ПРИЛАГАТЕЛНОТО СУР

Зоя Барболова

web | Митологично-семантичната структура...

1. Тази дума привлича вниманието на изследователя преди всичко със своята полисемантичност в български език, която затруднява разкритието на мотивацията в някои от нейните производни. От друга страна, впечатлява нейното широко разпространение, многобройните й фонетични варианти и производни в редица други неродствени езици, при това географски доста отдалечени, които очертават една изключително сложна картина. Без претенции за изчерпателност, по-долу се представят някои по-съществени фрагменти от нея.

1.1. Прилагателното сур е регистрирано още в старобългарски под облика , но в съвременния книжовен български език не се употребява. Днес то е живо в диалектите, където се явява под облика сур като синоним на няколко цвята: ‘сив (обикновено за животно)’; ‘светлосив’; ‘ръждивокафяв’; ‘светлокафяв, бежов’; ‘сиво-зелен (като неузрелите житни класове)’; ‘рус (за човек)’ (БЕР 2010: 287) и др. Във фолклора особено често се срещат устойчиви словосъчетания с това прилагателно, като напр.: сур елен, сура ламя, сура медведа¹, суро агне², сури волове³, суро пиле⁴ и др.под., означаващи митични персонажи и митологизирани същества. В диалектите са регистрирани словосъчетанията сур борбун ‘майски бръмбар’ (Батанци, Маданско), сỳра вỳка ‘сив вълк’ (Преколница, Кюстендилско), сỳра тùква ‘сорт жълта тиква за хранене на свине’ (Ахряне, Смолянско), сури очи ‘сиви, сини или просто светли’ (Родопи), където сур също се възприема като синоним на прилагателните ‘сив, сивкав’, ‘бежов’, но и ‘жълт’ или ‘кафяв’, които са цветови белези на назованите обекти. А в словосъчетанието сỳра вълна ‘необработена вълна’ и сỳра прежда ‘небоядисана прежда’ (Пернишко; Кюстендилско; Плевенско), всъщност сỳра означава ‘с естествен цвят’.

В словосъчетанията сура коса ‘посивяла, побеляла коса’ и сури гълъби (Дали са зимни снегове, /... / или са сỳри голабе, ... (Чепеларе; Нар. песни от Средни Родопи, 442) ) сур се явява със значение ‘бял, -а, -о, -и’.

В Ломско сур, -а, -о, -и се отнася за животно с бяло петно на челото (крава, вол, кон) или което е на петна, обикновено бели и черни: сура свиня ‘черна с бели петна’, суро агне ‘с шарена козина’, а сурà овца е ‘овца с черна глава и сива вълна’. Семантиката ‘шарен, пъстър; на петна’ се съдържа и при номинативното словосъчетание сур васул’ ‘сорт фасул с дребни шарени зърна’ (Бориново, Маданско).

Като мотивираща основа сур се явява в прилагателните сỳрно ‘светлокафяво’ (диалектно), сурикав // сурикавый ‘бозавый, барзовый, сивый, сурый’ (Геров 1978а: 286); суроляв ‘неопределен цвят с кафяво-бежов оттенък’ (разговорно); суруляв ‘светъл, рус, русоляв’ (разговорно); сурулява вода ‘цвета на мътната вода в реката след дъжд’ (Троянско) и суросинкав ‘неопределен цвят със сиво-синкав оттенък’ (разговорно), както и в съществителните сурик ‘прах за боядисване със сребрист или златист блясък’ (Владичени, Бесарабия) и Сỳрка ‘собствено име на сиво животно’ (Геров 1978а: 287), които отново се свързват със същата палитра от цветове, с цветовата гама, фиксирана в значенията на прилагателното сур, т.е. до голяма степен семантиката на основата се съхранява в производните, формиращи едно словообразувателно гнездо с архисема ‘цвят’.

1.2. В славянските езици коренното прилагателно сур се среща спорадично. В руски език то се използва като термин в кожарската индустрия, където означава една от разновидностите на каракула, която се характеризира с различни нюанси от цветовата гама⁵. Под формата на мотивираща основа сур се открива при: "СУРИКЪ м. свинцовая, красная окись, идущая на краску. Суриковый цветъ Киноварный, съ примесю жертизны" (Даль 1982: 362).

При източните славяни е познато фамилното име Сур⁶, от което в руската антропонимия са формирани множество други като Сура, Сураев, Сурайкин, Суранов, Сурат, Сурвилло, Сурвилов, Cуреев и т.н. Трудно е обаче да се установи дали тези имена са от сур ‘цвят’ или от "народное русское суръ", което означава ‘бърз’ (Афанасьев 1994: 81). А може би са производни от сур ‘герой’ или направо от индийското божество Суря? Домашна или заемка, факт е, че думата съществува и в руски език.

По данни на Р. Бернар, прилагателното sur се открива в сърбохърватски със значение ‘бледен, сивкав’ и в словенски - ‘1) сивкав; 2) жълточервеникав’ (Бернар 1982: 292).

Като център на словообразувателно гнездо, това прилагателно се явява в румънски, където: sur /-a, -i, -e/ ‘сив, пепеляв; посивял (и стар, изтъркан)’ > suratic // suratec ‘сив, пепеляв’; suriu ‘сивкав, възсив’ (lupi suri ‘сиви вълци’); suresc ‘боядисвам в сиво’; Suran ‘Сивка - име на сива крава’; Suraia ‘Сивчо - име на сив вол’ (Пенаков, Райнов, Паунчев 1962: 1069).

Р. Бернар представя думи от същия корен с отгласна степен о (soro) в други романски езици, които извежда от "долнолат. saurus ‘hellbraun’ (известно от VIII в. насетне)" и предполага, че са заемка от "франкски saur ‘пресушен’; с цвета на изсъхнали листа" (Бернар 1982: 292), т.е. с жълто-кафяв цвят.

1.3. Според тези данни сур е индоевропейска дума, а Р. Бернар я конкретизира като славянска и дори южнославянска. Той обяснява хипотезата си за славянския произход на думата сур като "резултат от контаминация между syrǔ и surovǔ ‘суров, необработен, жесток’ с променлив вокализъм, при което u съответствува на y в syrǔ, с наставка -ovǔ, ..." (Бернар 1982: 293). Опирайки се на анкета на тюрколога Л. Базен, той категорично твърди, че тази дума не съществува в тюркските езици и че "дори и допускането за севернотюркска заемка е малко вероятно, тъй като sur е особено характерна южнославянска и преди всичко балканска славянска дума" (Бернар 1982: 292).

Същевременно редица учени (Mиклошич 1862-1865: 904; Шишманов 1893: 639; Георгиев 1952: 87; Боев 1971: 901-902) твърдят обратното, при това техният основен аргумент е именно широкото разпространение на думата сур сред тюркските езици, отнасяйки я към характерното, според тях, за северните тюркски езици soro. Конкретна съпоставка на българското прилагателно сур и съответното сұр ‘сив; блед’ в казахски дава основание на Е. Боев да твърди, че в български език то е остатък от езика на прабългарите или куманите (Боев 1971: 902). Тази версия в последно време приема и доразвива Б. Попов, според когото сур е резултат от контаминацията на ст.тюрк. sūr ‘сивкав’; sur ‘светлосив’ и славянското *syrъ, "при което са се наложили значенията за цвят ‘сив’, ‘светлосив’, ‘светлокафяв’, ‘бежов’ и пр., носени от тюркското название, докато значенията ‘сочен, влажен; зелен’ постепенно са отпаднали." (Попов 2009: 302). Това твърдение налага да надзърнем в тюркските езици, за да видим доколко, под какви облици и с какви значения думата се открива там.

1.3.1. Оказва се, че в тюркските езици sur се среща най-често под облиците: сур, сүр, сўр, зÿр; сўры, хўр, хўрў, хоор, сăр // сăрă и др., където също е прилагателно с архисема ‘цвят’, като в съответните езици означава различни цветове: ‘1) сиво, 2) ‘светло синьо; сиво-синьо’; 3) сивокафяво; тъмен цвят с червеникав отенък; 4) кафяво и светлокафяво; 5) светлокафяво, жълто-кафяво; златисто (за каракул), 6) рижо, рижевато’ (вж.: Этимологический 2003: 336 (под су:р); Федотов 1996: 7, 29 и др.) ‘проблясък, искра’ (Радлов 1911: 765). Авторите на “Этимологический словарь тюркских языков” са склонни да приемат мнението на И. Лауде-Циртаутас, която предполага, че сур се отнася към по-старо суру (вж.: Этимологический 2003: 336). Според същия речник думата не е тюркска, като се допуска евентуално монголски произход от *saγur // *saγar > saγaral ‘сив, пепеляв (за цвят)’, като чрез тюркските езици е заета в персийски.

М. Р. Федотов представя чувашкото прилагателно сăр // сăрă ‘сив’ и съществителното сăр//сăрă със значение ‘багра, цвят; глазура’ като омоними. При това приема, че то е тюркско, а регистрираното в ст.тюрк. съществително sïr (сыр) и неговото съответствие в монголски шир // шире са заемки от среднокитайски (Федотов 1996: 28-29). Тези фонетични облици на сур всъщност са по-близки до общотюркското прилагателно sarı ‘жълт’, което в чувашки се явява като çÿрен // зöрен⁷.

1.3.2. Думата сур или нейни фонетични и словообразувателни варианти със значение ‘вид цвят’ се откриват и в някои от угро-финските езици, напр.: мар. сур ‘сив’; унг. szürke ‘сив’, szürkes ‘сивичък’, szürkеseg ‘сивота, еднообразие’ и др., а също и в някои монголски и тунгуско-манджурски езици, но предимно като коренна морфема на производни, напр.: в бурят. хурин ‘кафяв’; евенк. чурин // чурима // чулма ‘ 1) синьо; 2) зелено’; нан. ‘ставам съсвем риж, кафяв’; бū ‘риж, ярко риж’; сōрак ‘жълтея, отличавам се с жълт цвят’ и др.

Под същите или други фонетични облици думата сур се среща и в други езици от различни езикови семейства и с много други значения, някои от които се представят по-нататък в работата.

1.4. Според изнесения дотук езиков материал българското прилагателно сур в значение ‘вид цвят’ е слабо застъпено в индоевропейските езици, но е широко разпространено в същия и други фонетични облици и с производни от него в езици от древноалтайското езиково семейство. Значенията му удивително съвпадат с тези в български. Възможно е то да е изконно тюркско, откъдето е заето в другите езикови общности, но изхождайки от поднесените данни, по-скоро е общоалтайско.

Същевременно наличието на санскр. "sur - блистать (sura - богъ, т.е. блистающiй, свѣтлый = dêwa, deus);..." (Афанасьев 1994: 129) и авест. śūra- ‘силен, могъщ’ (< вед. глаг. sū-, śvā- ‘надува се, увеличава се’) (Бенвенист 1995: 345) внасят разколебаване в хипотезата за алтайския произход на прилагателното сур. Вероятно имайки предвид тези обстоятелства, Ст. Младенов твърди, че това е архаична дума с ариоалтайски произход, като от същия корен с други отгласни степени са и славянските прилагателни сив и рус. серый, а също и бълг. сяра (рус. сера) (Младенов 1941: 418), чието първично значение е ‘бял, сияещ, блестящ’. Тези значения на пръв поглед нямат нищо общо с българското и алтайското сур, но въпреки това заслужават внимание. Напълно е възможно Ст. Младенов да е прав, но липсата на аргументи, довели до това решение, пораждат съмнения.

2. Въпросите, свързани с етногенезиса, разкриването на вътрешната структура и обяснението на полисемантизма на думата сур безспорно са сложни и изискват допълнителни доказателства от етнолингвистичен характер.

2.1. Полисемантизмът на това прилагателно не предизвиква особено смущение. Във всеки език има думи с много реални и преносни значения, въпреки че това се отнася предимно за съществителните. В този случай впечатлява фактът, че с едно прилагателно се означават различни видове цветове и техни нюанси, при това не само в български, а и в редица други неродствени езици, чиито носители се намират твърде далече от българските територии. От друга страна, привлича внимание обстоятелството, че значението на сур и нейните деривати с архисема ‘цвят’ експлицира понятието светъл, светло - ‘светлосив’, ‘светлокафяв’, а в определенията като‘сивкав’, ‘бежов’, ‘рижавокафяв’ и ‘рус’,т.е. ‘жълт, златист’, макар и имплицитно, то прозира - по начало това са светли цветови тонове. Тази необичайна ситуация буди недоумение и навежда на мисълта, че тук не става въпрос за някакъв строго определен цвят, а за по-светли тонове на различни цветове, което обяснява колебанията в семантика на това прилагателно. Именно конотацията ‘светъл, -а, -о, -и’ е обединяващият семантичен елемент, който ясно прозира във външната структура на сур ‘светъл, blond <човек>’и на словосъчетанието сури очи ‘светли очи’. Това дава основание да се предположи, че ‘светъл’ е първичното значение на думата. Тази идея се подкрепя от прилагателните суроляв (= русоляв)и суросинкав, които по принцип означават ‘някакъв неопределен цвят, но непременно светъл’.

От контекста на цитираната по-горе песен, в която сури гълъби се сравняват със снега, изглежда, че епитетът сур в български е еднозначен с бял. В този ред на мисли би могло да се допусне, че всъщност сур означава цвета на самата светлина (доколкото тя изобщо може да има цвят), наречен "бял", "светъл", "ясен", понякога "блестящ" и служещ за обяснение чрез сравнението "като светлината". В народното съзнание същевременно това е цветът на слънчевата и лунната светлина, блясъкът на звездите, светкавицата, искрата; това е сиянието на благородните метали и скъпоценните камъни, което няма определен цвят, а се проявява под различни нюанси. Светъл със златисти или сребристи оттенъци е и ореолът - нимбата на бога, Иисус Христос и отнасящите се към християнската религия светци. Нещо повече - според религиозните учения "Бог е светлина", при това необикновено силна, ярка, бляскава. Ето защо в български език прилагателното светъл се отнася за този, "който излъчва светлина; в който има светлина; който има цвят, близък до белия, ясен", а преносната му употреба в едни случаи изразява "радостен, искрящ от радост", а в други - "благороден, възвишен" (БЕР 2002: 543).

Със значение ‘проблясък, искра’ е думата сур, станала основа за производните суркурак ‘блестящ’ и сурла ‘блести, проблясва’в телеутски; думите сарул (калм.) и хурдан (монг.) означават ‘светъл, ясен’, а (нан.) ‘бледо рижия цвят, който се получава при бързо въртене на предмет’. Всички тези думи също разкриват семата ‘бял, светъл’ във вътрешната структура на коренната морфема сур. Всъщност със сур се означават тонове, на които се разлага светлината или по-скоро, от които е съставена. Те са реално отразени в небесната дъга. В това отношение българското прилагателно се доближава до монголските езици, откъдето вероятно е заета и в тунгусо-манджурските.

2.2. Семата ‘светъл’ изглежда правдоподобна по отношение на сур в устойчивите словосъчетания - напр. сур елен = светъл елен. От съвременен аспект това значение обаче не е приемливо по отношение на сура медведо, а също и по отношение на съществителните, означаващи фантастично-митични образи и митологизирани животни във фолклора. Тяхната характеристика и ролята им на символи в някои митологични системи налага да се спрем по-подробно върху денотатите, определени с епитета сур и тяхната символика.

2.2.1. В митологичните представи на българина сура ламя почти се идентифицира с халата и змея. От друга страна, в някои прозаични фолклорни творби ламята се представя като съпруга на змея, въплъщаващ космическите сили и враг на халата, която обладава силите на хаоса, а от трета - ламята е тясно свързана със златото - тялото й е покрито с жълти люспи (Маринов 1994: 303), тя е пряк наследник на благодатната змия, която, според приказките, преди изгрев слънце "бълва" злато, а след смъртта й "от костите й израства дърво, което ражда жълтици" (Беновска-Събкова 1995: 13). Тези образи са огнени - те бълват огън и пръскат огнени искри. Всичко това обяснява епитета сура,прикрепен към нея, като синоним на светла.

Един друг факт разколебава това решение. В българския фолклор често образите на змея и слънцето се взаимозаменят, което означава, че се идентифицират. Това забелязва още П. Р. Славейков, според когото "...видимо като същество сияющее кога лети и светло, кога почива в жилището си, но всякога видимо, тъй също и кога са преобразяват на человеци, те са хубавци, но видими. <...> По песните и по някои народни приказки забелязва са едно влияние в митологичните понятия за змеевите и с онези за слънцето. Змеевите са придставят сиятелни и блестящи, което е символ на слънцето, но йоще и в свойствата и в отношенията им с человеците са вижда някое сходство с онова на слънцето..." (Извори 1992: 272). Тези данни подсказват, че в по-стари времена ламята е била приемана за женски ипостас на змея, а може би тя отразява една много по-архаична митологична представа за женския образ на слънцето. Тези данни показват, че в случая прилагателното сур означава не просто ‘светъл, светла’, а ‘блестящ/а/, сияещ/а/’.

2.2.2. Култът към елена и лоса, датиращ от каменната ера до Средновековието, е характерен за много народи в Евроазийското пространство (особено Европа, Кавказ и Сибир) (Рыбаков 1981: 73, 75), към което принадлежат и основните етнически компоненти, участващи във формирането на съвременния български народ. Смята се, че "еленът олицетворява космическото небе" (Георгиева 1993: 49), за което говорят многобройни изображения на небесни елени върху съдове, токи, пиктограми и др.под. (Рыбаков 1981: 51-81). Поради "небесната" му същност той се определя като соларен образ.

Несъмнено, тази констатация е валидна и за светогледа на българския народ, който приема елена като носител на космогонните символи. Това е пряко отразено в една българска народна песен, където еленът е описан по следния начин:

На чело му ясно слънце,
на гърди му ясен месец,
пу гърба му ясни дзвязди.

(Рыбаков 1981: 51-81)

Без съмнение, българският фолклорен образ сур елен не е обикновен - подобно на златото или дори на слънцето той излъчва ярка светлина, т.е. той е блестящ, сияещ. Блясъкът му се подсилва от златните му разклонени рога, а според някои песни той целият е позлатен⁸.

От друга страна обаче, еленът е жертвено животно, а в една легенда се явява като саможертва (Рыбаков 1981: 54), което го издига в ранг на ‘свещено животно’. Всеизвестна е и легендата за елена (сърната), който е показал пътя на прабългарите при тяхното преселване на запад. Следователно прилагателното сур по отношение на елена обединява две значения ‘блестящ, сияещ’ и ‘свят, свещен’. Това е реминисценция на архаичното възприятие на елена при народите от Европа и Азия още в първото хилядолетие пр.н.е. ту като символ на слънцето, ту като животно, посветено на бога на слънцето (Райчевски б.г.) и като такъв той изпълнява културно-медиаторна функция. Нещо повече, идентификацията на елена със слънцето е широко отразена в българските коледарски песни (Райчевски б.г.).

Архаичната представа за необикновената същност на елена е съхранена и при евенките, които наричат съзвездието Голяма мечка Хеглен // Хеглун, т.е. с ‘името на небесния елен’, а Малката мечка се отъждествява с малкото на Хеглен (Анисимов 1959: 52-53). В един саамски есхатологичен мит чудният елен-дух Мяндаш също е олицетворение на Слънцето.

2.2.3. Казаното за елена в една или друга степен се отнася и за коня. След развитието и разпространението на коневъдството, култът към коня постепенно замества свещения небесен елен и поема неговата роля в обредите (Рыбаков 1981: 82). Не случайно в тюркските езици цветовете, означавани със сур, се отнасят най-вече за коне, напр. surat (sur at) ‘светлосив кон’ (Этимологический 2003: 336). Киргизкото прилагателно сур 'гълъбово сиво' също се отнася за кон. Но тук трябва да се има предвид, че светлосив кон е равностойно на бял кон. Впрочем прилагателното сурча ‘миши цвят’ в киргизки се отнася за коне, но същевременно Суркийик и Суркоëн са имена на коне, притежание на герои от киргизкия епос "Манас". Явно коренната морфема сур при тези имена няма нищо общо с цвета на конете. По-скоро означава, че конете също като своите стопани са необикновени, изключителни. А български фолклорни герои-конници се състезават със слънцето и го побеждават благодарение на своите умни и силни коне.

Цената на коня е много висока. Според българския фолклор, той се залага при облог, но само срещу либето на противника:

Оно дава вино за облоги...
... да правиме той верни облози.
Я че дадем мое първо либе,
Ти че дадеш твоя добра коня - ...

(Венедиков 1995б: 300)

За тюрките обаче конят е безценен - за добър кон приказният герой Алпамъш освен любимата си дава дома си, племето и имота си:

Дядо Котлабе, дядо Котлабе,
ти имаш светлокафяв жребец,
моля, дай ми дядо, моля дай, дядо,
нека дома ми, племето ми и имотът ми
и моята Барсин-Хилу станат твои.

(Венедиков 1995б: 302)

Като определение на митологичния кон в българския фолклор наред с вихрогон, ветрогон, крилат функционира и епитетът шарколия. Какво точно е означавало това прилагателно някога, е трудно да се каже, но днес априори предизвиква представата за пъстър. Едва ли обаче пъстротата е най-характерното качество на коня на Крали Марко. Коренната морфема на прилагателното шарколия етимологично пряко се съотнася със сур, т.е. шар = сур. Фонетичните промени с > ш и делабиализация на у > а след ш в български са довели по-късно и до семантично преосмисляне на шар като ‘пъстър, шарен’, вместо по-старото значение ‘блестящ = божествен, респективно сакрален’. Не случайно конят съпровожда някои от светците в християнския пантеон (св. Илия, св. Тодор, св. Георги). Всъщност още тракийският херой е конник, при славяните конят е слънчев символ, а при прабългарите той е жертвено животно, което освен всичко, когато господарят му почине, се заравя до него, за да му служи и помага и на онзи свят. Дори в християнските времена българинът е съхранил езическия празник, посветен на коня, известен под името Конски Великден и адаптиран към християнския празник Тодоровден,посветен на св. Тодор Стратилат - един празник, характерен най-вече с кушиите, т.е. с конните състезания, които и днес са характерни за тюркските народи в Централна и Средна Азия.

2.2.4. В български език не е регистрирано словосъчетание сур орел, но в сръбския фолклор се открива словосъчетанието сурли орле. Тюркската наставка -li за производство на прилагателни показва, че сурли е стара заемка от български, където тази дума вече е изчезнала. Това обаче дава основание да се спрем на отношението към тази птица.

Тя определено е един от слънчевите символи в митологичната символика както на прабългарите, така и на славяните. Същевременно орелът символизира небесните и космически висини, до които единствено той може да стигне. Затова в шаманизма орелът заема съществено място. Неговото митологично местопребиваване е на върха на свещеното дърво, което още един път подчертава неговата свещена същност.

От друга страна, в една от емблематичните български народни приказки - "Тримата братя и златната ябълка", орелът се явява като медиатор между долния и горния свят, което също потвърждава неговата необикновена същност.

Днешният българин също е натоварил тази птица с положителна конотация - за него орелът е символ на сила, което е изразено в метафората орел - за силен, храбър мъж, и в израза като орлица, отнасящ се за жена, която експанзивно реагира при защита на децата си. В представите на българина и днес орелът е символ и на дълголетие, дори безсмъртие, което е видно от израза ще (няма да) живея с орлите. Според народните представи това се дължи на обстоятелството, че орелът се къпе само в жива вода (Гура 1997: 610; Маринов 1994: 151). Във връзка с това привлича вниманието устойчивото словосъчетание белите орли във фразеологизма (Той е) връстник на белите орли, ‘човек, доживял дълбоки старини’. Тъй като бели орли в природата не съществуват, явно в случая бели е синоним и дори лексикално-семантичен дублет на сури. Подобна ситуация се наблюдава и при определянето на гълъба (вж. по-долу).

Всички представени и редица други данни говорят, че с епитета сур българинът е определял и орела, възприет като необикновена птица.

2.2.5. В една народна песен мечката също е определена с епитета сура - в обръщението сура медведо. Не разполагаме с характеристика на външния вид на този образ, но едва ли епитетът сура е свързан с цвета на козината й. Съвременното значение ‘кафяво, червеникаво’ в български е резултат от семантичен развой, възникнал вследствие на обезсмислянето на значения като ‘светъл, свещен, бляскав’ по отношение на мечката.

Смята се, че това е едно от най-древните култови животни, наричано "свещен звяр" в Европа и Азия (Рыбаков 1981: 99-101)⁹. То също е било прието като слънчев символ, за което говорят названията на двете съзвездия Голяма мечка и Малка мечка в индоевропейските езици. Смята се също, че преданията за небесната сърна с еленчето и слънчевия лос (или елен) се отнасят към най-стария митологичен пласт, които в последствие били изместени от "легенды о небесном медведе, что объясняет смену названий созвездий (вместо "Сохатого" или "Лося" - "Медведица")..." (Рыбаков 1981: 99 и сл.). Най-вероятно това обяснява характерните за Западна България и Македония персонажи мечка и мечкар в коледарските дружини от далечното минало (Венедиков 1995а: 139).

Същевременно в митологичното съзнание на българина, от една страна, мечката се свързва с инициацията, което е съхранено в обичая годеницата да се маскира като мечка, когато играе обредното момино хоро на предсватбеното тържество в дома на родителите й. От друга страна, мечката е същество, което отблъсква злите духове и предпазва от болести, за което говори обичая мечка да гази тежко болните, за да оздравеят. Не случайно на това животно е посветен специален ден в българския народен календар - Мечкин ден, който в християнската епоха е адаптиран към Андреев ден. Тези данни показват, че за българина мечката е била едно от свещените животни, поради което е определена с епитета сура.

Самата дума медвед при българите е остатък от времето преди разпадането на славянската общност. Този факт в случая също насочва към архаичността на понятието ‘свещен’, назовано със сур.

2.2.6. Епитетът сур се отнася и за вълка, който традиционно съпътства бога на слънцето¹⁰. При римляни, траки и прабългари той е царски символ. За тюркските и монголски народи е тотемно животно, което наричали Кек Курт, където кек (тур. gök) е ‘небе и небесносиньо’, а курт (тур. kurt) означава ‘вълк’, т.е. Kek kurt // Gök kurt ‘небесен вълк’, но също и ‘светлозарен, божествен вълк’¹¹, което е видно в татарските легенди, където вълкът се определя като Благородния Бял Вълк и се смятал за свещен. В някои български баяния "вълкът се явява като космически модел" (Георгиева 1993: 56), което несъмнено се свързва с вярванията на прабългарите. Впрочем в руския прозаичен фолклор серый волк също е надарен с неестествени сили и способности¹². В този случай би могло да се допусне, че този приказен герой е зает от тюрките, с които източните славяни векове наред са били в близки контакти. Но римската легенда за вълчицата навежда на мисълта, че образът на вълка като свещено животно е изключително архаичен и е познат както на индоевропейските, така и на алтайските народи.

Следователно и в този случай прилагателното сур не е свързано с цвета на животното, а с това, че то е свещено по своята същност.

Възможно е Вълчите празници в българската народна култура по начало да са били светли дни, маркиращи границата между лунната и слънчевата година, или да са били посветени на вълка-родоначалник. Негативното отношение към вълка и възприятието му като ипостас на дявола, изглежда, е породено едва след приемането на християнството.

2.2.7. Друг зооморфен символ на слънцето е волът (Георгиева 1993: 19). Българинът го оприличавал с елена, което е видно от някои коледарски песни, където той се нарича "еленковец" (Маринов 1994: 115). Най-вероятно за сури са се смятали преди всичко воловете с бяло петно на челото, което символизирало слънцето. Прави впечатление също, че в някои случаи това прилагателно се отнася само за впрегатните волове, които за българския селянин са най-значимото му имущество - те са пряко свързани с неговото производство и осигуряването на препитанието му. За българският селянин те са били на почит като бащата, за което говори и обръщението към тях татко. Същевременно за за българина те са и "ангели". Несъмнено тук също е заложен смисълът ‘свят, свещен’, което разширява семантичното поле на прилагателното сур. Това се изразява и чрез традицията впрегатен вол да не се коли, а когато остарее, се оставя да умре и се погребва. Израз на преклонението пред него е и забраната жените да минат път на работен вол (Маринов 1994: 115).

2.2.8. Вероятно и гълъбът е присъствал в митологията на някой от етническите компоненти, формирали българската народност, въпреки че във "Веда словена"¹³ за него се използва определението сив или сив-бел. Същевременно във фолклора той се характеризира с:

криле хми се злату позлатени,
очи си хми светет као безцени камене.

(Веда 1997а: 185)

Със сигурност обаче тази "чиста, свята, божа птица" (Гура 1997: 612) след приемането на християнството се приема като символ на Свети Дух, поради което прилагателното сур ‘свят’ става и негов епитет.

2.3. Към групата на "сурите" животни, както се спомена по-горе, се отнасят и такива, които по принцип са тъмни на светли петна или изобщо на петна, т.е. ‘шарени, пъстри’ е едно от значенията на сур. И това не е случайно, тъй като светлите петна при животните се асоциирали със слънцето, луната и звездите, видно от представената по-горе поетична метафора (вж.: 2.2.2.), която, освен за елена, се е отнасяла и за други животни. Чрез сравнението със слънцето в народните песни се изразява също и изключителната красота на девойките. Съдейки по фолклора, явно тези животни се смятали за "божествени" и поради този допълнителен признак, който се приема за изключение, се избирали за жертвоприношение.

2.3.1. Според митологичните представи, както в езическите, така и в религиозните християнски обреди на българите, агнето "е най-приятната жертва на бога" (Маринов 1994: 119). Всеизвестно е, че номинативното библейско словосъчетание агнец божи се отнася към Иисус Христос, който се асоциира с жертвеното агне, поради това, че и той се жертва, за да изкупи човешките грехове. Явно, още в езическия период агнето се възприемало като суро усуресто, т.е. ‘свято, пресвято’. Понякога във фолклора то се определя и като шаро агне или"позлатено" (суро агне позлатено) - израз, в който епитетът шаро отново се явява като дублет на сур. Следователно в определенията шаро и суро по отношение на агнето отново във вътрешната структура са залегнали и се съчетават значенията ‘светло, сияещо’ и ‘свято, свещено’. Епитетът пепелиту във фолклора най-вероятно е по-късно и се свързва с естествения цвят на агнето.

2.3.2. Свинята също е жертвено животно¹⁴, което българите принасяли в жертва точно на Коледа, а главата и краката се запазвали за трапезата на втората кадена вечер в навечерието на Нова година, т.е. на Сурва/ки/. Обичаят да се коли прасе на Коледа при българите е запазен, но смисълът му на принасяне в жертва е забравен. Това на свой ред отнася свинята към категорията на свещените животни, с което се обяснява прикрепеното и към нея прилагателно сура. Значението ‘черна с бели петна’ вероятно е по-късно, или може би точно този рядък вид свине в България са били определени като свещени.

Б. Рибаков забелязва, че на едно скитско изображение небесният елен е представен с малко петнисто еленче (Рыбаков 1981: 75). В киргизки дамгата от нажежено желязо на муцуната на коня се нарича сурма - лексема, която същевременно означава и красива гънка на веждата, което навежда на мисълта, че прилагателното сур притежава и конотацията ‘красота, красив’. Оттук и семантичната връзка с понятията 'пъстър, шарен'.

Тук би трябвало да се има предвид и обстоятелството, че в митологиите на много народи глиганът е свещено животно (Мифы 1987: 232-233), а при балтийските славяни именно той се явява "зооморфен символ на слънцето" (Мифы 1992: 420 - вж. при Сварог).

2.3.3. Словосъчетанието суро пиле, вероятно е синоним на паун и изобщо ‘птица с различно обагрени, т.е. пъстри пера’. Имайки предвид интерпретациите на другите същества, определени със сур, то не е изключено суро пиле да е българската жар птица. А може би това е петелът, който също е с красиви пъстри пера и същевременно е слънчев символ, поради което се открива и в българското християнско изобразително изкуство. Перата на тези птици са ярки и блестят, поради което те са сури. Това означава, че словосъчетанието суро пиле не се отнася за конкретна птица, а за всяка, която е с подобна окраска на перата. Явно вътрешната структура на сур в случая също е ‘блестящ; божествен’, но след преосмислянето, при заличаването на митичната им същност, придобива значението ‘шарен’, т.е. външната структура на суро пиле е ‘шарено пиле’, а вътрешната - ‘божествено, свещено пиле’.

2.3.4. Няма сведения за възприемането на сур борбун ‘майски бръмбар’ като свещен при българите. Най-вероятно то е определено с епитета сур заради блестящата зеленикава окраска на крилете му, т.е. ‘блестящ бръмбар’, но това е достатъчно основание да се приеме за сакрален, божествен. Някои паралели с чув.: сăр // сăрă ‘1) сив; 2) търтей’ > сăр хурт ‘търтей’; мар. сурий ‘търтей’, удм. зурмыш ‘пчела’ (които се приемат за заемки от тюрк.) и др. подсказват, че може би все пак епитетът в тези случаи се свързва с окраската им, но не е изключено и те да са били натоварени със символична или друга функция в митологичните вярвания на съответните народи.

В този ред на мисли възниква аналогията с перс. būr // bōr ‘буры; рыжый; желтый’; осет. būr // bor ‘желтый’ и ‘латун’ (būr xor // bor hwar ‘просо’ - букв. "желтый злак" и др. производни)’; кавказ. (сван.) burğwa ‘темно-рыжий (бык)’; агул. buref ‘серый; коричневый’; пам. язг. bər; руск. бурый ‘кафяво’ (най-вече за кон) и буро (в ироничните руски фразеологизми: Серо-буро-малиновы в крапинку = Ни сиво, ни буро, ни то, ни се ‘неопределен цвят’), а също и с монг. boro, тюрк. bora, boro, boz ‘цвета земли; серы’ (qəzəl-boz ‘рыжий, буланый /о лошади/’) (Абаев 1958: 271) и т.н., където семантичната ситуация с тюрк. сур е почти идентична. Нещо повече, този фонетичен облик в дадените езици би могъл да е зает още от ранните тюрки, съдейки по наличието на ротацизъм (р ~ з)при бур // бор ~ боз. Впрочем в казахски думата боз ‘землисто-серый; кавыль; светло-пепельный; светло-серый’битува заедно със сұр ‘серый; бледный’ (Бектаев 2001: 103; 424)¹⁵. Този факт показва, че двете думи са онаследени от различни тюркски племена, като формите с р определено са от прабългарската група езици, което предполага, че и в иранските езици е заета от тях. Под облика буз ‘бледо сиво; сребристо’ думата е позната и в татарски¹⁶, където краесловното з е белег за езиците от по-късно тюркската епоха и конкретно за огузките тюрки. Следователно ир. būr // bōr; bur // bor < /пра/бълг. < бур // бор < монг. boro. Като аргумент в случая можем да добавим и това, че този корен е запазен в български чрез названието за забрадка бурана и мъжко-личните имена Борил и Буро (днес предимно във фамилното име Буров), на които явно съответстват славянските Рус, Русо > Русев. Изглежда Рус е славянска калка на Бур, въпреки твърдението на някои ономасти, че то е производно от буря с пожелателен характер детето да порасне силно като буря (Заимов 1988: 40; Ковачев 1995: 90).

В български език съществува и прилагателното бозав със същото значение като сур, но то явно е производно от тюрк. boz, което е сравнително по-нова заемка (явно от турски). В различни езици думата съществува и под други облици, развити от бор // бур, напр.: vǖr (пам.ш.), vūr (пам.м.), vur (ягн.) с преход b > v или ‘коричневый’ (ср.осет.), mura ‘бурый’ (груз.) и т.н. с преход b > m (Абаев 1958: 271) и др. Всички тези езикови данни показват, че под една или друга форма думата сур е съществувала в необхватен брой езици от различни семейства, но редовно с архисема ‘някакъв цвят’.

Важно в случая е предположението на В. И. Абаев, който също допуска наличие на митично съдържание на тази дума. По повод на būr // bor той пише: "Судя по тому, что оно служит в осет. эпитетом божества огня Būr-Ærtxūron, а также эпонимом виднейшей нартовской фамилии в эпосе (), слово было связано с примитивными религиозно-мифологическими представлениями." (Абаев 1958: 271-272). В същата речникова статия авторът дава производното име ‘желтый баран’, използвано в митологичните песни, което потвърждава митичната същност на būr. Имайки предвид широкото разпространение на тази дума и нейните производни в рлазлични езикови семейства, В. И. Абаев констатира, че коренната дума būr е от "евро-азийски субстрат" (Абаев 1958: 272). Той обаче не я свързва със сур и нейните варианти и дори с ир. хур (Абаев 1958), както и с н.пер. зäр ‘злато’ и зал-е зäр ‘побелял (посивял) като старец’, използвани в песенния фолклор. Наличието на вариантите boro и soro в монголските езици подсказват, че те са съществували и функционирали успоредно още в най-дълбока древност, а техни първообрази са еднозначните сур и бур, като бур най-вероятно е възникнал като евфемизъм на сур или под необходимостта за разграничаване на съответните понятия.

Изнесените данни недвусмислено показват, че епитетът сур, -а, -о, -и (и неговите фонетични варианти) се отнасял само за необикновени същества, които излъчват ярка светлина, блестят, като по този начин наподобяват слънцето, луната, звездите, мълнията (небесният огън) и искрата. В езическите представи митичните или митологизираните същества се възприемат като медиатори между земята и небето, долния и горния свят, между хората и боговете. Те са загадъчни и носители на висшите божествени сили, неподвластни на човека, но същевременно са и красиви, дори прелестни. Техните подобия на земята влезли в ролята на жертвен дар на боговете, поради което били смятани за свещени животни и символи на боговете.

2.4. Определението сур обаче се съчетава и със съществителни, означаващи реалии с предметен или веществен характер. В митологична картина на света те също са натоварени с необикновени качества и дори се обожествявали. Поради това се определяли с епитета сур, но в този случай значението ‘светъл, блестящ и сияещ’ се анулира; запазва се само ‘свят, свещен, светен; сакрален’.

2.4.1. Към тази група се отнася словосъчетанието сура вода 1) ‘малко затоплена, хладка вода’ (Кюстендилско); 2) ‘затоплена на слънце вода’ (Ломско). Несъмнено днешните значения на диалектното словосъчетание са резултат от развойни семантични процеси. Но в дълбината структура отново се наблюдава връзка с митологичното мислене. Това словосъчетание би могло да има и друга парафраза, а именно ‘слънчева вода’, което дава възможност за още една интерпретация на семантиката на прилагателното сур - ‘слънчев’. По важното в случая е, че поради слънчевото въздействие, тази вода също се възприемала като светена - тя е пречистена и е получила необикновени, свръхестествени качества, подобно на водата, която се оставяла да нощува под звездите при обреда ладуване и мълчаната вода - вода, донесена от кладенеца до дома при пълно мълчание, или водата, донесена от три кладенеца, предназначена за различни обреди.

Следователно словосъчетанието сурна вода би могло да е еднозначно с жива вода. Това предположение се потвърждава във "Веда словена", където сурна вода често се среща като основен атрибут на Жива Юда:

Жива Юда самувила,
<.........>
та си слезе фаф гората,
фаф гората на бел кладенец.
Та си мие златна чеше,
Та си точи сурна вода,
Сурна вода, усуреста,
<.........>
да ги парскам сурна вода,
сурна вода и суреста
да са живи и здрави
ду година ду Сурвак-день.

(Веда 1997а: 258)

Дублет на сурна вода във "Веда словена" е названието жарна вода (Веда 1997а: 278 и др.), което насочва към горещите и смятани за свещени минерални извори, към т.нар. аязмо, чиято вода се приема за целебна, поради което още в езическо време се считала за светена и антоним на студна вода:

Жива Юда мощне хитра,
кой хи дава златна китка,
подава му златна чеше,
та си пие жарна вода,
кой хе китка ни дава,
подава му студна вода,
кой ми пие жарна вода,
жив ми е за илинче,
здрав ми е ду суринче,
кой ми пие студна вода,
болен лежи ду суринче,
на постеле му кости гниет,
кости му гниет и кокале.

(Веда 1997б: 274)

Впрочем, според някои от поверията на българите, водата в топлите минерални извори се затопля от слънцето (Георгиева 1993: 19).

Връзката на сурна вода и жарна вода с Жива Юда, а понякога и със Сива бога създава асоциации и с хмелната напитка сура в древноиндийската митология, предназначена за боговете и оценявана толкова високо, че дори била одухотворена под името Сура-деви (Мифы 1992: 477). А в селата на Република Коми традиционната хмелна напитка и днес е позната под названието сура и се използва при определени празници.

Изглежда че и нашата сура // сурна вода е далечна словесна реминисценция на тази божествена напитка, пренесена върху понятието ‘жива вода’. Това се потвърждава от еднозначните във "Веда словена" названия сурна вода и жарна вода, които в българската християнска религиозна обредност са заменени със светена вода.

Тук трябва да се има предвид, че в митологията и по-късно в езотериката, водата е една от четирите природни стихии, а според античните материалисти, наред с огъня, земята и въздуха, тя е един от първичните, основополагащите елементи, от които е създадена вселената. Нейната значимост за съществуването на човека и заобикалящата то среда е изразена в космогонните митове на всички народи. Във фолклораа на много народи, сред които и българския, съществено място заема т.нар. жива вода, която за разлика от мъртвата вода притежава божествената способност да лекува и дори да съживява умрели хора. Изобщо понятието вода изначално в човешкото съзнание се възприема като носител на живот и като такова се съпровожда от конотацията ‘светъл, светен, свещен’, което е видно от обстоятелството, че водата винаги е била на особена почит. Според Б. Рибаков още "В энеолитических и неолитических земледельческих культурах Балканского полуострова, Подунавия и Правобережнай Украины встречаются глиняние фигурки "чародеек", т.е. женщин, заклинающих священную воду в болшой мисообразной чаре" (Рыбаков 1981: 73). Следователно осветяването на водата е архаично свещенодействие, широко разпространено и докъсно запазено при балканските народи. Това, както и връзката й с космогонните митове, намира израз в редица фразеологизми с компонент вода в български, руски и др. езици (Георгиева 2011: 52-61).

В подкрепа на това се явява и производното прилагателно усуреста, регистрирано в цитирания фрагмент от "Веда словена", където участва в структурата на поетичната фигура сурна вода усуреста. Какво точно е означавала цялата строфа е трудно да се каже, но по всяка вероятност от митологичен аспект би могла да означава ‘светена вода, осветена’, ‘свята вода, пресвята’ или нещо подобно. Същевременно наситената със слънчева енергия вода по принцип е светена, т.е. тя е естествено осветена или по-скоро осветена от слънцето или от бога на слънцето, поради което фразата сурна вода усуреста дословно би могла да се преведе като ‘слънчева вода, слънчовита (преслънчева, слънчасала)’ и едновременно с това ‘свята вода, светена (пресвята)’. Следователно, в този случай значението ‘слънчева’ се открива както във външната, така и във вътрешната структура на епитета сура.

2.4.2. Буквално понятието ‘слънчева’ е заложено и в определението Сурвалие, дадено на една от юдите във "Веда словена". Това се разбира от нейното описание:

<...>
де излеезе Юда Сурвалие,
ут нее си греет девет сонца!

(Веда 1997а: 175)

Тук връзката между Сурвалие и слънцето е пряка. Тази поетична метафора, без съмнение, съдържа семата ‘красива’, а деветте слънца вероятно изразяват степента на красотата на тази юда. В българския фолклор често хубавата девойка се сравнява със слънцето (напр.: По-грее от ясно слънце). Тоест, в този случай сур притежава конотацията ‘красота, красив/а/’.

2.4.3. Според Р. Бернар, словосъчетанието суръ земя означава ‘необработена земя’. Той изхожда от обстоятелството, че във фолклора се явява като синоним на сурòва земя, а в "някои български диалекти сурòв се смесва със сỳрав, което вероятно е вторично производно от сур с народната наставка -ав..." (Бернар 1982: 293). След всичко казано дотук това твърдение е неприемливо. Като един от основополагащите елементи на вселената земята също изконно се възприема като свята, свещена. Следователно сура и словосъчетанието сура земя, подобно на сура вода, във фолклора е носител на митологична семантика. Това се потвърждава от контекста в една народна песен:

Овде дрьво столовато,
Столовато, грановато;
Гранки му съ до небеси,
А корене в суръ земя.

(Геров 1978а: 288)

Описаното дърво тук несъмнено е образът на световното дърво, възприемано в древността като свещено, което дава основание да се твърди, че сура земя също означава ‘свещена (свята) земя’.

Същевременно възниква аналогия с името на руския митологичен образ Мать сырая земля, което навежда на мисълта, че ‘свята, свещена’ е значението и на прилагателното сыра, което е по-логично от ‘влажна’. Аргументирайки презумпцията за идентичност на славянската богиня Мокош с Мать сырая земля, Ал. Гейшор прави аналогия с богинята на водата и плодородието Ардви-Суре-Анахите в иранската митология, където "Арадви-Аредви, тоест "влажна", Сура - "светлееща", Анахит - "непорочна", осигуряваща плодородието, пазителка на децата и покровителка на овцевъдството." (Гейшор 1986: 173). И според други тълкувания, макар и с резерви, се допуска значението на Ардви да е ‘влажна’, но компонентът Сура буквално означава ‘силна’¹⁷, евентуално с конотация ‘свещена’. Изглежда тук прозира идентичността на двете прилагателни сур и сыр, като прояви на една изконна дума в различни езици.

2.4.4. В българските диалекти е регистрирано и съществителното сурвùца (Раз.) [сурвùцъ (Попина, Силистренско)], а същои съчетанието сурвùчъву дърво ‘дъб’ (Попина, Силистренско). Без съмнение, сурвùца и сурвùчъву са производни от сур + -/о/в + -ица > суровиц/а/ + -ъву (с преход ц > ч) и означават понятието "световно дърво", което по принцип се възприема за свято. Ролята на световно дърво при славяните играе дъбът, около който обикновено се намирало капището за извършване на различни езически обреди. Следователно тези думи семантично нямат нищо общо с прилагателното суров в смисъл ‘влажен, мокър’ или ‘необработен’ и ‘зелен, неузрял; недопечен’. Вътрешната структура тук отново се свързва със семата ‘свят, свещен’. Това е още едно доказателство, че както във вътрешната структура на прилагателното сур, така и на неговите деривати е залегнало абстрактното понятие ‘свет, сещен, божествен’.

2.4.5. Възможно е при словосъчетания като сура вълна 1) ‘вълна с естествен сив или друг, но не бял цвят’ (Врачанско); 2) ‘необработена вълна’ (диалектно) и сура прежда ‘небоядисана прежда’ (диал.) да се е получила семантична контаминация между прилагателните сур и суров/-а/ със значение ‘необработен/а/’, но не е изключено първоначалното значение на тези словосъчетания да е било ‘вълна, прежда от "суро" агне или овца’ или просто в случая сура означава ‘естествена, натурална, по природа’, т.е. божествена - без намесата на човека.

Останалите словосъчетания с компонент сур /-а, -о, -и, като сура тиква прилагателното означава светъл цвят (съответно жълт; сив), и сур фасул - заради пъстротата на зърната, а сури очи са не само светлите, но най-вече пъстрите, с неопределен сиво-син, зелен или жълто-зелен цвят. Най-вероятно тези значения, съставящи външната структура на съответните имена, са късни, получени след като първичното значение на това прилагателно е било забравено и семантично се е свързало с цвета на денотатите, които определя. Но ако се съди по осет. ‘чудесный клей’, използвано само в епичните поеми, то явно това определение е било използвано за всички субстанции, които според митологичните представи са необикновени. Изглежда, че и в осетински, както и в български и другите езици първичната семантика е забравена, поради което от ‘свещен, божествен овен’ приема значението ‘жълт овен’.

3. Както е видно, почти всички същества и същности, определени с епитета сур, са с необикновен вид и притежават божествена сила и способности. Те често се определят като небесни (небесен вълк, елен и т.н.), а всичко небесно е божествено, защото в езическото мислене това е пространството на боговете, т.е. небесен = божествен. Това се потвърждава и от названието на върховния бог на прабългарите Тангра, което носи и значението 'небе', т.е. върховният бог се идентифицира с небето.

3.1. Същевременно всички митологични образи, определени с този епитет, са слънчеви символи, а с излъчващия блясък те напомнят именно слънчевата светлина и небесния огън. Това навежда на мисълта, че прилагателното сур означава преди всичко блестящ като слънцето и се идентифицира с прилагателното слънчев. Слънцето обаче още в предисторическо време е било обожествявано и се смятало за източник не само на светлина и топлина, но и на живот. На него се принасяли в жертва животни, които се приемали за негови символи, поради което се смятали за свещени. Някои от тях изпълнявали ролята и на тотемни животни, което засилва степента на тяхната сакралност. Хипотезата, че първоначално прилагателното сур е епитет на слънцето - ‘блестящ’ = ‘слънчев’, който впоследствие се трансформира в съществително, развило значение ‘слънце’ и ‘бог на слънцето’, се потвърждава от санскр. sur ‘блести’ > sura ‘бог’, т.е. ‘блестящ, светъл’, и авест. sūrja ‘слънце’ ‘бог на слънцето’ > śūra- ‘силен, могъщ’ (впоследствие ahura ‘господар, властелин’, а по-късно asura ‘небог, демон’), а също и българските словосъчетания сура вода <усуреста> и Юда Сурвалие. В кой език е станало това, едва ли би могло да се каже със сигурност, но трябва да се има предвид и фактът, че в тюркските езици понякога една и съща дума може да функционира и като прилагателно, и като съществително, напр.: в тур. и каз.тат. altın ‘злато и златен’; в каз.тат. сары‘жълт, жълтина, жълт цвят’ и ‘жълтък (на яйце)’; ‘жълтеница’; ‘глаукома’ > сарык 1) ‘овца и овчи’; 2) прен. ‘овен’ и т.н. А понякога същите коренни думи се използват и като антрополексеми, т.е. като лични имена или техни компоненти, а също и като етноними. Следователно тук сур би могло да означава както ‘слънце’, така и ‘слънчев’, и едновременно с това - ‘блестящ’ и ‘блясък’ по тюркския мисловно-езиков модел.

В този ред на мисли се стига до извода, че семантичният комплекс блестящ <като слънцето> // слънчев (светъл, бял) // божествен (неземен, небесен), поради което съответно - силен, могъщ, и еволюционният развой > свет, свещен и дори сакрален на прилагателното сур се дължат на вярването, че блясъкът е характерен за митични персонажи, за неземните същности, които излъчват светлина, т.е. за небесните тела и всички "обитатели" на небесните простори и като такива притежават божествена сила, могъщество и благородство. Обгръщащият ги ореол на небесната светлина, блясъкът, който излъчват, създава приказно-фантастична атмосфера, наситена с вълшебна красота, благодат и добродетелност, качества, които се отнасят за същества и същности, притежаващи неземен, божествен характер и съпътстваща ги символика. Прилагателното сур, без съмнение, е езиковият белег, чрез който се предавали тези качества.

Подобен модел на семантичен развой има прилагателното светъл, коетосе извежда от стб. , респективно от прасл. *světьlъ, а то от *světъ, което от своя страна е друга отгласна степен на прасл. *svętъ, *svętъjь с първоначална семантика ‘силен’. След фонетичен развой получава облика свет със значение ‘епитет на Бога и светците на църквата, църковните служби, празници и под.’, а също и ‘праведен, непорочен’ или ‘съкровен’ (БЕР 2002: 541). Фонетично *světъ се доближава до прасл. *swětъ< *svьtěti sę, което е сродно със ст.-инд. śvetá- ‘бял’ (БЕР 2002: 567), т.е., както казва Е. Бенвенист, "слово světŭ относится к предметам или существам, обладающим сверхестественной силой" (Бенвенист 1995: 346). Според А. Афанасиев "малор. сивый - сѣдой, бѣлый, сивѣти - становиться сѣдымъ. Собственно древнѣйшее значенiе, принадлежало корню сив, было: сiяющiй; выражение "сивой соколъ" равносильно эпической формѣ: "свѣтъ-ясëнъ соколъ"; народныя загадки называютъ мѣсяцъ сивкою и сивац (серб.)" (Афанасьев 1994: 230). Съдейки и по характеристиката на персонажа серый волк в някои руски народни приказки, то явно епитета серый е бил натоварен със същата семантика - ‘блестящ, сияещ’ в руската митология. Коренът сер- като рефлекс на сур вероятно е възникнал въз основа на табуистично-евфемистични принципи.

Всъщност Н. Геров също представя сивый и сурый като идентични в български език. Това се потвърждава и от българския фолклораен материал, където словосъчетанието сури гълабе се заменя със сиви голубе или бели гълъби, сур елен се дублира със сив елен и т.н. Явно Ст. Младенов има право, като смята сур за ариоалтайски субстрат, а прилагателните сив и сер- за резултат от фонетични развойни процеси на сур.

А може би и тези прилагателни са евфемизми на сур или възникват просто от необходимостта за разграничаване на естествения цвят, който не е натоварен с допълнителни конотации. Вероятно процесът е започнал още в езическата епоха. След утвърждаването на новите религии функцията на сур да определя митични и митологизирани образи постепенно отпада, а заедно с нея това семантично направление е било заличено, поради замяната с други епитети. Същевременно прилагателното сур в различни лингво-географски области приема нова функция, а именно да означава конкретен цвят, фиксиращ реалната обагреност на съответните денотати, най-често ‘сив, сиво син’, но с конотация ‘светъл, -а, -о, -и’ и понякога ‘красив’.

3.2. Всъщност конотацията ‘красив, красота, разкрасявам’ се запазва и мотивира уйг. сурма, кирг. сурьма (заето и в руски), казах. сүрме, тат. сөрмә, тур. sürme taşı и т.н. със значение ‘антимон, твърд бял метал, който се използва за оцветители’ и/или ‘черен прах за боядисване (разкрасяване) на мигли’, т.е. като ‘средство за разкрасяване’. В узб. сурат ‘картина, изображение’, става основа за образуване на производното суратчи // сураткаш ‘живорисец, художник > фотограф’ > : суратли ‘илюстрован’, суратхона ‘картинна галерия’ и т.н. Аналогична ситуация се открива и в други тюркски езици. Този факт се дължи на възприятието на живописта като нещо красиво. Същевременно връзката на живописта с цветовете предполага, че в даден момент думата сур е означавала обобщеното понятие "цвят".

Тези случаи разкриват и един друг словообразувателен мотивационен модел, при който се използва не основното значение на корена/основа, а негова конотация. Това обяснява и различните фонетични варианти, а също и семантичните отклонения както при коренната дума, така и при нейните производни. Същевременно именно тази ситуация усложнява разкритието на вътрешната структура и етногенетичното начало.

4. След всичко казано дотук, се налага мнението на Ст. Младенов, че коренната дума сур е архаична и идва от ариоалтайския праезик с първично значение ‘блестящ, сияещ’ и по-точно от арио-алт. sûr ‘блести, разпръсква лъчи’ или ‘блясък’, допускайки, че в дълбоката древност една коренна дума граматически е могла да се окачествява едновременно и като глагол, и като съществително, и като прилагателно (както е, напр., в тюркските езици). Следователно вътрешната структура на прилагателното сур в алтайските езици, респективно в български е съставена от семантичните компоненти ‘блестящ, бляскав, блясък’, ‘слънчев’, ‘небесен’ в смисъл ‘божествен, т.е. свещен, сакрален’, респективно ‘силен’, ‘красив, красота’ и до известна степен съответства на санскр. surа ‘блестящ’, което предполага общият им произход. Това означава, че като начало прилагателното сур не означава конкретен цвят. Включвайки се в системата на бинарните културни опозиции, сур се противопоставя на *несур (авест. асур). Това е една архаична опозиция, която с течение на времето се разпада на няколко: блестящ ~ неблестящ; слънчев ~ неслънчев; светещ ~ несветещ (> светло, светлина ~ тъмно, тъмнина; ден ~ нощ); небесен ~ земен; божествено ~ небожествено (демонично); сакрално ~ профанно; сила ~ слабост; красиво ~ грозно и т.н. Следователно би могло да се каже, че в даден момент бинарната опозиция сур ~ асур е дублирала опозицията добро ~ лошо (зло), която по-късно се изразява и чрез метафоричнатаопозиция бяло ~ черно, като компонентите добро и бяло поемат семантичните роли на сур, обощавайки компонентите от лявата страна на изброените опозиции, а лошо (зло) и черно - на дясната им част.

След разпадането на ариоалтайската общност думата е подложена на различни развойни процеси. В болшинството от съвременните индоирански езици споменът за прилагателното сур в горепосочените значения е почти заличен. От старата санскритска и авестинска литература разбираме, че и в тях тази дума и нейни производни са съществували, но впоследствие са поели по друг път на развитие, сред чиито рефлекси са и славянските сив (рус. сивый) истбълг. сýра (рус. сера, серый), които са с други отгласни степени и, както изглежда, са съществували още в праславянския език, въпреки че фонетично сура стои доста близо до тюрк. sarı ‘жълт’.

Значително добре думата е запазена в редица езици, водещи началото си от общоалтайския праезик. Но и там, след заличаването на мистичният аспект, сур се преосмисля и тъй като блясъкът и слънчевата светлина нямат определен цвят, а се проявяват чрез комбинация от различни бледи, светли цветови нюанси, лексемата приема ролята на архисемата ‘цвят, т.е. багра, която блести, която е подобна на слънчевата светлина’ или на конкретен цвят: ‘бял, светъл’, идентифициращи се със светлината > ‘сив, небесносин’, ‘блед’ или ‘жълт’ и т.н., които всъщност представляват цветови нюанси на светлината, на светлото, на бялото, т.е. светлите нюанси на цветовете, на които се разлага светлината (бялото) и се проявяват в цветовия спектър на дъгата. Прави впечатление, че в езиците от общоалтайската общност при архисемата ‘цвят’ се налага най-вече значението ‘сиво’ и неговите нюанси, ‘светлосиво’ ‘светлосин’ (в български, киргизки, казахски и др.). Трудно е да се каже защо. Може би защото небето е светлосиньо (небесносиньо), дори когато слънцето не свети и създава илюзия, че светлината е синя, а може би защото древните са знаели, че цветът на слънцето всъщност е син, факт, доказан от учените няколко хилядолетия по-късно¹⁸. Другият основен цвят, означен с това прилагателно, е жълто и неговите нюанси, което отразява илюзията, че слънцето и неговата светлина, особено когато грее, е жълта. Това обстоятелство е видно в цветовата гама на дъгата, която се разделя на две основни преливащи се части - отдолу - синьо-зелена и отгоре - жълто-червена. Наличието на други еднозначни названия се обяснява с това, че "когато общественият живот претърпява изменения, започват да се използват нови термини, заменяйки традиционните термини, ако те се оказват обременени от специфична конотация." (Бенвенист 1995: 155).

В старобългарски език сур най-вероятно навлиза чрез езиците на тюркските племена, с които българите са контактували в предтурския период, т.е. преди падането на България под османско робство. Съответствията в киргизки и казахски налагат твърдението на Е. Боев, че тя е донесена от къпчакските племена още преди формирането на Втората българска държава. Но ограничената семантична сфера на думата в тези езици и широкият спектър от цветове, означавани с прилагателното сур в български, будят съмнение и ни ориентира към по-стари времена - епохата на прабългарите, в общността на които са влизали не само тюркски, но и угро-фински племена. Думата, явно, е била позната още в езика на хуните, в чийто етничен състав /пра/българите са представлявали значителна по количество част. Без съмнение, в хунската общност са влизали и ирански племена, за които думата сур, изглежда, не е била чужда - в тях дори се е съхранило архаичното значение на sur ‘блести’ > sura ‘блестящ’ и sūra ‘силен’, а със сема ‘цвят’ в тази група езици се използват фонетичните варианти bur, mor-, vur, което не изключва заимстването на първия вариант също от езика на хуните, на прабългарите или хазарите, а следващите да са резултат от собствен развой, вече със значение на конкретен цвят.

Впрочем стремеж към семантична диференциация се наблюдава в монголските езици, където наред с вариантите boro и soro (< бур и сур) съществуват и функционират лексемите нар ‘слънце’(монг.) и производната хурин ‘кафяв’ (бурят.) и т.н. В други случаи отстраняването на полисемантичността се постига по различни словообразувателни начини, напр. в тюрк. езици sur ‘светлосиво’ > sarı ‘жълто’ и т.н. Подобно понятийно разграничение е съществувало и в прабългарски, където по всяка вероятност сур запазва семантиката ‘блестящ > божествен > сакрален’, а ‘пъстър’ се поема от коренната морфема шар-, която се открива днес в прилагателното шарен. Като се има предвид, че начално с в тюркските езици в прабългарски преминава в ш, то тук не е трудно да се открие връзката на сур > шар, по подобие на сазан > шаран и др.под. Не случайно суро агне, суро пиле и т.н. във фолклора се заместват с шаро агне, шарено пиле, което е още едно доказателство, че извън митично-фантастичната семиотична сфера прилагателното сур е означавало ‘пъстър, многоцветен, шарен’.

Без съмнение, прилагателното сур със значение ‘специфичен цвят на каракул’ в съвременния руски е навлязло от някой от тюркските езици¹⁹, а бур/ый/ - от иранските езици, където евентуално е заета от монголски. Това е още едно доказателство, че в български език сур и бур- са наследство от прабългарските племена, като вторият вариант би могъл да е вторична заемка от аланите. Куманите и другите тюркски общности, дошли по нашите земи по време на византийското робство, изглежда, са допринесли за стабилизирането на тази дума в българския език.

При това положение би могло да се твърди, че в румънски и сръбски прилагателното сур с архисема ‘цвят’ е заето от български, а в словенски вероятно е стара заемка от прабългарите или от други тюркски племена.

БЕЛЕЖКИ

1. Он на медвед говори:

Сура медведо, медведо,
Погледни выше в небеса,
Каква са хала извива,
Извива хала, превива!

(Геров 1978а: 288) [обратно]

2. Суро агне блее, ... (Комарево, Плевенско). [обратно]

3. Леле, до два вола сỳри (Прилеп). [обратно]

4. На дрьво-то суро пили,
Токо пее и нарича...

(Геров 1978а: 288). [обратно]

5. "В каракуле цвета сур выделяют следующие расцветки: серебристая - темно-дымчатый или черный волосяной покров у основания с переходом к светло-серебристому на кончиках волос; золотистая - темный волосяной покров у основания с переходом к золотистому на кончиках волос; бронзовая - коричневый волосяной покров всех оттенков у основания с постепенным переходом к светло-бронзовому или оранжевому на кончиках волос; янтарная - коричневый волосяной покров у основания с постепенным переходом к янтарному на кончиках волос; платиновая - темно-коричневый или кофейного цвета волосяной покров у основания с постепенным переходом к светло-кремовому на кончиках волос; стальная - черный волосяной покров у основания с постепенным переходом к белому или стальному на кончиках волос; цветок абрикоса - темно-коричневый или темно-оранжевый волосяной покров с постепенным переходом в нежный бежево-коричневый цвет с голубоватым отливом на концах волос" (Каракулевая б.г.). [обратно]

6. Вж. разказа на А. Куприн "Ольга Сур", а също Русская антропонимия(Суриков 1998-2012). [обратно]

7. Тук искам да изкажа благодарност на проф. Е. Боев, който бе така любезен да ми предостави за ползване литература по въпроса. [обратно]

8. Па отговаря свети Иван:
"Поможи ви бог, дърводелци.
Вий кат тука дърво дялате,
оттук мина ли сур Елена,
сур Елена позлатена?" [обратно]

9. По този повод Рибаков пише: "За глубокую древность медвежьего культа говорит то, что он прочно укоренился не только, охотничьих народов, но даже и у народов, давно ставших земледельческими. У славян до сих пор название этого зверя осталось в древней табуированной, иносказательной форме: "мед-вед" - "мед ведающий", а исконная запретная форма была, очевидно, близка к северноиндоевропейской (немецк. Bär), так как зимнее жилище медведя повсеместно в России называется "бер-логой" (бълг. бърлога - бел.м., З.Б.), т.е. "логовом бера"." (Рыбаков 1981: 102). [обратно]

10. Напр.: "Египетский бог Упуаут (Вепуат), чьим священным животным был волк, со времени возвышения культа солнечного бога Ра становится спутником бога солнца, сражающимся с противником Ра - змеем Апопом. Культовым городом бога Упуаута был Сиут (а по-гречески Ликополь, что означает буквально "Волкоград"). Греческий бог Солнца Аполлон иногда назывался еще Аполлоном Ликейским ("Волчьим"). Аполлон был также богом гипербореев, народа живущего за Бореем - Северным ветром. Как многие боги солнца Аполлон борется со змеем - Пифоном. (Пифон был также змеем - прорицателем, связанным с архаическим матриархальным культом матери - земли.) Аполлон Ликейский был как хранителем от волков, так и самим волком. А у викингов волк - это однозначно зверь Одина, верховного божества. Согласно древним сагам, один свой глаз Один потерял, и в источниках есть намек, что Солнце и является глазом этого бога. У входа в Валгаллу, жилище богов и рай для воинов, согласно скандинавским сагам, подвешена шкура волка." (Легенды 2007). [обратно]

11. Според една старотюркска легенда този вълк е помагал на легендарния основоположник на тюркския етнос Огуз хан в завоевателните му войни. За първи път се явил пред битката му с Урум хан, когато: "Ранним утром в куриган Огуз кагана проникло сияние светлое, как ден, из него вышел сиво-шерстый сиво-гривый высокий волк. Этот волк стал перед Огуз-каганом и обратился к нему с речю: "О, Огуз! Ты намереваешься теперь идти против Урума; я, Огуз, хочу служить тебе!" (Радлов 1893: 24). [обратно]

12. Вж. например по-подробно в Сказка (1982: 210-222). [обратно]

13. Известно ми е, че автентичността на "Веда словена" е все още спорна. Без да влизам в тази дискусия, ще кажа само, че текстовете, дори ако са съчинени от Ив. Гологанов, "авторът" се опира на автентични песни, в които се съдържат архаични митове и митологични предания и легенди. В тях, наред със синкретизма между езическите вярвания и християнството, ясно прозира контаминацията между прабългарската и славянската лингвокултурни системи - проблем, който провокира специално изследване. Не е изключено това да е компилация от различни песни, записани от друг родолюбец, от който евентуално Ив. Гологанов ги е наследил. На този етап за мене е безспорно, че в тези текстове се съдържат много елементи, свидетелстващи за архаичността им и които едва ли някой дори и днес би могъл да съчини. Ето защо често ще се опираме на поместените в него поеми, които всъщност са сбор от обредни песни с характер на архаични хвалебствени химни и епични поеми. [обратно]

14. При разкопки в околностите на Стоунхендж са открити заровени кости на свиня от предисторическо време, което предполага, че още тогава това животно е било определено като жертвено. [обратно]

15. Тази дума се използва и като антрополексема при формирането на сложни лични имена, напр.: "Бозжан (< боз 1) светлый, светло-серый, светло-пепельный; 2) юноша, молодой + пер. жан). Слово жан ‘дыхание, душа, жизнь’. В казахском языке этот термин используется также как ласкательная форма); Бозжигит ‘Красивых, светлых джигитов называют бозжигит'" (Казахские б.г.). [обратно]

16. От този корен е древнотюркско-татарското мъжколично име Бузяк "Образовано путем присоединения к слову буз (беловато-серый) уменьшительно-ласкательного аффикса -як" (Татарские 2008-2009). Същата дума се използва и като антрополексема, при това в старинни обредни лични имена, напр.: Бузтиряк - обредно име ‘серебриста топола’. Бузтимер - обредно име ‘беловато желязо’ = Актимер и др. [обратно]

17. Вж. коментарите в Авеста(1992). [обратно]

18. В руската приказка "Сказ о Ясном Соколе" се казва: "... пошла она по дороге лесной, вслед за уходящим на покой солнцем синим." (Славяно-арийские веды 2001: 71). Според Е. Блаватская: "Древние египтяне учили, что настоящий цвет Солнца - синий; также и Макробий указывает, что его цвет перед схождением за горизонт и после исчезновения за ним - чисто синий..." (Чеснов б.г.). Едва през 1881 г. профессор Ленгли установява, че "своей кажущейся жёлто-оранжевой окраской Солнце обязано лишь эффекту поглощения, вызываемому его атмосферой, состоящей из газов, главным образом, металлических, но что на самом деле "Солнце не белое, а синее" (Чеснов б.г.). [обратно]

19. Най-вероятно от узбекски, имайки предвид сведението, че "Прародительницей современных каракульских овец считается узбекская каракульская овца, мех которой по своей красоте и уникальности успешно конкурирует с самыми дорогими мехами мира" (Алехин б.г.). [обратно]

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.03.2012
Зоя Барболова. Митологично-семантичната структура и произходът на прилагателните сур и сурва в българския език. Варна: LiterNet, 2012.