ДВАНАЙСЕТ

Янислав Янков

web

Галуди Пастирев спря камиона със зеле до гарата. Веднага се събра народ и народът, като гледаше небето, зададе въпрос с отнесена трудност - колко струва зелето? - Ние всъщност не умираме толкова за зеле, но като е дошло, без да го викаме, ще си го купим. Приготвили сме бидони. Казват, че бидоните са отровни и правят рак. Казват, но ние не вярваме на вестникарски приказки. Къде виждате рак? Зад гарата? Или зад фабриката за китайски мартеници? Няма такова нещо наоколо. От сутринта още въздухът си е перфектен - светена вода. Нали е чист, с апетит да го дишаш. Само оная циганка с цигарата го замърсява. Но какво е една цигара. Може и ти да запалиш, стига да смъкнеш цената.

- Олеле, самодива с цигара - извика от зелето хаванската пура.

- Някой говори от каросерията - казаха купувачите. - Да не караш таласъм?

- Не продавам таласъми, продавам зеле. Този таласъм пише хайку. Скочи от влака, отъркаля се и сме го увили като хаванска пура да не скача.

- Добре сте направили. Имаме същия вампир, вързали сме го в черквата за кривата круша, рита, ама не скача.

- Как да повярвам - изрече едно дребно съмнение от тълпата, с мустаци като свински опашки, - ако е скочил, защо още е жив?

- Защото, освен че пише хайку, скача втори път. Втория път човек остава жив, но със счупена тиква без мозък.

- Ясно. Познаваме такива тикви, без да са скачали.

- Галуди, това е моята спасителка, моята самодива идва цял с парцалите да ме вземе.

- Да те вземат мътните. Казах, няма никакви самодиви.

- Ами кредиторите какви са - направи знак човек с кредит от народната банка?

- Самодиви са - каза мустакатото съмнение.

- На таласъмите викаш самодиви - ядоса се човекът с кредита.

- Защото и по вестниците пишат - таласъми няма - намеси се друг от множеството.

- Когато потрябват, се пише, че има - сложи край на спора Галуди.

Откъм девета глуха наистина се приближаваше самодива. Дяволско престъпление, с къдрава коса, рижава, почти златна до кръста. Размахваше въртопи от светлина. До лактите - мляко и кадифе, очите пъстри, зелени. Змийски, изядат те. Носле, стъкло забито в сърцето на този, който рече да погледне. Натъкмила се девата с тъмносиня рокля до коленете. Тъмносиня на златни лунички. Отблизо - дяволчета рогати. Мотае се, люлее се вятър между бедрата ѝ. Забива колена в стомаха на мъжкия свят. Лачени черни пантофки, да не ги пипнеш, ще те захапят за пръстите. Видение дошло от райските дълбини на ада.

- Идва моята севда, ще ослепея - изхленчи хаванската пура. - Господ ми е пратил пришествие.

- Вързаният човек как вижда? - запита някой от навалицата.

- Има трето око - каза Галуди. - Вие ще купувате ли зеле?

- Не е самодива. Циганка е, дойде с другите копанари. Пазете си джобовете - върнаха си очите хората от циганката и ги сложиха в зелето. - Какво сега, ще се пазарим или няма?

- Ще се пазарим на трийсет - каза Галуди. - Бях аз Свети Юдеани. Бях вчера, сега съм икономист.

- И ние бяхме светци, но сега сме търговци на едро. Добре започва работата, да се пазарим.

- Колко народ сте избрали да се пазари?

От светия изведнъж Галуди стана Галуди Пастирев.

- Защо ни залъгваш с някакви трийсет? Да не си Юда Искариотски? Искаш да ни продадеш за трийсет сребърника. Ако не си Юда, трябва да си търговецът евреин. Гледали сме театър по телевизията. Не си ли? Преди години имахме даскал арменец. Той също се пазареше като венециански търговец, но наша начетена мома го хвана за портфейла и го завлече на Поморийските бани. Навярно човекът е имал остеопороза в банковата сметка. Още се кисне в калта. Остана ни само едно момче, ходи да учи икономика. Полежа малко в затвора, да набере стаж. Дочо, я ела да пазарим зелето!

- Ще се пазарим, но като ви претеглям на око, нямате пари за една зелка. Вятърът ви надува на парашут гащите.

- Искам парашут, да полетя - обади се пурата. - Моята самодива... чака ме на бял облак.

- Молим ви, господин Пастирев, кажете на таласъма да млъкне. Вярно е - може да сме пустали като магарета след циганска сватба, но за всяка стотинка намираме място.

- Значи, отделяте и за зеле?

- И за зелето, и за единия хляб. Покривите се катурнаха. Дъждът изяде мазилката. В турски гробища посрещаме гости.

- Ами гарата? Нова-новеничка. Боядисана. Прилича на зрял пъпеш.

- Тъй си е, хубава ни е гарата. Писахме вече на министъра: Благодарност, господин министре, боядисахте гарата, сложихте нови улуци, в градинката рози цъфтят. Поклон. Ами нашите къщи? Забравихте. Защо, не боядисахте и нашите къщи да станат гари. Като станат гари нашите къщи, господин министре, на жепе гарата, преди да почука човек, сложете табела "Главна гара". Тогава, както е по закон, на Главната ще ѝ трябват зам.-главни, в случай че ѝ се струпа много работа. Нали виждаме как се правят разните там учреждения. Те и на зам.-главните слагат по една секретарка. Пише зам.-кмет. Кметът го няма, но секретарката си е там. Тъй и за жените си ще намерим по едно бюро да не ходят за дренки по урвите. Време е да хвърлят мотиките. Няма да откажем, ако ни изпратите и по една униформа... Писахме на министъра... Ще се пазарим ли, или да вървим в кръчмата?

До час Галуди опразни камиона. Пурата поиска вода и Галуди разбута дупка в бинтовете. Потрай малко - каза на хаванската пура той. - Ще те разопаковам. Вече имаме пари за влака.

- Не ме интересуват парите. Къде е самодивата?

- На теб ти трябва таласъм да те мачка.

- Бате, аз ще помага - изправи се пред Галуди самодивата, хвърли изсмукания до въглен фас и го размаза като хлебарка.

- Господи, момиче за два оборота. Хайкуто е готово - обади се хаванската пура от каросерията.

- Третият е под полата - допълни Галуди за края на хайкуто.

- Каросерията иска ли нещо?

- Каросерията е вампирясала. Ще ѝ запуша устата.

Галуди извади конци от сандъчето за инструменти и запуши устата на хаванската пура.

- Да не би да ходите с камиона... Не съм чувала да скачат от камион - погледна момичето Галуди и в очите ѝ светнаха въглени.

- Няма такова нещо. Влакът е нашата цел, но това е професионална тайна.

- Ние, циганският народ, много обичаме да си пазим тайната. Например на Монти булката ходи, ходи и пак ходи да си развява фустанелата. Цялото село знае, само Монти не знае. Така народът пази тайната.

- Добре правите.

- Как няма да е добре. Та отиде на Монти булката във Влашко за обмяна на опит. Дойде си на втория ден и зарази Монти с трепер. Оплака се Монти - моята какво прави, направи ми трепер. Капризи, рече бай Добри Отровата, цяло село Монтанската зарази, никой не се оплаква, ти се оплакваш. Дайте, бате, десет лева.

- Не мога, те са за началника. Много си хубава, но в устата ти има змии и гущери.

- Сто давам - извика пурата от каросерията. - По левче за всеки гущер.

- Нали му запуши устата, пак вика.

- Пустата хубост неземна, къде си тръгнала да я разхождаш?

- Много сте бедни да съм за вас хубава, бате. Освен хубава, съм лоша - засмя се момичето и очите ѝ отново светнаха. - Началникът отиде да си топи билярдите в затвора. Аз съм заместителка на жепето. Аз вземам парсата.

- Как ти беше името? А, Вета. Вето, лъжеш ме. Ще ги дам направо на оная с косата.

- Недей. Тази циганка с косата най-лъже. Тя мене чака да ме замае, щото съм болна в сърцето от любов и дофтора ме вика в безнадежното.

- Не лъже, Вето.

- Ти ще знаеш, лъже. Селото е решило да ѝ направи конфискация на косата. На мен да я даде. Много е скъпа пустата ѝ коса, солингин коса. Френска, наклепена в Бавария. В Бавария немецът, като има коса, я дава бонус, казва - нà ти косата, искам да се отърва от нея. В Бавария моето годеник също пари печели. Връща се, на мен пари не дава, а ги дава по Монтанската. Виждаш ме хубава, нали, защото съм болна злакочествено в сърцето. Дай ми сега десет лева.

- Не пипай косата. Това е смъртта.

- Не е смъртта. Много е стара. Трябва ни на нас друга смърт. Млада. Като вземе човек, да го носи на рамо. Дъртата тази го влачи за краката и му дрънчи главата по калдъръма. Кажи ѝ да се пенсионира. Колко ѝ плащат? С тези пенсии смятай смъртта за умряла.

- Няма отърване от теб - каза Галуди. - Вземи.

- Обичам те - извика Радо от каросерията. - Искам те за жена.

- И аз искам самолет, ама никой не дава, господин каросерия.

- Ще се обеся.

- Ти си вече обесен - каза Галуди. - Чакай да се разбера с госпожица Вета.

- Що не дадеш още десет. Десет за секретната информация. Тази дъртата е от нашата махала. Прави се на смърт да си храни фамилиите. А истинската смърт я взе кварталният от квартала, качиха я на влака и не се върна. С тях имаше и съдия запълнител. Може да са ѝ конфискували косата. Като не си плаща данъка. Бог да помага на бедната смърт.

Пустата ѝ циганка - каза си Галуди Пастирев, който с продажбата на зелето престана да бъде Свети Юдеани. - Самият демон. Красив и коварен. Чувствам се като разфасован кофраж. Да ѝ вярвам ли, да не ѝ ли вярвам. Наистина е хубава. Буркан с мед и отровна змия в една торба. Ами ако наистина са конфискували на смъртта косилото. Глупости! Галуди, знаеш, че дъските ти хлопат и си сто процента луд. Да не би... самодивата... Ако са се наместили, лоша работа.

Галуди Пастирев видя в каросерията на камиона ръждясал винкел, взе винкела, плю си на ръцете и се прасна по главата. Дъските в главата на Галуди, както се бяха подредили в мозайка, се надигнаха, една наляво, друга надясно, третата по средата се заби в тавана, ако за таван сметнем темето на Галуди. Галуди стана отново Свети Юдеани Пастирев.

© Янислав Янков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2020, № 4 (245)

Други публикации:
Янислав Янков. Обърната пирамида. Разкази в разказа. София: Огледало, 2020.