9

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Партията ме изпрати на едноседмичен курс в окръжния ЦУРК. Това си беше един луксозен хотел с конферентни и учебни зали, с първокласна кухня и удобна мека мебел, разположен сред просторен парк, изолиран от останалия свят със стабилна ограда. Бяхме като студенти, само дето имаше хора от различна възраст: и хлапета, и лелки, и чичовци с внушително телосложение. Оформихме се една групичка от млади хора. Не ходехме редовно на лекции, през деня бяхме предимно из града - на кино, по заведения. Той беше голям, шумен, пълен с хора. Приятно ни бе да се чувстваме анонимни, далече от служебни грижи, от семействата и от ограничаващите социални правила. Доставяше ни голямо удоволствие разходката из старинните улици в централната му част. Сградите носеха елегантността и мекотата на буржоазното си минало. Повечето от тях бяха построени в началото на ХХ век, когато е процъфтявало банковото дело. Казват, че градът носи духа на Австрийската империя, на Виена. Сега се е разраснал неимоверно, има стотици заводи и нови квартали с десетки хиляди жители.

Вярно е, че сме постигнали много през годините на социализма, но все пак кога ли ще настигнем капиталистическия Запад? Кога ли ще надминем капитализма? Никой не вярва на идеологическите лъжи, че вече ги изпреварваме. Нашите лектори от ЦУРК-а цитират отделни икономически показатели, правят удобни сравнения и самодоволно заключават, че ние живеем по-добре от ония на Запад. Но когато седнат с нас в заведение, разказват как са ходили там, какво са видели и се оказва, че ония са постигнали неща, за които не сме и мечтали.

Трябвало и ние да въведем механизмите на пазарната икономика, които щели да дадат нов тласък на цъфтящата ни социкономика. Засега налице е, освен многото приказки, "самозадоволяването" на всяко семейство с по няколко декара земя, дадена на заем от държавата. А по магазините почти винаги има опашки и не знаеш кога какво ще изчезне. Винаги липсва по нещо. Сестра ми от две години е влязла в ново жилище, а не може да намери обикновена готварска печка. И това ако е "цъфтежът" на развитото социалистическо общество, здраве му кажи!

Тази вечер си прекарахме много добре, ако изключим края й. След ресторанта се разходихме из центъра на града, който беше пълен с хора. Нямаше никакви коли, улиците бяха наши, чуваше се само глъчката от човешката реч и музиката от заведенията. Беше вълшебна пролетна нощ. От двете страни на улицата блестяха витрините на магазините, а от горните етажи светеха прозорците - жълтите очи на старите буржоазни дами, къщите, с благородни заоблени форми, с техните балкони с "изрисувани" железни перила, с орнаменти по стените и опулени непознати митични същества, надвесили се любопитно от тъмнината над безцелно движещите се долу весели хора.

Топло, приятно, безгрижно. А наоколо... ех, наоколо! Безброй момичета, млади и недотам млади жени. Въздухът ухаеше на пролет! Аз съм си импулсивен по природа, затова у почти всяка жена намирах по нещо интересно, което да ме привлече. Младите момичета ми се струваха съвършени с тяхната влудяваща котешка походка, нежни крака и бързи жестове. Зрелите жени също бяха съвършени с меките си заоблени форми (също като къщите), с плавните, побъркващи движения на разнообразни по форма тела. Сигурно преувеличавам, но не съжалявам за това, което изпитвам. Така е, когато звярът у мен иска секс, прави си шегички с нещастната ми слаба, влюбчива душа, която пък, обратно, иска да даде или получи нежност...

Озовахме се в една дискотека, където беше прекалено шумно. Не обичам дискотеките, не са ми толкова интересни - шум, крясъци, потни тела, оцъклени очи, раззинали се уста. И движещите се светлини, които ме изнервяха. Всичкият този хаос ми обръща стомаха, като че ли гълтам железни саби... Всъщност в момента гълтам водка, която реже яко. И нея не я обичам, обичам бира, особено ако е топло. Другите станаха да танцуват, на масата останахме само двамата заедно с една колежка, някъде от Силистренско. Дрънкахме си безгрижно. Беше приятна и забавна, ципът на дънките й все падаше, но тя не се притесняваше от това, хилеше ми се, когато го вдигаше с рязко движение. Не обичам да танцувам, но не можех да й откажа и излязохме на дансинга. Вътрешно й бях благодарен, че избра нещо по-бавно и романтично - беше някакъв блус. В ръцете ми беше гъвкавото тяло на момичето.

Без да се усетя, лека-полека, започна да става нещо страшно. Отначало бях само замаян, но после се усетих, че съм и превъзбуден, защото се оказах заклещен между краката й. Тя така се бе впила о мен, че се бях издул до пръсване. Тазът ми следваше като зомбиран движенията на нейния бюст. Никога досега не се бях сблъсквал с такава парализираща страст. Останалата част от времето в заведението за мен премина като в приглушен филм. Вече не обръщах внимание на нищо наоколо, цялото ми същество бе обсебено от тялото на момичето до мен. Врях и кипях. Тя обаче като че ли нищо не забелязваше. Смееше се, говореше, отпиваше ту от водката, ту от доматения сок... После се оказах в нейната стая. Вътре имаше още едно легло. Нейната съквартирантка си тръгнала по-рано, защото я извикали спешно от къщи.

Поводът да ме покани беше предстоящият изпит по... не помня какво, а и нямаше значение, всичко в този курс беше фалшиво. Често се споменаваха изразите "пазарна икономика", "управленски методи", гарнирани обилно с неизбежните прилагателни "социалистически" и "комунистически". И така, седнахме на леглата да четем една от скучните зеленикави книжки с още по-скучни дълги, завъртяни изречения, където трябва да отгатваш какво искат да ти кажат авторите, деликатни като китайци. Тъй като разполагахме само с нейната книжка, аз трябваше да седна до нея на леглото и тя започна да чете - отначало на глас.

Изведнъж ме обзе познатото състояние на безсилие - разбрах ясно, че няма да мога да се помръдна, няма да посмея да я докосна. Съзнанието ми крещеше неистово, че това е глупаво и ирационално, но малодушието ми бе много по-могъщо. Аз бях най-големият враг на себе си. Оглеждах я, усещах аромата й, но не можех да се помръдна. Като че ли се върнах в пубертетските години, когато сексът и жените бяха нещо непонятно и страшно, когато не знаех какво да правя. Сега беше същото - не знаех какво да направя, за да изляза от вцепенението. Съзнавах, че момичето до мен изобщо не подозира за моите глупави терзания, а просто чака да направя нещо определено.

У мен се надигна някакво огромно недоволство и раздразнение, което премина в открита омраза към себе си. Чувствах се тежък като камък. Огромната възбуда от дискотеката премина в безкрайно, безсилно отчаяние. Трябваше да изляза час по-скоро от това идиотско вцепенение, идеше ми да изчезна и да крещя неистово в Нищото. Затова бях обнадежден, когато усетих, че страшно ми се доспива. Отдръпнах се от нея и легнах на другия край в позата на ембрион. Последното, което запомних, беше силуета на момичето, което четеше спокойно (или разочаровано) на края на леглото, и унижението, което изпитвах... Събуди ме църковен звън. Бях задрямал само за малко. Тогава се сетих, че имаше някакъв религиозен празник. Тя продължаваше да чете най-невъзмутимо наукообразните дълги изречения. Станах и се измъкнах. Не помня дали казах нещо. Сигурно съм казал, за довиждане.

Излязох от сградата и се заразхождах из парка на комплекса. Сега вече не ми се спеше, макар че се чувствах изтощен. Страшно беше, защото нервното напрежение премина в отчаяние. И пак ми потънаха гемиите! Пак се питах защо ли живея, защо ли съм такъв идиот. Това беше просто едно приятно момиче, което ме харесваше. Да, така беше, но сега не съм убеден, че още съм й симпатичен. Въпреки всичко бях й благодарен за това, че ме е предпочела пред другите, това донякъде ме успокояваше. И пак това унищожаващо удоволствие да се самоунижавам, това желание да достигна най-интимните и зловещи дълбини на душата си, да се удавя в своето отчаяние. Търсех дъното на своето унижение с неистовото желание да стигна до твърда основа, да намеря мъничкото зрънце коравина, което ми беше останало, за да мога да се опълча срещу себе си и да се освободя от слабостта си, но така и не го достигнах.

Прекарах следващите месеци до края на годината как да е. Всъщност външно се държах както обикновено, мисля, че никой не можа да усети състоянието ми. Пак всичко си беше постарому - събрания, съвещания, приятели, родители. Стараех се да забравя за отчаянието, на глас се самоиронизирах, което другите приемаха за желание да бъда остроумен. Странно, но ме крепеше болката, тя ме караше да се чувствам жив. Нищо не ми пречеше да живея, нямаше никаква външна причина да съм недоволен от живота, но се чувствах нещастен и самотен. И през ум не ми минаваше да споделя проблемите си с някого. Пък и какво ли има за споделяне? Гордостта ме тласкаше към болката, която ме разяждаше отвътре, но и ме караше да продължа да се боря със себе си...

Изобщо това са глупости на търкалета! Като се погледна отстрани, ми иде да се изсмея над себе си. Защо не исках да си спомня за прекрасните, съвършени, подобни на мрамор, но нежни гърди на учителката, с която се любихме в хотела? За танца на голото, ослепително бяло и красиво закръглено дупе, за възбуждащите гънки в тънкия й кръст, които ту се появяваха, ту изчезваха, маркирайки движенията?

Защо, дявол да го вземе? Е, не знам! Не знам и това си е!

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012