Венелин Бараков

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

ТИШИНА

Венелин Бараков

Пиша, защото боли. Боли от човешката злоба. От липсата на свян. Палачите людоедски всеки ден се опитват да ме откажат от моята вяра. Мисълта ми не е спокойна. Търся тишината. А около мен са се юрнали тълпите - търсят справедливост. Няма да я намерят. Просто няма справедливост. Има човешко добро. Да те забележат сред тълпата. Да ти подадат ръка, когато страдаш. Или се радваш. Излишно е да обясняваш що е Дух. Който иска да знае - търси. Чувства. Проверява. По-добре да пиша. Да пиша за духовността. И да я живея. Иначе рискувам да остана трагичен герой на собствения си живот. Не е нужно да ме разбират. Просто я живея.

А материята е материал, с който да облека идеите си. Хранилище и крепост на скъпоценности. Изкушение. Ако реша да я притежавам, ще я имам - година-две, - сто години. После и тя и аз ще се разпаднем. И друг ще използва материала да трупа съкровища.

Хората играят роли. Така вярват в своята ценност. Рядко се изправят пред себе си. Защото се страхуват, че това, което ще видят, е грозно, слабо, чувстващо същество, обладано от вечен страх от смъртта. Разбирам, че е трудно. За това аз играя театър. На оцеляването. Правя се на глупак. Какъвто всъщност съм. И жадувам тишина.

Тишината е молитвена вглъбеност. Пълно изчистване от лошия дъх. От людският дъх. Изцеление от леността. Път към Бог. В тишина осъзнавам и двете страни - смешното и тъжното. Те са неразделни. Когато виждаш едното, очаквай скоро и другото. Уроборос. Въртене в кръг. И няма край, както и начало. Има само Дух, дъх човешки. Дъх на влюбени. Дъх на жена, с която искаш да се слееш. За да станеш цяло. Цял.

Няма смисъл от повече жертви и надбягвания с времето. Тишината спира времето. Забавя го. И така живея по-дълго. По-дълго отколкото съм мислил. Като дете вярвах, че животът е дълъг, много дълъг. Не знаех, че има смърт. Никой не ми каза. До деня, в който си отиде баба. Баща ми съобщи, че нея вече я няма. Че си е отишла. Нямало я. Как така я няма?! Къде може да се изгуби човек, че да го няма. Човек не се изгубва, ей тъй!

Стоях и гледах восъчното й лице. Всъщност го погледнах крадешком, защото не ме пуснаха при нея. Имаше много хора. Които плачеха. А аз не знаех какво да правя. За мен времето и човекът са безкрайни. Те не си отиват. Въртят се. Обемат се. Докато изгубят дъх. Баба е легнала, но няма дъх. Това е. Животът бил един дъх. Всичко е в дишането. В учестеното дишане на любимата жена, в която се разтваряш. В умореното дишане на труда и работата. И тихото дихание на тишината вечер, щом денят избледнее. Животът овкусен е с дъх и пот и кръв.

В трагизма на смъртта е и величието ни. Приживе никой не те забелязва. Или те забелязва, ако си му нужен. След смъртта започва безсмъртието. Отива си дъхът и всичко е тишина. И какво тук е времето. Едно дихание. Просто човешки дъх. Тихо е.