БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО И ЛИЧНОСТТА НА ЛЕВСКИ

Венелин Бараков

web

Българското общество през Възраждането представлява една устойчива, саморегулираща се общност. Макар и включени в социално-икономическата система на Османската империя, българите от този исторически период схващат себе си като отделност, различна от другите етноси в империята. Българският народ е без своя държава, без свой елит, без духовни водачи. Единствената му духовна опора са традициите. Чувството за общност се подхранва от езика, православието, от сходството в организацията на празнично-обредната система. Конкретните измерения на тази обредност включват почитане на едни и същи светци, култ към предците и към хляба, живот в рамките на една консервативна патриархална атмосфера на строго регламентирани норми на поведение. Отстояват се едни и същи етични отношения, сред които се откроява взаимопомощта във всичките ѝ аспекти, споделяне на общата отговорност в плащането на данъци и налози на османската администрация, носенето и изпълнението на различни повинности (строеж на пътища, мостове, обществени сгради, военизирани и специализирани функции).

Българската общност не е представена в управлението на империята. Единствената активност, която ѝ е разрешена, е стопанската. И българите съумяват, използвайки този ресор, постепенно да овладеят всички проявления на стопанския живот и да се наложат като доминираща народност в икономическия живот на империята. Стопанският ритъм се движи прогресивно, както на село, така и в градските селища, превърнали се в центрове на манифактурното производство. Българското село дава пшеница, месо, и най-вече вълна, която е необходима за производството на вълнени платове - основа за съществуването на най-големите еснафски сдружения в империята - абаджийските, които обличат населението на държавата и османската армия.

Животът на село е тежък, труден. Българското село през Възраждането не създава големи личности. Но то стои в основата на икономиката, без неговите продукти и суровини българската манифактура би била невъзможна.

Истинският кипеж, който отговаря на един нов за времето дух, се наблюдава в градските селища. Именно те обезпечават икономически раждането на новата епоха. Още от края на XVI и през XVII в. трудът в тези селища се специализира в различни занаяти, отговарящи на нуждите на различни сфери от икономическия живот. През XVIII и XIX в. почти цялото стопанско развитие на империята е съсредоточено в български ръце. Българските занаятчии (строители, абаджии, ковачи, бакърджии, казаси, папукчии и пр.) още от XVI в. се обединяват в гилдии - еснафи, които се ползват със своя самостоятелност и са извадени от юрисдикцията на империята. Еснафските организации се превръщат в сърцевината на българските общини. Приемането на всеки нов член в еснафа гарантира неговото препитание - еснафа се грижи да има работа за всички, поръчките са по равно разпределени, изпълнява съдебна власт над своите членове.

Именно от средите на еснафите от края на XVI, през XVII и XVIII в., се ражда едно ново съсловие, което се превръща в основен двигател на българщината. То изтласква на заден план старото болярско съсловие и поема ръководството на социалния живот на българите. През XVIII-XIX в. то има вече активни обществени функции, израз на които са строежите на църкви в селищата, на читалища, на училища, на часовникови кули. Това занаятчийско съсловие е носител на нови прояви, то е отворено към знанието и света, то е грамотно и поощрява навлизането на книгата и просветителството в обществото, чрез привличането и назначаването на учители в общините. Това съсловие е поръчител и потребител на култура и изкуство, то стимулира развитието на художествените занаяти - иконопис, резбарство, ювелирство. Творческата активност на епохата и тласъкът, които получават художествените занаяти и приложните изкуства, придават на новото време една естетическа същност, превръщат Българското Възраждане в един културен феномен. И както бе сполучливо уловено от В. Свинтила, това естетическо отношение се превръща в начин на живот на българина. То обема цялото му ежедневие, бит, общуване и поведение. Стопански обезпечен, българинът се превръща в организатор и потребител на духовен и художествен продукт. Ето го новият човек, човекът на Възраждането, който възпитава у себе си и в семейството си достолепно поведение. Навсякъде е разпространено едно обществено съзнание, което поразява с примерите на достойнство, на честност, на трудолюбие, на раболепие. Това не може да не рефлектира върху организацията и отношенията в цялото общество. Кражбата е немислима, клеветата и покварата не съществуват. Който си позволи отклонение от нормата, е подлаган на публично унижение, той е преследван, гонен, дори физически унищожаван.

Българинът в империята има своето самочувствие. И ако няма възможност да ѝ се противопостави по насилствен или друг начин, той ѝ се противопоставя естетически (както го е установил В. Свинтила). Той отделя големи средства, за да превърне дома си в една приятна и художествена атмосфера, в която резба, пластика, стенопис и разпределението на интериора, се комбинират помежду си с поразителен естетически ефект. Домът е негова крепост. И няма как неговият стопанин да не мисли и желае най-доброто за децата си. Пари не му липсват. От средата на XIX в. децата на заможните български занаятчии започват да учат в най-престижните за времето си учебни заведения - Николаевската гимназия в Одеса, Роберт колеж и лицея Галата Сарай в Цариград, както и университетите в Западна Европа. От тези среди ще излезе и проходи българската интелигенция. Това са хора, сред които се открояват Т. Каблешков, П. Волов, Г. Бенковски и др. Този аспект е много интересен, защото свидетелства за настъпването на нови процеси в обществото. Защото се наблюдава раждане и узряване на нов обществен тип, при който личностното съзнание започва да доминира в обществените нагласи. Този нов личностен тип демонстрира менталност от нов тип - непознат дотогава в еснафа и занаятчийското население на българските селища. Той търси форма и начини да се прояви. В това личностно ново съзнание се корени зародиша на българската буржоазия. Това е типа на интелигента, на модерната, осъзнатата личност.

Най-красноречивият и най-яркият пример за пробудена, напълно осъзната личност, представлява Васил Левски. Левски бе усетил и разбрал мисията си още като монах в молитвеното уединение на манастирската обител. Беше тръгнал да я изпълнява, надвил болката и самотата. Без страх от друговерци и душмани. Някъде среща и увлича съмишленици, другаде просто разбиране, страх, колебание, неувереност. Свобода е забранена дума. Българите имат право на стопанска инициатива, но нищо повече. Те плащат данъци и създават занаятчийски произведения и стоки, предназначени за обширния пазар на Османската империя. Можем само да предполагаме какво е изпитвала неговата неспокойна душа. С колко малко се задоволяват братята му българи. Нима къщата, имотът, занаятът и търговията са достатъчни, за да се постигне пълнота на човешкият живот? Не е ли човекът така устроен, че да търси свободната инициатива, свободния размах на мисълта, свободното движение по българската земя, управлявана от българи? Нима примирението може да е път на един истински вярващ човек и добросъвестен християнин? Записките в личното му тефтерче показват, че Левски е изпитвал съмнения, животът му е вгорчаван от дребнавото човешко мислене. Колебливостта на братята му е била най-непоносимата му тежест. Той я носи години наред, бори се с нея, използва различни методи - красноречие, личен пример, коректен е при събиране и изразходване на средства за революцията, като всеки похарчен грош съвестно го описва в бележките си. Някога нещата опират до сила и открита заплаха - решения, към които е прибягвал, за да не се провали революционното дело или да се разтури даден комитет. Висотата на неговата вяра и прозорливост му налагат твърдо поведение - той няма право да проявява слабост, да се оплаква, да се напива или да тъне в леност. Той е непрекъснато на път - делото трябва да бъде довършено веднъж завинаги до край, свободата не търпи повече отлагане. Поема страстният път към бесилката, която се превръща в символ на една унизена и деформирана нация. Достойно издържа и последното изпитание и увисва "със страшна сила" - силата на човешкия дух, устремен към свободата.

Тук не е необходимо да коментираме дейността му, заслугите му за революционното движение, които са всеизвестни. Желанието ми е да ви покажа другият Левски, личността Левски, така, каквато тя ни се разкрива от записаните в тефтерчето му бележки - едни от малкото автентични документи и лични вещи на Апостола. Левски е дълбоко вярващ човек. Такъв той остава през целия си живот, дори след като вече не е духовно лице, и след като напуска манастира, за да поеме по пътя на революцията. Ето какво е записал той през 1870 г.:

Яко апостолов единонравнии и словенских стран учитилие, Кириле и Методие богомудрии, владику всех молите, вся езики словенских утвердити в православии и единомислии, умирити мир и спасти души наша.

Левски е непрекъснато на път. При многобройните си обиколки и посещения на селища - градове, села и колиби, той е трябвало да се бори с времето, студа, вятъра и жегата, с природата и нейните капризи. Най-често той пътува сам. Бил е предвидлив и си е записвал различни рецепти за лек, в случай на нужда. През 1871 г. той пише следните лекове в тефтерчето си:

За клинов човек: костенурка - жаба, водна да я уловиш, че да я затвориш, и тя да ти снесе яйце, което ще го опечеш, пък яж и нищо друго.

За зъби: от трънка корен 3 грама, стипца, 1 чаша фасулова вода, 1 чаша ракия, па се тури в ново гърне да врат, но от чешма вода да врат, после вземи 3 камъчета бели да ги ногорещиш в огъня, па ги пусни в гърнето. Тогава зини над гърнето да върви парата в устата, че като поистине водата, вземи няколко пъти.

Сърце дето прияда като живо: вземи в устата си сол и като се напълнят устата със солена плюнка тури после в устата си и малко балсама, че преглътни.

За жълтеница: мъртва коприва, тя е горчива, цъфти червено. От нея да нарежеш 25 грама в половин ока шише, че напълни шишето с бяло вино старо, после тури шишето вън на къщата да стои три денонощия. После на три сутрини да го изпииш. Подир всяко едно пиине да се изяда по 2 ореха и малко лимон с кората с залък. После една лъжица оцет да си изпий.

Понякога терзания и съмнения изпълват душата на Апостола. Задавал си е въпроси, като всеки човек, изправен пред съдбата, пред трудностите по пътя, пред самия себе си. Когато самотата е натежавала, той е писал нещо много интимно, много човешко, разкривайки ни пътя на човек, понесъл кръстта:

Току-що се яви зората в един прекрасний майский ден. Излязох аз из одаята душевно много сокрушен. Кой може да ме утеши? Към кой мъдрец да се обърна със съвет да ми се яви? И тъй си мислех с много нетърпение и много аз мълчах. По сърдечното си влечение към Трапезица аз тръгнах. Навред нам тихий ветрец вее.

Разкъсван между святото дело на българската национална революция и личните си чувства, Левски е изпитвал покруса; тъга е вледенявала сърцето му, без близък човек до него. Дългът изключва всяка слабост, всяко отпускане, и Левски много добре си е давал сметка затова. Но има моменти, в които копнее за обич и топлина. Мисълта му се е отправяла към Карлово и родния дом, към живата му майка:

Искам мамо да те видя и вси мили у дома. Но знамето ме не оставя. До кога ли ще мога, до кога? Сбогом мила, кой знай дали ще ме видиш вече жив. Но драга не щеш ме забрави, ако падна аз убит. Сал за тебе мисля, мамо, и се готвя за боя. Пред вразите ни във кръв ще се облея. Сбогом мила Чуй мамо, как затръбява тойзи глас за кървав бой. Но Вишний нек ни защитава, както прави всегда той. Сбогом.

С полагането на основите на ВРО с център град Ловеч, Левски започва да изгражда стройна мрежа от революционни комитети от двете страни на Балкана. Координира дейността с БРЦК в Букурещ и използва комитетски пари за нуждите на революционното дело. Бил е изключително добросъвестен. Ето какво пише той:

"От ноемврий, 25, 1871 г., захващам да водя точна сметка от дека какво взимам, и за какво ги давам". Това послание не е загубило от своята сила и актуалност. Особено за днешните български политици. Не мога да пропусна и да не ви обърна внимание на организацията на самите комитети, като дело свято и отговорно. Левски е оставил следните записки:

1872 г., преди април. Да си приготвят човек от всяка страна (комитет - б.м., В.Б.), готов представител, дето се повика да разгледва народните работи, върху които ще бъде упълномощен от мястото си, и да гласоподава.

Да се събират каси, под какъвто вече вид можат, от които пари ще се улеснява и преставителя докато отиде и да се върне.

Да се приготвят някоя друга къща или хан, т.е. място у наши хора, дето да се намира за всеки по-малко сено и ечемик, та кога замине наш човек със знакът си, по което ще се познава, че е наш човек, и тогава ще се приима в такова място, щото да не бъде пред очи на правителството (т.е. турската администрация - б.м., В.Б.). Таквиз места трябва по-скоро да се приготвят, че не дай боже ако би се компрометирал някой да има място за укриване; също от тук за друго място.

Да се привързоват град със град, село със село, с по един човек по-разбран и бестрашлив, който ще работи по вишегласието на техните си; ни една дума няма право да изрече, докато се не пита от техните си и да му подпишат.

Едно място до друго кога се изпраща пратеник с писмо, без знак да не се приема и изпраща, защото може да се случи някоя измама. Па от същите работници (т.е. комитетски дейци - б.м., В.Б.) днес е добър и постоянствува, а утре може да не. Имаме примери.

Трябва да се издирват воеводи - учени или прости. Има ги. Които са хайдутували по година-две. На които ще се казва по нещо, според човека, а комуто не е никак за казване - поради неговите слабости - било пиянство или тайна не може да удържи - за таквиз трябва да им се бележи мястото дето живеят, когато потрябват да го знае къде е.

Всичките дейци трябва да си разподелят работата, кой за каквото може: един има влияние между гражданите и чорбаджиите, други между селските учители, чорбаджии и пр. Всичките в една точка и от време на време да им се иска работата; също и градовете ще предават работата си в друга по-голяма точка.

На издайниците - им кажи, че знаем делата им.

Пътят на Левски върви от манастира, през учителстването до прегръщането на идеята за въоръжена борба срещу чуждата обществена и политическа система. Но това е и борба срещу определени мисловни нагласи, срещу един обричащ на дискриминация и без право на свободно изразяване на волята манталитет, чийто изразител е структурата на късната Османска империя. Левски осъзнава, че османските управници и администрация са спирачка пред собственото българско развитие, и че конфликтът българи - турци е не толкова етнически, не толкова основан на верската нетърпимост, колкото чисто обществен, създаващ напрежение от бавните реформи в Османската империя, които не позволяват развитието на новото, личностното, прогресивното. А такива обществени структури се формират. Това е прохождащата българска буржоазия и нейното първо проявление - българската интелигенция. Не случайно хора като Каблешков, Волов и другите прегръщат идеите на Левски, именно те, а не българското еснафство организират и провеждат Априлското въстание - върховна проява на революционната мисъл през Възраждането, но и най-пълното свидетелство за оформянето в българските земи на нов обществен слой. Това е българската буржоазия. Тя се ражда в учебните заведения на Русия, Запада, Османската империя, постепенно узрява, натрупва самочувствие и заявява категорично своите претенции да управлява и взима решения на етническата ѝ територия - земите, населени с българи. Половинчатите реформи в империята не я удовлетворяват. Българската буржоазия иска ръководството на обществения, политическия и икономическия живот. И тук е вече конфликтът буржоазия - еснаф. Конфликт, който ще доведе до крушение и разорение на българското занаятчийство в първите десетилетия след Освобождението. Но това е друга тема. За нас е по-важно констатирането на онези психични нагласи у личности като Каблешков, Бенковски, Волов, Дюстабанов, които ги принуждават да изберат революцията, и в крайна сметка саможертвата, пред ограничените възможности, при които ги поставят тогавашните обществени условия в Османската империя. Възможности, които не могат нито в една сфера на живота да удовлетворят техните пораснали амбиции. Така Априлското въстание се превърна и в първата, най-ярката изява на българската буржоазия, разтърсила мислещия свят на Запад и в Русия. А заедно с това и началото на края на цяла една епоха в българското битие - възрожденската.

Народе????? - бе написал в тефтерчето си Левски. Неговият живот протече в служба на Бога и българския народ. Той нито за миг не се отрече от името българин, не подмени доверието, което му бе гласувано като водач на народа за възстановяване на държавността и по възкресяване на българската културна идентичност. Институционализирана преди трагичния му край в такива обществени структури като възстановената църква и училище. Той бе пътувал много, бе пребродил българското етническо землище в качеството си на апостол. Апостолска бе и неговата мисия - да събуди духа и вярата на унижените си братя, да ги убеди с готовността си за саможертва и твърдост за препятствията и трудностите на пътя, да ги поведе към свободата със свян и чисто сърце, с плам и обич. Още приживе се бе превърнал в икона с освободителната си мисия, която проповядваше. През целия си съзнателен живот бе носил огромен товар - съдбата на един угнетен и потиснат народ. Народ, който той много обичаше, който галеше с думите си и свободната си мисъл; той бе негов духовен пастир, а народът - негова рожба - най-голямата му любов. Левски бе прозрял бъдещето със смиреността си на вярващ човек, на истински родолюбец и борец за свобода. Беше достоен син на земята си, пламенна натура, твърд характер и неспокойна душа. Обикновен човек, нагърбен със спасително дело, с божия промисъл. Плати с живота си, за да имаме ние пример, който да следваме. Образец на истинско служение и християнски живот. Но неговата душа остана неспокойна. Въпреки всички панихиди и молебени, отслужени в негова памет. Пред нашата съвест стои още онова народе?????

Тези, които го наследиха и продължиха българската национална революция, получиха в наследство и онова народе????? Те се удавиха в собствената си кръв по време на Априлското въстание и написаха с кръв името българин, така, че да се види в цяла Европа. Пример, който бе достойно последван от българското опълчение по време на Освободителната война от 1877-1878 г. Но онова народе????? остана да кънти във възобновената държавност, в строителите на съвременна България, в политическите битки и убийства, в самотната и дълга борба на ВМРО за национално обединение - най-важната външнополитическа задача, заради която България води Балканската война и участва в Първата световна война. Всеки един родолюбец или държавник, който избираше пътят на кръста, получаваше в наследство и онова народе?????, с което трябваше да се бори цял живот, често с цената на своето собствено съществуване. Такава цена плати и Борис III - единственият български управник, след епохата на средновековието, който успя да обедини всички българи под герба на българската държава, който изправи България на крака и я превърна в модерна и просветена държава.

Народе????? още дълго ще преследва всеки устремен към свободата ум. Пътят на кръста. Колцина се нагърбиха да го носят. Не да го яхнеш, не да избягаш в чужбина, а да го носиш. Ето го завета на Левски. Пътят на човека е пътят на кръста.

© Венелин Бараков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2020, № 5 (246)