължи на наличието на някои различия в ритуалите и обредите. По вероятно е свързано с колективното мнение на българите, че хора, които не почитат десетте божи заповеди, не могат да са поклонници на Христос. Следователно според тях гърците са езичници, неверници, които се преструват на християни.

Най-съществената конкретна черта от обобщаващия образ на гърците е способността им умело да лъжат. Нещо повече, българите смятали, че в това отношение те многократно превъзхождали циганите, които и днес се приемат за най-големите лъжци: Грък циганина надлъгва. # Грък лъже за девет циганина. # От гръцка лъжа и циганинът се плаши. # Грък лъже и сам си вяра хваща. // Грък като лъже и сам вяра си хваща. Затова, когато някой много лъже, българите казвали: Посвали, гръче! или Лъжи, гърче, и свести се! А лъжата, както е известно, е грубо нарушение на една от десетте божи заповеди.

Освен изкусни лъжци гърците са и хитри. Вероятно това им качество са имали предвид българите, когато са казвали: Дошел като грък на купя. или Отишел като обран грък на купя. и Брътви си (Ломоти се; Одумва са) като обран грък на купя ‘без пари е, а иска да купува’. Тяхната хитрост, съчетана с алчност и скъперничество, ясно са експлицирани в: Да ти не знае грък парите, ни па турчин децата.

Към тези качества в характеристиката си за гърците българинът е прибавил и лицемерието: Гърците са минали още и през кучето през червата. # Сит вълк и побългарен гърк да ги не вярваш. Това качество на характера притежават дори гръцките девици, които българинът иронизира в поговорката Гръцките моми вино не пият, из кюшетата със шишетата, под чадърите със гънгалите. Лицемерието и лукавството на гърците пряко е изразено и в една народна песен:

Рано в неделя стани,
верно се богу моли,
войската, синко, собери.
<....>
и от никой се не бой,
само от гърци лукави,
лукави, още издатци.

Всичко това е давало основание на българите да се страхуват от гърците като от напаст божия. Затова те си пожелавали: Да те пази Господ от кон отзад, от вол отпред, а от грък отвред. # От сит влък и от стар грък Господ да те пази. Явна омраза към този народ изразява една от молбите на българите към бога, според която те искрено желаели той да унищожи гърците: Боже, наспори, всички гърци разтури, само един остави и него козар направи! // Боже, наспори, всички гърци разпори, само един остави и него пъдар направи! Но още по-страшни и от турците дори, явно, са били потурчените гърци, което е подчертано в молбата: Пази, Боже, от грък потурчен, от лисица калугерка и от магаре градинар.

Високомерието е друга негативна черта на гърците, впечатлила българите. В поговорките: Гърците са като крастава коза: колкото я чука градът, толкова повече си вири опашката. и Гърците ги съсипва салтанатът, <а българите инатът> е фиксиран стремежът им към неразумен разкош. Но високомерието и националното самочувствие на гърците, изградено въз основа на величието им в античността и превъзходството им над другите народи по време на Византийската империя, българите приемали с ирония: Пробила му са шапката от ум ‘за грък, който се хвали, че е умен’.

Страхът на българите от гърците не им е пречил да се отнасят с насмешка, пренебрежение и дори груба подигравка към тях и различни моменти от техните нрави и обичаи: Грачи като грък над змия. # Сиромах хаджия, дрипав грък и гръчава свиня едно е. # Гърците сторили биволското лайно на чер хайвер, а цървулите на българите - на ахтопод и ги изели. # Грък като мре, доде не каже чироз, не издъхва. # Грък кога се роди, доде не каже чироз, не го кръщават. Негативното аксиологично отношение към гърците българите изразявали и в най-безобидни шеговити подхвърляния: Аз не ща попа, че тропа, не ща си гръка, че хърка и не ща влаха, че маха. # Гръцки кола ‘странно нещо’ и Да направим, да намажим гръцките кола. (Според П. Р. Славейков: "Защото гърците нямат кола, то заемането на всяко странно положение наричат гръцки кола.") или в закани като: Ще ти кажа аз тебе как се бръсне грък на припек! Това е видно и от етнонима баламо, с който циганите означавали гърците, а българите го приели под облика балама и със значение ‘наивен, глупав човек’ (БЕР 1: 28).

С голяма неприязън се отнасяли българите и към своите сънародници, които се погърчвали, подражавали им или поддържали близки отношения с тях заради някаква изгода: Пази, боже, от погърчен и от потурчен. # Селото не е гръцко, ала е гърчаво. # Облякъл гръцки гащи като оцетар¹⁰. # Дал си дъщерята, ушили му калимявка ‘за отношенията на гръцките владици с българските попове’.

Въз основа на силно изразеното негативно отношение и сравнението с другите народи, българинът стигнал до дидактическия извод: У чифутин пий вино, не спи; у ерменец пий, не яж; у турчин пий кафе и чибук, вино не пий; у арнаутин пий и яж, на път с него не ходи; а у грък нищо не прави. който категорично показва, че българите са изпитвали много по-голяма неприязън към гърците отколкото към турците - техните петвековни поробители.

Освен изключително отрицателното емоционално-експресивно отношение на българите към гърците през миналите векове, в представените устойчиви словосъчетания са отразени и качествата (като лъжа, хитрост, лицемерие, ласкателство, високомерие), които, подчинявайки се на християнския морален кодекс, българите са изключвали от своята ценностна система и ги смятали за греховни.

Изнесените тук фразеологизми и паремии са непознати на съвременния българин. Те не само са излезли от употреба, но и отдавна са забравени. Единствено изразът по византийски ‘лукаво’ напомня днес за една от чертите от характеристиката на националната личност на гърците в колективното съзнание на българите. Трудно е да се каже дали той е останал от далечното минало или е нов фразеологизъм, наложил се по книжовен път в българската фразеологична система, за което се съди по обстоятелството, че се използва само сред слоевете на интелигенцията. Една от причините за отпадането на тези прецедентни изказвания е фактът, че след освобождението на двата народа от турско робство и последвалите политически събития, контактите им вече не са така тесни. В продължение на век те съществуват почти в изолираност един от друг, въпреки общата държавна граница. А гръцката диаспора в България не е голяма - 3 408 души, според преброяването от 2001 г. Малки гръцки общности има в градовете по черноморското крайбрежие, в Пловдив и Асеновград. Днес те по нищо не се отличават от българите и не правят никакво впечатление. Това обстоятелство дава възможност да се забравят старите, изпълнени с враждебност, взаимоотношения и да се изградят нови въз основата на доброжелателството. Така изнесените тук фразеологизми и паремии стават излишни, а колективният образ на гърците в представите на българина приема по-нормален вид. Тази ситуация още не е намерила израз в нови устойчиви словосъчетания в българския език. Днешното добросъседско общуване, интересът на българина както към античната, така и към съвременната култура на гърците, предполага, че не е далеч времето, когато народът ни ще създаде нови устойчиви словосъчетания с положителен нюанс в аксиологичен аспект.

Същевременно изхвърлянето на тези фразеологизми и паремии от употреба и причината за това показва, че динамиката на езиковите единици е тясно свързана с екстралингвистични ситуации и че развойните процеси в езика са пряко зависими от политическото, икономическото и културното развитие на съответното общество, от погледа му върху действителността и начина на нейното възприемане.

4. Циганите - познатите непознати съжители

Повече от хилядолетие циганите живеят разпръснати по света (предимно на Балканите), но както за останалите народи, така и за българите, остават забулени в тайни. За техния "лош" нрав се носят митове, въпреки че това не е воюващ народ, циганите не са завоеватели. Навсякъде те навлизали мирно и безпрепятствено пресичали границите на селища или държави, като рядко се заседявали задълго на едно място. По различни причини в по-голямата си част са били (и до голяма степен все още са) трудно достъпни, но и недопускани близо от другите. Взаимната изолация не дава възможност за проникване в техния вътрешен свят. Затова за тях се съди само по външни фактори, които пораждат голяма доза неприязън у окръжаващите ги; неприязън, базираща се както на опознаването им чрез наблюдения, така и на презумпцията, че всичко чуждо е по-лошо от нашето и поради това е недостойно за уважение. Циганите обаче не са просто едни от другите, а определено чужди, като в много отношения явно се различават от европееца. Първопричината за това, без съмнение, преди всичко е външният им вид и най-вече по-тъмният цвят на кожата им, чрез който циганите рязко се открояват не само на фона на бледоликите и русокоси европейци, но се различават и от тъмнокосите народи на Балканите, от персийците, арабите и тюрките. Тази презумпция се потвърждава от редица български фразеологизми, в които циганите се определят като символ на тъмнокож човек: Чер като циганин. # Бял като циганин! # Като агуптина с белия гъз. # Влез в циганчетата, та избери по-белото. # Лъсна са като циганин на месечина. = Лъснал са като тиган на месечина. # Ако съм чер, не съм циганин. # Ако сме черни, не сме цигани. // Ако съм црън, /та/ не съм агюптин /циганин/. // Ако сме църни, не сме агьупци. # Белисва са като циганска майка. Без да са като негрите, те все пак си остават най-тъмнокожият народ в Европа - ярък и съществен различаващ признак, който веднага поставя разделителната граница и поражда опозицията свое ~ чуждо. Най-вероятно това е основната причина, поради която още в самото начало, приемните държави не възприемат циганите с охота.

Друг фактор от външния вид на циганите, допринесъл за рязкото им открояване, вероятно е тяхното облекло. Не знаем как те са се обличали преди едно хилядолетие, но несъмнено това е правело впечатление. Още повече, че дрехите им обикновено са или поне изглеждат стари и мръсни. Дори и добре облечени, техните костюми силно се открояват на фона на европейските носии и сами по себе си са един от знаците на другите, на чуждите: Наконтил се като тъкмен циганин ‘безвкусно’. А тъкмел се циганинът само за специални случаи: Гледам се като сгоден циганин ‘отделям голямо внимание на външността си, прекалено се грижа за външния си вид’ - вероятно годежът е първият случай, когато циганинът облича по-прилични, нови и чисти дрехи, които дори и него впечатляват. През останалото време той ходи развлечен и често без обувки: Гол и бос като циганин - казва още българинът за много беден човек.

Забележителен признак от външния им вид е и прическата на жените им - те ходят с дълги разпуснати коси: Циганка оплетена ходи ли? // Знае ли циганка да ходи плетена., което за българката и за европейката изобщо докъм края на ХIХ в. е равно на кощунство. Особено що се отнася до омъжените жени, които скривали косите си. Тази ситуация засилва опозицията свой ~ чужд между циганите и останалите.

В системата на устойчивите словосъчетания в българския език и в българския фолклор е отделено много място на циганите. Там ярко са представени основните черти от колективния образ на циганите и отношението на българите към този странен народ, обвит в мистика. Същевременно в устойчивите словосъчетания се откриват и някои от причините за отчуждението между двата народа. Сравнително подробният анализ на езиковия материал дава възможност да се разбере доколко българите са познавали циганите, как те са се вписвали в тяхната картина на света и как са изглеждали в техните очи.

Циганите са най-голямата етническа група в България след българите и турците. Към 1 март 2001 г. те наброяват 370 908 души или 4,7% от населението, но се предполага, че всъщност са много повече, тъй като някои от тях се представят за турци, други за власи (Пашова 2004: 337). Както в Европа, така и у нас, те навлизат по различно време и на няколко вълни. Предполага се, че първата група идва в България от Византия през XI-XII век, а според някои дори по-рано - още през IX в. Днес това е групата на българските цигани, известни още като /й/ерлии (< тур. yerli ‘местен’) и даскане <рома>. Втората вълна нахлува заедно с османските орди през ХIV в. Това са турските цигани, които се отделят в самостоятелна група и се наричат още хорахане <рома>. Смята се, че те са част от вълната, минала през Египет, поради което част от тях са наречени егьупти // агупти // гупти // гупци. Не е изключено обаче произходът на този етноним, чиито варианти са известни и в други европейски езици, да е свързан с наличието на известна прилика на циганите с египтяните, по-точно с коптите. От друга страна, би трябвало да се има предвид и предположението, че те се изселват от Индия след падането на Гуптската династия, което дава основание да се допусне връзка между етнонима и названието на тази династия. По време на османското владичество от Влахия и Молдова идват т.нар. влашки цигани, известни още като лудари (а в Европа като бояж). Те са смятани за най-неприятни: Гиди, циганино влашки! - казват българите, когато ги пъдят или когато някой много лъже. Другата субгрупа цигани са калдерашите (келдерари, калгараши, кардараши и върбани, които се приемат за "сръбски" или "унгарски" цигани, въпреки че името на тази циганска субгрупа произлиза от румънското "caldare" ‘котел’.

Общоизвестният и най-популярен у нас етноним цигани е приет като обичаен и в други европейски езици, напр.: френски: tzigane, чешки: cikani, холандски и немски: Zigeuner, литовски: čigonai, руски: цыгане, унгарски: cigany, италиански: zingari, румънски: ţîgani, хърватски и сръбски: cigani, полски: cyganie, португалски: cigano и дори в турски: зingene. Предполага се, че е от гръцки произход - "τσιγγάνοι (асинганос) ‘гадател’ (съвременната форма е αθίγγανος)” (Уикипедия), а според други - ‘неприкосновени хора, които не можем да пипнем, до които не можем да спрем’ (Произход 2007). Към тези хипотези трябва да прибавим факта, че думата čïğan със значение ‘бедняк’ е регистрирана още през 1072-1074 в речника на Махмуд Кашгари (Древнетюркский 1969:148). Разговорно често се използва жаргонният апелатив мангали - ед.ч., м.р.: мангал; манго, ж.р.: мангалка - Посветил са от студ като манга, носител на пейоративна конотация. То е производно от Манго - най-популярното циганско лично име. В народните песни с етнонима арапи (арап, арапка) се означават негрите, но понягога цър арапин; църна арапка означават съответно циганин, циганка, най-вече занимаващите се с предсказателство, магьосничество, вещерство, които предизвиквали страх - съществен повод за дистанциране. Това название вероятно е едно от най-старите и на пръв поглед също се основава на приликата с арабите, по-скоро с арапите, т.е. с негрите - първоначално изглежда те са смятани за такива. Идването им от Индия не изключва вероятността да са преки наследници на харапите. Освен това този етноним откриваме и във "Веда словена", без да е ясно кой народ точно се крие зад него. През последните 20 години се прави опит да се наложи етноназванието роми, побългарен вариант на рома. Според една от хипотезите етимологически този етноним се свързва с древноиндийската дума рдоми, означаваща ‘ковач’ и ‘музикант’, според друга - с индийския бог Рама: "Впоследствие Рам е преминало в ром и днес те наричат себе си Ром, Рома" (Произход 2007), според трети - "циганите произхождат от най-низшите индийски касти (рома, пара) и от различни малки племена и номадски групи от същия регион" (Произход 2007) и т.н. Етнонимът е въведен у нас изкуствено - по политически причини и по книжовен път, но не се приема с особена охота всеобщо дори и от самите цигани. Поради това и в тази работа се предпочита и се използва етнонимът цигани.

Трите групи се разделят на подгрупи по различни признаци, всяка от които си има своите особености и по които те се саморазграничават. Като цяло обаче до средата на ХХ в. циганите се делят на други две основни групи. Едната от тях формират тези, които са се приспособили към уседнал начин на живот, а другата е на циганите катунари, циганите чергари (или бурганджии), които нямат постоянно местожителство. Споменът за придвижването им на коне и с покрити каруци от село на село и от град на град е фиксиран в сравнението: като катунар/-ка;-и/ ‘за хора, които често сменят местожителството си’ (в изрази като: Военните са като катунари, ...). Това, че не могат да стоят на едно място, е разкрито във вътрешната структура на фразеологизма Сякаш има циганска пепел на задника си ‘когато някой не се свърта на едно място, върти се’. Възможно е катунарството да е стар традиционен начин на живот при циганите, който в новите земи се съхранява поради това, че са били отблъсквани, отхвърляни от местното население.

Всъщност на българска територия циганите може да се разглеждат като единно цяло само в етническо отношение. В лингвокултурен аспект обаче между тях се прави разграничение. Обикновено те са билингви, но не всички знаят цигански, а влашките цигани дори приемат за майчин румънския език. Само част от българските цигани говорят цигански, а сред турските има такива, които ползват по три езика - цигански, турски и български. Посредством езика циганите са се адаптирали към съответните културни системи, а своята система в по-голямата си част са забравили отдавна.

Друг признак, по който циганите се разграничават, е тяхната религиозна принадлежност, въз основа на което се делят на: цигани християни, предимно православни и по-рядко католици и др., към които се отнасят българските и влашките цигани, и цигани мюсюлмани - агуптите и другите турски цигани. Всъщност в циганската религиознообредна система спокойно съжителстват мюсюлмански и християнски празници, обреди и обичаи. Това конфесионално объркване, още повече че те вероятно не спазват точно съответните религиозни канони и може би ги смесват със старите си цигански обичаи, дава основание на българите да ги смятат за безверници: Вера и клетва у циганин! # И циганина хвали баща си, че бил пророк. Това е сериозен повод в миналото за възмущение и увеличаване на дистанцията. Приемането на една или друга вяра при циганите по всяка вероятност не е било въпрос на убеждение, а на вид прагматизъм. Българите са усещали това и са се надсмивали на тяхното псевдовероизповедание, на лукавството им в това отношение, което пораждало колебание: Да стана християнин, трябва да ходя в черква, да се потурча, трябва да се кланям в джамия - де гиди циганин, та па циганин! Ето как си хвалил вярата един манго, като думал: Да стана християнин - пости много; да стана турчин - кланьета много; циганин, та па циганин. От този текст днес е останала само последната част: Циганин, та па циганин. Несериозното, формалното им отношение към религията е отразено и във фразеологизма: Въртя се като циганин (циганка) в черква. ‘суетя се’, т.е. те не се чувстват комфортно в храма. Приемането на една или друга вяра явно зависи преди всичко от окръжаващата ги религиозна среда, към която се стремят да се приспособят. От клетвата: Да ти са /му се/ прохандакоса гробът като на циганин., разбираме, че циганите не са почитали гробовете на своите умрели, което, както за християните, така и за мохамеданите, е не само неприемливо, но е израз на изключително голямо неуважение към мъртвите предци и дори най-голямо наказание за тях. Трудно е да се каже дали това се дължи на липсата на вяра в живота след смъртта, в "другия свят", или това все пак е свързано преди всичко с номадския им начин на живот.

Съответните субгрупи също са интравертно насочени, т.е. те сами помежду себе си се разграничават и всяка от групите приема себе си за по-престижна от другите и се отнася с пренебрежение към останалите. Етнографите дори представят йерархично структуриране на някои групи. Това обаче не намира отражение в прецедентните текстове, с които разполагаме. Въпреки техните различни субетнически подразделения, обикновеният българин не ги разграничава и категорично заявява: Сички цигани се един джинс са.

Въпреки че били принудени да прекарват живота си "на колела", циганите упражняват различни цигански занаяти, с които се прехранват. Но, тъй като те са приоритет на циганите, не се смятат за престижни и също са обект на подигравка. Това е отразено в редица устойчиви словосъчетания като напр.: Въртя се като калайджийка. # Като калайджия. # Кога стана калайджия, кога му почерня задника! # Дърт циганин ковач не става. // Стар (Дрът) циганин ковач става ли? Дуе се като агупски мех. ‘надува се като цигански мех, т.е. горделивец’. # Секьи циганин си фали решетото. // Свак циганин си решето хвали. # Всяка циганка вретената си хвали. // Сяка циганка своите вретена (решета) хвали. # Майстор Грую вретенаря, от три буки три вретена и едно нададено. # Майстор човек вретенарин, децата му свределаре. # Боле да си (по-добре) вретенар, а не майци тъпанар. # Разиграва ме (те, ни, ги) като <мечкар, циганин> мечка. В зависимост от поминъка си те се делят и по професионален признак - калайджии, ковачи, вретенари, решетари (копанари), мечкари, тъй като по принцип той е кланов, напр.: урсарите (мечкари) и маймунарите, лингурарите, които правят дървени лъжици (откъдето идва и името им: рум. lingura (лингура) ‘лъжица’) и копанарите, които правят копанки, както и лударите (или рудари) са влашките цигани. Калдерашите (келдерари, калгараши, кардараши) се приемат за "сръбски" или "унгарски" цигани, но ако се съди по названието им, те първо са били в румънското княжество Трансилвания, след което са се придвижили по посока Унгария > Сърбия > България.

Тук обаче възниква един въпрос, отнасящ се до ковачеството. Известно е, че в езическата епоха (а през IX в. българите все още не са се отдалечили значително от нея) при индоевропейските народи то се е смятало за една от най-престижните професии, а ковачите са покровителствани от специален бог. Доколко ценен е бил този занаят е видно и от поговорката: Ако умре циганино (ковачът, налбантинът), жа го жели селото. Защо тогава българите поглеждат с такова пренебрежение на този занаят и го предоставят на циганите? Отговорът може да бъде само един - просто циганите са били най-добрите ковачи.

И все пак: Хубава работа, ама циганска - казват българите за недобре или не напълно завършена работа. А циганските работилници правят впечатление на българите с мръсотията и разхвърлените в тях вещи: В цигански ишлик ‘работилница’ чисто (разтребено) не бива. # Чисто като в цигански ишлик! # Разхвърлено като в цигански ишлик. При тези занаяти и начина им на живот, естествено, трудно е да се поддържа и лична хигиена, поради което циганите са еталон за много нечистоплътни хора: Чист, че гато се е родил в цигански ишлик., т.е. ‘мръсен като циганин’.

Сред циганите няма земеделци, дори сред уседналите, което е видно от ироничния фразеологизъм:Отелило се от цигански орачи. Само циганчетата някога ходели по нивята, и то за да носят вода на жътварите (Славейков 1954: 122). Този факт е залегнал във външната структура на поговорката: Бий циганчето, доде не е сцепило тиквата // Удряй циганчето, докле не е счупило тиквата. За българите, които до преди половин век са предимно селско население и чийто основен поминък около хиляда и триста години е земеделието, естествено, то е издигнато на висота и неговото непрактикуване е непростимо и сериозен повод за подценяване на циганите. Циганите не са и животновъди. Те имат само коне, които използват като впрегатни животни за каруците си, но даже и за тях не се грижат добре. Фразеологизмът цигански кон определено означава ‘слаб, мършав’ от недохранване.

За сметка на това обаче циганите и до днес се славят като добри музиканти. Нещо повече, приема се, че този талант им е даден от Бога, т.е. изключителната им чувствителност към музиката е етногенетически заложена у тях. Затова, когато дете пее на масата, му казват: Ще се ожениш за циганка (съответно циганин). Според българите няма Поп без книга и циганин без зурна, а с техния тъпан, който, ако се съди по фразеологизма Дебел като цигански тъпан., е по-голям от обикновения, са свикнали дори конете им: Цигански кон от тъпан не го е страх (не се бои). # Ще обръгне като цигански кон на тъпан. Но и към този "занаят" българите се отнасят с пренебрежение, както и към другите цигански занаяти, което е видно от явно изразената подигравка в горните паремии. За тях циганите музиканти са просто чалгаджии, както пренебрежително се наричат циганите музиканти или лаутари, т.е. цигулари, каквито са предимно влашките цигани. Вероятно това е свързано с обстоятелството, че музикантите не изкарват достатъчно средства, необходими за изхранването на семейството. Не е толкова отдавна времето, когато беше популярна пословицата Музикант къща не храни. От друга страна, музиканти професионалисти по селата са предимно циганите, за които се е смятало, че живеят ден за ден, без да мислят дори за най-близкото бъдеще. И явно е така. Те не се впечатляват от богатство, лукс, власт, стремежите им са насочени към краткосрочни цели. Тази ситуация "обяснява и странният парадокс, че тези хора не си завиждат, или поне не си завиждат толкова, колкото не-ромите. Затова в махалите е масово явление да се види голяма богаташка къща и до нея схлупена постройка. Ромските богати хора не напускат махалата, а предпочитат да си построят новата къща на същото място, макар общите публични пространства - като улици и площади да са мръсни и мизерни. Видимо, по-важно за тях е всекидневното интензивно общуване с другите, колективното веселие, за което винаги има повод и веселата гълчава от силна музика и викове, които са традиционен спътник на живота в махалата." (Пашова 2005-2006: 7)

В изнесените устойчиви словосъчетания прави впечатление една гендерна особеност. Горепредставените занаяти са приоритет на мъжете сред циганите. Жените предимно продават продукцията. Докато мъжете свирят, жените танцуват и понякога пеят. Най-широко разпространен сред циганките "занаят", от гледна точка на българите, е просията. Това е видно от голямото количество прецедентни текстове, в които, макар и индиректно, то е ярко изразено: Празната сакуля бие циганката, а не циганина. # Циганката станала царица и за да не си забрави адетя, сутрин ставала и обикаляла сандъците, та викала: "Подарете ма". # Циганката като стане сутрин и погледне от катуната кой комин се пуши, него туря на око за през деня. # Заизреждал наред от къща в къща като циганка. Най-ефективно е просенето там, където се събират повече хора, затова: Моли се като циганка да иде на пазар (сватба). # Наточил са ‘приготвил сe’ като циганин на байрам. # Ако искаш да знаеш де има хубаво вино, питай де ходят поповете да пият или де се черпят циганите (джамбазите). Символ на просията им е Циганска вулия и циганска торба, названия, придобили фразеологична функция със значение: ‘нещо, което побира много, обикновено най-различни и ненужни неща’. Торбата им е много голяма - широка и дълбока: Циганската торба е без дъно // Циганска торба без дъно, т.е. побира много и най-различни неща: Калугерска торба и циганска волгия никога не се напълнят. // Калугерска торба и циганска вулгия не могат никога да се напълнят. # Циганска вулия (волия, волгия) и калугерска торба с˜ едно. // Калугерска торба и циганска волия (волгия) се едно е. Не е туй циганска волия. // Това не е циганска вулия. Друг символ със същото значение е и циганска ведричка ‘разнообразно и разнородно смесване на ястия’, който буквално се свързва с обичая на циганките да обикалят къщите след празниците, за да събират най-различни остатъци от храната, като всичко слагали в едно ведро или торба. Този начин за прехранване, т.е. чрез просия, за българите е толкова унизителен, че те се молят да не стигнат дотам, че да бъдат принудени да правят това: Там да ма циганска торба не нахрани.

Циганинът и в неделя работи, а мехът му гол, иронизира българинът, като под работа тук се подразбира просенето. А може би и кражбата, едно друго качество, с което и досега се славят циганите: Като циганин на байрама ‘оглеждам се за всичко, което може да ми е от полза (за да го открадна или изпрося)’ # Засмя се като циганин на готови пари. Циганите са известни конекрадци, поради което с чувство за хумор българинът казва: Менява ги като циганин коньете, когато някой често сменя нещо. Всичко това е обобщено в израза: Циганинът и цар да стане, пак си занаята не забравя, т.е. този порок за него вече е навик, негова втора природа, въпреки че в системата на прецедентните текстове това е слабо отразено. Прекъснати за около 50 години, тези "занаяти" - просенето и джебчийството, сега се възраждат под друга форма - просят се и се крадат предимно пари, като това се разпространява и сред децата.

При просенето обаче се проявява и алчност, т.е. колкото повече получават, толкова повече искат, особено циганките, което е изразено метафорично във фразеологизма: Коритото е циганка ‘прането няма край’. Това им качество е фиксирано и в следните анекдотични прецедентни текстове, които показват и наличие на опит за хитруване: Попитали циганина: "Коза ли искаш, или заец?" - "Козайц", отговорил той. Попитали циганина, любеница ли иска, или диня. "Любодин", отговорил той. Попитали циганина торба ли иска, или отварник. "Торбалник", рекъл той, т.е. те искат всичко. Циганите искат всичко, което си харесат и настояват да го получат, поради което българите казват: Имам циганско сърце ‘иска ми се да имам това, което видя’. Циганско сърце се казва и тогава, когато някой е нетърпелив, т.е. е като циганите.

Същевременно циганите понякога са неблагодарни - когато не са доволни от това, което им е дадено, защото смятат, че е малко, те проклинат: Дай на циганина хляб, та да те кълне. // Дай на циганина хляб, да та кълне /за/ пак. Понякога си отмъщават по друг начин: Помилвай циганката да та очерни. Но когато са доволни, те, и особено циганките, хвалят благодетелите си. Това е изразено пряко във външната структура на фразеологизма: Умря циганката <дето ме хвалеше> и неговите варианти: Умре тая циганка, што го фальеше. // Умре егюпката, що те фалеше. При продажба циганите винаги се пазарят, все искат повече, по-висока цена, или по-ниска, в редките случаи, когато купуват. Този характерен и днес за Ориента, Централна и Средна Азия обичай е чужд на българите. За тях това е цигански обичай, т.е. те смятат пазаренето за обидно и поради това, когато се налага да се пазарят, особено за дребни суми, използват фразеологизма: Не се цигани <за цената>! // Стига си се циганил! // Престани да се циганиш!

Занаятите си циганите предават от баща на син, от майка на дъщеря. За тяхното усвояване не е необходимо специално образование, поради което, пък и заради чергаруването, децата не ходят на училище. Така че те са необразовани и дори неграмотни, както и повечето българи допреди половин век. Но, ако за българите неграмотността винаги се е смятала за срамно нещо, то за циганите това не е от значение - още един повод за българите да им се присмиват:Прилича му като на циганин дивит ‘мастилница, която се носела в пояса’. За циганин писмо - и за тебе лакърдия. Най-вероятно тук българинът има предвид не толкова неграмотността, колкото липсата на собствена писменост и писмена култура при циганите.

Непечелившите занаяти, които циганите практикуват, и неграмотността са обяснение за бедността им - характерна черта на тяхната етническа личност. Всъщност известно е, че сред тях винаги е имало и много богати цигани, които някога по нищо не се различавали от бедните. Затова като цяло те съставляват най-бедният слой в обществото и заемат (и преди и днес) най-низшето, най-непрестижното място в етнойерархическата оценъчна скала на българите. Тази ситуация е намерила израз в редица паремии, според които циганите нямат къщи, а ако имат, те са примитивни и нямат никаква стойност: Циганска къща гори и ти зарар ‘вреда’ не смяташ. В техните къщи нямат мебели: Циганин мусандра прави ли? // У циганин мусандра що ще, а в дворовете им няма плевни, поради което българинът ги иронизира: На циганина плевникът гори, а ти имане търсиш. Тяхното традиционно "жилище", катунът, също е обект на присмех: На циганина катуната гори, а ти търсиш иманье. Той е особено непригоден за нормален живот при студено време, поради което циганите често мръзнат: Посветил са циганина от студ. // Посветил се от студ <като Манга> ‘когато някой е замръзнал’ // Посветил се Манго¹¹‘замръзнал, умрял от студ’.

Запаленият край катуна огън е неизменен елемент от бита на циганите. Естествено, при това положение Цигански деца от искра не се плашат. Нещо повече, и до днес е останало поверието, че те най-умело могат да палят огън: Подкладайте цигански, затова на този, който лесно се справя с това дело, му казват: Той е спал с циганка, съответно Тя е спала с циганин. А клещите за огъня (машата) са се превърнали в символичен атрибут за циганина: Циганин доде има клещи, не си гори ръцете. или Циганин си има клещи, да не си гори ръцете (> Защо да си горя /гори/ ръцете, като имам /има/ маша).

Общоприето е мнението, че циганите никога нямат пари: Агюпщината е без пари. Затова често гладуват, а ако се съди по фразеологизма С попа пил, с циганина вечерял, то, според българина, циганинът не вечеря. Издутото коремче при циганчетата - Изхвръкнал му коремът като на циганче. - също се дължи на честото им гладуване. Проблем за циганина е дори набавянето на хляб: На циганина Великден е когато има хляб. // Попитали циганина: "Кога е твой Великден?" - Той казал: "Кога има хлеб." # Ръве ‘ръфа’ като циганче ръжен комат. # Ръве ‘реве’ като циганче за ръжения комат. Наличието на други хранителни продукти е въпрос едва ли не на лукс: Нашел циганин масло да руча, па си намажал и силяо (тур. silâh ‘оръжие’). # Завъртело се у циган’е к’исело млеко. // Търсù у циганина (циганката) кисело мляко. # <Имам> колкото циганин кисело мляко ‘никак, изобщо нямам’ # Прати го у циганите да намериш квас. На глада и безпаричието, постоянно преследващи циганина, българинът гледа с безобидна насмешка: Дали да го ям, ил’ да го продам? - казал Манго. С тяхната пословична бедност са свързани и фразеологизмите циганско лято ‘последните топли дни през есента’ и циганско мляко ‘мастика’ и дори номинативните словосъчетания циганско петле ‘птицата Upupa epops’; цигански бухир ‘гол охлюв <Limax>’; циганска риба ‘попова лъжичка’.

Начинът на живот на циганина е крайно неприемлив за българина. За него той е толкова примитивен, че се възприема като нечовешки: Живей човешки, а не цигански (магарешки), поради което циганите не се считат за хора: Да те рита човек, а не бос циганин. // Нека та рита човек, да та не рита бос циганин. Дори във фразеологизма И циганин душа има, прозира не толкова съжаление, колкото отношение като към животно. Пренебрежението към тях, базиращо се на бедността им, не само ги дискриминира, но и ги изхвърля извън сферата на човешкото общество: Сиромах ли е човек, не е ни за у цр’ните циганье. Презрени, отритнати, те обособяват свой кръг в различни чуждоетнични среди и се изолират напълно.

Не разбирайки менталността на циганите, наблюдавайки ги отстрани, българите си обясняват неадекватното им, според тях самите, поведение и начина им на живот с това, че са много глупави. И тази им черта от колективния образ се възприема като една от съществените причини за бедността им. Освен в Знае ти циганин извара ли е за попара или попара за извара., това е ярко подчертано и в паремиите: Дека вси/чки/ турци, тамо и гол Хасан (с трансформация в посока самоирония: Де са всички турци голи и аз съм.); Отишъл Шабан за мечки, забравил си пушката, където националната им личност се идентифицира чрез личните имена Хасан и Шабан¹². Глупостта им, според българина, стига дотам, че понякога дори постъпват неадекватно: Циганина цар станал и най-напред баща си обесил. // Направи циганина цар, да обеси най-напред баща си. // Паднало са циганину царство, той най-напред обесил баща си (за юнашество.). Тази колективна черта на циганите българите фиксират и в анекдота: Циганинът сложил мляко да се вари, но когато то изкипяло, той започнал да вика: "Дай, боже, още!", откъдето и изразът цигански да ври. Друг прецедентен текст, регистриран от П. Р. Славейков в няколко варианта, също отразява мнението на българина, че циганинът е глупав: Агюптино направиле цар, па он рекал: "Ами леп? Ами маро?" - казал циганинът. // Давали на циганина царство, а той питал: "Ами хляб?" // Когато известили на циганина, че го направили цар, той питал: "Ами хляб (маро) отде ще вземем?" - "Хляб с колата ще носят." - му рекли. "Ама аз да карам колата" - отвърнал той. // Стани, манго, цар. - Ами хляб? - Хляб с кола. - Ами аз да карам колата. // Манго, да та направим цар. - Ами маро? - Маро иде изподире с колата. - Ех, аз да карам колата, че който става цар да става. Несъмнено от този текст става ясно също и това, че циганинът не се стреми към власт и богатство, към по-горните слоеве на обществото и висши постове - всичко това му е безразлично и чуждо. Явно, неговото съсловие го устройва и претенциите му стигат до това да бъде сит. Най-голямата ценност за него е хлябът, т.е. храната. Обича той и деликатеси: Не ще Манго печено агне (прасенце) ‘когато някой лицемерно заявява, че не харесва и не желае нещо, което всъщност желае, но не може да го постигне или да го има’ # Мераклия като цигаин за бял джигер. # Не яде Манго бял дроб (този фразеологизъм е рефлекс от един стар анекдот) и, въпреки това, не е склонен да си произвежда храната.

Бедността на циганина, според българина, се дължи най-вече на неговия невероятен мързел, на който е посветена специална притча: Стани, манго, та набери дърва. - Да спим, овчарко, зима е. - Стани, манго, наклади огъня. - Да спим, овчарко, зима е. - Стани, манго, да ядем. - Да ядем, а? Нали сме другари, да са слушами. Той всъщност нищо не прави, а предпочита да получи всичко наготово: Циганин кисело мляко (пастърма) не прави. # Циганин пастърма суши ли? ‘когато някой очаква или иска нещо оттам, откъдето е най-неподходящо’ и затова проси. Тази черта от неговия манталитет всъщност мотивира фразеологизма: Докле /Дорде/ циганинът има клещи, не си гори ръцете., т.е докато има възможност да си намира храна, той не работи.

Същевременно, когато има храна, не може да я разпределя за по-дълго време, а изяжда всичко наведнъж. Лакомията и нетърпеливостта им като характерни черти от колективния им образ, българинът е фиксирал в изразите: Има ли циганин петмез, не заспива докле го не изяде. // Циганин като има петмез, не може да спи доде го не изяде. Липсата на търпение у тях мотивира и фразеологизма: Сърцето ми е циганско. // Нося агупско сърце. // Той носи агупцку сърце ‘нетърпелив съм (е) и това, което искам, трябва да го имам веднага’.

Към аксиологичната система на циганите принадлежи и лъжата - друг съществен недостатък. Въпреки че, подобно на кражбата, лъжата е обявена за грях в десетте божи заповеди на християнския морален кодекс, те са прословути лъжци и в това отношение са еталон:Лъже (кълне се, дръгля се) като циганин. // Лъже като брадат (дърт) циганин. // Како егьуптин лажит. # За девет цигани лъже ‘много лъже’ Посвали, Манго, посвали. // Посмали Манго посмали¹³ ‘не лъжи толкова много!’ При тях дори клетвите са лъжливи: Кълне се като циганин (циганка) <когато иска да излъже>. Това качество, от своя страна, поражда негативно отношение не просто като към чуждия, непознатия, а като към недостойния, който не заслужава не само внимание, но дори и съжаление.

Циганите се славят като добри хироманти и гледачи на карти, но това не е намерило особен израз в устойчивите словосъчетания. Единствено в паремиите: И циганката позна, че съм хаджийка. и Мижи, Хасан, да ти бая! е отразена способността на някои от циганките да предсказват, да лекуват чрез баене и да правят магии.

Циганите привличат вниманието на околните и с пороците си да пият: Напил са като циганин. - т.е. до отвращение # Пиян като циганин. # Като мъртав циганин <нарязвам се> ‘напивам се много’ и пуши (обикновено с лула): Како некой егюптин пиет тутун, при това не само мъжете, но и жените: Пуши като циганка. Съществена черта от тяхната характеристика е шумното им присъствие, което се дължи предимно на говоренето им на висок тон: Разгълчали се като цигани на пазар. # Разгълчал/и/ се като на циганска сватба. # Разгълчали са като в циганска механа. # Дрънка като циганка. # Две (три) циганки цяло хоро. или на кавгите им: Карат са като <голи> цигани. Склонни са към побоища: Дърля се като циганин, което предизвиква страх от тях: Бои се циганину, че и от ботуша му ли? Това им качество и сприхавият им характер се проявява дори у циганчетата, във връзка с което българите плашат своите деца и използват това като мотив да ги заставят да ядат: Изеж си къшейчето, да та не завали циганчето, т.е. да ядат и да станат силни, за да преборят циганчетата, когато ги закачат. От своя страна, по този начин българите внушават и на децата си своята неприязън към циганите. И така от поколение на поколение, та до днес.

Циганите изглеждат страшни и опасни, но всъщност са страхливи. Българите явно добре разбират това и им се присмиват: Егюпска сила - търне вършила. Трепере като гол (дърт) циганин. или Агупска треска ме тресе ‘много съм изплашен’ и Хваща ме /хване ме/ агупска треска ‘хваща ме страх’. Дори когато се заканват, никой не се бои от тях, а ги иронизират: Дръж се, Манго, царство ти е ‘казва се на някой, когато заплашва, но е ясно, че нищо няма да направи’. По време на османското робство особено много те се страхуват от харачерите: Бои се като циганин от харачеря¹⁴. Трепере като циганин пред хараччия, които били прочути със своята надменност, а наглото им отношение към циганите стигало до жестокост: Разхожда се като цигански хараччия, докле още не е събрал харача. # Перчи са като цигански араччия. Изглежда, циганите не са можели нищо да направят против това, само безропотно са се примирявали: Свалили като циганите харача си. # Снели циганите харачите ‘нищо не са направили’. Този страх на циганите от харачерите, станал символичен, е залегнал във вътрешната структура на фразеологизма циганско сърце, което получава още едно значение - ‘страхлив (или нетърпелив) човек’.

Фразеологизмът Свивам се като циганин. ‘живея крайно пестеливо, не смея да харча пари.’ експлицира едно характерно за циганина поведение. Като се има предвид поведението на цигатина и в изнесените по-горе случаи, може да се каже, че той се свива от студ, от глад, от страх, като метафоричното значение ‘пестя, икономисвам’ не е съвсем изключено и за него. При тези ситуации всички се свиват, но явно, при циганите това става често и вероятно те изглеждат някак смешни, поради което във фразеологизма се споменават именно те.

Същевременно никакви морални задръжки (от гледна точка на българина) не са в състояние да обуздаят страстите на циганите, особено в любовта. Те лесно "пламват", но и бързо "угасват", без това да се смята сред тях за аморално. Това им качество е фиксирано в номинативното словосъчетание циганска любов ‘тенекиена печка, която бързо се пали, гори буйно и лесно изстива’, което също е обект на отрицание от страна на българите. Всъщност, както вече е видно, на всичко свързано с циганите, както и на самите цигани се е гледало с голямо пренебрежение, неодобрение и с присмех. Още един пример, аргументиращ това твърдение, е фразеологизмът: Курдисал са като цигански пищов. // Курдисал се како агупски пиштол бес тапанжа.

Всяко едно от представените в прецедентните текстове качества се приема като черта от колективната характеристика на циганина, и то би могло да бъде обект на сравнението като циганин, като циганка, като цигани. Но кое точно качество се крие зад него става ясно от контекста или е фиксирано в предходната дума, т.е. краде като циганка, лъже като циганин, карат се като цигани, трепери като циганин ‘много силно - от страх или от студ’, черен (бял) като циганин и т.н. А когато е много мръсно, много шумно или някои се карат, просят и т.н. и досега се използват изрази като: Каква е тая цигания?! # Това е истинска цигания! Всъщност всички негативни действия, качества, дори лоши вещи, българинът приписва на циганите: Не го прави от немотия, а от цигания. Не съм прел цигански кълчища ‘не ми струва много, не ценя много нещо’, като под цигански кълчища най-вероятно би трябвало да се разбира ‘некачествени’; Циганска работа! и пр. Вътрешната структура на фразеологизмите: Обесиха ми се циганите на клепките ‘доспа ми се’ или Имам циганчета на очите ‘за дете - много ми се спи’, не е ясна, но, като се има предвид всичко казано дотук, едва ли тяхната мотивация е свързана с някакво положително качество на циганина. Вероятно те фиксират друга черта от характеристиката на техния колективен образ - поспаливост.

*

Ето така е изглеждала някога, а до голяма степен и днес, етническата личност на циганите през погледа на българите, като се съди по посветените на тях и представените тук прецедентни феномени. Те са витални, фриволни, безгрижни безделници, глуповати и дори безотговорни деца на природата. Достатъчно им е да имат хляб, за да са щастливи. И няма значение как ще си го доставят, дори ако за това е нужно да прекрачат границата на греха, ако изобщо за тях има нещо греховно. Чужди на властта и богатството, далеч от еснафската суета, отдадени на музиката и веселието, обладани от необуздани страсти - те остават чужди на българина, въпреки че вече водят уседнал начин на живот. Според българина при тях не съществува ред, липсва организираност и затова в опозицията свой ~ чужд циганите са не просто чуждите, те създават хаос. Тяхното безредие е в противоречие, явява се като опозиция на разбирането на българина за подреден свят с оглед на чисто житейското и културното пространство. Тяхната самобитна етнопсихология е била и все още остава непонятна и поради това - неприемлива. Всичко тяхно, като се започне от външния им облик и се мине през бита им, за да се стигне до нравите и обичаите им, е странно за българите, поради което от самото начало те не ги допускат до себе си. Дистанцията в случая се слива с дискриминация, но тя не е на политическа, а на чисто етническа основа, т.е. възниква и се развива по естествения път на расизма. Всички знания и представи за този етнос са концентрирани в етнонима цигани, който в българската лингвокултурна система има ролята на концепт.

Тази граница не е преодоляна и днес, въпреки че има немалко примери, доказващи, че циганите също могат да променят своята етническа менталност и приемайки или адаптирайки се към светогледа на окръжаващите ги, да достигнат до елитните слоеве на обществото и да бъдат достойни за уважение хора.

5. Евреите - стари познати на българите

Евреите са един от най-интересните народи на планетата. Появили се на историческата сцена още през II-то хилядолетие пр.н.е., те продължават да съществуват до днес и по един или друг начин привличат вниманието на другите народи. Това става особено след 135 година, когато, прогонени от император Адриан, започват да се разпръскват по света. Понякога гонени и преследвани от други народи, понякога възхвалявани като богоизбран народ, в продължение на почти две хилядолетия след изгонването им от техните изконни зими, евреите устояват и успяват да се съхранят като народ. До възстановяването на тяхната държавност, т.е. до създаването на Израел, а голяма част от тях и след това, живее в разпръснати по света общности, заобиколени от други народи. С течение на времето диаспорите търпят влиянието на окръжаващите ги народи в културно отношение и далеч повече в езиково, въз основа на което възникват различни еврейски етнолекти.

*

Трудно е да се каже кога точно българите и евреите първоначално са се срещнали. Но откритата в гр. Пловдив синагога от II в. пр.н.е. и някои други археологически източници показват, че далеч преди основаването на днешна България по нейните земи, наред с траки и други народи, са обитавали и семити. Следователно, възможно е някои от еврейските фамилии у нас да са по-стари жители на България от славяните и прабългарите, въпреки че най-вероятно те отдавна са се асимилирали. Със сигурност обаче "в столицата на Втората българска държава е имало еврейски квартал, а българският цар Иван Александър (1331-1371) се развежда, за да се ожени за еврейката Сара, дъщеря на търговец - двойно изключение от средновековните династични стандарти. Техният син Иван Шишман (1371-1395) е последният суверен на Втората българска държава." (Митев 2009). Заселилите се по време на Първото българско царство евреи пристигат през Византия. Това са евреи-романьоти (< ромеи - етническото название на византийците). Втората компактна маса са евреите-ашкенази (< библейския персонаж Ашкеназ), преселили се у нас от Унгария, Бохемия и Бавария през ХI век. Третата вълна евреи, се установява тук доста по-късно - след изгонването им от Испания и Португалия през 1492, респективно 1496 г. Това са евреите-сефаради, които започват да установяват "своите общности заедно и покрай романьотите в Никопол, София, Филипополис, Татар-Пазарджик", но "Сеферадските евреи стават определящия компонент в иначе разнородната мозайка, от която е съставено българското еврейство с пришълци от Германия, Гърция, Италия, Южна Франция и др." (Барух 1998: 224). Не е изключено у нас да са се заселили евреи и след въстанието от 1648 г. в Украйна, която по това време е под полско владичество. Заедно с потушаването на въстанието, полската власт унищожава и еврейските общности там. Вероятно последната група евреи в България идва от Русия след Октомврийската революция (1917 г.). Те се отнасят към групата на евреите ашкенази.

До преселването на основната част в Израел, в България живеят около 40-50 000 евреи, а днес, според преброяването от 2008 г., те са само 1 363 души.

Названието евреи в български език идва от старогръцкия етноним Έβραίος; (hebrajos, а по-късно эврэос), който води началото си от древноеврейското самоназвание עִבְרִי ‘иври’ (Быт. 14 :13; 39:14, 17; 41:12; Исх. 2:11; Втор. 15:12; Иона 1:9 и на други места) (Евреи 2012). В България и други, предимно славянски страни, те са известни и под названията юдеи и жидове. Етнонимът юдеи също произхожда от гръцки език, по-точно от Ἰουδαῖος, което идва от древноеврейското יְהוּדִי ‘иехуди’ (Иер. 34:9; Зх. 8:23; Эсф. 2:5; 3:4 и на други места) (Евреи 2012), което в български се среща под формата ехудùй, където е заето от турски - yahudi < араб.-евр. yähūdyy и се свързва семантично с юдаизма - еврейската религия. По отношение етимологията на жид (стб. *židъ; жидовинъ) М. Фасмер твърди, че названието води началото си от ит. giudeo "евреин" < лат. judaeus "юдей" (Фасмер 1986: 53). Този етноним по време на Възраждането, както и в съвременния български език (а също и в руски) е натоварен с негативна експресивност, която е ясно изразена в семантиката на производните жидавец ‘злоядо дете’ (Ихтиманско) и джидавци, мн.ч. и джидор ‘1) евреин; 2) омразен човек’ (Велес). Определено пейоративна конотация има широко разпространеният у нас етноним чифýт /чафýт, чифýтин, чефýтин, чафýтин/ (< тур. çıfıt).

Тези факти показват, че въпреки многовековното съжителство с евреите, българите не са успели да ги приемат като равни на себе си и да разрушат границата в опозицията ние ~ те, т.е. те са останали чужди. Както обикновено и тук една от основните причини за това е принадлежността на двата народа към различни лингвокултурни системи. Отнасянето на техните езици към различни езикови семейства е първична бариера за нормална комуникация между тях. Въпреки че до известна степен тя е преодоляна от обективната принуда евреите да научат български език, в една или друга степен, те са продължили да мислят на майчиния си език, който отразявал техния начин на възприятие и отразяване на действителността.

Още по-съществена причина за дистанцията между българи и евреи е принадлежността на двата народа към различни конфесии, въз основа на което са изградени техните културни системи. Въпреки че двете религии се развиват в лоното на староеврейската култура, че както Христос, така и апостолите са евреи, то като цяло еврейският народ не приема християнската надстройка. Двете религии (както и мохамеданството) се изграждат върху Стария завет, което обосновава общото между тях, но всяка развива свои новоканони, църковни устави и т.н., по които се различава и по които се определя не само мирогледът, но и църковният живот на техните подвластни вярващи. Различията се засилват и от етноспецифичните особености на съответните култури, основаващи се на езическите вярвания, нрави и обичаи. Усилията на християнската църква, особено на Ватикана, да приобщи всички народи в своето лоно дава сериозни резултати, но не и по отношение на евреите. Наложената забрана за общуване с евреите през средновековието не постига успех. Евреите като цяло не се покръстват и продължават до днес да спазват своите традиции, включително и свързаните с религиозните им вярвания обреди и обичаи, подчинени на старозаветните канони. Те не приемат своя сънародник Христос за месия, което лежи в основата на неприязънта на християните към тях (откъдето възниква международната поговорка Никой не е пророк в собствената си родина. Нещо повече, те и до днес са обвинявани от християните за това, че са го разпънали на кръст като престъпник. Иронията на българите към тази ситуация е изразена във фразеологизма Роди се еврейче ‘когато разговорът спре и всички млъкват’. В този израз вероятно е фиксирано някакво забравено поверие - може би то е свързано с обстоятелството, че при раждането на Исус Христос всичко живо и цялата природа са замрели в очакване появата на младия Бог, по произход евреин. А може би този фразеологизъм е саркастичен израз на разпространената митологема, че евреите са богоизбраният народ и заради това всеки от тях може да бъде следващият Христос.

Дистанцията между двата народа е предимно на езикова и етнорелигиозна, а не на политико-икономическа база. Осъзнатото конфесиално различие е отразено в редица прецедентни изрази, съдържащи термини, отнасящи се към юдаизма, като напр.: Откоа стана евреин, откоа се стори хахам ‘еврейски свещеник’ (Прилепско). Когато става въпрос за нещо, което се подразбира, българите използват поговорката Не питай чафутин ходи ли в черква. // Чифутина не питай ходи ли на черква, в която се подчертава, че евреите не са християни. В своя храм - синагогата, наричан още /х/авра, евреите обаче не само извършвали своите религиозни служби, но и се събират, за да си общуват. В тези случаи, естествено, там е много шумно, което за българите явно е нещо необичайно, неприемливо, още повече като се има предвид, че те самите спазват пълна тишина в своите черкви. Ето защо устойчивото словосъчетание Чифутска авра /хавра/ е станало символ на ‘неразбория и голям шум, глъч, врява, при която нищо не се разбира’. Този факт мотивира сравненията: Като в чифутска авра (хавра) # Глъчят като чифути в авра # Размърморили се като евреи в хавра # Събрали са като чифути в хавра, чрез които българите са изразили пренебрежението си към евреите, назовавайки ги чифути, а също и към някои от техните обичаи.

Българите са забелязали, че евреите не приемат християнските символи и дори изпитват неприязън към тях и особено към кръста. Това изглеждало неадекватно и смешно, което е видно от фразеологизма Бяга като чафутин от кръст. В този случай навярно българинът е правел аналогия с дявола, който също, според християнската митология, се бои и бяга от кръста. Същевременно християнската светиня Божи гроб се приема като такава и от евреите, но от друг аспект - той е символ на тяхната прародина и ако християните ходят там на поклонение, след което бивали удостоени със званието хаджии, то евреите отивали там, когато чувствали, че настъпва краят на живота им, за да бъдат погребани в земите на своите предци. Българите са отразили това в ироничния фразеологизъм Бище кога са върнат евреити от Божи гроб ‘никога’ (с варианти: Кога се върнат чифутите от Божи гроб. // Ще се върне кога са върнат евреите от Божи гроб. // Кога си дойдат евреите от хаджилък).

Известно е, че въпреки това има евреи, които са се покръстили или са приели мюсюлманството. На тях обаче не се гледало с добро око. Според поговорката Сит вълк и кръстен чифутин не са за вяра, българите не ги приемали сериозно, не им вярвали и ги смятали за лицемери. С неодобрение те гледали и на приелите мохамеданството, което е видно от поговорката Да те пази господ <от българин погърчен и> от чифутин потурчен. Явно, и те като българите и циганите, които се потурчвали, за да запазят спокойствието си, са се отнасяли лошо към всички "гяури".

Какво е било отношението на българите към евреите преди покръстването им не ни е известно, но явно, още тогава те са били обект на присмех и повод за това им давало обстоятелството, че евреите не яздели коне, което е видно от израза: Веднъж са случило евреинът да възседне кон и то излязло събота. // Евреинът сторил да се качи на кон и то било събота, който изглежда е доста древен. Този факт несъмнено е впечатлявал "раждащите се на коне" прабългари и е станал повод за пренебрежително отношение към евреите. В този израз обаче е фиксирана още една особеност в културната система на евреите - за разлика от християните и в частност от българите, които почивали в неделя, техният почивен ден е в събота (а на турците в петък), което също се приемало за нещо странно и нередно. Освен това евреите стриктно спазвали този ден и не вършели никакви служебни дела, което е отразено във фразеологичните единици Неговата работа - чифутска събота ‘несвършена работа (поради това, че в събота евреите не работят)’ и У събота, кога взема от евреите ‘никога (отнася се до плащане на дълг)’.

Естествено музиката на един народ - съществен компонент в системата на културата - се отличава от тази на другите. По свой начин тя също отразява светогледа на съответния народ, което се постига не само чрез песните и техните мелодии, но и чрез специфичните музикални инструменти. Един от най-характерните за българите е гайдата, но за евреите тя е чужда: Евреин гайда свири ли? Специфична за тях е вид свирка, която също се отличава от българския кавал: Свиря на еврейска свирка ‘ръководя се от користни цели’.

Семантиката на последния фразеологизъм насочва към една друга черта от характеристиката на обобщения образ на евреите. Не само при българите, но и при други народи битува мнението, че те са изключително практични и притежават способността да печелят, че във всичко, което правят, търсят преди всичко печалба. Във връзка с това българите казват: Евреинът са радва като проводи сина си на кяр, да стори най-напред зарар. С тяхната практичност и хитрост са свързани и еднозначните фразеологизми Знае Аврам де копае корени. # Знае Аврам де зимуват раците, където личното име Аврам като едно от най-разпространените при евреите, се е превърнало в техен словесен символ, т.е. заместител на етнонима.

В това има нещо вярно. Българите са забелязали, че евреите не се занимават със земеделие, което, както е известно, е нискодоходен поминък. Това е регистрирано във вербалната магия Кога пойде евреин на оранье, тогаз да пукнат <яйцата> (Софийско), която българите използвали, когато заравяли яйца да се пекат в жар, за да не се пукнат. Същевременно за типично еврейска дейност се смятало лихварството, което също е намерило израз в някои устойчиви словосъчетания, като: Куга стана чифутин, куга сарафин! (Дупнишко). Известно е, че всички лихвари се смятат за скъперници. В тази връзка е и обстоятелството, че етнонимът чифутин се използва метафорично със значение ‘скъперник’: Трепери ми (му) ръката като на чифутин ‘голям скъперник’. От друга страна, евреите-лихвари са безкомпромисни към своите клиенти, поради което българите смятали наличието на дълг към някой от тях за една от най-големите неприятности. Затова те съветвали: На евреин да не задлъжняваш, ако ищеш сладко да ядеш. Повод за истинска радост, дори щастие се смятала ситуацията, когато не дължели пари на някой евреин. Това ярко е изразено чрез устойчивото словосъчетание: Слава богу, на евреин нямам да давам, което, без съмнение, преди да се фразеологизира, е изразявало реална прецедентна ситуация.

Известно е, че освен с лихварство, евреите се занимавали предимно с търговия и фини занаяти като напр. златарство, часовникарство. Техните магазини и ателиета се намирали в търговските центрове на градовете, в които живеели (те не се установявали в селата) и често усвоявали цяла улица, която обикновено била известна под названието Чафутска чаршия. Това словосъчетание обаче е придобило и вторично значение на ‘нещо много разхвърляно, голямо безредие и нечисто’, което е било доста широко разпространено и с висока честотност. То придава саркастична или иронична експресивно-оценъчна конотация на фразеологизмите: Като в чифутска чаршия ‘мръсно, разхвърляно, неподредено’: Разхвърлено като в чифутска чаршия. # Сърцето му чафутска чаршия. - т.е. пълно с разни и несгодни мисли. # В корема ми е като чифутска чаршия. # Чисто като в чифутска чершия. # Пезуля залепила, а къщата - чефутска чаршия. Всички те ясно говорят, че макар и добри търговци, за българина евреите били неподредени. А според поговорката Чафутин без кел не бива българите ги смятали и за нечистоплътни хора, които не обръщали внимание на външния си вид.

За евреите най-важен бил (а може би все още е) бизнесът. Но въпреки това се случвало и някои от тях да задлъжнеят или да фалират и тогава в очите на българина те изглеждат смешни: Когато чафутин задлъжнее, рови старете тефтери. // Чифутин кога задлъжнее, рови старите тефтери. # Евреинът като изпадне, хваща да тръси ветхите тефтери. Тези изрази всъщност отразяват една реална прецедентна ситуация - те ровели в старите тефтери с надеждата, че ще открият някой клиент, който не си е платил дългът, което още един път подчертава липсата на ред при тях. Но от друга страна, имайки предвид стриктността и безкомпромисността на евреите в това отношение, българинът смятал, че подобни пропуски са невъзможни, поради което се присмивал на тази им дейност, приемайки я за безсмислена. Обект на подигравка за българите било най-вече поведението на евреите, когато били ограбвани, защото тогава изглеждали жалки в техните очи. С това обстоятелство е свързано сравнението Въртя се като обран евреин, което българинът използва в случаи, когато попадне в неприятна ситуация, тъй като, подобно на обрания евреин ‘неспокойно и тревожно се озърта с цел да види нещо, което би му помогнало’.

Обичаят на евреите да запълват времето си като ядат печени и осолени тиквени семки им било любимо занимание - като четене на вестник, и е послужило като мотивация на жаргонния израз Еврейски вестник.

Съществена черта от образа на евреина в колективното съзнание на българина е привичката му да лъже. Това е казано в прав текст, чрез прецедентният израз Сите евреи сет лажои (Всички евреи са лъжци) (Прилеп). Това е подчертано и в сравнението Како некое старо евреиште лажит (Прилеп), а също и в еднозначните пословици: Попитай чафутин накъде е пътят, та да се оправиш. // Питай чифутина за път, да та излъже. // Попитай евреина за некое место да го намериш скоро. Изобщо техният принцип - Еврейската: не съм видял, не зная; не съм земал, не давам се основава предимно на лъжата. А може би и на страха. Според израза Бое се от евреин повеке. ‘Бои се от евреин повече’ (Щип) евреите са много страхливи. С какво е свързан той? На този въпрос устойчивите словосъчетания не дават отговор, но имайки предвид тяхната колективна съдба, може би те се боят за бъдещето си. Поради това са и толкова хитри и практични. Животът може би ги е научил да бъдат и предпазливи и недоверчиви.

Въз основа на житейския си опит, според българите, евреите са стигнали до извода, че е глупаво да се обръща внимание на станалото в миналото. Тази констатация те са отразили във фразеологизма си: За това, що са е минало, евреинът една пара не дава ‘не ме интересува какво е било, какво е станало някога’. И явно, са я възприели като своя максима. Това е видно от известния исторически факт, че по време на Втората световна война българите не предават своите евреи, решително застават зад тях и ги спасяват от фашистките концлагери. Добрите взаимоотношения на България и Израел днес също са доказателство, че обобщеният образ на евреите в колективното съзнание на българите в по-далечното минало е променен и има много по-благоприятен облик. Ярко доказателство за това е и зареденият с положителна конотация прецедентен съвременен израз Евреите от пустинята направиха рай <а ние от рай направихме пустиня>, в който проличава уважението на българите към способностите на евреите и на базата на сравнението с тях се самокритикуват и надсмиват над себе си. Това показва, че обобщеният образ на даден народ в колективното съзнание на друг не е неизменен. Напротив, с течение на времето той се преосмисля, независимо от това дали новата характеристика е по-реална или е основа за нова митологема с обратен знак. Етническото самочувствие на евреите, основаващо се на библейските предания, според които те се смятат за богоизбран народ и натрапеното отвън мнение, че те притежават най-висок умствен потенциал, не е намерил израз в други устойчиви словосъчетания. Това вероятно се дължи на факта, че българите не приемат сериозно подобно становище. А може би просто тук се проявява дълбоко вкорененото в колективното съзнание на всеки народ мнение, че не е възможно "чуждите" да превъзхождат "своите".

6. Власите - стари приятели

На север българите граничат с румънците. Техният произход е спорен, но несъмнено това е народ, който се отнася към романската група на индоевропейското семейство. Не е ясно и кога точно се появяват на Балканския полуостров, където всъщност най-вероятно се формират като народност. Според една от най-разпространените версии те са наследници на романизираните даки, смесени с римски колонисти. Многото славянски думи в лексиката на румънски език говорят и за наличие на славянски елемент в техния етнически състав. В ранните векове на българската държава някои територии от тяхната сегашна държава са били част от нея. Известно е титуловането на цар Калоян (XII в.) като "цар на българи и власи", което ясно говори за съвместното съжителство на двата народа в течение на повече от 10 века. Според различни исторически данни, до ХХ век българите винаги са поддържали приятелски междуетнически отношения с тях. Броят на власите в България днес не е известен, поради етническото самоидентифициране на повечето от тях през последните десетилетия с българите.

Предполага се, че етнонимът власи е от немски произход със значение ‘чужд, друг’, който вероятно им е даден от славяните (Анастасова 2006: 22), което означава, че се отнася към групата на екзонимите. С течение на времето той е бил натоварен и с други конотации (Анастасова 2006: 22). Днес той е предназначен предимно за румънско говорещите групи на юг от Дунава и за тези в Югозападна България.

Етнонимът румънци // румъни вероятно се е появил след обединяването на княжествата Влахия, Трансилвания и Молдова и обявяването на независимостта на държавата Румъния през 1861 г. Но би могло да се допусне, че е по-стар ендоним със значение ‘римлянин // румънец’. Той се съдържа и в самоназванието на част от власите в Югозападна България армъни ‘не румънец’, чрез който те се разграничават от румънците на север от Дунава и власите на юг от реката, т.е. те отричат общия си произход.

Част от арумъните са известни с прозвището цинцари, което е мотивирано от една диалектна особеност, според която вместо чинч ‘пет’ те произнясат цинц. Поради частичната омофония на цинцар с циция етнонимът се възприема и като семантичен еквивалент на ‘скъперник’, чиято мотивация се основава на голямата пестеливост на арумъните. Към тях се отнася и прозвището куцовласи, което също е с пейоративна оценъчност. С неутрална експресивност е прозвището царани, с което се наричали дошлите от цара, т.е. от държавата, която всъщност назовавали Цара Ромъняска ‘Румънска държава’. По мястото, откъдето са дошли, се разграничавали и други групи власи, напр.: унгурени - от Унгария; от Гърция са пиндени - от планината Пинд или громостени - от планината Громос, москополени - от Москополе (днес в Албания) и т.н. Друг признак, по който се отграничавали, е релефът на мястото, в което живеят: падурени - които живеят в планински места, къмпени - в поле и валени - в долина. Постоянен епитет за дунавските власи е мокри (мокър влах) - поради близостта на селищата им с Дунава. От прозвищата, т.е. експресивните етноними най-популярен е мамалигари (рум. mamaligă ‘качамак’), който се отнася към румънците изобщо. Въпреки пейоративната окраска, във всички тях обаче прозира добродушнен присмех с известна доза пренебрежение, но не и неприязън, още по-малко враждебно отношение. И това е естествено, при положение че двата народа не са воювали помежду си, а по-скоро са си помагали в трудни исторически моменти, въпреки етническите и езикови различия. Всеизвестно е колко български политически емигранти е приела Румъния по време на османското робство. Този факт е намерил отражение в пословицата Не е юнак, който иде от Влашко, нъй е юнак, който има сърце юнашко.

За приятелските взаимотношения между двата народа най-съществена роля е играл фактът, че културните им системи през средновековието почти се припокриват. И едните, и другите са приели православното християнство за своя народностна религия. Изключенията в това отношение са незначителни и не оказват съществено влияние върху цялостния облик на отделните картини на света. Напротив, много повече са общите фрагменти в тях. Откриват се и някои общи езически останки в традиционните им култури. Дори носиите им почти не се различавали. Антропологически се отнасят към един тип. Но различните езици се оказват достатъчен аргумент за отграничаването на ние и те. Вероятно неразбирането на румънския език и по-високата му интонация дава повод на българите да смятат власите за шумни: Двама армъни - цяло пазарище - с насмешка казвали българите.

Прецедентните изказвания, с компонент влах / власи са сравнително малко и в тях се очертават само няколко качества от обобщения образ на власите в колективното съзнание на българите. Съдейки по израза Ако гледаш голите цигани, власите са пак хора, българите разграничавали власите от циганите и им определяли по-престижно място в етническата йерархическа пирамида. До голяма степен негативната експресивна оценъчност се дължи на влашките цигани, които често се бъркали със самите власи, а в някои райони от Централна България те дори се идентифицирали с тях, поради това, че говорят техния език.

Бедността на влашките цигани, която изглежда доста е впечатлявала, се прехвърляла и върху самите власи, като черта от колективния им образ. Това е отразено в някои прецедентни изказвания. Във фразеологизмът Офука го като влах пита ‘набързо’, подсказва, че те са гладували. Индиректно това е фиксирано и в ироничния израз Сиромаси власи със печено праси, където прозира пренебрежителното отношение към тях заради бедността им, която е стигала дотам, че: Сиромаси власи, обрали си попа. Тези изрази доказват, че именно социалното състояние на власите е давало повод на българите да им се надсмиват и да ги подценяват. До известна степен това е реален факт, който се дължи на обстоятелството, че, като васален на турците, румънският народ трябвало да им плаща големи данъци, а от друга страна, плащали и на своите чокои, които се славели със склонността си към лукса и разкоша. За изключителната бедност на румънския селянин допринася и въвеждането на крепостното право през XVII в. Тежката ситуация в тогавашните Румънски княжества е отразена в устойчивото словосъчетание: <ходи> По Романия за кисело млеко, в чиято вътрешната структура е залегнала ситуацията на българските селяни, които отивали там на печалба, но установявали, че положението за обикновения труженик не е по-добро от това в България. Това е и мотивацията, подтиквала румънците да се преселват на юг от Дунава.

Същевременно власите се отличавали от циганите по външния си вид - антропологически те приличат на българите, а и националните носии при двата народа са почти еднакви. Освен това, за разлика от циганите, те били чисти и спретнати. Съдейки по прецедентното име Мош Пую ‘влашко конте’, сред тях имало дори такива, които прекалено държели на външния си вид, което също е било повод за насмешка. Но тук е регистриран още един факт - румънците възприели европейската мода, която постепенно се налагала върху всички социални слоеве. Това повлияло и на българските емигранти в Румъния. Но за българския селянин, който едва в началото на ХХ в. приема западно-европейския костюм, преди това го смятал за смешен. Наличието на непреодолимо чувство за естетическа издържаност при румънеца намира израз във фразеологизма Дали влаху краставица, той я не щял, че била крива ‘не приема каквото и да е, дори когато е в нужда’, в който се вижда не само пренебрежително отношение към тях заради бедността им, но и претенциозност. За българина това е непонятно; според неговата народопсихология На подарен кон зъбите не се гледат, особено когато е в безизходица.

Може би отново поради идентификацията им с влашките цигани българите смятали, че власите са неподходящи за приятели, което става ясно от аналогията: Ни ти от тиква съдина, ни ти от влах другар. А може би причина за това е, че са ги смятали за неверни и лицемерни, което се потвърждава от фразеологизма Влашка престилка, означаващ ‘човек, който си мени мнението според обстоятелствата’.

Съществуват данни за помохамеданчени арумъни, но най-вероятно те по-често се погърчвали, което намира израз в поговорката: Да та пази господ от влах погърчен и от шоп потурчен.

Реалната ситуация, въз основа на която е възникнал фразеологизмът Пиян влах не знае какво ще каже гладен турчин, вече е забравена, но в него са залегнали неприятелските взаимоотношения на власите и турците и зависимостта на първите от вторите.

Най-разпространеният и днес израз, свързан с власите, е фразеологизмът: Власите на край Дунава се давят. // На края се давят власите. // Накрая се влах дави, отнасящ се за ‘човек, който не довежда работата си до край’, който реално се основава на близостта на местожителствата им до голямата река, която не всеки от тях може да преплува.

Българите, явно, добре са познавали власите, а според поговорките Аз не ща попа, че тропа, не ща си гръка, че хърка и не ща влаха, че маха. # От Влашко жена, в Черно море гимия и в Цариград давия са мюшкюл ‘трудно’ нещо, женитбата между българи и власи не е била проблематична, както примерно е било с турците или циганите, а също и между православни и католици, независимо от етническата принадлежност.

Трудно е да се каже днес какво точно е вложил българският творец в пословицата: Не е влашка бочва, та от чепо у джепо (Щипско), но от нея е ясно, че българинът е познавал и бита на власите. Това се потвърждава и от устойчивото словосъчетание влашки дудук, което подчертава, че той се различава от българския.

Както е видно от изнесения материал, въпреки дълговековното съжителство на българите с власите, в системата на устойчивите словосъчетания не са останали много свидетелства за техните междуетнически отношения. Може би това се дължи на липсата не само на етнически, но и на културни противоречия между тях. Всъщност разграничителната линия очертават само различните езици, които всъщност маркират различния генетичен произход. В общи линии изпъква предимно пренебрежителното отношение на българите към тях, което се основава на обективни обстоятелства и може би най-вече на склонността към формиране на негативен образ на "другия", който в една или друга степен се приема за чужд. Днес, когато власите напълно са се адаптирали и дори почти са се асимилирали от българите, не се приемат за чужди и някогашната негация в отношението към тях е само спомен, запазен в изнесените изрази.

7. Албанците - приятели с лош нрав

Взаимоотношенията на българите и албанците са започнали преди повече от хилядолетие. В по-далечни времена българите дори са граничели с албанците. Някои селища в Южна Албания до днес са заселени с българи, вероятно установили се там от преди Х-XI в. Може би през тези векове са започнали заселванията и на албанци в България. Паисий Хилендарски отбелязва, че след като завзел някои градове от Северна Гърция, Самуил "изпратил куцовласите, арнаутите и гърците от ония места и ги заселил край Варна и Търново" (Паисий 1960: 57). През следващите векове, особено по време на Османската империя, албанци основавали в българските земи и "няколко чисто албански села, повечето от които просъществували докъм 1920 г. Едно от тези села - Мандрица - и днес се намира на територията на България и представлява единственото село, населено с албанци в България." (Гюзелев 2004: 100). Част от тях впоследствие се преселили на север в днешна Румъния и Молдова. Според последните статистики днес в България живеят само около 270 албанци.

Предполага се, че етнонимът албанци е вариант на гръцкото Αλβανοί. В миналото обаче българите ги наричали арбанаси, което също произлиза от гръцкото Αρβανοί. То е производно от името на споменатата от А. Комнина област Арбан, която в гръцките извори е наречена "Арванон", в българските "Арбанаска земя", а в сръбските "Арбанас" или "Рабан" (Гюзелев 2004: 19). По-късно се появява и етнонимът арнаути, който е зает от турски - arnavut. Всички тези названия се смятат за екзоними и са неутрална емоционална окраска. Самоназванието им е шиптари, което означава ‘планинци’, но в български днес именно то се използва с пейоративна конотация.

Според историческите сведения българите и албанците не са били във вражески отношения. Напротив те са участвали в борбите на българите срещу турците, в които се проявявали като храбреци. От това време вероятно е израза Арнаутино е сарп (тур. sarp ‘суров, упорит’), он и друк пат знае.

Същевременно, като най-съществена етноспецифична особеност на албанците според българите е лошият им нрав, което е видно от сравнението: Кисел като арнаутин. ‘1. избухлив, сприхав; 2. много сърдит’, а също и от фразеологизма Господ не е арнаутин, където арнаутин е синоним на ‘лош, побойник, неразбран, немилостив’ (Дупнишко). Тази черта на характера им е мотивирала едно от диалектните названия на лютите малки чушлета: арнаутки, респ. арнаутчета. За израза Туй ще ми го харижеш, туй ще ми го дадеш, а туй ще ти го зема, превърнал се впоследствие в поговорка П. Р. Славейков специално отбелязва: "Тъй рекъл някой арнаутин". В него ярко е подчертан властния нрав на албанците и тонът им, нетърпящ възражение, характерен за разбойници и бандити. Без съмнение, в даден исторически момент албанците се считали за разбойници. Това до известна степен се потвърждава и от обичая им да ходят винаги с оръжие и да го поддържат, което е отразено в изразите: Натегарил се като арнутски пиштоль ‘възгордял се’ и Като арнаутска пушка iе ‘готов е по всяко време’.

Към тези качества от обобщения събирателен образ на албанеца в колективното съзнание на българина е и неговото користолюбие, което се разбира от краткия прецедентен текст: Питали арнаутина: "В рай ли искаш, или в пакъла?" - а той казал: "Да видим де по-много айлък ‘заплата’ дават".

Сред албанците е имало католици и православни, а по време на Османската империя повечето от тях приемат мюсюлманството, поради което днес то е държавната религия. Тази религиозна неориентираност е внушавала съмнение у българите към сериозното отношение на албанците към религията. Това дало повод да се подиграват на техните свещеници, особено православните. Това е фиксирано в израза Боже, да ти пеям, знаш да пееш, да ти псалвам, знаш да псалваш и ти псалват ангелите, ами да ти поиграм едно арнаутско хоро, оти немаш кой да ти игра, за който П. Р. Славейков пояснява: "Така се оправял пред бога някой арнаутски поп, който си бил посръбнал и не му се четяло правило" (Славейков 1954: 131). Явно, този културен фактор по-късно е засилил негативното отношение на българите към албанците, основаващо се първоначално върху етнолингвистични различия.

След създаването на Югославската федерация връзките между българи и албанци прекъсват. Затова съхранените в писмените източници и представени по-горе устойчиви словосъчетания, свързани с тях, са малко и най-вероятно са от времето на османското робство. Това се потвърждава от обстоятелството, че в тях се използва етнонимът арнаутин. Сравнително нов е само фразеологизмът Албански реотан със значение ‘човек, който бавно и трудно проумява какво му се казва’. Чрез него българинът изразява пренебрежително отношение към албанците, което, явно, е породено от това, че не ги познава и най-вече от слуховете, че Албания е най-слабо развитата страна в социалистическия лагер.

8. Арменците - и те като евреите

Сред народите, които са формирали етнически общности в границата на българската държава, са и арменците. Данни за тяхното наличие в българските земи има от V в. По късно през вековете общността им многократно се е увеличавала, като е била попълвана с нови заселници. Последните вълни от масови преселвания са в края на XIX в. (1894-1896 г.), когато, след избиването на над 300 000 арменци, от Цариград идват 20 000, и в началото на ХХ в. (1912-1918 г.), когато пак от Турция в България се преселват 22 000 души (Мицева, Папазян-Таниелян 1998: 139-143). Според данните от последното преброяване през 2008 г., днес в България живеят 10 832 (0,1%).

Стереотипният образ на арменците в съзнанието на българите доста се доближава до този на евреите - те също са хитри и умеят "лесно" да печелят, тъй като и те също са предимно занаятчии и търговци и, както всички богати, ги смятали за скъперници. Това е фиксирано в израза Евреин или арменец - все едно. Тези качества от характеристиката на колективния им образ обаче не са намерили конкретен израз в устойчивите словосъчетания. Обратното, в противовес на това, според израза Левак не е ли? ‘отнасящ се за арменец’ излиза, че за българите те са били несръчни и недобри работници. Това най-вероятно се отнасяло за арменците, които се били установили по селата и се занимавали със земеделие.

Прави впечатление, че на арменците българите не са посветили толкова устойчиви словосъчетания, колкото на евреите, въпреки че те почти по едно и също време се появяват по нашите земи и явно също са свидетели на формирането и развитието на българската държава през целия исторически период на нейното съществуване. Всъщност в системата на българските устойчиви словосъчетания те са представени само в няколко от тях. В една поговорка е фиксирано отношението на арменците към тъщите си: Замислил са като ерменец, кой е бил тъща си. // Мисли като ерменец, който побъркал баба си. // Какво си се опуйчил като ерменец, който бил тъща си? или Какво си се замислил като ерменец, що гощавал тъща си? Доколко тези изрази съхраняват някаква истина, е трудно да се каже. Затова пък за словосъчетанието арменски поп ‘човек, на когото всеки се оплаква’, който се използва в различни фразеологизми като: Станал съм арменски поп ‘Постоянно идват при мене хора със свои грижи и болки да ми се оплакват, без да мога нещо да им помогна’, със сигурност може да се кажа, че е трансформация на израза Оплачи се на арменския поп, който казвали турците на българските каторжници в Диарбекир. Според една легенда там наистина имало един арменски свещеник, който редовно изслушвал тегобите им. Впоследствие този израз се фразеологизирал, приемайки значението ‘това е положението и каквото и да правиш, нищо няма да постигнеш’. Този израз е мотивирал и фразеологизма Имаш много здраве от арменския поп ‘1) Не си прав, съвсем не е така; 2) Няма да стане така, както ти мислиш’. Иронизирането на арменския поп е свързано с незначителните различия между българската и арменската църква. Тези прецедентни изказвания се използват и днес. Актуална е и фразеологичната единица арменско гости ‘дълго гостуване’.

Макар и малко на брой, тези устойчиви словосъчетания показват, че българите доста добре са познавали арменците. Представените в тях черти от колективния им образ едва ли са основните в представите на българина, но те са по-специфични, нестандартни, онези, които най-много са впечатлявали българите. Въпреки иронията в представените изрази, не би могло да се каже, че те са изпитвали негативно отношение към арменците. Както при власите, основните противоречия са етнически, изразени чрез езиците им, и отчасти религиозни.

9. Отношение на българите към други народи

Географското разположение на България на един световен кръстопът, предполага, а историческите данни потвърждават, че българите са контактували с много други народи. С някои по-дълго, с други мимолетно; някои са оставили следи в тяхното колективно съзнание и езика им, други - не.

В системата на устойчивите словосъчетания се отделя една група с компонент етнонимът арап/ин/: Чер арап (нар. песни) # Черен като арап. # По-лесно е да почерниш себе си, а не да измиеш арапина. # Арапин с ракисапун ‘сапун, внесен от Турция, от гръцките острови’ се мие, ала пак е черен. # По-лесно е да почерниш себе си, а не да умиеш арапина. # Хванал арапина. ‘напил се, пиян е’ # Пририпнал е арабското. - Прекарал тежкото (Смолянско). Той е регистриран и в гатанката Арапка се чекореше, арапин се охолеше, чийто съответник е Дедо баба натиска, между них живо писка ‘подница и връшник’. Индиректно, чрез производното прилагателно арапски, етнонимът се проявява в номинативните словосъчетания: Арапска смоква // Арапски език ‘раст. лопатки’ и Арапско просо ‘раст. 1) момина сълза <Briza media>; 2) дървото трепетлика, осика <Populus tremula>’.

Трудно е да се каже дали арап/ин/ е фонетичен вариант на араби/ин/, с който се назовават няколко народа в Арабския полуостров и Северна Африка, или е самостоятелен етноним, отнасящ се към друг етнос (евентуално за циганите). За наличието на арабите българите са знаели още в ранното средновековие - със сигурност те се срещали с тях по време на византийско-арабските войни, в които са участвали и българите на страната на Византия. Както вече се спомена по-горе, в диалектите и съответно в изнесените езикови материали, вариантът арап/ин/ се отнася към циганите. Но много е възможно първоначално българите да са означавали с него маврите или друг африкански народ, прехвърлен по-късно върху циганите, въз основа на приликата по цвета на кожата им. А във "Веда словена" често се споменава етнонима харапин, харапи. За него също не е ясно дали това е фонетичен облик на етнонима арабин или означава друг народ. В известните ни исторически и други екстралингвистични данни, поне засега, не намираме приемлив отговор на този въпрос, но несъмнено чрез този етноним (а може би етноними) в народната памет се съхранява смътен спомен за някакви далечни исторически факти.

*

Историята ни дава много сведения за това, че в ранното средновековие по един или друг повод българите са се сблъсквали с различни западноевропейски племена, но това не е намерило израз в системата на българските устойчиви словосъчетания. От времето преди турското робство е запазен само фразеологизмът Каталански сине: Гиди каталански сине!, който според П. Р. Славейков "Казват на развратен и жесток момък. Види се да е станало възпоминание от каталаните, на които южните българи са яли попарата малко преди нахълтването на турците" (Славейков 1954). Днес едва ли е голяма частта на онези българи, които занаят за съществуването на областта Каталония в Испания и още по-малко нещо за нейните жители. А етнонимът каталан/ин/ (< нгр. καταλανός ‘жител на Каталония’ или от лат. catalānus) всъщност се използвал със значение ‘лош човек, мъчител, бездушник’, което индиректно се идентифицира с дявол. С тази семантика той е регистриран в клетвата: Да подиш в каталанеца! ‘Да идиш <по дяволите>, каталанец такъв’ (Смолянско).

*

По исторически данни българите, т.е. прабългарите и славяните, са се срещали с римляните, готите, галите, франките и други европейски народи и племенни общности още по времето на Атила. Но от този период не са запазени устойчиви словосъчетания с компонент етноним. В тяхната система не се откриват следи дори от немските рудари, известни в Сърбия и Средновековна България (XIV-XV в.) като "саси".

Съхранените до днес няколко израза, свързани с наследниците на споменатите древни народи, са от много по-късен период - най-вероятно от втората половина на XIX в., когато някои българи са учили в Западна Европа или може би от времето след Освобождението, когато редица търговци са ходели там за стоки. В повечето случаи обаче българите са черпели сведения за тях индиректно чрез румънците и най-вече от турците, чиито интелигенции по това време са ги познавали много повече. Това е видно от представените по-долу устойчиви словосъчетания, част от които са превод от турски или румънски.

Калките на турските изрази: Френец незнабожник. - тур. Fransız imansız и ироничният фразеологизъм Француз акъллия - тур. Fransızakıllı ‘за човек, който взема отношение по всички въпроси; многознайник’, изразяват по-скоро негативното отношение на турците към французите, отколкото това на българите. Противоположно на турците, румънската интелигенция е подражавала във всичко на французите (известно е, че дори Букурещ е построен по градоустройствения план на Париж, поради което го наричали Малкия Париж). По този начин е показвала, от една страна, доброто си отношение към тях, а от друга - превъзходството на французите. От това време е и шивашко-модният термин алафранга, както и изразът За женско чак до Френско, в които прозира румънско влияние. Тези примери ясно показват, че отношението към даден народ от страна на едни народности може да бъде крайно негативно, а на други - обратното.

Така, от една страна, турците, а от друга - румънците, са повлияли върху формирането на двойственото отношение на българите към французите. Във вътрешната структура на фразеологизма Хващам някого като френец ‘спипвам някого в момента, когато върши нещо лошо, някакво зло’ най-вероятно сравнението като френец означава ‘с хитрост, умно’. Но в дидактичната поговорка Турчин побратим, калугер девер и френк ортак не хващай българинът е изразил своето недоверие към французите. Всъщност дублетната форма френк (freng/frenk) на днешния етноним французин и някогашният вариант френец в български и турски, освен ‘французин’, са означавали изобщо ‘европеец’. За българския народ като цяло французите са символ за незнайните и непознати западноевропейски народи. Това проличава и във фразеологизма Наприказвахме се френски ‘карахме се’, което буквално означава говорихме като на чужди езици.

Друг дублет на етнонима французин в диалектите е фръг, регистриран в поговорката У българина инат, у гърка салтанат ‘великолепие, разкош’, а у фръг ‘французин’ мурафет ‘умение, изкусност’. В този израз отново се подчертава завидното изискано поведение на французите, което несъмнено българите са оценявали като положително. Нека си припомним комедията на Д. Войников "Криворазбраната цивилизация", в която, чрез похватите на сатирата, се осмива прекаленото подражание на французите. Но въпреки всичко, несъмнено, по това време френската лингвокултурна система силно е влияла върху нашата и най-вече върху аксеологичните канони. И до днес образът на французойката е еталон на жена с прекрасна фигура, което е видно от наситеното с положителна конотация сравнение като французойка ‘слаба, фина, със съвършено тяло’. Това явление продължава и през целия ХХ в., когато България се причислява към франкофонските страни и народи. Изучаването на западен език в българското училище със задължителен избор между френски, немски, английски езици, почти до 80-те години на миналия век, също е допринесло не малко за това. Всъщност и днес българинът не е престанал да се прекланя пред френската култура.

*

Освен французите българите са смятали за хитреци и англичаните, известни по това време с турската форма на етнонима, т.е. ингилизин. Хитър като ингилизин, казвал българинът, което потвърждава, че българинът не се е доверявал на непознатите европейци на запад от Австро-Унгарската империя. А това, че черпели сведения за тях от турците, се потвърждава и от пословицата С ингилишка лопата френска попара не сърбай, която, според П. Р. Славейков, също е превод от турски.

Без съмнение, фразеологизмът Измъквам се по английски ‘отивам си, без да се сбогувам, незабелязано, обикновено за да избягна някакво задължение’ е от времето след Освобождението, когато представители на българския политически елит са започнали дипломатически отношения с другите западноевропейски страни, в процеса на които те наблюдавали поведението на техните представители и явно са ги оценявали според мерките на своята аксеологична система. В този израз отново се фиксира хитростта на англичанина, но под формата на една интелигентна, според българина, проява.

Днес английският език почти напълно е изместил френския от училището, много българи учат и работят в Англия, където се подчиняват на тяхната култура, но въпреки това стереотипният образ на англичанина е неясен в съзнанието на българина като цяло и поради това този народ остава далечен, непознат и чужд на нашия народ. Към основната черта от неговата характеристика - хитростта, днес се прибавят неговите изискани маниери, за което съдим по метафоричната употреба на етнонима англичанин със значение ‘джентълмен’.

*

Предполага се, че фразеологизмът изпаднал германец ‘човек с окаян външен вид, развлечен, неспретнат, зле облечен’ представя образа на германците от края на Първата световна война, когато в България е имало много представители на движението Wandervögelbewegung, които просели по кръчмите и имали неугледен вид. Не е известно обаче кога и по какъв повод възниква регистираното преди световните войни сравнение Разбесила се като алеманка (Дупнишко). След Втората световна война в съзнанието на българина възниква друг стереотип по отношение на немците. Представата за тях като чисти, спретнати хора, стриктни в работата си и т.н. не е намерила израз в системата на устойчивите словосъчетания. Явно, най-силно впечатление те са правели на българите със своята точност, поради което и до днес се казва: или Точен като немец или Немска точност.

*

Други етноними се откриват в еднозначните фразеологизми Правя се на американец // Правя се на японец ‘преструвам се, че не разбирам’, които подчертават съзнанието за различията между българската и американската, респективно японската лингвокултурни системи, като толкова големи, че не дават възможност за никаква комуникация.

Географски швейцарците не са толкова далече от българите, но за тях също не се знае много. В колективното съзнание на българите те се представят индиректно, като се свързват с прословутите си часовници, които се смятат за най-добрите в целия свят, поради което са станали символ за точност: Работи или Точен като швейцарски часовник. Същевременно това сравнение изразява мнението на българите, че швейцарците са много прецизни в работата си. А известните швейцарски банки се приемат като символ за сигурност, стабилност и най-добра защитеност на паричните капитали: Стабилен като швейцарска банка. Той се използва в експресивни изрази като Аз да не съм швейцарска банка!, като отказ да се дадат безвъзмездно пари на някого или за нещо общо и дори назаем. Ироничният фразеологизъм На Швейцарското езеро ‘никъде’ е отрицателен отговор на въпроси от рода на Къде ще почиваш? Макар и географско понятие, в една или друга степен то се асоциира и със швейцарците. Всичко това показва, че след формирането на тази държава българите не са имали неофициални контакти с народите, формиращи швейцарската нация, ако изобщо може да се говори за такава, поради което не са могли да ги опознаят и да си създадат стереотипен образ за тях.

В изрази като Пази, Боже, от бахайци и чагатайци; Нахлуват (връхлитат) като хуни се съдържат етноними, за които обикновеният българин днес едва ли знае нещо.

Индиректно, без да използват съответните етноними българите изразяват непознаването на далечни и незнайни народи, за които нямат дори най-малка представа, използвайки названието на дадената държава: Тъмна Индия ‘нещо от което нямам понятие’ или техния език: Говоря ти (казах ти) на български, а не на патагонски. # Говори като чагатаец. # Говори на чагатайски ‘неясно, неразбрано’ и т.н.

По този начин българите изразяват предимно своето неутрално отношение към даден народ.

10. В позицията "свой" сред "чужди" или българинът за себе си

Наблюдението и опознаването на другите народности, неминуемо се съпровожда от сравнение или противопоставяне с тях и води до опозицията свой ~ чужд - "одной из основных оппозиций в социальной организации общества на протяжении развития человеческой цивилизации" (Ахатова 2010: 21). Тя се определя от "политическую, религиозную, моральную, экономическую, этническую, языковую оппозицию, которая эффективно разделяет людей на группы друзей и врагов. <...> Этническое сообщество - както твърди Б. А. Ахатова, - как и любое сообщество, представляя собой выражение солидарности людей, определяется характером общения и особеностями социальных отношений" (Ахатова 2010: 21). Откривайки различията, съзнателно или несъзнателно, подобно на другите народи и българите са изграждали своята етническа идентичност, маркирана от културните им особености, лингвистичната спецификата и начина на функциониране на езиковите единици, които фиксират техния мироглед. Въз основа на всичко това те се отграничавали от другите в отделно общество като свои, като ние с конкретно етническо самосъзнание и се самоопределяли като българи.

Какъв стереотипен образ са създали за себе си, как са изглеждали в собствените си очи до падането на България под османско робство, ние не знаем. Следи в системата на устойчивите словосъчетания от този период не са останали. Няма ни най-малък намек също за етносите траки, славяни и прабългари, основните етнически компоненти, участвали във формирането на днешния български народ. Езиковите данни, с които разполагаме, по всяка вероятност са от времето на османското владичество и то предимно от последния век на робството. За това говори фактът, че в редица поговорки се представят констатации за някои отлики предимно от турците и гърците.

Изхождайки от направените по-горе анализи, българите обичат да си влагат парите в строеж на къщи: Българинът, като забогатее, къща си прави, а турчинът жена си взема, което междувпрочем е валидно и днес. В дълбинната структура изглежда е маркирано известно сходство с менталността на англичаните, според които: Моят дом е моята крепост.

В социално и битово отношение българинът държи на това да има повече приятели, с които може спокойно да изпие чаша вино, видно от поговорката: На турчин дай горчиво кафе, на българин чаша вино и достове. В това отношение той се доближава до източните славяни, които казват: Не имей сто рублей, а имей сто друзей. До източните славяни се доближава българинът и по слабостта си към виното и ракията: У турчин се наiаш, у бугарин се напи (Дупнишко). Алкохолици ли са били българите по време на Османската империя, е трудно да се каже днес, но още една поговорка е свързана с употребата на алкохол: На българина чаша винце, я ракийца. Но тук по-скоро трябва да се има предвид обичая на българина да черпи гостите си с домашно вино и ракия, които обикновено във всеки дом се пазят за гости. Само по себе си това намеква в някаква степен за гостоприемството на българите. Може би тези прецедентни изрази подсказват също, че българинът не е имал възможност да се храни добре, но по много стара традиция, запазена до днес, той отглежда лозя и овошки, поради което винаги е имал вино и ракия. А като специфична национална храна се наложили растенията, които дава българската природа - коприва, киселец, лапад и др.под., което е подчертано в пословицата: Българина си хваща сърцето с коприва, а гърка - с чироз. Същевременно, съдейки и по дадените по-долу примери, трябва да се има предвид, че в тези устойчиви словосъчетания българинът се самоиронизира, самокритикува и се надсмива над своите нрави и обичаи.

Българите се смятали за смел и храбър народ - качества, които са се проявявали особено по време на османското робство и са отразени в изразите: Дур е глаа на рамена пот турчина юнак не пагят (Дебърско; Кичевско) # Прати (Праща) лудо на войска, а (ама) зад (след) него българи.

В устойчивите словосъчетания с компонент етнонима българи или такива, в които той се подразбира, други положителни качества в своя стереотипен образ българинът не изтъква. Българинът предпочитал да изтъкне негативните черти на своята национална личност, които по този начин осъжда. Така например неизвестно защо днес се смята, че турците са били много упорити, но според паремиите се оказва, че качеството упорит до глупост всъщност българите приписват на себе си, при това го определят като една от съществените черти от своята характеристика, по които се отличават от другите: Бугарино за инат и кило сол яде. # У българина инат, у гърка салтанат ‘(?) великолепие, разкош’, а у фръг ‘французин’ мурафет ‘умение, изкусност’. Този тип поговорки явно показват, че българите не само са наблюдавали другите, но и са се самонаблюдавали. Така откривали по какво се отличават от другите и се отграничавали от тях, като същевременно и другите не поставяли в една група, а ги отделяли в самостоятелни, отличаващи се една от друга общности.

По индиректен начин българите подчертават, че всъщност тези негативни качества не са елементи от неговата аксиологична система, а отделните личности, които ги притежават, са изключения, т.е. тези черти всъщност не са присъщи на колективния образ на българина. В неговата ценностна система е изключено лицемерието, на което обществото не гледало с добро око и се подигравало на неговите носители: До пладне е Илия, от пладне е Алия. Още по-голяма нетърпимост те проявявали към предателите, което е видно от гневния тон, прозиращ в поговорката Доде не яде българин мръсно, турчин не яде баница, с което сякаш са склонни да оправдаят турците. С особена неприязън се отнасяло българското общество към онези, които се потурчвали и особено към тези които се погърчвали: Пази, боже, от българин кога са погърчи и от циганин кога са потурчи. # Да те пази господ от българин погърчен и от чифутин потурчен. За да запазят собствения си статут тези хора са били готови на всичко и не се съобразявали с останалите си сънародници.

Тук прави впечатление, че българинът сякаш е приел и онези черти, които турците им приписвали: На българина мъка дай - тур.: Gâura eziyet или Българина е на турчина тъпана # Българска глава кофа за катран "казуват турците" (Славейков 1954: 137). Разбира се, това е упрек към самите себе си за това, че продължават да търпят зависимостта си и не се съпротивляват. Същевременно хайдутите смятали за разбойници и се страхували от тях както от турците.

Естествено, турците ги смятали за глупави: На българин умът иде я кога бяга, я кога ляга, а също за несправедливи и безсъвестни: Има ли бугарин инсаф (‘1) справедливост, безпристрастие; 2) съвестност, съчувствие, милосърдие, състрадание’). Ясно е, че съдиите са били турци, поради което българите каквото и да казвали при едно дело с турчин или с империята, се смятало за невярно или клевета. Българите нямали шанс да спечелят делата. Затова за тях всяко дело е било равно на трагедия. Знаейки това, те казвали: Ако ти е гняв на българин, кълни го да са хване на давия (< тур. dâvı ‘1) съдебно дело; 2) съдебен иск’) // Яд ли та е на българин, моли бога да се хване у даавия. // Кълни българина да подкачи давия. Тази поговорка има вариант: Ако та е яд на българин, кълни го да стане хайдутин, който подсказва, че съдени били най-вече хайдутите. Реалната ситуация, явно, е внушавала на българите обидните твърдения на турците. Отчаяни до крайност, невиждащи изход, може би те са повярвали в тези твърдения, което е потиснало тяхното народностно самочувствие. Това, както и стремежът към физическото оцеляване, е дало повод и за доброволното погърчване или потурчване на българите. Това чувство е оставило дълбоки следи в психиката на българина до ден-днешен. Може би затова, особено през последните десетилетия, те кардинално са преосмислили поддържаното през вековете мнение за себе си, че всичко свое е по-хубаво от чуждото и отказвайки се постепенно от него стигат днес до другата крайност като възхваляват всичко чуждо, особено на западните народи и страни.

Както е известно от историята, след Освобождението областта Македония и част от Тракия остават в границите на Османската империя. Свободата в Княжество България и Източна Румелия привлича останалите там българи и те започват да плащат, за да станат жители на някое от двете княжества. От тези години е останал изразът Дайте пари да станем бугари, който, според П. Р. Славйков, още по негово време се е превърнал в поговорка. Не на шега, това реално днес се извършва от съвременните македонци, молдовци, украинци и дори руснаци, които наистина плащат огромни суми, за да получат българско гражданство. Доста оптимистично! Може би някой ден отново ще твърдим, че всичко наше е най-хубаво и най-добро!

Заключение

Както всеки народ и българинът е определил критериите за своята идентификация и се самоопознавал, като се сравнявал или противопоставял на другите народи и най-вече на онези, които приемал за много далечни и чужди. Съвкупността от етноспецифичните черти на техните колективни образи е дала възможност на българите да създадат и своя собствен стереотипен образ. Отличителните черти на другите обикновено ги оценявали като отрицателни и по-рядко като положителни или неутрални в зависимост от собствената им система от морални ценности, нрави, обичаи.

Прави впечатление, че освен турците и евреите, другите народи, фиксирани в устойчивите словосъчетания, са от индо-европейски произход. От друга страна, в тях намира израз предимно отношението на българите към онези народности, с които освен етнически са имали и религиозни различия - турци, цигани, немци, унгарци, евреи. Но, ако към характеристиките на стереотипните образи на народностите групи, с които са били в дружелюбни отношения, те са се отнасяли с присмех, към гърците и турците, с които винаги са били във враждебни отношения, проявявали неприязън, която приема размерите на омраза. И това е разбираемо, като се има предвид, че в колективната памет на българина все още е жив фактът, че държавата му е била в политико-икономическа зависимост от тези народи. Само до преди половин век, това е парело душите на българите и е подхранвало постепенно отмиращата през последните десетилетия омраза към тези, които някога са потъпкали тяхната държавност, народностното им самочувствие и са спъвали неговото развитие като народ. Това чувство към южните ни съседи вече отмира, а фактите се приемат като отдавна отминала историческа даденост.

Същевременно доброто отношение на българите към родствените народи, тези, с които формират една етническа общност (в широкия смисъл на думата), почти не е намерило израз в устойчивите словосъчетания. На тях те не се присмивали, защото езиците им били и все още са разбираеми, изповядват една религия с тях, която е надстройка над общата им по-стара езическа вяра. Всичко това е допринесло за поддържане на общ мироглед, а формираните картини на света са близки с тяхната. Нещо повече, с южните славяни дори имат и почти еднаква историческа съдба. А помощта на източните славяни по време на възраждането и руско-турските войни още повече ги сближавала през вековете, въпреки разстоянието и липсата на възможност за преки масови контакти.

Определено на приятелските отношения с власите, респективно румънците, се дължи наличието на толкова малко устойчиви словосъчетания, в които те са обект на внимание.

Следователно, формираните през вековете устойчиви словосъчетания, в чиито лексикални конструкции се съдържат етноними, са насочени предимно към народите, с които българите са били във враждебни отношения, или към тези, с които силно са се различавали в лингвокултурен аспект, т.е. с неславянските и в частност нехристиянските народностни общности. Въпреки преките им контакти и дружеските отношения с евреи, цигани, арменци, албанци и т.н. в течение на много векове, както едните, така и другите са отстоявали свята идентичност, поради което лингвокултурните разделителни граници се запазили до днес. Тези обстоятелства обясняват факта, че по-голямата част от този тип устойчиви словосъчетания са силно заредени предимно с негативна експресивна окраска, както и факта, че етнонимите в тях приемат допълнителна конотация и се явяват в ролята си на емоционално-аксиологически маркери.

От друга страна, прави впечатление обстоятелството, че етнонимите татарин и черкез не участват в системата на фразеологизмите и паремиите, въпреки че тези народи са създавали на българите значителни неприятности. Понякога те проявявали по-голяма жестокост по отношение на българите от турците. Това е добре отразено във фолклора и особено в народните песни. Едно от обясненията е, че българинът ги е причислявал към турците. В системите на фразеологизмите и паремиите не са намерили израз и етнонимите на тюрските племена от предосманския период като кумани, печенези, узи огузи, авари, както и на други племена или народностни групи, с които българите са имали преки контакти като скити, осетинци, келти, маджари (унгарци) и т.н. А може би някога е имало, но са отдавна забравени. Непонятно защо, но в тези системи не се откриват и етнонимите каракачани, юруци и гагаузи, чиито общности все още реално съществуват в пределите на България. Българинът ги отграничава от себе си, но липсата на паремии и фразеологизми с тези етноними подсказва наличие на неутрално отношение или безразличие към тези етнически общности. Вероятно в тези случаи от значение бил конфесионалният фактор, а именно принадлежността на тези етнически групи предимно към православното християнство. Що се отнася до гагаузите, тук вероятно има значение и обстоятелството, че те самите се смятат за "ески болгар", т.е. ‘стари българи’. Някои от етнонимите, които не участват в паремии и фразеологизми обаче са оставили трайни следи в ономастиката, където редица местни имена като Каракачанското, Маджаре, Маджарово, Татарево, Татарската махала, Черк˜азкия кладенец, Юрюшко кале, Юрушки чал, Юрушкото пладнище и др.под., са явно доказателство, че представители на съответните народи или някогашни племена са битували в границите на страната и свидетелстват за преките им взаимоотношения с българите. Многобройните местности с названието Латински гробища (понякога наричани и Елински гробища) в страната свидетелстват за преките контакти на българите с латинците (формирали своята държава през 1204 г., която просъществувала около 2 века върху византийски земи).

Въпреки отсъствието на редица етноними в българската система на устойчивите словосъчетания, анализираният материал несъмнено показва колко много и разнообразни факти от лингвокултурната система, свързани с историята на даден народ, се съдържат в езика. Към тях би трябвало да се отнесат и етнонимите, които, освен в топонимията, са намерили израз в антропонимията (Куман/ов/, Черкезов, Татаров, Кюрдов, Каракачанов, Маджаров, Франков и т.н.) и тези, които по метонимичен или словообразувателен път се трансформирали в названия на различни по своята характеристика денотати и разкриват допълнителни сведения за отношението на българите към съответните народи, а също и за взаимоотношенията им с тях в областта на материалната култура. Някои от тях не са регистрирани в историческите документи. Те се проявяват както в повърхностната, така и в дълбината структура на езиковите единици. Повечето от тях все още могат да се извлекат, но има и такива, които вече трудно се откриват и разкриват или вече са напълно загубени.

Контактите с другите народи - враждебни или приятелски, в една или друга степен са дали отражение върху менталността на българина и несъзнателно са оказали влияние върху неговата лингвокултурна система. Непосредственото съжителство на една територия е дало възможност за постепенното стесняване на културните граници между тях, за разкъсването на етническите обръчи, което е станало предпоставка за културна интерференция, а също и за взаимовлияние при формирането на съответните национални личности.

БЕЛЕЖКИ

1. Термините народ и етнос в работата се използват като синоними, имайки предвид, че все още не са уточнени дефинициите им и диференциращите ги признаци. Границите между тях са твърде размити - в хуманитарните науки понякога дори за американците, швейцарците и др.под. се говори като за определени народи или отделни етноси, при положение че те всъщност представляват само обединение на различни етноси, които евентуално биха могли да се определят като нация поради общата територия и другите общодържавни фактори, на които всички те се подчиняват. [обратно]

2. Според В. А. Маслова езиков стереотип е "не только суждение или несколько суждений, но и любое устойчивое выражение, состоящее из нескольких слов, например, устойчивое сравнение, клише и т.д." (Маслова 2001: 109). [обратно]

3. На тази мисъл навежда ситуацията при българската диаспора в Румъния, където не се формират бракове между българи православни и българи католици, но са позволени и се смятат за нещо нормално бракове между румънци и българи православни и съответно българи и румънци католици. [обратно]

4. В някои диалекти луната се нарича дядо Боже. [обратно]

5.Според П. Р. Славейков, в основата на тази пословица е залегнала истинска случка, която предава по следния начин: "Един коледаджия, като ходял по пътя, среща го един турчин и го запитва какъв и що е; той му казва, че е такъв, що пее на хората за здраве, сега по Колада. - "Де пей и на мене за здраве." - Той като се побавил и поприказвал с него, разбрал го, че не е яничарин и захванал да му пее горнята песен". [обратно]

6.Това обстоятество е особено силно подчертано в анекдотите за фолклорните герои Хитър Петър и Настрадин Ходжа, които не са обект на това изследване. [обратно]

7. Предполага се, че фразеологизмът е свързан с истински случай, както и други от представените в тази работа устойчиви словосъчетания. [обратно]

8. Според Н. Геров (1978: 352): ‘Стрито тесто на зърна и изсушено за готвене’. [обратно]

9. Думата не е регистрирана в българските и турските речници. [обратно]

10. Станимъкалиите (Асеновградските - бел.м., З.Б.) гърци, наричани лангари, са повечето оцетари и ходят с бели гащи. Значи: обул бели гащи и иска да го взимат за грък (Славейков 1954: 398). [обратно]

11. Реминисценция от приказката за един циганин, който нямал дърва през зимата и му било студено. Затова отишъл да се грее на месечината, за да се стопли, но замръзнал от студ и умрял. [обратно]

12. Имайки предвид личните имена, тези паремии биха могли да се отнасят и за турците. Но те са характерни и за циганите мохамедани, които се занимават и с мечкарство. [обратно]

13.Този фразеологизъм е реминисценция от една приказка за циганина, който отишъл в гората за дренки, но го дострашало и избягал, а когато се върнал в селото, казал, че видял там триста мечки, на което другарите му отговорили "Посмали, Манго!" После той казал, че били сто и накрая си признал, че се изплашил от шумоленето на сухите листа. [обратно]

14. "До половината на ХVIII столетие циганите турци и христиени съставяха особна община, бир им не вземаха, а само харачи плащаха, особено голите наричани цигани и катунарите. Тук повечето ги закупуваха от аенина или от хазната частни лица от турците, като ги глобяха и вземаха им каквото щяха, деряха ги немилостиво и ги измъчваха; затова е станала пословична жестокостта на циганските харачери и боязливостта на циганите от тях" (Славейков 1954: 132). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Александрова 2008: Александрова, Елена. Ромите - минало и настояще. // Sibir.bg, 2008 <http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=3522&tid=42779> (07.02.2013).

Алексиев 1993: Алексиев, Б. Пространството при циганите. // Етническата картина в България. София, 1993.

Анастасова 1998: Анастасова, К. Арумъни. // Общности и идентичности в България. Състав. А. Кръстева. София, 1998, с. 155-169.

Анастасова 2006: Анастасова, К.Етничност, традиция, власт. Етюди за прехода. София, 2006.

Ахатова 2010: Ахатова, Б. А. Политическая корректность и вербальная агрессия в русскоязычных СМИ Казахстана. // Язык - Общество - Время. Алматы, 2010, с. 21-25.

Барболова 2006: Барболова, З. Отношение болгар к грекам в прошедших веках, отраженное в фразеологизмах и паремиях. // Rossika Flomucensia, XLIV (Za rok 2005). 3 část. Olomouc, 2006, с. 727-732.

Барух 1998: Барух, Е.Евреи. // Общности и идентичности в България. Състав. А. Кръстева. София, 1998, с. 221-242.

Васева 1998: Васева, В. Власи. // Общности и идентичности в България. Състав. А. Кръстева. София, 1998, с. 170-189.

Веда 1997: Веда словена. Том I-II. София, 1997.

Вейнберг б.г.: Вейнберг И.Введение в ТАНАХ: Глава IV. ТАНАХ и древняя история евреев. // История еврейского народа, б.г. <http://jhistory.nfurman.com/traditions/tanah004_1.htm> (30.12.2012).

Гачев 1995: Гачев, Г. Национальные образы мира. Москва, 1995.

Георгиева 1998: Георгиева С. И. Иностранное присуствие в болгарской и русской фразеологии и паремиологии. // Изучение славянских языков, литератур и культур в инославянской среде. Белград, 1998, с. 279-283.

Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Том V. София, 1978.

Грищенко, 2007: Грищенко А. И.Источники возникновения экспрессивных этнонимов (этнофолизмов) в современном русском и английском языках: этимологический, мотивационный и деривационный аспекты.// Активные процессы в современной лексике и фразеологии: Материалы международной конференции 8-9 июня 2007 г. памяти Л. В. Николенко и Ю. П. Солодуба (МПГУ). Гл. ред. Н. А. Николина. Москва-Ярославль: Ремдер, 2007, с. 40-52.

Гюзелев, 2004: Гюзелев, Б.Албанци в Източните Балкани. София, 2004.

Джахангирянц, Иванов, Колотухина 2003-2012: Джахангирянц Е., Иванов, Е., Колотухина, Н. Этноним скрылся после предъявления обвинения. Использование национальных наименований в российских федеральных СМИ. // Политический журнал, 2003-2012 <http://politjournal.ru/index.php?action=Articles&dirid=57&tek=8207&issue=220> (30.12.2012).

Древнетюркский 1969: Древнетюркский словарь. Ред.: В. М. Недяев, Д. М. Насилов, Э. Р. Тенишев, А. М. Щербак. Ленинград: Наука, 1969.

Евреи 2012: Евреи. // Википедия, 17.12.2012 <http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B8> (30.12.2012).

ЕГБ б.г.: Етнически групи в България: Данни от ЦРУ, 24 юли 2008.

ИСЕБ б.г.: Историческа справка за евреите в България. // OMDA, б.г. <http://www.omda.bg/page.php?IDMenu=445&IDLang=1> (30.12.2012).

Кашкин 2004: Кашкин, В. Б. Маркеры своего и чужого в межкультурном диалоге.// Взаимопонимание в диалоге культур: условия успешности. Часть 2. Воронеж: ВГУ, 2004, с. 49-62.

Костова-Панайотова 2007: Костова-Панайотова, Магдалена. "Другият" език или за езиците на другостта (Балканският образ на чужденеца). // Електронно списание LiterNet, 02.04.2007, № 4 (89) <https://liternet.bg/publish5/m_kostova/drugiat.htm> (30.12.2012).

Красных 2003: Красных, В. В."Свой" среди "чужих": миф или реальность? Москва, 2003.

Лотман 1996: Лотман Ю. М. Внутри мыслящих миров. Человек - текст - семиосфера - история. Москва: Языки русской культуры, 1996.

Марушнакова 1991: Марушиакова, Е. Етническа характеристика на циганите в България. // Българска етнография, 1991, кн. 4.

Марушнакова 1992: Марушиакова, Е. Циганските групи в България и тяхното етническо самосъзнание. // Българска етнография, 1992, кн. 1.

Марушнакова, Попов 1993: Марушиакова, Е., Попов, В.Циганите в България. София, 1993.

Маслова 2001: Маслова, В. А. Лингвокультурология. Москва: Академия, 2001.

Митев 2009: Митев, П.-Е.Българи и евреи - съседи и съграждани. // The Bulgarian Jews, 21.11.2009 <http://www.thebulgarianjews.org.il/_Uploads/dbsAttachedFiles/BulgariEvreiMitev.pdf> (30.12.2012)

Минцева, Папазян-Таннелян 1998: Мицева, Е., Папазян-Таниелян, С. Арменци. // Общности и идентичности в България. Състав. А. Кръстева. София, 1998, с. 138-154.

Мутафчиева 1994: Мутафчиева, В. Представата за "Другия" (историческо изследване). // Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия. София, 1994.

Население 2012: Население на България. // Уикипедия, 24.09.2012 <http://wapedia.mobi/bg> (30.12.2012).

Ничева, Спасова-Михайлова, Чолакова 1974: Ничева, К., Спасова-Михайлова, С., Чолакова, Кр. Фразеологичен речник на българския език. Том I-II. София, 1974.

Паисий 1960: Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. София, 1960.

Пашова 2004: Пашова, А. Никой друг не обича така силно, както циганско сърце (Смесените бракове при ромите). // Смесените бракове - модел на етническа и религиозна толерантност. София, 2004, с. 237-245.

Пашова 2005-2006: Пашова, А. Ромските културни традиции - отвъд границите на познатото. Център за междукултурни социални и образователни взаимодействия, Благоевград, 2005-2006 <http://roma.swu.bg/RomiLom.pdf> (30.12.2012).

Пикас 2008: Пикас, Дейвид. Сила и безсилие в еврейската история. Лекция, изнесена на 17.ІV.2008 г. в НБУ. //НБУ, 2008 <http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/departamenti/istoriq/Pikas_1sait.pdf> (30.12.2012).

Произход 2007: Произход и история на циганите в България. // avangardisco 2 (понякога хората пишат това, което не могат да кажат), 6.12.2007 <http://avangardisco: http://avangardisco.wordpress.com/2007/12/06/> (30.12.2012).

Славейков 1954: Славейков, П. Р. Български притчи или пословици и характерни думи. София, 1954.

Смоленский 2008: Смоленский, В. О нисходящих этнонимах. Б.г. // Виртуальные СУСИ, 2008 <http://susi.ru/gaijin/small4.html>.

Степанов 2001: Степанов, Ю. С. Константы: словарь русской культуры. Москва: Академический проект, 2001.

Фасмер 1986: Фасмер, М.Этимологический словарь русского языка. Том II. Москва, 1986.

Фасмер 1987: Фасмер, М.Этимологический словарь русского языка. Том I-IV. Москва, 1987.

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2013, № 2 (159)