7

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Когато отида в окръжния център, винаги се стремя да съчетая няколко работи. Често върша услуги и на колегите. Винаги има да се вземат или занесат отнякъде някакви спешни писма, справки, брошурки, които само ще се забавят по пощата. Обикалям като ненормален централната част на града - от Окръжния съвет - в Партията, от Партията - в Културата, от Културата - в Образованието или Здравеопазването, оттам - в ОФ и т.н. Впрочем в ОФ-то вече не ходя и слава богу.

Най-неприятно ми бе да влизам в Партийния дом. Той представлява внушителна бяла сграда, облицована с бял варовик и мрамор, наричана от всички "Кораба". Прозорците са тъмнокафяви - отвън са непроницаеми, защото простосмъртните не трябва да виждат какво става вътре. Тя наистина има формата на кораб, в чийто трюм са разположени залите за събрания и канцеларии, до които имат достъп и обикновените хора, искащи да се жалват от някого в Държавата. Следващите пет етажа представляват, погледнато отвън, редица от лъскави тъмни прозорци като всеки следващ етаж е надвиснал над долния. И така е в четирите посоки, като в двата края на сградата ширината на етажите се стеснява и отпред оформят заострения нос на "Кораба".

Слава богу, в Просветата всичко мина добре. Страховете ми бяха напразни. Просто трябваше да уточним какво се иска от мен по време на проверката, нямаше неприятни изненади. Понякога опасенията ми се оказват напразни. А другарката Джонджорова просто я помилваха. Нито наказание, нито преместване на друга длъжност, каквото щеше да последва, ако нямаше такива яки връзки в Партията. Само дето не я изпратиха на онзи курс. Е, голяма работа, забавяне в кариерата за една година! Но за нея явно това бе предостатъчно наказание, защото, откакто научи, ходи като паметник на гордата обида. Така изгуби част от чара си, но това си е неин проблем... Днес трябва да свърша нещо, което ме кара да се чувствам гузен - да подам заявление за членство в Партията. Трябва да извърша нещо против волята си, защото не вярвам в глупостите, които ТЯ ни набива в главите отвсякъде - дори и от огромните плакати, които от всяка крачка крещят в съзнанието ни мъртвородени лозунги в червено.

ТЯ иска винаги да я хвалиш - на работа, на улицата, по всички обществени места. Много е властна и ревнива. Когато пуснеш радиото или телевизора, не се учудваш, че някой приказва възвишено, с апломб за НЕЙНОТО величие и за това, което ТЯ върши. В нашата малка деветмилионна страна има над 800 хиляди комунисти. Повечето от тях са станали НЕЙНИ членове само защото това е единственият начин да просперираш, а не по убеждение. Като че ли между Партията и народа има негласна уговорка - хората може да си мислят каквото щат за НЕЯ, но никога, ама никога не трябва да говорят лошо по НЕИН адрес и в замяна на това... просто няма да пострадат. Много практична житейска логика, няма що. Това поражда редица парадоксални и дори абсурдни ситуации, а на официално ниво животът се представя сив, скучен, но предвидим и благовиден. Имам чувството, че другите са практични и без скрупули в това отношение, но не и аз, за съжаление.

Не исках да си кривя душата, както всички правят, и затова все отлагах този момент, защото знаех, че ще се чувствам неловко. Но вече няма накъде да отстъпвам - всъщност приемането ти за член е формалност, която трябва предварително да се уреди с "твои" хора, иначе може един ден да се окажеш единственият българин, който не е НЕИН член. НЕИН ЧЛЕН? Ето ти един словесен парадокс, съчетаващ по несъчетаем начин мъжкото и женското начало, но при нас това е нормално. ТЯ е тази, която оправя всички ни подред - повсеместно изнасилва съзнанието ни. Е, стига толкова умувания и остроумничене. Важното е, че баща ми е уредил всичко по предстоящия "брак по сметка", а аз само трябва да играя ролята на... булката. Разбирам родителите си и знам, че така трябва да постъпя, но въпреки това се чувствам принуден, за което им се сърдя. Изглежда, много са ме разглезили... И ако все пак не си подам документите, какво ще стане? Не знам, но ме е страх.

Излязох на площада пред Партийния дом. Навсякъде около сградата има празно пространство и ако погледнеш от въздуха, ще видиш, че тази сграда не иска да контактува с другите, ТЯ държи да бъде сама. Пред огромния остъклен вход има голо пространство около 50 метра - само тротоар. Когато пресичам това пространство, се чувствам като преследван дивеч или като вражески воин, който се приближава за щурм към крепостта (или към кораба - както ви хареса). Още оттук бях обхванат от неопределена потиснатост. Преминах през пропуска и се озовах на горните етажи. Вътре беше тихо и уютно, но аз не се чувствах добре. Коридорите и стаите бяха постлани с кървавочервен мокет, а стените бяха ослепително бели и стряскащо чисти.

Когато влязох в съответната канцелария, към потиснатостта се прибави и напрегнатост. Като че ли инстинктът ми за самосъхранение ме предупреждаваше да внимавам какво говоря, за да не проличи какво всъщност мисля. Най-много се опасявах да не излезе нещо подсъзнателно от устата ми, против моята воля. Правил съм вече такива неволни гафове, когато съм бил в същото състояние, затова и притеснението ми се увеличи. Ето защо набързо си свърших работата и побързах да изляза, като че ли бягам.

Ама съм голям мухльо! От мухата правя слон. Такива страхове бера само защото съм влязъл в някаква канцелария и съм подал някаква молба. А всичко е толкова просто и ясно. След около месец ще се явя на нещо като изпит заедно с младите механизатори от ПАК*. Ще трябва да наизустя съдържанието на онази малка червена книжка с петолъчка, която се нарича "Устав на БКП" и е по-важна от конституцията. Знам предварително, че ще я отворя един ден преди приема. И да не знам, не е фатално, и без това всичко е уредено.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012