25

Никос Йоанидис

web | Интимният живот на един номенклатурчик

Най-после в соцлагера започна да става интересно. Във всички страни (без България) се надигнаха демонстрации. С настървение четях "тайните" червени брошурки, където ТЯ изразяваше тревога от ставащото и декларираше, че има нужда от радикални промени, за да се заздрави социалистическата система, да се защити социалистическия строй. Като че ли досега не го е заявявала постоянно.

И изведнъж, като гръм от ясно небе, ЦК обяви, че е избран нов председател на Държавния съвет, тоест нов държавен глава. Човекът, който от 1956, в продължение на 33 години фактически управляваше страната, бе сменен, без да има някакво разумно обяснение. ТЯ му изигра страхотен номер. Явно е решила (по-скоро някои хора около него, от мумиите), че обстановката в соцлагера е подходяща за такава смяна. Това не може да е станало без благоволението на Големия брат - СССР.

По телевизията дадоха само за няколко секунди лицето на Тодор Живков. Той гледаше унесено и се усмихваше глупаво, с полуотворена уста. Не бях виждал дрогиран човек, но сигурно така би трябвало да изглежда. Изведнъж ми стана жал за бай Тошо. Той не беше особено интелигентен, но бе практичен селски човек, хитрец. Нашата психика е нещо непредвидимо. Когато дъщеря му си отиде от този свят "ненадейно" от незнайна болест, хич не съжалявах. Людмила бе лансирана по медиите и ни внушаваха, че ТЯ я готви за продължител на династията Живкови. Само това ни трябваше - червена династия! Може би ми беше станало мъчно, защото се бях родил и израсъл по времето на неговото управление. Това бе от нещата, които приемаш априори, както родителите и близките си, както приемаш безпрекословно нравите и обичаите в семейството. Дори и да се бунтуваш срещу тях, ти си ги приел още от малък като норма.

Пак започнаха трескаво да ни събират, както по времето на “възродителния" процес. Само че този път редиците ни оредяваха. Още на първото заседание на нашата ППО, на "съветските" работници (имам предвид работещите в Общинския съвет), най-неочаквано един обикновен началник-отдел се нахвърли върху кмета на общината. Че държавните пари не се изразходвали правилно, че имало много недовършени обекти. И кметът, който иначе беше сприхав човек и не търпеше да му се противоречи, започна търпеливо да обяснява защо е така. Всички гледахме и слушахме безкрайно учудени. Защо този властен човек изведнъж се уплаши от един обикновен чиновник в своята губерния? В следващите дни някои от най-активните членове на Партията престанаха да идват на събранията. Разказваха, че започнали да оглавяват митинги срещу тоталитаризма. Така наричаха досегашната власт.

Само за едно денонощие нещата се преобърнаха. Страната, спокойна и самодоволна досега, изведнъж заприлича на врящ котел от страсти. Нима ТЯ ще изтърве така леко властта? Дали пък тези вълнения не са нещо замислено от НЕЯ и НЕЙНИТЕ сестри от соцлагера? Ако е така, каква ще е цената? Цената, която ние, обикновените хора, ще трябва да платим?

Отидох да видя един приятел, художник. Виках му на шега "придворния художник", защото беше любимец на шефовете от Партийния комитет. Исках да поговоря с него, за да разбера някоя клюка от висшите етажи на местната власт. За моя голяма изненада там заварих... Желязната лейди. Тя беше учудващо весела, каза ми да не се притеснявам от нея и да седна при тях. В полумрака, в разхвърляното ателие, сред миризмата на бои и прах, по средата на помещението, имаше маса, на която сред туби и парцали, бяха сложили чаши, чиния с ядки и шише уиски.

Прозорецът на ателието беше срещу масата и през него се виждаше площадът. Оттам се чуваше вой и ропот, сред който се извиваха възгласите "У-у-у!" и "Долу!". Всеки можеше да се изправи пред тълпата и да започне да ругае, както си иска. Част от критиките, които се чуваха, не бяха справедливи. Всъщност нямаше никакви критики, а тотално отрицание на досегашното статукво.

Аз също искам промяна и се надявам на това, но защо трябва така глупаво да се отрича всичко? Защо изведнъж народът не само озверя, но и изпростя? Може би това е неговата същност, потискана досега? Защо изведнъж всички се превърнахме от еднакво безлични в различно прости? Споделих тези свои впечатления със събеседниците си. Не очаквах другарката от Партията да ми отговори искрено, но този път сбърках. Тя беше безпощадно, цинично искрена: "Как мислиш, момче, кой организира тази опозиция? Ние, разбира се! Не се безпокой - пак сме ние, пак сме тука."

Отговорът й само потвърди моите съмнения. Въпреки това и аз се бях отдал на еуфорията. Хубаво е да се чувстваш тотално свободен, пък дори и да се заблуждаваш.

Изведнъж другарката смени тона - най-сериозно почна да ни моли за агитация сред тези безпартийци, които не харесват ураджийските крясъци по митингите, да сме ги агитирали да станат членове на БКП. Моля? Значи, досега се извършваше стриктен подбор, а сега всеки можеше да стане неин член.

По пътя за дома впечатленията, събрани днес, се гонеха с обърканите чувства, резултат от разговора с партийната шефка. Ядосвах се, че ако не бях член на БКП (сега вече тя има конкуренция, не е сама), по-лесно щях да взема отношение към ставащото. Сега съвестта ми не беше чиста. Положих толкова усилия да вляза в тази партия, за да защитавам идеи, чужди на моите възгледи, и сега съм гузен.

Но виждам, че всеки партиец взима решение в новата обстановка както смята, че е добре, и се ориентира - или се отмята от нея, или застава твърдо зад нея. За мен е важно да си честен пред себе си и пред другите, когато определяш в тази хаотична обстановка накъде ще тръгнеш. Но мотивацията за всеки е скрита, не се показва, само се търсят обяснения, обвити в красиви фрази. По инерция, по навик.

Как можеш да разбереш кой е искрен и кой - нагаждач? Имам ли право да съдя тези, които бягат от партията, от потъващия кораб? Дали корабът наистина потъва и дали този досегашен активен неин член не е изпратен някъде с тайна мисия от нея? Във всеки случай е интересно, но не очаквах, че ще бъде и страшно, когато виждаш, че пред очите ти се твори история.

© Никос Йоанидис
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2012
Никос Йоанидис. Интимният живот на един номенклатурчик. Варна: LiterNet, 2012