ТЮРКСКИТЕ КОМПОНЕНТИ В ИМЕНАТА НА ЦАРЕТЕ ОТ ДИНАСТИЯТА АСЕНЕВЦИ

Зоя Барболова

web

Както в лексикалната система на българския език, така и в антропонимията са съхранени редица имена от тюркски произход. В двете системи се формират два основни слоя, свързани с доосманския и османския период. Лексемите и антропонимите от предосманския период също се подразделят, като хронологически едната част се отнасят към времето на Първото, а другата - на Второто българско царство. Обикновено обект на изследване от антропонимите са имената на владетелите и болярите от Първото българско царство. Изследванията, посветени на имената на царете от Второто българско царство са спорадични. Една от причините за това е, че в техните именни композиции участват предимно пославянчени "християнски" имена, а тюркските елементи са почти априори приети за кумански, унгарски или гръцки. Това налага още един поглед върху тях.

След покръстването при българите се установява традицията на новороденото да се дава едно име при раждането и друго при кръщаването. Рожденото име, независимо дали е славянско или прабългарско, се смята за езическо. Въпреки утвърждаването на християнството и през Второто българско царство този обичай е в сила, при това често владетелите и болярите, наследници на стари болярски родове от прабългарски произход, стават популярни с езическите си имена.

1. Едно от тях е името АСЕН, което в българската антропонимия се асоциира с цар Иван (Йоан) Асен I (1190-1195/1196). В средновековните паметници то се среща под облиците (Божилов 1985: 19, 35). Според Патриарх Евтимий Асêн е народното име на българският цар Иван (Йоан) Асен I Булгуня /Белгун, поставил основите на династията Асеневци, поради което по-късно му дали и прозвището Стария. Пак според него Йоан е кръщелното му име (Златарски 1994: 426-427). Същата именна композиция наследяват един от синовете му - Иван Асен II и неговият внук Иван Асен III, въпреки че последният е син на дъщеря му Мария, чийто съпруг Мицо също приема фамилията Асен. Като втори компонент това име запазват внуците на Иван Асен I - Коломан (Калиман) I Асен, Коломан (Калиман) II Асен и Михаил II Асен, както и синът на една от сестрите му Борил-Асен. В източниците не е отбелязано, но изхождайки от тази традиция, би могло да се предположи, че и Иванко - син на друга от сестрите му, също е носил това име. Още повече, че то било прието дори от зетьовете в рода - Мицо Асен (зет на Иван Асен II) и Константин Тих-Асен (съпруг на внучка на Иван Асен II и дъщеря на никейския цар). Под това име в края на XIV в. е известен управителят на крепостта Овеч (Провадия) (ККСБ 1994: 25). През Възраждането се активира западният вариант на името - Асен и става едно от любимите имена на българите.

Твърди се, че това име е куманско. По време на управлението на Асеневци куманите играят значима роля в политиката на Източна Европа и дори активно участват в управлението на Второто българско царство, което дава основание още на В. Златарски да допусне, че българските царе-братя Петър, Асен и Калоян са от смесен българо-кумански род (Златарски 1994: 427).

В българската антропонимия името Асен също е имало варианти: Асян в Източна България и Есан и Есьо, регистрирани в турски данъчен регистър (Стоянов 2010: 250). Изнесените данни показват, че името Асен и вариантите му в български водят началото си от легендарното тюркско име Асêнь // Ас’ань // Esän <äcän // esän ‘здрав, невредим, благополучен’ (Радлов 1893: 873). Вариантите са отзвук от различни прабългарски диалекти. Би могло да се допусне, че те отразява рефлексите на звука, отбелязван с буквата ѣ в славяно-българския език, който в западните диалекти има отзвук е, а в източните - я (’а), но по-вероятно е в случая това явление да е резултат от ст.тюрк. езикова система, където по законите на вокалната хармония в анлаут е предизвикан и прегласът а > е, т.е. вероятното първичното звучене е Äсäнь (’Ас’ань) > Асêн > Асен // Есен // Асан. Тази еволюция на името показва различни посоки в развоя на звученето на ст.тюрк. ä, което първоначално (или в различните диалекти) било по-близко до а, а впоследствие до - е. В други случаи затвърдяването на с, т.е. с’ > с пред е е дало Асан, което съвпада по звучене с араб. име Асан и Хасан. В този вид то е запазено в румънски, в гръцки има облиците Άσάν // Άσάνης, а в украинската и руската антропонимия Асян е фамилно име.

Изнесените сведения поставят под съмнение куманският произход на това име. Явно то е много по-архаично и най-вероятно е било познато още на хуните и прабългарите под няколко варианта, което показва наличието на диалекти. Възможно е обаче то да е било "съживено" от печенезите и куманите, за които има сведения, че още в началото на Х в. са участвали в българските войски. И това не изключва вероятността Асеневци да са наследници на стар (пра)български болярски род, в който е възможно да се е вляла и куманска кръв, която не се е смятала за чужда.

2. Малкият брат на цар Асен КАЛОЯН царува през периода 1197-1207. Йоан е неговото кръщелно име, но гальовно го наричали Йоаница, а Калоян е престолното му име (ККСБ 1994:190). В писмените източници се среща с облиците . Етимолозите го свързват с гръцкото име Καλοϊωάννης, Καλογάνης < καλός ‘хубав, добър’ + Іωάννης ‘Iоан, Иван’ (БЕР 1979: 174). В българската антропология основата съществува и като самостоятелно име - Кало, което също се извежда от гръцкото прилагателно καλός ‘хубав, добър’ или се приема за съкратено от Калин, Калоян и др. под. (Ковачев 1995: 265; Заимов 1988: 116). Изглежда логично, но Н. Будаев смята, че бълг. Калоян е във връзка с Калаун - името на кримски мамелюк, емир на султана на Сирия и Египет, което според него е производно от апелатива кала (= бълг. кале < ар.-тур. kale) ‘крепост’, ‘град’, ‘кула’ (> къала ‘строя’ > къалаучу ‘строител’). "Към този граматически модел - казва той - се отнасят: Коломан - хан на куманска орда, Колоян (= Калоян - б.м., З.Б.) - куманин, станал цар в България, Калабек - карачаево-балкарско име" (Будаев б.г.). Компонентът кала в някои азербайджански имена също се свързват с араб. qala ‘крепост, крепостна кула, град’: Qalabey // Qalabeyi ‘началник на замък; градски комендант’, Qalaxan ‘каменен блок на кула; началник на замък’, Qalamirzə < Qala и mirzə ‘титла мърза’ (Paşayev, Bəşirova 2011: 165). За основата кала- в сложното име Калабай, казахските ономасти допускат две възможности: 1) също арабски произход със значение ‘крепость, укрепление’ или 2) от казахски, където означава: ‘желай; избирай’ и ‘град’ (Казах.им., б.г.). Ако приемем първата хипотеза, то в името Калоян е заложено пожеланието ‘да бъде силен, здрав като крепост’. Същевременно името Калан в казахски се приема за персийско по произход със значение ‘велик; старши’, а Калау - за казахско с вътрешна структура ‘желание, желая’ (Казах.им., б.г.). Звуково и по семантика Калан се доближава до узбекската областна дума калон ‘голям, велик’, която е и компонент в историческия термин кози калон ‘главен (велик) казий (в Бухара)’. Въз основа на това би могло да се допусне, че вътрешната структура на Калоян е ‘великият’ и съответства на днешното българско име Велико.

Но в българската историческа антропонимия компонентът кало заема първа позиция и в сложното име КАЛОПЕТЪР, с което в някои западни източници се споменава най-големият брат от Асеневци, известен най-вече като цар Петър (IV). Същевременно византийският историк Теодор Валсамон го представя с името Славопетър (ККСБ 1994: 310), което явно е калка на Калопетър². Това дава основание да се приеме, че компонентите Кало и Слав/о/ са еднозначни, като първият е от тюркски произход (най-вероятно остатък от прабългарите), а вторият - от славянски. Тази ситуация налага значението на името Калоян ‘славният’, т.е. съответства на средновековните славяно-български имена, производни от апелатива слава и прилагателното славен, от които са производни имената Слав, Славе, Слави, Славо, Славен, Славун, Славян (а може би и *Славоян) и др.под. (Заимов 1988: 200-201; Ковачев 1995: 471-473). При това положение името Кало в българската антропонимия явно съответства на Слав. Това значение е залегнало и в производните от него имена.

Би могло да се допусне, че компонентът -ян е съкратен вариант на Йоан, т.е. буквално името означава ‘славният Ян’. Но имена като Калони (Калуни), Калоно, Калота и регистрираното в руска летопис от 1185 г. име , показват, че той най-вероятно е словообразувателен формант. Суфиксът -ан (-ян) е продуктивен при формиране на МЛИ в българската антропонимия. Той не е чужд и на тюркските езици (напр. Чукан - обредно татар. име < Чук ‘езически празник’ + -ан; Котян (Kotyan // Kotjan; ст.тюрк. Qotan // Qutan) - име на кумански хан < Qut ‘щастие’ + -jan (-an) и т.н. Още в ст.тюрк. афиксът -an (-än) бил многозначен, но в случая представлява интерес фактът, че в татарски -ан е един от формантите за образуване на ласкателни звателни форми на лични имена (Татар.им., б.г.). Като се има предвид, че Калоян е най-малкият брат, то би могло да се допусне, че -ян е формант със същата функция. При това положение Калоян би могло да съответства на славяно-българското име Славчо.

3. Името КОЛОМАН е компонент от именната структура на двама български царе - Коломан I Асен (1241-1246) и Коломан II Асен (1256). Обикновено се приема, че е унгарско по произход, като се свързва с името на унгарския крал Калман (ККСБ 1994: 210-211) и се аргументира с това, че майката на Коломан I Асен и съпруга на цар Иван Асен ІІ Анна-Мария е унгарка. Но тези или подобни обстоятелства едва ли са повлияли при назоваването на Коломан II - братов син на цар Иван Асен ІІ, т.е. братовчед на Коломан I. Това поставя под съмнение твърдението, че името Коломан е унгарско или куманско, заето чрез унгарски, за което дава основание фактът, че под името Коломан е известен и един кумански хан.

Както бе отбелязано по-горе, според Н. Будаев Коломан и Калоян са производни от една основа с варианти кало, коло. В облика Коло основата на тези имена се открива като самостоятелен компонент в структурата на името-титла Исиги-хан Коло // Коло Исиги-хан (552-553)³, което големият син и наследник на Или-хан (Илхан) Тумынь (или Бумын) (основоположникът на Първия Тюркски каганат) приел след смъртта на баща си (Бичурин 1950: 267-268). В руската историческа литература е известен и като Кара Ысык-хан, т.е. ‘Черен Горещ хан’ (Гумилев 2002: 34). Това означава, че коло и кара са еднозначни - ‘черен’. В ст.тюрк. обаче кара е многозначна дума, която освен това има и омоним (ДТС 1969: 424-426). Същевременно омофонът кара често се явява като първи компонент в много тюркски антропоними, където често означава не ‘черен’, а ‘силен, велик’, ‘славен’ (Татар.им., б.г.) или "смелчага, храбрец, безстрашен, сърцат" (Венедикова 2003: 26), напр. основоположникът на османците бил наричан Кара Осман; родоначалникът на Караманидите (тур. Karamanoğulları ‘синовете на Караман’) - династия, управлявала Караманското царство (1250-1487) - е улубей Караман (1256-ок. 1262) (Венедикова 2003: 10-11 и др.). Капитан Караман поставя началото на турската династия Караманлъ, управлявала Либия в началото на XVIII в., която само формално била подчинена на Великата Порта. Тюркското име на Велика България е Кара Булгар⁴ (Иман 2001: 365). Явно коло е по-стар фонетичен облик на кара, т.е. коло > кала > кара.

До известна степен това се потвърждава от предполагаемата функция на втория компонент -ман в името Коломан, въпреки че и по отношение на него също няма единно мнение. С него са образувани много тюркски имена и се открива още в името на хунския шанюи Тоуман (220-209 пр.н.е.) - бащата на Маодун (Модун). Но казахските учени твърдят, че в имена като Байман, Есман и др. компонентът -ман е съкратен вариант на араб. дума манн ‘човек’ (Казах.им., б.г.). В чувашки с него са образувани ограничен брой думи, "които могат да се групират в отглаголни по произход имена (а), имена, производни от съществителни (б) и имена с етимологически неясна коренна основа (в)" (Левитская 1976: 135), а също и МЛИ като Илемен, Патман, Тăхтаман, където -ман / -мен се смята за афикс с неясен произход (Чув.им., б.г.). Според други това е уподобителен суфикс (Стоянов 2000: 256) и т.н. В случая привлича вниманието една от функциите на този формант в старотурски, където образува прилагателни с по-висока степен на качеството, отбелязано в основата, което е видно в битуващите и в български език производни kocaman (б. коджаман) ‘огромен’ < koca + man; karaman (б. караман) ‘много тъмен’ < kara + man (Кононов 1956: 105). Имайки предвид и името на българската царска династия Шишман, би могло да се каже, че този формант със същото значение е бил познат, ако не на прабългарите, то поне на куманите, а името Коломан съответства на Караман и означава ‘много велик, славен, могъщ’.

Името Коломан в българската антропонимия е съхранено до XVII в. В различни регистри са фиксирани и имената Калиман и Каломан (Заимов 1988: 115-117), които се приемат за варианти на Коломан. Най-вероятно това е така, но не е изключено при варианта Каломан основата да е преосмислена с тази на Калоян, при което вътрешната му структура не се изменя и остава ‘изключително славен’.

Основата кали в Калиман в български е регистрирана и като самостоятелно ЖЛИ - Кали. Като антрополексема тя често се среща в сложни казахски имена както в първа, така и във втора позиция: Калибек, Калижан, Калихан, Айткали, Арыскали, Беккали, Бердикали, Даулеткали, Ермеккали, Ескали и др. Според казахските ономасти компонентът кали в тези имена е фонетичен вариант на араб. гали и означава ‘висш, висок, велик, скъп, безценен’ (Казах. им., б.г.). Това обяснение е подходящо за царско име, но не е сигурно дали се отнася и за българското име Калиман⁵.

Въпреки предположението, че мотивиращите основи на имената Калоян, Коломан, Калиман са от различни думи, все пак не е изключено в български те да са производни от една основа. За съжаление, думата, послужила за мотивираща основа, не е съхранена, но както и да е звучала, семантично тя се свързва с прилагателните ‘велик, славен, могъщ’, а впоследствие може би е била уподобена с гръц. калос, араб. кала и кали.

Що се отнася до името Калман, най-вероятно то не е еднозначно с Коломан, респективно Каламан. Образувано е от коренната основа кал-, която би могла да се идентифицира със ст.тюрк. qal I ‘глупав; луд, бесен’, qal II ‘старик’ или qal- ‘1) да остане;...’ (ДТС 1969: 410), т.е. да остарее, която се открива в много не само тюркски, но и български лични имена.

4. От династията Асеневци е и БОРИЛ (Борил Асен) (1207-1218). За името Борил има няколко хипотези. Сред тях най-приемлива е връзката с Борис, т.е. те са от една основа - бори < тюрк. böri ‘вълк’, с афиксите съответно -ил и -ис (Барболова 2013). Тези имена са отражение на култа към вълка при тюрките, за които, според митичната генеалогия, вълчица е тяхната прародителка. Казахски учени твърдят, че основата в антропоними като Борибай е бори ‘вълк’, но с преосмислено значение - ‘важен, богатир, герой’ + бай ‘богат или уважаван човек’" (Казах.им., б.г.).

5. След управлението на Тертер(овци) - втората династия управлявала Търновското царство, на власт идват Шишман(вци), клон на Асеневци по женска линия. Основоположник на тази династия е цар Михаил ШИШМАН-АСЕН (1323-1330) - син на деспот Шишман и правнук на Иван Асен ІІ от страна на майка му, но и братовчед на Светослав Тертер - доказателство за смесването на двете династии чрез сватовство. От тази династия са цар Иван Стефан (1330-1331) - първородният син на Михаил ІІІ Шишман-Асен; цар Иван Александър (1331-1371) - праправнук на Иван Асен ІІ и племенник на Михаил III Шишман-Асен; цар Иван ШИШМАН (1371-1395) - първият син на Иван Александър от брака му с еврейката Сара, и цар Иван Срацимир (1356-1396) - вторият син на Иван Александър от брака му с Теодора.

Името Шишман не се среща в други тюркски езици. Въпреки това то се свързва с тюркската, позната и в турски дума şişman ‘много дебел; дебелан’ < şiş ‘отток, оттекъл’ + man (Кононов 1956: 105)⁶, което явно е било познато и на прабългарите и/или на куманите и печенезите. Името Шишман е съхранено в същия вид като ФИ сред бесарабските българи⁷, а в съвременната българска антропонимия приема облика Шишманов.

Тези имена показват, че не е изключено Асеневци да са от стари кумански родове, вече адаптирани към българите още по време на Първото българско царство, но е възможно и да са наследници на стари болярски родове от прабългарски произход. Съюзът им с тях и допускането им в управлението на държавата най-вероятно се дължи на общите генеалогични корени и езиково-културни особености на двата народа. Това дава възможност за безпроблемно разтваряне на куманите във вече формиралия се български народ.

Тази теза се потвърждава и от царското име ТЕРТЕР (Георги I Тертер царувал 1280-1292), за когото византийските източници изрично подчертават куманския му произход. Под същото име е известен и друг български цар - Георги II Тертер (1321-1322) (Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 74). Според някои името Тертер, означава "орел". По-важното в случая е, че името Тертер наистина е от кумански произход, за което говори името на куманската династия Тертероба (ХІ в.), с която може би са свързани и българските царе. Същевременно компонентът тер- е съставна част и на ханското име Тервел, с което се наричал български владетел от Първото българско царство. Този факт доказва само, че този компонент, а може би и самостоятелна дума, е бил познат на прабългарите още преди появата на куманите по нашите земи, а откриването му в куманската антропонимия показва, че той е архаичен тюркски компонент с отдавна заличена семантика.

Тези данни, както и етимологията на редица хански и болярски имена от периода на Първото българско царство, са безспорно доказателство, че българската аристокрация, преди България да попадне в границите на Османската империя, е от тюркски произход. Явно, славяните не са имали такава власт, въпреки тяхното количествено превъзходство, въз основа на което обаче се налага езикът и културата им.

БЕЛЕЖКИ

1. Според една от тях Асян-ше е правнук на девет-десетгодишното момче от племето на западните хуни, което, макар и осакатено, единствено оцелява, след поредното нападение на техни съседи, и вълчицата, която след известно време ражда от него десет сина (Гумилев 2002: 29). Втората легенда гласи, че Ашина е най-малкият син на вожда на племето абанбу Нодолу-шад и негов наследник, заема неговото място под името Асян-шад (Кляшторный 1965: 278-279). [обратно]

2. Този вариант на името е съхранено в названието на с. Калопетрово, Разградска област. [обратно]

3. Според някои Коло (Кело) е рожденото му име, а Исиги-хан е името, което приел, когато заел престола (Запорожец 2011: II гл.), обичай, характерен за тюркските народи. [обратно]

4. Но в етнонима кара булгар, кара означава ‘запад’, т.е. това са западните българи на Боян-Челбери, които останали под властта на аварите (Иман 2001: 16), а според К. Венедикова, това са останалите на Кавказ утигури (Венедикова 2003: 10). [обратно]

5. Трудно е да се каже дали името Кала и основата кала- в чувашкото име Каламан (ЧАЯ-нет.) са еднозначни и дали те не са варианти на бълг. Коло и коло- в Коломан. Още повече, че в чувашки думата кала означава ‘1) говоря, казвам, съобщавам, заявявам; 2) чета, декламирам, изпълнявам’ (Скворцов, Скворцова 2003: 44). В български също се открива ЖЛИ Кала // Каля, чиято семантика е неясна. Каля е едно от малкото запазени имена от Първото българско царство - така се казвала дъщеря(та) на багатур Сондоке - велможа на княз Борис I. [обратно]

6. Някога критерии за красота, здраве и сила при хората била пълнотата. В Златоградско, напр. под строен се разбира не само висок, но и пълен, набит мъж. [обратно]

7. Най-големият съвременен художник сред българите в Бесарабия е Иван Шишман, роден в гр. Измаил. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Ашмарин 1903: Ашмарин, Н. Болгары и чуваши. Вып. 1-3. Казань, 1902-1903.

Барболова 2013: Барболова, З. Имена с коренната основа бор- // бур- в българската антропонимия. // Български език, 2013, кн. 3, с. 95-103.

БЕР 1979: Български етимологичен речник. Т. 2. София, 1979.

Бичурин 1950: Бичурин, Н. Я. Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена. Т. I-III. Москва-Ленинград, 1950-1953.

Божилов 1985: Божилов, И. Фамилията на Асеневци. София, 1985.

Будаев б.г.: Будаев, Н. Личные имена мамлюков. // Будаев, Н. Западные тюрки в странах Востока <http://buday.narod.ru/gl3.htm> (25.03.2016).

Венедикова 2003: Венедикова, К. Българи, арменци и караманци в Средновековна Мала Азия. София, 2003.

Гумильов 1988: Гумилев, Л. Древние тюрки. Москва, 1988.

ДТС 1969: Древнетюрецкий словарь. Ленинград: Наука, 1969, 676 стр.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София: БАН, 1988, 312 стр.

Запорожец 2011: Запорожец, В. М. Сельджуки. Москва, 2011. Също: OldEvrasia.ru <http://oldevrasia.ru/library/V--M--Zaporozhets_Seldzhuki> (25.03.2016).

Златарски 1994: Златарски, В. История на Българската държава през средните векове. T. 2: България под Византийско владичество (1018-1187), София, 1994.

Иман 2001: Иман, Бахши. Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей. Т. 1. 2001, с. 365.

Кар.-балк. б.г.: Карачаево-балкарские имена. Мужские. // Nazovite.ru <http://www.nazovite.ru/karachaevao-balkarskie/man> (25.03.2016).

Казах.им. б.г.: Казахские имена <http://name.kazakh.ru> (25.03.2016).

ККСБ 1994: Андреев, Й., Лазаров, И., Павлов, Пл. Кой кой е в Средновековна България. София: Просвета, 1994, 400 стр.

Кляшторный 1965: Кляшторный, С.Г. Проблемы ранней истории племени тярк (ашина). // Новое в советской археологии МИА № 130. Москва, 1965, с. 278-281. Също: Kronk.spb.ru <http://kronk.spb.ru/library/klashtorny-sg-1965.htm> (25.03.2016).

Ковачев 1995: Ковачев, Н. Честотно-етимологичен речник на личните имена. В. Търново: ПИК, 1995, 620 стр.

Кононов 1956: Кононов, А. Н. Грамматика современного турецкого литературного языка. Москва, Ленинград, 1956.

Левитская 1976: Левитская, Л. С. Историческая морфология чувашского языка. Москва: Наука, 1976.

Нестор 1990: Нестор. Повiсть врем’яних лiт. Переклад, пiсляслово та коментарi В. В. Яременка. Київ, 1990.

Плетнева 1990: Плетнёва, С. А. Половцы. Москва, 1990.

Радлов 1989: Радлов, В. В. Из Сибири. Москва: Наука, 1989.

Скворцов, Скворцова 2003: Скворцов, М. И., Скворцова, А. В. Словарь чувашско-русский и русско-чувашский. Чебоксары: Чувашское книжное издательство, 2003, 431 стр.

Стоянов 2000: Стоянов, В. История на изучаването на Codex Cumanicus. Кумано-печенежки антропоними в България през ХV век. София, 2000.

Татар.им. б.г.: Татарские имена. // Tatarisem.ru <http://tatarisem.ru/tatarskie-imena/muzhskie-tatarskie-imena/tatarskie-muzhskie-imena.html> (25.03.2016).

Чув.им. б.г.: Чувашское имя. // Academic <http://dic.academic.ru/dic.nsf/ruwiki/1195213#.D0.98.D0.BC.D0.B5.D0.BD.D0.B0_.D0.B2_.D0.BF.D0.BE.D0.B2> (25.03.2016).

Paşayev, Bəşirova 2011: Paşayev, A., Bəşirova, A. Azərbaycan şəxs adlarının izahlı lüğəti. Bakı: Mütərcim, 2011, 165.

СЪКРАЩЕНИЯ

азер. - азербайджански

араб. - арабско

ар.-тур. - арабско-турско

бълг. - български, -о

гръц. - гръцки

ЖЛИ - женско лично име

кит. транскр. - китайска транскрипция

МЛИ - мъжко лично име

ст.тюрк. - старотюркски

татар. - татарски

тур. - турски <език>

тюрк. - тюркски <езици>

ФИ - фамилно име

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2016, № 3 (196)