|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
IV. ЮДА СУРВАЛИЕ - ДЪЩЕРЯТА НА СЛЪНЦЕТОЗоя Барболова web | Митологично-семантичната структура... По-горе мимоходом се спомена митонима Юда Сурвалие и се уточни, че вътрешната структура на втория компонент на името Сурвалие е ‘слънчева’, а външната - ‘красива’. Без съмнение словообразувателната структура на определението се състои от сурва + тюркския суфикс -ли + адаптационния формант -е (< -йа). Една от основните функции на суфикс -ли (тюрк. -lı, -li, -lu, -lü) е да образува прилагателни от съществителни. Смята се, че в български той навлиза чрез турски заемки като: кавгалия < kavga ‘шумен спор’ < kavglı ‘спорен’. Българският формант -я (йа; -а; -е), от една страна, адаптира чуждицата към българската езикова систима, а от друга - субстантивира тези прилагателни, подобно на суфикс -ец: при формиране на съществителни от прилагателни от мъжки род: хубав > хубавец; красив > красавец и -ица - от женски род: хубава > хубавица; красива > красавица.Формално същата ситуация се наблюдава и при Сурвалия. Обредните песни от „Веда словена" обаче са от езическия период на българите, което означава, че този суфикс е наследство от тюркско говоряща етническа съставка в първите векове от историята на държавата ни. Тук обаче ситуацията е по-сложна. Според фрагмент от една от песните във "Веда словена":
освен че е сурвалия ‘слънчева’, следствие на метафората с деветте слънца, които "греят от нея", поради което тя блести и е неземно красива, тази богиня е определена като кралска керка ‘дъщеря’. Тази ситуация, от една страна, е в близка връзка с универсалния архаичен мит за слънчевата дъщеря (или съпруга), а от друга - със сибирските представи за това, че децата на слънцето го обслужват така, както и Юда Сурвалия сервира на Сива бога. Според сюжета на мита за слънцето в индуизма, бога на слънцето също има дъщеря - Суряя (която се омъжила за бога-Луна Сома), според някои Ушас (индийската Аврора) и двама сина (близнаците Ашвини) (Напърт 1994: 298-299). Явно, нашата Юда Сурвалия се явява като дъщеря на слънцето, което в митологичните поетични фантазии на българина е крал (в песенния фолклор) или княз (според Йоан Екзарх). Така е било и при руснаците според "Ипатиевската летопис", където се казва: "солнце царь сын Сварогов, еже есть Дажьбог" (Кузмычев 1990: 108), а според „Повесть временых лет” слънцето е било титуловано цезар. Тюркските народи и днес наричат своя езически бог Тенгри хан (който между впрочем също има дъщеря и тя поставя ред условия на витяза, дошъл на небето, за да се ожени за нея). Всъщност това е изключително стара представа за Слънцето като единствен властелин във вселената. Тя е съществувала още през 16.-15. в. пр.н.е. в Египет и Предна Азия. Дори Коперник използва това поверие и описва слънцето на трон, властващо над планетите. Същевременно още в най-стари времена царете се сравнявали със слънцето. Знаем, че хетските владетели се самоназовавали Моето слънчево божество, а в индийската митология има два главни рода - Слънчевата и Лунната династия. Следи от тази традиция се пазят до Средновековиено, когато франският крал Людовик XIV Велики получава прозвището Кралят Слънце, а към името на киевския княз Владимир е прикрепено определението красное солнышко, в което се крие представата за божествения характер на владетелите и уподобяването им с блясъка на слънцето. Това от своя страна дава възможност да се предположи, че в праславянски думата сур в качеството си на прилагателно също се е използвала като епитет на бога на небето вследствие на което по-късно се е субстантивирала, получавайки облика Сур // Сура (// Сварог), а неговият син е Сурва (// Сварожич). Във "Веда словена" за Коледа Бога се казва:
Всички тези данни свидетелстват, че в митологичната картина на света на българина слънцето е крал/цар на вселената, който има дъщеря (или дъщери) и съпруга, която според фолклора в едни случаи е Месечината, според други - звездата Зорница, която то непрекъснато преследва, а според трети - изключителна земна красавица, която още преди да се роди, майка й е обещала да му я даде за жена. Вероятно земната й същност е причина да се назовава с различни български имена, сред които обаче най-популярно е Добранка. И то едва ли е съвсем случайно избрано. Както вече се каза, слънцето е символ на всичко добро, светло и красиво. Същевременно във фолклора Месецът е брат на Слънцето, а Денница и Вечерница са техни сестри. Двамата братя са влюбени в малката сестра - Денница. Освен съпруга, слънцето има и майка, която вечер го чака, за да го нахрани и да чуе разказите му за това, какво е видял през деня. Според „Веда словена" тя се казва Злата и едно от заниманията й е да бае на билките, за да са лековити:
В коледните обредни песни се говори за Божа Майка, която е родила Млада Бога. В някои случаи тя е наречена Света Мария, а в други - Света Богородица. Заместването в тези случаи на слънчевата майка (Божа Майка) със Света Богородица и на слънцето (Млада Бога) с Исус Христос е несъмнено и прозрачно. В по-далечен аспект, без съмнение, тук прозират архаичните митове за Великата богиня майка, която, оплодена от Небето, ражда слънцето. За баща не се споменава никъде, но в някои от митологичните версии всяка вечер слънцето разказва на Господ видяното през деня и какво става при хората. Индиректно той би могъл да се приеме за негов баща. Но от митологичен аспект това е и бащата на небето или богът на небето, известен в славянската митология под името Сварог, чийто син е Сварожич, т.е. богът на слънцето. Според някои песни за слънчовата женитба, Слънцето има и брат Огнян, представен като девер на слънчовата булка:
© Зоя Барболова |