КОТЕШКА ИСТОРИЯ

Венелин Бараков

web

Случи се така, че разбра. Не че не бе го усещал и преди. Но му трябваше друго, външно доказателство. И то се появи.

Случи се в двора на родната му къща. Там той подхвърляше остатъците от храната си на котката. Така беше от години. С времето тя се бе превърнала в негов другар. Доверяваше му се, гушкаше се нежно в ръцете му, извиваше гръб при докосване. Беше нещо като равноправен съюз. Нуждата от живо дихание ги беше сближила - човек и котка.

Тази вечер му бяха останали кости от печено пиле. Повика котката по име. Чу мяукането й далече. Тя му отговаряше да я чака, да не се прибира. Изведнъж изскочи от градината на съседите и дотича до него. Явно беше изрекъл името й много рязко, защото котката спря и се поколеба дали да продължи. Той го повтори, този път с повече чувство и нежност. Тя пристъпи към него и той й даде кокалчетата. Последва пращене на кости и хрупане, примесено с мъркане. Какво задоволство!

Той се замисли. Котката реагираше на звука, на познатите звуци, които произнасяше, а не на името си. Интонацията, която влагаше, определяше реакцията й. Името нямаше значение. Важното е как го казваше, как й говореше. Удивително. Замисли се.

Реши да провери. На следващата вечер повика котката. Тя се появи и започна да се навира в краката му, да изпъва крайници. Гледаше го с доверие. Той не беше сигурен. Дали съществуваше равновесие в техния съюз, или котката само го използваше. Нахална и лукава, сега се виеше около него като невярна жена, докато я нахрани. После щеше да вдигне опашка и доволна, щеше да се отдаде на своите полови инстинкти. А, той, глупакът, само си губеше времето. Щом имаше в излишък, трябваше да дава. В него се надигаше от време на време глас, който го тормозеше, докато продължаваше мяукането на гладната котка. То щеше да се появи като кошмар в съня му, ако не отделяше от собствената си храна. А не искаше съвестта да го мъчи. Защото тя е единственото, което истински принадлежи на човека. Което остава от разлагащата се мисъл и плът в края на човешкия живот и на прага на смъртта. Дали защото сме омесени от кал, затова ни е съдено да изпитваме вина? Трябваше да провери.

Котката лазеше и играеше в краката му. От търкалянето й панталонът му полепна с козина. Той се ядоса. Тупна котката по нослето. Тя се спря и го изгледа смирено. Пожела пак да се отърка у него. Този път я тупна леко по главата. Тя се отдръпна. Той поиска да я хване. Тя му позволи. Стисна я през врата. Тя изсъска. Отново я тупна през муцунката. Котката се изгърби, съскаше и бе готова за отбрана. Удари я по хълбоците. Тя веднага реагира и го одраска леко по ръката. Беше бесен. От ръката му потече кръв. Бързо се изправи и ритна котката с все сила. Животното отхвръкна на няколко метра, спря се, погледна го само веднъж и бързо прескочи оградата на къщата. Той беше победител. Какво задоволство. Показа й кой е господарят на дома.

На следващата вечер повика котката по име. Не я чу да идва. Слезе от етажа, за да провери къде се е скрила. Носеше й цял кренвирш. Щеше да я изкуши отново, за да й покаже кой управлява в къщата. Щеше да я спечели отново, като я подлъже с храната. Тръгна да слиза по стълбите. На площадката, която водеше към външния двор, се подхлъзна на нещо меко и мазно. Като се прибираше от работа по светло не видя да има нещо върху красивата мраморна мозайка. Падна. Усети пращене и хрускане на кости. Последва рязка и силна болка в кръста. Не можеше да се повдигне и да стане. Явно си беше счупил таза. Болката стана силна и непоносима. Зарева. Завика. Съседите един по един наизлязоха от къщите си и му се притекоха на помощ. Обясни им, че се е подхлъзнал на нещо. Докато чакаха линейката, неговият комшия с неудобство, но и с разбиране му съобщи, че се е подхлъзнал на едно лайно. Вероятно котешко. Котките редовно обичали да се изхождат в дворовете на хората.

© Венелин Бараков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2015, № 5 (187)