27

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

През един хладен ноемврийски ден ни събраха в Пленарна зала на ОК на БКП - цялата художествено-творческа интелигенция. Залата беше препълнена. Тук бяха всички художници, певци, музиканти, писатели, журналисти от окръга. Всичко започна спокойно и рутинно. Изведнъж стана един млад енергичен директор на училище и нападна Желязната лейди. Че имала тоталитарни методи на управление, че използвала службата си за лична изгода и т.н. Залата се разбуни като кошер със зли пчели-убийци. Това, което каза директорът, беше сигнал за атака. Буквално до вчера беше немислимо да се говори така за управлението на партийните шефове. Където и да било, дори и на улицата.

А сега това се прави точно в бърлогата на звяра. Явно, партията беше решила да се очисти от управниците с твърда ръка. Те досега бяха нейната опора, но вече не са й нужни, даже й пречат. Сега вече наистина ще ставаме демократично общество. Ние и досега бяхме демократични, според нея, но този тип "демокрация" вече не върши работа. Значи, край на "демократичния централизъм"! Сега иде ред на плуралистичната демокрация. На това историческо събрание се изказаха най-различни хора. Дори един пиян художник. Може би си беше пийнал за кураж, но беше прекалил.

Когато излязохме навън, беше приятна вечер. Градът уж си беше същият, но хората му се бяха променили за една нощ. За пръв път излизах от партийно събрание със спокойни, свободно дишащи гърди. Беше ми леко и приятно, а постоянната болка от раздялата ме караше да се чувствам жив. По-жив откогато й да било! На Запад също бяха усетили промените. По улиците, сред навалицата, се носеше тържествено песента "Вятърът на промяната", която бе заменила "Тухла в стената", само че този път никой не искаше и не можеше да я забранява.

Когато се прибрах у дома, извадих червената си книжка и започнах да я въртя в ръцете си. Чудех се какво да я правя. Баща ми спореше с болка и огорчение със сестра ми, мъжа й и мен. Ние се нахвърлихме върху него и започнахме да отричаме пламенно реалността на социалистическия строй и комунистическата утопия. Той искаше, но не можеше да разбере нашата омраза. Беше забравил, че много от аргументите, които използвахме в спора си, сме ги научили именно от него.

Ние не можехме и не искахме да го разберем. Това, което до вчера критикуваше, днес яростно защитаваше. Тази караница продължи, докато майка ни не се развика, че ще докараме някой инфаркт на баща си. Ние се опомнихме и млъкнахме. Оставихме го да си довърши тирадата в защита на това, което той беше построил, което беше всъщност неговият живот. Беше цял разтреперан. Стана ми жал за него.

Повод за пререканията ни беше един материал по телевизията. Тя сега по цели часове предаваше репортажи на живо. Почти денонощни новини, които всички жадно слушаха, никой не беше безразличен. Бяхме възмутени от посещението в катедралата "Александър Невски" на министър-председателя с цялото правителство, буквално дни след промяната. Най-големите атеисти - в църквата! Аз се отвратих и с яд хвърлих партийната си книжка в кошчето. Така отворих кутията на Пандора у дома...

Когато си легнах, болката се завърна с още по-голяма сила. Вече цяла вечност не бях я виждал и знаех, че може би никога повече няма да я видя. В главата ми бушуваха разни подивели мисли, които ме изтощаваха още повече, умирах за сън.

...А сънят ми започваше с митинг на центъра. Бях в тълпата и чувах само виковете "У-у-у! Долу номенклатурата!". Една побесняла жена се беше изправила на трибуната и пищеше: "Долу Иванов! Той е мръсен номенклатурчик!" С мъка я свалиха от трибуната. Огледах се около мен, но никой не свързваше фамилията ми с мен, никой не ме познаваше.

На кого му пука!

Град Русе,
19 август 2007

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012