СТРУКТУРНО-БЯЛО-ВРЕМЕ

web

Високо.
Миланската катедрала ме облива
винаги
със студена пот
от двете страни на времето
на контрафорсните наклони,
в което се доизтичам
на ветрището, и смазващата белота на слънцето.
Милано е град с много бели
извивки.
Преди да погледна дребността на магазините-галерии
от последното място
на безопасността,
видях кодовете на транспортните артерии,
докарали ме до другото ми впечатление-мечта
от преди 6 часа - далеч
Назад
в нетърпимата белота на събърба,
насочил магистралите си
Далеч
и
Близко,
докосващи белите, завихрящи се
структури-мрежи на времето,
изопваща сетивата гравитация.
Без да говоря, извървях не-времето-пространство
на Fiera Milano.
Архитектурата е
пропиването, в което
тишината, металът и липсата на невъзможност
срещат нетърпението на радостта ми.
Самота, абсолютно прави магистрали,
дизайн и производство,
недостижимост на технологията
и
удоволствието да я наблюдавам
извън и вътре в нея.
С часове
на слънце, без памет, до припадък
едвам
в космическата капсула на тоалетната до метрото,
чакаща светлинната скорост на мотрисата.
Прибрах се.
В града.
Вратите на Миланската катедрала
вече ги затвориха.

© Ваня Вълкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2019, № 5 (234)

Други публикации:
Ваня Вълкова. Градът като знак. София: Потайниче, 2019.