|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
SEMPRE VIVAВаня Дочева Беше от онзи свят на моя живот, обитаваше духовните му селения, а понякога и ирационалните. Бяхме хора срещу течението (като че сетне не бяхме!). Веднъж в Клуба*, както обикновено, имаше доста хора, носех ново издание на Скот Фицджералд. От онзи разговор тогава финалната фраза на „Гетсби” (вече не помня защо) и до днес свързвам с Томата: „Тъй се борим с вълните - кораби срещу течението - непрестанно отнасяни назад в миналото.” Въртяхме се около Светлин. Хубави ставаха вечерите около него. Помня, че аз поне гледах него и Лиляна с обожание. Помня репродукциите на великите майстори, диапозитивите, прожекционния апарат, Пешо, Томи, Вальо и аз. После Светлин отиде в София - какво ли би правил човек като него тук, „в града на метафизичната скука” (ама жестоко вярно го каза поетът Марин Георгиев). Пешо стана центърът и до него неизменно Томата и Вальо като екип, оглавил „секта” вярващи, че светът може да бъде променен. А „сектата” се топеше като леден блок с годините. Отиваха си светли хора, нови почти не идваха. Меняха се и времената... Неотдавна с един от малцината, които могат да надникнат в главата ми и да видят там каквото има за гледане, с все по-горчива с времето самоирония се нарекохме „уфолози”. Ясно е защо, нали? Някога изучавахме „уфо”-главите си, търсихме съвършенството... И Пешо, и Томи, и Вальо бяха „уфо”, но Томи все не го признаваше. Имаше и дарбата (навремени ми изглеждаше недостатък) да казва на хората онова, което те искат да чуят. Понякога се държеше като човек, който ще ти отговори с ДА, преди да е чул въпроса. И сякаш не ползваше лесно свободата, естествена между приятели, да кажеш всичко на другия. Поне не с мен. Между нас още от младини висна сянката на изчезналата рисунка, а и бяхме по водолейски заети - всеки с личните си страсти. В спомена ми се прокрадва една сбръчкана с годините тъга, изсушена като ябълка болка, ненамерила опрощение. Младостта уж бързо забравя, но болката стихна до огорчение. Така и не го попитах, така и не го разбрах. Направи ми рисунка - мисля, че беше въглен (мина век оттогава). Тръгнах си в ранен следобед от ателието, утре щяхме да продължим. На другия ден заварих работата завършена, ахнах. От рисунката ме гледаше майка ми на 16 години. Така казах тогава - всъщност така съм си я представяла и то няма нищо общо с нейни момичешки снимки. Най-чистите и искрени очи, които някога съм виждала, ме гледаха от рисунката. Беше великолепно... На следния ден рисунката беше изчезнала. Никога не я видях отново. Бях сбъркала или той не ме разбра - все едно... Беше ме видял зад модния силует (доколкото съм следвала модата), зад полуагресивната лежерност, с която криех ранимостта си. Всяко спомняне за човек, когото си познавал в младостта си, изкушава с желанието да го успоредяваш със себе си. Сравнението става справедливо, ако отчетем разликата между мен - тогава и сега. Да ме беше ударил с рисунката по главата - Боже, как ли ме е разбрал. Но Водолеят е болезнено честолюбив, а в неговия случай - и доста талантлив. Казано е: не можеш да попречиш нито на кея, нито на брега да се променят. Важното е да знаеш, от кое да се откажеш, кое да съхраниш. Ето това аз не умеех, а Томи можеше. Като добър ездач той смени коня в средата на реката - напусна Плевен. И за тази му болка малко нещо разбрах. Сигурна съм, че днес бих била почти безкритична към него. Виждам го в Клуба, с неизменната цигара, седнал някак изправен и с кръстосани крака, слуша коментарите ни за знаковия тогава филм „Хирошима, моя любов”. ”Забеляза ли как единият крак каза на другия обичам те” - тихо попита Томата, - имаше пред вид сцена, която днес ще нарекат „гореща” - камерата демонстрира естетско кино с деликатни ракурси и игра на светлини и сенки. Във въпроса на Томи имаше и едва доловима ирония - сякаш искаше да ни каже: Оставете другото, става дума за любов. Обяснимо ли е, че филмът е избледнял в съзнанието ми, а репликата на Томи е останала. Но мога да обясня защо тогава и сега тя ми звучи различно. Бях останала с усещане за поза, за своеобразна маниерност, днес обаче знам, че той просто е виждал по-ясно нещата от нас, останалите... Казват, ако не си със себе си, с никого не си. Предан на съдбата си, той преживя какви ли не превратности. Преживя и предателства, и загуби - до най-голямата - да загубиш дете. Някога той дойде като от Нищото. Майка ми работеше в Червения кръст и преди мен се запозна със семейството му - местната организация снабдяваше всички емигранти с одеала и най-необходимото за новите им домове. В началото обслужващият персонал около силните на деня не смееше „Добър ден!” да му каже, а сетне го тропосваха наляво-надясно, като че друг художник в Плевен нямаше. Ухажван от властта, стана мода, чудеше се къде да се свре. Най-сетне проумяха присъствието му в духовното пространство и го оставиха на мира. Поне привидно. Можехме ли да знаем тогава, че тълпата цени успеха - не величието на личността. А ние, залутани в самоусъвършенстването си, пропускахме толкова възможности. Ако някой пръв го разбра, беше Томата. Кому е подражавал като социално поведение - не знам. Знам, че му подражаваха. Един ден ще си идат очевидците, ала ще останат картините - тъй или иначе, те са единственият му влог в смъртта. Днес времето прилича на някогашното и по още едно - името Тома Трифоновски все значи нещо за някого. SEMPRE VIVA!
* В текста става дума за художниците Светлин и Лиляна Русеви, Валентин Колев, писателя Петър Ковачев и Клуба на дейците на културата в Плевен (б.а., В.Д.). [обратно]
© Ваня Дочева
|