Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

II. СУРВА // СУРВА ГОДИНА И СУРОВ ДЕН `НОВА ГОДИНА`

Зоя Барболова

web | Митологично-семантичната структура...

Изложените данни недвусмислено показват, че прилагателното сур е митологично понятие, пряко свързано с много древни наивни езически представи за слънцето като едно от най-ярките и значими за човека природни явления. Както много други природни явления - поради липса на научни знания - и слънцето се олицетворява, приемайки определен митологичен образ. С течение на времето то се отнася към специално божество, на което е подвластно. Впоследствие този митологичен образ привлича към себе си други реалии, които се превръщат в негови символи и или атрибути, поради което в митологичното съзнание те приемат някои от неговите качества, с които също се характеризират. Без съмнение в случая основното определение за слънцето е сур ‘блестящ’ - качество, което се приписва и на неговите символи и атрибути. Това определение получава и различни допълнителни конотации, които също са пряко свързани с представата за неземната и божествена същност на слънцето. Същевременно, наред с реалния си образ, то се явява и в облика на някои животни, чиито земни съответници се използват за кръвни жертвоприношения при различни обреди, посветени на слънцето с цел омилостивяването му и поради вярата, че то е носител на живота и дарител на плодородието на земята-майка. Навярно такива обреди през хилядолетията е имало много, но от тях не са останали ярки следи. Само много бледи сенки от тях прозират и в българската лингвокултурна система. Но именно те дават възможност да надникнем макар и бегло в митологичния свят на старите българи, търсейки мястото на слънцето в тяхната картина на света.

*

Конотациите ‘слънчев’, ‘божествен’, ‘силен, могъщ’ на прилагателното сур, приели в някои случаи статут на основно значение, неминуемо предизвикват асоциация с името на бога на слънцето Суря в индийската митология. Още А. Афанасиев забелязва, че в някои от езиците това прилагателно се субстантивира и приема значението ‘бог’ > ‘бог на слънцето, бог на светлината’, чиято вътрешна структура е ‘Блестящият, Сияещият, Белият’1, а в други се образува формацията sûrya ‘слънце’, което се идентифицира и със Surja ‘бога на слънцето, на дневната светлина’ (Афанасиев 1994: 70). Това твърдение навежда на мисълта за евентуална генетична връзка на българското прилагателно сурва в геортонимите Сурва година и Суров ден и субстантивираното съществително Сурва ‘Нова година’, от една страна, с прилагателното сур, а от друга, със санскр. sūrja ‘слънце’ и индийския бог Суря, въпреки че категорично се отрича наличие на бог Сур в българската митология, както и семантичната му връзка със сурва. Дълбинната структура на прилагателното сур и редица други факти налагат да се спрем по-подробно и на този въпрос.

1. Прилагателното сурва има ограничена употреба - среща се само в номинативното словосъчетание Сурва година, което е название на празника Нова година в българския народен календар и в една обредна новогодишна благословия, започваща със стиха Сурва весела година или Сурва, сурва година. Формата за мъжки род се използва в геортонима Суров ден дублет на Сурва година. Форма за среден род не е регистрирана.

1.1. Геортонима Сурва година в диалектите има следните фонетични варианти Сỳрова годùна, Сỳръва годùна(Геров 1978а: 287), Сура годùна (Кирсово, Бесарабия), а във фолклора се срещат облиците Сурова (Сура, Сурва) година, Суров-день и Сурвак-день. По-голямо разпространение има дублетното название Сỳрва (Геров 1978а: 286; Пловдивско; Странджа; Суворово, Бесарабия и др.) с фонетични облици: Сỳрвъ(Поповица, Пловдивско; Дервент, Дедеагачко - Турция); Сырва (Петричко; Хасковско; Чирпанско; Първомайско) или словообразувателните варианти Сỳрова (Кричим, Пловдивско); Сỳрава (Ихтиманско; Пловдивско), Сирова (Неделище, Царибродско; Граово; Босилеградско) или Сỳрвак (Родопи; Странджа);Сỳрвака(Разградско; Черна, Северна Добруджа); Сỳрваки (Pl. t.) (Пловдивско; Кирково, Преславско; Ботьово, Добричко; Жеравна, Сливенско; Тревненско; Криничное, Бесарабия)[Сурвàки (Ряхово, Русенско; Търговищко; Добричко; Момино, Варненско); Сур’вàки (Лъкавица, Асеновградско); Сырваки (Геров 1978а: 286); Суровàки (Кесарево, Горнооряховско)] и Сурвùчки (Съчанли, Гюмюрджинско), а също и със сложното име Сурвàкден (Серско).

Трудно е да се каже дали от Сурва се образуват метонимичните формации сỳрва (Гоцеделчевско; Ихтиманско; Тънково, Хасковско) [сỳрвъ (Долнослав и Червен, Асеновградско); сỳр’ба (Мезек, Свиленградско)], сỳрава(Долна баня, Ихтиманско) и производната сỳрвак (Попско, Крумовградско; Козарско, Пещерско) [сỳрвък(Бачково, Асеновградско)] ‘новогодишния обред сурвàкане’ или обратно. Освен сурвàкане обредът се нарича също и със словообразувателните варианти сурвùска или сурвùскане (Родопи). Той се състои в магическо потупване по гърба на възрастните със сурова зелена клонка, съпроводено с вербална формула, целящи осигуряването на здраве, плодородие и благополучие през следващата година. Терминът сỳрва (Суворово, Бесарабия) с фонетичен вариант сырва (Хасковско; Варненско) означава и украсената дрянова (по-рядко черничева, върбова, крушова или сливова) клонка, с която се извършва сурвакането, но по-разпространени са еднокоренните производни със същата семантика: сурвàчка (Добрич; Странджа; Арда и Славеино, Смолянско; Дарец и Широко поле, Кърджалийско; Пловдивско; Ихтиман; Мирково, Софийско; Копривщица; Кардам; Тервел) [сурвàчкъ(Войнягово, Карловско); суровачка (Житница, Пловдивско; Железница, Софийско; Ловешко; Градище, Габровско); сурувачка (Дървеница, Софийско; Бъта, Пловдивско)]; сурвàка(Съчанли, Гюмюрджинско) [сурвакя (Говедарци, Самоковско); суровàка(Милчина лъка, Кулско; Стоилово, Малкотърновско)]; сурвàтка (Ломско) [суроватка (Кюстендилско; Опицвет, Софийско)]; сурвàкница(Източна България) [сỳрвакница (Певец и Алваново, Търговищко); сурвàкницъ(Кръвеник, Севлиевско; Търновско; Неново, Провадийско; Бургаско; Айтоско); сурвакчица (Перущица); сурвакачница (Ботевградско); суровàкница(Трънчовица, Никополско; Кладенци, Добричко; Шуменско; Варненско); сурàкницъ(Кочово, Преславско);сурòкница (Североизточна България); сỳръкницъ(Лозенец, Ямболско);сòрвъкницъ (Еленско); сòркувницъ (Казанлък); сурковица (Мечковица, Нешковци и Черни Осъм, Ловешко)]; сỳровица (Централна Северна България) [сỳркуйцъ(Патрешко, Троянско)]; суровàска(Пернишко; Кюстендилско; Благоевградско; Елхово) [сировàска (Западна България); сурвàска(Дервент, Дедеагачко - Турция); сурвùска (Банско; Белица, Благоевградско; Разлог)]; суровùшняк (Софийско; Бегуновци и Ярджиловци, Пернишко). От основа сурва е формирано и названието на новогодишната благословия - сурвакùя2(Североизточна България). Обредът и действието сурвакане - производни от глагола сурвакам [сурвам (Лилково, Пловдивско); суровишкам (Софийско)], се извършват отсъбрани в дружини малки момчета или млади неженени мъже, наричани сурвакàри (Източна България)[сурваскàри, сурвискаре (Западна България); сурувàре (Костурско - Гърция); сурувакàре (Ботевградско); сурвачàри (Старозагорско); сурвашкàре // сурвачикàре (Радомирско)] и варианта суркувачи (навярно от нерегистриран глагол *суркувам + суф. -ач). С термина сурваскàри или сурвачикàре (Радомирско)се назовават и участниците в новогодишните кукерски шествия (Западна България), които са известни и с термина сурàте (Пирдопско) (вероятно най-старият дериват, образуван направо от Сур + суф. -ат). Производно от сурва е и сурвишкàр ‘специално приготвен обреден хляб (кравай), който сурвакарите получават от домакините на къщите, които обикалят на Сурваки’ (Шуменско), а също и сурвàчка ‘новогодишна баница с дрянови клончета’ (Странджа). Към същото словообразувателно гнездо се отнася и геортонимът Стàра Сỳрвака (Добруджа) [Стàра Сырвака (Етнография 1985:106)] ‘вторият ден след Нова година (когато се прави общоселско хоро и се извършват традиционни гостувания)’.

1.2. В основата на това словообразувателно гнездо стои прилагателното сурва // сурова. Останалите формации са преки или опосредствани негови деривати. Не е ясно обаче кой от еднозвучните термини сурва е първичен и кои са вторични (метафорични или метонимични) образувания. Няма съмнение само в това, че терминът Сурва е субстантивирано прилагателно, получено чрез елипса на съществителнотоот устойчивото словосъчетание Сурва година. Не ни помага в това отношение и словообразувателната интерпретация на останалите производни, тъй като почти всички имат двойна и дори тройна мотивация. Така например, Сỳрвак,Сỳрвака може да са образувани от субстантивираното прилагателно Сурва, но биха могли да са девербални формации от глагола сурвакам по законите на обратното (регресивното) словообразуване.

Тези проблеми не могат да се решат, докато не се разкрие вътрешната структура на прилагателното сурва и произхода му.

1.2.1. Въпросът за етимологията и значението на прилагателното сурва в термина Сурва година и строфата Сурва, сурва година / Сурва весела година привлича вниманието още през Възраждането, когато те се свързвали с бог Сур, за който се твърди, че някога бил честван от българите ежегодно на 1 януари (Войников 1861: 18). За наличието на Бог Сур в българската митология споменава Г. С. Раковски (1983: 458; Извори 1992: 346-347). По-късно връзката на Сурва с индийската митология категорично се отхвърля от Ст. Младенов като "погрешно сближавано със санскр. sūra- sūrya- слънце" и го свързва с прилагателното суров (Младенов 1941: 618). Към това мнение по-късно се присъединява и Т. Тодоров (1993-1994: 347), който го заявява по отношение на прилагателното сурва в първата строфа на благословията Сурва, сурва година. Последният не приема и хипотезата на М. Филипова-Байрова, че сурва е заемка от гръцки, където битува съществително σουρβα ‘дрян’, което от своя страна води началото си от латинското съществително sorbus ‘дива круша’ (Филипова-Байрова 1965). Тази версия с основание се отхвърля и от Л. Йорданова (1968: 278). Според Т. Тодоров сурва се идентифицира с формата за женски род сурова на прилагателното суров в значението ‘влажен, неизсъхнал, неизсушен’ (Тодоров 1993-1994: 345), което в заклинателната благословия Сурва, сурва година/ весела година е развило значенията ‘дъждовна’ и ‘здрав/а/’ (Тодоров 1993-1994: 346), т.е. според него тази строфа буквално означава ‘Влажна (дъждовна), здрава година’. Той предполага че Сурва <година> е метонимична формация от прилагателното сурва в новогодишната благословия.

Тази етимология също е неубедителна. От съвременен аспект, като компонент на устойчивото словосъчетание Сурва (Суръва, Сурова, Сура) година ‘Нова година’, сурва би могло да се приеме за дублет на прилагателното нова. Но тъй като не са регистрирани други случаи, при които сурва да се употребява в значение на‘нова’, то тази версия се анулира. Ако вземем под внимание вариантите на началната строфа на новогодишната обредна благословия: Сурва весела година; Сурва, сурва година; Сурва, сурва година/ весела година; Сурва година/ весела година и т.н., то, освен ‘нова’, сурва би могло да означава и някакво друго прилагателно, като напр.: ‘влажна’, ‘здрава’, както твърди Т. Тодоров. На пръв поглед тази версия изглежда приемлива, тъй като, от една страна, сурвачката се прави от сурова пръчка, която е жилава и здрава, а от друга - при сурвакането се пожелава здраве. Конкретното пожелание "живо, здраво" или "жив, здрав" в края на текста, поражда известни съмнения в развитието на това значение. Семантиката ‘здрава’ е неприемлива и поради това, че "здрава година" се споменава наред със "сурва година" още в началото на един вариант на благословката, регистриран във "Веда словена":

Сурва, Сурва, Сурова година,
Сурова година здрава година!
Сурва Сива на земета

(Веда 1997а: 270)

От друга страна, като цяло в този химн-благословия се набляга повече на благополучието, благоденствието през следващата година, което не изключва здравето - нещо повече, включва всички други ценности в аксиологичната система на българина и най-вече онези, които осигуряват неговото благоденствие.

От особено значение тук е обстоятелството, че подобни мотивации при назоваването на празниците в народния календар в български не са характерни, още повече когато става въпрос за някакъв голям празник. Затова по-вероятно е в случая прилагателното сурва да се идентифицира с ‘богата’, ‘благополучна’, ‘радостна’, ‘щастлива’, ‘добра’, ‘светла’ и т.н. Следователно, ако значенията ‘влажна’ ‘дъждовна’ ‘здрава’ на сурва от благословията в някаква степен биха могли да се допуснат, то това е невъзможно по отношение на названията на празника Сурва // Сурва година и другите еднокоренни негови варианти.

1.2.2. Словообразувателната структура на сурва // суров/а/ не е обект на анализ от цитираните автори. Явно, това прилагателно се приема за непроизводно и се отнася към групата на архаичните прилагателни, със завършек на -в/а/ от типа на нов/а/, сив/а/, див/а/ и т.н.

Всяка връзка с прилагателното сур се изключва от всички учени, които са се занимавали с етимологията на тези две прилагателни. Единствено Ив. Венедиков по повод на Суроваки или Сурваки, допуска, че „Името вероятно е производно от корена на прилагателното „сур", изчезнало в литературния език, но употребявано в народния и главно в старите песни. Значението му не е съвсем ясно. Народът употребява това прилагателно като епитет на елена, за да изтъкне положителните му качества в смисъл бодър, жизнен. Но то се употребява и при онези чудовища, които носят бедите и глада. Ламята, която спира плодородието, също се нарича сура ламя." (Венедиков 1995а: 441). Разкриването на вътрешната структура на сур ‘бял, светъл’, ‘слънчев’, ‘блестящ, бляскав’, ‘небесен’ в смисъл ‘божествен, т.е. сакрален’, както и това, че този епитет се прибавя към необикновени същности,дава възможност да допуснем, че сурва е производно от него с формант -ва // -ов/а/, познат в български език като суфикс за формиране на няколко словообразувателни типа с основи от прилагателни или съществителни.

Към единия от тях се отнасят и някои еднокоренни деатрибутивни прилагателни като: вран > вранов <кон>, боз > бозов/-а/, роз > розов/-а/, шпек > шпеков/а/, където суфиксът -ов/а/ има факултативна роля, тъй като не променя значението на първичната лексема, т.е. значението на производната формация и нейната основа са еднозначни. Възможно е сурва също да се отнася към този словообразувателен тип, т.е. сур > сур + ов/а/ > сурва със същата дълбинна структура.

При това положение прилагателното сур се явява център, ядро на представеното по-горе словообразувателно гнездо, което се формира от редица словообразувателни вериги, като например: сур/а/ > суров/а/ (> сурва) <година> > сурвак (сурваки) > сурвака. Този модел за верижно словообразуване действа, например в: мор ‘черен’ > моров/а/ (> морва) > морвак ‘син домат’, а също и мория ‘мор, епидемична болест’ (Геров 1977а: 82). Впрочем във "Веда словена" Сура година и Сурва година се използват като дублетни термини (Веда 1997а: 261). Следователно формацията сурва би могла да е производна от сур, а сурвак - пряк дериват на прилагателното сурва // суров/а/, ане от глагола сур/у/вакам (или сурваскам), който от своя страна също е производен от сурва и се явява мотивираща основа на съществителните сурвакане и сурвакар (респективно сурвискар), а най-вероятно и на сурвачка. Елизията на неударената гласна о между две съгласни (при вариантите сурва и морва и формациите сурвак и морвак) е добре познато в диалектите фонетично явление (напр.: меродия > мердия, половина > полвина, довечера > двечера и особено пред членната морфема при съществителните от ср.р.: дъното > дънту, ситото > ситту и т.н.).

1.2.3. Названия от народния празничен календар като Зелена/та/ неделя ‘Русалската неделя’; Зеленило ‘Св. Дух’, Цървен Гергьовден ‘Гьоргьовден, когато се падне преди Великден’, Черен празник // Църн ден > Черняй; Баба Черна // Св. Черна > Черна ’ден, който се почита за предпазване от болести и смърт (19 или 20 януари)’ дават още едно основание да се потърси връзка със сур и да се допусне, че Сурва е производно от прилагателното сур, при това със значение на някакъв цвят от семантичния му спектър. Предположението намира потвърждение в цикъла "Личен день, Суров день" на "Веда словена". Съдейки по противопоставянето между Сура година и черна година в стиховете: поминала царна година,/ задала са Сура година (І: 261), то в термина Сурва година [Сура година, Сурова година, Суръва година] прилагателното означава ‘бяла, т.е. светла’. Това се потвърждава във "Песна 2" на същия цикъл, където Сурова (Сура, Сурва) година се заменя именно с Бела година: сега си е Бела година,/ Бела година, сурова (Веда 1997а: 262).

Прилагателните бяло и светло някога са се отнасяли към едно понятие. Както се отбеляза в първата част, фонетично *světъ се доближава до прасл. *swětъ < *svьtěti sę, което е сродно със ст.-инд. śvetá- ‘бял’ (БЕР 2002: 567). След фонетичен развой *swětъ получава облика свет със значение ‘епитет на Бога и светците на църквата, църковните служби, празници и под.’, а също и ‘праведен, непорочен’ или ‘съкровен’ (БЕР 2002: 541).

От митологична гледна точка бяло, бял цвятсъщо се идентифицира със светло, светъл, най-вече когато се използват като девербални символи. Това е особено добре изразено в еднозначните опозиции бяло ~ черно = светло ~ тъмно; светлина ~ мрак, къдетопървите компоненти се асоциират с всичко прекрасно, красиво, чисто, възвишено, свято, свещено и изобщо добро, противопоставяно на тъмно и/или черно, които се идентифицират с всичко лошо, зло, грозно и неприятно. Ето защо устойчивото словосъчетание бял ден (особено в клетвата Бял ден да не види/ш/!) семантически се покрива с добър ден, хубав ден, което "совпадает с русским выражениием белы свет, белый день и подчеркивает, что цветом ведевых солнечных лучей светопоклонники означали все, достойное уважения." (Кузмычев 1990: 111). Без съмнение, това значение се придава и на светъл ден // светъл празник ‘велик, голям, хубав празник’, но тези словосъчетания са натоварени с допълнителна конотация - ‘свет, свещен’ и са наситени с повече положителен емоционален заряд. Това е резултат от семантични развойни процеси, породени от стремежа към смислово разграничение.

Следователно прилагателните сура, сурва, сурова и т.н. в названията за Нова година семантично се покриват с тези на прилагателното сур, -а, -о, -и, т.е. те имат същата външна структура - ‘бял, светъл, слънчев’ в смисъл ‘свят, свещен’. При това положение терминът Сура година, Сурва <година> и всичките му варианти, буквално означават ‘Светла година; Свята година’. Това значение изглежда много по-правдиво и за еднозначните геортоними Суров ден // Сурвак <ден> ‘Светъл ден’. Тази идея се подкрепя от названието Святки ‘Бъдни вечер’ в руския празничен календар, както и от текстовете на религиозните коледни песни, в които и днес нощта срещу Коледа също се определя с епитета свята, т.е. свята нощ.

Значението ‘светла’ е по-приемливо и по отношение на първата строфа на новогодишната благословия Сурва, сурва година/ весела година ‘Светла, свята (благодатна) година/ весела година’, където светла е в смисъл на ‘добра, хубава, т.е. с богат урожай, много радост, веселие, крепко здраве, изобщо благополучна във всяко отношение’, благопожелание, което всъщност се разкрива и в самия текст.

Сред многото производни на сур в другите езици привлича вниманието узбекското съществително сурур ‘радост, веселие’, което логически съвпада с прилагателното весела в стиха Сурва весела година и подсказвасемантиката на едно от прилагателните в Сурва сурва година - първият стих на българската новогодишна благословка. В първия вариант явно весела е калка на сурва.

Обобщената семантика на сурва се съдържа и в словосъчетанието: сура суровита година, което откриваме в песните от цикъла "Личен ден Суров-ден"на "Веда словена":

Дай ни, Боже, сура суровита година,
лу де си фодиме злату да си гледаме;
дур и златни канати руйну вину да си пиеме,
та и тебе, Боже, фальба да си фалиме,
чи ми седиш дур на небе,
та ми чиниш чуда дур на земета.

(Веда 1997а: 134; вж. и с. 130)

Без съмнение, прилагателното суровита е производно от сурова < сур, а словосъчетанието сура суровита е вид поетична фигура, от типапримерно на плодна плодовита; блага благодатна. От контекста е видно, че семантично тя се свързва с богатството и благоденствието, израз на които в текста са златото и виното. Според този текст прилагателното суровита е знак на понятието ‘богата; благодатна’, а парафразата на израза като цяло най-вероятно е ‘светла, благодатна година’.

Следователно прилагателните сур, сурва и светла семантично се покриват напълно, дори по отношение на конотацията ‘света, свещена’, което, от друга страна, доказва етимологичната връзка на сур и сурва.

1.2.4. От прилагателното сур се образуват и съществителни, при които архисемата ‘светъл; свет, свещен’ се запазва. Името сурина е регистрирано в "Притурка II" на "Веда словена" (с. 444) като компонент в словосъчетанието Сура си сурина. Определено то е дериват на прилагателното сур + суф. -ина. Според Ив. Гологанов целият израз означава: ‘здрав си като Сура Бога’. На фона на контекста това твърдение изглежда неубедително:

Сура си сурина,
ясна си яснина,
друмна си друмнина,
азна си бидина,
ахайна ми хаята,
сурум дивна удита.

Имайки предвид установеното по-горе значение на сур - Сура, Сурва и т.н. ‘светла’, както и следващите строфи в същия фрагмент ясна си яснина,/ друмна си друмнина,то Сура си сурина, явно, е формирана по същия модел и буквално означава ‘светла си светлина’.

От сурина е образувано и производното суринче, което откриваме в края на същата "Песна I" на цикъла IIIа: "За Суров-день (От другио певец)", където Юда пожелава на царя: Жив си, царю, за илинче,/ здрав си, царю, ду суринче! (Веда 1997б: 279). Според лексикалните обяснения в самата "Веда словена" (1997б: 279) думата суринче означава ‘Нова година’, т.е. Суринче е дублетна словообразувателна форма на Сура // Сурва година, Суров-день, Сурва и др. Несъмнено този текст е по-стар вариант на финалните строфи в познатата ни новогодишна благословия - Живо, здаво до година,/ До година до амина! Следователно словосъчетанието до суринче е равно на до година, а до илинче ‘до хиляда години’ съответства на по-късното словосъчетание до амина, както се казва в други варианти на това пожелание.

1.3. Мотивационната връзка при сур ‘светъл’ > сурина ‘светлина’ е ясна и не представлява проблем, но при сурина ‘светлина’ > суринче ‘година’ е загадка. Идеята, която тук се прокрадва, е свързана с обстоятелството, че при определяне на астрономическата година много народи, сред които и славяните, имали по два календара - лунен и слънчев. Празникът Сур/о/ва година някога е означавал началото на годината по слънчевия календар, който вече се е утвърдил повсеместно. Не знаем дали началото на лунната година се е отбелязвало в специален ден, нито как се е назовавал, ако е имало такъв. Известно е обаче, че в миналото някои народи отчитали разликата между двата календара като един ден. Така например при чувашите това са 11 дни, поради което този период се нарича Мăнкун ‘Големият ден’ (Нова слънчева година, 21 март ~ 1 април) (Мадуров 2011). По този начин се получавало изравняване, а празникът Нова година слагал началото както на слънчевата, така и на лунната година. Следователно водещ е слънчевия календар, а лунният се е пристройвал към него, поради което терминът Сурва // Сура година би могъл буквално да означава Слънчева година. Това не противоречи на казаното дотук - ‘слънчева’ е синоним на ‘светла, бяла, ясна’, което се свързва с обстоятелството, че слънцето е естественият източник на светлината. Следователно еднозначните стихове: Бела година, сурова и Сура година, сурова буквално означават: ‘Светла година, слънчева’. Прилагателното сура, без съмнение, тук експлицира митологичния смисъл на епитета бяло, а в слънчев // светъл се обобщава всичко, както материално, така и нравствено добро, според аксиологичната система на българина. Налага се изводът, че изразът Сурва сурва година в познатата благословия буквално означава ‘Светла слънчева година’. Дублирането на сурва се дължи на словообразувателното уподобяване на сура със сурва и същевременно двете значения на това прилагателно.

2. Във "Веда словена" се сблъскваме и с друга ситуация, която привлича вниманието.

2.1. Наред с еднозначните Бела година // Сура (Сурва, Сурова) година се използват и дублетните названия Суров день, Сурвак день и Сурван день, напр.:

Сурва година Суров-день,
Суров-день, Сурвак-день

или

днес ми е личен день,
личен день Сурван-ден,...

По аналогия на Сурва година и тези геортоними би трябвало да означават Светъл ден.

Прилагателните сурвак и сурван явно са производни от сурва, но биха могли да имат и друга мотивираща основа от корен сур-, напр.: от сурвакам, а Суров във Суров ден - от коренната дума сур и спокойно би могло да се приеме като съответната форма за мъжки род на сурва.

2.1.1. Същевременно би трябвало да се има предвид и фактът, че със суфикс -ов/а, о, и/ се образуват прилагателни и от съществителни, напр.: бор > боров/а/, дрянов/а/, дъбов/а/, кремов/а/, портокалов/а/, бронзов/а/, рубинов/а/, реотанов/а/, рентгенов/а/ и т.н., които означават материала, от който е направена съответната вещ.

Повече внимание заслужават тук прилагателните имена от типа гарванов/а/, еленов/а/, орлов/а/, соколов/а; кумов/а/, синов/а/, татков/а/, вуйчов/а/ и др.под., които означават притежание. Още по-ярко това е изразено при прилагателни от собствени имена, като напр.: Божанов дом, Стоянов син, <гневът> Ахилов (< Ахил+ов), Сизифов <труд>, и най-вече тези, които участват в сложни имена, назоваващи празници, посветени на съответни митологични или християнски образи, като напр.: Петров ден, Димитров ден, Василов ден, Власов ден, <Рождество> Христово, Лазарова събота и пр., а в най-ново време и названия от типа Аполонови дни. Всичко това навежда на мисълта, че Суров-день принадлежи към същия словообразувателен тип, т.е., че всъщност това е ден <посветен> на Сур.

Наред със Сура Бога в сборника "Веда Словена" се използва словообразувателният вариант на името Сурва Бога. Това ебогът, към който в определени обреди се отправят различни ритуални молби, химни, понякога започващи с конкретното обръщение: Ой, ти, Боже, Сурва Боже!. Няма съмнение, че името на празника е производно от Сур + -/о/ва ‘ден на Сур’, а Сурва като митоним, би могло да е пренесено от празника, т.е. Сур ‘митоним’ > Сурва ‘празник, посветен на Сур’ > Сурва ‘вторичен митоним’.

2.1.2. В този ред на мисли се очертава още едно предположение. В различни писмени източници се подчертава, че Сварожич -славянското име на индийското божество Суря - е син на Сварог - познат и под името Даждьбог // Дажбог, тъй като същевременно се възприемал като бог на доброто. Тази ситуация навежда на мисълта, че в българската митология Сур и Сурва се възприемали като две божества, намиращи се в родствената позиция на баща - Сур/а/ и син Сурва. Основание за това дава антропонимният суф. -/о/ва, който наред с -ич в български и други славянски езици изпълнява функцията именно да означава чий син е даден човек, напр.: Стоянов е син на Стоян. Възможно е този модел да е приложен и при формирането на Сурва, т.е. Сур ‘бог (на небето?)’ > Суров ‘син на Сур = бог на слънцето’ > Суров бог > Сурва бога, като последният вариант най-вероятно е застинала падежна форма.

2.2. Категорично за наличието на Бог Сур и Сур-Сива бог в българския митологичен пантеон изказват мнение още Д. Войников (1861: 18) и Г. С. Раковски (1983: 458; Извори 1992: 346-347). От друга страна, в черковно-славянския речник на Гр. Дяченко е регистрирано съществителното сур ‘герой, мъж’, което се идентифицира със санскр. çура, като същевременно се твърди, че "въ первобытной санскритской, под формою суръ, и значитъ молодецъ, герой, какъ мы видим, напр. въ др.-рус. ст. "удалой молодецъ былъ Волгскiй суръ", 271: такъ названъ Садко богатый гость;..." (Дяченко 1998: 691). В същата речникова статия, авторът се съгласява с твърдението на Буслаев, че "коренное слово щуръ въ нашемъ пращурѣ объясняется санскритскимъ сура" (Дяченко 1998: 692). Значението на рус. сур ‘герой, юнак’ вероятно е по-късна семантична еволюция, от името на по-старо божество Сур или Сура, което се споменава и във "Веда Словена" под застиналата падежна форма Сура Бога. Семантичната трансформация бог > културен герой е познато явление в индоевропейските митологии.

Същевременно във ведическата книга на русите "Велесова книга" на много места се споменава Сурья и както в древноиндийските ведически книги и тук е трудно да се разбере дали това е едно от имената на бога на слънцето или е название на самото слънце, въпреки че на едно място конкретно се казва: "всякий день обращаем взор к богам, которыйе есть - Свет. Его же мы называем Перун, Дажьбог, Яр и инными именами. <...> И Сурья светит на нас и к нам, и все увидели сначала, как славу Сурьи застилает Дедова тень, приносящая зло, и как от той тмы изошло злое племя демонов-дасу" (Кресен 1993: 279). На друго място конкретно се изтъква, че Сварог - бога на небето (чието име някои извеждат от др.-инд. svárgas ‘небе’, или от някаква иранска дума със значение ‘слънце, свети’ + суф. -ogъ и др. (вж.: Фасмер 1987: 570-571) е сътворил светлината и че "Он - есть Бог Света, и Бог Прави, Яви и Нави" (Кресен 1993: 274). При западните славяни той е познат с имената Златорог (Миролюбов 1996: 486) и Свентовит ("*svęt- ‘този, който притежава добродейна магическа мощ’, "свет", "свещен", което от 9. век в езика на християнската църква се отъждествява със "sanctus" и "hagios" (Гейшор 1986: 102), а при източните славяни това е Светогор.

2.2.1. Във "Веда словена" Сура (Сурва) Бога се представя и с други имена, някои от които са от същия корен. В цикъла "Личен день Суров-день" (Песна 13 и Песна 14) например това божество е наречено Сурица:

Сурва, Сурва Сурица!
Де си, Сурва, де си
на небе ли на земе?

(Веда 1997а: 270);

Фаф гора е Сурва Бога,
Сурва Бога и Сурица

(Веда 1997а: 271).

Според тълкуването на Ив. Гологанов това са две божества - Сурва ‘бог на годината’ и Сурица ‘бог на здравето’ (Веда 1997а: 272). Контекстът на горните строфи обаче подсказва, че по-скоро това са две имена на едно и също божество. Сурица е производно от Сур + суф. -ица по подобие на Йогница / Йогница Бога - едно от имената на Йогне Бог // Игна Бог. Очевидно, Сурва Бога и Сурица е вид поетична фигура, която се открива и в други строфи като: ф сарае му Сура година,/ Сура година сурова или ф сарае му царна година,/ царна година поцарнела (Веда 1997а: 261); фаф чаше сурна вода,/ сурна вода усуреста (Веда 1997а: 256) или родна си билька бере,/ родна билька родувита (Веда 1997а: 251); ясен е йоган еснити (Веда 1997а: 328); стару Хару пристарелу (Веда 1997а: 93) и подобната на тях фигура Дувечере суров Бадник,/ Суров Бадник и Бадница (Веда 1997а: 261) ). Формации на -ица като Бадница, Василица, Варварица и др. подсказват, че Сурица може би е название (или епитет) не само на Сурва Бога, а и на неговия празник.

От друга страна, -ица има функцията и на умалителна наставка, използван в старобългарски и при мъжко-личните имена, напр. Иваница, което значи, че Сурица може да е умалително от Сур.

2.2.2. В една, сходна на посочените поетични фигури, се казва:

де ми слезе Сива Бога,/
Сива Бога и Сурива

(Веда 1997а: 271),

където синоним на Сурва Бог се явява и Сива бога, а Сурива явно семантично съответства на Сурица, но за точното значение може само да се гадае. Суфикс -ива поражда аналогия с някои прилагателни, образувани с този формант, като красив/а/, лютив/а/, серив/а/, ръждив/а/, ленив/а/ и т.н., въз основа на което Сурива може да се тълкува като ‘светлив/а/’, или по-скоро ‘бляскав/а/’, т.е. Сур ‘бог’ > Сур/о/ва ‘светлия, блестящия, сияещия’ > Сурина ‘светлина’ > Сурива ‘светлив/а/’. Структурата на стиха подсказва, че същото значение се отнася и за бог Сива.

Прави впечатление, че в циклите "Мръсни-дене", "Личен день Суров-день" и "За Суров-день" на "Веда словена" Сива Бога се употребява по-често от Сурва Бога, като и двете имена се взаимозаменят и се свързват с личен день Суров-день,/ Суров-день Сурвак день. Впрочем новогодишната благословка в Македония започва със стиха: Сива, Сива, Василица! Тази ситуация разкрива една много сложна картина, която дава основание да се приеме, че Сива Бога и Сурва Бог са названия на едно и също божество, въпреки обясненията на Ив. Гологанов, че Сурва е "Бог на годината", а Сива е "Бог на нова година". Възможно е, разбира се, това да е късна семантична диференциация на двата митонима, но това не противоречи на предположението за тяхната идентичност. Още повече че тези митоними отвеждат към прилагателните сур и сив, които, както се каза по-горе, са еднозначни - ‘светъл, сияещ, блестящ’. Подобно на тях те са следствие от различните развойни процеси на sur, което потвърждава еднозначността им. От друга страна, това показва, че от съвременен аспект названията Сурва Бога и Сива Бога буквално означават ‘Светъл бог’, т.е. изравняват се с руския Свентовит, а също и със славянския Бел бог - "хранитель (консерватор) и податель добра, удачи, справедливости, к счастья, всех благ" (Баженова 1993: 10).

2.2.3. Подобна мотивационна логика на номинация се открива при друго божество, известно при полабските славяни под името Яровит, белорусите го наричат Ярило, а руснаците - Ярун. Смята се, че тези словообразователни варианти са производни "от корена jar-, което означава "сила", "суровост", сила, идваща от младостта; същият корен се проявява в славянското название *jar - "пролет", което се пази в редица "нарицателни имена, отнасящи се до явления, свързани с пролетта: руското "яровой" - "летник", "който се сее през пролетта", полското "jare" и руското "яровое" - прилагателни за означаване на посеви, които се засяват през пролетта, чешкото и руското "яр" - "пролет" и много други примери от южнославянските езици" (Гейшор 1986: 123). Думата ярь в украински обаче се използва и като прилагателно със значение ‘пролетен’, смятано като кратка форма на ярий // ярнiи. Словоформата ярий от своя страна има и други значения: 1) ‘млад’ (Я коза ярая.), изразено и в производните ярчук ‘агънце’; ярча ‘агне до една година’, събир. ярота; 2) ‘зелен’ (Ярая рута); 3) ‘пълен със сили, страстен, пламенен, горещ’ (Стар, та яр) // яркий ‘страстен, в сексуално отношение’; 4) ‘горя, пламтя’ (Гринченко 1997: 541-543). Значенията на производните от яр налагат мисълта, че вътрешната структура на Яровит (// Ярило // Ярин) е ‘блясък, блестящ; сияние, слънце’, т.е. този теоним е собствено славянския съответник на Сур. Производни от същия корен се откриват и в български, най-популярни от които днес са съществителните яре ‘козле’, ярка ‘голямо пиле, което още не е кокошка’, прилагателното ярко, което означава, че божеството Яровит, наред с Бел бог е било познато и на българските славяни, но евентуално под влияние на прабългарите Сура бога стеснява функциите му и вероятно напълно го измества.

2.2.4. В подкрепа на това предположение се явява още едно дублетно име на този бог - Ясна Бога, което отново откриваме във "Веда словена" (Веда 1997а: 440). Епитетът ясен във фолклора се прикрепя най-вече към слънцето (ясно слънце), което от своя страна също свързва Сурва бога с това небесно светило и потвърждава, че семантиката на Сурва и Сива е ‘светъл’3.

2.2.5. Ясни бог обаче се свързва в поетична фигура с Летина: Я ти Бога ни си фалил,/ Ясна Бога и Летина,... (Веда 1997а: 440). Летина е словообразувателен вариант на името на бога на пролетта и лятото Лета Бога (вер. именителната форма е бог Лето):

Слезе ми Лета Бога,
слезе ми Бога на поле,
на поле ми ясну слънце;
блесна ми слънце лесна,
та му на поле лету,
лету му на поле, пролету.

(Веда 1997а: 411)

Този бог се назовавал също и Летна (субстантивация на прилагателното летен):

Боже ле, мили Боже,
Боже ле, Летна ле!

(Веда 1997а: 441)

По-интересно тук е това, че празникът, посветен на Лета Бога - Летов-день, също съвпада със Суров ден и, което от днешен аспект е още по-странно, с Гьоргов ден:

Лета е Бога думал,
думал е Бога говорил:
"Ду сега сам са лютил!
Бана ми курбан ни колел,
личен ми день ни правил,
личен ми день Гергюв-день,
Гергюв-день Суров-день,
Суров-день Летов-ден".

(Веда 1997а: 406)

или

Царе ти курбан коле
Ду година ти личен день,
личен день Гергюв-день,
Гергюв-день, Боже, Суров-день,
Суров-день още Летов-день
.
Слънце ле, ясну слънце!

(Веда 1997а: 390),

като, освен това, пряко се свързва със слънцето.

2.2.6. Привлича вниманието и един друг фрагмент във "Веда словена", където Сурва бог се идентифицира и с бог Коледа, като същевременно се нарича Браха и Ючна бог:

Служба служи милна брата,
милна брата Ючна Бога,
Ючна Бога, Сурва Бога,
Сурва Бога и Коледа,
Коледа Бога, млада Браха,
Бога си вода пие.

(Веда 1997а: 445)

2.2.7. Утвърдено е мнението, че руското прилагателно хороший е в генетична връзка с осет. прилагателно xorz ‘хубав; добър; славен; добро, благо, добре’, а Хорс - едно от названията на бога на слънцето в руския митологичен пантеон, съответства на осетинското езическо име Hurz. Според В. И. Абаев името Хорс по същество е епитет на някакво сарматско божество (hurz ‘добър, добрият’), което русите са приели за негово име (Абаев 1958: 219), а от него е възникнало и прилагателното хорший > хороший.

Всъщност това божество е било познато и на българите под фонетичния облик Хърс. В специално посветена на този въпрос статия, опирайки се на названието на етнографската група хърцои и на редица антропоними и топоними, А. Калоянов убедително доказва тази хипотеза (Калоянов 2000: 155-165). Пак там авторът изнася и предположението на В. Н. Топоров за българската принадлежност на това божество, чието име според него "има иранско потекло с тюркско посредничество и неговата етимология може да се изведе "слънце", "сияние" (Калоянов 2000: 160). По-скоро това божество славяните са го приели от скито-сарматите още преди нахлуването на тюрките в Европа или е доказателство за наличието на такива племена в конфедерацията на хуните или прабългарите, тъй като прилагателното xorz определено е характеризирало бога на слънцето при сарматите4 и може би дори се е отнасяло към бог Митра, както ахура към авестийскиябог Ахура Мазда. Всички тези определения - ‘хубав; добър; славен; добро, благо, добре’, в древноста са били митологични аксиологични понятия, които се отнасяли най-вече към слънцето. Но тези прилагателни най-вероятно са вторични. Фонетичният развой явно тук е Хърс < Hurz < Хūr < sūra, а семантичното развитие тук е вървяло по линията: ‘блестящ’ > ‘слънце’ > ‘хубав; добър; ...’. Това означава, че Hurz и Хорс // Хърс са еднозначни и съответстват на индийския бог Суря.

2.2.8. Специално на слънцето (и болестите) бил посветен и езическият празник Еньовден, което означава, че едно от неговите имена е било Еньо. Според Д. Маринов българите вярвали, че "Слънцето дотук е стигнало в пътуването си крайната точка на своя път към лятото; оттук ще трябва да се връща към зимата. <...> Като си отпочине, окъпва се в живата вода и на сутринта на Еньовден, окъпано и подмладено, се обръща, за да тръгне назад." (Маринов 1994: 653). Това поверие обяснява прозвището Купала на този мито-религиозен образ при източните славяни. С култа към слънцето са свързани и огньовете, които се палели в навечерието му. На самия празник обредно се "захващал" нов огън - един от слънчевите символи. "В Струга тоя ден стават много рано, преди още да изгрее слънцето, та като изгрява, да се огледват в него. Можело човек да се огледва в слънцето. Ако се види цял с главата - ще живее до другата година; види ли се без главата - само труп, означавало, че още тая година ще умре." (Маринов 1994: 676). Подобен обичай е имало и в някои литовски села, където на 29 юни наблюдавали изгрева на слънцето и пеели песни, съдържащи възгласа ой Ладо! Според припева Ладо, Ладо-солнце на една литовска песен от купалския обреден цикъл, слънцето направо се отъждествява с Ладо, по-скоро с Лад (Афанасьев 1994: 229). Но докато името Лад (Ладо) с прозвище Купало етногенетически е чисто славянски образ, то Еньо // Ян със звателни форми Яньо > Еньо, Яне, които в български език се трансформират в именителни, т.е. в основни и съответната форма за женски род Яна е позната в целия славянски свят. Няма съмнение, че християнският светец св. Иван // Свети Еньо,Св. Jован; Święty Jan и т.н. при славяните съответства на гръцкия Αϊ-Γιαννιοϋ, а славянските му имена Еньо, Яне са фонетична трансформация на гръцкото име. От своя страна, една гръцка обредна песен, която гърците в Асеновград изпълнявали при гадаенето на Еньовден(вж.: Арнаудов 1971: 320), подсказва, че Αϊ-Γιαννιοϋ е заел мястото на езическия Янус - "староиталийско божество, първоначално бог на светлината и слънцето, който отварял сутрин и затварял вечер вратата на небето" (Батаклиев 1992: 179). Двете лица в двуликия му образ гледали в противоположни страни, което изразява "властта му над миналото и бъдещото", във връзка с което той определя началото на всеки нов ден и сезон (Джордан 1998: 413). Изглежда, че гърците и траките също са почитали това божество, чието име чрез романизираните, а впоследствие славянизирани траки в български език се трансформира в Еньо и което при покръстването на българите и гърците, явно, не с особена охота, отстъпва функциите си на св. Йоан Кръстител.

В българските диалекти и фолклора са съхранени поетичните названия на слънцето Лало и Райко, Райно (Гинчев 1988: 157), които са ярко доказателство, че българите са анимирали това небесно тяло. Възможно е богът на слънцето да е имал и други названия в старобългарски език, които са отдавна забравени.

В наличието на много имена, с които се назовавало слънцето или неговия бог няма нищо странно - в индийския епос например Суря има 108 имена (Мифы 1992: 478), а според А. Афанасиев в индийските речници се откриват 35 названия за понятието ‘слънце’. Още повече че в българската митология те отразяват наслагването и контаминацията на различни културни системи, сред които основни са тракийската, старославянската и древнотюркската. Освен това всички те отразяват мита за неговите превъплъщения, отразяващи реалните му съществени астрономически състояния, определящи границата между годишните сезони, т.е. някои от тези митоними се отнасят към ипостаса на бога-слънце при зимното слънцестоене, другите - към образа му, свързан с пролетното равноденствие, и трети - с лятното слънцестоене. Без съмнение, митонимите Сур и Сурва се отнасяли към ипостаса, изразяващ пролетното равноденствие, но след приемането на християнството и особено след промените в светския календар, той частично се идентифицирал със славянското божество Коледа. Новото разграничение между тях настъпва след отделянето на Рождество Христово от Нова година. От друга страна, трябва да се има предвид и това, че всеки от тези митоними се отнасят и към различни езически и следезически периоди. Дублиращите названия биха могли да са субстантивирани определения или евфемизми.

Впрочем определянето на Христос като "Бог-слънце", "праведното слънце" и др.под. във византийската и староруската химнография, явно говори, че Иисус Христос е заел мястото на другите хипостази или превъплъщения на бога на слънцето в различните езически периоди. Самият той е син на бога-отец, аналогично на българските божества Сур и Сурва.

2.3. Всички тези данни аргументират предположението, че Сура Бога във "Веда словена" е синоним на изброените по-горе теоними, някои от които всъщност се явяват калки на Суря. Същевременно всяко от посочените имена се свързва с различни славянски племена, което доказва, че тук става въпрос за едно и също божество или негови ипостаси с различни, но семантично еднакви имена. Трудно е, ако изобщо е възможно, от днешен аспект да се установи кое от тях е първично и защо в едни от родствените езици то се запазва, а в други не. Всичко това затруднява реконструкцията на вътрешната структура, както и етногенетичния произход на съответните лексеми.

Изхождайки от контекста на имената, може да се допусне, че Сур // Сурва е бог: а) на светлината и топлината, създадени от слънцето, или б) на самото слънце, благодарение на който всяка година природата се възражда и който осигурява плодородието, богатата реколта на земеделските култури. Близките "родствени" отношения между бога на небето и бога на слънцето, тяхното местоположение, както и функциите им, свързани със светлината, са фактори, които са предизвикали техния синтез. Освен това, изхождайки от презумпцията, че името на бога съответства и "отразява "природата на този бог", но без да е адекватно на неговата същност" (Кузьмичев 1990: 132), тези названия явно са възникнали от съответните епитети на бога на слънцето или на самото слънце. Възможно е те да са евфемизми, заместващи първичното име, което в даден момент, изглежда, се смятало за табу. Във връзка с това, в известна степен, са и заимстванията.

3. Всичко това усложнява още повече цялата картина около Сурва Бог и неговия "личен ден", като същевременно повдига нови въпроси.

3.1. Един от тях е: защо Суров ден един път се идентифицира с Гьоргьов ден, а друг път Сурва Бог се свързва с Коледа? Може би отговор на този въпрос дава обстоятелството, че тук явно се проявява синкретизъм на езически вярвания от различни митологични епохи, които впоследствие се контаминират и с религиозни вярвания. А може би тук става въпрос и за смесване и на митологични системи на различни етноси или на племена от различни етногенетични семейства. Това явление е силно изразено във всички песни от "Веда словена", което подсказва, че те наистина са изключително стари и са създадени в езически времена (има се предвид най-вече многото фрагменти, изпълнени с неясни архаични думи), а вида, в който са съхранени, ни отвежда в периода след консолидацията на етносите, формирали българския народ и покръстването му, но в процеса на времето са продължавали да се адаптират към съответната епоха, поради което на места прозират изменения, внесени много по-късно - през времето на Османската империя.

3.2. От значение в случая е това, че в древността много народи празнували Нова година през пролетта. По принцип при славяните, "Год распадался на две половины: летнюю и зимнюю, и начинался с перваго весенняго месяця - марта,..." (Афанасьев 1994: 659-660). В предхристиянско време Нова година се чествала на 21-ви или 22-ри март - денят на пролетното равноденствие5. В българския народен календар годината също се дели на две, но не по астрономически съображения, а във връзка с трудово-стопанските дейности на народа. В зависимост от това аграрната година започвала на Гьоргьов ден и завършвала на Димитров ден. Гьоргьов ден е празник, който същевременно маркира и началото на лятото, поради което се наричал и Летов ден. Но в по-ранен езически период явно е бил посветен на Сурва бог.

Основание за подобно твърдение отново ни дава аналогията с Ярило. Според Ал. Гейшор това божество е с две функции - "От една страна - войн, от друга - пазител на земеделските дейности, ..." (Гейшор 1986: 124). Датата на неговото честване - 27 април или 10 май, почти съвпада с днешния Гьоргьов ден (23 април / 6 май), респективно с по-стария Суров ден. Имайки предвид дадените по-горе данни за това божество, не остава съмнение, че названието Летни бог, от една страна, е славяно-българският превод на теонима Яровит, а от друга - че божеството Яровит е идентично с Летни бог и Сурва, т.е. това са имена на едно и също божество или негови ипостаси, отнасящи се към различни славянски племена.

Тези данни обясняват идентификацията на Суров ден с Гьоргьов ден и Летов ден, а също и защо той е по-значим за българина от Великден. Същевременно става ясно и защо Сурва бог се е назовавал и Летни бог. Старото название за "година" в старобългарски - лето, предполага, че терминът Летов ден буквално означава ‘ден на <началото на> годината’, а Летни бог - ‘бог на годината’, което до известна степен съвпада със значението, което ни дава Ив. Гологанов на Сурва бог (вж. по-горе).

В митологичното съзнание на българина пролетта е времето, когато Сура бог окончателно е победил Чернобог, превъплъщаващ се и във вид на Сура ламя, но вероятно в периода след покръстването върху този теогонически мит е изграден епизодът в религиозното житие на св. Георги, представящ борбата му с ламята и победата му над нея. Всъщност напълно е възможно в този случай в образа на ламята да е въплътен самият бог Сур, а може би този фрагмент изразява победата на християнството над езическата вяра. Обичаят с люлеенето на момичетата на Гьоргьов ден, описан в народните песни, е пряка реминисценция на митологичния сюжет за слънчевата женитба. В основата на двата фрагмента е залегнала въображаемата борба между лятото (Летни бог) и зимата (стару деду - според "Веда словена"6) и най-вече момента, в който зимата безвъзвратно си е заминала, а пролетта вече е в разцвета си. Но имайки предвид значението на Летни бог, тази "борба" би могла да е между Новата и Старата година, съответно между Сура бога и Църна бога.

3.3. С промяната на календара и налагането на римско-католическата система за отчитане на времето, официално Нова година се установява на 1-ви януари, като запазва езическото си название Суров ден или Сурва година, Сурва, Сурвак и т.н. Според православния календар този ден съвпада с празника на св. Василий Велики, поради което той е популярен и с името Василов ден. То се отнася към един словообразувателен тип със Суров ден. Едва ли е имало някакъв езически празник на този ден, но новото темпорално ситуиране на Нова година е близо до зимното равноденствие, до времето "когда солнце доходило до minimum своей силы и возвращалось снова на весну" (Костомаров 1994: 248), т.е. когато, според народното вярване и космогоничните представи, се ражда "млада Бога", запазил до днес езическото си име Коледа, заменен впоследствие с основния образ в християнството Исус Христос. Следователно и в единия, и в другия случай празникът е посветен на раждането на съответните божества. Двата празника - Коледа (Коледов ден) и Сурва (Суров ден) явно са формирали един празничен комплекс, заедно с намиращите се между тях т.нар. Мръсни дни. Нещо повече, в старобългарски геортонимът е регистриран със значение ‘Нова година’, от което следва, че в един момент двата празника са се слели. Най-вероятно това се дължи на обстоятелството, че в езическия период при зимното слънцестоене се е чествало раждащото се слънце, а при пролетното равноденствие - новото слънце, което е достатъчно силно, за да победи зимата и да възроди природата за нов живот.

За пренасянето на Нова година, респективно празника Сурва, от май през декември-януари и смесването на двата празника, говори и фактът, че в някои диалекти двата месеца се наричат с еднокоренните названия коложляк‘месец май’ (Николаево, Радомирско; БЕР 1978: 560) и коложег (Струмичко; Кичевско; Кукушко; Охридско; Прилепско; Моравско; Дебърско; Костурско; Габровско; Западна България и Югозападна България) или колески // колески месец‘месец януари’ (Бяла Слатина). От названието на празника Коледа по метонимичен път се получава и едно от имената на месец декември (Средни Родопи), както и производните коледен (Крумово, Стефан Караджово, Ямболско; Инжекьой, Хасковско; Гърло, Пернишко; Николаево, Радомирско; Дондуково, Ломско) и коледния (Дядово, Пловдивско). В народното съзнание тези имена се свързват с представата за слънцето като горящо колело и с обичая на Коледа да се търкалят колела (познат и при албанците) (Заимов 1954: 101-147). Това мнение на Й. Заимов (и други) се отнася и за названието на празника Коледа, което е по-приемливо от твърдението, че то произхожда от латинското съществително calendae ‘първия ден на месеца’ (БЕР 1978: 552 и др.). Както е известно, колелотое един от най-разпространените слънчеви знаци, то е "древният символичен образ на слънцето като търкалящо се колело" (Георгиева 1993: 24), поради което "имя Коляда <....> скорее однознаменательно с словом Йола, означающим колесо - круг солнца; то же значит и Коляда от коло - круг, колесо" (Костомаров 1994: 249). Според същия автор "В отношении этот праздник у славян отправлялся в честь рождающегося солнца, из чего уже следует заключить, что год славяне начинали с зимнего поворота." (Костомаров 1994: 249). Явно, както за заместването на митологичните вярвания с християнската религия, така и за налагането на римския календар, е трябвало да минат десетилетия, дори векове, за да се получи контаминацията между старото и новото.

3.4. Връзката на прилагателното сурва със слънцето и оказваните му почести ясно проличава в редица песни от "Веда словена", при това в различни цикли. Тук ще цитираме фрагменти от "Песна 2" в цикъла "Личен день Масин-день", според които на Масин ден - друго название на Гьоргьов ден - девет девойки колели курбан царни пуйки позлатени на Йогница (Агни бог), пеели химни и му се молели:

да изгрее ясна двезда,
ясна звезда ясна зорница,
да изгрее ясну сланце

(Веда 1997а: 304)

Когато слънцето изгряло:
на дори ми веке слел;
намерил си суру агне
суру агне усуресту
усурусту пепелиту,
<......>
на Бога го курбан колете,
ясна му песна пеете,
та си фалите ясна зора,
ясна зора ясну сланце,
чи изгрелу на земета,
със сланце иде бела пшеница,
бела пшеница белу грозде;
та си земе позлатила,
позлатила посребрила,
фаф сарае чисту злату,
чисту злату белу сребру.

(Веда 1997а: 304)

От този фрагмент не остава съмнение, че във вътрешната структура на пожелателното прилагателно сурва, както в устойчивото словосъчетание Сурва година, така и в дошлата до днес новогодишна благословия Сурва, сурва година буквално означава ‘светла, слънчева’, разбирано не само в митологичния смисъл, а като ‘общонародно и в частност семейно благополучие и благоденствие във всяко отношение и, най-вече, материално’. Явно Сура бог се смятал не само за всевиждащ, всезнаещ, но и всемогъщ и всеможещ, който може да даде на хората всичко, което те искат. Това вероятно обяснява и названието Даж/д/бог едно от имената на бога на слънцето в руската митология.

Що се отнася до геортонима Суров-день, той е конструиран по модела "ден на...", т.е. това е ‘ден на Сур/ва/’ > Сурва, както Коледов-день е ‘ден на Коледа’ > Коледа, Василов ден > ‘ден на св. Василий’ > Василица и т.н. Това е един устойчив словообразувателен модел за формиране на геортоними в българския празничен календар, възникнал още в езическо време в праславянския език и продължаващ да действа при назоваване на християнските празници и днес.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Същата вътрешна структура притежава и Феб ‘едно от имената на Аполон - бога на слънцето в гръцката митология’. [обратно]

2. Позната в различни варианти, сред които един от най-разпространените е:

Сурва весела година,
(//Сурва, сурва година // Сỳрва годùна, /Ве˜села годùна,)
златен клас на нива
червена ябълка в градина
пълна къща със коприна!
Живо, здраво до година, (//Да си жив и здрав до година, )
До година до амина! [обратно]

3. Според А. Афанасиев (и др. автори) Сива е женско божество и е другото име на Прия - богинята на пролетта, която съответства на скандинавската богиня "Sif, которая, подобно Фреµ, есть представительница красоты, любви и семейныхъ узъ. <...>. Указанныя выше понятiя красоты, любви и проч. суть производныя, возникшiя вслµдствiе древняго воззрµнiя на стихiю свµта, какъ на источникъ всего прекраснаго и нравственно-чистаго." (Афанасьев 1994: 230). Но А. Кайсаров представя Сива като божество на плодородието и живота при балтийските славяни (Кайсаров 1993: 63; 83), което източните славяни наричали Жива. Сивка-бурка е митично същество полукон-получовек в руските приказки. [обратно]

4. От същото прилагателно в персийски e образувано съществителното hurûs ‘петел’, заето и в турски (horoz), което се мотивира с обстоятелството, че петелът е един от слънчевите символи, а може би защото се е възприемал и като превъплъщение на бога на слънцето. [обратно]

5. "В доцивилизованную эпоху, когда еще не сложилось земледелие, именно циклы солнца и луны являлись первейшими факторами, влиявшими на становление древнейших праздненств. При этом наиважнейшими являлись солнечные циклы. Безусловно, дни весеннего равноденствия, зимнего и летнего солнцестояния были известны древнему человеку, и наиболее почитаемым мог быть только день, с которого начинался расцвет природы и усиление солнечной активности. Этим параметрам соответствует только один день года - день весеннего равноденствия - 21 марта. He случайно именно этот день и был выбран в древнем мире за точку отсчета - начало нового года." (Мадуров 2011). И до днес много народи в Централна Азия продължават да празнуват Нова година на 21-22 март, като празникът е известен най-вече под персийското име Навруз (Невруз, Наурыз, Нооруз и др. фонетични варианти) ‘Нов ден’ (чието начало се свързва със зороастризма), но успоредно с него се използват и домашни имена като: Ulıstıñ ulı küni ‘Великий день улуса (народа)’ - в каз.; Жыл башы - в кирг., Чыл пазы - в хакаски и т.н., които дословно означават ‘Глава на годината’, но също и ‘Начало/то/ на годината’, а в чув. Мăнкун ‘Големият ден’ (Нова слънчева година, 21 март ~ 1 април), поради това, че се чествал 11 дни, колкото е разликата между слънчевата и лунната година, т.е. те се възприемали като един дълъг ден (Мадуров 2011) и т.н. [обратно]

6. Чи са Бога налютил;
па си пратил стару деду,
та си вие бела снега,
люта зима на земета;

(Веда 1997а: 440)

Чуеш ли, Зима, чуеш,
чи си е Лета Бога фаф гора?

(Веда 1997а: 392) [обратно]

 

 

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.03.2012
Зоя Барболова. Митологично-семантичната структура и произходът на прилагателните сур и сурва в българския език. Варна: LiterNet, 2012.