РОЗАТА

Саша Найденова

web

Бил й оставил нещо в хотела - една роза и някакви дюли от градината си - каза й го по телефона. Розата имала достатъчно вода, за да преживее няколко дни. Вчерашната им среща беше протекла така интензивно, че беше забравил да й връчи този малък подарък. Сега вече го нямаше, беше си отишъл, а в хотела бяха останали само пакетчето и няколко спомена.

Какво пък, щеше да мине оттам и да вземе розата. Мислите й се концентрираха по-скоро върху цветето, отколкото върху плодовете: все пак беше градско чедо и не се интересуваше кой знае колко от дюли. Така или иначе ги беше сложил само за да й натрие носа, да излезе победител в един стар техен спор. Веднъж стана дума за големината на дюлите - тя твърдеше, че стават колкото бебешка главичка, а той спореше с нея, опитваше се да я убеди, че това е невъзможно, ето, нали ги знаел, имал ги в градината и не били по-големи от... яйца... например. Фактически и двамата бяха прави, защото тя имаше пред вид дюлите в южните страни, откъдето беше родом, а той говореше за такива, успели някак си да преживеят в по-студените европейски ширини. Често се караха за незначителни неща. Като че ли гледаха само да останат в спор(т)на форма: след дискусиите си бяха точно толкова мили един на друг, колкото и преди тях.

По пътя за хотела настроението й беше някак авантюристично и предчувствено, като преди среща с него. Това усещане не продължи дълго, защото хотелът не беше далеч, а освен това й хрумна: като че ли той имаше право, когато обвиняваше нея и града - казваше, че урбанистичните чувства и бездруго били мимолетни.

На рецепцията каза анонимно и безлично: "Оставено е нещо за мен, бихте ли ми го дали?", защото знаеше, че в този хотел не се случваше често да се оставят неща просто така и следователно нямаше как да се объркат. Подадоха й малка, полупрозрачна найлонова торбичка.

Типично за Него, помисли си разнежено, увил ги е във вестник - през пликчето си личаха буквите на смачканата хартия и от нея стърчеше мъничката червено-бяла главичка на розова пъпка. Топката вестник отдолу я накара да предположи, че в нея се криеха корена на растението и неузрелите дюли.

Като пристигна вкъщи, първо свърши някои неща, помота се малко, нагледа децата, замисли се над това-онова... наслаждаваше се на лекотата и безгрижието си, на този прекрасен момент, в който не трябваше да взима решения. Малко по-късно се усети силна и уверена, обзе я някакво необяснимо чувство на недосегаемост, почти надменност. Подтикната и окрилена от това усещане пожела точно в този момент, сега, веднага... да засади Неговата роза, ...в своята градина.

Не искаше да крие цветето в малката си задна градинка. Искаше да го сложи смело пред къщата, насред поляната до брезата, точно отпред. Там щеше да бъде винаги налице, но въпреки това нямаше да бие на очи, ...като постоянното присъствие, точно на мястото си. Чак си шепнеше, представяйки си как ще изглежда непозволеният цвят в официалната й градина: "Видът му не ме притеснява, присъствието не е болезнено за мен, а красиво и естествено. Защото е част от живота ми" (или нещо подобно).

Взела твърдото решение, тя се запъти към бараката. Влезе, затършува за лопатка, намери я, противно на очакванията си, веднага. Определени дейности - като например градинарството - й се струваха трудни само поради това, че й изглеждаха обстоятелствени и безнадеждни. Страхуваше се не толкова от събитието, колкото от набирането на съответните помощни средства, за да бъде то осъществено. Понякога пък й трябваше дълго време, за да се реши да направи нещо, изпълнението му за сметка на това се оказваше въпрос на сръчност и й се удаваше лесно. Жената беше одухотворена и креативна, но това водеше до неизбежен хаос в къщата (и в душата) й, на който в никакъв случай не искаше да обявява война. Много отдавна се беше отказала да бъде прибрана. Не беше мързелива, а просто принадлежеше към хората, за които редът беше извън силите им: нещо, което просто не умееха.

Имайки предвид гореспоменатото, погледът й, успешно устремен към лопатката, никак не се разбираше от самосебе си и доста я учуди. Моменталното откриване на предмета й се стори като "съдба": тази хаотична натура търсеше навсякъде знаци, за да оправдае грешките на - както й се струваше - несъвършения си характер. Очите й блуждаеха, търсейки още нещо и откриха също така неочаквано сред неразборията на разхвърляната барака пластмасова купа, прилична на саксия. Забеляза как хрумванията й се редуваха, как едното следваше другото, как този вече започнал процес на саденето на розата напълно я обсеби като магия. Очевидно съдбовността диктуваше действията й в този ден, всичко случващо се явно беше предписано и трябваше да се случи.

Едно след друго - всичко й се удаваше с лекота, едва ли не танцуваше... работеше така бързо и лесно, както никога не си беше представяла и мечтала градинарската работа досега... Напълни саксията с пръст от един наполовина пълен чувал, за да не трябва да го пренася целия. Действаше автоматично - пресипваше с малката лопатка механично и като че весело от едното на другото място, внимаваше да не я разпилее отстрани, защото ненавиждаше поръсени трошички пръст. Със саксия и лопатка в ръка новоизлюпената градинарка се отправи през градината обратно към кухнята. "Бавно, отваряй очи, концентрирай се, да не изпуснеш или разсипеш нещо...", ето я вече вътре, всичко е под контрол. Мърмореше си доволна и като на шега: "Какъв прекрасен ден, само за градинска работа. Съдбовен, подходящ за пускане на корени момент", или нещо подобно, тананикаше си даже нечуто, само с вътрешния си глас.

Помоли едно от децата и то наля вода в кана, подаде й я внимателно в свободната ръка, докато в другата продължаваше да държи саксията и лопатката.

След няколко бързи крачки и няколко нестабилни мига на позагубено равновесие тялото и ръцете й придобиха увереност, същото чувство за сигурност, което от известно време беше господар на душевния й мир. Успя да завърши пътя си към външната врата уверена и с достойнство. Оттам извика на другото дете да й отвори. Невероятно... (макар от друга страна логично в този съдбовен ден) ...молбата не трябваше да бъде повторена и потретена като друг път, момчето се отзова веднага, натисна дръжката и бутна тежката врата, освободи пътя на майка си навън.

"Колко е просто всичко днес!", помисли си - от самото начало: от липсата на задръстване по пътя към хотела, чак до настоящия момент, в който остави предметите на дървената пейка пред къщата и посегна към задния джоб на дънките си, където беше ключът от колата.

Отвори багажника на автомобила си и извади торбичката, която сега й се стори като че ли по-тежка от преди. Сложи я до другите неща върху пейката и я заразвързва с нетърпеливи, треперещи пръсти: повдигна я, разлепи тиксото, разкъса решително найлона, разви хартията, внимателно изтръска, разсъждавайки:

"Как ли е успял да запази корените влажни? Може би с мокър памук?"

Това го знаеше от баба си, която често подаряваше на приятелките си растения за разсад - увиваше им корените в мокър памук, за да не изсъхнат преди да ги засадят.

Само след момент лекото тръскане на торбата се увенча с успех, нещото изпадна и й се наложи светкавично да подложи длани под него, да го улови, преди да падне...

"Такава грамадна дюля?", й мина през ум в първите секунди, докато ръцете й обгръщаха кръглото и голямо нещо... но само миг по-късно идентифицира предмета не като плод, а като кръгла стъклена ваза с тънко гърло. Чак в следващия момент от нея изпадна полуизсъхналата роза - отрязан с градинска ножица самотен стрък без никакви корени.

Кратко спиране на урбанното й сърцебиене. Минутка или две замръзнала в учудване или разочарование, озадачена или сърдита, смаяна или облекчена, може би. Изведнъж пак спокойна, като в летаргия, смачка пликчето, за да опипа дали вътре има още нещо освен разкъсания вестник и малко вода. Напипа дюлята с големина на топче за игра, ...е добре, може би малко по-голяма. Отвори контейнера за смет и хвърли смачканата, влажна, найлонова топка вътре. Водата, приготвена за засаждането, изля настрани, пръстта изсипа до стъблото на брезата, където искаше да засади розата. Поколеба се какво да прави с плода. "Какво да я правя тая дребна, безполезна дюля?"

С повехналото цвете в ръка затръшна багажника на колата, после бучна злощастния стрък роза в една саксия с нещо отдавна увяхнало: откога ли стоеше тая саксия там до пейката? Взе вазичката, купата, каната, лопатката и плода - колко лесно и безопасно беше да се носят тези неща, когато са празни...

...позвъни на вратата и си помисли, че щеше да е добре децата да не я питат какво точно е засадила и къде. Един от двамата отвори вратата и нищо не попита, изчезна пак навътре. Без да се колебае, жената мина през къщата, излезе в задната градина, гмурна се в тъмнината на бараката и напъха всичко на първия попаднал й рафт. Обърна се и веднага излезе, след секунди беше вкъщи. Утре щеше да обмисли нещата, сега не искаше да се задълбочава. Зае се с обичайните домашни занимания. Последвалата вечер беше спокойна и тиха.

© Саша Найденова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2013, № 9 (166)