ЛИЧНИ ИМЕНА С НАЧАЛЕН КОМПОНЕНТ АЛ- В БЪЛГАРСКАТА АНТРОПОНИМНА СИСТЕМА

Зоя Барболова

web

В българската историческа и съвременна антропонимия има няколко мъжки лични имена с начален компонент ал-. Без съмнение те са архаични и вътрешната им структура е замъглена, което дава повод за различни интерпретации.

Едно от тези имена е Алдимир. Под това име или като Елтимир е познат "изтъкнат български болярин и политически деец от края на XIII - нач. на XIV в." (Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 9). За него се знае, че е по-малък брат на цар Георги I Тертер, който е куманин по произход. Този факт априори ни насочва към тюркската антропонимна система. От първата половина на XIV в. с името Алтимир е известен и един болярин в Софийско (Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 10). Това име се е утвърдило в българската антропонимна система, където и днес се среща под формите Алтемир, Алтимир, Алдемир, Алдимир, Алдомир, а също и Елтимир (Ковачев 1995: 38; 42; 209; Заимов 1988: 9). От него са производни селищните имена Алтимир (Брезнишко; Белоградчишко) и Алдомировци (Софийско).

Въпреки екстралингвистичните указания, Й. Заимов смята, че това име е получено чрез промяна на Владимир или Радомир (Заимов 1988: 9). Други автори смятат, че ал- (аль-) ясно се разграничава от димир // тимир ‘желязо’ и предполагат, че като цяло името означава ‘нажежено желязо’, т.е. извежда се от тюркските думи ал ‘ален, ярко червен’ и темир, тимир, демир (с d < t вероятно под влияние натур. demir) ‘желязо’ (Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 9). Н. Ковачев също предполага, че името Алдемир // Алдимир // Алдомир и ЖЛИ Алдемира // Алдомира е съставено от демир < тур. demir ‘желязо’, но според него ал е фонетичен вариант на ел < тур. el ‘ръка’(Ковачев 1995: 38), въз основа на което твърди, че значението на името е ‘желязна ръка’. Възможно е предположението на Н. Ковачев да е вярно, но само по отношение на името Елтимир, което се среща и в ст.тюрк. паметници под облика El temür (ДТС 1969: 169), а в някои от съвременните тюркски езици има вариант Илтимер.

По отношение на значението на думата ел трябва да се има предвид, че още в ст.тюрк. тя има няколко омонима, някои от които са с по две-три значения. В Древнетюркский словарь (1969: 169) лексемата El VI се представя именно като първи компонент на редица съставни лични и географски имена, без да се посочва нейното конкретно значение. В това отношение ни помага казахската антропонимна система, където съществуват редица имена с начален компонент ел-. Той се извежда от коренната ст.тюрк. дума ел със значение ‘народ’, напр.: Еламан < ел ‘народ; страна, родина, аул’ + аман ‘благополучен, невредим’; Елбар < ел ‘народ’ + бар ‘съм, съществувам’; Елдар < ‘народ, страна, родина, аул’ + иран. дар ‘владея’; Елдос < ел ‘също’ + перс. дос ‘другар, приятел, възлюбен’, т.е. ‘приятел на народа’ и т.н. (Казах. им.). Съдейки по тълкуването на тези и други имена, без съмнение антрополексемата Ел- се отнася към старотюркската дума ел I със значение 1) ‘племенен съюз, племенна организация’; 2) ‘народ’; 3) ‘държава, административна единица’ (ДТС 1969: 168).

Що се отнася до втория компонент temür (вариант на temir, demir)в името Елтимир, неговото значение не буди съмнения - то означава ‘желязо’, но при личните имена се използва в преносно значение обикновено ‘силен, здрав’. Следователно тюркското име El temür означава ‘силен народ’, което е подходящо за етноним, но не и за лично име, освен ако мотивацията е ‘член на силен народ’. Впрочем едно от значенията на ел също е ‘сила, мощ’, а това падсказва, че вътрешната структура на името би могла да е буквално ‘желязна сила’, т.е. името съдържа пожеланието ‘да бъде силен като желязо’, което съответства на семантичните модели при тюркските имена.

На пръв поглед изглежда, че при Илтимер по силата на редукцията Ел става Ил, още повече, че макар и да съществува като самостоятелна лексема, нейните значения напълно се покриват с тези на ел, т.е. двете лексеми са абсолютни двойници на общотюркско равнище.

В историята е известно и името Олдамур, чийто носител бил “Кумански главатар в Унгария в 1285 г.” (Иречек 1978: 133). Безспорно вторият компонент дамур е фонетичен вариант на демир.Компонентът ол се открива отново в казахската антропонимия - в името Олжас което "имеет значения - 1) ол - он, жас - молодой; 2) Олжас означает - самый отважный богатырь, храбрец, сильный, мощный, выгода, дар. Известное имя - Олжас Сулейменов - известный поэт" (Казах. им.). Освен ‘той /тя, то/’, в тюркските езици ол, с вариант ул, функционира като показателно местоимение за означаване на далечни лица и предмети ‘онзи /онази, онзи/’, а в гаг., лоб., чув. - ‘този /тази, това/’ (вж. Севортян 1974: 444-445; ДТС 1969: 366). В киргизски обаче ол е дублет на ал II è алд ‘пред, първи’, а в ст.тюрк. оl- å и коренната морфема на инфинитивната глаголна форма olmak ‘да стана’ (глагол, който се използва и като спомагателен). При това положение във вътрешната структура на Олдамур е залегнало пожеланието ‘да стане, да бъде <силен, здрав> като желязо’, което изглежда доста правдоподобно и съответства на пожелателния характер при тюркските имена.

Същевременно до днес при чувашите се използва МЛИ Алдемиръ // Алтемiръ, при казахите - Альтемир и др.под.

Възниква въпросът дали ал, ел, ил и ол в Алдимир, Елтимир, Илтемир и Олдамур представляват една коренна дума с различни отгласни степени, т.е. те фонетични варианти на една от тях ли са, което се отразява и върху съответните антропоними, или са лексеми с различни значения?

Според О. И. Смирнова компонентът ал- в състава на Алмъш - името на царя на волжските българи в началото на Х в., се идентифицира и с коренната морфема на тюрк. глагол al/mak/ ‘вземам, приемам’ с по-старо значение ‘завладявам, покорявам’ (Смирнова 1981: 250). Подобна семантика е заложена и в казахското МЛИ Алгыр ‘хваткий, способный, человек с большой эрудицией, находчивый, предприимчивый’ (Казах. им.).

Татарските ономасти свързват началословната антрополексема ал (аль) с арабския определителен член, поради което тълкуват значението на тези имена по следния начин: Альмурза ‘известният (признатият) мурза’; Альмухаммет ‘известният, признатият Мухаммет’ (Тат.им.) и т.н. Последното име явно е образувано по модел на Альтемир, където Темир, Демир са варианти на по-старото монг.-тюрк. име Тимур, заето и в руската антропонимия.

Пред това име се поставят и други антрополексеми, напр. в тат. Актимер (ак ‘бял’); в казах. Айтемир (където ай ‘луна’, символ на красота, верност и вечност) и Айтимер “булгарско-татарское; обрядовое имя. Железо чистое и прочное, как месяц; железо светлое и лучистое, как месяц”; Узтимер ст.тюрк.-тат. име, съставено от уз ‘душа’ + тимер ‘желязо’, съхранено във ФИ Узтимеров (еднозначно с имената Джантимер (и Тимерджан), Уряктимер и т.н., където този компонент е символ на сила, здраве) (Казах. им.), т.е. букв. ‘<обладаващ> здрав, силен дух’. Това име е запазено и в български под облиците Ездимир и Ездимер и няма нищо общо с тълкуването на В. Заимов ‘да стане добър ездач’ (Заимов 1988: 102).

В тюркската антропонимия думата ал ‘ален, розов, червен и т.н.’ също участва в структурата на тюркски имена, напр. тат. Алсу букв. ‘розова вода’, а в преносен смисъл - ‘красива, красавица’; Алчечек ‘алено цвете’; Алчира ‘розоволика’, Албика ‘розовобуза’ и ‘Първото момиче в семейството’ и т.н. (Тат.им.), но тези имена, както е видно, са женски.

Различните тълкувания на компонента ал се дължи на обстоятелството, че подобно на ел, ил и ол, той също влиза в омонимна връзка с няколко еднозвучни думи, една от които е ал ‘отпред, първи’. Въз основа на нея Н. Будаев изгражда своята версия за значението на българското историческо име Алцек, според която "Алцык - "ал" перед, первый, "цык (чыкъ)" - выступать, выходить" (Будаев б.г.). Имайки предвид, че в диалектите на някои тюркски езици думата ал е регистрирана със значение ‘отпред’ - в уйг.; ‘пред, по-рано; преден, челен’ - в кум. и карач.-балк. и ‘чело’ - в тюркм. (Севортян 1974: 124), като за основно се приема второто значение, а първото - ‘пред, отпред, първи’ е вторично, образувано по метафоричен път. С двете си значения ал- функционира в езика на жълтите уйгури (Малов 1957: 14).

Според казахските ономасти компонентът ал (аль) е титла, поставяна “пред името на ханове и султани в източните страни. Този термин е показвал най-високото положение в ръководната йерархия на държавата или друга административна единица. Днес е загубил тази си символика и се използва само като словообразувателен компонент” (Казах. им.) при образуване на МЛИ, напр. Алмат (< Аль + мат ‘съкратена форма на името Мохамед’), Альмурат и т.н. Много тюркски МЛИ са образувани от съчетанието на ал с някаква титла: мурза - Альмырза (казах.) // Алмурза; бай - Албай; кен ‘кан, хан’ - Алькен; баш ‘началник’ - Албашъ (чув.) и т.н., или с прозвище, давано за заслуги: батыр - Албатырь; кадир ‘качество, почит, почитание’ - Алькадир ‘много авторитетен човек’; мансур ‘победитель, отмечающий победу’ - Альмансур - име, използвано преди приемането на мюсюлманството, а след това запазва само първичната си функция на почетна титла за управители, министри, пълководци. Явно това са словесни знаци, които са отбелязвали различни постове в йерархията на държавната или военната администрация, които в последствие се трансформират в пожелателни лични имена - друга традиция в тюркската антропонимия.

Компонентът ал се поставя и пред лично име, означаващо животно, напр. барс ‘тигър’ (преносно ‘барс-исполин; барс, обладаващ огромна сила’) в ст.-тюрк.-булг.-тат. име Албарс и в чув. имена: Албарисъ, Албарсъ; бури ‘вълк’ в Албури - името на бащата на Кубрат според "Летописа на Гази-Бардж” (Иман 2001: 16-17) и пр.

Подобен е случаят със старотюркската титла бик: Би ~ Бик ~ Бек ‘княз, повелител, началник, ръководител, глава, стопанин, господин’, която се открива в началото на редица имена: при башкирите Бикбулат, Биккул, Бикмет, Бикташ; при татари, марийци и удмурти Бикбай; Бикбарс (срав.: Барсби, Барсбек); Бикбатыр (което марийците са заели от булг.-тат.); Бикбау, съхранено в татарските фамили Бикбаров, Бикбов, Бикбаулов; Бикбирде, Бикбуга ‘ст.тюрк.-тат. обредно име Бик + буга ‘бик’; Биктархан // Бектархан; Бикташ ‘обрeдно име - здрав камък; твърд, като кремък’, запазено във ФИ Бикташев, Биктяшев и др. (Тат.им.). Като антрополексема в началото или в края на името се използва и разпространената сред тюрките, включително и сред волжските българи, персийска благородническа титла мърза // мурза // мирза ‘син на емира, принц; благороден, знатен’ (Тат. им.). По този повод Н. Будаев твърди, че "Имя тюрка всегда указывало на его положение в обществе", а също и че "Иногда титул ставился перед именем, но по сути, это не имело значения. Исключение составляет слово "бек": когда оно пишется в начале слова, то имеет значение "крепкий" (Бекболат, Бекташ)" (Будаев б.г.), т.е. Бекболат ‘здрав като първокачествена стомана’, а Бекташ ‘здрав като камък’.

На същото мнение е и З. Гаглойти, според когото този модел е зает и у осетинците: "У татарских народов к собственному имени прибавлялись социальные титулы: хан, бек, бей: Амырхан, Асланбек и т.д. (ср. у осет. Ирбег). <...> Из таких составных имен в Осетии часто образовывались фамилии. В составе сложных имен встречается и термин хъан. <...> У осетин встречаются имена: Темирхан, Хъанболат, Хъантемыр и др. У кумыков, карачаевцев и балкарцев князей называли титулом бий. Этот титул также вошел в состав сложных имен, встречающихся и у осетин: Мысырби, Хазби, Биаслан, Биазыр и др." (Гаглойти ОФИ).

Като коренна морфема ал (аль) се явява в производни МЛИ, напр. мамел. име Алук: “Ал - "първи, пред", ук - аффикс” (Будаев б.г.); Алмъш (Almış) - име на един елтебер ‘цар’ на волжките българи от началото на Х в.; казах. Альтай ‘ал/ь/ + тай - умалителен суфикс’; Алгай ‘първо <дете>’; Алдар - в приказката "Как Алдар женился" и ст.тюрк.-тат. име Алдан ‘първенец’.

С начален компонент ал е и името Алдан, което съществува и в съвременната българска антропонимна система (Заимов 1988: 9) с вариант Алден (Ковачев 1995: 38). То би могло да се интерпретира и като производно на корената дума алд, запазена в киргизски, която е еднозначна с ал ‘1) напред, предна част и 2) най-добър’. По-вероятно обаче структурата на името се състои от коренната дума ал + -дан (-ден) - окончание за отделителен падеж със значение ‘от’ - използвано и в редица казахски и татарски имена до днес, т.е. буквално то означава ‘отпред’, а мотивацията е пожеланието ‘да бъде винаги отпред, т.е. първенец, на най-престижно място в държавната или военната йерархия’, което напълно се оправдава в случаите, когато името изпълнява ролята на титла, носена от най-високопоставената личност на дадено племе (или негово подразделение).

Същата семантика най-вероятно е залегнала и в българското име Алдо, което явно представя звателната форма на умалително от Алдан (освен ако това не е евфемизъм на предполагаемия славянски бог Алдо < Ладо < Лад).

Компонентът -дан се среща и в други имена, напр. в казах. име Айдан, където “ай означает "луна". Луна символизирует красоту, верность и вечность. Слово дан - сокращенная форма слова дана, в переводе с казахского языка означает "мудрость" (Казах. им.). Интерпретацията на името Айдан показва, че Алдан може да се тълкува и като ‘първият, т.е. най-добрият мъдрец’. Татарските ономасти обаче дават други значения на Айдан - “древнетюркско-татарское: 1. Сила, мощь; авторитет, престиж. 2. Широкий, большой, свободный. 3. Светлый, лучистый. 4. Лунный луч, лунное сияние; сияющий словно месяц.” (Тат. им.). При това тълкуване, което изглежда най-правдоподобно, компонентът -дан се приема като суфикс за образуване на МЛИ. Това дава основание да приемем, че и в Алдан -дан се проявява като словообразувателен афикс, поради което не остава съмнение, че значението на името е ‘първенец’, което съответства на съвременния български антропоним Първан.

Всяка от омонимните думи със звучение ал, в една или друга степен може да се идентифицира с антрополексемата ал-. Възможно е нейното значение да е семантична контаминация от значенията на ал ‘първи, начело’ и ал- (гл. алмак) ‘вземам, завладявам’, а по-късно да се е идентифицирала и с арабския определителен член, участващ във формирането на именната композиция в арабски. Но сякаш най-вярна все пак е версията, според която това е тюркска титла, както бай в тат. име Байтемир, и казах. Хантемир с общо значение ‘качествен, устойчив, непобедим <като "желязо"> господар, съответно цар’. По аналогия на тези имена, словообразувателната парафраза на името Алтимир би трябвало да е ‘устойчив <като "желязо">, непобедим предводител’. От съвременен аспект Хантемир, Байтемир и Алтимир са еднозначни, като първият компонент в определени периоди и при различни тюркски племена е означавал титлата на върховния племенен вожд - ‘цар, крал, император, хан, кавхан и т.н.’. Този модел на съчетание на титла с лично име е запазен до днес при съставянето на лични имена при тюрките, но след прекратяване на първичната си функция, съответните титли се превърнали в антрополексеми, в чиято вътрешна структура се съхранява семантиката на отделните термини.

Що се отнася до компонентите ал в Алдимир, ел в Елтимир, ил в Илтемир и ол (ул, ül) в Олдамур, от една страна, те могат да се приемат като диалектни варианти на ал (< *äl ‘начален; първи’)или *il (> il, ilk, ilik, ilki в почти всички съвременни тюркски езици), а от друга - като самостоятелни думи, намиращи се в позиция на синоними. Изпълнявайки функцията на префикси (според индоевропейската словообразувателна структура), по-точно тези префиксоиди понякога са дублети, както напр.: Алгыр ~ Елгыр (тат.); Альмурза (тат.) ~ Ильмурза (башк.); Эльдар ~ Ильдар (мамел.); Эзбек ~ Озбек ‘с крепко, здраво сърце’ (общ. тюрк.); Ильбарс ~ Юлбарс (тат.). Начално редуване на гласните а, е, и, о /у, ю/ се наблюдава и при прабългарски имена и думи, напр.: Ернак ~ Ирник; Аспарух ~ Иперих // Испор (ичув. Аспар, Ашпар, Йашпар, Еспер, Ишпар, Испер); Ахтум (Айтон) ~ Охтум - високопоставен български болярин от края на Х - началото на ХI в.; алем // елем (чув. üləm ‘първи, начален; следващ, бъдещ’) - допълнителният месец в прабългарския календар (Москов 1988: 100); титлата елтебер се открива и под облиците илтебер, юултебер, илютвер (Балтавар) (Табаков 1999: 45) и т.н. Изглежда, че в алтайско-тюркските езици и в частност в прабългарския, тези варианти са знак за наличие на различни диалекти, като в някои от тях *ä > а, а в други *ä > е, гласна, която често се редуцира в -и. Анализирайки името Ильгам (1221) с вариант Ильхам (1224) на емира на Волжска България Ильгам ибн Салим (Бариев 2003: 12; Иман 2001: 167), чието съответствие днес са тур. İlhan и азерб. Илхам, Ив. Добрев стига до извода, че вътрешната му структура най-вероятно се идентифицира с монг.-тюрк. титла ильхан. По отношение на компонента иль авторът смята, че той е резултат от фонетичните развойни процеси на äл “голям, висок”, т.е. äл > ел > иль + титлата хан предполагаемо резултативно значение по-скоро “голям, велик хан”, отколкото “правитель народов”, както смятат други учени (Добрев б.г.). Прегласът а (е) > о се дължи на лабиализация на неударено кратко а.

Следователно, като начален компонент при ЛМИ, ал е епитет със значение ‘велик’, което обяснява и наличието му пред други титли, с които формира сложни по състав термини, които по-късно се преосмислят като лични имена с пожелателен характер, някои от които са посочени по-горе. Подобна ситуация се наблюдава при казахското обръщение алдияр ‘ваше величество, превъзходителство, благородие’, приело функциите и на nomina propria - Алдияр.

По отношение на имената Алдимир // Елтимир в българската антропонимия, дветe лексеми ал и ел, влезли в ролята на префикс, без съмнение, са идентични по семантика, тъй като вариантните имена се отнасят към едно лице. Би могло да се допусне, че Елтимир е вариант на Алдимир, получен под влияние на закона за вокалната хармония в тюркските езици. Същевременно руското название Елабуга на гр. Алабуга в Татарската република подсказва, че прегласът а ~ е в началословие в някои случаи е на славянска основа.

Тази семантика на компонента ал (аль) е особено подходяща за българското историческо име Алцек или Алцеко - прабългарски племенен вожд от 60-те години на VII в., за когото се твърди, че е пети син на хан Кубрат. "Лангобардският хронист Павел Дякон (IX в.) съобщава, че името на този Кубратов син е Алцек. Съдейки по регистрираната втора част (-цег) върху част от глинен съд, датиран от Х в., името имало вариант под облика Алцег, т.е. без обеззвучаване на краесловно г. В някои източници името е регистрирано под облика Алциок, което, според едни учени, също се отнася към петия син на хан Кубрат, а според други - то визира прабългарски вожд от началото на 30-те години на VII в. (Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 16-17).

Б. Симеонов представя няколко хипотези, но сам приема, че името всъщност е Алчек и го извежда от хуно-алтайската дума алчък ‘нисък; скромен, тих, кротък; приветлив, вежлив, любящ’ (Симеонов 2008: 181). Но в своята "История Армении" (1986) Й. Драсханакертаци пише, че родното място на католикос Комитас I Алцекци (615-628) е село Алцек - в гавара Арагацонт, Айраратски наханг около Ечмиадзин в Армения (Стаматов б.г.), което предполага, че то носи името на своя основател, по всяка вероятност българин по произход¹, и доказва, че основният вариант на името все пак е Алцек или Алцег. Алцеко най-вероятно е звателна форма от Алцек, а Алциок е словообразувателен вариант - Алцек + суф. ок, който според Бутанаев е бил дума от която "ведут свое происхождение слова для обозначения сына - "огул" и ребенка - "огыс", т.е. наследник рода, потомство" (Бутанаев 1999-2011). При такава интерпретация би могло да се приеме, че Алциок не се отняса към сина на Кубрат, а по-скоро става въпрос за сина на някой друг Алцек. Но тук не е изключено името Алциок да е получено от Алцеко чрез метатезата ко > ок.

В. Бешевлиев предполага, че името е двусъставно и вътрешната структура на Алцек/о/ е "шест стрели" или че във втората си част се сближава с друго прабългарско име или с Цок, Цук (Цюк) (Бешевлиев 1979: 26; 114), което същевременно се приема за варианти на Тук (Дукум). Името се смята за сложно и според други тълкувания, като при едно от тях първият компонент отново се идентифицира с тюркската дума ал ‘червен’ и се допуска, че като цяло името означава "Червения Цок" (Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 16). Тези етимологии обаче не са особено убедителни.

Имайки предвид изложените по-горе значения на ал, както и метафоричната му употреба със семантика ‘велик’ при функцията му на антрополексема, би могло да се допусне, че името Алцек наистина е сложно и е съставено от компонентите ал + цeк, където по-достоверно би било, ако се приеме, че първият компонент е титла, както в Алдимир, а втората част е името Цек/о/, съхранено до днес и във ФИ Цеков, което явно подсказва, че и в прабългарския език то е звучало именно така.

В този случай обаче възниква друг проблем. Вторият компонент демир > димир в Алдимир и Елдимир е безспорен и с ясна семантика - ‘желязо’, а като име или част от име - ‘силен, здрав <като желязо>’. Освен това Демир // Темир // Тимур и до днес е широко разпространено МЛИ в тюркските езици. Що се отнася до Алцек/о/ това не е така. Разпространено е твърдението, че в тюркските езици не съществува съгласната ц. Въпреки това според Н. Будаев "Имя болгарского хана Альцика указывает, что носитель его разговаривал на цокающем диалекте тюркского языка. <...>. Звонкая африката (з, ц) прослеживается в языке мамлюков Египта (Зенги, Зель)" (Будаев б.г.). К. Иречек също не се притеснява от наличието на звука ц, когато твърди, че "Само в азиатските езици можем намери аналогия с древнобългарските лични имена като Курт, Батбай, Котраг, Цериг, Тербел, Телец, Цитат, Баян, Умар, Кардам, Крум, Омуртаг, Сурсувул, Алобоготур, Токтус и пр., и пр." (Иречек 1978: 151). Този звук е регистриран и в името Дицевг // Диценг(Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 90) - висш сановник при Крум и Цузмен - български болярин, севаст при цар Калоян (1197-1207) (вер. от кумански произход), представен в източниците и под облика Чъсмен (Андреев, Лазаров, Павлов 1994: 391)². Цюнки пък е името на един уйгурски пълководец - около 478 г. (Бичурин 1950: 251). Всичко това говори, че звукът ц не е бил чужд на всички тюркски езици и дава основание да приемем, че в прабългарския език той е съществувал или поне в езика на някое племе от племенния съюз под върховенството на прабългарите. От друга страна, тази фонетична особеност говори за близост с монголските езици и, респективно, с хунския език. В подкрепа на това мнение е фактът, че днес този звук е присъщ на някои от сибирските татарски диалекти.

Много е вероятно името на сина и наследника на татарския хан Ногай Цеко да е идентично с Чоки "(Čoke, Čuke, но най-често Čoki)” (Иречек 1978: 332). Същевременно Цек/о/ би могло да е по-стар фонетичен вариант на древното тюрк.-тат. име Чока ‘племенник’, което "В древнетюркском языке употреблялось в форме чикан. У казахов формы, близкие по звучанию к данному слову, употребляются в качестве имен (например, Чокан Валиханов - видный казахский просветитель и ученый) сохранилось в фамилии Чокаев, а также в названии рода села Нурлаты Зеленодольского района Республики Татарстан." (Тат. им.). В същия речник се открива и сходното име Чук, определено като "булгарско-татарское <...> обрядовое имя: 1. Многочисленный, обильный (= тур. çok ‘много, обилно’ - З.Б.); 2. Название языческого праздника, сохранившегося у крещеных татар. Во время него люди выходили в поля, обливали друг друга водой, варили кашу и обращались к высшим силам с мольбой ниспослать дождь и дать хороший урожай. Праздник Чук отмечался также чувашами и удмуртами. Мальчикам, родившимся во время этого праздника, давали имя Чук. Сохранилось в фамилиях Чуков, Чукин" (Тат. им.). Това име има и варианти Чукай и Чукан, също смятани за "булгарско-татарски" обредни имена, които всъщност са звателни форми на Чук, образувани с окончанията -ай и съответно -ан (Тат. им.), заместени на българо-славянска езикова почва с окончанието -о и в този си вид преминава в категорията на нормативните лични имена.

Различията между Цек/о/ и Чоки или Чук се обясняват с делабиализацията о > е - обичайно и до днес явление в българските диалекти след шушкави съгласни, напр. диал. джеб < джоб. Нещо повече - някои еднозначни форми като нашо // наше, нашо // ваше и т.н. са приети за дублети в разговорния език. Но името Чук е съхранено в българското фамилно име Чуков, което означава, че то не е идентично с Цеко.

Компонентът -цек не може да се идентифицира с името Тук, което в този вид е регистрирано в българските исторически паметници. То е изключително разпространено в тюркските езици като първи компонент на сложносъставни имена от типа: Тукбай, Туктархан, или Токай, Токаш, Токлу, Токмаш и т.н., към които се отнасят и редица исторически имена като напр. Тугшад,Туг тегин - тюркски пълководци, Тук-Тимур - хан на Златната орда през 1396-1400 г. (Барболова 2010: 211-212). Без съмнение, това е старо монг.-тюрк. име, което е било познато на прабългарите и не е идентично с Цек/о/.

Що се отнася до значението на компонента цек (цик с редукция на е в Алциок), то остава неясно, въпреки възможността за различни тълкувания. Освен дадената от Н. Будаев семантика, това име би могло дасе свърже и с уйгурската дума чок // чө ‘седя’. При това положение Алцек е пожелателно име с евентуално значение ‘да излезе, да остане начело, да остане първенец’ - имайки предвид, обстоятелството, че той е принц.

Компонентът цек би могъл да се идентифицира и със ст.тюрк. ЛИ Čik, от което вероятно е възникнал етнонимът čik, чийто носител е ‘народ, живеещ по горното течение на Енисей, в Саянската низина’ (ДТС 1969: 145). Тази версия е по-малко вероятна, и все пак трябва да се има предвид, че назоваването на племето по неговия върховен вожд е широко разпространено явление при тюрките (както и при други народи в пределите на Централна и Средна Азия), а също и обратното. Затова не е изключено именно Čik (Чик) да е първичният фонетичен облик на името. При това положение Алцек би могло да означава, примерно, ‘предводителят на племето цек = чик (с преход ц > ч и редукция е > и)’. На тази мисъл навежда наличието на ЛИ Чико в българската антропонимна система, явно неправилно изведено от Н. Ковачев от роднинския термин чичо (Ковачев 1995: 563) - междувпрочем също прабългарска дума. Формата Чико съответства на Цеко,която също е доста близка до втория компонент на вариантното име Алцеко. Без съмнение имената Цеко и Чико биха могли да са идентични, ако приемем, че се отнасят към различни диалекти на родствени племена от конфедерацията на прабългарите, а наличието или отсъствието на африкат ц е била съществена различителна черта в характеристиките на фонетичните системи на тези говори.

*

Всички представени данни показват, че Алдимир и Алцек, а също Алмуш и Албури определено са древни монголо-тюркски имена, а началният компонент ал- е показател за това, че техните първи носители са заемали особено високи постове в своето време в племенната и държавната йерархична структура или са имали изключителни заслуги, заради което са били отличени с титлата ал, т.е. ‘велик’. При това положение вътрешната структура на Алдимир е ‘великият Демир’; на Алцек/о/ ‘великият Цек/о/’; на Албури ‘великият Бури, букв. великият Вълк’ и Алмуш (Алмъш) ‘великият Муш (Мъш) (?)³. Към тази група български исторически имена се отнасят и Алдан // Алден, Алдо (Алдьо, Алдю), въпреки че не са регистрирани в историческите паметници. Тяхната вътрешна структура явно е ‘първи, първенец, отпред’, съответстващо на славяно-българското име Първан или е с преносно значение ‘велик’, което съответства на славяно-българските имена Велико, Величко.

БЕЛЕЖКИ

1. Известно е, че българите назовавали своите селища по името на своя основател или вожд. [обратно]

2. Според Летописa на Гази-Барадж: "Немало марданских баджанаков в годы нашествий тюркмен, къпчакских тюрков и мангулов бежало в правобережные округа Беллака и в Тамта-Башкорт. Под их влиянием часть моджарских булгар стала произносить "ц" вместо "ч", а башкортские булгары - "h" вместо "с"." (Иман 1999: 69), което означава, че звукът ц е бил характерен за печенезите. [обратно]

3. Кампонентът Муш е с неясна семантика, но негов вариант е регистриран в ст.тюрк. МЛИ Mïљan χan (ДТС 1969: 346), а също и в българските ФИ Мъшов (Барболова 2010) и Мъшелов. Вероятно с него е свързано и СИ Мишой - едно от старите названия на с. Златия, Монтанско. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Абдуманапов 2008: Абдуманапов, Р. А. Кипчакский компонент в етногенезе киргизов. // Евразийский исторический сервер, 2008 <http://www.eurasica.ru/articles/kyrgyz/ra_abdumanapov_kipchakskiy_komponent_v_etnogeneze_kirgizov> (16.10.2012).

Андреев, Лазаров, Павлов 1994: Андреев, Й., Лазаров, И., Павлов, Пл. Кой кой е в Средновековна България. София: Просвета, 1994.

Барболова 2010: Барболова, З. Архаични фамилни имена от тюркски произход в село Златия, Монтанско. // Състояние и проблеми на българската ономастика. Том 10 (посветен на 90-годишнината от рождението на проф. Николай Ковачев). Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2010, с. 190-208.

Бешевлиев 1979: Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София: БАН, 1979.

Бичурин 1950: Бичурин, Н. Я. [Иакинф]. Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена. Том І. Москва-Ленинград, 1950.

Бичурин 2001-2012: Бичурин, Н. Я. [Иакинф]. Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена. // Восточная литература, 2001-2012 <http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/China/Bicurin/Sobr_sved_o_narodach/Tom_I/vved.htm> (16.10.2012).

Будаев б.г.: Будаев, Н. Западные тюрки в странах Востока. Часть 3: Личные имена мамлюков. Айтамиш ал-Баджаси. // Buday.narod.ru, б.г. <http://buday.narod.ru/gl3.htm> (16.10.2012).

Бутанаев 1999-2011: Бутанаев, В. Я. Кыргызское государство (VI в. н.э. - 1207 г. н.э.). // Евразийский исторический сервер, 1999-2011 <http://www.eurasica.ru/articles/library/vya_butanaev_kyrgyzskoe_gosudarstvo_vi_v_ne__1207_gne> (16.10.2012)

Гаглойти 2007: Гаглойти, З. Осетинские фамилии и личные имена. Част ІІ: Словарь мужских имен (по данным фамильных преданий осетин). Цхинвал. // iratta.com - история и культура Осетии, 2007 <http://iratta.com/2007/12/09/soderzhanie.html> (16.10.2012).

Добрев б.г.: Добрев, Ив. Хрононимът алем в аспекта на афиксацията като способ за образуване на собствени имена. // Bulgarian Names of Eastern Languages Origin, б.г. <http://bolgnames.com/index.html> (16.10.2012).

ДТС 1969: Древнетюрецкий словарь. Под ред. на В. М. Наделяев, Д. М. Насилов, Э. Р. Тенищев, О. М. Щербак. Ленинград: Наука, 1969.

Иман 2001: Иман, Бахши. Джагфар тарихы - свод булгарских летописей. Том I. София: Огледало, 2001.

Иречек 1978: Иречек, К. История на българите. София: Наука и изкуство, 1978.

Карач.-балк. б.г.: Карачаево-балкарские имена. Мужские. // Nazovite.ru, б.г. <http://www.nazovite.ru/karachaevao-balkarskie/ man/> (16.10.2012).

Казахские б.г.: Казахские имена. // Сборник казахских имен, 2007-2009 <http://attar.kz> (16.10.2012)

Ковачев 1995: Ковачев, Н. Честотно-етимологичен речник на личните имена. Велико Търново: ПИК, 1995.

Малов 1957: Малов, С. Е. Язык желтых уйгуров. Алма-ата: АН КССР, 1957.

Мишши 2008: Мишши, Юхма. Чăваш ячĕсем. Чувашские имена. // Wikisource, 2008 <http://wikisource.org/wiki/Cv> (16.10.2012).

Москов 1988: Москов, М. Именник на българските ханове. София: Д-р Петър Берон, 1988.

Севортян 1974: Севортян, Э. В. Этимологический словарь тюркских языков. Москва: Наука, 1974.

Симеонов 2008: Симеонов, Б. Прабългарска ономастика. Пловдив: Фондация "Българско историческо наследство", 2008.

Смирнова 1981: Смирнова, О. И. К имени Альмыша, сына шилки, царя булгар. // Тюркологический сборник 1977. Москва: Наука, 1981, с. 249-255.

Стаматов 1997: Стаматов, А. Tempora incognita на ранната българска история. Изд. МГУ "Св. Иван Рилски", 1997.

Стаматов б.г.: Стаматов, А. Tempora incognita на ранната българска история. Изд. МГУ "Св. Иван Рилски", 1997. // Страница за прабългарите - език, произход, история и религия на древните българи, б.г. <http://www.protobulgarians.com/Kniga%20AtStamatov/Nyakolko%20predvaritelni%20dumi.htm> (16.10.2012).

Табаков 1999: Табаков, Д. Хоризонтът на познанията. Българите през вековете. София, 1999.

Татарские 2008-2009: Татарские имена. // Сайт татарских имен, 2008-2009 <http://tatarisem.narod.ru/tatarskie-mujskie-imena.html> (16.10.2012).

Татарские 2006-2012: Татарские имена. // Генеалогия и архивы, 2006-2012 <http://ufagen.ru/tatar_imena> (16.10.2012).

Юдахин 1965: Юдахин, К. К. Киргизско-русский словарь. Том І и ІІ. Москва: Сов. энциклопедия, 1965.

Съкращения

булг. - булгарски (волжско български)

гаг. - гагаузки

гл. - глагол

диал. - диалектно

ЖЛИ - женско лично име (и мн.ч.)

казах. - казахски

карач.-балк. - карачаево-балкарски

кирг. - киргизски

кум. - кумански

ЛИ - лично име

лоб. - лобнорски

МЛИ - мъжко лично име (и мн. ч.)

монг.-тюрк. - монголско-тюркско

осет. - осетински

СИ - селищно име

ст.тюрк. - старотюркски

тат. - татарски

тур. - турски

тюрк. - тюркски

тюркм. - тюркменски

уйг. - уйгурски

ФИ - фамилно име

чув. - чувашки

© Зоя Барболова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2012, № 10 (155)