Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЕДИН ЧОВЕК
web
Как искам тази нощ да си говоря
с един човек, на който името
премаза влака на годините
и в този град не съм го виждал скоро.
Той сядаше на масата зад ъгъла,
изпиваше си кротко сам ракията
и мълчаливо изведнъж си тръгваше -
навярно нещо от гнева ни криеше.
Видях веднъж очите му - синееха
с небето на утихналите есени
и в тях безпомощни нозе люлеехме,
от любопитство сякаш че обесени.
Сега ми трябва той, сега единствено
да ме спаси от лудост, от проклятие.
Той може да ми каже тази истина
живял ли съм, или бръмчал на вятъра.
Защото хората на камък камъка
редяха и комините им пушеха,
а аз през песните вървях безпаметно
и стигнах, Господи, едва до крушата...
Защото бях разлюбен с отчаяние.
Защото ми окачваха на шията
оглавника на вярата в изгнание,
спасението жълто на ракията.
Защото в моя глад съзряха хората
диета доброволна, нужно постене
и скришом те вратите си затвориха,
тъй както викна някой, ги залостваха.
Защото нямах време за предателство
към себе си... Не виждам ли, доволни са
ония старите добри приятелства,
че не живея у дома, а в болница.
Но ако дойде той?... му разкажете,
как тъна в щастие до шията,
да си изпие весело ракията,
да ми се чуди дълго на късмета.
© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2013, № 10 (167)
|