ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Зоя Барболова

web | Митологично-семантичната структура...

Първичните значения на сур и Сур и производните от тях са отдавна забравени, но "пътят" назад във времето води до следните изводи:

1. Независимо от техния етногенезис (алтайски, индоирански или ариоалтайски), прилагателното сур с архисема ‘цвят’ и сурва в българската новогодишна обредна благословия, а също и в геортонимите Сурва година и Суров ден по принцип са генетично свързани, а вътрешната им структура се покрива с митологичното схващане на понятието ‘блестящ, сияещ; светъл; бял’, т.е. това е цветът на светлината, излъчвана от слънцето, поради което сур дословно означава ‘слънчев’. Различните фонетични, морфологични и други разминавания се дължат на развойните процеси на коренната дума в средата на типологически конфронтиращи се особености на съответните езикови семейства и групи. В зависимост от това във всяко от езиковите семейства, формиращи ариоалтайската общност, думата sur или *sûr е поела в различни фонетични, морфологични и семантични направления на еволюция. Основните семантични посоки на развитие на sur- ‘блестящ, сияещ (блестящият, сияещият)’ са две: 1) <епитет на> слънцето > епитет на бога на слънцето > бога на слънцето (> силен могъщ) > празник на новото слънце, респективно на бога на слънцето, и успоредно с това - свет, свещен > светец и 2) светлина > бяло > светъл нюанс на различни цветове > конкретни цветове. Без претенции за абсолютна точност схемата в индоиранските езици примерно е следната: санскр. surа ‘блестящ, сияещ’ > 1) sura ‘богъ’ > asur ‘небог, демон’ > sūras, sūryas ‘слънце, светлина, небе’; (авест. śūra- ‘силен, могъщ’) > перс. xur // hur (осет. хур и др.) ‘слънце’ (> в лат. sōl с основа на -l, както и в праслав. *sъlnьce, но в рум. soare - запазено или вторично и т.н.¹) > Xur- // Būr- ‘божество’ и ahur-: Ahura-Mazda ‘върховно божество в зороастризма’ > Ahura ‘владика, господин; родово название на една група индоирански божества, враждебни на девите’ (> spənta ‘свещен’) и 2) бур // бор ‘вид цвят, обикновено жълт, риж’ (> н.-перс. зäр ‘злато’ и > зал-е зäр ‘побелял (посивял) като старец’), а в тюрк. езици - sur (хур, шур, чур...) ‘блестящ, сияещ’ > божество (Çоратан торă // Çортан хорăне и Сурей-хан // Сұрей ‘две шамански божества’ - срв.: тенгри хан // тенгри // тангра и т.н., а в бълг. Сур // Сура бога > Сурва) > празник (Сурхури // Сорокĕл // Шорыкйол и бълг. Сурва <година>) > редица производни термини, свързани с обредите и обичаите при честването им > много други с различни семантични отклонения, чиято мотивация е вече трудно разгадаема > ‘бог’ > ‘божествен’ > ‘свят, свещен, сакрален’ и 2) ‘архисема цвят’ > ‘конкретен цвят’. Това е семпла илюстрация на изключително сложната и необхватна картина на развойните процеси и хронология на изконната, според нас, лексикална форма sur, дошла от предисторическо време.

2. Със сигурност прилагателното сур с архисема ‘цвят’ е билo внедренo в българския език от езика на прабългарите, за което се съди по покритието на спектъра от цветове, които то назовава в български и тюркските езици. За утвърждаването му в български най-вероятно са допринесли къпчакските племена, в чийто език думата е съществувала под същия облик. За това говори наличието на сур ‘светлосив’ в киргизки и сүр ‘сив; бледен’ в казахски, които се считат за наследници на куманите.

3. Названието на бога на слънцето Хърс би могло да е заето от езика на някое скито-сарматско племе - евентуално аланите, и адаптирано по законите на българския, но без съмнение, генетично то е свързано със Сур. Трудно е обаче да се каже от коя лингвокултурна система - тюркската или индоевропейската (славянска, тракийска, древноиранска), е онаследено названието Сур в българската митология. Неоспорима е връзката на сур и Сур с индийската митология, в която теонимите Сура и Суря са от същия корен. До този извод стига и Ст. Райчевски, според когото "санскритското sura, sñ rya (слънце), а не прилагателното „суров", както се твърди в литературата ни, лежи в основата на редица термини за обредни действия - персонажи, реквизит и др., като: Сурва, Сурваки, сурвачка, сурвакар, сурвакам, свързани все с новогодишните празници, когато се „ражда" новото слънце за ново обновяване на света" (Райчевски 1987: 142).

Същевременно тази връзка със санскрит едва ли е пряка. По-вероятно е в българската лингвокултурна система бог Сур да е архаично наследство от тюркските племена в конфедерацията на прабългарите. И ако това е така, то значи няма посредник. Наличието на начално с, а не х ясно подсказва, че не е иранска заемка, но не изключва възможността да е тракийски субстрат. А представените данни са достатъчни, за да наложат хипотезата, че в един по-стар период и в древноалтайската лингвокултурна система е съществувал бог на слънцето, който се е наричал Сур или с друго подобно име и който се чествал в деня на пролетното равноденствие или зимното слънцестоене. Доказателство за това са и личните имена Surja и Surïj aљïrï, регистрирани в орхоно-енисейските паметници. Освен това се предполага, че в индуизма Суря е зает от скитите, а те от своя страна евентуално са го заели от алтайските племена, в частност от тюрките.

Следователно освен прилагателното сур, в своята митология прабългарите са имали и бог на слънцето, познат под имената Сур // Сура и Хорс // Хърс, а също и празник, посветен на този бог. За това говорят редица успоредици с някои тюркски, угро-фински и монголски лингвокултурни системи.

Източните славяни също са търпели скитско влияние, откъдето може би още преди Хорс, са заели и бог Сур. Като аргумент за това може да послужи наличието на съществителното сур ‘герой, юнак’ в черковнославянски, което би могло да е семантична трансформация на индийската лексема сура ‘бог’ и/или Суря ‘бог на слънцето’ > ‘културен герой’ > ‘герой, юнак’. Във всеки случай едно от тези имена (а може би и двете), не е било чуждо и на славяните, поради което те не са оказали съпротива и то безпрепятствено е внедрено и утвърдено в новосъздадената славянобългарска лингвокултурна система. Това обяснява и развитието на семантично поле в рамките на едно словообразувателно гнездо в славянобългарската езикова система, съдържащо не само названия на празника Сурва, но и на свързаните с него компоненти от обредния комплекс. Тоест, под влияние на славянския език названията на божеството и неговия празник се превръщат в мотивираща основа за образуване на производни (евентуално хибридни) от коренната дума сур със славянски форманти. Без съмнение, тези производни са създадени на българо-славянска почва, по законите на славянското словообразуване, но "идеята" за съответния празник Суров ден; Сурва година; Сурва и т.н.е на прабългарските племена.

Вероятно налагането на Сур в българска лингвокултурна система е стеснило функциите на бог Тангра, което обяснява оскъдността на следите от него в българската култура.

4. Мотивацията на прилагателното суров в геортонимите и сурва в благословията е различна - парафразата на Суров ден е ‘ден на Сур’, на Сурва година е ‘Светла /слънчева/ година’, което се повтаря и в благословията, т.е. парафразата на Сурва, сурва година е‘Светла, слънчева година’, като в съдържанието на семата светла се влага митологичния смисъл ‘благодатна, благополучна, благотворна’. Тези названия впоследствие стават основа за образуването на други производни термини, свързани с отнасящите се към този празник обреди, обичаи, обредни лица и атрибути.

5. След всичко казано дотук се налага изводът, че прилагателното сур със сема ‘светъл, блестящ, сияещ’ съставя ядрото на едно огромно словообразувателно гнездо, което се разделя на много лъчи, сред които основни са две, подразделящи се на пластове в зависимост от развилите се лексико-семантични направления и хронологични пластове:

В основата на първата част се разполагат производните, съдържащи семата ‘свет, свещен, светен’, а в горния слой са тези, които означават различни цветове.

Вторият лъч е много по-сложно устроен. Той обхваща по-голямата част от пространството, тъй като тук се развиват в различни посоки много словообразувателни вериги от сур със сема ‘бог; божествен’, които обхващат различни слоеве.

В периферията на това гнездо (или в третата му част) се намира прилагателното суров със своите съвременни семантични направления 1) ‘силен, здрав’; 2) ‘необработен’; 3) ‘строг’ и др.под. Във вътрешната структура на всяко от тях е залегнала семата ‘слънце, слънчев’.

*

Точният път на еволюцията и логиката на многобройните отклонения в семантиката и формите на първичните думи в подобни случаи, явно, е изключително трудно да се установи дори с приблизителна точност, но въпреки всичко в процеса на тяхното изследване се разкриват значими данни, които допринасят за изясняване на редица въпроси, свързани с етнолингвокултурната система на даден народ. Подобни анализи потвърждават обобщената от О. Сулейменов теза, според която: "Народы мира сохранили драгоценный шифр тысячелетий - это язык, источник исторических сведений, который является наиболее объективным, беспристрастным документом прошедших эпох. Он лишен предвзятости, он вне временных предрассудков и не подвластен идеологическим колебаниям" (цит. по Будаев б.г.). Същевременно те показват, че анализът на езиковия материал на фона на екстралингвистични и прeди всичко културни данни, дава възможност да се разкрият много повече сведения от далечното минало, пренесени през хилядолетията, които разкриват наличие на общи, универсални щрихи в различни неродствени лингвокултурни системи, изначално обща лингвопсихологична, изобщо когнитивна постановка при възприемане картината на света, а също и ценни данни, отнасящи се до развойните процеси, довели до типологическите различия в начина на мислене и езиковите им рефлекси.

БЕЛЕЖКИ

1. По принцип съответните на слънце лексеми в индоиранските езици се извеждат от *hwar- (вж. Абаев 1958г: 247). [обратно]

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.03.2012
Зоя Барболова. Митологично-семантичната структура и произходът на прилагателните сур и сурва в българския език. Варна: LiterNet, 2012.